Вашингтон vs Пекин: американската стратегия на "контролирана ескалация"

При това традициите на синофобията в западните държави, които са географски отдалечени от Китай, както и тези в съседните му страни, които през различни исторически периоди са попадали в орбитата на китайското влияние, съществено се различават. Така, феноменът на т.нар. "жълта опасност", възникнал в САЩ през 70-те години на XIX век (във връзка с огромния приток на евтина китайска работна ръка в страната), постепенно се разпространява и в европейските държави.

Срещу "китайското проникване" в западната икономика се обявяват представители на най-различни течения в западната философия и геополитика, като Фридрих Ратцел, Август Бебел, Карл Маркс и други. Интересно е също, че Готфрид Лайбниц например, разглежда Русия като мост между двете големи цивилизации - европейската и китайската, а германският кайзер Вилхелм ІІ смята, че предназначението на Русия е "да зашитава Европа от настъплението на жълтата раса". Боксерското въстание в Китай (1899-1901) усилва антикитайските настроения в САЩ и Европа и води до приемането на редица закони, ограничаваши навлизането на китайска работна сила в Америка.

Поредната ескалация на западната синофобия е свързано с идването на власт в Китай на Мао Дзедун, чието сближаване със Съветския съюз се разглежда като екзистенциална заплаха за САЩ. Впоследствие, антикитайската пропаганда се превръща в практически инструмент на идеологическата борба на Съединените щати против комунистически Китай, на фона на нарастваща икономическа мощ на последния.

Сегашният ръст на синофобията на Запад, и най-вече в САЩ, съвпадна с идването на власт в Пекин на Си Дзинпин, който се ориентира към курс на диверсификация на партньорствата и установяване на директни връзки със съседните страни, без оглед на интересите на Вашингтон. Появата в китайския политически дискурс на такива неологизми като "създаване на обшност на споделена съдба за човечеството", "социализъм с китайска специфика" или "дипломацията на голяма държава с китайска специфика" и други подобни, усили тревогата на САЩ във връзка с това, че стремежът на Пекин към "китаизация" на своята вътрешна и външна политика и дистанцирането му от формиралата се система на глобално управление, наред с провежданата от Москва независима и дори конфронтационна външна политика, формират своеобразен балансьор на мощта на западния свят.

С изострянето на търговско-икономическата война между Китай и САЩ, американската синофобия закономерно ескалира. В своята Стратегия за национална сигурност от 2015 САЩ все още приветстваха "появата на стабилен, мирен и проспериращ Китай" и демонстрираха готовност за сътрудничество "без конфронтация", въпреки нарастващата конкурениця (National Security Strategy 2015. р.24) (1). В Стратегията от 2017 (2) обаче, Китай и Русия не само че за първи път бяха квалифицирани като "ревизионистки" държави", но и се изкачиха преди Иран и Северна Корея в списъка със заплахите за американската национална сигурност. При това Китай беше представен като играч, чиито амбиции "създават риск за отслабване на суверенитета на много държави от Индо-Тихоокеанския регион (ИТР)", които уж "призовават САЩ да установят дългосрочно лидерство в рамките на колективния отговор с цел поддържане на регионалния ред на основата на уважението към суверенитета и независимостта". По този начин, Вашингтон, на практика, предварително оправдава потенциалните си силови действия по отношение на Китай с призивите на държавите от ИТР да бъдат защитени от китайските посегателства.

През 2022 антикитайската политика на САЩ достигнат своеобразен връх. В поредната Стратегия за национална сигурност (от октомври 2022) (3) Китай, както и Русия, са посочени вече не като "регионална", а като "глобална заплаха", защото - както признават американските експерти - китайското влияние нараства не само в ИТР, но и в глобален план. Въпреки, че САЩ декларират уважението си към "постиженията, историята и културата" на китайския народ, те се опитват да прокарат разграничение между него и управляващата Комунистическа паритя, представяйки борбата си с Пекин като битка с управляващите елити, а не с всички китайци. От гледната точка на Вашингтон, основната характериктика на двустранните отношения с Китай вече не е взаимноизгодното сътрудничество, а съперничеството и стремежът съперникът да бъде лишен от своите конкурентни предимства, за да бъде намалено влиянието му в глобалната икономика. Освен това, за първи път, открито беше декларирана готовността на САЩ да защитят интересите си в ИТР от "китайските посегателства" с военни средства.

На този фон, промяната в отношението на общественото мнение в западните държави към Китай и неговия лидер Си Дзинпин, въобще не бива да ни учудва.

Западните санкции и китайската реакция

През 1989 Китай за първи път се сблъска с единодушния стремеж на "колективния Запад" да го накаже заради потушаването на антиправителствената демонстрация на столичния площад "Тянанмън". Списъкът на наложените тогава от САЩ и съюзниците им санкции не беше особено разнообразен. Те касаеха най-вече замразяването на политическите контакти на най-високо равнище, прекратяване на отпускането на кредити (както по линия на националните правителства, така и на международните организации) и ограничаване на програмите за културно и научно-техническо сътрудничество с Китай. САЩ, в частност, наложиха мораториум върху доставката на военна продукция, забраниха покупките на китайско въоръжение и боеприпаси и прекратиха издаването на експортни лизензи за износ на продукция с двойно предназначение за Китай. Най-чувствителната мярка за противодействие на Пекин обаче беше "замразяването" на преговорите за китайското членство в СТО.

Всичко това провокира сериозни спорове в средите на китайския елит относно по-нататъшния социално-икономически курс на страната, като в крайна сметка надделя мнението за необходимостта от преодоляване на изолационистките настроения и продължаване на политиката на "реформи и отваряне". При това, антикитайските санкции скоро бяха отменени, тъй като САЩ се стремяха да задържат Китай в своята сфера на влияние, запазвайки партньорските отношения с него. Освен това, санкциите на практика въобще не се отразиха върху социално-икономическото развитие на Китай.

В същото време обаче, на Пекин се наложи да забави и смекчи редица вътрешни реформи и да стимулира либерализацията на външната търговия и притока за чуждестранни капитали. Правителството, в частност, реши да намали вносните мита, да допусне чужди инвеститори в редица закрити до този момент отрасли и да намали данъчното бреме за чуждестранните компания и смесените предприятия. През същия период стартира и създаването на "анклави" (т.е. свободни икономически зони) с привилегировани условия за чуждестранине инвеститори.

Паралелно с това, санкциите бяха първия сигнал за Китай, че следва да диверсифицира външнополитическите си приоритети и своите външноикономически връзки, което накара китайското правителство да активизира взаимодействието със съседите си от региона.

Следващите двайсет години биха могли да се характеризират като период на относителна хармония и спокойствие в отношенията между САЩ и Китай, ако не броим спорадичните сблъсъци на интересите им в отдалечени от тях региони на света. През този период, китайската икономика нарастваше и укрепваще, демонстрирайки впечатляващо високи темпове на икономически растеж, докато не се сблъска с кризата от 2008, която постепенно я накара да приеме т.нар. "нова нормалност".

Поредният етап от изострянето на отношението между САЩ и Китай започна през 2014, след отправените към Пекин обвинения, че оказва военна подкрепа на Иран. По време на управлението на Тръмп пък последва поредица от събития, фактически ознаменували началото на нова фаза в американската санкционна война срещу Пекин. Въпреки декларираните от Белия дом "благородни" цели, нейната основна задача бе технологичното сдържане на Китай и възстановяване на загубените позиции на САЩ на глобалния пазар на микроелектроника. Наложените от последните двама американски президенти (Тръмп и Байдън) санкции акцентираха върху забраняването на достъпа на най-големите китайски компании до водещите технологии, ограничаване на продажбите на Китай на свръхмощни чипове за изчисления, свързани с изкуствения интелект (ИИ), както и на оборудване за производството им и на някои полупроводникови технологии, забрана за всички производители (на принципа за екстериториалността) да изнасят в Китай чипове за ИИ-изчисления, ако те са произведени с американско оборудване или с използване на американско софтуер, както и забрана да се продава на китайците оборудване за производство на такива чипове и оказване на помощ при разработването на полупроводникови технологии.

Паралелно с това Китай беше нарочен за "валутен манипулатор", а на редица негови граждани бяха наложени персонални санкции. Освен това, Пекин постоянно е подложен на натиска на т.нар. вторични санкции, заради тясното си сътрудничество с Русия.

Фундаменталните причини за съвременния етап на антикитайската санкционна политика са свързани с инициативите на Си Дзинпин, целящи Китай отново да се превърне в могъща световна сила, приодолявайки стереотипите и негативните последици от "века на унижения" (1839-1949). Ключово място в тези процеси се отрежда на най-грандиозния проект на китайския лидер "Един пояс, един път" (ЕПЕП), който в идеологическо отношение цели да разшири китайското влияние върху другите развиващи се държави. Си Дзинпин, в частност, изтъква необходимостта да се съдейства за висококачествено развитие на инициативата за съвместно строителство ЕПЕП,        тъй като ползата от това ще е за всички участници в нея.

Вторият мощен инструмент за въздействие върху партньорите на Китай е прокарването на интернационализацията на юана. Сред практическите стъпки в тази посока бяха споразуменията за взаимни плащания в юани с редица незападни държави, включително Саудитска Арабия, Бразилия, Русия и много страни от АТР. Показателно е, че дори някои западноевропейски компании са склонни да сключват сделки в юани. Междувременно, над 90% от търговските разчети в търговията между Русия и Китай вече се осъществява с националните им валути.

Друга заплаха за глобалната доминация на САЩ са претенциите на Китай да се превърне във водеща търговска и морска държава, както и създаването на "могъща армия с китайска специфика". Наред с появата на "китайското икономическо чудо", самостоятелните решения на Пекин в икономическата и политическата сфери доведоха до появата в рамките на политико-икономическия дискурс на новия концепт "Пекински консенсус", като алтернатива на "Вашингтонския консенсус", и създадоха прецедент, в чиито рамки Китай се оказа в авангарда на движението за практическа реализация за "концепцията за глобално управление, основаващо се на принципите на съвместните консултации, съвместното строителство и съвместното ползване, т.е. на истинския мултилатерализъм". Освен това Пекин еднозначно се обяви против блоковата система и модела на едностранно налагани санкции. Това нямаше как да не разтревожи САЩ, чиято задача бе да запазят Китай в орбитата на американско-японския модел на глобализация, ограничавайки нарастването на китайското икономическо и технологично влияние.

Китайската реакция на американските действия беше изключително предпазлива и обмислена. Свикнали да планират в дългосрочен план, властите в Пекин създадоха необходимата законодателна основа за противодействие на чуждестранните санкции: законът "За противодействия на чуждестранните санкции" (2021), законът "За международните отношения (2023) и други. Напипвайки слабите места на американската икономика, китайското ръководство очерта трите си основни "коза", които би могло да използва при евентуално изостряне на ситуацията: забраната за износ на редкоземни метали в САЩ, отказът от покупката на американски дългови книжа и лишаването на американските компании от достъп до китайския пазар. Сред резултатите от практическото прилагане на тези "козове" бе лишаването на американския призводител на чипове Micron Technology от възможност да работи в Китай, налагането (от 1 август 2023) на ограничения върху износа на редица метали с ключово значение за полупроводниковата, телекомуникационната и електронната индустрии, въвеждането на екпортен контрол (от 1 август 2023) върху износа на такива редки метали, като галий и германий, както и на редица химически съединения, налагане на санкции на компаниите Raytheon и Lockheed Martin, продажба на китайските запаси от американски ценни книжа, както и стриктното принуждаване на чуждестранния бизнес да се съобразява с китайското законодателство.

По този начин Пекин изгражда своеобразна защитна линия срещу чуждестранната намеса, опитвайки се изпревари ударите на противника, но без да изразходва сили и средства за открит сблъсък със САЩ. Китай усилва своите конкурентни предимства, благодарение на съюзниците си, и паралелно с това прокарва собствените си интереси далеч извън пределите на страната, създавайки "огнища на присъствие и влияние" на всички континенти. Натискът, който в момента оказват върху Пекин САЩ и някои техни съюзници, едва ли ще отслабне в скоро време, тъй като китайските приоритети са очевидни, а стремежът на Китай към реална независимост и промяна на сегашния световен ред очертават нови вектори за развитие на световната икономика в рамките на един модел, изключващ доминиращото влияние на една, единствена държава.

Военните измерения на американско-китайския сблъсък

Междувременно, в края на февруари 2024 американският аналитичен център RAND Corporation публикува обширен доклад с показателното заглавие "Военни теории за победата на САЩ в потенциална война с Китай". В него се разглеждат пет възможни "победоносни стратегии", които биха могли да донесат успех на Вашингтон в евентуален военен сблъсък с Пекин заради Тайван, като се анализират и свързаните с това рискове от ескалация. Авторите (водещ сред които е професор Джейкъб Хейм) обосновават необходимостта от подобен анализ с това, че изборът днес на силовия компонент, на който ще разчитат САЩ, ще повлияе върху това, кои от "теориите на победата" ще се окажат жизнеспособни след десетина години например. Освен това, изучаването на "теориите на победата" в мирно време е от решаващо значение за подготовката на старшите офицери и цивилните експерти, които ще информират бъдещите американски президенти относно вариантите за развитие на събитията, ако стратегията за сдържане на Китай не сработи и между двете страни избухне пълномащабна война.

Анализът започва с разглеждането на редица концептуални въпроси, като се посочва, че за разлика от военните действия, водени от САЩ срещу такива държави като Сърбия (1999) или Ирак (2003), войната с една велика ядрена сила носи рискове от ескалация, с каквито Америка не се е сблъсквала от ерата на студената война насам. Авторите се опитват да формулират "теорията на победата" в конфликта, като история на причинно-следствените връзки относно това, как противникът може да бъде победен. Според тях, за целта е необходимо да бъдат дефинирани условията, при които противникът би приел поражението си. След това, самият конфликт трябва да бъде "оформен" по такъв начин, че да възникнат подобни условия. Впрочем, в доклада се съдържа и друга дефиниция за "теорията на победата", според която "това са основните принципи" обясняващи, как и защо ще работи стратегията, а не самите стратегии, предполагащи по-детайлен анализ, как желаните цели следва да бъдат обвързани с наличните средства и ресурси". Добрите "теории на победата" следва да поставят ясни политически цели, да бъдат кратки, да отчитат как ще реагира противникът (както във военен, така и в политически план), а също как биха реагирали другите ангажиран в конфликта играчи (например коалиционните партньори). Според авторите, тъй като Китай притежава мощен ядрен арсенал, САЩ следва активно да се подготвят за водене на "ограничена война" - нещо, което не им се бе налагало след края на студената война. Всяка огроничена война между велики държави, разполагащи с ядрено оръжие, изисква "съзнателна сдържаност", тъй като - за разлика от регионалните противници - в този случай и двамата играчи са в състояние да предизвикат ескалация с катастрофални последици. В тази връзка се посочва, че в подобни условия неспособността да се намери ефективен баланс между стремежа към постигане на оперативен успех и необходимостта да бъде регулирана ескалацията на сблъсъка с противника, разполагащ с ядрено оръжие, представлява екзистенциална заплаха за САЩ.

Eто защо, формулирането на ограничени политически цели в конфликта се превръща в жизненоважен компонент на ограничените войни през ядрена епоха. В тази връзка авторите на доклада препоръчват САЩ да определят минималната си политическа задача, а именно да не допуснат Китай да установи физически контрол над Тайван, отказвайки се от такива максималистични цели като принуждаването на Пекин да признае независимостта на Тайван или отстраняването на Китайската комунистическа партия от властта. Тъй като САЩ няма да водят евентуалната бъдеща война с Китай сами, а начело на коалиция, включваща, като минимум, Тайван, а вероятно и други държави като Япония и Австралия например, американците ще се сблъскат с редица проблеми, свързани с нейното управление, опитвайки се убедят съюзниците си също да преследват ограничени политически цели. Ограничаването на използваните в конфликта средства също би могло да изиграе стабилизираща роля, освен това могат да бъдат наложени ограничения на географията му и използваните в него оръжия. В доклада на RAND се посочва, че като цяло, "демонстрацията на сдържаност" при постигането на желаните цели и средствата, използвани за целта, осигурява най-добри шансове за успех при регулирането на ескалацията. В същото време обаче, евентуална атака срещу китайските лидери или ядрените сили на страната може да убеди Китай, че войната срещу него въобще не е "ограничена". В тази връзка американските експерти с основание се опасяват, че Пекин ще сметне, че САЩ преследват амбициозни цели, застрашаващи жизненоважните интереси на Китай или дори самото му съществуване.

Авторите на доклада са убедени, че ядреното оръжие превръща тоталното разрушаване във вероятен изход от всяка война между великите държави през ХХІ век, дори ако конвенционалните сили на една от страните са на прага на победата. По същата причина постигането на пълна победа над която и да било велика държава, притежаваща ядрено оръжие, се оказва непостижима цел, тъй като определяща характеристика на "ядрената епоха" е, че дори ако конвенционалните и сили са претърпели поражение, "победената страна" все още има възможност да унищожи "победителя" (а заедно с него и света), нанасяйки му разрушителен ядрен удар. Опирайки се на академичните изследвания, касаещи военната стратегия, американските експерти очертават пет потенциални "теории на победата", които според тях са универсални за всички онези, които вземат решенията, както и за всеки конфликт:

- Доминация, т.е. използвайки груба сила, да превърнеш противника си във физически неспособен за по-нататъшна съпротива. Тази стратегия на победата обаче е неприложима по отношение на Китай, той като реализацията и би изисквала унищожаването на целия индустриален потенциал на страната. Подобна масирана атака от страна на САЩ ще бъде възприета от китайското ръководство като опит за унищожаване на ядрения потенциал на страната и нейните лидери, с всички произтичащи от това последици.

- Отрицание, т.е. убеждаване на противника, че едва ли е в състояние да постигне целите си и продължаването на военните действия няма да му донесе успех. Отрицанието се фокусира върху нивелирането на очакваните ползи, мотивиращи противника да продължи борбата, а не върху постигането на по-значима победа, която да доведе до неговата капитулация. В контекста на противопоставянето между САЩ и Китай това ще означава ограничаване или срив на способността на китайската армия да завладее и да удържи Тайван. САЩ биха могли да постигнат това, например, чрез прихващане на средствата за морски и въздушен десант, пряко ангажирани в операцията, избягвайки при това да нанасят удари по обекти, които не се използват в хода на военните действия. Според авторите на доклада, тази стратегия би сработила дори, ако Китай никога не признае открито провала си и не склони да направи политически отстъпки (но в същото време прекрати бойните действия, предвид липсата на военни средства за постигане на първоначалната си цел).

- Обезценяване, т.е. убеждаване на противника, че дори ако успее да постигне целите си, ползата ще бъде по-малка, отколкото онази, на която е разчитал предварително. Като пример, авторите на доклада дават „изгарянето на Москва” при влизането на армията на Наполеон в града през 1812. Според тях обаче, подобна стратегия не би сработила по отношение на Тайван, тъй като евентуалното унищожаване на цялата тайванска полупроводникова индустрия няма да намали политическите мотиви на Китай да присъедини острова.

- Балансиране на ръба на войната, т.е. убеждаване на противника да прекрати бойните действия, заплашвайки го с ескалация. На практика, тази стратегия представлява открит шантаж: САЩ възнамеряват да заплашват Пекин с мащабна ескалация, включително с евентуално използване на ядрено оръжие, ако китайците не се откажат от инвазията в Тайван. Подобна стратегия представлява своеобразна „надпревара в поемането на все нови рискове”, само че в случая именно Китай, а не САЩ е по-силно мотивиран да поема рискове в хипотетичната война за Тайван.

- Налагане на непосилно увеличаване на военните разходи, т.е. убеждаване на противника, че негативите от воденето на войната надхвърлят ползите от евентуалната победа в нея. В контекста на противопоставянето между Китай и САЩ става дума за „дистанционно блокиране” на морската търговия на Пекин в такива ключови зони като Малакския пролив например. Тоест, „войната на изтощение" също е една от формите на въпросната стратегия, ако приемем, че в основата на този подход е предположението, че нарастването на разходите и негативите ще принуди противника да седне на масата за преговори. Експертите от RAND обаче посочват, че ако се ориентират към подобна стратегия САЩ ще трябва задължително да постигнат три неща. На първо място те трябва да открият „златната среда” в точките на натиск, които да са достатъчно ценни, че да повлияят върху решенията на Китай, но не и толкова ценнни, че да провокират неприемлива ескалация на конфликта. На второ място, САЩ трябва да следват поставените цели достатъчно бързо и в достатъчно голям мащаб, така че да могат да създадат в кратки срокове необходимите им инструменти за натиск. На трето място, американците следва да предоставят на Пекин надеждни гаранции, че натискът им ще престане, ако Китай склони да изпълни исканията на Вашингтон.

Анализирайки очертаните по-горе „теории на победата”, авторите на доклада на RAND стигат до извода, че най-приемливите варианта за САЩ са „Отрицанието” и „Налагането на непосилно увеличаване на военните разходи”, като дават предпочитание на първия, при това предлагат той да се реализира само с военните сили на Тайван. При подобно развитие, Вашингтон ще оказва военна помощ на Тайпе, по аналогия с конфликта  Украйна . С други думи, в този случай САЩ ще окажат максимална военна помощ на Тайван, но няма да влизат в директен сблъсък с Китай. Според авторите на доклада обаче, на следващ етап на конфликта, рисковете от ескалация все пак могат да доведат до пряка военна конфронтация с китайците, дори ако САЩ се стремят да я избегнат. Те, в частност, посочват, че Китай може съзнателно да ескалира ситуацията, блокирайки американските оръжейни доставки за Тайван. Не бива да се изключва и непреднамерена ескалация, когато едно от страните предприема действия, с които неволно пресича прага, който другата смята за критичен, при това без да осъзнава, че това е така. Китай например, може да сметне, че кибератаките, а не директните физически атаки, срещу американските спътници, обслужващи въоръжените сили на Тайван, ще позволят да се избегне ескалацията, но САЩ да решат че с тези кибератаки, Пекин е преминал „критичния праг”. В тази връзка, в доклада на RAND се посочва, че – както в ситуацията в Украйна – САЩ ще се изправят пред дилемата между ограничаване обема на американската помощ (за да се избегне непреднамерено пресичане на потенциалните червени линии) и прилагането на „прекалено голям брой ограничения” по отношение на тази помощ (което силно ще намали шансовете противникът да се откаже да намеренията си). Впрочем, ескалацията може да бъде провокирана и от „непреднамерена случайност”. Например, ако китайската армия свали самолет или потопи боен кораб на САЩ, който случайно е навлязъл в териториалните води на Китай, или пък при аналогични действия от американска страна. В тази връзка, авторите на доклада смятат, че отказът на Пекин да  приеме, че американският въздушен удар по китайското посолство в Белград през 1999 е бил „случайност”, демонстрира „предубеденото отношение” на китайците към САЩ и „склонността им към ескалация” (!).

Както посочих по-горе, стратегията на „Отрицанието” предполага директен военен сблъсък между САЩ и Китай. В тази връзка, американските експерти се опасяват, че китайската армия може да се концентрира върху максимизирането на американските военни загуби, а също – да атакува американските въоръжени сили дори на територията на САЩ и, в частност, на остров Гуам и Хаваите, което ще доведе двете страни до опасно балансиране на ръба на ядрената война. Според авторите на доклада, когато загубите започнат да изглеждат неизбежни, противникът може да потърси по-високорискови решения, ориентирайки се към малковероятни, но високоефективни варианти на действие, за да излезе от губещата си позиция. Затова те се опасяват, че ако САЩ и партньорите им се ориентират именно към стратегията на „Отрицанието”, като водеща, Пекин ще възприеме това като опит за нанасяне на пълно военно поражение и дори унищожаване на Китай. Тоест, според американските експерти, Пекин може „погрешно да изтълкува” евентуалните мащабни атаки на САЩ срещу обекти в континентален Китай, като доказателство, че е застрашено самото му съществуване (което, всъщност, е точно така!). При подобно развитие, китайците ще разглеждат ответните удари по обекти в континенталната част на САЩ като пропорционален отговор на американските атаки срещу военни обекти в континентален Китай. На свой ред, Вашингтон вероятно ще оцени тези удари като „очевидна ескалация на конфликта” (тъй като става дума за „удари, нанесени на хиляди километри от бойното поле”). Което поражда закономерният въпрос, дали при това положение си струва САЩ да продължат „да си играят с огъня”. Въпреки това, експертите от RAND са убедени, че стратегията на „Отрицанието” е напълно реализуема на практика, въпреки факта, че в последно време военният потенциал на Китай нарасна много значително. Как би могло да стане това? Според авторите на доклада, за целта е достатъчно САЩ само да провалят десантната операция на китайската армия в Тайван, като установят контрол над ситуацията по въздух и море. Ограниченото количество средства за осъществяване на десанта и транспортирането на нобходимото въоръжение се посочват като слабото място на хипотетичната китайска инвазия срещу Тайван. Само че то може да бъде преодоляно с използването на цивилни транспортни кораби и малки съдове. В същото време, американските експерти очевидно не смятат, че САЩ също могат да се окажат уязвими при подобно развитие. Според тях, американските ВМС запазват количественото си и качествено превъзходство, особено що се отнася до подводниците и големите бойни кораби. Освен това, ВВС на САЩ продължават да разполагат с голям брой съвременни изтребители от четвърто и пето поколения, които уж са „качествено по-боеспособни” от китайските им аналози. Твърди се също, че американските въоръжени сили разполагат с по-големи възможности и опит за нанасяне на свръхточни удари на големи растояния. Освен това, САЩ разчитат на подкрепата на съюзниците си, като сред тях не е само Тайван, но и Япония и Австралия, което им позволява на компенсират нарасналите през последните години възможности на китайската армия. В тази връзка, авторите на доклада твърдят, че проведените наскоро щабни учения са показали, че – поне до 2026 - САЩ ще са в състояние да провалят евентуална китайска инвазия в Тайван, дори при сравнително песимистичен вариант на развитие на събитията и въпреки значителните загуби за американските части. Разбира се, в бъдеще Китай може още повече да увеличи мощта си, в резултат от устойчивия си икономически растеж и вътрешната стабилност, което ще му позволи постоянно да повишава разходите си за отбрана докато в един прекрасен ден не си гарантира качествено предимство над своите противници.

Според американските експерти обаче, това няма да се случи скоро, като се посочва, че през 2021 например, военните разходи на САЩ, Япония и Австралия са били почти три пъти по-големи от тези на Китай. В случая обаче, те по-скоро представят желаното за действителност, тъй като цените на редица западни въоръжения са до десет пъти по-високи, от тези на китайските им аналози (така например, произвежданите в Китай снаряди, калибър 152 мм, е около 600 долара, докато американските 155-мм снаряди, с които бива захранвана и украинската армия, вече струват 8000 долара). Освен това, в доклада се посочва, че Китайската компартия вероятно разглежда присъединяването на Тайван като решаваш фактор за укрепването на властта си. Но, ако това наистина е така, успешната реализация на американската стратеги на „Отрицанието” би могла да постави Китай в крайно опасна ситуация, което пък да доведе до ядрена ескалация. Разбира се, американските експерти са наясно с това, но се опитват да убедят аудиторията, че всяка „теория на победата на САЩ” би могла да доведе до подобни резултати. Според тях, за разлика от други подобни стратегии, тази на „Отрицанието” позволява поне да бъде избегнато автоматичното разширяване на мащабите и залозите във войната с Китай на нейния ранен етап.

Въпросът обаче е, дали Пекин ще бъде склонен да се примири с „ограниченото си поражение”. Авторите на „теорията на победата” смятат, че това ще зависи от целите, които си поставят САЩ. Колкото по-амбициозни са тези цели, толкова по-трудно могат да бъдат постигнати. Именно затова се препоръчва Вашингтон да заложи на нанасянето на „ограничено поражение” на Китай, т.е. след края на конфликта Пекин няма да бъде напълно лишен от възможността „да продължи да претендира за контрол над Тайван”. С други думи, американските стратези великодушно позволяват на китайците да не признават Тайван за независима държава (което ще бъде невъзможно, ако САЩ се ориентират към стратегия за „пълното поражение” на Китай). В тази връзка, авторите на доклада дават за пример въпроса за принадлежността на Фолклендските острови, за които продължава да претендира Аржентина, но без да рискува да повтори войната от 1982 с британците. Любопитно е обаче, че те не разглеждат „корейския сценарий” в този контект.

Рисковете за Вашингтон

Опитът от войната в Украйна демонстрира ключовата роля на авиацията и противовъздушната (включително противоракетната) отбрана за планирането на всяка съвременна военна кампания, особено, ако става дума за мащабни бойни действия. В тази връзка, недостигът на въздушна мощ се оказва оше един сериозен проблем, който САЩ ще трябва да решат преди да влязат в открит конфликт с Китай. Прогнозите са, че още през следващата финансова година общият брой на американските изтребители, бомбардировачи, самолети за въздушно зареждане, транспортни самолети, дронове и други летателни апарати ще падне под 5000 (в момента той е 5032). По данни на Института за авиокосмически изледвания "Митчъл", сегашният американски авиационен парк е едва 20% от този, с който САЩ са разполагали в средата на ХХ век, когато са можели да разчитат на 26104 военни самолети. На свой ред, специализираният портал Global Firepower посочва, че в момента китайците разполагат с 3304 самолета, но броят им много бързо може да нарасне. Ако към ВВС на САЩ се добави общият въздушен парк на ВМС и Корпуса на морската пехота, наброяващ 3308 самолети, излиза че американците разполагат с числено превъзходство 2,5:1, само че това може да се окаже недостатъчно, предвид развитата китайска система за ПВО, както и факта, че е технически невъзможно САЩ да концентрират всичките си самолети само против Китай, оголвайки всички останали направления (включително руското, севернокорейското и иранското). Освен това, проблемът с количеството е свързан и с няколко други качествени проблема. Така например, колкото и големи въздушни сили да концентрират САЩ в Индо-Тихоокеанския регион, те ще са зависими от самолетите за въздушно зареждане и летищата, а спецификата на военните действия в Украйна показва, че количественото превъзходство във въздуха не гарантира превъзходство в бойните действия, като цяло, ако противникът разполага с достатъчно добре структурирана ПВО. Друг проблем е липсата на стратегия: САЩ не са в състояние да финансират целия си въздушен флот и са принудени да намалят разходите си като прекратят експлоатацията на онези самолети, които няма да са им необходими във войната с Китай, например A-10 Thunderbolt II и F-15 Eagle. Плановете са икономисаните средства (както и забавянето на планираните покупки на F-35A и F-15EX Eagle II) да се използват за проектиране и разработване на самолети от следващо поколение, включително с активното използване на дронове. Според заместник началника на щаба за плановете и програмите генерал Ричард Мур, съществуват сериозни опасения, че в критичния момент, американските ВВС могат да се окажат не само без старите, но и без новите си самолети, защото се налага едновременната модернизация на изтребителите, бомбардировачите, зареждащите самолети и междуконтиненталните балистични ракети. Впрочем, освен намаляването на броя на американските самолети, намалява и броят на онези, които са в състояние да ги обслужват. В тази връзка ще напомня, че през 2025 финансова година персоналът на ВВС на САЩ ще бъде съкратен с 13 хиляди дущи, а част от останалите ще бъдат насочени към други сфери, като киберсигурността например. В същото време, качеството на оставащите на служба летци и технически специалисти продължава да пада. Така, през първата половина на 2023 повече от десет американски пилоти на военни хеликоптери са загинали при аварии, което е доста над стандартите за допустимите загуби - в това отношение миналата година се оказа "най-смъртоносната" за американските ВВС от изтеглянето на частите на САЩ от Ирак през 2011 насам, като военните експерти смятат, че това се дължи на резкия спад на професионалните качества на личния състав на ВВС - тренировките показват, че сегашните американски летци са много по-неопитни, отколкото участвалите във войните в Ирак и Афганистан. При това проблемът не може да бъде решен с използавнето на по-модерни технологии и според повечето специалисти ще са необходими между 6 и 8 години за да могат сегашните военни летци да достигнат нивото на колегите си отпреди петнайсетина години.

Тоест, налице са все повече признаци, че победата на САЩ в евентуална конвенционална война с Китай въобще не е гарантирана. На първо място, заради невъзможността американците да воюват ефективно със собствени сили, поради липсата на логистика, недостатъчния брой летища, проблемната система за доставки на необходимите ресурси, недостига на ремонтни бази и т.н. Освен това, чисто количественото съотношение на силите също не изглежда особено розово за американците, а сравнението между динамиката на развитие на военно-промишлените комплекси на САЩ и Китай е още по-тревожно за Вашингтон – китайците ще могат да подготвят пилотите и да изграждат самолетите си по-бързо от американците. Тоест,  факторът време също ще играе срещу Америка. При това положение, единствената възможност за САЩ да започнат конвенционална война с Китай от максимално изгодни за тях позиции е да ангажират в нея голям брои свои съюзници – или поне тези от AUKUS. Само че в рамките на този алианс именно САЩ разполагат с най-мощна производствена база, което прави свръхсложна задачата за формирането на групировка, способна да действа успешно против Китай. За целта ще се наложи да се помогне за укрепването на военно-промишлените комплекси на Великобритания и Австралия (което ще отнеме много време и пари). Тоест, остава само ядреното оръжие или надеждата за вътрешна дестабилизация в самия Китай. Нито един от тези варианти обаче, също не изглежда идеален, което означава, че Вашигтон просто не е в състояние да реализира по отношение на Пекин типичния за САЩ геополитически сценарий за отслабване на противника с чужди ръце (който в момента се реализира, повече или по-малко успешно, в Украйна).

Все по-близо до опасната черта

Както е извество, в края на май китайската армия проведе двудневни учения в близост до Тайван, в които участваха трийсет кораба и над четиридесет самолета. Формален повод за началото им, беше встъпването на длъжност на новия тайвански президент Лай Циндъ, който още в първата си реч изтъкна, че „двата бряга на Тайванския пролив не се подчиняват един на друг”.

В Пекин прецениха заявлението му като намек, че островът е готов официално да се обяви за независим. В тази връзка говорителят на китайското Министерство на отбраната У Цян подчерта, че в стремежа си за независимост тайванското ръководство очевидно разчита на подкрепата на външни сили, което поставя региона на ръба на войната.

На практика, това бе ясен сигнал към Вашингтон, че радикалният му антикитайски курс, възприет през последните месеци, може да доведе до много сериозни последици. САЩ обаче хладнокръвно приеха предизвикателството, изпращайки в Тайван две делегации на Конгреса, едната от които беше ръководена от председателя на Комисията по външна политика на долната камара Майкъл Маккол, който обеща, че на Тайпе ще бъде предоставено най-новото американско въоръжение, „а не старото оръжие, което даваме на Украйна”. Коментирайки посешението му, говорителката на китайското Външно министерсво Мао Нин, заяви, че когресмените са нарушили принципа за „един Китай” и поетите от Пекин и Вашингтон задължения, както и политическия ангажимент на американското правителство да поддържа само неофициални отношения с Тайван, изпращайки фалшив сигнал към сепаратистките сили, обявяващи се за независимост на острова”.

На свой ред, говорителката на Бюрото по въпросите на Тайван към китайското правителство Чжу Фънлян предупреди, че ако управляващите в Тайпе не спрат с провокационните си намеци, че могат да обяват независимост,  „китайската армия ще продължи действията си за непоколебима защита на националния суверенитет и териториалната цялост на страната”.
На пръв поглед, в отношенията между Китай и САЩ не се случва нищо, което да не сме виждали през последните години: Вашингтон настоява за политически и икономически остъпки на Пекин, налага му икономически санкции и подкрепя фактическата независимост на Тайван, който американското правителство официално признава за част от Китай. В отговор китайските власти демонстрират все по-остра антиамериканска реторика и провеждат военни учения в близост до острова.

Истината обаче е, че сегашната криза в американско-китайските отношения бележи качествено ново ниво на двустранните противоречия: Пекин вече няма накъде да отстъпва и очевидно е решил да демонстрира сила. Проблемът обаче е, че твърдата позиция на китайското ръководство, сама по себе си, не дава отговор на въпроса, как ще приключи поредния етап на геополитическото противопоставяне със САЩ – с военен конфликт или с още един измъчен компромис.

Неизпълнимият ултиматум на Вашингтон

Както знаем, през последния половин век в основата на американско-китайските отношения беше залегнала зависимостта на китайската икономика от западните инвестиции, технологии и  пазари, срещу което Пекин беше склонен да ограничи частично външнополитическата си автономия, включително да не акцентира върху „тайванския въпрос”. В момента обаче, екстензивният растеж на китайската икономика, основаващ се на масовия приток на евтина работна сила от селата в индустриалните предприятие и кредитното стимулиране на вътрешното търсене очевидно е изчерпал възможностите си и управляващите в Пекин вече залагат на развитието на съвременните високотехнологични отрасли на икономиката.

На свой ред, САЩ се опитват да прекъснат връзките на китайската икономика и водещите технологични отрасли, налагайки санкции върху доставките в Китай на модерни процесори и литографско оборудване за производството им. В същото време се затруднява високотехнологичният китайски износ (5G - комуникационно оборудване, пристанищни кранове, акумулатори, електромобили) или се забранява ползването на китайското приложение TikTok.

Преди няколко месеца финансовият министър на САЩ Джанет Йелън заяви в навечерието на посещението си в Китай, че: „по време на предишните си разговори с Пекин поставихме въпроса за излишните мощности и смятам да го поставя отново и при сегашното си посещение... Свидетели сме на ръст на излишните мощности в редица нови отрасли, като слънчевата енергетика, електромобилите и литиево-йонните акумулатори”. Според нея, това е във вреда на американските производители на аналогично оборудване.

Малко по-късно в Пекин се появи държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен, който постави на домакините си откровен политически ултиматум, да прекратят доставките за Русия на машини, микроелектроника, нитроцелулоза и друга подобна продукция с двойно предназначение, заплашвайки, че в противен случай Вашингтон ще наложи санкции на Китай „заради ситуацията в Украйна”.

Проблемът обаче е, че дори и да искаше, китайското ръковоство просто няма как да върне икономиката си с двайсет години назад: нейната структура се промени радикално и всеки опит за премахване на „излишите мощности” не само би затворил за Китай вратата към високотехнологичното бъдеще, но и би провокирал икономическа криза в страната.

Що се отнася до политическия ултиматум на Байдън, приемането му от китайците би било още по-опасно, тъй като ако наистина решат да спрат търговията си с държава, обявена от Вашингтон за противник, няма гаранция, че утре други държави няма да решат да прекратят търговията си с Китай, ако САЩ им наредят да го сторят.

В крайна сметка, Пекин отхвърли и двата ултиматула, а САЩ наложиха защитни мита за редица вносни китайски стоки на обща стойност 18 млрд. долара (общата стойност на внасяните от Китай в САЩ стоки е 448 млрд. годищно). В частност, бяха повишени митата за електромобилите – от 25% на 100%, за елементите за слънчеви панели – от 25% на 50%, както и за литиево-йонните акумулатори за електромобили и детайлите за акумулатори – от 7,5% до 25%.

Освен това Блинкен заяви, че Вашингтон планира да разшири списъка на китайските компании, на които са наложени американски санкции, заради доставяната от тях в Русия продукция с двойно предназначение. Според него: „Китай се стреми към военна, икономическа и геополитическа доминация, отправяйки предизвикателство пред свободния, открит, сигурен и проспериращ световен ред”.

Опитите за постигане на компромис

Въпреки това, изглежда че Пекин все още се надява, че ще успее да накара САЩ да смекчат позицията си. За целта обаче, американците ще трябва да се откажат от „ултиматума на Блинкен”. Разбира се, Вашингтон няма да отмени вече наложените мита, но би могъл да си затвори очите за формалното им заобикаляне. В тази връзка ще напомня, че китайските производители на електромобили например, отдавна се опитват да създадат заводи за сглобяване на своята продукция в Мексико, което е част от северноамериканската зона за свободна търговия, заедно със САЩ и Канада. През април обаче, цитирайки мексикански държавни чиновници, Reuters съобщи, че под натиска на САЩ правителството на тази страна отказва да предостави на китайските производители на електромобили привилегировани условия, включително евтини площадки за създаване на собствени заводи или по-ниски данъци.

В миналото САЩ действително си затваряха очите за опитите на китайците да заобиколят американските ограничения. През ноември 2023 например, Reuters съобщи, че въпреки формалната забрана, китайските компании свободно купуват американско оборудване за производството на модерни чипове. Оказва се, че за целта е необходимо само да заявят, че ще използват това оборудване за производството на 14 нанометрови  (а не 7 нанометрове) чипове.

За това, че Вашингтон е склонен да търси споразумение с Пекин говори и позицията на съветника на президента по националната сигурност Джейк Съливан, който опроверга твърденията на британския министър на отбраната Грант Шапс, че китайците са започнали да доставят оръжия на Русия. Впрочем, както Китай, така и САЩ и всички останали са наясно, че в момента всякакви дългосрочни споразумения с американците са безсмислени, тъй като ако в Белия дом отново влезе Тръмп, те могат да бъдат прекратени, както стана навремето с иранската „ядрена сделка”.

Тайван като символ на китайската независимост

Истината е, че ако независим Тайван стане факт, това би било ясен знак, че Китай все още не може да провежда напълно самостоятелна външна политика. Байдън твърди, че подкрепя политиката за "един Китай", но в същото време постоянно демонстрира готовност да използва американската армия за да защити острова от китайците. Което е, все едно Китай формално да признава американския суверенитет над Пуерто Рико, но да снабдява острова със свое въоръжение и да заплашва, че китайската армия ще се намеси, ако САЩ решат да окупират острова.

Но, ако от чисто политическа гледна точка днешен Тайван е белег за слабостта на Китай, от икономическа гледна точка, островът е своеобразна "ахилесова пета" за САЩ. Наскоро американският министър на търговията Джина Раймондо призна, че евентуална китайска инвазия в Тайван ще има разрушителни последици за икономиката на САЩ, тъй като те купуват 92% от модерните си чипове от тайванската корпорация TSMC. При това, данните сочат, че американците биха могли да се освободят от сегашната си зависимост в тази сфера не по-рано от 2030.

Дори ако Китай няма достатъчно сили да постави Тайван под пълен контрол, той е в състояние да организира блокадата му или просто да разруши предприятията, произ-веждащи процесори, поставяйки по този начи американската икономика на колене. Още повече, че в момента китайците разполагат с благоприятен "прозорец на възможности" за евентуално силово разрешаване на тайванския въпрос. Пекин е наясно, че военната машина на САЩ е отслабена заради оръжейните доставки в Украйна и Израел, както и в резултат от военните действия срещу йеменските "хути" (Пентагонът, в частност, страда от остър дефицит на системи за ПВО).

Освен това, съществуват сериозни съмнения относно ефективността на свръхточното американско въоръжение, което успешно може да бъде неутрализирано от съвременните средства за радиоелектронна борба. Освен това, войната с "хутите" показа, че американският флот, който доскоро изглеждаше непобедим, не може да се справи с комбинираните атаки на рояци от въздушни и морски дронове, комбинирана с нанасяне на мощни ракетни удари. Да не говорим, че заради предстоящите президентски избори Белият дом въобще не е заинтересован от нов военен конфликт.

За Китай обаче, всяко по-сериозно забавяне, може да означава, че ще трябва да се прости с надеждата някога да си върне Тайван. Последните президентски избори на острова показаха, че местните млади хора вече се смятат по-скоро за тайванци, отколкото за китайци. Освен това, Доналд Тръмп, който най-вероятно ще победи на президентските избори през ноември 2024, обещава да се придържа към още по-твърда позиция по тайванския въпрос.

Сред белезите за готовността на Пекин да се ориентира към силово разрешаване на въпроса за принадлежността на Тайван са китайските инвестиции в държавния дълг на САЩ - руският пример показа, колко е опасно за американските съперници да съхраняват парите си на Запад. Ако през 2013 китайските инвестиции в американски ценни книжа бяха достигнали 1,3 трлн. долара, в момента те са паднали до 750 млрд., т.е. Пекин е по средата на пътя към пълното си освобождаване от тях. И, ако темповете на продажба на американски ценни книжа от китайците рязко нараснат, това ще бъде очевиден знак за подготовката им за силово разрешаване на въпроса с Тайван.

Трудно е да се прогнозира, накъде ще се наклони китайската "геополитическа везна", но можем да констатираме, че - за разлика от предишните години - силовото разрешаване на тайванския приблем вече не е празна реторика, а една от опциите на външната политика на Пекин.

Някои изводи

Очевидно е, че авторите на споменатия по-горе доклад на RAND до голяма степен се опитват да подчинят обективните обстоятелства и възможната реакция на Китай на предложената от тях стратегия. При това обаче, не предлагат никакви сериозни аргументи относно възможността САЩ да водят „ограничена война” с китайците. Възможно е, целта на самия доклад да е била да бъдат предложени на Китай определени „правила за поведение” в хипотетичния бъдещ конфликт за Тайван, разчитайки, че той ще бъде внимателно анализиран от китайските експерти. В същото време излежда много малко вероятно, че Пекин би реагирал на въпросния доклад, предлагайки „собствени правила” за развитието на възможния конфликт със САЩ. Просто, защото китайският манталитет не предполага подобно нещо.

Обсебеността на американците и на англосаксонците, като цяло, от формулираните от самите тях „правила”, с които би трябвало да се съобразяват и противниците им, се проявява с пълна сила и в доклада на RAND, озаглавен „Военни теории за победата на САЩ в потенциална война с Китай”. Всъшност, това което предлагат амриканците много прилича на футболен мач, в който съдията и помощниците му играят за един от отборите: допуска се, че американците ще нанесат удар по Китай, но последният няма да им отговори, защото става дума за „ограничена война с ограничени цели” (т.е. налице е същата логика, която определя и поведението на САЩ и Запада в украинския конфликт). На практика, съвкупността от сценарии за „контролирана ескалация”, цели да лиши Китай от възможността да действа изпреварващо, да предприема неочаквани стъпки и, като цяло, да поднася непредвидени изненади. Проблемът обаче е, че опитите да се прилага подобна стратегия по отношения на родината на Сун Дзъ, според който „войната е изкуство на заблудата”, не изглеждат никак сериозни.

Заключение

В сегашните отношения със Запада, Китай несъмнено се ръководи и от опита си от миналото. Китайските лидери няма как да забравят трагичните събития, стоварили се през ХІХ век върху процъфтяващата дотогава азиатска държава, както и техните дългогодишни последици, затова за тях е въпрос на чест и престиж да отстояват националните интереси на страната си на глобалната сцена и отново да превърнат Китай в могъща световна сила въпреки натиска от страна на най-мощните и амбициозни държави на планетата.

В същото време е очевидно, че Китай с неговата специфична култура и манталитет, както и с все още мощния си демографски потенциал, много трудно би могъл да пречупи наративите за "жълтата заплаха", т.е. да опровергае утвърдилата се на Запад представа за неизбежна китайска експанзия и овладяване на чужди територии, още повече че те постоянно се раздухват от редица големи западни медии.

В същото време, както приятелите, така и противниците на Китай в еднаква степен осъзнават необходимостта и неизбежността на развитието на въшноикономическите връзки с тази страна (сред илюстрациите за което е стремежът на европейските лидери да се срещат по-често със Си Дзинпин) и нейната незаменима позиция в глобалните вериги на стойността и доставките. Всичко това принуждават западните и особено европейските държави да реагират по-сдържано на нарастващата мощ на Китай. На свой ред, умело използвайки инструментите на "меката сила" и различни, включително миротворчески, инициативи, самият Китай се опитва да избегне негативните сценарии във взаимоотношенията си със Запада и да съхрани вече постигнатите резултати в името на успешното развитие на китайската държава и общество.

Бележки:

1. https://obamawhitehouse.archives.gov/the-press-office/2015/02/06/fact-sheet-2015-national-security-strategy
2. SyntaxError: expected expression, got '.': Vars.breadcrumbUrl?.crumbs
3. SyntaxError: expected expression, got '.': Vars.breadcrumbUrl?.crumbs
4. https://www.rand.org/pubs/perspectives/PEA1743-1.html

*Българско геополитическо дружество