Събитията в Нигер, в контекста на геополитическата трансформация в Западна Африка

Както е известно, след първата такава война през втората половина на ХХ век, в Африка се наложи неоколониална система, която не се различаваше особено от предишния мрачен период. Повечето бедни африкански нации бяха лишени от реална възможност за развитие, използвайки огромните си природни богатства, докато дълговете им постоянно нарастваха, също както и униженията, на които ги подлагаха големите външни играчи”.

Нигер, чието население наброява 26 милиона души и е най-младото в света (средна възраст под 15 години), е разположена в Западна Африка и няма излаз на море. Част от страната се намира в Сахара, а друга в региона на Сахел. На северозапад Нигер граничи с Алжир, на север – с Либия, на изток – с Чад, на юг – с Нигерия, на запад с Мали, а на югозапад – с Бенин и Буркина Фасо. Както е известно, в последно време страната е в центъра на вниманието на световната политика и медиите, в известен смисъл то е дори по-голямо от онова, което през последната година и половина се отделяше на Украйна. В тази връзка ще напомня, че според бившия командващ на НАТО в Европа – американския адмирал Джеймс Ставридис, ситуацията в Нигер може да ескалира в голяма война на африканския континент, тъй като за това са налице всички необходими предпоставки.

Защо случващото се в Нигер е толкова важно

И така, от какво е породен подобен интерес към може би най-бедната държава в света, макар че в същото време разполага с големи запаси от стратегически ресурси. Става дума, в частност, за уран, калай и злато, както и за редкоземни метали, необходими за развитието на високотехнологичните сектори. На 26 юли 2023 в страната беше извършен военен преврат, свалил от власт първия цивилен президент на Нигер Мохамед Базум – бивш учител и представител на арабското малцинство (52% от населението са от народността „хауса”), избран на поста през 2021. Прозападното му правителство бе заменено от военна хунта, начело с генерал Абдурахман Тчиани, обявил се за председател на Националния съвет за защита на родината.

Всъщност, от 2020 насам, това е осмият държавен преврат в региона на Западна и Централна Африка, което илюстрира неговата уязвимост и политическа нестабилност. Свалянето на Базум беше сериозен удар по интересите на Франция и САЩ в Африка, защото освен икономическите и енергийни проблеми, на които ще се спра по-късно, то носи риск от сближаване между новите власти в Нигер и Москва (поне, ако се съди по случилото се в съседните Мали и Буркина Фасо, както и в Гвинея и ЦАР). Тоест, не може да се изключва, че новият режим в Ниамей може да последва малийския пример и да поиска базираните в страната френски и американски части да я напуснат. Ще припомня също, че наскоро в Мали беше проведен референдум, на който гражданите се обявиха против използването на френския, като официален език, а пък Буркина Фасо прекрати връзките си в сферата на отбраната с Париж.

Има известна символика във факта, че военният преврат беше осъществен точно по време на срещата на върха Русия-Африка в Санкт Петербург, макар че руското ръководство не го подкрепи (но и не го осъди). Първоначално Москва демонстрира изключителна предпазливост, опасявайки че, ако превратът се провали, евентуална активна руска намеса би се оказала крайно непродуктивна. Ясно е обаче, че случилото се беше от полза за Русия, също както и проруските настроения сред гражданите на Нигер, повечето от които подкрепиха преврата.

Затова, след като стана ясно, че превратът поне засега изглежда успешен, в Москва заявиха, че са против каквато и да било чуждестранна намеса във вътрешните работи на Нигер от страна на съседните държави и западните играчи (или на техни съвместни сили).

Именно заради широката подкрепа от населението за свалянето на досегашния президент, трудно може да се говори за типичен военен преврат в Нигер, макар че повечето медии го представят именно по този начин. Според споменатия по-горе Зоран Метер, "по-правилно в случая би било да се използва терминът "революция", предвид значителната подкрепа на населението за действията на хомогенната група от 60 най-високопоставени местни военни, които отдавна и добре се познават помежду си. Тъкмо това гарантира и успеха на преврата (или "революцията") и засега позволява на извършителите му да устояват на външния натиск (вътрешна съпротива почти нямаше)". Илюстрация за това са масовите митинги в подкрепа на новите военни власти както пред френското посолство, така и на националния стадион в Ниамей.

Впрочем, военният преврат в Нигер може да се разглежда и по-широк контекст, т.е. през призмата на текущите процеси, касаещи не само африканския континент, но и целия т.нар. Глобален Юг. В момента държавите в него надигат глава, както никога досега, очевидно виждайки отличен шанс да си осигурят по-достойно място в новия многополюсен свят, на фона на ожесточаващия се геополитически сблъсък между Запада, начело със САЩ, и Изтока, в лицето на руско-китайската ос.

Тоест, както превратът в Нигер, така и предшестващите го събития в Буркина Фасо и Мали, а също и политическите и социални процеси в Чад, ЦАР и други африкански държави действително биха могли да се разглеждат като "втора антиколониална война".

Както вече отбелязах, първата антиколониална война, започнала през втората половина на ХХ век и подкрепяна от СССР и Китай, донесе само формална свобода на бившите колонии от Черния континент, а след разпадането на т.нар. "социалистически лагер", тя постепенно беше заменена от съвременния вариант на колониализма (т.нар. неоколониализъм).

Бившите колонии така и не получиха реален шанс за развитие, използвайки огромните си природни богатства, които продължаваха да отиват към някогашните метрополии, успешно трансформирали се междувременно в либерални демокрации, гарантирайки собствения им просперитет и политическа мощ. Тук е мястото да напомня, че в течение на дълги десетилетия големи количества добити в Нигер уран и калай се изнасяха на срамно ниски цени във Франция, покривайки 30% от потребностите на френския ядрен сектор. Неслучайно, новите власти в Ниамей моментално забраниха износа на уран за бившата метрополия.

В течение на дълги години, големите западни играчи активно използваха инструментариума на своята финансова мощ, както и контролираните от тях международни институции, разузнавателните си служби, а при нужда и откритата военна намеса. Само в американските бази в Африка например, са разположени шест хиляди военни. Това доскоро позволяваше на западните държави да запазват влиянието си в много бивши колонии от континента.

Първото предизвикателство към това влияние отправи Китай в началото на ХХІ век, стартирайки динамична експанзия в региона, като използва за целта наличните икономически и инвестиционни канали.

През 1990-те години 80% от договорите за изграждане на инфраструктура в Африка се възлагаха на западни компания. Ситуацията обаче започна да се променя след началото на активната китайска експанзия на континента, в резултат от стратегията на Пекин за "излизане на светло", поощряваша националните компании да търсят пласментни и суровинни пазари в чужбина.

През 2013, когато Си Дзинпин оглави Китай, западните компании реализираха 37% от инфраструктурните проекти на Черния континент, докато делът на китайските им конкуренти бе едва 12%. Днес обаче, китайските компании осъществяват 31% от африканските инфраструктурни проекти, докато западните - само 12%. В рамките на Инициативата си "Един пояс, един път" (ЕПЕП) Китай финансира мегапроекти на стойност милиарди долари, включително жп линии в Кения и Етиопия и пристанища в Джибути и Нигерия. За десетте години от старта на ЕПЕП общият обем на инвестициите в рамките на инициативата е надхвърлил 1 трлн. евро. Китай вече е най-големия търговски партньор на Африка, като през 2021 обемът на взаимната търговия достигна 250 млрд. долара, срещу 62 млрд. за търговията между САЩ и Африка. През последните две години стойността на реализираните от китайците инфраструктурни проекти в африканските държави на юг от Сахара е достигнал 155 млрд. долара, което им позволява да оказват значително влияние върху местните правителства. За сравнение, през 2021 общият обем на преките чуждестранни инвестиции на САЩ в Африка беше 44,8 млрд. долара, което обяснява и, защо Китай печели повечето търгове в сферата на инфраструктурата. Според експертите, китайците използват иновативни методи на финансиране и далеч по-бързо от конкурентите си се ориентират в африканската специфика.

В същото време обаче, Пекин се сблъсква и с определени пречки. Така например, строителството на жп линия в Кения и изграждането на осветителни системи по шосетата на Гана провокираха спорове и негативна обществена реакция. Според някои данни, в периода 2021-2022 обемът на кредитиране на проектите в рамките на ЕПЕП е намалял с 55%, достигайки 7,5 млрд. долара, като общият обем на кредитиране е паднал от 28,4 млрд. долара, през 2016, до 1,9 млрд. през 2020, което отчасти е свързано с трудностите на някои африкански страни при изплащането на задълженията им.

Въпреки това, отношенията между Китай и Африка са достатъчно всеобхватни и стабилни и вероятно ще си останат такива, поне в средносрочна перспектива. Пекин очевидно държи лидерските позиции в конкурентната битка между големите държави за влияние на континента. По времето на Тръмп САЩ се отдръпнаха от Африка, а отношенията между западноевропейските държави и бившите им колонии се влошиха и китайците моментално запълниха създалия се вакуум. Активността им на континента включва проучвания и добив на такива стратегически метали като кобалт и литий - необходими за производството на акумулаторите на електромобилите и на слънчевите панели. Китайските компании сериозно изпреварват американските и европейските си конкуренти в сферата на преработката на металите в суровина за акумулатори. В момента те получават литий от Зимбабве и Намибия, а кобалт - от Демократична република Конго и Замбия. Според анализ на МАЕ, Китай осъществява 58% от глобалната преработка на литий и очевидно ще продължи да бъде основния потребител на този ключов африкански ресурс, поне докато конкурентите му от САЩ и ЕС не създадат достаточно сериозни собствени мощности.

За да се противопоставят на китайската експанзия, страните от Г-7 се ангажираха да отпуснат в течение на пет години 600 млрд. долара в рамките на Партньорството за глобална инфраструктура и инвестиции (PGII), като Африка ще е основния бенефициент на тези средства.

САЩ пък ще финансират изграждането на железопътния коридор Лобито, по който ще се транспортират полезни изкопаеми от ДР Конго и Замбия към едноименното пристанище на атлантическото крайбрежие на Ангола.

На свой ред, през 2021, ЕС лансира програмата "Глобален портал", чиято цел и осигуряването, в периода 2021-2027, на инвестиции на стойност 300 млрд. евро за противодействие на китайските инвестиции в развиващите се страни, включително в Африка. Въпреки това, китайците продължават да разполагат с неоспорими предимства на континента, тъй като в резултат от над двайсетгодишното активно сътрудничество с африканските държави вече притежават там значително активи.

През последните години Русия също започва все по-явно да се завръща в играта, сред примерите за което е активната и роля в "постреволюционната" Либия. Освен това, Москва традиционно поддържа добри отношения с Алжир, Египет, Етиопия, Уганда и ЮАР. Макар да изглежда парадоксално, но в момента руснаците имат договори в сферата на отбраната с най-много африкански държави и контролират 40% от пазара на въоръжения на континента.

Затова не бе изненадващо, че в Нигер, а преди това в Мали и Буркина Факсо, демонстриращите в подкрепа на местните военни хунти, често носят и руски знамена. Което беше първия тревожен сигнал за Запада. Допълнителен проблем в случая е, че досега Нигер се смяташе за най-важния западен съюзник в зоната на Сахел. Благодарение на създадената през 2018 база, САЩ използваха страната като изключително важен плацдарм за контрол над Сахел и Северна Африка.

Двойната игра на САЩ

Според мнозина експерти, евентуална чуждестранна военна интервенция в Нигер едва ли ще промени радикално ситуацията, въпреки постояните декларации, че точно това ще се случи ако военната хунта не върне бързо на власт сваления президент. Подобни заплахи идват както от Париж, така и от Икономическата общност на западноафриканските държави (ECOWAS), в която членуват 15 държави от региона, включително "разбунтувалите се" Буркина Фасо и Мали, както и Нигер.

На практика, единственият сериозен и достатъчно силен във военно отношение член на ЕCOWAS е Нигерия, чието население надхвърля 200 милиона души и която поддържа добри отношения със САЩ. През август обаче, нигерийският Сенат се обяви против използването на военна сила срещу Нигер. От друга страна, Франция отдавна не е в състояние да осъществява сериозни военни операции в Африка, затова успехът на силовото потушаване на "революцията" в Нигер изглежда съмнителен, особено на фона на решителната позиция на населението и новото военно ръководство, демонстриращи готовност да се съпротивляват срещу всяка външна намеса и разчитайки в това отношение на подкрепа от Буркина Фасо и Мали.

Това означава, че евентуална военна интервенция в Нигер би могла да провокира голяма война в самото сърце на Африка, каквато едва ли е необходима за някого - включително и за САЩ, без чиято подкрепа хипотетичният експедиционен корпус на ECOWAS трудно би могъл да разчита на траен военен успех. В момента Вашингтон е ангажиран най-вече с войната в Украйна и ескалиращото напрежение в Индо-Тихоокеанския регион и със сигурност не се нуждае от поредна война в годината преди поредните президентски избори. В тази връзка ще припомня изявлението на Пентагона, че руснаците не са свързани със събитията в Нигер и, че: "Що се касае до американското присъствие и разпределение на силите, нищо не се е променило. Прекратихме сътрудничеството по редица въпроси в сферата на сигурността, не обучаваме местни военни, а ситуацията остава доста неясна, затова продължаваме да следим развитието на събитията".

Междувременно обаче, САЩ все пак направиха важен дипломатически ход, изпращайки в началото на август в Ниамей помощника на държавния секретар по политическите въпроси Виктория Нюланд, смятана за втората по значение фигура в Държавния департамент. В продължение на два часа тя проведе "изключително откровен и на моменти много труден разговор" с началника на Генералния щаб на армията на Нигер Муса Салау Барму и тримата най-близки до него офицери. Според Wallstreet Journal, основната и задача е била да намери дипломатическо решение за излизане от тежката криза в тази африканска държава, като в тази връзка неколкократно е поискала среща със сваления президент, но военните са и отказали. Всъщност, дори и самият факт, че Нюланд не успя да се срещне и с водача на хунтата генерал Абдурахман Тчиони, дава представа за упоритостта на извършителите на преврата. За неуспеха на преговорите говори и фактът, че скоро след като се завърна в САЩ, Нюланд съобщи, че страната и ще прекрати годишната финансова хуманитарна помощ за Нигер от 200 млн. долара заради военния преврат. В отговор Националният съвет на Нигер, начело с генерал Тчиани, заяви, "че финансовата ви помощ не ни е нужна" - очевидно потвърждение, че окончателният разрив между Запада и новия режим в Нигер е само въпрос на време. На свой ред, в Москва, където следят много внимателно случващото се в региона, реагираха на това с нескрито злорадство, а говорителят на руското Външно министерство Мария Захарова отбеляза, че "Нюланд вероятно е разчитала, че ще може да действа с Нигер, както с Украйна, само че, такива бананови режими, като този в Киев, вече няма".

Междувременно, френският Le Figaro публикува интересен анализ, в който се твърди, че Вашингтон се опитва да изтласка Париж от Африка. Като пример за това се дава двойнствената позиция на САЩ относно евентуална външна военна намеса в Нигер. Според Le Figaro, на думи американците подкрепят тези планове, но на практика преговарят с превратаджиите за запазване на американската военна база в страната, като при това са заявили, че нямат нищо против премахването на френската база в нея.

Всъщност, САЩ от доста време насам се опитват да изместят Франция в Африка. Както е известно, преди Втората световна война, на целия континент има само една независима държава (Либерия), а всички останали са европейски колонии, като най-голям е именно делът на Франция. По онова време тя контролира 38% от територията на Африка, най-вече в нейната западна и централна части.

След края на войната обаче, нещата се променят. Френската политическа и военна мощ ерозира, а в колониите се усилва национално-освободителната борба. В същото време СССР, Китай, Индия и техните съюзници успяват да прокарат в ООН редица резолюции за деколонизацията на Африка. На свой ред, САЩ съумяват максимално да се възползват от ситуацията.

Американците са заинтересовани от разширяване сферата на използване долара, като инструмент за международни разплащания. За целта обаче се нуждат от нови пазари. В същото време достъпът им в Африка е ограничен, тъй като колониалните държави следват протекционистка политика. Именно поради това, САЩ се стремят да ограничат влиянието на метрополиите в колониите, а последните да могат да провеждат самостоятелна политика по отношение на търговията и избора на валутата, с която тя се осъществява. Ето защо Вашингтон подкрепя деколонизацията на континента.

Подложена на този двоен външен натиск, Франция, както и останалите европейски държави, са принудени да предоставят формална независимост на колониите си. В същото време обаче, Париж прави всичко за да съхрани икономическото си влияние в тях. В крайна сметка САЩ и Франция постигат компромис, в резултат от който бившите колонии получават право да продават стоките си (най-вече полезни изкопаеми и други ресурси) на Нюйоркската борса. Това гарантира на американците свободен достъп до африканския пазар, както и възможността да го контролират. В същото време, ограниченията относно използването на долара в международните разплащания се запазват.

Преди да даде независимост на африканските си колонии, Париж им налага специална "парична единица" - т.нар. африкански франк. Той се емитира от Централната банка на Франция, която поема и функциите, свързани с конвертирането на тази квазивалута. Срещу това, държавите от Западна и Централна Африка се ангажират да държат между 50% и 65% от валутните си приходи в специална сметка във Френската хазна. При това тя не се съхранява в долари, а във френски франкове (а по-късно - в евро). Освен това Париж получава право на вето по отношение паричната политика на бившите си колонии. То се използва активно от французите за да ограничат разплащанията в долари и да лобират те да стават във франкове/евро.

Оттогава насам американците не спираха опитите си за ревизия на този компромис, т.е. за изтласкването на Франция от бившите и колонии. В резултат, през 2000-та те успяха да накарат Париж да подкрепи инициативата за въвеждане на собствени валути в държавите от Западна и Централна Африка - т.нар. "еко" (по реалното му приемане се са работи и в момента) и "централноафрикански франк" (CFA). Плановете са, че последната парична единица няма да се емитира от Френската централна банка, а от специално създадено за целта поделение на Африканската централната банка (ACB). Това освобождава африканците от задължението да държат по-голямата част от валутните си приходи във Франция и разширява възможностите им да използват и трупат долари.

В същото време обаче, еко-то и CFA трябваше да бъдат обвързани с еврото, което означаваше, че африканците продължаваха да съхраняват част от резервите си не в долари, а в евро. Освен това, Париж все още имаше право да ограничава паричната политика на африканските държави. Както е известно, сроковете за реализация на този проект постоянно се отлагаха като в крайна сметка той следва да стане факт до 2027.

Проблемът обаче е, че през този период ситуацията се промени, при това сериозно. В света се очерта тенденция към дедоларизация, което води до свиване на доларовото обращение. Тоест, САЩ имат проблем с пласирането на доларите си и Африка изглежда идеалното решение на този проблем.

Затова американците започнаха паралелно да прокарват и друг проект, в който вече въобще няма място за французите. Става дума за въвеждане на нова парична единица "афро", чиято емисия се планира за 2028. Предвижда се, че тя ще се емитира от АСВ, чиято централа е в Нигерия, както и че ще се използва от цяла Африка и ще бъде обвързана с южноафриканския ранд. Което означава, че Резервната банка на ЮАР ще може да определя политиката на Африканската централна банка. От ключово значение в случая е, че въпросната южноафриканска банка представлява частна корпорация, създадена по модела на Федералния резерв на САЩ. А сред акционерите и са редица физически и юридически лица от Съединените щати, при това се твърди, че именно те държат контролния пакет акции. Сред останалите акционери има представители на Белгия, Гърция, Италия, Япония, Швейцария и Турция. Тоест, там няма французи. Което обяснява много, ако не и всичко.

Европейската и френската реакция

Редица западноевропейски държави и най-вече Франция реагираха изключително остро на случващото се в Нигер. Така, 90 депутати от Националната асамблея изпратиха открито писмо до президента Макрон, в което настояват незабавно да предприеме мерки за да спре по-нататъщната ерозия на френските интереси в Африка. Според тях, ставаме свидетели на трансформацията на "френска Африка" в "руска Африка". Истината обаче е, че Макрон не разполага с кой знае какви възможности. Той вече няма влияние над Путин, заради подкрепата си за Украйна. Самата Франция пък не е в състояние да използва масирана военна сила в толкова нестабилен и все по-враждебно настроен към нея регион като Сахел, който съвсем доскоро се смяташе за "неприкосновена зона на френското влияние".

За ЕС пък, евентуалната загуба на Нигер, на практика, е равносилна на обявяване на война, а икономическите щети (особено за Франция) могат да се окажат катастрофални.

Както е известно, през територията на Нигер трябва да премине бъдещият Транссахарски газопровод Нигерия-Нигер-Алжир, разглеждан като една от алтернативите не руските газови доставки, който сега се оказва застрашен.

Самият проект на стойност 13 млрд. долара включва изграждането на тръбопровод с дължина 4000 км, по който в Европа ще могат да бъдат доставяни по 30 млрд. куб. м газ годишно. Меморандумът за изграждането му беше подписан през 2009 от Алжир, Нигер и Нигерия, като той трябваше да влезе в експлоатация през 2015. Това обаче не се случи, заради ръста на терористичната активност в региона на Сахел. Според алжирски източници, изграждането на участъка на газопровода на територията на Нигерия е готово на 70% и сега усилията следва да се концентрират върху участъка в Нигер. На фона на случващото се там, обаче, това се оказва под голям въпрос.

От друга страна обаче, властите в Ниамей едва ли ще се откажат от него, но със сигурност биха поискали по-изгодни условия за страната си. Между другото, Нигер, както и останалите държави от региона, се стремят не към самостоятелност, сама по себе си, а я разглеждат като възможност за ускоряване на икономическото развитие и търговията с останалия свят.

Дали ще го постигнат обаче ще зависи най-вече от желанието на Запада да инвестира повече в тази част на Африка, т.е. дали ще е склонен да се откаже от досегашната си неоколониална политика, която в течение на десетилетия не само потискаше развитието на континента, но и допълнително увеличава и без това гигантските задължения на държавите в него, чиито корени са още в периода на "първите антиколониални войни". Ако Западът не е склонен да предприеме подобна стъпка, т.е. доброволно да ограничи печалбите си, автоматично нараства заплахата, че вместо него, от африканските ресурси ще се възползва някой друг играч и, най-вече, Китай Русия, или пък Турция. И трите страни следят много внимателно случващото се в Западна Африка, но това е тема за отделен анализ.

Всъщност, Западът все още е в състояние да промени подхода си, за което говори и проектът на ЕС "Хоризонт Европа 2021-2027", с бюджет от 95,5 млрд. евро, 350 млн. от които са предназначени за Африка, като тя би трябвало да ги получи в рамките на две години. Средствата са за иновации и изследвания в сферите на здравеопазването, заразните болести, климатичните промени, зелената енергетика и т.н. Ако този подход се съпровожда с необходимите промени в посока към равнопоставено сътрудничество, той действително би могъл да се окаже взаимноизгоден и Европа ще има шанс да съхрани влиянието си в Африка, което в момента е подложено на стремителна ерозия.

Засега обаче, в западната реторика продължават да преобладават заплахите към африканците за налагане на санкции и дори за военни интервенции - нещо, което те очевидно вече не са склонни да търпят.

Какво би могло да се случи

Разположените в центъра на Сахел северни области на Нигер имат стратегическо значение. Оттук минава нелегалният трафик на злато, наркотици, оръжие, мигранти и терористи, дестабилизиращи цяла Африка. Засега нито Вашингтон, нито Париж споменават за евентуална интервенция, но възможността за военна операция на Франция и съюзниците и не бива да се изключва. Освен възстановяването на "законния" президент Базум, повод за нея може да стане влошаването на ситуацията в сферата на сигурността. След преврата, в Нигер се активизираха джихадистите от "Ислямска държава", а бившият лидер на местните бунтовници-туареги Риса Аг-Була обяви създаването на Съвет за съпротива на републиката, който ще се бори с хунтата. През последните години туарегите надигат глава и в Алжир и Мали, при това в синхрон с влошаването на отношенията им с Франция.

Тоест, ако все пак станем свидетели на военна намеса на Париж и съюзниците му, тя ще се съпровожда с опити за дестабилизация на зоната на Сахел с помощта да туарегите и джихадистите. В момента племето фулани и туарегите са база на екстремистките движения в региона и, в частност, на "Ислямска държава в Голяма Сахара" и коалицията от групировки, лоялни на Ал Кайда, начело с бившия лидер на туарегските сепаратисти Ияд Аг Гали. Впрочем, външните сили са в състояние и без пряка намеса да ескалират напрежението в Нигер, което обаче би провокирало ефект на доминото в целия Сахел, където живеят едни и същи народности и действат едни и същи трангранични групировки.

В тази връзка ще припомня, че на 17-18 август в Акра се проведе извънредно заседание на Комитета на началник щабовете на страните от ECOWAS, за да "бъде финализиран планът за разполагане на сили за бързо реагиране в Нигер“. То бе следствие от инструкциите на Съвета на държавните и правителствените ръководители на организацията, дадени на извънредната среща на върха относно политическата ситуация в Нигер, провела се в Абуджа на 10 август. Те изискват Комитетът на началник-щабовете да активира своите сили за бързо реагиране за възстановяване на конституционния ред в Нигер.

Тоест, ECOWAS даде да се разбере, че отказът на военните в Нигер да отстъпят ще доведе до военна намеса от страна на членуващите в регионалния съюз държави.

В отговор в Нигер започна набиране на доброволци, които да помогнат на армията да отрази евентуална интервенция, като целта е да бъдат привлечени няколко десетки хиляди души, включително за оказване на медицинска и инженерно-техническа помощ, като мобилизацията е най-активна в зоните, край границите с Нигерия и Бенин, откъдето биха могли да навлязат частите на ECOWAS.

Африканският съюз (АС) обаче изпитва известни колебания по отношение на евентуално военно решение на ситуацията в Нигер, като не подкрепя, но и не отхвърля позицията на ECOWAS. На провелата се в средата на август среща Съвета за мир и сигурност на АС не бе декларирана ясна подкрепа за използването на сила срещу бунтовниците в Нигер. Това поведение е показателно, тъй като Африканският съюз обикновено се присъединява към позициите на регионалните организации. Очевидно е, че в Съвета за мир и сигурност на АС има сериозни разногласия по въпроса за Нигер. Признавайки необходимостта от мирно уреждане, в същото време Съветът реши да преустанови временно участието на страната в работата на регионалната организация.

Против военната намеса в Нигер обаче, се обявява Алжир, който е сред най-влиятелните и силни арабски и африкански държави. Президентът на страната Абделмаджид Тебун заяви, че проблемът следва да бъде решен с дипломатически средства. В противен случай, както прогнозират редица експерти, в резултат от външната военна намеса и активизирането на местните ислямистки терористични групировки, Нигер рискува да изпадне в пълен хаос, подобно на Сирия в разгара на гражданската война там.

Междувременно, в началото на август генерал Тчиани подписа указ за формиране на ново временно правителство на Нигер, като сред 31-мата министри в него има само неколцина военни. Премиер и министър на икономиката и финансите е Али Махаман Ламин Зейн, който беше финансов министър през 2003-2010, когато загуби поста си в резултат от поредния преврат, а след това представляваше Африканската банка за развитие в Чад, Кот д'Ивоар и Габон. За външен министър бе назначен бившият представител на страната в ООН Бакара Яу Сангаре, а за министър на отбраната - генерал Салифу Моди (шеф на Генералния щаб през 2000-2023). С други думи, военният режим постепенно се опитва да придобие "демократични черти", както се случи преди това и в други африкански държави. Съвсем скоро ще стане ясно и, дали Западът и все още верните му африкански партньори ще съумеят да се приспособят към новата ситуация, или съзнателно ще решат да я дестабилизират.

*Българско геополитическо дружество