Аферата „Шпетер“: половин век по-късно

На 12 ноември същата година българското външно контраразузнаване (ВГУ-ДС) арестува икономическия експерт Хенрих Натан Шпетер, работил през предходните години в различни структури на ООН. След половингодишно следствие той е осъден на смърт за „шпионаж в полза на американското и израелското разузнаване“. Присъдата обаче не е приведена в изпълнение, а на 23 август 1974 се извършва дискретна размяна между „Мотл“ и Шпетер. Скоро след политическите промени в България бившият български и настоящ израелски гражданин Хенрих Шпетер отправя молба за преглед по наказателното дело срещу него и отменяне на присъдата от 1 юни 1974. Молбата му е отхвърлена на 26 април 1993 от състав на Върховния съд на Република България, въпреки че дори прокурорът по делото пледира в негова полза.

През последните три десетилетия случаят „Шпетер“ е обект на различни публични интерпретации в България (1), а случаят „Мотл“, съответно, в израелски публикации. Сред повдигнатите дискусионни въпроси са: Дали арестът на Хенрих Шпетер не е резултат от масираната антиизраелска пропагандна кампания в Източна Европа след скъсването на дипломатическите отношения на държавите от „Съветския блок“ с еврейската държава през юни 1967 и особено след края на Октомврийската война („Йом Кипур“) през 1973? Дали Шпетер не е бил арестуван и обвинен в резултат на специално искане от КГБ с цел осъществяване на последвалата размяна година по-късно? Доколко отговарят на истината обвиненията и многократните собствени самопризнания на Шпетер, че в продължителен период от 27 години е сътрудничил с американското разузнаване? Имат ли почва обвиненията на Шпетер от 2004, че признанията му са били „изтръгнати след психически натиск и мъчения“ по време на следствието?

Странно е, че никой досега не е извършил внимателно и задълбочено проучване на значителния брой документални материали с общ обем от над 3500 страници от 11-те тома следствени документи и протоколи, които официално са декласифицирани през юли 2013 (3). Не са били използвани също наличните архивни документи по темата, съхранявани в Централния държавен архив от фондовете на Министерството на външните работи, Президиума на Народното събрание и Държавния съвет на НРБ и личния архивен фонд на Тодор Живков (4). При работата ни в архива на МВР още преди създаването на Комисията за досиетата открихме в кореспонденцията между КГБ и МВР автентични документални свидетелства относно подготвяната размяна на „Мотл“ със Шпетер (5), а по-късно през 2012 доц. Румяна Маринова-Христиди публикува в документален сборник (6) нови архивни материали за наказателното дело срещу Хенрих Шпетер. Важни документални свидетелства на КГБ от т. нар. „Архив на Митрохин“ за резидентурната група на нелегалния разузнавач „Карл Мотл“ в Израел бяха обнародвани през 2005 (7). Оригинални документални материали от архивите на израелските служби за сигурност обаче досега не са били разкривани.

Дело за оперативна разработка „Хелето“

Кога всъщност възниква шпионската афера „Шпетер“? Проф. Бончо Асенов предлага версия, основана на оперативните документи в архива на българското контраразузнаване (8). През март 1973 постъпва информация от сътрудник на Държавна сигурност в БАН за получено писмо от Института за международни сравнителни икономически изследвания във Виена относно възложено проучване на Хенрих Шпетер от Научноизследователския център за Азия и Африка (НИЦАА) при БАН. В писмото се изискват данни по теми, които очевидно представляват държавна и служебна тайна. След анализ на посоченото писмо от Виена офицери от „западногерманското направление“ на българското контраразузнаване започват проверка (Дело за оперативна проверка) с кодово наименование ДОП „Хелето“ с проучване на всички налични данни за личността на Шпетер, а през втората половина на май и отново през август 1973 е осъществено тайно проникване в дома му с преснемане на държани там служебни документални материали. След натрупване на редица свидетелства за „съмнително поведение“ и „нерегламентирани контакти“ на „обекта“ проучването прераства в Дело за оперативна разработка (ДОР „Хелето“).

Половингодишното контраразузнавателно проучване не достига до категорични доказателства за контакти на „обекта“ с противникови разузнавателни служби. Предвид предварително обявена „изследователска командировка“ на Хенрих Шпетер във Виена на „собствени разноски“, при преминаване на границата при ГКПП-Калотина на 11 октомври 1973 е извършена щателна проверка и са иззети 1555 листа служебни материали, разпределени в 18 папки. На 12 ноември Хенрих Натан Шпетер е задържан в следствения арест на ул. „Развигор“ № 1 в София. Разследването под контрола на заместник-началника на отдел „Следствен“ на Държавна сигурност полк. Богдан Калчев, се води основно от следователя полк. Тодор Лозанов, но в отделни случаи при разпита на „по-отговорни свидетели“ се включва и следователят Симеон Спасов. С постановление от 24 ноември 1973 е образувано официално следствено дело № 383/1973 за „шпионаж в полза на чужда държава“.

В 11-те тома с архивни материали по аферата „Шпетер“ се съдържат общо над 70 протоколи от разпитите на Шпетер в периода ноември 1973 - март 1974, както и показания на повече от 80 лица, включително граждани на Съветския съюз, Източна Германия и Чехословакия (осигурени чрез службите за сигурност на съответните страни). Предвид широкия хронологически обхват от три десетилетия на проучваните исторически събития и значителния брой на разпитваните свидетели, първоначалният двумесечен срок на следствието е удължен с два месеца, а през март 1974 - с още един месец. Обвинителният акт е предоставен на обвиняемия и неговите служебни защитници (Величко Иванов и Иван Пройнов) на 17 май, а закритият съдебен процес (нохд № 34/1974) с председател Михаил Монов от Софийски градски съд заседава в периода 27 май – 1 юни 1974.

За изненада на следователя, още по време на втория разпит разследваният разкрива редица подробности, за които следствието не е предполагало. Това налага значително по-големия обем от допълнителни свидетелски показания и издирване на документални материали от архива на МВР. Според версията на проф. Бончо Асенов, стига се до договореност с изпълнение на две условия, поставени от Шпетер. Той настоява да отговаря писмено на поставените му въпроси и да бъде изведен от следствения арест. Преместен е във вила на Държавна сигурност в покрайнините на София. В материалите по следствието са запазени два тома с протоколите от разпитите на задържания. Докато първоначалните разпити през ноември са във вид на машинописни копия с подписа на обвиняемия на всеки лист, в периода 10 декември 1973 – 4 март 1974 има 62 ръкописни протоколи, в които Шпетер саморъчно писмено отговаря на зададените въпроси. Показателно е, че в редица случаи въпросите на следователя са формулирани най-общо с искане да разкаже „по-подробно за своите контакти с чужди разузнавания“, а едва по-късно се стига до повторни уточняващи въпроси. Въз основа на огромния брой съхранени самопризнания, свидетелски показания, допълнителни справки от различни учреждения и материали от архива на МВР днес е възможно да се реконструира по-пълна хронологическа картина на историческите събития и личности, упоменати по един или друг начин по време на следствието.

Кой е Шпетер

Хенрих Натан Шпетер е роден на 21 февруари 1921 в София в семейството на лекар. По време на следствието и съдебния процес една от квалификациите, срещу които той неколкократно възразява, е че бил от „заможно буржоазно семейство“. Майка му Рашел е от Пловдив. В периода 1928-1935 Хенрих учи във Френския колеж в София, а през 1940 завършва Първа мъжка гимназия и става студент по право в Софийския университет. След приемане на антиеврейскита законодателни и административни мерки от правителството на Богдан Филов, Шпетер е принуден да прекъсне следването си, а през 1943 е мобилизиран в еврейска „трудова група“. В края на 1943 отива в Дупница, където е изселено семейството му. Според свидетелски показания, през 1941-1942 е симпатизирал на левите идеи, а след пристигането си в Дупница става член на нелегалната младежка организация РМС.

Съвсем скоро след пристигането си отново в София през октомври 1944 Хенрих Шпетер е препоръчан за „отговорна поверителна длъжност“ поради обстоятелството, че ползва руски, френски, немски и английски езици. В началото на ноември неговият приятел Исак Бенвенисти го запознава с Аврам Кало, по това време секретар на члена на Политбюро и организационен секретар на ЦК на БРП (к) Георги Чанков. Изпратен е при завеждащия отдел „Военен“ на ЦК Георги Дамянов, който го свързва с полк. Иван Винаров, бивш кадрови офицер от съветското военно разузнаване. Предложено му е да постъпи на работа като преводач в канцеларията на Съюзната контролна комисия (СКК) за България, създадена в съответствие със Споразумението за примирие, подписано в Москва на 28 октомври 1944. Полк. Винаров лично води Шпетер в сградата на БНБ, където се помещава Съюзната комисия, и го представя на началник-щаба на СКК полк. Борис Зайцев. Със заповед на заместник-председателя на Съюзната контролна комисия ген.-полк. Сергей Бирюзов от 18 ноември 1944 Хенрих Шпетер е назначен за преводач в канцеларията на комисията. Според официална справка от Министерството на финансите, той е на тази длъжност до 10 април 1947. През този период паралелно завършва юридическото си образование, тъй като след напускане на СКК, през юни 1947 постъпва на работа в адвокатската кантора на Нисим Меворах.

По време на следствено дело 383/1973 по молба на София са разпитани редица съветски граждани, работили в администрацията на СКК в периода 1944-1947. В някои от показанията има тенденциозни оценки, че дейността на Шпетер не е била високо оценявана и дори е получил мъмрене от ген. Бирюзов за лош превод. Едновременно с това се твърди, че не е имал достъп до поверителни документи, което и самият той неколкократно заявява в показанията си. И двете твърдения следва да се приемат със съмнение. Фактът, че Хенрих Шпетер работи толкова продължително време в канцеларията на СКК, дори когато през лятото и есента на 1945 от Москва са командировани още военни преводачи, показва нагледно, че се е ползвал с необходимото доверие от страна на съветското командване. В същото време, от публикуван наскоро документален сборник се вижда, че на Шпетер е възлагано да преведе на руски език поверителна кореспонденция между българския министър на външните работи Петко Стайнов и ген. Сергей Бирюзов, включително по деликатния въпрос за организиране интернирането в СССР на „германските поданици в България“ (9).

От документалните данни в МВР и свидетелски показания става известен и друг специфичен факт. Непосредствено след постъпването си в СКК Шпетер е потърсен от своя познат от РМС д-р Жак Молхов, който го привлича в създадената тайно към отделение „Б“ на Държавна сигурност (външно контраразузнаване) специална „агентурна група IV“ за проследяване дейността на представителите на САЩ в Съюзната комисия. Въпреки, че по-късни оценки са за „незначителни данни“ в донесенията на Шпетер, той изпълнява тази секретна задача в продължение на две години. Именно по този повод установява контакти с майор Ричард Луис Сигъл, за когото по време на следствието през 1973-1974 сам твърди, че бил вербуван от него за информатор на американското разузнаване. Двамата се запознават в клуба на „Лигата на английски говорещите в България“, разположен на бул. „Цар Освободител“ № 18. Шпетер посещавал Сигъл и в квартирата му на ул. „Шейново“ № 14, както и в сграда на Американския колеж в Симеоново.

Сведенията в архива на МВР наистина посочват, че Ричард Сигъл е установен като представител на военното разузнаване на САЩ. По-късната съдба на Сигъл обаче не потвърждава версията, че е бил кадрови американски разузнавач. Подполковник Ричард Сигъл напуска армията през 1947, завършва икономика и започва свой бизнес. Освен самопризнанията на Шпетер, няма други доказани сведения за работата му „в полза на американското разузнаване“ с псевдоним „Андрю“ по поръчение на Сигъл.

През февруари 1949 Хенрих Шпетер постъпва на работа в секция „Чужди кореспонденти“ в Дирекция на печата към Министерството на външните работи, по-късно преобразувана в БТА към Министерския съвет. В изпълнение на задълженията си, през декември 1949 той е редактор на пропагандния сборник на английски език за процеса срещу Трайчо Костов. В тази си длъжност оказва съдействие на кореспондента на „Дейли Експрес“ Уилфред Бърчет, пристигнал в България за да отразява публичния процес срещу Костов. И тук е „втората изненада“ в самопризнанията на Шпетер по време на следствено дело 383/1973 – той собственоръчно пише, че Бърчет се е свързал с него с уговорения псевдоним „Андрю“ и му поставил информативни задачи от името на „американското разузнаване“.

Никой от следователите и прокурорите през 1974 не си задава въпроси и не проверява реалните данни за личността на Уилфред Бърчет. Ляворадикален австралийски журналист, работил за известни западни издания, за който по-късно се установява, че известно време тайно е членувал в Комунистическата партия на Австралия, поради което консервативното правителство в Канбера му отнема временно австралийското гражданство. В следващите години професията му го отвежда в Китай, Северна Корея, Виетнам… Междувременно, през 1949 се жени за българската журналистка Вера Осиковска и многократно посещава България (1951, 1954, 1960, 1963, 1969, 1971, 1973, а от 1982 остава за постоянно в София). В твърдението на Шпетер няма и намек, че освен през декември 1949 някога отново се е срещал с австралиеца! А от разсекретени ключови документи в Москва през 1992 става известно, че през 1957 Уилфред Бърчет е финансово подкрепен от КГБ като евентуален „агент за влияние“ (10). Показателно е, че в обзор за наказателното следствие срещу Шпетер през февруари 1976 името на Бърчет изобщо не се споменава (11).

През 1949 настъпват промени и в семейното положение на Хенрих Шпетер. Той се жени за Айше Абдурахман, която по това време работи в отдел „Национални малцинства“ в ЦК на БКП, а по-късно преминава на сходна длъжност в Националния съвет на Отечествения фронт. През 1954 се ражда синът им Юлий. Година по-късно по-голямата сестра на Хенрих Ерна се омъжва за Вениамин Петраковски, руски евреин, след което получава съветско гражданство и семейството заминава за Съветския съюз. В периода 1951-1954 Шпетер е журналист в чуждоезиковата редакция на Радио София, в продължение на две години е редактор в сп. „Българо-съветско единство/Българо-съветска дружба“, а от 1956 отново се връща в Радио София.

През март 1960, след конкурс, Шпетер е назначен за научен сътрудник в Икономическия институт на БАН в секцията за „икономически проблеми на съвременния капитализъм“ и именно там се случва следващият епизод от „шпионската афера“. На 27 юли 1960 на двудневно посещение в България пристига придобилият вече известност политолог и „съветолог“ от полски произход Збигнев Бжежински от Колумбийския университет в Ню Йорк. След официална среща в Икономическия институт директорът на института проф. Кръстю Добрев натоварва младия научен сътрудник Шпетер да разведе американския гост из центъра на София и го изпрати до хотел „България“. В самопризнанията си обвиняемият Шпетер неколкократно описва как, когато останали сами, Бжежински се обърнал към него с „паролата от американското разузнаване“ и го разпитвал за структурата, изследователските задачи и международните контакти на Икономическия институт. По време на следствието от 1973-1974 проф. Бжежински вече е достатъчно популярен, а само три години по-късно ще заеме ключовият пост съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. В далечната 1960 обаче, все още му предстои да се наложи като преподавател и експерт. При всички случаи, пребиваването му в България е съвсем инцидентно без каквито и да е конкретни негови прояви в следващите години, свързани с „българска проблематика“. Единствената косвена връзка на Бжежински с ЦРУ в онзи период са близките му контакти след 1952 с директора на полската секция на Радио „Свободна Европа“ Ян Новак. В периода 1950-1971 Радио „Свободна Европа“ изцяло е финансирано и направлявано от ЦРУ.

В структурите на ООН

Следващата важна промяна в кариерата на Хенрих Шпетер е свързана с някои странни обстоятелства, което поражда хипотезата по време на следствието за „задкулисната роля на американското разузнаване“ при назначаване на българина на международна длъжност в структурите на ООН. През пролетта на 1965 се открива възможност за назначаване на български експерти в новосъздадената международна Организация за индустриално развитие на ООН (UNIDO). Въпреки, че ръководството на Икономическия институт на БАН не издига формално кандидатурата на Шпетер за такъв пост, каквато е обичайната процедура, той успява да представи кандидатурата си в Министерството на външните работи. През октомври Шпетер се явява на необходимото  лично интервю с представителя на Секретариата на ООН Ники Береджик, американски евреин, роден и израсъл в България. Береджик дава най-висока оценка за качествата на Шпетер. На 13 януари 1966, в писмо до ръководителя на отдел „Външна политика и международни връзки“ на ЦК на БКП Димо Дичев, Хенрих Шпетер протестира, че от Министерството на външните работи тенденциозно бавят утвърждаването му на международната длъжност, след като е издържал успешно конкурса. В действителност, още в края на юли 1965, от Външното министерство са отправили обичайна за времето заявка за съгласуване със съответните органи на МВР. Отговорът от Секретариата на МВР, пристигнал с голямо закъснение на 3 февруари 1966, е негативен с лаконична оценка, че Шпетер „не е подходящ“ за изпращане на работа в чужбина. По онова време практиката в подобни случаи е след такава резолюция от службите за сигурност случаят да бъде приключен.

Случва се обаче съвсем друго. На 17 февруари 1966 от Секретариата на ООН изпращат писмо, че кандидатурата на Хенрих Шпетер за работа в централата на ЮНИДО в Ню Йорк е одобрена. В молба до министъра на външните работи Иван Башев кандидатът Шпетер иска да бъде командирован на избраната длъжност, а в ответно писмо до Секретариата на ООН от 19 март уведомява, че приема предложението за назначаване на упоменатата длъжност. В тази ситуация ръководството на българското външно министерство се съобразява с решението на международната организация и в края на април изисква от МВР да бъде издаден международен паспорт и изходна виза за Хенрих Шпетер, който заминава със семейството си на 1 юни 1966 за Ню Йорк.

По време на следствието се разискват различни свидетелства за контактите на Шпетер с американски граждани, квалифицирани като разузнавачи. Според самопризнанията на обвиняемия, „информативните задачи“, които му били поставяни срещу периодично заплащане, се отнасяли до две основни теми – сведения за икономическото развитие на България и страните от СИВ и отношенията им с развиващите се страни от Третия свят, както и сведения за служители в българските представителства в САЩ, които биха могли да бъдат офицери от българските тайни служби. След като през 1967 администрацията на ЮНИДО се мести във Виена, подобни задачи са му поставяни от други „американски разузнавачи“ в австрийската столица. Всички налични свидетелства за този период (1966-1973) в следствено дело № 383/1973 са почти изцяло от самопризнанията на Шпетер, а свидетелските показания по-скоро добавят щрихи за неговия личностен облик и поведение. Все пак, повечето от изброените от него лица, които съобщил на представителите на „американското разузнаване“ като вероятни офицери от българските секретни служби, след съответна проверка, наистина се оказват служители под прикритие на българското външно и военно разузнаване.

Когато наближава краят на четиригодишния договор за работа в структурите на ООН, обобщената оценка на постоянния представител на България в ЮНИДО и посланик в Австрия Любен Стоянов за работата на Шпетер е „незадоволителна“, но е направено предложение срокът да се удължи с три месеци „за да завърши учебната година синът му“. От съответния отдел на Министерството на външните работи издигат две други български кандидатури за тази длъжност. След като от Секретариата на ООН в писмо до българския представител в световната организация Милко Тарабанов изискват удължаване срока на договора с една година до края на август 1971 г., българското външно министерство дава съгласие за това. Същата процедура се случва още два пъти и договорът на Шпетер за работа в ЮНИДО е удължен отново до края на 1972 г. Междувременно, в писмо до министъра на външните работи Петър Младенов, Хенрих Шпетер излага аргументи дипломатическият му ранг да бъде повишен от „първи секретар“ в „съветник“, което е прието през февруари 1972 (12).

Израелската връзка

През април 1972 се случва събитие, което внася съвършено ново направление в следствието година и половина по-късно. Още през 1969 на гости на семейство Шпетер във Виена е неговата леля Ернестина Фройдентал от Израел. С нея е Шмуел Бен Шалом, зет на другата му леля в Израел Юлия Зилберщайн. Шмуел съобщава на Хенрих, че би могъл да го свърже с израелски компании, които проявяват интерес към сътрудничество с Източна Европа. Контактите между двамата продължават и така се ражда идеята за евентуално посещение на Шпетер в Израел. Тъй като не желае българските власти да узнават за подобно частно посещение, Хенрих Шпетер се свързва с първия секретар в посолството на Израел във Виена Мордехай Пас. Израелският дипломат урежда издаване на входна виза на отделен лист за да няма следа в международния му паспорт, но поставя въпроса за получаване на определени сведения относно икономическите отношения и търговски спогодби на България, Съветския съюз и други страни от Източна Европа с арабските държави. Съобщава му също, че на летището в Тел Авив ще го посрещне представител на израелското правителство.

На 22 април 1972 Хенрих Шпетер заминава през Цюрих  за Израел. Според саморъчните му признания, в израелската столица го очаква „израелски разузнавач“, представил се като Бен Арад. Три дни по-късно двамата провеждат нов поверителен разговор „във вила на израелското разузнаване край Тел Авив“, където Шпетер подписал декларация за сътрудничество и получил псевдонима „Филип“. Съгласно дадените указания, след завръщането си във Виена Шпетер предава срещу заплащане исканите сведения на Мордехай Пас. След отпътуването на Пас от Австрия, през септември 1972, контактите продължават с друг „израелски разузнавач“, роден в Румъния – Йорге Гилгун, служител в ЮНИДО.

След приключване договора с ЮНИДО през декември 1972, Хенрих Шпетер остава още три месеци във Виена, където, по поръчение на американския представител Кристиян Нюман, подписва договор с международния Виенски институт за сравнителни икономически изследвания за подготовка на експертен доклад „Стопанското коопериране между страните-членки на СИВ и развиващите се страни“. Поради това през февруари - март 1973 посещава ГДР и Чехословакия с цел събиране на необходимите сведения. В източногерманския институт, където в края на 1971 защиава докторска дисертация, му отказават исканите данни, защото представляват „държавна тайна“. В края на март 1973 Хенрих Шпетер има последни конфиденциални срещи с Кристиян Нюман и Йорге Гилгун и на 4 април се завръща окончателно в България.

Според самопризнанията на Шпетер, в разговорите с Нюман и Гилгун станало въпрос след завръщането си той да се устрои на работа в Института за външна политика „Иван Башев“ към българското Външно министерство. Свидетелски показания потвърждават, че той е имал такова намерение и направил първоначални сондажи, но неблагоприятните оценки за работата му в ЮНИДО възпрепятстват това. През май 1973 Хенрих Шпетер е назначен временно за научен сътрудник в НИЦАА, а след обявен конкурс през август става старши научен сътрудник в Центъра. В съответствие с поетата задача да подготви експертен доклад за Виенския институт за сравнителни икономически изследвания, той отправя официални писма за съдействие и получаване на необходимите данни до министъра на външните работи Петър Младенов и ръководството на специализираната Комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество (КИНТС) към Министерския съвет. Именно тогава във Второ главно управление на ДС е активирано Дело за оперативна разработка срещу него.

В периода януари-април 1974 в отдел „Следствен“ са проведени разпити и беседи с близо 60 български граждани, привлечени като свидетели. Сред тях са известни учени, дипломати и други експерти като акад. Евгени Каменов, проф. Кръстю Добрев, проф. Тончо Трендафилов, доц. Тодор Вълчев, доц. Едуард Малхасян, посланиците Любен Стоянов и Иван Попов. Сред свидетелите са и близки на обвиняемия в различни периоди от неговата кариера български граждани от еврейски произход, които по това време заемат различни отговорни постове – Аврам Кало (ръководител на държавна транспортна фирма), полк. Исак Бенвенисти от Министерството на отбраната, доц. Жак Молхов, ръководител на катедра в Медицинска академия, чл.-кор. проф. Азаря Поликаров, доц. Нансен Бехар и др. Проведена е специална експертиза относно иззетите документални материали. Заключението на специалистите е, че някои от документите, както и работният вариант на подготвяния доклад, съдържат служебна и държавна тайна, включително по отношение на други страни-членки на Съвета за икономическа взаимопомощ.

Сред разпитаните свидетели са съпругата и синът на Хенрих Шпетер. По това време Юлий Шпетер, приет за студент във ВИИ „Карл Маркс“ (УНСС), отслужва военната си служба в българската армия в първоешелонния 34-и мотострелкови полк от Трета армия в Момчилград. Полк. Бенвенисти споменава пред следователя, че през юли 1973 Хенрих Шпетер се е опитал да осигури „по-лека“ войнишка служба за сина си. Няколко дни преди началото на съдебния процес, през май 1974, синът на обвиняемия в шпионаж е преместен да служи през втората година от наборната военна служба в Трудови войски. Четири десетилетия по-късно Юлий Шпетер драматично заявява пред журналисти: „Само аз си знам какво съм преживял и как съм оцелял“ като трудовак. Запазена е молба от Айше Абдурахман Шпетер от 6 март 1973 да й бъде позволено да ползва спестовната сметка на съпруга й в ДСК поради липса на средства за преживяване за нея и майката на обвиняемия Рашел. С последвала резолюция на полк. Калчев от 8 март е наредено: „Да се вдигне запора за сума до 1000 лева“.

Присъдата

Съдебният процес по НОХД № 34/1974 г. в Софийски градски съд започва на 27 май 1974. По-късното твърдение на Шпетер, че адвокатите му са се отнесли формално към задълженията си без да проявят усилия в негова полза, не отговаря на истината. Протоколите от съдебните заседания и адвокатската пледоария свидетелстват, че служебните защитници на Шпетер категорично се обявяват срещу част от обвиненията на прокурора Стоев. Основният им аргумент е, че няма никакви други реални доказателства освен самопризнанията на обвиняемия за осъществено от него престъпно деяние. Те оспорват и представената експертиза за наличие на „служебна и държавна тайна“ в конфискуваните документи. На 1 юни 1974 съдът произнася Присъда № 39 с три отделни обвинения за „шпионаж в полза на американското и израелското разузнаване“ с предоставяне на поверителни сведения, които представляват „служебна и държавна тайна“ на България, Съветския съюз и други страни-членки на СИВ. По две от обвиненията са отсъдени съответно 15 и 20 години затвор, но третото обвинение съгласно чл. 104 ал.1 от Наказателния кодекс от 1968 изисква смъртно наказание.

Три дни след произнасяне на присъдата адвокатите от името на обвиняемия внасят жалба до Върховния съд за преразглеждането й. На 22 юни е образувано съдебно производство № С-63 по жалбата на Хенрих Шпетер, но окончателното становище на Върховния съд с Решение № 89 от 9 август 1974 потвърждава смъртната присъда. За обвиняемия остава единствената законова възможност (след влизане в сила на новата републиканска конституция от 1971) да се обърне към Държавния съвет на НРБ. По това време обаче е задействана тайна процедура за размяна на Шпетер с осъдения в Израел нелегален разузнавач на КГБ „Карл Бернд Мотл“

Офицерът от КГБ.

Кой все пак е „Мотл“ и каква е неговата съдба? През 60-те години на ХХ век кадровият офицер от Управление „С“ в ПГУ КГБ подполковник Юрий Линов има няколко секретни мисии с престой в Белгия, ФРГ, Австрия и Ирландия и през 1968 е подготвян да се внедри на територията на САЩ. Прекъсването на дипломатическите отношения между СССР и Израел през юни 1967 радикално променя съдбата му и той е включен в спешна операция за възстановяване на резидентурата на КГБ в Израел. Самият председател на КГБ Юрий Андропов, при разговор с делегация на КДС през май 1968 в Москва, отбелязва: „Какво показва случаят с Израел? След скъсване на дипломатическите отношения, агентура има – връзка няма“ (13).

В пропагандни израелски публикации се твърди, че съвсем скоро след ареста на Юрий Линов на 2 март 1973 той разказва подробно за своята дейност и агентура в Израел. Автентичната документация на КГБ в „Архива на Митрохин“, публикувана през 2005 от проф. Кристофър Андрю, показва различна картина. Десетилетие по-късно авторитетният израелски разследващ журналист Ронен Бергман има възможност в продължение на шест месеци да проучи много по-обстойно записките на Василий Митрохин за съветската агентурна мрежа в Израел, съхранявани в Колежа „Чърчил“ в Кеймбридж. През октомври 2016 Бергман публикува своите разкрития за случая „Мотл-Линов“ в най-тиражирания израелски вестник „Едиот ахронот“ (14).

Според документите от „архива на Митрохин“, през октомври 1970, по нареждане на председателя на КГБ Юрий Андропов, стартира спешна операция с основна цел възстановяване на контактите и активизиране агентурата на съветското външно разузнаване в Израел. За осъществяване на спешната „Операция ТН“ в Израел е създадена група от петима опитни съветски разузнавачи-нелегали с ръководител Юрий Линов (псевдоним „Кравченко“). Той е легендиран като австрийски бизнесмен (Карл Бернд Мотл), представител на застрахователна компания, регистрирана в Ирландия, която поддържа делови отношения с израелски фирми. Още през ноември 1970 Карл Мотл пристига за пръв път в Израел и успява да придобие ценни сведения за израелския ядрен реактор в Димона и някои военни бази в страната. След задържането му израелското контраразузнаване не научава нищо за тази първа тайна мисия. През юни 1971 той отново е в Израел и дори завършва с отличие тримесечен курс по изучаване на иврит в Йерусалим (по това време Линов владее осем езици, включително немски, английски и френски). През същата година посещават Израел и останалите четирима от неговата резидентурна група.

Контраразузнавателната служба Шин Бет получава предварителен сигнал, че на 15 декември 1972 с полет от Никозия до Тел Авив ще пристигне високопоставен офицер от КГБ. Няколко дни по-късно, след внимателно проучване на пътниците от полета, започва превантивно наблюдение над предполагаемото лице Карл Бернд Мотл, отседнал в хотел „Гранд Бийч“ в Тел Авив. Очевидно той усеща проследяването и променя местоположението, но по-късно е открит в хотел „Аркадия“ в Херцлия на север от Тел Авив. Установяват се негови контакти с информатор на съветското разузнаване с кодово име „Леон“, който се съгласява да сътрудничи с израелските тайни служби. Ръководителят на източноевропейското отделение в Шин Бет Рами Швили настоява за продължително проследяване на „обекта“, но директорът на контраразузнаването  Йосиф Хармелин с доклад до премиера Голда Меир изисква незабавното му арестуване.

След първоначалните разпити Линов признава, че е офицер от КГБ и, че е имал разузнавателни контакти с „Леон“ и още двама агенти. В същото време не споделя и дума за останалите четирима от своята резидентурна група и за много по-важните „замразени“ агенти. На 12 август 1973 е осъден на 18 години затвор и отведен в най-строго охранявания затвор в Рамла (Аялон).

Още преди приключване на процеса срещу „Мотл“ (Линов) от КГБ започват спасителна операция за освобождаването му. Двама офицери от КГБ са натоварени да осъществят чрез трети лица контакт с израелското разузнаване. Първоначалният сондаж не дава резултат, тъй като израелското правителство отправя искане в замяна на Юрий Линов да бъдат освободени деветимата осъдени през 1970 за опит за отвличане на самолет. Съветското правителство отказва подобна размяна на „извършили терористичен акт“. Следващ опит е за размяна на подполковник Линов срещу опитния агент на МОСАД Барух Мизрахи, задържан през 1972 в Йемен и откаран в египетски затвор. В последния момент обаче египетското правителство отказва „сделката“. Мизрахи е разменен през май 1974 за двама палестинци, агенти на египетското разузнаване. И в този момент на дневен ред излиза „случая Шпетер“.

Тайната размяна

Първото документално свидетелство, че КГБ проявява конкретен интерес към разследването срещу Хенрих Шпетер е от януари 1974. В писмо от КГБ от 24 януари 1974 до МВР в София е отправено запитване: „Моля да ни съобщите какви показания е дал арестувания през ноември 1973 Хенрих Натан Шпетер за характера на своите връзки с израелското разузнаване, кой от израелските разузнавачи и до каква степен е компрометиран в резултат на ареста и предприемат ли израелците опит за освобождаване на Шпетер?“ (15). Едва половин година по-късно, вече след произнасяне на присъдата, на 13 юни 1974 от КГБ идва ново важно съобщение: „Шпетер представлява голям интерес за нас като възможен кандидат за обмен с наш разузнавач-нелегал. Поради това ви молим да се договорите с прокуратурата за отлагане изпълнението на присъдата му“. След направените постъпки от българска страна, на 29 юни идва ново секретно съобщение от Москва: „Благодарни сме на ръководството на МВР за положителната позиция по отношение на нашето предложение по делото на Шпетер и непременно ще използваме тази възможност за решаване на известния ви случай.“ Твърде интересен е следващ пасаж в писмото от 29 юни, от който става ясно, че българските власти негласно са насърчили семейството на Хенрих Шпетер (майка му Рашел и сестра му Ерна в СССР) да се обърнат с молби за преразглеждане на присъдата и помилване на техния син и брат (16). В хода на преговорите израелските власти поставят условие, освен Хенрих Шпетер, да бъде освободена и осъдената на 10 години затвор в Съветския съюз за участие в опита за отвличане на самолета Ан-2 през юни 1970 Силва Залмансон. Условието е прието от съветската страна.

Непосредствено след потвърждаване на смъртната присъда за Хенрих Шпетер от Върховния съд, министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов в официално писмо до Тодор Живков предлага Държавният съвет да издаде два указа – за промяна на смъртното наказание с 20 години затвор и след това за помилване на Шпетер. В документа се припомня, че след като Тодор Живков е дал съгласие да се осъществи размяната, „съветските другари са установили контакт с представители на израелското разузнаване и са се договорили Шпетер да се размени със съветския разузнавач през този месец в Берлин-ГДР.“ В съответствие с постигнатата договореност, на 19 август 1974 Държавният съвет на НРБ издава последователно два секретни Указа № 1693а и № 1693б. С първия указ присъдата се променя на 20 години затвор, а с втория Хенрих Натан Шпетер е помилван и освободен от българско гражданство (17). След края на Студената война той ще твърди, че е освободен в резултат на „световната кампания в негова защита“. Процедурата по извършената размяна е била под контрола на представители на КГБ и ЩАЗИ. От израелска страна в „размяната“ участват офицери на МОСАД и Шин Бет.

Последният епизод от темата за екстрадирането на Хенрих Шпетер е свързан с неговото семейство. Скоро след като синът му Юлий отслужва двете години военна служба, в началото на 1976 българското правителство разрешава на него и майка му Айше да заминат при баща му в Израел. В поверителна телеграма до Държавния секретар на САЩ от 25 февруари 1976 американският посланик в София Мартин Хърц информира, че вероятно българските власти са разрешили емигриране в Израел на семейството на Хенрих Шпетер и предлага по-нататъшна информация от тях да бъде изискана чрез посолството на САЩ в Тел Авив, както е станало при лична беседа със самия Шпетер след пристигането му в Израел през 1974 (18).

В отговор на журналистически въпрос през юли 2013 Юлий Шпетер, който от средата на 80-те години на ХХ век живее в Канада, отговаря, че баща му е работил в Израел за частна компания, пишел статии за израелски медии и сътрудничил на българската секция на радио BBC в Лондон. Разсекретени през първото десетилетие на XXI век документи на ЦРУ разкриват интересни детайли по този въпрос. Директорът на Бюрото за икономически изследвания в ЦРУ (от 1976 и координатор на Разузнавателния икономически комитет към Националния разузнавателен съвет на САЩ) Морис Ернст периодично изпраща поверителни икономически доклади и анализи на ЦРУ до голям брой правителствени агенции, университетски учени (включително от военни академии и колежи) и експерти от водещи фондации и изследователски центрове – специалисти по „Съветския съюз и съветските сателити в Източна Европа“.

Изпратените разузнавателни доклади засягат широк кръг от теми, включително свързани с дългосрочни прогнози за развитие на съветската икономика и военно-промишлен потенциал, енергийни ресурси, бюджетен дефицит, дори за тенденции и насоки в съветската образователна система. Тази проблематика в онези години се смята за важно стратегическо направление в дейността на американското разузнаване при острата двуполюсна конфронтация с другата водеща свръхсила. От разсекретните материали се вижда, че в периода 1977-1981 Морис Ернст изпраща с молба за мнение и коментари копия от анализите на ЦРУ до около 250 експерти в САЩ и близо 50 експерти в десетина съюзнически и „приятелски“ страни. Адресатите в Израел, които получават поверителните доклади на ЦРУ, са професор в Центъра за съветски и източноевропейски изследвания в Йерусалим и „д-р Хенри Шпетер, научен секретар на Израелския институт за изследване на съвременното общество“ в Йерусалим (19).

Опитът за отмяна на присъдата

Скоро след началото на политическия преход в България, през юни 1992, Хенрих Шпетер отправя молба до Софийския градски съд за преразглеждане и отменяне на присъдата от 1 юни 1974. Любопитен факт е, че на 18 юли Шпетер пише до Збигнев Бжежински за своето намерение, а в отговор от 24 юли Бжежински категорично за пореден път подчертава, че кратката им инцидентна среща през юли 1960 в София не е имала никакъв „конспиративен“ характер (20). През август 1992 Шпетер упълномощава от Тел Авив да го представляват пред съда двама български адвокати Харалампи Анчев (по това време главен секретар на Висшия адвокатски съвет, по късно министър на правосъдието в служебното правителство на Стефан Софиянски) и Гюро Гюров. След издирване и комплектуване на необходимите документални материали, на 17 февруари 1993 е депозирана молба от името на Шпетер до председателя на Върховния съд, който разпорежда образуване във Второ наказателно отделение на съдебно дело № 114/1993.

В адвокатската пледоария се призовава Върховният съд да отмени изцяло обвиненията в присъдата от 1974 поради недостатъчни доказателства и недоказани обвинения за издаване на „държавни тайни“ на чужди държави. На 26 март 1993 прокурорът Борислав Йотов излиза с предложение „да не се дава ход на делото“ до проучване на допълнителни документални свидетелства, а по-късно изненадващо пледира в полза на ищеца. На 26 април 1993 е оповестено Решение № 205 на Върховния съд на Република България, с което „остава без последствие молбата на Хенрих Натан Шпетер от Тел Авив за отмяна по реда на надзора“ на присъдата от 1974. Според мотивите на съда, представените от защитата аргументи са „несъстоятелни“.

Хенрих Натан Шпетер умира в Израел през 2009 на 88-годишна възраст без да е посетил България след своето екстрадиране през август 1974. Синът му Юлий има възможност да се запознае с материалите от следствието при посещение в София през юли 2013. Неговият коментар след това пред разследващата журналистка от „24 часа“ Алексения Димитрова е, че „трябва да погребем миналото“. Дори и в наши дни, половин век по-късно, все още не е възможно окончателно да поставим точка и да разкрием напълно всички действителни детайли от „аферата Шпетер“, в която по един или друг начин са въвлечени представители на тайните служби на пет-шест държави.

Бележки:    

1. Борислав Йотов, Супершпионинът си остава шпионин. Из дневника на прокурора, С., 1994; Бончо Асенов, Петимата големи шпиони, С., 2011; Венелин Митев, Тайни и загадки на „Тихия фронт“, С., 2019; Атанас Кременлиев, Из лабиринтите на българското разузнаване, С., 2021.
2. Например: Петр Люкимсон, Разведка по еврейски. Секретные материалы побед и поражений, Краснодар, 2008; Schlomo Shpiro, “KGB Human Intelligence Operations in Israel 1948-1973”, Intelligence and National Security, London, 2011, No. 6, p. 879-881.
3. Централизиран архив на Комисията за досиетата (КОМДОС), Съд. II 3764.
4. ЦДА, фонд 117, опис 15-С; фонд 1481, описи 17, 19, 20; фонд 378-Б, опис 5.
5. Българските специални служби през годините на Студената война. Документи, ред. Йордан Баев, С, 2005; България и Близкоизточният конфликт през годините на Студената война. Документи, ред. Йордан Баев, С, 2006; Йордан Баев, КГБ в България. Сътрудничеството между съветските и българските тайни служби (1944-1991), С., 2009 (Второ издание – 2021).
6. Държавна сигурност и еврейската общност в България (1944-1989), Съст. Костадин Грозев и Румяна Маринова-Христиди, С., 2012.
7. Christopher Andrew and Vasili Mitrokhin, The World Was Going Our Way. The KGB and the Battle for the Third World, New York, 2005, p. 234-235.
8. Бончо Асенов, пос. съч., с. 194-234.
9. Съюзната контролна комисия в България. Документи, т. 2, Втора част, С., 2018, с. 297-298.
10. Със секретно решение от 25 октомври 1957 г. Секретариатът на ЦК на КПСС утвърждава предложението на председателя на КГБ ген. Иван Серов по този повод.
11. КОМДОС, „М“, ф. 2, оп. 6, а.е. 222, л.6.
12. ЦДА, ф. 1481, оп. 17, а.е. 743; оп. 19, а.е. 673.
13. КОМДОС, „М“, ф. 1, оп. 10, а.е. 535, л. 204.
14. Разследването на Бергман е публикувано с общо заглавие “KGB Middle East Files” - https://www.ynetnews.com/articles/0,7340,L-4869986,00.html По настояване на MI-6 и израелската военна цензура някои имена и детайли в проучените документи са изключени от публикациите на израелския журналист
15. КОМДОС, „М“, ф. 1, оп. 10, а.е. 2083, л. 1.
16. КОМДОС, „М“, ф. 1, оп. 10, а.е. 1050, л. 58-59.
17. ЦДА, ф. 117, оп. 15-С, а.е. 188, л. 1-5.
18. US National Archives & Record Administration, College Park, MD, RG 59, FOIA Release 4 May 2006 – Doc. 1976SOFIA00392, Shpeter Case.
19. Документите могат да се видят онлайн в дигиталния архивен сайт на ЦРУ – CIA-FOIA-CREST.
20. Хенрих Щпетер изпраща копие от писмото на Збигнев Бжежински и до президента на Израел Хаим Херцог.

20 Материалите по делото са в: КОМДОС, II съд. 3764.

*Хоноруван професор по разузнавателна история в СУ „Св. Климент Охридски“