20
Пон, Май
24 Нови статии

Китайският вектор на европейската (гео)политика

брой 4 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

По ред причини, включително заради наслагването на многобройните последици от пандемията от Covid-19, войната между Русия и Украйна, енергийната и инфлационна криза, ЕС очевидно се опитва да коригира стратегията си по отношение на Китай.

Ще припомня, че провелата се през октомври 2022 в Люксембург среща на външните министри от страните членки на Съюза беше посветена именно "китайския въпрос", а икономическата конкуренция и институционалната конфронтация бяха в центъра на дискусиите между участниците.

В сравнение с миналото, позицията на ЕС по отношение на Китай беше силно повлияна от украинския конфликт, който в известна степен, засенчи всичко останало. Продължавайки да укрепва първоначалната „триада” (сътрудничество, конкуренция и конфронтация) на своята китайска политика, Съюзът добави и новите реалности и „новото мислене”, като това засегна най-вече сферите на политиката, икономиката и сигурността. Зад тези промени стоят както вътрешните фактори в ЕС и влиянието на САЩ, така и „руският проблем”. Редица идеи на Брюксел относно Москва постепенно започнаха да се прилагат и в дискусиите и в практическата политика по отношение на Пекин. В същото време, поне през миналата година, китайската политика на ЕС демонстрира и известни признаци на прагматизъм и рационалност. Така, по време на посещението си в централата на корпорацията Huawei през ноември 2022, германският канцлер Шолц и председателят на Европейски съвет Шарл Мишел се опитаха да подобрят отношенията между ЕС и китайците, потвърждавайки заинтересоваността от развитието на двустранните връзки. Това показа, че Съюзът вероятно все още изпитва известни колебания относно конфронтацията с Китай и връщането към мисленето от ерата на студената война.

След началото на украинския конфликт, политиката на ЕС по отношение на Китай и на Русия, практически се сля в едно. В дискусиите за войната между Москва и Киев, все по-често започна да присъства и Пекин. Тоест, украинската криза не само укрепи вече формиралото се европейско мислене, но и породи някои нови тенденции и промени в политиката на Брюксел. Тези изменения касаят най-вече политиката, икономиката и сигурността.

Войната в Украйна ерозира баланса между трите елемента на споменатата по-горе „триада”. ЕС започна да разглежда Китай като „институционален противник”, а конкуренцията започна да измества сътрудничеството. В китайската политика на Съюза се очертаха две важни и взаимносвързани промени. От една страна се промени начинът, по който ЕС възприема характера на китайско-руските отношения, като тенденцията тези две държави да бъдат тясно свързвани в рамките на официалния дискурс се очерта много по-ясно. От друга страна, балансираната позиция на Пекин по отношение на украинския конфликт беше интерпретирана от Брюксел като „проруски неутралитет”, което допълнително стимулира сближаването между ЕС и САЩ в стратегически план и доведе до възприемане на по-конфронтационна позиция по редица ключови въпроси, касаещи стратегическата конкуренция между Пекин и Вашингтон.

 

Ревизията на отношенията с Китай

 

Войната в Украйна принуди ЕС на преосмисли два важни въпроса, свързани с търговско-икономическото сътрудничество. Единият е теорията за икономическото и търговско сътрудничество, основаваща се на фактора на стабилността. Дълго време икономическото партньорство се смяташе за най-важната опора и стабилизиращ фактор в отношенията по оста ЕС-Китай. В съответствие с лансираната от Германия концепция за развитие на отношенията чрез търговията, Съюзът гледаше положително на задълбочаването на търговско-икономическото сътрудничество с Пекин. В резултат от украинската криза обаче, тази идея беше поставена под въпрос. Германският министър на икономиката Роберт Хабек заяви, че търговската политика на страната му „вече не е толкова наивна”.

В момента Берлин се опитва да формулира друга стратегия, а ЕС, като цяло, лансира няколко законопроекта, които ще се отразят негативно върху икономическите и търговски отношения с Китай. Общата основа на тази нова политики е, че икономическата и търговска взаимозависимост вече не се разглежда като „стабилизиращ фактор”, Вместо това, Съюзът ще търси баланс между предимствата и рисковете, като намали зависимостта си от Китай.

Вторият въпрос е свързан с превръщането на търговско-икономическата взаимозависимост в своеобразно „оръжие”. Както е известно, руските контрасанкции, разчитат на енергоносителите като инструмент за натиск. Те задълбочиха опасенията на ЕС, че Китай би могъл да постъпи по същия начин. Ще припомня, че преди началото на войната в Украйна, Съюзът квалифицира китайските търговски санкции срещу Литва заради отказа и да спазва принципа за „един Китай”, като „икономическа принуда” и използва това за да започне активно да прокарва т.нар. „механизъм против натиска”. Украинската криза беще добър повод за ЕС да ускори законодателния процес за въвеждането на този механизъм, така че той да може да функционира в новата геоикономическа ситуация. И тъй като Китай и ЕС са най-големите търговски партньори един на друг, въвеждането на новия механизъм задължително ще окаже негативно вляние върху икономическото и търговско сътрудничество между тях.

Доскоро, политическите въпроси „от най-високо равнище”, като геополитиката и сигурността, не играеха сериозна роля в отношенията между Пекин и Брюксел. Това до голяма степен беше свързано с факта, че между двете страни няма фундаментални геополитически конфликти в съответните региони, което също е отличителна черта на китайско-европейските отношения – за разлика от тези между Китай и САЩ. В условията на нарастваща конкуренция между големите държави и глобалното напрежение, геополитическата борба и традиционните въпроси на сигурността постепенно станаха интегрална част от китайската политика на ЕС, заемайки все по-важно място в нея.

Войната в Украйна доведе до гова, че в своята политика по отношение на Китай Съюзът вече отдава много по-голямо значение на фактора сигурност, което се проявява в три основни аспекта. На първо място, в Брюксел очевидно са обезпокоени от стратегическата координация между Пекин и Москва, особено в сферата на отбраната. Това се отнася най-вече за държавите от Централна и Източна Европа, които разглеждат Русия като основна заплаха, затова сътрудничеството и с Китай може да промени начина, по който се възприема ролята на последния в архитектурата за сигурност на Стария континент. На второ място, ЕС отделя все по-голямо внимание на ситуацията в Индо-Тихоокеанския регион и особено на конфронтациите на локално ниво. Съюзът традиционно се придържаше към сдържана и прагматична позиция по тайванския проблем, разчитайки, че той е ангажимент най-вече на САЩ. След началото на украинския конфликт обаче "тайванското лоби" в ЕС се възползва от възможността да раздуе риска от конфликт в Тайванския пролив и да повиши значението на въпроса за Европа. На трето място, общата стратегия за сигурност на ЕС вече визира не само Русия,           но и Китай. В съгласувания през март 2022 първи официален документ на ЕС в сферата на отбраната "Стратегически компас" и двете страни присъстват като "определени предизвикателства пред европейската сигурност". И макар това да не означава, че ЕС вече разглежда Китай като заплаха, тенденцията е ясна.

 

Възходът и упадъкът на формата "16+1"

 

Както е известно, първата половина на 2010-те години беше сред най-ползотворните периоди в развитието на европейско-китайските отношения. По онова време ЕС търсеше нови възможности за растеж и диверсифициране на външните връзки след излизането си от икономическата криза, а Китай се нуждаеше от нови пласментни пазари за натрупания капитал и работна сила. Си Цзинпин и неговият екип се ориентираха към проактивна стратегия, сред чиито прояви беше лансирането на редица структурни инициативи за сътрудничество с европейските региони. В тази връзка се разглеждаше и възможността за създаване на формати по схемата "Х+1" с държавите от Северна Европа, Южна Европа и Централно-Източна Европа (ЦИЕ).

Именно на тази основа възникна и форматът "16+1" като механизъм за сътрудничество с държавите от ЦИЕ: през 2012 към него се присъединиха 11 членки на ЕС и пет балкански държави, а през 2019 - и Гърция. Въпросните страни вече бяха подписали с китайците меморандуми за сътрудничество в рамките на инициативата "Един пояс, един път" (ЕПЕП). В края на 2010-те години отношенията между Брюксел и Пекин - точно напротив - започнаха да девалвират. В тази връзка ЕС започна все повече да политизира структурата "17+1", обявявайки я за "троянски кон" и илюстрация за китайската политика "разделяй и владей".

В резултат от това, през май 2021 Литва излезе от групата, а през август 2022 това сториха Латвия и Естония. И дори ако примерът им не бъде последван от останалите 14 членове на формата, сътрудничеството с Китай на практиа вече е замразено. Което пък поражда няколко въпроса: какво всъщност представляваше тази инициатива, действително ли беше опасна за ЕС и какво означава тя за сегашните отношения между Брюксел и Китай?

По правило, ефективността и стабилността на едно обединение се определят от наличието на редовни и ефективни практики на взаимодействиe между участниците в него. От структурна гледна точка, стимул за това са съществуващите институции и правила за взаимодействиe, а от процедурна - интересите, необходимостта от ресурси, формиращите се нови практики и общата международна конюнктури.

На практика форматът "16/17+1" се стремеше да създаде мрежова структура за взаимодействие, способна да съдейства за укрепване на отношенията между участниците, на първо място чрез редовното "сверяване на часовниците" и нормативното обновяване на общия дневен ред. Добре структурираният диалог, обективният практически интерес на държавите от ЦИЕ за привличане на чуждестранни инвестиции най-вече в инфраструктурния, транспортния и енергийния сектори и готовността на Пекин да им предостави такива средства, определяха големия потенциал на "17+1" и дори създаваха известна илюзия, че той се развива самостоятелно, т.е. откъснат е от общоевропейския дневен ред.

Внимателният анализ обаче показва, че опасенията на брюкселските "еврократи" в това отношение не бяха оправдани. От институционална гледна точка, всички формати за взаимодействие на участниците представляваха просто преговорни механизми, т.е. не предполагаха поемането на стриктни ангажименти. Нещо повече, като наблюдател в тях, ЕС можеше да контролира този процес, очертавайки "червените линии" в него.

Измежду създадените в рамките на "17+1" постоянно действащи структури, следва да посоча няколко тематични асоциации: в сферата на селското стопанство (в България), енергетиката (в Румъния), по търговско-икономически въпроси (в Полша) и в туризма (в Унгария). През 2016 Латвия изрази готовност да поеме функциите на координатор на формата в сферата на транспорта и логистиката, като по време на срещата на върха в Рига беше подписана декларация за по-тясно сътрудничество в тази област, а Литва имаше същите амбиции в сферата на финансовите технологии. Впрочем, през 2019 във Вилнюс беше открит и съответният координационен център, който обаче така и заработи с пълноценна заради пандемията.

Въпреки това, основната част от проектите се осъществяваха на двустранна основа, или в рамките на общите програми ЕС-Китай.Сред тях беше платформата за развитие на регионалната свързаност, проектът "Умни и сигурни търговски маршрути" (Smart and Secure Trade Lines Pilot Project), Трансевропейската транспортна мрежа и диалогът на високо равнище по икономическите и търговски въпроси.

От нормативна гледна точка, и ръководните принцици, и меморандумите за разбирателство, също не бяха правно задължаващи. Всички те дискурсивно подкрепяха общоевропейсия курс, а пък Средносрочната програма за сътрудничество се разглеждаше като част от Средносрочния дневен ред за сътрудничество между ЕС и Китай до 2020. Както е известно, през 2021 този документ не беше подновен, въпреки предварителната подготовка за това. Освен това, проектното сътрудничество между страните от ЦИЕ и Китай се регулира юридически най-вече от двустранните договори, т.е. то е ограничено от законодателството на ЕС в сферите на външната търговия, контрола на чуждестранните инвестиции и другата активност на чуждестранните предприятия на вътрешния пазар. Съответно, с постепенното втвърдяване на това законодателство, особено през 2019-2021, в ръководните принципи биваха залагани все по-малко нови инициативи. Планът за действие, приет на онлайн-срещата през 2021, беше изключително "постен", а по отношение на много проекти, традиционната формулировка "страните" беше заменена със "заинтересованите страни", което подчертава размиването на консенсуса в рамките на "17+1".

В практически план, форматът изпълни задачата си за привличане на китайски инвестиции в икономиките на държавите от ЦИЕ и увеличаването на взаимния стокооборот, но ръстът на тези показатели беше съпроводен със задълбочаване на търговския дефицит за европейските икономики: Китай е сред петимата най-големи вносители за много от държавите от формата, но позициите му като вносител на техни стоки са слаби. Що се отнася до инвестициите, макар че в рамките на "16+1"през 2014 Китай отвори за ЦИЕ кредитна линия от 10 млрд. долара, а през 2014 и 2018 бяха стартирани двете фази на Фонда за инвестиционно сътрудничество, китайските ПЧИ надхвърлиха 1% от целия обем на преките чуждестранни инвестици само в икономиките на Унгария, Румъния и Словения.

Сред най-последователно реализираните на практика проекти в рамките на ЕПЕП са реконструкцията и модернизацията на гръцкото пристанище Пирея и изграждането на скоростната железопътна линия Будапеща-Белград. В тази връзка е показателно е, че именно Гърция и Унгария по различно време се обявиха против антикитайските инициативи на ЕС. През 2022 пък приключи изграждането на моста на полуостров Пелешац в Хорватска, но останалите проекти с китайско участие или не бяха завършени, или бяха замразени. Това се отнася за железопътните проекти в Полша и за инфраструктурните - в Румъния, България и Хърватска. Популярната през 2016-2019 идея за обвързването на Инициативата "Три морета" с "Морския път на коприната" и маршрутите в ЦИЕ, включително с пристанищата Риека (Хърватска) и Копер (Словения), така и не беше реализирана.

Що се отнася до напусналите формата балтийски държави, нито една от тях ниикога не се е опитвала да реализира проекти в рамките на ЕПЕП. По отношение на стокооборота, показателите на Литва, Латвия и Естония също не бяха впечатляващи, т.е. те можеха да си позволят да спечелят важни "червени точки" от Брюксел и Вашингтон, напускайки "17+1". Всъщност, това тяхно действие илюстрира общата тенденция към политизация на отношенията между ЕС и Китай.

Измежду останалите във формата 14 държава се очертават още няколко кандидати за напускане, като това се отнася на първо място за Чехия, която не е ангажирана с проекта ЕПЕП и открито критикува външната политика на Пекин, и Румъния, която прекрати своите проекти, както и участието на китайски компании в обществените си поръчки. На свой ред, Полша, която в политически план е много близка с балтийските държави, беше най-големия бенефициент на китайските проекти за изграждане на жп линии и увеличаване обемите на контейнерните превози към Европа. През 2022 полският президент Дуда присъства на откриването на Олимпийските игри в Пекин за да обсъди лично перспективите пред съвместните проекти, освен това срещата на върха на "14+1" през 2023 трябваше да се проведе именно във Варшава, затова тя едва ли ще последва примера на съседите си. Но дори и ако "ефектът на доминото" бъде избегнат, по редица причини "14+1" едва ли може да се разглежда като фактор за бъдещо прокарване на китайското влияние в ЕС.

На първо място, ако преди беше налице заитересованост на страните от ЦИЕ от нови съвместни проекти, днес този интерес спада не само в региона, но и в цяла Европа, включително заради разочарованието от липсата на прогрес в реализацията им.

На второ място, Брюксел последователно се обявява за формулиране на общ курс по отношение на Пекин и минимизация на възможностите отделни страни членки да проявяват инициатива в тази посока. При това реториката на "еврократите" се подкрепя и от практически стъпки: бюджетът на ЕС за 2021-2027 предвижда ръст на разходите за инфраструктура и икономическа помощ за държавите от ЦИЕ, а големите европейски компании започнаха планомерно да изтласкват китайските капитали в рамките на търговете в Средиземноморския регион и ЦИЕ.

На трето място, кризата в сферата на европейската сигурност води до отказ от прагматизма и мултивекторния подход в политиката на ЕС за сметка на ценностно-ориентирания подход и приоритизацията на трансатлантическото сътрудничество. На фона на конкуренцията между САЩ и Китай едва ли държавите от ЦИЕ (с изключение на Унгария) биха дръзнали да се противопоставят на Вашингтон и Брюксел. Тоест, изчезва поредният фактор за поддържане на конструктивните тенденции в отношенията между ЕС и Китай. При това, не можем да очакваме някакви по-решителни действия от страна на държавите от ЦИЕ, тъй като каналите за взаимодействие между тях и Китай стават все по-малко.

 

Новата европейска политика спрямо Китай

 

Както е известно, през пролетта на 2023, в Китай последователно се появиха редица високопоставени европейски политици. В края на март Пекин бе посетен от испанския премиер Педро Санчес, чиято страна от 1 юли пое председателството на Съвета на ЕС. В началото на април примерът му последваха френският президент Еманюел Макрон и председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен. Планираното пак през април посещение на първия дипломат на Съюза Жозеп Борел пък беше отложено в последния момент заради заболяването му от Covid. Ще припомня, че през есента на 2022, в Китай се появиха германският канцлер Олаф Шолц и председателят на Европейския съвет Шарл Мишел. Тази активизация на диалога беше съпроводена от ревизия на програмния дискурс на ЕС: в контекста на въпросните посещения бяха очертани редица ключови тези относно стратегическото направление на по-нататъшното взаимодействие и възобновяване работата на някои двустранни формати, въпреки запазващите се противоречия по редица икономически и геополитически въпроси. За първи път от края на 2020 насам европейските политици отново лансираха идеята за необходимостта от "стратегическа автономия" на Съюза и то именно по китайското направление.

Тоест, ЕС продължава прекъснатия през 2021-2022 процес на търсене на "собствен път" по отношение на Китай, при това на фона на преосмислянето на осъществяващите се процеси в международните отношения. Освен това, наднационалното и двустранното нива на диалога между Европа и Китай не се разминават чак толкова, както твърдят някои анализатори.

Мнозина смятат, че ЕС не би могъл да се смята за наистина самостоятелен геополитически субект, тъй като не изглежда способен да формулира и последователно да осъществява самостоятелна външна политика, нито пък да претендира да бъде един от независимите силови центрове в рамките на трансформиращия се световен ред. Подобни оценка са характерни най-вече за привържениците на реалистичната школа в международните отношения, възприемащи действията на ключовите играчи през призмата на логиката на баланса, която отново стана актуална на фона на кризата на сигурността в Европа. Според нея, появата - в рамките на световния ред - на ревизионистки държави, претендиращи за преразглеждане на залегналите в основите му правила на взаимодействие, или пък възприемани от останалите играчи като такива, оставя на последните само две възможности - или да балансират против "новите играчи" съвместно със сегашния глобален хегемон САЩ, или пък - обратното - да се ориентират към сътрудничество с тях с цел съхраняване на баланса в рамките на системата. Украинският конфликт способства за укрепване на евроатлантическата солидарност и обвиненията срещу ЕС, че му липсва "стратегически мислене", донякъде загубиха актуалността си. Според реалистите, сътрудничеството със САЩ (в по-меката му версия) си остава най-естествения начин Съюзът да съхрани позициите си в рамките на световния ред, тъй като Брюксел не е в състояние самостоятелно нито да се противопостави на Русия, нито да оказва натиск върху Китай, нито пък да контролира Глобалния Юг. Но въпреки благоприятния за европейско-американското сътрудничество период и съвпадението между интересите на ЕС и САЩ, както и зависимиостта на Съюза от американските ресурси по отношение на конфронтацията с Русия, "китайската политика" на Брюксел не се вписва напълно в тази логика.

В периода 2016-2019 все още бяха налице определени признаци за частично "сближаване" между ЕС и Китай, съвсем в рамките на реалистичното мислене: между тях се развиваха отношения на "стратегическо партньорство", запазваха се множество общи практики, най-вече в икономическата сфера, а политиката на САЩ не оказваше съществено влияние върху динамиката на взаимодействието помежду им. Нещо повече, въпреки американското противодействие, двете страни преговаряха за премахване на оръжейното ембарго срещу Китай, наложено след събитията на площад Тянанмън, както и за включването на Китай в стратегически важни инфраструктурни проекти на ЕС.

Ситуацията през втората половина на 2010-те години способства за връщането към политиката на баланс в международните отношения, като цяло, както и в рамките на диалога между Брюксел и Пекин, в частност. В резултат от динамиката на международното взаимодействие и ескалацията на американско-китайското противопоставяне, реториката на ЕС ставаше все по-твърда, а елементите на сътрудничество, като участието на някои държави от формата "17+1" в инициативата ЕПЕП, изкуствено се политизираха и ликвидираха, а под предлог да бъде преодоляна икономическата взаимозависимост бяха предприети редица протекционистки мерки против Китай. Под натиска на САЩ, в Стратегическата концепция на НАТО от 2022 Китай беше определен като предизвикателство за евроатлантическата сигурност, а вдигналият доста шум конфликт с Литва доведе до размяна на санкции и колективен иск на ЕС срещу Китай в СТО. Тоест, развитието на отношенията на практика спря. При това, вътрешните причини за прехода към "балансиране" се допълват и от вътрешни: така, конфронтационният наратив позволява на европейските институции да контролират по-лесно политиката на страните членки, което в условията на втвърдяване на глобалната конкуренция е от все по-голямо значение за запазването на европейското влияние, като цяло.

Дори и тези негативни тенденции обаче, не означаваха абсолютна подкрепа за "китайската политика" на САЩ, от страна на ЕС. Съюзът не се присъедини към търговската война на Вашингтон срешу Пекин и не подкрепя активно укрепването на американските военни алианси в Азия. Така, в приетия в момента на най-голямото през последните 10-12 години политическо единство на НАТО документ се посочва, че алиансът остава открит за конструктивно сътрудничество с Китай по въпросите от взаимен интерес. Още в края на 2020 Жозеп Борел обяви, че ЕС следва да очертае "собствен път" по отношение на Китай, а отделните страни членки да продължат диалога с него. Проточилият се конфликт в Украйна и неспособността да бъде разрешен само със силите на ЕС, както и необходимостта от поддържане на икономическите връзки с Пекин, доведоха до възраждането на този наратив на общоевропейско равнище. Осъзнавайки не само собствените си интереси, но и трансатлантическите си ангажименти, Брюксел продължава предпазливо да търси оптимална формула за взаимодействие с китайците: обобщавайки опита от последните години, ЕС лансира новата си концепция за "намаляване на рисковете".

От 2016 насам, Съюзът, като цяло, постоянно разширява обхвата на активната си политическа лексика, извеждайки на преден план ту "принципиалния прагматизъм", ту "устойчивостта на стрес", ту "стратегическата автономия" - всички те, взети заедно, концептуално формират ядрото на европейската външнополитическа стратегия.

През последните години за дискурсивното оформяне на външната политика на ЕС по отношение на Пекин способства и Европейската комисия, лансирала известната "геополитическа формула" за Китай като "партньор в диалога, икономически конкурент и системен съперник". В този контекст постоянно се акцентираше върху необходимостта от "прозрачност", "взаимност" и "равнопоставено взаимодействие".

На практика, концепцията за "намаляване на рисковете", като алтернатива на американската идея за "раздалечаване" (decoupling) с Китай, представлява нов етап от развитието на дискурса и очевиден опит за акцент върху уникалния характер на "европейския път".

Същността на новата стратегия беше обяснена най-изчерпателно от самата председателка на Европейската комисия на форума на Института за китайски изследвания "Меркатор" - най-големия европейски аналитичен център по китайската проблематика (който, между другото, е в санкционния списък на Пекин) и Европейския център за политически изследвания на ЕС. В изказването си, Урсула фон дер Лайен не толкова ревизира възприетите по-рано подходи, а по-скоро ги обедини в общ наратив. Според нея, "намаляването на рисковете" означава Съюзът да се концентрира върху специфичните предизвикателства, изнасяйки "извън скоби" конструктивните елементи на взаимодействието. Впрочем, в предварително публикуваното от Европейската служба за външна дейност съобщение във връзка с несъстоялото се посещение в Китай през април на Жозеп Борел, новият подход се приравнява със "стратегическата автономия" на ЕС като по тази начин се акцентира върху претенциите на Съюза за самодостатъчност.

Визията за света, очертана от двамата висши европейски политици отразява, от една страна, извеждането на преден план на въпросите на сигурността и тревогата на ЕС от нарастващата външнополитическа активност на Китай. И двата текста акцентират върху необходимостта Пекин да участва в разрешаването на конфликта в Украйна и зависимостта на европейско-китайските отношения от позицията на Китай по въпроса. Разликата е, че докато Урсула фон дер Лайен критикува открито китайския неутралитет, Борел отбелязва, че "щастливата глобализация" е останала в миналото и в рамките на световния ред възникват нови силови центрове, претендиращи за собствено място. В тези условия, ЕС следва да признае, че в полицентричния модел могат съвместно да съществува различни и често разминаващи се идеи и виждания.

От друга страна, от двете изказвания следва, че отношенията с Пекин са прекалено важни за Брюксел за да бъдат поставени под въпрос. Според фон дер Лайен, сътрудничеството е необходимо в сферите на глобалното здравеопазване, финансите, климата и дори глобалния deconflicting (т.е. предотвратяване на риска от случайни военни сблъсъци), както и на двустранно равнище, където се запазва иконамическата взаимозависимост между ЕС и Китай. На свой ред, Борел смята, че следва да се работи за възстановяване на доверието и преодоляване на възникналия между ЕС и Китай разрив по време на пандемията от Covid-19.

Показателно е, че според Урсула фон дер Лайен, по-голямата част от взаимната търговия между ЕС и Китай е с нисък риск, а проблем представлява най-вече постоянно нарастващият търговски дисбаланс. Коригирането му и, като цяло, повишаването на сигурността на взаимодействието между двамата играчи, следва да се постигне чрез:

- повишаване на конкурентоспособността и "стресустойчивостта" на европейската икономика (най-вече чрез развитието на такива ключови направления, като здравеопазването, "зеления дневен ред" и цифровата сфера);

- използването на наличните защитни нормативни механизми като Инструментариума за киберсигурността на 5G-мрежите, Рамката за проверка на преките чуждестранни инвестиции, контролът върху износа, както и приетият в края на март Инструмент против принуждаването от страна на трети държави, който се подготвяше още от 2021 (Anti-Coercion Instrument, ACI);

- разработването на нови защитни инструменти, с чиято помощ постепенно да бъдат отстранени пропуските в европейското законодателство, което ще бъде по-подробно разгледано в подготвящата се Стратегия за икономическа сигурност на ЕС;

- развитие на зони за свободна търговия с цел диверсификация на партньорствата, а също инвестиране в инфраструктура по целия свят в рамките на програмата "Глобален портал" с цел да бъде дадена възможност на развиващите се страни да предпочетат именно европейския, а не някакъв друг (т.е. китайския) инструментариум.

В този контекст е показателно и споменаването на Всеобхватното инвестиционно споразумение с Китай, което ЕС отказа да ратифицира през 2021: Еврокомисията възнамерява да ревизира условията му, в съответствие с новите условия и общия контекст. Както е известно, според този документ, Китай се съгласи да опрости достъпа на европейските компании до редица свои пазари, но очевидно този списък вече не се смята за достатъчен от Съюза. При посещението си в Китай Урсула фон дер Лайен отново подчертва привързаността на ЕС към стратегията за "намаляване на рисковете". По-важното обаче е, че тя успя да съгласува възобновяването, след четиригодишно прекъсване, на Диалога на високо равнище относно икономиката, търговията и цифровата политика. Поддържането на комуникация, само по себе си, е постижение на фона на липсата на преки контакти през последните години, защото именно в рамките на подобни формати стъпките за "намаляване на рисковете" биха могли да се транспонират от общоевропейското на двустранно (европейско-китайско) равнище.

От своя страна, признавайки силната взаимна зависимост между Брюксел и Пекин в икономическа сфера, Жозеп Борел акцентира върху необходимостта от премахване на дисбаланса чрез отварянето на китайския пазар, но по-интересни в случая са тезите му относно вънщната политика на ЕС. Според него, осъзнаването от страна на Брюксел на новите реалност води до осъществяване на политика на разширяване инструментариума на ЕС във всички сектори, независим от това че нормативното влияние продължава да силно. Ключовата му теза е, че Съюзът се отнася с уважение към интересите на Китай в сферата на сигурността, защото осъзнава необходимостта от намаляване на глобалното напрежение, отхвърля блоковото мислене и се стреми да не се оказва в орбитата на нито една велика държава. Последното твърдение би могло да се интерпретира като елемент от "автономната политика" на ЕС спрямо Китай, която не е зависима от САЩ, макар че се вписва в общия трансатлантически курс.

Реториката на Борел е по-мека от тази на фон дер Лайен и, защото той представлява страните членки на ЕС. Разбира се, Борел също акцентира върху единството на Съюза, особено в контекста на украинската криза, но по отношение на Китай ситуацията очевидно е по-сложна. Докато ЕК се придържа към по-твърда позиция, базирайки се на Стратегията от 2019 и последните изявления на Урсула фон дер Лайен, Европейският съвет, представляван от държавните глави и правителствените ръководители на страните членки, се обявява за ограничаване на конфронтационната реторика спрямо Китай. След последното си посещение в Пекин Еманюел Макрон заяви, че не иска да бъде въвличан в противопоставянето между САЩ и Китай, като в това отношение бе подкрепен от председателя на Европесйкия съвет Шарл Мишел. Впрочем, не само френският президент, но и други европейски лидери, посетили Китай през последната година и на първо място канцлерът на Германия Олаф Шолц, постигнаха подписването на различни договори за бизнеса в своите страни и не са заинтересовани от разрива на отношенията с Пекин. При посещението на испанския премиер пък бяха подписани четири двустранни споразумения, беше обсъдено и развитието на инвестиционното партньорство. Тоест, диалогът продължава и общоевропейските институции не могат да не се съобразяват с това. Дори на Европейската комисия се наложи да формулира позицията си така, че да остави пространство за сътрудничество с китайците, поне в онези сфери, които се смятат за "нискорискови".

 

Китайската реакция

 

Що се отнася до китайската реакция, следва на първо място да отбележа, че Пекин, с редки изключения, избягва твърдата реторика и действия по отношение на ЕС. Това се обяснява с факта, че преди време Съюзът се оказа своеобразно "бойно поле" в конфронтацията между Китай и САЩ, а в момента е важен елемент в усилията за нейното сдържане. В Пекин са наясно, че ако ЕС еднозначно застане на страната на американците в сбъсъка им с Китай, той би се оказал в доста трудна ситуация. В същото време, през последните няколко години е налице ясна тенденция към деградация на отношенията: през 2019 Съюзът обяви Китай за "системен съперник", а през 2021 се отказа да ратифицира Всеобхватното инвестиционно споразумение и налага санкции на китайски държавни служители. Освен това Брюксел открито критикува китайско-руските отношения, както и позицията на Пекин по отношение на войната в Украйна. Китай обаче реагира сдържано на всичко това, акцентирайки върху факта, че страните членки на ЕС и Съюзът, като цяло, са важни партньори, отгношенията с които китайците биха искали да продължат да развиват.

През 2023 се навършват 20 години от установявнето на т.нар. "всеобхватно стратегически партньорство" между Китай и ЕС. Използвайки юбилея, Пекин призова Брюксел да се придържа към политика на диалог и сътрудничество, подкрепяйки мира и стабилността в света, да съдейства за общото развитие и просперитет, както и за прогреса на човешката цивилизация и да работи съвместно с Китай за разрешаване на глобалните проблеми. Всъщност, това е стандартна формулировка, която (по един или друг начин) не се използва за първи път от китайските лидери. Важно е да се отбележи обаче, че за разлика от твърдата реторика, която Китай използва напоследък в рамките на диалога си със САЩ (например по време на разговорите между Ван И и Блинкен в кулоарите на последната конференция по сигурността в Мюнхен), тонът на Пекин към ЕС си остава неутрален и дори приятелски. Китай продължава опитите си за запазване на партньорските взаимоотношения, но в същото време Си Дзинпин за пореден път даде да се разбере, че Китай би искал Съюзът да демонстрира в действията си по-голяма независимост, подкрепяйки стремежа му за "стратегическа автономия".

Показателна в тази връзка е разликата в начина, по който през април в Пекин бяха приети Еманюел Макрон и Урсула фон дер Лайен: докато френският президент бе посрещнат с всички полагащи се почести, председателката на ЕК не беше удостоена с подобно посрещане (под предлог, че китайският протокол не го предвижда). Истината е, че след откровено антикитайските и изказвания, в Пекин не гледат с добро око на фон дер Лайен и тази разлика за пореден път подчертава дългосрочната тенденция в китайско-европейските отношения, която за първи път се очерта в края на 2000-те, а напоследък се затвърждава: Китай предпочита да акцентира върху двустранните отношения с членовете на ЕС, а не на тези с "еврократите" от Брюксел.

Друг фактор, който принуждава Пекин да действа по-предпазливо с ЕС, е икономическата взаимозависимост. Съюзът е най-големия търговски партньор на Китай по отношение на вноса (китайският внос в ЕС трикратно надвишава европейския износ). Китайците очевидно не искат да загубят този огромен пазар, особено предвид факта, че (за разлика от САЩ) Съюзът поне засега не ограничава потока от китайски стоки, предпочитайки да оказва натиск най-вече върху китайските инвеститори.

В своята съвкупност, политическият и икономически фактори, влияят върху китайската реакция на едни или други действия на ЕС по отношение на Пекин (включително и на активизирането на "китайския вектор" на европейската геополитика). Въпреки всички противоречия, Китай е готов да развива сътрудничеството със Съюза и отделните страни членки за разрешаването на проблемите на различни нива, включително на глобално.

Като цяло, вниманието на европейците към международната активност на Китай и опитите за установяването на диалог отговарят на общата китайска визия за мястото на ЕС и Китай в рамките на сегашния световен ред (за Пекин, Съюзът е един от полюсите в многополюсния свят, какъвто е и самият Китай). Нещо повече, "европейският политически демарш" за пореден път потвърждава усилващата се роля на Китай на световната сцена, което разбира се се възприема позитивно от Пекин. Тоест, Китай оценява доста прагматично повишеното внимание на ЕС към китайския вектор на европейската геополитика: от една страна, без да прибягва до твърда реторика, Пекин успешно и достатъчно дипломатично парира опитите на Брюксел да промени позицията му относно войната в Украйна, а от друга - предлага задълбочаване на двустранното сътрудничество и се стреми към разрешаване на съществуващите противоречия, тъй като по ред причини Съюзът е много важен негов партньор. В същото време, Китай постоянно, макар и доста деликатно, напомня на ЕС, че би искал да го разглежда като играч, който провежда независима въшна политика.

 

Няколко важни тенденции и възможни сценарии

 

Декларативният стремеж за запазване и развитие на сътрудничеството в различните сфери, постигането на взаимна изгода и т.н. е сред основите, на които се базира външната политика на Китай, каквато впрочем е и стратегията му да не участва в каквито и да било алианси. Разбира се, в рамките на изграждането на отношенията с ЕС, за Пекин е важно да демонстрира максималнна сдържаност, но на практика китайците напълно осъзнават наличието на голям брой противоречия, натрупани през близо 40-те години на взаимодействие между Китай и Съюза (ще припомня, че началото му беше поставено през 1985, когато двете страни подписаха Споразумение за търговия и сътрудничество, което и досега формира основата на китайско-европейските отношения). В тази връзка, в обозрима перспектива, в отношенията между Китай и ЕС вероятно ще доминират следните тенденции.

По-нататъшна деградация на политическия диалог. Макар че Китай се стреми да поддържа сегашното ниво на политически взаимоотношения, позицията на много страни членки на ЕС по отношение на Пекин, противоречията във връзка с руско-украинската война, човещките права и икономическите проблеми, затрудняват постигането на тази цел. Най-вероятно, китайците ще продължат да подчертават ролята на ЕС в международните процеси и готовността си да сътрудничат със Съюза, включително с реалните си действия (неслучайно с европейския вектор на китайската геополитика е ангажиран не само премиерът, но и други високопоставени чиновници, пример за което беше скорошното посещение в Европа на "ключовия китайски дипломат" Ван И). Нещата обаче, ще се ограничат само с декларации, защото е ясно, че приоритетите и ценностите на двамата играчи в политическата сфера твърде много се различават (макар че Пекин е склонен на известни отстъпки - например да предостави достатъчно широк достъп до пазарите си на европейските инвеститори).

Увеличаваща се икономическа взаимозависимост. Следва да отбележа, че въпреки очевидното политизиране на търговско-икономическите отношения между ЕС и Китай, те си остават важни не само за китайците, но и за страните членки на Съюза. Тъкмо поради това последните не се присъединиха, например, към търговската война на САЩ с Китай, стартирала в края на 2010-те години, макар че активността на китайските технологични гиганти, като Huawei и ZTE, в Европа продължава да е затруднена: през 2020 ЕС публикува списък от мерки за гарантиране сигурността на 5G-мрежите, целящ именно ограничаване дейността на китайските компании в Европа, под предлог че се контролират от Комунистичестата партия. Нещо повече, последните посещения на европейски лидери в Пекин също потвърждават заинтересоваността на страните от ЕС да развиват иковомическите си отношения с Китай (с известни изключение в лицето на балтийските държави).

Развитието на двустранните отношения. Характерният за ЕС разнобой, както и общият скептицизъм, който Съюзът демонстрира по отношение на Китай през последните няколко години, принуждава Пекин да търси "точково" сътрудничество по онези въпроси и с онези държави членки, които са готови да работят с китайците.

Обобщавайки тези тенденции можем да разберем и отношението на Китай към бъдещето на връзките му с ЕС. Очевидно Пекин ще акцентира върху икономиката и двустранните контакти, демонстрирайки паралелно с това и готовността си за сътрудничество със Съюза, като единен играч в глобален план. Реалното взаимодействие с наднационалния елит на "еврократите", по принцип, представлява интерес за Китай, но само, ако последните са готови за конструктивен и равнопоставен диалог и действат като независим субект. При сегашните условия обаче, подобно развитие не изглежда особено вероятно.

Тук е мястото да посоча такъв важен фактор като САЩ, които съвсем пряко влияят върху развитието на китайско-европейските отношения (впрочем, такъв фактор, макар и влияещ по съвършено различен начин, е и Русия, след началото на войната с Украйна). Той също следва да се отчита в прогнозите за бъдещето на тези отношения. В тази връзка се очертават три основни сценария.

Според оптимистичния сценарий, ЕС ще продължи да повишава своята субектност, постигайки нови успехи в изграждането на стратегическа автономия, и ще се стреми да постигне компромис с Китай по широк кръг проблеми, без да му натрапва позицията си. В рамките на този сценарий, китайско-европейските отношения ще се развиват като отношения между две големи държави (ако можем да наречем ЕС "държава"). Това обаче е най-малко вероятния сцеснарий. На първо място, защото стратегическата автономия на ЕС си остава по-скоро добро пожелание: страните членки не могат да се споразумеят дори относно нейния формат и колко широка би трябвало да бъде. На второ място, разминаването между нормите и ценностите на Брюксел и Пекин е толкова голямо, че Съюзът (вероятно по инерция) продължава да си въобразява, че може да поучава Китай, как да решава вътрешните си проблеми, което естествено поражда изключително остра реакция в Пекин (става дума за човешките права, тайванския въпрос и т.н., които са традиционен "препъни камък" в китайско-европейските отношения) и дори се опитва да убеди китайците да заемат "правилната позиция" по отношение на войната в Украйна.

На трето място, очевиден е и курсът на ЕС към известно сдържане на Китай, който беше определен в една от стратегиите на Съюза като негов "системен съперник", освен това през последните години в Брюксел се опитват да формулират обща "китайска" стратегия на ЕС с доста ясен антикитайски отенък.

Според реалистичния сценарий, китайско-европейските отношения ще се развиват по модела на тези между Китай и Япония: активно икономическо сътрудничество, на фона на хладен политически диалог. Пекин продължава да акцентира върху двустранните връзки с отделните страни членки на ЕС. В същото време Съюзът ще продължи да следва руслото на американската вънщна политика, предприемайки усилия за ограничаване на китайското влияние в Европа (т.е. ще станем свидетели на ескалиране на сегашната тенденция). Сериозно влияние върху отношенията между Пекин и Брюксел ще продължат да оказват и китайско-руските отношения.

Този сценарий действително изглежда най-реалистичен и, съответно, тъкмо той е най-вероятно да се осъществи на практика. В сегашните условия ЕС прекалено много се съобразява със САЩ, а китайската позиция спрямо Русия е очевиден "дразнител" за Брюксел (ще припомня, че последното посещение на Си Дзинпин в Москва провокира острата реакция на Урсула фон дер Лайен). Това обаче не пречи обемът на двустранната търговия да продължи да нараства (през 2022 той почти достигна трилион долара), също както и интересът на европейския бизнес към китайския пазар. Неслучайно, при последното посещение на Макрон в Пекин, във френската делегация участваха представители на такива големи компании като Airbus, Électricité de France и Alstom. Тоест, макар че в политически план, Пекин и Брюксел продължават да се отдалечават един от друг, икономическите им взаимоотношения си остават на достатъчно високо равнище.

Накрая, според песимистичния сценарий, ЕС ще се присъедини изцяло към американската стратегия за сдържане на Китай, предприемайки сериозни стъпки за намаляване на икономическата взаимозависимост. Така, в пълно съответствие с глобалната тенденция за задълбочаване на противоречията между западните и незападните играчи, отношенията между Китай и ЕС ще се трансформират като ролята на "външните" (американският и руският) фактори за тяхното развитие ще нарасне дотолкова, че вече ще може да се говори за своеобразно "коалиционно балансиране" (между САЩ/ЕС и Китай/Русия).

Вероятността за подобно развитие не изглежда голяма, но този сценарий остава по-реалистичен, отколкото оптимистичния. ЕС наистина би могъл да се ориентира към намаляване на икономическата си зависимост от Китай, като вече са налице определени стъпки в тази посока - например стремежът на Брюксел да измести китайските инвестиции в държавите от ЦИЕ, увеличавайки европейските средства за техните инфраструктурни проекти. Доста по-трудно ще бъде намаляването на зависимостта от китайските стоки, доказателство за което е дисбалансът в европейско-китайската търговия. При всички случаи, тенденцията за ескалиране на съперничеството между ЕС и Китай е налице, но тя не прилича на китайско-американското противопоставяне. Брюксел и Вашингтон възприемат Пекин по различен начин (ако за САЩ Китай представлява най-вече предизвикателство, за ЕС той е едновременно и партньор, и съперник). Що се отнася до "стратегическия четириъгълник" САЩ-ЕС-Китай-Русия, такъв действително се очертава, но трудно би могло да се твърди за наличие на истинско коалиционно (външно) балансиране, за каквото говорят геополитиците-реалисти - така, Пекин и Москва се смятат за стратегически партньори, но не и за военно-политически съюзници, макар че сходството във визиите им по ключовите въпроси е очевидно.

Впрочем, възможно е да станем свидетели и на някакъв "междинен вариант", т.е. комбинация между реалистичния и песимистичния сценарии. Много зависи от това, към каква стратегия ще се ориентират ЕС и Китай: поне засега обаче изглежда, че западните държави се опитват да наложат на Пекин ролята на "фактор за сдържането на Русия", което означава, че не оценяват правително сегашните руско-китайски взаимоотношения. Лошото в случая е, че това неразбиране продължава да набира скорост.

 

Заключение

 

Днес дори и Европейската комисия, която традиционно е най-твърдо настроена по отношение на Китай, се стреми да не следва логиката на твърдото балансиране и конкуренцията: новият подход на ЕС, обобщаващ действията от последните години, предполага изграждането на защитни механизми, но не и открита конфронтация. В известен смисъл, в думите на повечето европейски политици можем да открием и намеци за това, че те са склонни да признаят необходимостта от равнопоставено и взаимоизгодно взаимодействие с новите възходящи глобални играчи, като Китай. Тази готовност изглежда най-осезаема в изказването на европейските политици, представляващи междудържавната логика на управление на ЕС (т.е. Европейският съвет и Европейската служба за външна дейност). И въпреки че днес Съюзът изглежда далеч от "стратегическото сближаване" с Китай, някои негови елементи, за първи път от 2020-2021, съумяват да намерят общ знаменател в рамките на стратегията за "намаляване на рисковете" с чиято помощ биха могли в бъдеще действително да формулират "свой собствен път" в отношенията с Китай (и не само). Разбира се, това не означава, че в случай на глобален конфликт ЕС би жертвал военно-политическото си сътрудничество със САЩ в името на взаимодействието с Пекин, а че в условията на конструктивната еволюция на световния ред след края на войната в Украйна, разделителните линии между Изтока и Запада могат да се окажат не чак толкова непреодолими.

 

* Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.3 2024