Как Токио планира да балансира китайската мощ

Както е известно, Китай претендира за суверенитeт над архипелага, докато Япония настоява, че "не може да има спор" относно островите. През 2010 съществуващото до този момент мълчаливо споразумение между Пекин и Токио за съвместно предотвратяване достъпа на граждански лица и активисти от двете страни до островите рухна, след като китайски рибарски кораб се сблъска с патрулен катер на японската брегова охрана (JPG) в териториалните води на архипелага. Подозирайки, че рибарската лодка е маскиран военен кораб, JPG задържа капитана и за разпит. Последвалият решителен протест от страна на Китай обаче, принуди японското правителство да го освободи и екстрадира.

През 2012 Япония купи островите от частния им собственик, което провокира масови протести в цял Китай. Оттогава насам китайците използват т.нар. тактика на "сивата зона", т.е. предприемат действия под прага на открития конфликт за да отправят предизвикателство към административния контрол на Токио над островите.

Този спор е сред най-наболелите въпроси в китайско-японските отношения. За да ерозира контрола на Токио над островите, Пекин ескалира броя на нарушенията на териториалните им води от кораби на китайската брегова охрана, като през 2013 бяха регистрирани рекордните 52 инцидента. В последно време този брой остава сравнително постоянен на малко по-ниско равнище: 34 инциденти, през 2021 и 29 - през 2022. В същото време обаче, нараства броят на корабите, както и на времето, през което те са се намирали в териториалните води на архипелага по време на всеки от инцидентите. Тези китайски действия накараха японския премиер Фумио Кишида да изрази сериозната загриженост на страната си по време на своята среща с китайския лидер Си Дзинпин на форума на държавите от Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) през ноември 2022.

Редовните нахлувания на кораби на китайската брегова охрана (CCG) станаха възможни, след като Пекин въведе в експлоатация нови и по-големи транспортни катери (някои от които с водоизместимост 10 000 тона и с размери на крайцер). През 2018 CCG премина на пряко подчинение на Министерството на отбраната, а приетият през 2021 закон позволява на нейните катери, които вече разполагат с по-големи оръдия, да откриват огън по чужди военни кораби в морски райони, които се смятат за "водно и въздушно пространства, намиращи се под китайска юрисдикция". В отговор Япония изпрати допълнителни патрулни кораби на JCG в региона. Освен това JCG действа съвместно с японските Морски сили за самоотбрана (MSDF) за да предотврати навлизане на китайски рибарски кораби, както и на кораби на CCG и китайските ВМС.

Тактиката на Китай в "сивата зона" и реакцията на Япония имат преки последици за държавите от Югоизточна Азия, които също имат спорове с Пекин в Южнокитайско море. С действията си, Токио на практика ги стимулира да подсилят потенциала на собствената си брегова охрана, така че тя да може по-активно да се противопоставя на китайските действия в "сивата зона". Както е известно, т.нар. "морска милиция" на Китай периодично изтласква рибарски кораби от Филипините и Виетнам от традиционните им зони за риболов, а в същото време китайски риболовни флотилии се появяват дори в изключителната икономическа зона на Индонезия, около островите Натуна.

Милитаризира ли се Япония

През 2013 Япония предостави на филипинската брегова охрана десет, произведени от нея, 44,5-метрови многоцелеви патрулни кораби, а други два 96-метрови патрулни кораба и бяха предоставени през миналата 2022. Токио достави на Виетнам шест употребявани патрулни катера, а до 2025 ще му предостави оше шест. Освен това, японците подариха на бреговата охрана на Индонезия 500-тонен патрулен кораб, а през март 2021 двете страни подписаха споразумение за доставка на до 8 японски "невидими" фрегати клас Mogami за индонезийските ВМС.

Това стана възможно след като Токио ревизира следвоенните си пацифистки принципи. Доскоро доставките на японски кораби за брегова охрана в страните от региона бяха ограничени от стриктно спазваната забрана за износ на въоръжение. През 2014 обаче, Япония отслаби тези ограничения за да може да предоставя предимно несмъртоносно отбранително оборудване на други държави. Сделката за доставката на фрегатите Mogami за Индонезия например, беше представена като проект за "съвместна разработка" именно за да бъде заобиколена забраната за износ на въоръжения. Впрочем, местните медии твърдят, че постоянният стремеж на Токио да стане по-активен играч в сферата на сигурността, съвсем скоро ще доведе до отмяна на забраната, което ще бъде последвано от активен износ на смъртоносно въоръжение с цел "да се помогне за укрепване на сдържащия потенциал на японските съседи по отношение на Китай, както и на средата на сигурност на самата Япония".

От друга страна обаче, ако военноморските сили на държавите, които Япония снабдява с патрулни кораби, реагират прекалено остро на китайските действия в "сивата зона", Пекин ще получи основание да трансформира отделните инциденти с правоохранителните органи на съседите си във военни стълкновения. Тоест, повишаването на потенциала на бреговата охрана в Югоизточна Азия изисква разбиране на този по-широк контекст. В тази връзка съвместните програми на Японската агенция за международно сътрудничество (JICA) и JCG вече обхващат и подготовката на офицери от бреговата охрана в страните от региона в сферите на международното право, гарантиране спазването на гражданското законодателство и международната морска стратегия. В Токио разчитат, че това би улеснило усилията на тези структури да сдържат китайския натиск и в същото време да отчитат и опасностите, свързани с евентуална ескалация на кризата. Сблъсквайки се с проблема на китайската тактика в "сивата зона", Япония използва своя опит и възможности за да повиши потенциала на морската сигурност в Югоизточна Азия.

Според редица експерти, утвърдените от японското правителство през декември 2022 доктринални допълнения към новата военна стратегия на страната, предвиждащи значително повишаване мощта на Силите за самоотбрана, са "белег за очевидната милитаризация на страната". И въпреки, че Токио категорично отрича това, новата японска военна стратегия трудно би могла да се квалифицира като "чисто отбранителна".

През февруари 2023, в изказването си пред финансовата комисия на японския парламент, премиерът Фумио Кишида потвърди намерението на правителството да изразходва големи средства от бюджета за закупуване на последната модификация на американските ракети Tomahawk, изтъквайки, че "те притежават множество способности, включително да избягват прихващането им от противника". Според него, японските въоръжени сили следва да разполагат със средства за нанасяне на удари, чиито обсег да надхвърля зоната на досегаемост на атакуващите средства на хипотетичния противник.

Все пак, заради критиките от страна на обществото, правителството в Токио беше принудено да замени термина "превантивни удари" използван в новата военна стратегия на страната, с "контраудари". Премиерът Кишида декларира, че целта е "да защитим живота на японската нация и нейния бит", но мнозина негови сънародници се опасявят, че идеята за "превантивните удари" не е напълно изоставена от управляващите.

Както вече споменах, през февруари министърът на отбраната Ясукадзу Хамада съобщи, че Япония планира да купи от САЩ ракети Tomahawk, без да уточнява количеството им. Според агеция "Киодо цусин" обаче, става дума за около 500 ракети, като сделката следва да се реализира в рамките на 2023 финансова година, а не за няколко години, както се планираше първоначално. Стойността и е 211,3 млрд. йени (1,6 млрд. долара). На свой ред, вестник "Санкей симбун" твърди, че новите ракети са предназначени за бойните кораби на ВМС, както и за военно-въздушните сили.

Междувременно, САЩ поискаха от Токио да им разреши да разположат в Япония свръхзвукови ракети LRHW. Според "Санкей симбун", целта е "сдържането" на Китай, а ракетите ще бъдат разположени на южния японски остров Кюсю. В коментар на "Киодо цусин" пък се казва, че: "в документите по сделката се твърди, че ракетите Tomahawk, чиито обсег е 1600 км (т.е. те покриват крайбрежните зони на Китай), ще дадат възможност за поразяване на цели на противникова територия при възникване на извънредни ситуации".

Телевизия NHK съобщава, че Япония планира да разположи свръхзвукови оръжия и в близост до границата с Русия, на остров Хокайдо, като става дума за ракети с обсег между две и три хиляди километра. Междувременно стана ясно и, че през 2023 японското Министерство на отбраната ще изгради десет нови склада за съхраняване на ракети с голям обсег и други боеприпаси. Според "Йомиури симбун", за целта ще бъдат изразходвани 5,8 млрд. йени (43,6 млн. долара). Складовете ще бъдат разположени в обекти на Силите за самоотбрана в префектурите Оита и Аомори.

Военните аспекти на японската геополитика

И така, Япония, която дълго време се отнасяше изключително предпазливо към военното строителство, в последно време активно се милитаризира, постоянно разширявайки връзките си във военната сфера както със САЩ, така и със западните държави, като цяло. Сред илюстрациите за това бяха и осъществените през януари 2023 посещения на японския премиер Фумио Кишида в държавите от Г-7. Изявленията, които направи по време на тези визити, не изненадаха почти никого. Ще припомня, че през декември 2022 правителството в Токио прие нова Стратегия за национална сигурност, в която - освен всичко друго - достатъчно ясно се посочва намерението японските Сили за самоотбрана (армията на страната) да бъдат снабдени със "средства за нанасяне на контраудари", т.е. оръжия, способни да поразяват обекти в дълбочина на територията на противника, като балистични и крилати ракети например. Между другото, в новата стратегия, Русия се посочва като "най-сериозната и непосредствена заплаха за сигурността в Европейския регион" и "сериозна причина за тревога от гледна точка на сигурността в Индо-Тихоокеанския регион". Всъщност, премиерът Кишида и преди е заявявал нееднократно намерението на правителството да повиши разходите за отбрана до 2% от БВП, а от няколко години насам в Япония се води активна дискусия относно "настъпателното въоръжение" за Силите за самоотбрана.

Очевидно е ,че катализатор на тези процеси стана влошаването на международната ситуация - на първо място, случващото се около Тайван, както и войната в Украйна. Което поставя въпроса, от какво всъшност са обусловени те и как се вписват в процеса на трансформация на световния ред, като цяло? А също, до каква степен зависят от политическата програма на сегашния премиер Кишида или пък в основата им са по-дълбоки причини?

На практика, нищо от казаното по-горе, не изглежда изненадващо. Както вече споменах, споровете за "настъпателното въоръжение" текат в Япония от дълги години. А реорганизацията и трансформирането на Силите за самоотбрана, така че те да могат да осъществяват не само отбранителни, но и настъпателни операции, отдавна излязоха извън рамките на планирането и успешно се реализират на практика. Още през 2018, за първи път от Втората световна война насам, в японската армия се появи корпус на морската пехота. Още преди това пък, бяха обявени планове за трансформирането на японския разрушител "Идзумо" в самолетоносач, а през 2022 стартираха работите по създаването на втори самолетоносач на базата на разрушителя "Кага". През 2015 беше приет пакет от "закони касаещи сигурността", съществено разширяващи възможностите за използване на Силите за самоотбрана извън границите на Япония и, в частност, за целите на "колективната самоотбрана". Бих могъл да продължа този списък, но и така е ясно, че цялата историята на японската военна политика през последните десетилетия се свежда до постепенното, но постоянно разширяване на възможностите за използване на Силите за самоотбрана. При това основите на тази "пълзяща милитаризация" са заложени още през първите следвоенни години: така още в първия японско-американски Договор за сигурност от 1951, подписан едновременно с мирния договор от Сан Франциско между Япония и 48 от съюзниците във Втората световна война (без СССР), се посочва, че САЩ очакват, че "Япония  ще може до голяма степен самостоятелно да носи отговорността за собствената си отбрана". В течение на цялата студена война, Вашингтон, който е силно заинтересован от това основният му съюзник в Азия да бъде достатъчно сериозна военна сила, на която да може да се разчита и която е в състояние да се защитава сама, продължава да настоява Токио да провежда по-активна политика във военната сфера, отделяйки голямо внимание на военното строителство.

Тази постепенна, но постоянно следвана от Токио политика, която не зависи от това, кой точно управлява страната в момента, е свързана до голяма степен със спецификата на японската политическа система. В други държави, където личните качества на лидера играят важна роля, политическият курс може да се промени радикално с идването на нови сили на власт. Типичен пример в това отношение е управлението на Тръмп и влиянието му върху американската дипломация. В Япония обаче, държавното планиране представлява продължителен и постепенен процес, изключващ резките промени. Това, както и фактът, че водеща роля при формулиране на държавната политика често играе дори не висшето политическо ръководство, а стоящата в сянка бюрократична машина, от една страна, се оказва слабост, когато се налага Япония бързо да се приспособи към променилите се обстоятелства, но от друга е гаранция, че страната няма да взима волунтаристични и необмислени решения.

Що се относя до военната политика на Токио, можем да направим три принципни извода. На първо място, не може да се говори за какъвто и да било радикален обрат в тази политика. Събитията от последно време и най-вече войната в Украйна, както и изострянето на ситуацията около Тайван, просто катализираха отдавна течащи процеси. Единственото ново е рязко негативното отношение към Русия, при положение че доскоро японското военно строителство беше насочено най-вече към париране на заплахите, свързани с Китай и Северна Корея, докато на Москва не се отделяше голямо внимание.

На второ място, очертаните по-горе стъпки са израз на съществуващия в японските елити широк консенсус. Що се отнася до откровено антируския характер на този консенсус, той в известна степен е свързан с особеностите на историческата памет на японците. Травмата от участието на страната във Втората световна война, което се възприема от колективното съзнание като катастрофална и безмислена авантюра и грешка, превърна японците в "рефлективни" и дори леко наивни пацифисти. Именно това обяснява реакцията на японското общество след началото на руската инвазия в Украйна, при положение, че през 2014, когато руснаците присъединиха Крим, Токио реагира далеч по-сдържано, в сравнение с 2022, а и санкциите наложени по онова време от Япония бяха далеч по-меки, от тези на останалите западни държави. Пак то позволи на тогавашното правителство на Шиндзо Абе да преодолее сравнително бързо охлаждането в двустранните отношения и да инициира ново сближаване с Русия.

На трето място, тъй като - както вече споменах - нещата не опират толкова до антируската позиция на сегашния премиер Кишида, колкото до общата логика на японската външна политика, едва ли може да се очаква, че тя ще се промени в близко бъдеще. Това няма да се случи, дори да станем свидетели на евентуална смяна на правителството или даже на управляващата партия (което е много малко вероятно, предвид стабилните позиции на Либерално-демократическата партия и слабостта на опозицията), нито в резултат от действията на руската дипломация, нито пък заради необходимостта Токио да следва по-балансирана политика в новите условия. Още повече, че от гледната точка на японския елит, подобна необходимост съвсем не изглежда чак толкова очевидна. Въпреки нарастващите в последно време твърдения за нов "двуполюсен" или дори за "многополюсен" глобален модел, за Япония - от гледната точка на онези концептуални рамки, в които нейните политици, дипломати и военни, анализират случващото се в света - не съществуват никакви реални алтернативи на доминирания от САЩ "свят, основан на правила", а Русия и Китай са просто "ревизионистки държави", опитващи се да "променят статуквото със сила". Тоест, японските управляващи не виждат никаква алтернатива на по-нататъшното укрепване на съюза със САЩ. По-активната военна политика на Токио не е личен проект на премиера Кишида, нито е реакция само на украинската криза, а проява на далеч по-дългосрочни тенденции, т.е. тя си има причини, както и собствена логика.

Ядрените измерения на японската военна политика

Както е известно, Япония (както и Южна Корея) са защитени от "ядрения чадър" на САЩ, в съответствие с двустраните споразумения между тях. Въпреки това, дискусията относно необходимостта от създаване на собствен ядрен арсенал започна още преди почти 60 години, след неочакваното ядрено изпитание, осъществено от Китай през 1964. След края на Втората световна война, Китай и Япония продължиха да бъдат както геополитически, така и военно-политически съперници. Пекин се опасяваше от съюзническите отношения между Япония и САЩ и наличието на американски бази и военен контингент на японска територия. За комунистически Китай алиансът на геополитическия му съперник с "най-голямата империалистическа държава" е изключително негативен и опасен феномен. На свой ред, Токио не крие тревогата си от нарастването на икономически и военна мощ на Пекин.

В тази нова реалност, японският политически елит се разделя на две. Едното крило, обединяващо националистически настроените сили, смята, че военнита гаранции на САЩ не са достатъчни и Япония трябва да разполага с инструментариум за самостоятелно отблъскване на евентуална атака, включително с ядрено оръжие. Другото крило включва лявата демократична опозиция, която настоява не само да бъде потвърдена безусловната забрана страната да притежава ядрено оръжие, но и да бъде забранен неговият внос и разполагането му на японска територия.

В крайна сметка побеждава втората група, ползваща се с подкрепата на японската общественост, страдаща от своеобразна "ядрена алергия" след бомбардировките на Хирошима и Нагазаки през 1945 и категорично отхвърляща подобни инициативи. Японците се опасяват, че страната им може да се превърне в стартова площадка за изстрелване на (американски) ядрени ракети от остров Окинава и потенциална мишена за ответен ядрен удар.

Между другото, именно Окинава е тиловата база на американските войски по време на Корейската (1950-1953) и Виетнамската (1955-1975) войни и се разглежда като опора на ядреното сдържане в Азия по време на студената война. През 2021 стана известно, че през 50-те години на ХХ век САЩ са провели на острова над 150 учения за нанасяне на ядрен удар по потенциален противник в Азия. Което означава, че там е налице необходимата инфраструктура за съхраняване на транспортиране на ядрени заряди.

По онова време остров Окинава е окупиран от американците, а това сериозно вреди на имиджа и статута на Япония, която в края на 60-те се превръща в една от най-развитите икономически държави в света. Икономическата глобализация, осъществявана от "колективния Запад", осигури на Япония сериозни ресурси за постепенно укрепване на позициите и на световната сцена (същото, впрочем, се отнася и за Китай). През следващите години, това стимулира японския политически елит да ревизира мястото и статута на държавата на международната сцена, в полза на по-активната и "автономна" от Запада роля в изграждането на новия световен ред.

Тази по-самостоятелна външна политика започна да се реализира по-активно през 70-те години на ХХ  век. Освен очевидното несъответствие между икономическата и политическа тежест на Япония, сред причините за това бе и сближаването между САЩ и Китай, осъществено от президента Никсън и съветника му по националната сигурност Кисинджър. Въпреки че между Вашингтон и Токио има споразумение за съгласуване на действията им по отношение на Пекин, Белият дом не уведомява предварително японците за радикалната промяна на своята "китайска политика". Неочакваното за японското ръководство посещението на президента Никсън в Китай през 1972 се възприема от него като "шок" и "удар в гърба". И макар че това събитие не води до някакви качествени промени в стратегическите отношения между САЩ и Япония, то поражда сериозно разочарование в Токио.

Японският стремеж към самостоятелност се проявява особено ясно по отношение на Югоизточна Азия. През 1977 премиерът Такео Фукуда лансира т.нар. "доктрина Токуда", основаща се на следните три принципа: Япония, като предана на мира нация, няма да се стреми да стане мощна военна държава; Япония е истински приятел на страните от Югоизточна Азия, затова е готова да положи всички усилия за укрепване на взаимното доверие с тях; като равнопоставен партньор на АСЕАН, Япония възнамерява да сътрудничи с държавите членки на Асоциацията, както и с тези от Индокитай, за да допринесе за изграждането на мира и сигурността в региона. Освен това е лансирана тезата, че близостта меду Япония и държавите от Югоизточна Азия се дължи на "духовното им единство" и общите азиатски традиции. "Доктрината Фукуда" отразява стремежа на Токио, на фона на края на Виетнамската война и ерозията на позиците на САЩ в региона, да си осигури лидерска роля в Югоизточна Азия чрез активното разширяване на политическите, културни, но най-вече търговско-икономически връзки. Освен това, сред целите на японската политика е да се преодолее недоверието и подозрителността на страните от региона към Япония, наследени от времето на японската окупация през Втората световна война. Планира се това да стане чрез предоставяне на мащабна икономическа помощ. Между другото, Токио се придържа към тази доктрина и днес.

За да повиши ролята си в световната политика обаче, Япония трябваше да възстанови юрисдикцията си над Окинава. Това беше постигнато от японския премиер Ейсаку Сато, който през 1969 подписа споразумение с американския президент Никсън, според което островът премина под контрола на Токио, като японците поеха ангажимент да се откажат от разработването на собствено ядрено оръжие, тъй като САЩ потвърдиха ядрените си гаранци. Споразумението обаче позволява транзита на ядрено въоръжение, както и разполагането му на Окинава в случай на непредвидени обстоятелства.

От неядрена към ядрена сила?

Година преди това, Сато формулира "трите неядрени принципа" на Япония, които бяха утвърдени и от парламента, през 1971: да не притежава, да не произвежда и да не разрешава разполагане на своя територия на ядрено оръжие. Макар че в това отношение имаше и редица прецеденти през 70-те и 80-те години, когато японски пристанища приемаха американски кораби с ядрено въоръжение.

През 1975 Япония получи от САЩ и официални "ядрени гаранции" - в съвместното комюнике след срещата между японския премиер Такео Мики и американския президент Джералд Форд беше обявено, че САЩ се ангажират да защитават Япония както с ядрено, така и с конвенционално оръжие. В резултат, през следващата 1976 Токио най-сетне ратифицира Договора за неразпространетие на ядреното оръжие (ДНЯО), който подписа през 1970. По този начин безядреният статут на страната беше оформен и юридически.

Петдесет години по-късно, глобалната система за неразпространение на ядреното оръжие изглежда силно ерозирана. Държавите, разполагащи с такова оръжие, не се отказаха от него, а броят на ядрените сили нарасна за сметка на Индия и Пакистан, които и досега не са подписали ДНЯО. На свой ред, Северна Корея създаде и разви собствен ядрен арсенал, същото стори Израел, а към тях всеки момент ще се присъедини и Иран, което заплашва да хвърли Близкия Изток в регионална "ядрена надпревара". На този фон Япония смята за необходимо да ревизира досегашната си политика. Стратегическото противопоставяне с Китай е допълнителен повод за японския политически елит да постави въпроса относно целесъобразността на безядрения статут на страната и създаването на собствен ядрен потенциал. Някои японски политици, например от опозиционната Японска партия на иновациите, открито призовават за ревизия на "трите неядрени принципа" и смятат, че те трябва да станат два, изтъквайки необходимостта да бъде разрешено разполагането на ямерикански ядрени оръжия на територията на страната. Следва да отбележа обаче, че Партията на иновациите е дясноцентристка и популистка, което обяснява и прекалено острите изявления на нейните лидери.

Предвид нейния научно-технически и индустриален потенциал, в момента Япония е напълно готова да създаде собствено ядрено оръжие. През 2020 японското правителство съобщи, че разполата с около 45 тона плутоний, над 30 тона от които са подходящи за използване в ядрени заряди. Големият запас от плутоний беше натрупан от Япония в резултат от дългогодишната преработка да отпадните материали от местните АЕЦ. Преди аварията в АЕЦ "Фукушима-1" през 2011, на територията на страната функционираха над 50 енергийни ядрени реактора.

Между другото, имаще планове този плутоний да бъде използван като ново МОХ-гориво (МОХ - miхed-oxide fuel - представлява ядрено гориво, съдържащо смес от плутониеви оксиди и природен обогатен/обеднен уран), т.е. да се смесва с урана и да се изгаря в реактори-размножителни, които да осигуряват нови количества плутоний. Това означава, че японците вече разполагат с материал за ядрени бойни глави и, според експертите, ако бъде взето съответното политическо решение, страната би могла да създаде собствено ядрено оръжие в срок от шест месеца до една година. Освен това Япония разполага с необходимите средства за доставка - ракети с голям обсег.

Засега политическото ръководство на страната и управляващата Либерално-демократическа партия стоят на умерени позиции, т.е. смятат, че в момента Япония би следвало да се въздържа от "ядрения избор". Сред сдържащите фактори са, на първо място, запазващите се силни антиядрени настроения сред населението. 75% от японците искат страната да подпище Договора за забрана на ядреното оръжие. На второ място е крайно негативната реакция на Пекин при евентуални опити на Токио да пристъпи към създаването на ядрено оръжие. За разлика от Северна Корея, Китай представлява стратегическа и геополитическа заплаха за Япония. Информацията за японските ядрени разработки неизбежно ще доведе до изостряне на териториалния конфликт за островите Сенкаку/Дяоюйдао, което води до риск от въоръжен сблъсък. На трето място, следва да посоча неизбежния "ефект на ядреното домино" в Източна Азия. Ако Япония се сдобие с ядрен арсенал, това със сигурност ще накара Южна Корея да активизира усилията си по разработване на собствена ядрена програма, което пък може да провокира въоръжен сблъсък със Севера.

На четвърто място, не бива да забравяме запазващото се недоверие на азиатските държави към Япония, чиито корени са свързани с трагичните за тях последици от японската колониална политика. Военната ядрена програма на Токио ще активизира антияпонската реторика за реваншизма и възраждането на японския милитаризъм, което би нанесло огромна вреда на политическия имидж на Япония, слагайки кръст на десетилетните усилия за укрепване на престижа и на международната сцена като мирна и либерално-демократична държава. Неслучайно, Япония бива критикувана при всяка промяна на политиката и в сферата на отбраната, например за увеличаването на нейните военни разходи. През миналата 2022 Пекин обвини Токио, че се опитва да възроди милитаризма, като за целта съзнателно преувеличава заплахите от страна на Китай, Северна Корея и Русия. Това беше направено от говорителя на китайското Външно министерство Ван Вънбин, след появата на новата редакция на японската Бяла книга за отбраната.

Идеята Япония да се сдобие или да създаде собствено ядрено оръжие не е табу, но е изключително спорна и по нея липсва консенсус между японската общественост и политическия елит. Официалната позиция на правителството е, че страната се отказва да разполага на своя територия и да произвежда ядрено оръжие. Следва да отбележа обаче, че тази позиция се съдържа в отделни резолюции на Министерския съвет, а не е законодателно оформена и приета официално от японския парламент. Което означава, че теоретично, тя би могла и да се промени в правен аспект. От друга страна, правителството на Фумио Кишида активно прокарва концепцията за "глобалната нула", което означава, че Токио не възнамерява да създава собствен ядрен потенциал, поне в кратко- и средносрочна перспектива.

Ще припомня и, че Кишида е първият японски премиер, взел участие в десетата Обзорна конференция на ДНЯО, провела се през август 2022 в Ню Йорк. Там той лансира плана си за постигане на "глобална нула" (Hiroshima Action Plan), целящ съкращаването и постепенното пълно премахване на ядрените заплахи, чрез унищожаването на световния ядрен арсенал. Планът предвижда създаването на механизми за пресичане на евентуален ядрен шантаж; прозрачност и приемане на показатели за измерване на ядреното разоръжаване; запазване на тенденцията за съкращаване на запасите от ядрено оръжие; стимулиране на използването на ядрената енергия за мирни цели и организиране на посещения на чуждестранни политически лидери в Хирошима и Нагазаки (самият Кишида е роден в Хирошима).

В същото време обаче, в последно време в Япония (както и в Южна Корея) е налице повишен интерес към концепцията за т.нар. "ядрено споделяне". Според проведено през пролетта на 2022 съвместно социологическо проучване на вестник "Сакей симбун" и новинарската агенция FNN, 83,1% от анкетираните смятат, че въпросът за съвместното (със САЩ) използване на ядрено оръжие "следва да бъде обсъден". Пред реализацията на тази инициатива обаче, има редица пречки. Нещата опират до това, че в рамките на алианса между САЩ и Южна Корея се предвижда единна система на командване и от гледна точка на планирането на военните операции е по-лесно да се водят по-сериозни дискусии в рамките на съюза между тези две страни, отколкото в рамките на японско-американския алианс.  Съюзните сили на САЩ и Япония са запазили пълномощията си да водят военни действия още от времето на Корейската война и разполагат с подробни планове за евентуални бойни операции, макар че използването на ядрено оръжие не влиза в тези сценарии.

Заключение

Така или иначе, създаването на ядрено въоръжение от Япония в краткосрочна перспектива изглежда малко вероятно. На първо място, населението все още гледа негативно на подобно развитие. На второ място, макар че обществото е склонно да дискутира проблема, става дума по-скоро за разполагане на американско ядрено оръжие в страната но не и за създаване на собствен арсенал. На трето място, травмите от Втората световна война, атомните бомбардировки на Хирошима и Нагазаки и американската окупация пораждат определена съпротива срещу потенциалното усилване на ролята на САЩ в Япония. На четвърто място, имиджът на страната вероятно ще се влоши, ако тя се сдобие с ядрено оръжие, зашото много съседни държави се отнасят крайно негативно към подобни стъпки. Тоест, би могло да се предположи, че Япония няма да инициира "ефект на ядреното домино", но въпреки това изглежда склонна да се присъедини към евентуален процес на ядрена милитаризация.

* Център за мониторинг и превенция на конфликтите