Конфронтационната геополитика на Варшава и нейните слаби страни.

Целта на това разделение е не само изтласкването на Русия от Европа и прекъсване на връзките между Запада и тази държава, но и пълното премахване на "сивата зона", отделяща я от него.

Възникналият след края на студената война моноцентричен световен ред, със САЩ в качеството на хегемон, ерозира механизмите за баланс на силите, които в течение на векове стабилизираха геополитическите системи. В тази връзка, както признават мнозина наблюдатели, конфликтът в Украйна е очевиден признак за настъпването на "нов етап" в разпределянето на глобалната мощ и влияние. Но, колкото и да е парадоксално, премахването на този "лимитрофен пояс" (формиран от държавите, подложени на процес на привличането им в орбитата на съперничещите си групировки на Запада и Изтока - Украйна, Беларус, Молдова и Грузия) би могло да способства за "нова уестърнизация" на Русия и по-точно - което ще е особено вредно за Полща - за сближаването и, в перспектива, с Германия, която както е известно, никога досега не се е отказвала да сподели с руснаците влиянието в тази т.нар. "Междинна Европа". А към това следва да добавим и американското покровителство, което означава, че територията на Централна и Източна Европа е обречена задълго да се превърне в зона на съперничество между Евроатлантическия и Евразийския масиви.

Русия извън Европа?

Освен това, Германия, независимо от желанието и да доминира в региона, прекрасно разбира, че без Русия е невъзможно да развива успешно отношенията си с най-голямата държава извън Европа, т.е. с Китай. И днес е ясно, че въпреки западните санкции срешу Москва, преминаващите през руска територия транспортни маршрути Европа-Азия, продължават да функционират нормално. Игнорирането на този фактор от полските политици свидетелства за слабостта на стратегическото им мислене и тяхното безсилие по отношение на създаването на достатъчно мощен антируски фронт.

В появилия се наскоро пореден девети том с есета и очерци на известния юрист и професор от Варшавския университет Витолд Модзелевски, озаглавен "Катастрофата: Полща и Русия сто години след Рапало", откровено се анализира именно тази перспектива, макар че в същото време авторът прави песимистичната прогноза, че заради войната в Украйна Русия "ще бъде прогонена задълго от Европа". Лично аз не съм толкова сигурен в това, защото инструментариумът за международно въздействие се трансформира буквално пред очите ни. Формалните забрани и указанията за прекъсване на отношенията с Русия намират своите антитези под формата на сложни тайни сделки.

Прословутата "дълбока държава" придобива глобален характер - както в сферата на подготовката на политическите решения, така и в тази на финансовите операции и търговията. Все новите пакети санкции демонстрират контрапродуктивен ефект. В един момент, вече е трудно да се различи, кое е причината за кризисните явления и кое е тяхна последица. Отказът на обществото от подобна политика може да ерозира легитимността на съществуващите неолиберални политичеки сили, за сметка на крайно националистическите и популистки движения. Всичко това трябва да стане предмет на щателен анализ, особено от гледна точка на заплахите и проблемите за собствените ни национални интереси.

Междувременно, политиците във Варшава заложиха на крайно конфронтационната политика по отношение на Русия, лишавайки се от пространство за маневриране. Те сякаш не отчитат рисковете, т.е. спецификата на обстоятелствата, в които се вземат решенията - само че последиците от тях зависят не само от направения избор, но и от съществуващите благоприятни или неблагоприятни условия. Доверявайки се на външните гаранции за осъществяваната от тях рискована политика на конфронтация, полските центрове за вземане на решенията демонстрират не само излишни емоции, но и закърняло чувство на отговорност за съдбата на държавата и нацията. Никой вече не се опитва да скрие, че идентификацията със САЩ и Украйна отрежда на полската държава ролята на изпълнител на чужди стратегии, когато собствените интереси се отъждествявят с чуждите и дори им се подчиняват. Постоянното нагърбване с ролята на "буферна държава" и "глашатай на цивилизационната мисия" на Изток е стратегическа грешка. Ограничените възможности и ресурси, както и негативният исторически опит не оказват никакво отрезвяващо влияние върху съзнанието и поведението на управляващите. Впрочем, същият начин на мислене е характерен и за по-голямата част от опозиционните политици.

Без да се опитваме да търсим влиянието на "теориите на заговора" за липсата на желание у полските политици да обърнат внимание на интересите на собствената си страна, всеки задълбочен анализ на случващото се би следвало да постави въпроса, кои са реалните причини за подобен безумен, безалтернативен избор. Да се залага на "изтласкването на Русия от Европа", както и на ролята ни като "граничен фронт" на Запада не само е непосилно в светлината на обективните възможности, но и като цяло, в дългосрочна перспектива, е вредно за Полша и полската нация. Рискуваме за дълги години да затънем в атмосфера на вражда, ненавист и постоянен страх. Военната психоза вече намира израз в абсурдните идеи за изграждане на убежища, копаене на кладенци или трупането на продоволствени запаси, което започва да напомна за ерата на Енвер Ходжа в Албания. Разходите за въоръжение надхвърлят всички бюджетни разходи за поддържане благосъстоянието на гражданите и социалния прогрес.

Липсата на самостоятелност

Липсата на самостоятелност при формулирането на полската геополитика поставят политическите елити в Полша в губещи позиции, защото не могат да направят разлика между съвременната геополитика и геоисторията, между враждебните ресентименти и прагматичните разчети и, най-вече, защото не са наясно с асиметрията на силите и последиците от нея. Освен това им липсва перспективно мислене и визия за бъдещето в случай на "обрат" по отношение на съществуващите алианси или декомпозицията на т.нар. "колективен Запад".

Управляващите вкарват полската държава в капана на враждебността и зоологичната омраза към Русия, която в обозримо бъдеще няма да стане нито по-либерална, нито демократична. Русия отстоява смисъла на съществуването си в онази форма, която и диктува собствената и географска, религиозна, историческа и културно-цивилизационна идентичност. А съгласно принципите на Realpolitik, следва да се съобразяваме с обективните и устойчиви реалности, независимо от еднозначно отрицателната морална оценка, която им даваме. Не бива да бягаме в царството на илюзиите, мечтите, добрите пожелания и митовете. В историята на Полша това е струвало прекалено скъпо на поляците. Няма никакви признаци, че опитите за фрагментиране на Русия или за превръщането и в своеобразен протекторат на западните корпорации и специални служби, ще се увенчаят с успех.

Върху избора на стратегията на полските власти по отношение на Русия, разглеждана като планиран и реализуем на практика способ за постигане на определени интереси и цели в сложната ситуация на вземане на решенията, влияят различни фактори: обремененосттта с различни зависимости в сферата на сигурността и снабдяването с енергийни ресурси, конфликтът на интереси, ценностната антиномия, както и т.нар. "имподерабилия" (imponderability), т.е. натрупаните травми и комплекси на Полша като "историческа жертва". Немаловажни са и съюзническите обвързаности и принадлежността към интеграционни съюзи, външният натиск, включително задачите и инструкциите от страна на "доверителите". И, накрая, лъжливото възприятие, вкарването в спиралата на перцептивните и атрибутивни грешки, които са резултат от манипулациите на съзнанието и знанието, деформацията, дифамацията и антирускатта пропаганда.

Като минимум през последното десетилетие, полската външна политика се основава на примитивно-манихейската схема, в чиито рамки Русия и нейните управляващи биват обвинявани за всички възможни грехове, а Варшава се придържа към позиция на крайна непримиримост и погрешно разбирана безкомпромисност и в същото време се демонстрира един смешен в очите на останалите "полоноцентризъм" както и достойна за съжаление вяра в собствената мисионерска мисия. Полският управляващ елит е готов да се обедини с всеки, стига да може да навреди на Русия, която в момента се разглежда от западния свят като заслужаваща осъждане "държава-парий". В тази връзка няма как да не припомня добре познатата фраза на Роман Дмовски (1864-1939, премиер на Полша през 1923 - б.р.), че "поляците мразят Русия повече, отколкото обичат Полша".

Без да изпадаме в детерминизъм и фатализъм, следва да отбележим, че днешните полски политически елити - независимо от идейните им предпочитания  - изцяло следват формулираната в края на ХVІІІ век политика на "ефектна принципност" в борбата с всичко руско или свързано с Русия. Налице е пълно отрицание на каквито и да било асоциации на сегашната териториална форма на Република Полша с ролята на Съветския съюз за победата във Втората световна война. Моралното високомерие и мегаломания водят до това, че не се забелязва очевидното: онези, на които се налага да възстановяват Полша след военните разрушения, действат в трагичните условия на геополитическите необходимости и не разполагат със свобода на избора. Подобен подход е несправедлив не само по отношение на историята, но и по отношение на нашите днешни сънародници. Антиисторическите интерпретации не са от полза за идентичността на Полша на международната сцена. Защото възниква въпросът: дали страната приема сегашното си международно положение и се стреми да защити онова, което владее, или става дума за държава, която е постоянно недоволна и е пълна с ревизионистки и материално-финансови претенции към най-големите си съседи, т.е. представлява нестабилен играч по отношение стабилизирането на силовия баланс в Централна и Източна Европа?

Впрочем, ситуацията с геополитическия детерминизъм се повтаря буквално пред очите ни, макар че управлявашите не искат да я забележат. В това отношение, обществените кръгове - от левите до десните - също си остават заблудени и заслепени. Дълбоката зависимост на полската политика, отбрана, енергетика и съзнание ще доведе накрая до това че САЩ ще сметнат за естествено да формират полската политика съобразно собствените си интереси и предпочитания. Дислоцираните в Полша "легиони" ще бъдат достатъчна гаранция за нейното подчинение и редовното заплащане на огромни средства за да си гарантира доброто отношение на своя могъщ сюзерен.

Избирайки или съгласявайки да следва конкурентна стратегия по отношение на Русия, полският истъблишмънт, вероятно, си дава сметка, че това е скъпоструваша и рискована конфликтна стратегия, акцентираща изключително върху ролята на военния фактор (максимизиране на въоръженията, милитаризация на бюджета) и военната мобилизация (si vis pacem, para bellum). Проблемът обаче е, че основният решаващ фактор в тази стратегия е съотношението на силите. Тя не дава шанс за победа и на двете страни. Тоест, ако едната печели, другата задължително губи. И само поражението може да ги раздели. Асиметрията в потенциалите на Полша и Русия не е в полза на първата. От друга страна обаче, украинският случай показва, че при наличие на мощна външна подкрепа, дори и по-слабата държава може да побеждава. Разбира се, при евентуална победа, ще възникне въпросът, дали понесените разходи и жертви са си стрували плодовете на победата, постигната с цената на невероятни разрушения, както и на дългогодишна зависимост от новия покровител.

Реторичната агресия

И така, в полския случай, основният мотив при избора на конкурентна стратегия е непоколебимата вяра в съюзническите гаранции на Запада, чиито израз е особената "връзка" със САЩ. Протекцията от страна на лидера на западния алианс предоставя на полските лидери необходимото им психологическо оръжие, чиито израз са демонстрациите на антипатия, омерзение и отвращение от Русия, както и проявите на агресивност, склонност към провокации и отмъстителност. Понякога се създава впечатление, че в своята реторика полските политици се съревновават помежду си, кой да демонстрира по-голяма дързост и се държат така, сякаш искат да тестват издръжливостта на руснаците на нападки и провокации. Къде са границите, отвъд които не си струва да преминаваш, за да не вбесиш руската мечка?

Въпреки изтъкваната, особено от сегашния посланик на САЩ във Варшава, силна симпатия към Полша, тя не поддържа някакви "специални" (т.е. привилегировани) отношения с отвъдокеанския хегемон. Истината е, че убеждението за наличие на пълно разбиране на полските интереси от страна на далеч по-силния ни партньор е заблуждаващо, а още по-голяма грешка би било да очакваме от него равнопопоставено отношение. Този феномен е известен като "капана на по-силния съюзник". Той е свързан с това, че по-слабият партньор свято вярва в надеждността на съюзническите гаранции, които обаче, както ни учи историята, винаги имат инструментален характер, тъй като служат най-вече за прокарване интересите на хегемона. Полските управляващи елити, независимо от идейния им произход, не могат да си позволят ясно и смело да формулират собствените си съображения. И това не е просто страх "да не загубят благосклонността" на Ващингтон. Става дума по-скоро за подмяна на "тънката политика", основаваща се на съдържателните и отговорни дебати, с необяснима надменност, позволяваща да се избегне задължението на бъдат обосновани "абсолютните истини", от които уж се ръководят полските политици, както и за наивни опити за провеждане на собствена политика с ръцете на външни сили.

Парадоксът на полската конкурентна стратегия е, че тя се разглежда като единствено правилната отбранителна стратегия в условия, когато другата страна се възприема по презумпция като "абсолютно агресивна". На полските управляващи е трудно за обяснят достатъчно ясно, в какво се изразява тази агресивност на Русия по отношение на Полша. Логически трудно е да се обясни, защо полските политици от целия идеен спектър започнаха да възприемат руско-украинския конфликт като "наша война". Това е наложена от политическия елит и водещите медии догма, чието оспорване се забранява, защото иначе рискуваш да попаднеш под прицела на цензорите от новия апарат за "поробване на умовете".

В името на солидарността с подложения на военно нападение съсед, Полша поема върху себе си всички последици от украинския конфликт, което представлява доста рядък случай от гледна точка на рационалните стратегически разчети. Догматиците трудно понасят дисонансите, предизвикани от фактори, които не се вписват в рамките на собствената им "идеологическа вяра", формираща едномерен свят. Догмите принуждават ума да се изолира от реалността, затова всеки, който я възприема или определя по по-различен начин, се превръща в идеологически враг.

В прегръдките на аберацията

В политическите реалности на практически всяка държава може да се наблюдава един парадокс - по време на сериозни изпитания и ситуации, изискващи максимална интелектуална мобилизация, много хора, зад гърба на които има множество ценни постижения, губят способността да възприемат случващото се без да го изкривяват. Атмосферата на ужас, несигурност и групова психоза създава благоприятни условия за утвърждаване на наратива за "обсадената крепост". Така, днес Русия може да воюва в Украйна, но - според доктрината на Лех Качински - утре може да стори това на всяко друго място, включително и в Полша. На основата на когнитивните аберации се раждат болни подозрения, че врагът е проникнал във всички сфери на обществения живот, като започнем със структурите на властта, че присъства в различни обществени кръгове и само чака удобен момент за атака.

Конкурентната стратегия е най-скъпоструващата както в психологическо, така и в чисто материално измерение. Нещата опират до това, че тя инициира тоталната мобилизация на обществото пред лицето на заплахата, което изисква сериозни жертви. С тази мобилизация е свързан и т.нар. "патриотичен шантаж". Вместо дискусия и търсене на най-добрите решение за Полша в сложната международна ситуация, всички, опитващи се да изразят някакви критично мнение, бива обвинявани, че действат във вреда на собствената си държава. Както изглежда, патриотичните баналности и афективните възторзи за дълги години напред ще заменят критичната рефлексия по отношение на полските национални интереси. Това обаче отслабва автономността на управляващите елити, обричайки ги на подчинение на чуждестранните центрове за вземане на решения. Впрочем, то отслабва и способността ни за критичен самоанализ и рационално поддържане в "работно състояние" на инстикта ни за самосъхранение.

Конкурентни стратегии, ориентирани в далечна перспектива, могат да си позволят само страните, притежаващи статут на свръхдържава. Само те могат да понесат огромните разходи по поддържането на стабилна и ефективна сдържаща мощ и притежават достатъчно ресурси, ефективна организация и логистика, както и мотивационна сила, за да се придържат стрикно към своите ценности. Техните интереси най-често имат дългосрочен характер, който не зависи от променливата геополитически конюнктура.

Държавите, които са зависими от други играчи в сферата на сигурността, най-често се стремят да използват смесени стратегии, базирани на градацията, мултивекторността, баланса между различните ангажименти и твърдото отстояване на собствените интереси. Турция например, вече двайсет години провежда умела политика на балансиране и комплиментарност по много направления. От западна гледна точка, може да има много претенции към Реджеп Тайип Ердоган, а по негов адрес могат да се отправят множество критики, но обективно погледната под негово ръководство турската държава се отличава с прагматизъм в реализацията на своите интереси. Той е в състояние да се дистанцира от инициативите, които биха вкарали Турция в конфликт с други държави, например с Русия. Такива понятия, като "нула проблеми със съседите" или "360-градусова политическа перспектива" свидетелстват не само за инициативност в доктриналната сфера, но и за смелост при самостоятелното определяне на приоритетите.
Най-желателна от гледна точка на ползата, е кооперативната стратегия, ориентирана към колективно разрешаване на проблемите и търсене не толкова на общите, колкото на сходните интереси. Полските власти смятат тази стратегия за изключително полезна в отношенията с Украйна. Проблемът обаче е, че това сътрудничество има асиметричен характер. В рамките на тази система Полша е изключително донор, а Украйна - реципиент. Двустранното сътрудничество се характеризира с приятелски отношения между страните, безгранично доверие, алтруизъм и емпатия. Което, несъмнено, е свързано с прокарването на прозападния политически курс на Украйна, който за полските правителства е тъждествен с антируския.

Трудно можем да си представим, че в своето стратегическо мислене по отношение на Русия полската страна някога ще се пренасочи към пътя на интеграционните решения. Както правилно отбелязва известният полски икономист проф. Гжегож Колодко (финансов министър през 1994-1997 и вицепремиер през 2002-2003 - б.р.): "в сегашния публичен наратив призивът за интегрирането на Русия в международната система на координирано политическо сътрудничество, особено в сферата на сигурността, се възприема като кошунство" (1).

Заключение

Историческият опит свидетелства, че дори и в най-трудните времена, следва да се мисли за това, как да се измъкнеш от капана и да се върнеш към нормалния живот. И това трябва да се прави без излишен гняв и високомерие. Защото историята неведнъж ни е демонстрирала, че текущите политически и медийни наративи са се оказвали само функция на определена геополитически конюнктура. Времето може да ревизира всички "очевидни истини" и дори напълно да ги отхвърли.

Имайки това предвид, следва да отбележим полезността на стратегиите на акомодация и стратегиите на отклоняване. Те се използват от държавите, които избягват конфронтациите и залагат на защитата на онова, което контролират в момента, както и на защитата от всякакви заплахи - посредством разумна ангажираност и въздържане в името на сигурността. Стратегията на акомодация означава способност да се приспособяваш, адаптиращ и дори да отстъпваш за да постигнеш желания резултат. За реализацията на стратегия на отстъпки способства добрата воля на управляващите, стремящи се към компромисни решения, дори когато резултатът не е напълно очевиден.

Струва ми се, че днес Унгария е пример за държава, която най-добре се справя с избора на изгодни за себе си стратегии. Жалко е, че открито демонстрираното приятелство между ръководсвото на полската "Право и справедливост" и Виктор Орбан не доведе до разумно взаимодействие в кризисната ситуация, което да предотврати най-вече радикализацията на емоционалните състояния и ескалирането на пагубната спирала на агресията. Унгария не можа да предотврати военната катастрофа, но има ключов принос за разкриването на механизмите за ескалиране на конфликта.

Бележки:

1. Wojna i pokój, Wydawnictwo Naukowe PWN, 2022, s. 272

* Авторът е професор в Института за международна политика на Варшавския университет, анализатор на Myśl Polska