19
Чет, Май
26 Нови статии

Трансформиращата се глобализация и сюрреалистичният свят на бъдещето

брой 2 2022
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

„Какво се случва?” e сред най-често задаваните въпроси напоследък. Както изглежда обаче, скоро ще последват още два наистина съдбоносни въпроси: кой е виновен и, какво да се прави.

В тази връзка задачата на експертната общност е да анализира осъществяващите се процеси за да разбере, до каква степен те са взаимнообвързани, какво въздействие оказват вземаните решения върху отделния гражданин, държавата и обществото, както и доколко са свързани глобалните мерки, като цяло.

Още днес отбелязваме промените, осъществяващи се на всички нива (държавно, наддържавно, регионално и глобално) и във всички сфери, чиито общ белег е силно противоречивият им характер. Тези промени се появяват най-ясно на нивото на държавата, където се пресичат всички линии на трансформация, ерозирайки нейния суверенитет. Навлизаме в своеобразна епоха на глобалния парадокс, който засега е обект на внимание по-скоро в научно-популярната литература, отколкото в научните анализи.

Преформатирането на обществено-политическата среда

В резултата от пандемията социално-икономическата, културната, информационната, образователната, трудовата, пенсионната и ред други политики се оказаха стриктно обвързани и подчинени на чисто медицинските аспекти и обстоятелства, както и на решенията, които вземат здравните власти или другите държавни чиновници, акцентиращи именно върху медицинския проблем. И тук обаче нещата не изглеждат кой знае колко ясни и разбираеми. Освен това резултатите от тази политика не могат да бъдат обяснени само с конкретната позиция на съответните правителства.

От една страна, видяхме, как в края на 2019 и началото на 2020 експертите и управляващите се поддадоха на оказалата се илюзорна надежда,че в условията на битката с Covid-19 ще станем свидетели на възраждането на държавния суверенитет, т.е. че всички инструменти и лостове за влияние ще започнат да се концентрират в ръцете на националните правителства. Действително, имаше известни основания за подобни надежди, тъй като границите се затваряха, а самите правителства се самообявяваха за "спасители на нацията", стремейки се да възстановят загубените си позиции в обществото.

Ще припомня, че от доста време насам повсеместно се наблюдава намаляване на подкрепата за водещите политически партии и политици. Именно тази причина, до гояма степен, обуслови победата на Еманюел Макрон през 2017, в когото френските граждани видяха "новия човек" (макар че, в крайна сметка, очакванията им останаха излъгани). Спадът на лоялността на избирателите към истъблишмънта в САЩ пък доведе до победата на Доналд Тръмп през 2016, или поне способства за изненадващия му успех. Очевидно, в епохата на пандемия, водещите политици сметнаха за необходимо да се самообявят за спасители на нацията и света. Те решиха, че е настъпил "звездния им час" за да променят формиралото са мнение на гражданите за работата на водещите партии, доминирали в течение на продължително време политическия ландшафт. Разбира се, това се оказа поредната илюзия. Междувременно, вземаните от държавните чиновници решения практически напълно ерозираха остатъците от доверието на гражданите. В цяла Европа и Австралия се провеждат масови протести против ограниченията, свързани с пандемията, като на улиците излизат десетки хиляди хора.

От друга страна, решенията, които вземаха националните правителства, се различаваха само в детайлите. Всички те (с много редки изключения) налагаха едни и същи мерки за противодействие на вируса. Същите тези чиновници и бюрократи, които преди пандемията се оказаха безсилни да решат проблема с бедността, равните права и гарантирането на качествена медицинска помощ за всички граждани, внезапно стартираха "кръстоносен поход" срещу Covid-19, т.е. срещу противник от съвсем друг вид и друго равнище, разгръщайки толкова яростна битка за здравето на гражданите, че тя по-скоро изплаши последните и провокира светкавичното и повсеместно отхвърляне на налаганите "отгоре" мерки почти в целия свят. Защото за борбата с вируса - един невидим противник, който при това не се подчинява на взетите решения - чиновниците решиха да използват най-вече мерки, способни да дадат някакъв ефект изключително в лабораторни условия. Тоест, те не могат да влияят върху динамиката на разпространение на вируса в сложно устроени общества. В съвременното общество хората, ангажирани в сферите на топлоснабдяването, транспорта, охраната на реда, производството и доставката на хранителни продукти, както и онези работещи в енергийния, здравия или образователния сектори, не могат едновременно да напуснат работните си места, а ако дори известна част от тях не участват в наложената карантина (а, както вече стана ясно, в съвременното общество тази дял винаги ще бъде голям), съответно, няма как да очакваме значим ефект от тези мерки. Опитите те да бъдат обяснени, само поражда множество спекулации и интерпретации на наличните данни.  По-скоро следва да очакваме обратния ефект: поставените цели не могат да бъдат постигнати, тъй като върху разпространението на вируса в много по-голяма степен влияят други фактори (като започнем с температурния режим и свършим с психологическото състояние на хората), затова пък е гарантиран сривът на цели сфери на икономиката и затварянетао на конкретни предприятия. Тоест, тези мерки не намаляват "вирусното натоварване", но пък водят до отрицателни икономически последици, влошаващи многократно качеството на живот, при това на фона на липсата или значителното намаляване на обема на оказваната медицинска помощ по всички направление и за всички други болести, освен Covid-19. Именно паниката и страхът, на фона на изначалната неподготвеност на здравните системи за решаването на проблемите, включително за прилагане на ефективна лекарствена терапия, доведоха до срив в медицинската сфера и до разрив между обществото и властта. Нещо повече, този разрив обективно се разширява с всяко ново решение, водено от идеята "да не стане по-лошо". Като цяло, обектът, с който се води битката, не е познат, но е огромен и изглежда по-скоро като "неоформено и неясно зло", на което може да бъде приписано всичко. Именно поради това списъкът от антивирусни мерки не е свързан с разпространението на самия вирус по света и в отделните държави, но пък е свързан с това, къде и как се придвижват отделните хора. В резултат борбата с пандемията се трансформира в борба против възможните носители на вируса, т.е. против хората, нарочени за негови носители (на първия етап за носители на вируса бяха обявени всички, на втория етап - само неваксинираните, на третия - тези, които не са се реваксинирали). При това борбата против носителите се води с немедицински инструменти, като QR-кодовете например. Очевидно е обаче, че вирусът по принцип не може да бъде победен, ако "хората - носители на вируса" не бъдат ограничени завинаги. Можем да предположим, че този подход в борбата срещу вируса посредством откриването и ограничаването на "носителите" ще продължи да се използва и занапред, като вероятно ще се променят само критериите за "носителството".

Тъй като всички предприемани в отделните страни мерки за борба с пандемията бяха разработени от Световната здравна организация (СЗО), а държавата се ангажира да ги осъществи, съответно, в подобна ситуация не би могло да се говори за суверенни решения на конкретна държава, а именно за международна система на отговорност. В тази връзка ще припомня, че чиновниците от СЗО вече поставиха въпроса за необходимостта от постигане на споразумение между държавите, което да ги задължи стриктно да спазват решенията на тази организация в условията на пандемия (не само от Covid-19, но и всяка друга), която също ще бъде обявена от нея.

Властите повсеместно се отказаха да водят диалог с обществото, което доведе до историческо свиване на понятието "държава" до ограничен брой вземащи решенията инстанции. Разбира се, все още не можем да кажем, че държавата вече се олицетворява от една или друга конкретна личност в духа на тезата "държавата, това съм аз", но истината е, че тя все повече се асоциира не с обществото, а с горната прослойка на политическия елит, контролираща обществената и икономическата сфера, както и информационния дневен ред, и в същото време стриктно изпълняваща указанията на наднационалните и международни универсални институции. Нагледен пример за това е ситуацията в ЕС, където дори и ограничаването на движението в рамките на общото пространство не отслаби властта на наднационална равнище, а - напротив - още повече я укрепи. Освен това, в условията на ограничителните мерки се промени съотношението и йерархията на институциите, вземащи решенията, които дори могат да влизат в конфликт помежду си. Това обаче отслабва ефективността на европейската администрация и поражда редица рискове тъй като в редица ситуация се оказва, че дясната ръка не знае, какво прави лявата.

Преформатирането на икономическата среда

Вторият важен процес е свързан с преформатирането на икономиката и преразпределянето на пазарите на национално и международно равнише, вече под контрола на международните институции. Прави впечаление рязкото разширяване на цифровия сектор, както и на сферите на медицинските и фармацевтични технологии. Следва да отбележа, че тези сфери винаги са били сред най-скъпоструващите от гледна точка на разработването и внедряването на иновациите. Именно с тях, както и с енергетиката, космическите технологии и военното производство се свързват иновационните пробиви.

От друга страна обаче, именно фармакологията, медицината и дигиталната сфера са отраслите, с които е свързано мнозинството от населението във всяка страна - най-малкото защото всички нейни граждани са непосредствени ползватели на тези услуги. И тъкмо въпросните сфери в момента "дърпат икономическото одеало към себе си". Което пък поражда противоречиви тенденции в икономиката. От една страна, държавната власт осъзнава, че е необходимо собствено производство, тъй като няма как всичко да се купува на глобалния пазар - още повече, че в момента той е сериозно ограничен, а много видове производства са затворени не само заради карантините, локдауните или фалитите, но и поради промените в производствените технологии, съобразени със "зеления" дневен ред. От друга страна, държавата не може да развива пълноценно вътрешното производство заради колебанията в цените на енергоносителите, сериозния спад на потребителското търсене и преразпределянето на финансовите потоци, които невинаги са насочени в подкрепа на собственото производство, а доста често - в подкрепа на глобалните финансови институции.

В резултат от това, в условията на продължаващата борба с коронавируса ще демонстрират растеж само големите икономики и най-вече теза на САЩ и Китай, а разривът между икономиките на Севера и Юга ще се задълбочи. Общият световен БВП намалява, темповете на растеж са обречени да се забавят заради проблемите и преустановянето на образователните програми, загубата на навици и другите социални разходи във връзка с карантините и ограничителните мерки. Освено това се променят самите работни места, като се разширява именно цифровата сфера - все по-очевидна е тенденцията за отказ от офисите и съответния персонал и тяхната замяна с изкуствения интелект.

Важно е да отбележа, че прогнозите на Световната банка и МВФ за икономическия растеж на отделните страни, въз основа на които се формират йерархиите и рейтингите за инвестиционната им привлекателност, се базират на пряката зависимост между разпространението на Covid-19 и развитието на икономиката. Сега обаче, тези финансовия институции добавят към тази зависимост още една - зависимостта на възстановяването на икономиката от темповете на ваксинация. Според тях, по тази причина държавите с ниски икономически доходи вече не могат да очакват сериозен икономически растеж: "Слабите и засегнати от конфликти страни с ниски доходи пострадаха най-силно от пандемията, а ръстът на доходите на глава от населението се забави, най-малкото с десет години. Загубеният през 2020 доход на глава от населението няма да бъде компенсиран напълно до края на 2022 в почти 2/3 от държавите с формиращ се пазар и развиващите се страни, включително 3/4 от нестабилните и засегнати от конфликти държави с ниско ниво на доходи. Очаква се, че до края 2022 почти 100 млн. души ще се окажат в условия на пълна бедност. Тези неблагоприятни въздействия ще се усетят най-силно от най-уязвимите групи: жените, децата, неквалифицираните и работещите в сенчестия бизнес. Ръстът на безработицата, високите темпове на инфлация и повишаването на цените ще доведат до сериозно влошаване на качеството на живот на всички хора с най-ниски доходи".

Най-важният факт, проявяващ се в сферата на икономиката в условията на пандемия, е апелът на международните финансови и икономически институции към държавите да действат изключително координирано, като оставят макроикономическия контрол в ръцете на чиновниците от въпросните институции. На този фон МВФ получи нови възможности и основания да преразпределя финансовите потоци. Така, Фондът взе решение да предостави на развиващите се страни "финансова ваксинация", обозначавайки по този начин траншове на обща стойност 275 млрд. долара, което представлява най-голямото преразпределяне на световните финанси в историята на МВФ. При това чиновниците от Фонда изтъкват, че тези средства са предназначи за масовото ваксиниране на населението във въпросните държави. В същото време те не оповестиха плановете си за това, какви мерки ще последват, ако ваксинацията няма очаквания ефект. Което показва, че тези институции на практика не са готови да решават всички видове проблеми, а са склонни да се занимават само с преразпределяне на финансовите резерви. Не по-малко важно е, че такива глобални институции, като Световната банка, в тясно сътрудничество със СЗО, Фондация Рокфелер, Фондация Бил и Мелинда Гейтс, Microsoft и някои други организации още през 2016-2017 разработиха план за глобална цифрова идентификация на гражданите (Identification for Development (ID4D) initiative) и смятат, че най-удобния инструмент за осъществяването на подобен грандиозен проект може да стане именно имунизационния паспорт на индивида, който да реши и въпроса за достъпа на гражданите до здравни услуги. През следващите години този проект постепенно беше "усъвършенстван", в резултат от което моделът на цифровия имунизационен паспорт на практика беше създаден още преди тясно сътрудничещата си със Световната банка СЗО да съобщи за пандемията.

Освен международните финансови институции и международните универсални организации, като СЗО, значително укрепнаха и транснационалните компании (например, Microsoft, Alphabet и други), които отдавна водят диалог с националните правителства и международните организации. По време на пандемията те придобиха още по-голяма тежест и авторитет. Такива цифрови компании като Microsoft, Oracle и Salesforce, обединили се в консорциум, получиха гигантски средства от правителствата за създаването на цифров имунизационен паспорт. При това, те покриват всички възникващи рискове за сметка на служителите си. В същото време, много сериозно нараснаха цените на дигиталните услуги, най-вече в системата за управление и контрол. Това задълбочи разрива между бедните и богатите общества. Паралелно с това стана ясно, че много решения, използвани в електронната търговия, работата онлайн и облачните изчисления, се предоставят от сравнително малко на брой големи компании, базирани предимно в САЩ и Китай. В подобни условия концепцията за устойчиво развитие на ООН се оказва принципно невъзможна.

Същите тенденция се наблюдават и в глобалната медицина и фармакология. Така, по данни на Amnesty International, предприятията от тези сектори отказват да разкриват производствените си технологии и да споделят знанията си относно ситуацията в сферата на борбата с коронавируса. Именно тези компании в крайна сметка определят и цената на ваксинацията, отстоявайки изключително собствените си интереси, както и тези на своите държави, въпреки, че за създаването на ваксини и лекарства о такива фармацевтични гиганти като AstraZeneca, Moderna и Pfizer BioNTech бяха изразходвани не собствени ресурси, а милиарди на данъкоплатците, които обаче не получиха достатъчно данни и познание за техните препарати. Нещо повече, правителствата в целия свят закупиха ваксините за гражданите си именно от т.нар. Big Pharma. Според Financial Times, Pfizer, която е един от производителите на ваксината Pfizer-BioNTech, е спечелила през 2021 поне 15 млрд. долара. Barclays пък твърди, че обемът на миналогодишните продажби на Moderna е почти 20 млрд. долара, прогнозирайки че през 2022 тя ще бъде 12 млрд., а през 2023 - 11,4 млрд. За да го постигне обаче, компанията си нуждае - и настоява за това - държавите да възприемат принципа за постоянна реваксинацията на гражданите си. Между другото, през 2021 цената на акциите на Moderna е скочила с цели 372%. Но и това не е всичко. Правителствата на Великобритания и САЩ платиха на Pfizer компенсация, която да я защити от евентуални съдебни дела в резултат от смъртта на имунизирани граждани или появата на сериозни странични реакции на ваксината. По този начин Big Pharma приватизира цялата печалба от внедряването на ваксините, без да отделя средства за допълнителни изследвания на страничните ефекти, тъй като е финансово защитена от евентуални съдебни искове, но в същото време рисковете принудително биват "социализирани" от обществото, което ги заплаща, също както преди това е платило и за ваксината, и за ваксинацията.

Още през 2020 експертите започнаха да коментират появата на своеобразен нов индустриален комплекс - "индустриален Covid-комплекс", представляващ конгломерат от големи фармацевтични и технологични компании и политици, който пряко печели от пандемията за сметка на обществото. На практика става дума за своеобразно "транснационална мултимилиардно публично-частно партньорство". Компаниите и конкретните лица, участващи в това партньорство, са тясно интегрирани в съществуващата социално-политическа и икономическа система. Това обаче води до масови корупционни схеми, за които европейските медии доскоро се опасяваха да пишат. Сега обаче, тези схеми съществуват съвсем открито, провокирайки огромно недоволство у гражданите. Така например, по данни на Британското национално одитно управление, само в периода от март до юни 2020 правителството на страната е отпуснало без провеждането на търг 10,5 млрд. паунда в рамките на различни договори за борба с Covid-19. Беше публикуват списък на 250 компании, сключили сделки с правителството на стойност над 1 млн. долара, без търг. Сред тези компании е имало дори една, занимаваща се с внос но водка. Впрочем, цифровизацията в сферата на борбата с коронавируса също създаде отлични условия за различни машинации. Така например, пак през 2020, британското правителство интегрира в националната здравна система програмата Test and Trace, за да улесни проследяването и предотвратянето на разпространението на Covid-19, изразходвайки за целта 22 млрд. паунда, т.е. повече отколкото са годишните бюджети на полицията и пожарната служба, взети заедно. При това проектът се оказа напълно неефективен и доведе от огромно изтичане на данни за здравното състояние на британските граждани (да не говорим, че 90% от финансирането не беше отчетено документално). Аналогични случаи се наблюдават във всички страни по света.

Заключение

Борбата с коронавируса сериозно размъти доскоро почти спокойното блато на обществено-политическия живот в много държави. Тя извади на повърхността конкретни играчи, които използваха и продължават да използват ситуацията в собствен интерес, опитвайки се "да ловят риба в мътна вода" и превръщайки Covid в ужасно невидимо чудовище и враг на човечеството, при това успешно се прикрива с него, обяснявайки всичките си пропуски или неуспехи. И, както обикновено, това се върши най-вече за сметка на обикновените граждани и с цената на собственото им здраве - както физическо, така и психическо. Тоест, в исторически план, нищо не се променя. Освен това, коронавирусът разкри невиждани досега перспективи пред транснационалните компании. Защото да реализиращ проектите си в отделна държава или група от държави е едно, а да действаш на планетарно равнище, използвайки многобройни инструменти за натиск върху националните правителство по целия свят - е нещо съвсем друго. В тези условия все по-често ставаме свидетели, че държавите са склонни (по-скоро) доброволно да се отказват от суверенитета си, което пък означава, че разривът между управляващите и обществото действително може да стане непреодолим с всички мислими и немислими последици от това.

 

* Преподавател в Санктпетербургския държавен университет, експерт на Руския съвет за международни отношения

 

Поръчай онлайн бр.3 2022

Поръчай онлайн бр.3 2022 на списание Геополитика