Нещо повече, отричането е неспособността да се повярва или признае, че организацията е изправена пред несигурност и следва да извърши сериозни промени, за да отговори адекватно на случващото се. Погледнато през призмата на националната сигурност, това означава, че на практика отричането поставя под въпрос самата сигурност. В края на краищата, държавните граници не са непроницаема и непреодолима преграда. Независимо как правителствата подхождат към заобикалящата ги действителност, несигурността съществува, а за да се справят с нея те следва внимателно да следят и оценяват развиващите се процеси. Ето защо, за да се преодолее несигурността трябва да е налице инструментариум и теоретична база, която да подпомага вземането на стратегически решения по въпросите на отбраната и сигурността.

В областта на комбинираните анализи правилно подбраната теория позволява адекватно да се изгради самото изследване и да се формулират научно обосновани заключения. Един от най-разпространените подходи е използването на определена философска теория, която определя общите вярвания и допускания – например, как изследователите достигат до определено знание. По правило, учените поставят в основата на изследването собственото си разбиране за природата на света и за това, каква информация е нужна, за да се постигнат целите на въпросното изследване (Creswell 2015). Философската рамка позволява да се дискутират тези, като се балансират пристрастия и се обосновават връзки между съжденията. В областта на националната сигурност например, тя дава възможност за декомпозиране на международна система на отделни елементи, с цел да се разбере по-добре поведението на държавите и ограниченията, в които те действат.

Сред водещите парадигми, обясняващи отношенията между държавите, е теорията на политическия реализъм. Въпреки критиките към нейната приложимост, може да се каже, че днес в света все по-често се наблюдават едностранни действия на отделните играчи. Тези прояви се използват за защита на тясно формулирани национални интереси, а това води до конфронтация. Независимо, дали говорим за постигането на относителни или абсолютни печалби, в същността си подобни действия разчитат на капацитетите на държавата и силата и влиянието, които те притежават. Разбира се, няма ограничение относно количеството на въпросите и доказателствата, които да оборят пригодността на тази теория днес. Все пак, в настоящата статия се твърди, че възгледите за мощта на държавите и правото им да действат прагматично (без да се съобразяват с морал и ценности) за постигане на целите си, все повече излизат на дневен ред. Геополитическите пластове на международните отношения са в движение. Влиянието на Китай в света се засилва, а интересите му все повече се сблъскват с тези на САЩ. В момента двете световните суперсили следват насрещни курсове, което може да доведе до тотална разруха [1]и унищожение. Греъм Алисън смята, че откритият сблъсък може да се избегне само при отчитането на два фактора: на първо място, войната между тях не само е възможна в годините напред, но е и много вероятна. А на второ - тя не е неизбежна. (Allison 2017)  

Новите тенденция в турската външна политика

Освен САЩ, на геополитическата сцена се появяват и други сили, като Китай и Русия, които опитват да разширят влиянието си и да променят съществуващия световен ред. Погледнато в регионален аспект, поведението на Турция става все по-непредвидимо и все по-подчертано агресивно. В нейните действия се забелязва тенденция на милитаризация на външната политика и силово налагане на политиката на свършените факти. Постепенно Анкара се превръща в проблематичен съюзник в НАТО и в съмнителен партньор на САЩ и ЕС. Неслучайно, на 11 октомври 2020, говорителят на Държавния департамент на САЩ окачестви действията на Турция в Източното Средиземноморие като калкулирана провокация, която разчита на принуда, открити заплахи и военни маневри. Всичко това не спомага за решаване на проблемите, а едностранните действия на Анкара не могат да изградят доверие и да доведат до трайни решения. Според говорителя, актовете на Турция представляват съществена ескалация на напрежението и могат да се определят като директна заплаха за мира и сигурността на региона. (Kelly 2020) Точно този подход на Анкара, включващ активно и непоколебимо използване на въоръжените сили за защита на специфични национални интереси, без зачитане на споделените в НАТО ценности, на практика подкрепят приложимостта на теорията на реализма.

Това че дискутираната тук теоретична рамка е актуална може да бъде извлечено и от чисто национални, български документи. Например, в отчета на Държавна агенция „Разузнаване“ се посочват като основни източници за рискове и заплахи към националната сигурност „борбата за надмощие на глобалните и регионалните сили и прилагане на външна политика и политика за сигурност, изцяло подчинена на националните им интереси.“ Към тях могат да се добавят и променливите баланси на силата в международните отношения, националистическите елементи в политиката на някои от страните в региона, които в комбинация със стремежа за регионална хегемония водят до повишаване на несигурността и дестабилизация на Балканите. Едновременно с това продължават опитите за политическо влияние и намеса във вътрешните работи на България от страна на заинтересовани държави, които преследват цели, различаващи се от националния интерес (Държавна агенция "Разузнаване" 2020). С други думи, Агенцията отчита, че държавите са сред основните източници на заплаха, като борбата за надмощие е изцяло обусловена от техните интереси. Освен това, документът формулира стремежа за регионална хегемония, като средство за защита на собствените интереси на държавите и отчита прилагането на силовия подход, основан на разликите в капацитетите, т.е. баланса на силата. Обобщено, това са основните характеристики, влизащи в рамката на политическия реализъм.

Ето защо е необходимо да се припомнят някои от основните постулати на реализма и да се подкрепи тяхната валидност с примери от съвремието. Актуалността на темата се определя и от обстоятелството, че на дневен ред излизат въпросите за връзката между мощта на държавата и целите, за които тя ще се използва. Формулирано по този начин (това е и целта на настоящата статия), да се разгледа рамката на политическия реализъм, като актуално средство, обясняващо външнополитическото поведение на някои от глобалните и регионални сили. Настоящият обзор е базиран на анализа на стратегически документи, мнения на политици и изследователи на проблема. Той представлява синтезирана гледна точка и не следва да се асоциира като позиция на официалните български институции. Предложеното есе няма претенции за всеобхватност на анализите, а основното му допускане е, че в съвремието съществуват сили, които се съсредоточават върху действия, в чиито рамки на първо място се поставя защитата на специфичните им националните интереси и затова всичко се смята за позволено. Твърди се, че политическият реализъм е адекватна теория, която може да се използва за описване поведението на държавите. За да докаже тази теза, статията първо разглежда философската рамка на реализма, привеждайки актуални примери за действията на глобалните сили. На второ място, на основата на анализа на външнополитическото поведение на Турция, се обосновава позицията, че в регионален аспект реализмът, като философска рамка, напълно съответства на възгледите и действията на Анкара. Последната част на есето представя обобщени изводи, които потвърждават адекватността на реализма, като теория, обясняваща мотивите и външнополитическото поведение на държавите. Статията завършва с твърдението, че днес запазването на националния суверенитет, по всяка вероятност, повече от всякога, изисква трезва преценка на реалностите, за да може своевременно и качествено да се идентифицират, разберат и неутрализират възникващите и развиващите се заплахи.

Философската рамка

Държавите се конкурират за мощ и влияние, защото постигането им е важно за гарантиране на техния суверенитет. Независимо дали това е свързано със запазване и увеличаване на икономическите печалби или за гарантиране на сигурността на границите, в техните действия лесно могат да се открият аксиоми от теорията на Макиавели, които се определят като “raison d’etat”, т.е. че за постигането на определени цели всички средства (морални и неморални) са оправдани. На практика това означава, че споделените ценности, които са в основата на международните споразумения и договорености, са изоставени или свалени от налагането на алтернативна концепция за легитимност. Като последствие от тази девалвация на ценностите се достига и до подкопаване на съществуващите съюзи или до ограничаване ефективността от тяхното действие. Кисинджър счита, че сред недостатъците в структурата на световния ред на ХХI век е отсъствието на ефикасен механизъм за консултации между великите сили, позволяващ те да си сътрудничат по най-съществените проблеми (Кисинджър 2015). В този смисъл, вземането на превес на политиката за защита на тесни национални интереси, без търсенето на компромис със съседи или консултации със съюзници, гарантира развитие на криза.

Според последователите на реализма, поведението на държавите е предопределено от структурата на международната система, включваща национални идентичности и поведенчески закономерности. Самата международна система се състои от отделни държави, всяка от които притежава различни способности и потенциали. Основният и принцип е анархията, липсата на „правителство над правителствата”. Следователно, на базата на разликата в капацитетите и поради това, че липсва наднационална власт, страните се ангажират в така наречената поведенческа закономерност – баланс на силата (Nye 1988). Типичен пример са действията на Русия в Украйна. Сближаването на Киев с ЕС и НАТО повишават нивото на несигурност в Русия. Страната се чувства застрашена от загуба на позиции, пазари и влияние, а и не съществува друга сила, която да попречи на Русия да защити собствените си интереси. Капацитетът и бойните й способности многократно надхвърлят тези на Украйна. Така рационалният избор гласи, че присъединяването на Крим и поддържането на нестабилност по границата позволява постигането на влияние и контрол върху поведението на Киев, като фактически блокира разширяването на ЕС и НАТО към границите на Русия.

Заплахата и принудата, произлизащи от превъзхождащата военна мощ, често са в центъра на използваният от държавите инструментариум. Ако не друго, военната сила гарантира дипломатически комфорт и необходимата на държавата свобода на действията в другите полета. Неслучайно китайския президент отказва да отстъпи от историческото наследство на Китай в Южнокитайско море и разширява военното му присъствие в региона (Gibbons-Neff and Myers 2018), а Русия дефинира като заплаха разширяването на НАТО и ЕС и приближаването им до границите на страната. Основата на тези политически цели е структурирана около концепцията на Едуард Х. Кар, според която светът е разделен и разкъсван от специфичните интереси на различните индивиди и групи. Нещо повече, в центъра на неговото виждане, е разбирането, че интересът на всяка страна винаги определя какво е морално и не съществуват универсални ценности и универсални интереси. Следователно, в подобна среда редът е базиран на силата и мощта, а международните морални норми са наложени на по-слабите страни от хегемоните. В тази обстановка международния ред е основан не на базата на морала, а на националната сила и мощ. Сходна позиция може да бъде открита в изказвания на президента на Руската Федерация, Владимир Путин който счита, че въпреки приключилото идеологическото противопоставяне, геополитическите конфликти продължават. Според него, всички страни винаги са имали и ще имат собствени, специфични интереси, а световната история показва постоянния характер на конкуренцията между държавите. (Putin 2015) 

Държавите имат една единствена цел и тя, според Моргентау, е увеличаването на тяхната мощ. Те са рационални играчи и следва да се разглеждат като конкуриращи се политически субекти, които преследват целите си. В действителност, защитата на национална сигурност изисква запазване и увеличаване на мощта на страната, за което е необходимо да се отчете реалното състояние на света. Точно затова стратегията за национална сигурност на САЩ развива темата за практическия реализъм, като движеща сила на политиката за сигурност и отбрана. По същество това означава няколко неща. На първо място, военният инструмент има специфична роля и тя е - постигане на решителна победа, като въоръжените сили няма да се използват за възстановяване на провалени държави, т.е. за изграждането им по образ и подобие на САЩ, или за промотиране на демокрацията. На второ място, всяка държава или правителство, което иска да сътрудничи със САЩ следва да поеме своя дял от усилията. На последно място, Америка не желае да променя начина на живот на другите държави, а да си сътрудничи с тях, но само там, където интересите им съвпадат (Trump, Remarks by President Trump on the Strategy in Afghanistan and South Asia 2017). Тази стратегия се базира на три основни твърдения, вписващи се в рамката на реализма, а именно: държава без граници не е държава; държава, която не защитава просперитета си, не е може да защити интересите си в света; и държава, която не е подготвена да спечели война, не е способна да предотврати война (Trump 2017). Казано другояче, държавите продължават да бъдат основните участници на международната арена и са тези играчи, които акумулират и използват силата за постигане на своите интереси.

Според Кенет Уолтц, държавите, като основни играчи в сферата на международните отношения, внимателно преценяват ползите от евентуално сътрудничество. Уолтц счита, че две са основните причини за ограничено сътрудничество или за липса на такова между играчите – несигурност за намеренията на отсрещната страна и вероятност за неравноправно разпределение на печалбите. В този контекст всяка държава е по-скоро подозрителна относно целите на другите и се страхува, че ползите от сътрудничеството могат да облагодетелстват повече другата страна (Korab-Karpowicz 2018). Уолтц твърди, че съревнованието между държавите в многополюсния свят е много по-сложно от това в двуполюсната световна система. Държавите винаги са се конкурирали за богатство и сигурност, което много често става причина за конфликт. Нормално е страните, които постигат високо икономическо развитие, да се превърнат във „велики сили“, а това, от своя страна, променя международното им положение. В крайна сметка е възможно да се предизвика радикална промяна в тяхното външнополитическо поведение. Наличието на способности, предполага и тяхното използване, което предизвиква и промяна в поведението на съперниците им. Ето защо държавите трябва да са загрижени, не как се увеличават колективните печалби от членството в съюзи, а как се променя разликата в богатството и мощта между тях и останалите (Waltz 2000).

Наред с несигурността в намеренията на страните, до промени в политиката им води и преплитането на техните интереси, включително на тези, свързани със свободата на вземане на индивидуални национални решения, запазване на граници и на националното достойнство. Напоследък все повече правителства и обществеността се фокусират върху граници и територия, твърди известният български политолог Иван Кръстев, като тенденцията е икономическият растеж да се замества с национална гордост. На глобалната сцена и на Балканите се завръща геополитическото съревнование, при което се преплитат интересите на Турция, Русия и Китай (Krastev 2018). Така анархичната структура на международна система, подсилена с чувството на националната гордост, принуждава страните да се стремят да увеличат своята мощ и влияние, защото те им гарантират суверенитет.

Друга черта на международните отношения е доминиращото значение на конкуренцията между държавите, залагаща на политиката на силата. Растящият хегемонизъм, основан на силата на държавата и свързания с него унилатерализъм, са и в центъра на съвременната среда на сигурност. Международното стратегическо съревнование се развива, настоява публикуваната през лятото на 2019 китайска Бяла книга за отбраната. Според авторите и, Съединените щати са променили националната си стратегия за сигурност, основавайки своите политики на изцяло едностранни действия. Последните провокират и водят до засилване на конкуренцията между големите държави, увеличаване на разходите за отбрана, развиване на ядрени, космически, кибер- и противоракетни способности, което предизвиква повече нестабилност. От друга страна, за да гарантира сферите си на влияние и интереси, Русия укрепва своите стратегически ядрени и конвенционални способности. Следователно, в тази среда, фундаменталната цел на китайската политика за сигурност е решително да се защити суверенитета, сигурността и икономическите интереси на страната. Действително, Бялата книга отхвърля като политическа концепция хегемонизма, експанзията и завоюването на нови сфери на влияние, но едновременно с това набляга върху важността на военния инструмент за постигане целите на страната, като изгражда модерни, технологични сили, способни да се сражават и побеждават в съвременната среда (The State Council the People's Republic of China 2019). Все пак, да не забравяме, че Китай е абсолютно различен противник, който има огромен човешки ресурс и високодинамична, развиваща се икономика, която в близко бъдеще би могла да надскочи способностите на САЩ. Тогава на преден план може да излезе напълно възможен сценарий за потенциален военен конфликт (J. Mearsheimer 2019).

Съвременна гледна точка относно парадигмата на политическия реализъм и неореализма е представена в разработките на професор Джон Миършаймър. Според него, правилната рамка за разбиране на международната система се основава на няколко основни допускания. Първото е, че международната система е анархична, което не означава, че е хаотична. На практика, то означава, че системата обхваща независими държави, над които не съществува централна власт или няма общо („световно”) правителство. Второто допускане е свързано с военната мощ, като авторът го свързва с твърдението, че великите сили притежават военни капацитети, които им осигуряват възможности да принуждават и атакуват опонентите си. На практика, тези възможности се измерват с наличното въоръжение, при което някои страни притежават по-голяма военна мощ и, следователно, са по-опасни от други. Третото допускане в теорията на професор Миършаймър е свързано със страха и подозрението, а именно, че държавите никога не могат да са сигурни относно намеренията на другите държави и, дали те няма да използват военните си способности, за да гарантират своите интереси. Нещо повече, намеренията на държавите могат да се променят бързо, което на практика повишава нивото на несигурност. Четвъртото твърдение на Миршаймър е, че основна цел на великите сили е оцеляването, което означава поддържане на териториалната цялост и автономност при вземането на вътрешнополитически решения. Последното допускане, което дава завършеност на неговия модел, е, че великите сили са рационални участници на международната схема. Те отчитат прагматично външната среда и как тяхното собствено поведение ще повлияе върху решенията на другите. Следователно, държавите действат стратегически, т.е. търсят постигането на дългосрочни ефекти като едновременно с това следят за непосредствените резултати от своите действия. Разглеждайки свързано тези допускания, авторът прави извода, че великите сили разсъждават и действат „нападателно” една спрямо друга. (Mearsheimer 2001)

Сред важните елементи на теорията на реалистите е тяхната позиция за ролята на съюзите. Най-общо, последователите на тази теория разглеждат важността на алиансите от гледна точка на баланса на силата. Според изследователите на проблема, държавите формират алианс, за да гарантират оцеляването си или за да си сътрудничат срещу общ враг. Държавите, които се чувстват заплашени, твърди професор Миршаймър, са силно заинтересовани от намирането на съюзници, за да споделят разходите по възпиране на противника и при избухването на война. Всъщност, алиансите концентрират и увеличават военната мощ, която работи като възпиращ фактор. От друга страна обаче, съюзите често са бавни и неефикасни при взимане и изпълнение на решения. Друг проблем са разногласията по споделянето на бремето и относно това, какво трябва да плати всяка отделна държава за блокиране действията на противника (Mearsheimer 2001). Държавите са рационални играчи и вземат решенията си въз основа на анализ на ползите и вредите от участието в съюзи. Сред първите са намаляването на вероятността от атака, а сред вторите - възможността да бъдат въвлечени във война без да го желаят т.е. алиансите ограничават свободата във вземането на решения. Следователно, единството на съюзите, което е тяхното основно качество, често е поставено под натиск - то е свързано с нивото на заплаха, която всяка държава изпитва. С други думи, колкото повече страни обхваща един алианс, толкова по-голяма е вероятността всяка от тях да има различно усещане и разбиране за силата и преходността на заплахите.

Отчитайки факта, че всяка държава преследва собствените си интереси, отношението на реалистите към формирането на съюзи и тяхната функционалност може да бъде обобщено в следните основни твърдения:

- споделяне на бремето и отговорностите: с изчезването на заплахата, държавите са готови да намалят разходите си за отбрана, за да възстановят баланса между ползите и вредите от участие в съюзите. Те се ангажират в повече договорености, стремейки се да максимализират ползите и често са ревниви при предаване на контрола на националните способности на международни организации.

- единство и съгласуваност: държавите участват в повече дискусии по въпросите на общата политика, трудно се формират общи позиции и се предприемат действия. Много често държавите разсъждават от позицията на собствените си интереси, като общите интереси отиват на заден план. В сложни ситуации, държавите могат да вземат самостоятелни решения по отношение на своята отбранителна и военна политика и с това да нанесат вреди на алианса;

- участниците в съюзите могат да търсят излизане от тях и участие в не толкова скъпи форми на международно сътрудничество. (Thue 2007)

Ако днес погледнем към НАТО през призмата на реалистите, можем да открием част от техните аксиоми в поведението на някои от членуващите в пакта. Сред примерите за това са действията на Турция, както в региона, така и вътре в алианса. Така, без провеждане на консултации със съюзниците си, но в пълно съответствие с идеята за водещата роля на военната сила, Турция предприе редица индивидуални действия като закупуването на руската зенитно-ракетна система С-400, разгръщането на военен контингент в Либия, провеждането на военни операции в Сирия и Ирак. Анкара заплаши съюзниците си от НАТО в Източно Средиземно море с използване на военна сила. Тъй като Турция е един от най-силните членове на Алианса, новото поведение на Анкара на заместване на международното сътрудничество с едностранни действия и остри политически изказвания неизбежно представлява сериозно предизвикателство както за страните от региона, така и за НАТО. Въпреки непрекъснато повтарящите се уверения на турските управляващи, че НАТО продължава да е в основата на сигурността на страната и, че Турция е надежден член на Алианса, няма съмнение, че поведението й поражда все по-голямо недоверие. Марк Пиерини от изследователския Център Карнеги, смята, че днес Турция, която е готова да използва военните си сили агресивно и без да се съобразява със нуждите на своите съюзници, представлява сериозен риск за единството и ефективността на Алианса (Pierini 2020). Според държавният секретар на САЩ Майк Помпео, Турция целенасочено инициира конфликти в Средиземно море и „прави подаръци” на Русия, което подкопава основите на организацията. Външният министър на Франция Жан-Ив Льо Дриан пък твърди, че единството на Алианса не може да бъде постигнато, ако Турция имитира поведението на Русия (Herszenhorn, Stamouli and Momtaz 2020). Очевидно, точно в стила на теорията на реализма, Турция оставя на заден план единството на Алианса за сметка на постигането на собствените си национални интереси, включително с използването на твърда сила.

Външната политика на Турция от гледна точка на политическия реализъм

Когато широката общественост в България дискутира турската външна политика и политиката за отбрана е много вероятно гледните точки на учени и експерти (често различаващи се) да се сближат точно по този въпрос. Нерядко политическият курс на страната се идентифицира със силната авторитарна позиция на президента Ердоган, а на преден план излизат опасенията относно възможните действия на регионалната сила – Турция. Според политолога Алекс Алексиев, турският президент се опитва да превърне страната си „в псевдоуахабитска сунитска религиозна диктатура“, което може да има само негативни последици за България (Алексиев 2016). През 2017 социологът Андрей Райчев изразява позиция, че Турция се опитва да влияе върху вътрешната политика на България и, че "тази Турция е опасна за нас". Подобна е позицията на социалният антрополог Харалан Александров, който дефинира като „опасен южен съсед“ Турция и нейният лидер Ердоган (БНТ, 2017). Друг виден български учен - политологът Огнян Минчев, счита, че в управлението на Турция набира скорост неоосманистка, неоимперска идеология, която се вижда в правото си по един или друг начин да придобие всичко, което е принадлежало на Османската империя (Topnovini 2017).

Факт е, че подобни схващания съществуват и на нивото на Европейския съюз. Върховният представител на ЕС по външната политика Жозеп Борел счита, че днес Европа е изправена пред ситуация, при която старите империи се възраждат. Според него, Русия, Китай и Турция се завръщат както глобално, така и в близките им региони, а поведението на Анкара в района на Източното Средиземноморие е определено като опасна ескалация на напрежението (Brzozowski 2020). Канцлерът на Федерална Република Германия Ангела Меркел пък счита, че едностранните действия на Турция в Средиземно море са провокативни и водят до ненужно увеличаване на напрежението (Reuters Staff 2020). Подобни са заключенията на състоялия се на 10-11 декември 2020 Европейски съвет, който определя действията на Анкара като провокационни и водещи до ескалация на напрежението (European Council 2020).

Всъщност, поведението на Турция на международната политическа сцена се определя от много фактори. Неведнъж то се свързва както с идеологията на управляващата партия – ислямизма и неоосманизма, така и с икономическите нужди, историческите връзки със съседите и, на не последно място, с чувствителната геополитическа позиция на страната. Тук могат да се посочат енергийната зависимост от Русия, обвързващите политически ангажименти с Москва, връзките с Грузия, бежанската вълна от Сирия, сложните отношения с ЕС, членството страната в НАТО, разнопосочните интереси на Анкара спрямо Израел, Иран, Египет, страните от останалия арабски свят и, не на последно място, САЩ. Съответно, една пасивна политика, основаваща се само на реакцията на развиващите се геостратегически процеси и разчитане на усилията на международната общност, не само би поставила страната в догонваща позиция, но и би застрашила турските национални интереси. Ето защо, след започването на военната операция „Извор на мира“, говорителят на турския президент Ибрахим Калин заяви, че страната е взела решение за провеждането й в съответствие с националните интереси и отчитайки променената геостратегическа среда. Нещо повече, независимо от критиките и заплахата със санкции, Турция е твърдо решена да продължи  провеждането и (Kalın 2019).

Точно този тип прагматизъм при вземането на решения – националният интерес над всичко, подплатен с едностранни действия, провокации, ескалираща риторика срещу опонентите и демонстрация на решителност за използване на въоръжените сили, са в основата на модерната теория на политическия реализъм. На практика, турското политическо поведение се основава на комбинация от национализъм и силов баланс, които, според Миршаймър, са движещите сили зад действията на модерната държава (J. J. Mearsheimer, The Great Delusion 2018). Това, че политиката на Ердоган реално следва именно тази теория се вижда от действията и политическите изказвания на държавните мъже в Турция, както и от реакцията на световната общност.

На първо място, Анкара отчита, че основните заплахи за нейните интереси са свързани с действията на държавите и несигурността, която те генерират. Управлението на страната вижда света през призмата на национализма, което на практика означава, че Турция е заобиколена от играчи, преследващи собствените си интереси, които в повечето случаи са различни от тези на Анкара. Не е тайна, че страната дели граници с две фактически провалени държави – Сирия и Ирак, които, освен че са източници на бежански потоци, генерират и вълна от тероризъм. Освен това, Турция балансира в отношенията с дългогодишните си противници, в лицето на Русия и Иран. Анкара, Москва и Техеран имат много общи интереси, но и такива, по които имат съществени конфликтни точки. Последните включват руската намеса в Сирия и Либия, засилването на руското военно присъствие в Черно море, членството на Турция в НАТО. С Иран отношенията са не по-малко сложни и се основават на религиозните различия, подкрепата на Техеран за шиитските милиции, както и ядрената програма на страната. Израел е другата държава, с която Турция има общи икономически и търговски интереси, както и такива, свързани с ограничаване влиянието на Иран. Съществуват обаче и множество различни интереси по отношение на статута на Палестина, подкрепата от Израел за кюрдската автономия, сътрудничеството на еврейската държава с Египет, Кипър и Гърция. Отношенията на Турция с последната са изключително обтегнати, особено във връзка с нерешените гранични спорове и подялбата на енергийните запаси в Средиземно море. Турция продължава да има сложни отношения със страните от арабския свят и, по специално, с Египет и Саудитска Арабия. Турската намеса в Либия и подкрепата за Катар са само част от въпросите, по които съществуват съществени противоречия (Flanagan, et al. 2020).

Очевидно е че Анкара има широко портфолио от сложни отношения със своите непосредствени съседи, чийто разрив при раздалечаване на позициите е повече от възможен. В крайна сметка, във всеки момент те могат да прераснат в криза, а защо не и в горещ конфликт. Една от основните причини за това е желанието на Ердоган да превърне страната в доминиращ фактор не само в тесен регионален, но и в много по-широк аспект. Според него, за целта Турция следва да продължи да действа в съответствие със собствената си визия и план, без да обръща внимание на това какво другите казват, мислят или правят по въпроса (Erdogan 2020). Политиката на Анкара е подкрепена с огромна доза претенции за привилегии, основаващи на разбирането за величието на турската нация и цивилизация и нейното хилядолетно господство в региона. По думите на Ердоган, Турция не може да бъде притисната в ъгъла със заплахи за санкции, а и всеки икономически или политически опит да бъде наказана е обречен на провал, защото „Турция е твърде велика, за да бъде разрушена.“ (Erdogan, No stop, no rest until we achieve Turkey’s goals for 2023 2019). Накратко, основния фактор, на който се основава турската политика, е стремежът за доминиране в региона, чиято движеща сила е национализмът, основаващ се на схващането за непреходността и неповторимостта на турската нация. Не по-малко важно е разбирането на управляващия елит за мястото и значението на държавата като източник на власт. Ето защо „Турция трябва да действа”.

На второ място, основен постулат на теорията на политическия реализъм е свързан с целта на държавата. Всички страни се стремят да постигнат по-голяма мощ и влияние за да гарантират сигурността си. Сигурността на всяка цена и укрепването на мощта на страната са в основата на политическите изказвания на президента Ердоган. Според него, въпреки атаките срещу териториалната цялост и националното единство, планираните опити за обграждане на страната с помощта на терористични атаки, наплив на бежанци, икономически санкции и чужди енергийни проекти, турският възход не е спрян и страната продължава да набира мощ. Визията, която президентът изповядва, и целта, която се преследва, е „велика и могъща Турция”. Постигането тази цел ще позволи осъществяването на съкровената турска мечта за налагане на нов регионален ред (Erdoğan 2019). Това ще гарантира лидерското място на страната в региона, което пък ще и позволи да акумулира сигурност и да проектира влиянието си върху своите съседи.

Стремежът към хегемония в региона

Турската „Визия 2023” включва амбициозната цел през 2023 страната да е десетата икономика в света. Мотото на тази визия: „велика нация, велика сила”, още веднъж доказва приложимостта на реализма като философска парадигма в политическото поведение на страната. На практика, реализирането на тази визия ще гарантира на Турция позиция на регионален хегемон, ще и позволи да акумулира повече мощ и да проектира по-голямо влияние в непосредственото си обкръжение. Това, от своя страна, предполага промени в областта на публичните финанси, политиката по доходите, инвестиции в инфраструктура (магистрали, железопътни линии, пристанища, летища, язовири, напояване и дигитални технологии), монетарната политика, изследвания, развитие и др. По отношение на отбранителната индустрия, визията предвижда производство на национално въоръжение вкл. танкове хеликоптери, бойни самолети, гаубици (Investment Support and Promotion Agency of Turkey n.d.). Взети заедно тези политики водят до увеличаване на независимостта при вземане на външнополитически решения и укрепване на суверенитета на страната.

Независимо, дали Турция наистина ще успее да осъществи заявените си амбиции, няма съмнение, че целта и е да бъде водещ фактор в региона и един от основните играчи в глобален аспект. Очевидно, за да се превърне в хегемон, тя няма да се поколебае и ще използва силата, която мощта и позволява. Оцеляването, поддържането на териториалната цялост и гарантирането на вътрешнополитическия суверенитет, са сред основните теми в позициите на турското правителство. Суверенитетът безусловно принадлежи на нацията, твърди външният министър Мевлют Чавушоглу. Според него, Турция ще се противопостави на всеки опит да се игнорират законните права и интереси на страната в Източното Средиземноморие, като Анкара в никакъв случай няма да се съобрази с мерките на ЕС по въпросите на морското право (ÇAVUŞOĞLU 2019). Тази позиция е подкрепена с твърда решимост за използване на военна сила, което на практика се вижда от действията на турския флот в Средиземно море и проведените операции на въоръжените сили.

Третото правило, дефиниращо рамката на реализма, касае основния инструмент и по-конкретно състоянието и възможностите на военния компонент. Безспорно е, че мощните въоръжени сили позволяват по-независима и проактивна външна политика. През последните години турската държава стартира редица проекти за модернизация на въоръжените сили. Турската военна индустрия получи силен тласък, като според изследване на „Ал Джазира”, тя е в състояние да покрие 80% от нуждите на армията. С подкрепата на президента, военния компонент се превърна в основно средство за постигане на външнополитическите цели на правителството. Може да се счита, че основните императиви, свързани с използването на въоръжените сили, са основани на няколко допускания: Интересите на Анкара са свързани най-вече с националната сигурност на страната, а не само и единствено с интересите на Запада. Турция е твърде голяма и твърде важна, за да изпълнява зададената и от Европа роля. Нейното геополитическо, историческо и културно значение и отрежда ролята на хегемон. Турция има свои изконни интереси и позиции, които трябва да защитава с всички сили. Тя се нуждае от съюзници в региона, за да балансира поведението на останалите велики сили (Al Jazeera Centre for Studies 2020).

Какво означава на практика всичко това? Първото и най-важно е, че Анкара няма да се поколебае да използва въоръжените сили с превантивна цел, при нарушаване на турските енергийни интереси например. На второ място, политиката на Ердоган показва и готовност за ефективно използване на военна сила извън границите на страната (например интервенциите в Ирак и Сирия), за да защитят това, което управляващите дефинират като турски интереси и сфери на влияние. На трето място, поведението на Анкара няма да се съобразява с ценностите и връзките с традиционните съюзници, като САЩ и НАТО. На четвърто място, страната ще действа, за да защити това, което тя определя като собствени интереси, като за целта ще предприема едностранни военни действия, възползвайки се от възможностите на въоръжените си сили в преследване на политиката на по-силния (Gurcan 2016). Пример за правилността на тези допускания е непоколебимостта на турската държава да използва въоръжените сили за постигане на политическите си амбиции в Средиземно море. Според президента Ердоган, освен силна воля и вяра, защитата на правата и интересите по море изисква съвременни военни способности (Erdoğan, Anniversary of the Preveza Naval Victory and the Naval Forces Day 2020). С други думи, точно в духа на реализма, въоръжените сили се използват като инструмент за постигане на външнополитическите цели на страната чрез принуда и заплаха, произлизащи от превъзхождащата военна мощ.

Неоспорим факт е, че през последните няколко години правителството на Ердоган положи сериозни усилия за модернизация на армията. То започна да реализира различни проекти, както в сухопътните войски и военновъздушните сили, така и във военноморските сили. Развитието на отбранителната индустрия е сред основните приоритети на управлението на Ердоган. Постепенно бюджетът за отбранителни проекти достигна 60 млрд. долара, а броят на проектите нарасна от 62, през 2002, до 700, през 2020. Турция е сред десетте държави в света, способни да проектират и произвежда собствено въоръжение, и трета по отношение на производство на дронове. Този напредък на оръжейната индустрия гарантира на страната независимост по отношение на поддържането и ремонта на въоръжението и позволява успешно да реализира операции по борба с тероризма и задачи извън територията на страната (Gundogmus 2020).

В сухопътните войски от особена важност е завършването на модернизацията на основния боен танк М60ТВ. Самият процес на модернизация, включващ цялостното обновяване на бойните системи, се извършва от турската военна индустрия. Според „Дейли Сабах”, танковете са тествани по време на операциите в Сирия и са показали забележителни качества. Турция е сред трите страни в света, които реално разполагат с технология и възможности да модернизират въоръжението, комуникациите и да поставят активна броня ( DAILY SABAH 2020). Друг грандиозен проект, който е на път да приключи успешно, е производството на новият национален боен танк „Алтай“, притежаващ всички модерни технологии. Планирано е въоръжените сили да закупят общо 1000 машини в четири слота по 250 броя (Army Technology 2020). През 2019 стартира и друг важен за сухопътните войски проект за пълна модернизация на бронираните бойни машини. Той е на обща стойност от около 113 млн. долара, като през първата му фаза ще бъдат модернизирани 133 машини (Yildirim 2020).

Не по-малко важни са усилията на страната за производство и използване на безпилотни летателни системи. През последните години Анкара разработи и националната индустрия произведе голямо количество бойни и разузнавателни дронове. Счита се, че турските сили разполагат с и използват повече от 130 различни по размер и бойни възможности дронове. Дронове са широко използвани в операциите в Сирия, Ирак, Либия и в южните части на Турция. (EurAsian Times Desk 2020) В момента Анкара се приближава до статута на суперсила по отношение на производството, износа и използването на бойни дронове. (Farooq 2019) Според „Файненшъл Таймс”, турски дронове са използвани и в конфликта в Нагорни-Карабах и Източното Средиземноморие. Тяхното оперативно приложение е в подкрепа на по-агресивната външна политика на Анкара, при която президентът Ердоган все по често е склонен да използва твърда сила за постигане на външнополитически цели или казано по друг начин – военната мощ се превръща в основен елемент на външната политика. (Pitel 2020)

Очевидни са амбициите на Турция за постигане на превъзходство в региона по отношение на увеличаване на бойните способности на военноморските сили. Един от най-приоритетните проекти е придобиването и оперативното използване на шест нови подводници. Проектът стартира през 2015 и предвижда пускането на една подводница всяка година в периода 2022-2027. Подводниците значително ще увеличат бойните възможности на турски флот в Егейско и Средиземно море и фактически ще подпомогнат реализирането на идеята за засилване на влиянието на Анкара в региона. (DAILY SABAH 2019) Важно намерение е придобиването и пускането в експлоатация на голям десантен кораб, определян още и като първия лек самолетоносач. Корабът следва да влезе в експлоатация в периода 2021-2022. и ще може да транспортира хеликоптери, бронирани бойни машини и личен състав (не по-малко от батальон) в рамките на Средиземно море.  (Biçer 2019) Пример за нарастване на способностите на турския флот е изпълнението на проект „Национален кораб“. Първите четири корвети от този проект последователно влизат в оперативно използване в периода 2011-2019. Корветите са построени със 70% участие на турските фирми и значително намаляват зависимостта от външни контрактори. В рамките на този проект се предвижда и построяването на пет фрегати, като се очаква първият да влезе в експлоатация през 2023 (Yildirim , Turkey to build first frigate with indigenous resources 2020).

Засилените инвестиции в модернизация на армията, повишават бойните възможности на турските въоръжени сили. Обстоятелството, че те са най-способните и готови в региона ги превръща в основен инструмент от арсенала на правителството. Основната причина за това е схващането, че политиката на силата, като гарант за защита на националните интереси, доминира в световните процеси. Което пък е резултат от липсата на централна, наддържавна власт, която да контролира поведението на държавите, тъй като съществуващите международни институции са слаби.

Отношението към международните институции и алианси

Турските управляващи смятат, че глобализацията, световният ред и мултилатерализма са подложени на сериозен натиск и търпят критика. Те настояват, че е нужна реформа в международните организации и по-специално на ООН, а съществуващите международни механизми за справяне с кризи са неефективни. Фундаментални за сигурността решения се взимат бавно и съдбата на света не бива да се оставя на милостта на „шепа страни“. С това изказване Ердоган още веднъж лансира и защитава тезата си, че „светът е по-голям от пет държави”. Очевидно е и разочарованието на Турция от действията на ЕС, който турският президент често обвинява в неизпълнение на поетите ангажименти към сирийските бежанци. Според Анкара, силовата политика, при която „победителят взема всичко“, е в основата на поведението на държавите от Източното Средиземноморие, заплашващи легитимните турски интереси (Erdogan, Statement by his Excellency Recep Tayyip Erdogan President of the Republic of Turkey at the 75th Session of the United Nations General Assembly 2020).  Това, както и схващането, че ЕС прилага двойни стандарти и има прикрито несправедливо отношение (Reuters Staff 2020), към Турция, са сред причините страната да залага на въоръжените си сили.

Напоследък поведението на Турция става все по-предизвикателно и подчинено на ревизионизма, като открито се противопоставя не само на съседите и в региона, но и на Франция и САЩ.  Военните ангажименти на Анкара целят не само да насочат решенията на диспутите в нейна полза, но и да променят съществуващия ред. В тази посока, намерението на САЩ за бързо изтегляне от Сирия и намаляване на ангажиментите на страната в региона позволи на Ердоган да навлезе в Северна Сирия и директно да атакува кюрдските съюзници на Америка. В Източното Средиземноморие, турските военноморски сили поставиха под въпрос суверенитета на Гърция и Кипър, навлизайки в изключителната им икономическа зона. Може да се заключи, че въпреки риска от военен сблъсък, Турция с основание предположи, че останалите съюзници от НАТО ще се намесят, за да намалят вероятността от конфликт. Което пък дава възможност на Анкара да укрепи позициите си и да постави останалите пред свършен факт (Barkey 2020).

Истината е, че турската външна политика все повече разчита на ефективността на военния инструментариум. През последните няколко години Анкара проведе няколко сухопътни операции[2], разгърна флота си в Средиземно море, разшири военните операции срещу кюрдските сили в Северен Ирак, обтегна отношенията със САЩ, разположи военен контингент в Либия и заплаши със сила съюзниците си от НАТО – Гърция и Франция. Освен това Анкара поддържа военни сили в Катар, Сомалия, Афганистан и на Балканите, а напоследък подкрепи с военни сили и средства Азербайджан.

Според изследователи на проблема, това е най-масиранотоизползване на турски войски след края на Отоманската империя. Нещо повече, то е доказателство, че твърдата сила е в основата на новата турска външна политика. В същността си тази доктрина е антизападна, гради се върху тезата, че западният свят е в упадък, а мултилатеризмът е в разпад и затова Анкара следва да действа едностранно и в защита на собствените си интереси. Турция смята, че е заобиколена от врагове, изоставена е от западните си съюзници и затова не и остава нищо друго, освен да води външна политика, залагащаа на изпреварващо използване на въоръжените сили извън границите на страната (Tol 2020).

Все по-влошаващите се отношения с ЕС, отдалечаването от САЩ, както и възприетият от Турция курс към едностранни действия, поставят НАТО в сложна стратегическа ситуация. Алиансът не се радва на особена подкрепа и сред турското население. Според доклад на изследователският център Pew, повече от половината турци имат отрицателно отношение към НАТО (Fagan and Poushter 2020). Сблъсквайки се с по-скоро символично противопоставяне, Анкара вярва, че действията и, така или иначе, ще бъдат възприети. Това предизвика в началото на ноември 2020 френския президент Макрон да определи поведението на Турция към съюзниците и в НАТО като „войнствено и агресивно” като подчерта, че Анкара демонстрира имперски амбиции, които не носят добри перспективи за стабилността на региона (The Guardian 2020).

Въпреки, че според говорителя на турския президент Ибрахим Калин, НАТО е най-успешния военен алианс и притежава огромен политически и икономически потенциал, организацията губи релевантност и легитимност на международната сцена. Факт е, че Турция традиционно е критикувана за едностранните си действия, докато такава критика никога не е отправяна към САЩ, Великобритания или Франция (GMF - The German Marshall Fund of the United States 2020). Според Центъра за стратегически и международни изследвания,  турските действия и политики, като цяло, са достигнали точка на опасна ескалация и могат съществено да подкопаят единството и смисъла на отбраната в НАТО. Експертите от центъра смятат, че турската регионална политика се основава на разработената от армията доктрина „Синя Родина“, чиято цел е, с военни средства и активна дипломация, да разшири влиянието на страната в Средиземно, Егейско и Черно морета и така да и осигури достъп до енергийни и други ресурси. Провежданата от Анкара политика на предна (изнесена) отбрана, създава риск от сериозен стратегически разрив, защото Турция преследва своите национални интереси за сметка на колективните интереси на НАТО. Центърът отчита като възможно развитие на обстановката ситуация, при която страните от южния фланг да стигат до решение, че Алиансът следва да се фокусира основно върху Източна Европа, а случващото се на юг не е важно. В тази обстановка правителствата им, по примера на Анкара, могат да решат да преследват собствените си интереси в региона, да сключват нови договори и да се опитат да балансират, генерирайки по този начин по-голяма регионална нестабилност (Conley and Ellehuus 2020). На практика, това означава, че действията на Ердоган в Средиземно море влияят върху цялостното възприятие за ролята и мястото на НАТО в системата за сигурност. Опитите на Турция да наложи на съюзниците предварително взети решения, поставяйки ги под натиск с цел тяхното приемане, противоречи на ценностите на Алианса. Нещо повече, потенциален конфликт между две страни членки не само би отслабил Алианса, но и би допринесъл за неговия разпад. Този агресивен подход, дава възможност за Русия да експлоатира различията между съюзниците в пакта и да постига собствените си стратегическите цели.

В обобщение, погледнато през призмата на реализма, турската външна политика се основава на няколко стълба. Първият е милитаризацията на външната политика, като включва комбинация от публична дипломация, агресивна риторика и заплахи за използване на сила. Вторият е активното и превантивно използване на въоръжените сили за постигане целите на страната, основано на схващането, че отбраната на Турция започва извън нейните граници. Третият е инвестиране в отбранителната индустрия и реализиране на амбициите за постигане на независимост от външни доставчици за поддържането на боеспособността на военния компонент (Uzgel 2020). Четвъртият е опитът на Анкара да стимулира трансформирането на съществуващите международни организации и да ги използва за постигане на целите си, поради недоверието в тяхната полезност и схващането, че обслужват интересите на малка  група от държави. Петият е усещането на Турция, че е заобиколена от враждебни или провалени държави, преследващи собствени цели, които в повечето случаи противоречат на интересите на страната. Последният стълб е основан на разбирането, че „победителят взема всичко”, което се вижда и от разширяващото се използване на политиката на сила в световен мащаб. Това принуждава Анкара да избира между запазване и издигане на националното величие и затвърждаване на сферите на влияние и вероятността от налагане на санкции или въвличането във военен конфликт или дори в пълномащабна война.

Заключение

Според сър Лорънс Фридман, войната има бъдеще - тя може да се появи там, където  е налице комбинация между интензивни диспути и форми на насилие. Международната система има своите разломи както между държавите, така и вътре в тях, а това носи потенциал за експлозия на насилие. Първоначално то може съвсем малко да напомня на общото виждане за войната, но продължителното му съществуване може да доведе до нещо много по-голямо. Докато военните сили се поддържат в готовност, разработват се оръжия и плановете са осъвременяват, съществува риск от въоръжен сблъсък, сходен с войните от миналото (Freedman 2017). Тук идва ред на класическата теория, определяща войната като продължение на политиката с други средства. А според виждането на реалистите, политиката се определя от интересите на държавите. Последните не могат да са подчинени на етикета защото всички държави са рационални политически играчи, преследващи своите амбиции, пречупени през призмата на силата. Затова се налага да си припомним, че теорията на реализма има своето място като философска доктрина, която може да се постави в основата на изследване за поведението на държавите. Все пак, както твърди Джоузеф Най, въпреки че реализмът привидно изглежда „проста теория”, всъщност тя е доста широка и различните реалистични школи имат своите разминавания. Това, по което съществува консенсус, е тезата, че държавите са най-важните участници на международната арена, че анархията има мощен ефект върху тяхното поведение и, в крайна сметка, всички политики са основани на силата и мощта. Фундаментално твърдение, около което може да се обедини цялата теория, е позицията, че държавите нямат постоянни врагове или постоянни приятели, а само постоянни интереси (Nye, Jr. и Welch 2013).

Доколкото интересите определят целите, които могат да бъдат безброй, но средствата за тяхното постигане са винаги ограничени и свързани с наличните способности. От своя страна, последните зависят от мощта на държавата. Именно мощта определя влиянието, което тя притежава в региона и на глобалната сцена. С нарастването на потенциала на държавата нарастват както нейните апетити, така и страховете и да не бъде изместена от сцената. Така се очертава една зависимост, включваща връзката между национални капацитети, мощ и интереси, което дефинира поведението на държавите. В центъра на това триединство е националният суверенитет, а именно правото на държавата да прави собствени и неповлияни от външно влияние избори.

Днес запазването на националния суверенитет, по всяка вероятност повече от всякога, изисква трезва преценка на реалностите, за да може своевременно и качествено да се идентифицират, разберат и неутрализират възникващите и развиващите се заплахи. Суверенитет на всяка цена, е посланието, което идва от Турция: националния интерес над всичко, постигане на превъзходство, издигане и запазване мощта на държавата. Тоест, политическото поведение на Анкара e типичен пример за прилагане на концепцията на реализма, основано на комбинация от баланс на силата и силна доза национализъм. То не е лишено от съответната стратегическа логика на регионална сила. Действията, които Анкара предприема, са пряко свързани с калкулациите относно нейната мощ. Агресивната и стратегическа ориентация е центрирана около милитаризирането на външната политика, при което готовността да се използва военния инструмент се превръща в неразделна част на политическите сметки. По този начин Турция възпира своите врагове от предприемането на конкретни действия и ги принуждава да се държат по определен начин или просто ги поставя в позиция да приемат свършените факти. Във всеки случай, заплахата за използване на сила има своите източници, а именно материалните способности и военни капацитети на страната, комбинирани със силна политическа воля. В крайна сметка, в анархичната международна система на реалистите, военната мощ е интегрална част от поведението на турската държава, чиято основна цел е стратегическа автономност и регионална хегемония (Kardaş 2020).

Мъчителните дилеми на сигурността, терзаещи анализаторите и държавниците, могат да бъдат поставени в теоретична рамка, която да подпомогне тяхното решаване. Реализмът е точно такава теория, обясняваща както мотивите, така и външнополитическото поведение на държавите. Все пак, както отбелязва един от видните реалисти - Хенри Кисинджър, съществува огромна разлика между перспективата на анализатора и тази на държавника. Изследователят може да си избере проблема и да го разреши, но не носи никакъв риск, ако заключенията му се окажат погрешни. Държавникът трябва да решава проблемите, които живота му поднася, да ги отгатва само веднъж и грешките му са непоправими. Съдник на държавника е историята, която ще го оценява по два показателя: доколко се е справил с промяната и доколко е успял да спаси мира (Кисинджър, Дипломацията 2014). Ето защо краят на тази статия нетипично завършва с въпрос – каква политика следва да води България по отношение на южният си съсед и какво трябва да направи, за да гарантира суверенитета си?

Бележки:

Литература:

1. Daily Sabah. 2020. Modernization Of Turkish Army’s M60t Battle Tanks Complete With Active Protection System Included . July 12. Accessed November 21, 2020. Https://Www.Dailysabah.Com/Business/Defense/Modernization-Of-Turkish-Armys-M60t-Battle-Tanks-Complete-With-Active-Protection-System-Included.
2. Al Jazeera Centre For Studies. 2020. The Erdogan Doctrine: Turkey’s Regional Strategy. October 15. Accessed November 14, 2020. Https://Studies.Aljazeera.Net/En/Policy-Briefs/Erdogan-Doctrine-Turkey%E2%80%99s-Regional-Strategy.
3. Allison, Graham . 2017. Destined For War: Can America And China Escape Thucydides’s Trap? Kindle Edition. Boston-New York: First Mariner Books.
4. Army Technology. 2020. The Altay Main Battle Tank In Turkey. Accessed November 21, 2020. Https://Www.Army-Technology.Com/Projects/Altaymainbattletank/.
5. Barkey, Henri J. . 2020. How Erdogan Muscled Turkey To The Center Of The World Stage. October 30. Accessed November 22, 2020. Https://Www.Worldpoliticsreview.Com/Articles/29178/For-Erdogan-Turkish-Foreign-Policy-Was-Always-Meant-To-Be-Assertive.
6. Biçer , Aysu . 2019. Turkish Navy's Flagship To Enter Service In 2020. November 21. Accessed November 21, 2020. Https://Www.Aa.Com.Tr/En/Science-Technology/Turkish-Navys-Flagship-To-Enter-Service-In-2020/1652082#!
7. Brzozowski , Alexandra . 2020. Empires Are Back, Borrell Tells Eu Lawmakers Before Crucial Eu Summit. September 15. Accessed November 25, 2020. Https://Www.Euractiv.Com/Section/Global-Europe/News/Empires-Are-Back-Borrell-Tells-Eu-Lawmakers-Before-Crucial-Eu-Summit/.
8. Çavuşoğlu, Mevlüt ,. 2019. Opening Speech Of H.E. Mr Mevlüt Çavuşoğlu, Minister Of Foreign Affairs Of The Republic Of Turkey 11th Ambassadors' Conference . August 5. Accessed November 14, 2020. Http://Www.Mfa.Gov.Tr/Data/Bakan/Bkon-2019-Sayin-Bakanimizin-Acilis-Konusmasi-Eng.Pdf.
9. Conley, Heather. A, And Rachel Ellehuus. 2020. How Nato Can Avoid A Strategic Decoupling In The Eastern Mediterranean. July 17. Accessed November 23, 2020. Https://Www.Csis.Org/Analysis/How-Nato-Can-Avoid-Strategic-Decoupling-Eastern-Mediterranean.
10. Creswell, John W. 2015. A Concise Introduction To Mixed Methods Research. Kindle Edition. Thousand Oaks, California: Sage Publications, Inc.
11. Daily Sabah. 2019. Turkey To Boost Naval Strength With 6 New Submarines To Go Into Service In 2022-2027. December 19. Accessed November 21, 2020. Https://Www.Dailysabah.Com/Defense/2019/12/22/Turkey-To-Boost-Naval-Strength-With-6-New-Submarines-To-Go-Into-Service-In-2022-2027.
12. Erdoğan, Recep Tayyip . 2020. Anniversary Of The Preveza Naval Victory And The Naval Forces Day. September 26. Accessed November 21, 2020. Https://Www.Tccb.Gov.Tr/En/Speeches-Statements/558/122179/Anniversary-Of-The-Preveza-Naval-Victory-And-The-Naval-Forces-Day.
13. 2019. New Year Message By President Erdoğan. December 31. Accessed November 14, 2020. Https://Www.Tccb.Gov.Tr/En/Speeches-Statements/558/114145/New-Year-Message-By-President-Erdogan.
14. Erdogan, Recep Tayyip . 2019. No Stop, No Rest Until We Achieve Turkey’s Goals For 2023. Май 3. Accessed Ноември 13, 2020. Https://Www.Iletisim.Gov.Tr/English/Haberler/Detay/No-Stop-No-Rest-Until-We-Achieve-Turkeys-Goals-For-2023.
15. 2020. President Erdoğan’s Message On 29 October Republic Day. Октомври 28. Accessed Ноември 13, 2020. Https://Www.Tccb.Gov.Tr/En/Speeches-Statements/558/122546/President-Erdogan-S-Message-On-29-October-Republic-Day.
16. Erdogan, Recep Tayyip. 2020. "Statement By His Excellency Recep Tayyip Erdogan President Of The Republic Of Turkey At The 75th Session Of The United Nations General Assembly." September 22. Accessed November 22, 2020. Https://News.Un.Org/En/Story/2020/09/1073042.
17. Eurasian Times Desk. 2020. October 7. Accessed November 21, 2020. Https://Eurasiantimes.Com/How-Turkey-Outclassed-The-Uk-With-Their-Own-Technology-To-Develop-One-Of-Worlds-Most-Lethal-Drones/.
18. European Council. 2020. "European Council Meeting (10 And 11 December 2020) – Conclusions." December 10-11. Accessed December 13, 2020. Https://Www.Consilium.Europa.Eu/Media/47296/1011-12-20-Euco-Conclusions-En.Pdf.
19. Fagan, Moira, And Jacob Poushter. 2020. "Nato Seen Favorably Across Member States." February 9. Accessed December 13, 2020. Https://Www.Pewresearch.Org/Global/2020/02/09/Nato-Seen-Favorably-Across-Member-States/.
20. Farooq, Umar . 2019. The Second Drone Age. May 14. Accessed November 21, 2020. Https://Theintercept.Com/2019/05/14/Turkey-Second-Drone-Age/.
21. Flanagan, Stephen J, F. Stephen Larrabee, Anika Binnendijk, Katherine Costello, Shira Efron, James Hoobler, Magdalena Kirchner, Jeffrey Martini, Alireza Nader, And Peter . A Wilson. 2020. Turkey's Nationalist Course: Implications For The U.S.-Turkish Strategic Partnership And The U.S. Army. Accessed November 30, 2020. Https://Www.Rand.Org/Pubs/Research_Reports/Rr2589.Html.
22. Freedman, Lawrence. 2017. The Future Of War. New York: Public Affairs.
23. Gibbons-Neff, Thomas , And Steven Lee Myers. 2018. China Won’t Yield ‘Even One Inch’ Of South China Sea, Xi Tells Mattis. June 27. Accessed June 28, 2018. Https://Www.Nytimes.Com/2018/06/27/World/Asia/Mattis-Xi-China-Sea.Html.
24. Gmf - The German Marshall Fund Of The United States. 2020. Turkey’s Foreign Policy: Conversation With Amb. Prof. İbrahim Kalın. Washington - Baku, December 9. Accessed December 16, 2020. Https://Www.Gmfus.Org/Events/Turkeys-Foreign-Policy-Conversation-Ibrahim-Kalin.
25. Gundogmus , Yildiz Nevin . 2020. Erdogan Vows To Boost Turkish Defense Industry. November 12. Accessed November 21, 2020. Https://Www.Aa.Com.Tr/En/Science-Technology/Erdogan-Vows-To-Boost-Turkish-Defense-Industry/2041861.
26. Gurcan, Metin . 2016. Turkey's New 'Erdogan Doctrine'. November 4. Accessed November 14, 2020. Https://Www.Al-Monitor.Com/Pulse/Originals/2016/11/Turkey-Wants-Use-Its-Hard-Power-Solve-Regional-Problems.Html.
27. Herszenhorn, David M. , Nektaria Stamouli, And Rym Momtaz. 2020. Us And Turkey Target Each Other In Nato Meeting. December 1. Accessed December 2, 2020. Https://Www.Politico.Eu/Article/Us-Turkey-Target-Each-Other-Nato-Meeting/.
28. Investment Support And Promotion Agency Of Turkey. N.D. Turkey Vision 2023. Accessed November 14, 2020. Https://Www.Turkey-Japan.Com/Business/Category1/Category1_70.Pdf.
29. Kalın, İbrahim . 2019. "Statement By Presidential Spokesperson İbrahim Kalın Following The Meeting Of The Presidential Cabinet." Октомври 16. Accessed Ноември 12, 2020. Https://Www.Tccb.Gov.Tr/En/Spokesperson/1696/111150/Statement-By-Presidential-Spokesperson-Ibrahim-Kalin-Following-The-Meeting-Of-The-Presidential-Cabinet.
30. Kardaş, Şaban . 2020. "Understanding Turkey’s Coercive Diplomacy." The German Marshall Fund Of The United States Of America. August 13. Accessed December 6, 2020. Https://Www.Gmfus.Org/Publications/Understanding-Turkeys-Coercive-Diplomacy.
31. Kelly, Laura. 2020. "Us Rebukes Turkey For 'Calculated Provocation' In Eastern Mediterranean." The Hill, October 20. Accessed November 10, 2020. Https://Thehill.Com/Policy/International/520746-Us-Deplores-Turkeys-Actions-In-Eastern-Mediterranean.
32. Korab-Karpowicz, Julian W. 2018. "Polotical Realism In International Relations." The Stanford Encyclopedia Of Philosophy. Summer. Accessed June 27, 2019. Https://Plato.Stanford.Edu/Archives/Sum2018/Entries/Realism-Intl-Relations.
33. Krastev, Ivan. 2018. Europe Is Facing A Potential Crisis In The Balkans. It Has To Act Soon. February 21. Accessed November 5, 2020. Https://Www.Theguardian.Com/Commentisfree/2018/Feb/21/Europe-Crisis-Balkans-Eu-Membership-Russia-China-Turkey.
34. Mearsheimer, John J. 2001. "Anarchy And The Struggle For Power." In The Tragedy Of Great Power Politics. New York , London: W.W.Norton&Company.
35. Mearsheimer, John J. 2018. The Great Delusion . Kindle Edition. Yale: Yale University Press.
36. Mearsheimer, John, Interview By Deutsche Welle - Rodion Ebbighausen. 2019. Mearsheimer: 'The Us Won't Tolerate China As Peer Competitor' Https://Www.Dw.Com/En/Chinas-Rise-And-Conflict-With-Us/A-55026173.
37. Nye, Joseph S. 1988. "Neorealism And Neoliberalism." World Politics, January: 235-251. Accessed November 19, 2020. Https://Www.Jstor.Org/Stable/2010363.
38. Nye, Jr., Joseph S., And David A. Welch. 2013. Understanding Global Conflict And Cooperation: An Itroduction To Theory And History. Ninth. Boston: Pearson.
39. Pierini, Marc. 2020. "How Far Can Turkey Challenge Nato And The Eu In 2020?" January 29. Accessed November 29, 2020. Https://Carnegieeurope.Eu/2020/01/29/How-Far-Can-Turkey-Challenge-Nato-And-Eu-In-2020-Pub-80912.
40. Pitel, Laura . 2020. Turkey’s Armed Drones Bolster Erdogan’s Hard-Power Tactics. October 8. Accessed November 21, 2020. Https://Www.Ft.Com/Content/8e9e9892-2bf2-4912-A6cd-46b5c09cbff6.
41. Putin, Vladimir . 2015. "Vladimir Putin Meets With Members Of The Valdai Disscussion Club. Transcript Of The Final Plenary Session Of The 12th Annual Meeting." Valdai Discussion Club. October 22. Accessed June 28, 2018. Http://Valdaiclub.Com/Events/Posts/Articles/Vladimir-Putin-Meets-With-Members-Of-The-Valdai-Discussion-Club-Transcript-Of-The-Final-Plenary-Sess/.
42. Reuters Staff. 2020. Erdogan Says Turkey Sees Itself A Part Of Europe. November 22. Accessed November 23, 2020. Https://Uk.Reuters.Com/Article/Uk-Turkey-Eu-Idukkbn2820dk?Taid=5fba771a6dc962000115a529&Utm_Campaign=Trueanthem:+Trending+Content&Utm_Medium=Trueanthem&Utm_Source=Twitter.
43. Reuters Staff. 2020. Turkey's Actions In East Mediterranean Regrettable: Merkel. October 16. Accessed November 25, 2020. Https://Www.Reuters.Com/Article/Us-Eu-Summit-Turkey-Merkel-Iduskbn27120i.
44. The Guardian. 2020. Macron Criticises Turkey's 'Imperial Inclinations' As Row Between Countries Escalates. November 1. Accessed November 5, 2020. Https://Www.Theguardian.Com/World/2020/Nov/01/Macron-Criticises-Turkeys-Imperial-Inclinations-As-Row-Between-Countries-Escalates.
45. The State Council The People's Republic Of China. 2019. "China’s National Defense In The New Era." July 24. Accessed October 22, 2020. Http://English.Www.Gov.Cn/Archive/Whitepaper/201907/24/Content_Ws5d3941ddc6d08408f502283d.Html.
46. Thue, Magnus . 2007. Explaining Nato - Neorealism, Neoliberalism, And The Atlantic Alliance After The Cold War. Master’s Thesis, Department Of Political Science, Oslo: The University Of Oslo. Accessed July 13, 2018. Https://Www.Duo.Uio.No/Handle/10852/14744.
47. Tol, Gonul . 2020. Viewpoint: Why Turkey Is Flexing Its Muscles Abroad. October 15. Accessed November 21, 2020. Https://Www.Bbc.Com/News/World-Europe-54547304.
48. Topnovini. 2017. "Огнян Минчев: Стремежите На Политическия Елит В Турция Не Са В Интерес Нито На България, Нито На Ес." Март 17. Accessed Ноември 11, 2020. Https://Topnovini.Bg/Novini/757454-Ognyan-Minchev-Stremejite-Na-Politicheskiya-Elit-V-Turtsiya-Ne-Sa-V-Interes-Nito-Na-Balgariya-Nito-Na-Es.
49. Trump, Donald. 2017. "Remarks By President Trump On The Administration’s National Security Strategy." White House. December 18. Accessed June 28, 2018. Https://Www.Whitehouse.Gov/Briefings-Statements/Remarks-President-Trump-Administrations-National-Security-Strategy/.
50. Trump, Donald. 2017. "Remarks By President Trump On The Strategy In Afghanistan And South Asia." August 21. Accessed October 30, 2020. Https://Www.Whitehouse.Gov/Briefings-Statements/Remarks-President-Trump-Strategy-Afghanistan-South-Asia/.
51. Uzgel, İlhan . 2020. The “Blue Homeland” And Turkey’s New Forward Defence Doctrine. June 25. Accessed November 24, 2020. Https://Www.Duvarenglish.Com/Columns/2020/06/25/The-Blue-Homeland-And-Turkeys-New-Forward-Defence-Doctrine.
52. Waltz, Kenneth N. 2000. "Structural Realism After The Cold War." International Security, 5-41. Accessed November 9, 2020. Http://Www.Columbia.Edu/Itc/Sipa/U6800/Readings-Sm/Waltz_Structural%20realism.Pdf.
53. Yildirim , Goksel . 2020. Turkey To Build First Frigate With Indigenous Resources. June 3. Accessed November 21, 2020. Https://Www.Aa.Com.Tr/En/Science-Technology/Turkey-To-Build-First-Frigate-With-Indigenous-Resources/1864230.
54. Yildirim , Goksel . 2020. Turkish Army Modernizing Armored Vehicles. October 14. Accessed November 21, 2020. Https://Www.Aa.Com.Tr/En/World/Turkish-Army-Modernizing-Armored-Vehicles/2006112.
55. Алексиев, Алекс. 2016. "Турция Се Превръща В Ислямска Диктатура." Юли 19. Accessed Ноември 11, 2020. Http://Kultura.Bg/Web/%D1%82%D1%83%D1%80%D1%86%D0%B8%D1%8f-%D1%81%D0%B5-%D0%Bf%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%80%D1%8a%D1%89%D0%B0-%D0%B2-%D0%B8%D1%81%D0%Bb%D1%8f%D0%Bc%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%Ba%D0%B0-%D0%B4%D0%B8%D0%Ba%D1%82%D0%B0/.
56. Българска Национална Телевизия. 2017. Формулата На Властта - Анализ На Андрей Райчев И Харалан Александров. Април 7. Accessed Ноември 11, 2020. Https://Bnt.Bg/Bg/A/Formulata-Na-Vlastta-Analiz-Na-Andrey-Raychev-I-Kharalan-Aleksandrov?Page=7.
57. Държавна Агенция "Разузнаване". 2020. "Резюме На Отчет За Изпълнение На Програмния Бюджет На Държавна Агенция "Разузнаване" За 2019 Г." Accessed November 10, 2020. Https://Mail.Dar.Bg/Web/Files/Richeditor/Otchet/Godishen-Otchet-Za-2019-Godina.Pdf.
58. Кисинджър, Хенри. 2014. Дипломацията. София: Книгоиздателска Къща "Труд".
59. Кисинджър, Хенри. 2015. Световен Ред. София: Книгоиздателска Къща Труд.

[1]

[2] Operation Euphrates Shield през 2016, Operation Olive Branch през януари 2018 г.