09
Чет, Юли
31 New Articles

Дълго време, Арктика не беше сред военните или стратегически приоритети на която и да било държава. Базите в региона по правило бяха ангажирани само с изследователска дейност и изготвяне на метереологични прогнози. Въпреки това, още през миналото столетие стартира своеобразна битка за Арктика, в хода на която арктическите държави започнаха да претендират за едни или други територии в зоната около Северния полюс.

През февруари 2020 унгарският премиер Виктор Орбан представи пред ръководството на Европейската народна партия (EНП) меморандум, в който предлага да бъде променена стратегията на обединението на европейските дясноцентристки парии в Европейския парламент.

На 12 март 1947, в реч пред парламента на САЩ, президентът Хари Труман обявява, че Вашингтон трябва да окаже помощ на Гърция и Турция, за да не попаднат тези две важни балкански страни в ръцете на комунистите и да станат сателити на СССР. На Атина и Анкара е отпусната значителната за времето сума от 400 млн. долара, за да могат да укрепят своята икономика и въоръжени сили.

Както е известно т.нар.„стратегията на анакондата“ е формулирана за първи път по време на Гражданската война в САЩ (1861-1865) от генерала от армията на Севера Уинфийлд Скот. Същността и е да се блокират откъм морето и по бреговата линия вражеските територии, да се отреже достъпът до пристанищата и в резултат стратегически да се изтощи противникът.

Излизането на Обединеното кралство от ЕС дава възможност на страната да очертае собствена независима външна политика и да реализира дългогодишните обещания на редица правителства за създаването на „една наистина глобална Великобритания”. Според редица анализатори, освен всичко друго, това би могло да доведе до историческа преориентация на британските външнополитически интереси от Близкия Изток и Африка към Индо-Тихоокеанския регион, в качеството му на един от трите основни центрове на глобалната икономика и политическо влияние, наред със Северна Америка и Европа.

През последните години турският президент Ердоган се опитва да реши редца изключително амбициозни, но в същото време и много рисковани задачи, в рамките на новата стратегия на Анкара, станала известна като „неоосманизъм”. При това, той се стреми да представи Турция като защитник на потиснатите, второ отечество за всеки мюсюлманин и нова надежда за ислямската „умма”.

Подписаното в края на февруари 2020 споразумение между САЩ и афганистанското радикално-ислямистко движение „Талибан” предизвика истинска еуфория във Вашингтон. Което е разбиаемо, защото на фона на постоянните неуспехи на администраията на Тръмп в Иран, Сирия, Ирак и други страни от Близкия Изток, дори и съмнителният документ, подписан с талибаните, изглежда като голямо постижение. Самият американски президент не пропусна да го реклами навсякъде, където можа – в интервюта по големите медии  и, разбира се, в Туитър.

В съвременната си външна политика България има поне две сигурни амбиции – да бъде фактор на стабилност в един турболентен регион и, колкото е възможно по-лоялна към курса, следван от Европейския, съюз в своята обща външна политика. Тези две цели предполагат София да е твърд привърженик на процесите на сближаване и присъединяване на държавите от Западните Балкани към ЕС.

През почти двегодишното управлнение (от август 2018 насам) на премиера Скот Морисън в Австралия, Канбера предприе сериозни усилия за да възстанови позициите си в Южно-Тихоокеанския регион (ЮТР), които през последните десетилетия бяха силно ерозирани в резултат от активния китайски натиск и отслабването на ролята на САЩ, които са основния съюзник на Австралия в зоната на Тихия океан.

От 2019 насам, под егидата на виенския Институт за политика за сигурност се провежда серия от експертни семинари с участието на представители на страни членки на ЕС, САЩ, Русия и постсъветските държави от Черноморския регион. Тези срещи вече очертаха и потвърдиха както съществуващите противоречия, така и допирните точки.

Списание Геополитика бр.3 2020

България

Т.Ангелова, Българската роля в процеса по присъединяване на Северна Македония към ЕС

Балканите

Н.Иванов, Неоимперските и панислямистки амбиции на Анкара

П.Димитров, Мястото на Атина в стратегията на Вашингтон в Източното Средиземноморие

Гледна точка

С.Маркедонов, А.Дубови, Неутралитетът на държавите от Черноморския регион: абстракция, непостижима цел или ефективен модел?

Европа

Р.Оклер, Френският "завой на Изток": реалност или илюзия

С.Каменаров, Лондон след Брекзит: възможна ли е "глобалната Британия"

Н.Петров, Новата "дясна Европа”

Светът

С.Хайтов, Ролята на Австралия в контекста на геополитиката на Индо-Тихоокеанския регион

А.Тодоров, Афганистан: изтеглянето на САЩ и завръщането на талибаните

П.Григоров, Активизирането на американската геополитика в постсъветското пространство

Н.Стефанов, Военните измерения на новата битка за Арктика

Геостратегия

Б.Димитров, Милитаризацията на Космоса като елемент от геостратегията на САЩ

П.Георгиев, (Не)възможното ограничаване на стратегическите настъпателни въоръжения

Ф.Живанович, С.Васович-Мекина, Опитите за консолидация на „Световния остров” и препятствията пред тях

Геоикономика

Б.Марцинкевич, Реалните интереси на САЩ, Русия и ЕС на европейския газов пазар

Д.Петракиев, Геополитическите аспекти на проекта EastMed

А.Хаджиев, Каналът "Истанбул": турският "проект на века"

История и геополитика

М.Василиев, Ключът към Индия: руско-британската битка за Централна Азия в контекста на "Голямата игра"

Идеи

М.Тодорова, Очертаващата се промяна на световния ред под въздействие на (тесния) изкуствен интелект

А.Кортунов, Коронавирусът: нов бъг или специфична особеност на глобалната политика

Книги

М.Нинов, Геополитиката на хуманитарните интервенции

С.Симеонов, Задълбочено и всеобхватно представяне на българската външна политика

Интервю

Д-р Самир Саран за съвременната индийска геополитика