Новата „Голяма игра” в Централна Азия

Въпреки че по данни на МВФ китайската икономика е поне осем пъти по-голяма от руската, Пекин доброволно отстъпи на Москва водещата роля във формирането на архитектурата на сигурност в региона. За сметка на това, китайците се нагърбиха с изграждането на необходимата икономическа архитектура. Това им позволява да влияят достатъчно ефективно върху случващото се в Централна Азия, оставайки в повечето случаи в сянка.

В резултат от това негласно разпределяне на ролите, Китай и Русия си сътрудничат тук много по-тясно, отколкото в който и да било друг регион на планетата. Наистина, по ред обясними причини, руското влияние върху най-близките съседи на страната значително спадна, но това съвсем не означава, че Москва е склонна (както направи през 90-те години на ХХ век) да неглижира случващото се в нейните "геополитически слабини". Напротив, руснаците провеждат в региона доста активна и, което е по-важното, ефективна политика, съумявайки - въпреки активното присъствие тук на втората световна икономика - да поддържат традиционното си влияние в петте постсъветски централноазиатски държави. Впрочем, до известна степен това се дължи и на добрите лични отношения между руския президент Путин и лидерите на въпросните страни.

Всичко това помага на Русия да остане основния играч в региона както днес, така и в обозримо бъдеще, благодарение на факта, че запазва ключовата си роля на гарант за регионалната сигурност и умело манипулира местните политически елити.

Що се отнася до Китай, след разпадането на Съветския съюз основната цел на тази страна в Централна Азия е да гарантира сигурността на своята западна граница. В това отношение Пекин е изправен едновременно пред три опасни предизвикателства: тероризмът, сепаратизмът и религиозният екстремизъм. Китайците не без основание са опасяват, че всяка нестабилност в Централна Азия може да дестабилизира западните райони на страната и сериозно да застраши не само единството и, но и да постави под въпрос нейната "врата" към Евразия, както и енергийната и сигурност, която е една от основите на китайското икономическо чудо. Сред целите на лансирания от Пекин суперпроект "Един пояс, един път" (ЕПЕП) в региона е да стимулира държавите в него да активизират борбата си против споменатите по-горе три предизвикателства. Успехът на ЕПЕП до голяма степен ще зависи от способността на Китай да защити своите политически и икономически интереси в Централна Азия, макар че при определени обстоятелства, това желание би могло да доведе до сблъсък между интересите на Москва и Пекин.

В момента обаче, двете страни очевидно предпочитат не конфронтацията, а стратегическото партньорство в региона, сключвайки своеобразен "брак по сметка" в чиито рамки китайците са поели икономиката, а руснаците отговарят за сигурността.

Трудно е да се каже, коя от причините за руско-китайското партньорство е по-важна: дали стабилността в региона или ограничаването на западното и най-вече американското присъствие в него. Разбира се, Москва би предпочела да не допуска мащабно присъствие на Китай в Централна Азия, но там са убедени, че китайското влияние в региона е по-малкото зло, в сравнение с влиянето на Вашингтон. Към същата гледна точка, впрочем, се придържат и в Пекин.

Естествено, не всичко в този брак по сметка върви по мед и масло. Опитвайки се да прогнозират бъдещето на руско-китайските отношения в Централна Азия, повечето експерти взимат за основа проекта ЕПЕП. Парадоксалното тук е, че в хода на неговата практическа реализация все повече ще се проявяват не само плюсовете, но и минусите му за Китай.

Китайските интереси в региона, т.е. инфраструктурата и изграждащите я китайски специалисти, следва да бъдат защитени от многобройни заплахи: терористичните и екстремистки организации; антикитайските настроения, усилващи се в хода на прокарването на проекта; корупцията; организираната престъпност и т.н. В Централна Азия всички тези заплахи са сурова реалност, впрочем, самият регион създава хранителна среда за тяхното развитие. Неспособността на Пекин да защити китайските интереси в чужбина, включително в Централна Азия, би причинила сериозни неприятности за сегашното китайско ръководство и най-вече на президента Си Дзинпин, с основание смятан за създател на ЕПЕП. При подобно развитие, опозиционно настроените кръгове в страната със сигурност биха обвинили както управляващата Компартия, така и лично Си, че са неспособни да укрепят влиянието на Китай на международната сцена. Това принуждава Пекин все по-активно да се ангажира и в сферата на сигурността, пример за което е китайската политика към Афганистан. На определен етап обаче, това би могло да доведе до конфронтация между интересите на Китай и Русия, защото за Москва е много по-трудно да се намесва в икономическата сфера, отколкото за Пекин - да се меси в сферата на сигурността.

Тук е мястото да напомня, че съществува известно съперничество и между ЕПЕП и инициирания от Москва Евразийски икономически съюз (ЕИС), доколкото и двата проекта всъщност преследват сходна цел, а именно доминация в Централна Азия. Руските и китайските лидери нееднократно са изтъквали необходимостта от координация и сътрудничество между ЕПЕП и ЕИС, но истината е, че това няма да е лесно, тъй като китайския проект значително превъзхожда руския по своите мащаби, т.е. има възможност да го измести на заден план. Това би довело на първо място до преориентация на централноазиатската икономика към Китай, което е в разрез с руските интереси.

Освен това, ЕПЕП и ЕИС до голяма степен са противоположни проекти и цели: така, докато китайският проект се стреми да обедин различни пазари в едно цяло, ЕИС представлява опит за създаване на затворен пазар, където доминира Русия. Освен това, в рамките на ЕПЕП централноазиатските държави обикновено подписват двустранни договори с Китай, без участието на Москва, докато Русия настоява подобни споразумения да се подписват между Китай и ЕИС.

Богатият на енергоносители регион може да се превърне за Китай в източник на необходимите му енергийни ресурси, което би позволило на Пекин да редуцира зависимостта си от Москва. По официални данни, през 2016 Китай е внасял от Русия 14% от необходимия му петрол и огромна част от природния газ. 58% от руския износ за Китай се формира от енергоносителите.

В проекта ЕПЕП на Централна Азия се отрежда изключително важна роля. На първо място, тук минава коридорът Китай - Централна Азия - Западна Азия, част от който, освен петте държави от региона, са Турция и Иран. Транспортният маршрут през Централна Азия интересува китайците повече от останалите (като Пакистанския коридор например) именно заради относителната стабилност в региона. Неслучайно ключова роля в него се отрежда на най-стабилната държава тук - Казахстан. По официални данни, през лятото на 2017 китайските инвестиции в икономиката на тази страна са достигнали 42,8 млрд. долара, а кредитите са надхвърлили 50 млрд.

Обективно погледнато, Русия едва ли е заинтересована от пълния успех и цялостната реализация на ЕПЕП. Освен всичко друго, транспортният коридор между Китай и ЕС през Централна Азия (т.е. заобикалящ Руската Федерация) може само да ерозира възможностите на Москва да влияе върху региона.

Истината е, че ръстът на китайското икономическо влияние завари неподготвени и Русия, и Запада. Така, докато през първото десетилетие на ХХ век Москва беше концентрирала усилията си да не допусне Западът да реализира плановете си за играждане на газопровод през Каспийско море, Китай съумя да овладее туркменистанския пазар. Днес Туркменистан изцяло зависи от Пекин по отношение на износа на своя природен газ. През 2007, когато China National Petroleum Company (CNPC) получи първия лиценз за проучване и добив на офшорен газ в Туркменистан, тази зависимост беше нулева, а днес CNCP е единствената чуждестранна компания в страната.

В течение на няколко века Русия беше основния търговски партньор на Централна Азия, но през последното десетилетия търговските и връзки с региона отслабнаха. Така, докато през 2017 обемът на търговията между тях беше 18,6 млрд. долара, този на търговията между централноазиатските държави и Китай нарасна от 350-750 млн. долара (през 90-те години) до 30 млрд.

Разбира се, когато анализираме руско-китайските отношения в Централна Азия не бива да забравяме, че те градят политиката си в региона на различна основа: така Пекин създава плацдарм и се бори за влияние в този богат на природни ресурси и стратегически важен район, докато Русия се опитва да съхрани наследеното от имперските и съветските времена влияние.

Но, въпреки съществуващите разногласия и различните подходи при решаването на много въпроси, можем да прогнозираме, че на фона на запазващото се противопоставяне между Русия и САЩ и между Китай и САЩ, което вероятно ще се  задълбочава,  отношенията между Пекин и Москва ще продължат да се развиват възходящо, поне в краткосрочна переспектива. Впрочем и днес е очевидно, че Москва и Пекин биха спечелили повече от сътрудничеството, отколкото от откритата конфронтация. Въпреки това обаче, асиметричната взаимозависимост между тях, чиито израз е различната икономическа мощ на двамата участници в руско-китайското стратегическо партньорство, и динамичната промяна на силовия баланс се запазват. И ако този баланс започне да се променя в посока към разминаване (най-вече в икономическата сфера) не би могло да се изключва сегашното сътрудничество да се трансформира в скрито (или дори открито) противоборство.

Механизмите на американското проникване в постсъветска Централна Азия

Въпреки постоянно повтарящите се обещания на президента Тръмп за пълно изтегляне на американските военни от Афганистан, това по никакъв начин не се отразява върху стремежа на САЩ да съхранят и дори да разширят позициите си в Централна Азия и особено на територията на постсъветските държави от региона. Като във фокуса на тези американски усилия са Казахстан и Туркменистан. Според подполковника от армията на САЩ Дан Хорс, който ръководи американския контингент, взел участие в годишните учения "Степен орел", които се проведоха през юни 2019 недалеч от казахстанския град Алмати: "Казахстан вече се е превърнал в износител на сигурност. Казахстанските военни не просто получават помощ за да подобрят своята боеспособност, те вече са по-добри и допринасят за общата сигурност в региона". Както е известно, тези американско-казахстански военни учения се провеждат от 2003 насам. В публикуваното през февруари 2019 комюнике на Централното военно командване на САЩ (CENTCOM) пък се акцентира, че Казахстан прави всичко възможно за да подпомогне усилията на Вашингтон за стабилизиране на ситуацията в Афганистан.

Именно с американска помощ, Казахстан стана първата централноазиатска държава изпратила свой батальон в Ливан, в рамките на миротворческата мисия на ООН. През последните месеци в тази страна се извършва реконструция на учебния полигон Чиликемер, където се провеждат ученията "Степен орел", с надеждата, че другите държави от региона също ще се включат в тях.

Днешните тесни връзки между САЩ и Казахстан рязко контрастират със съветската епоха. Според директора на Центъра за глобална политика във Вашингтон Камран Бохари, временното отдръпване на Русия от Централна Азия след разпадането на Съветския съюз е създало условия за проникването в него на САЩ и Китай: "при това американците в много отношение закъсняват и сега основният въпрос пред нас е, как САЩ мога да се внедрят в региона и да гарантират, че Китай няма да постигне по-сериозни успехи в Централна Азия". CENTCOM пък квалифицира сегашните отношения между САЩ и тази стратегически разположена и богата на енергоносители държава като "най-зрелите и перспективни в Централна Азия". Според цитираното по-горе заявление на командването, подкрепата за военните програми в Казахстан с акцент върху създаването на отбранителни институти и професионално военно образование, "ще ни позволи да съхраним сравнителното си предимство в тази страна, разположена на прага на Русия и Китай".

В същото време обаче, укрепвайки отношенията си със САЩ, Казахстан продължава да поддържа балансирани отношения и с двамата си могъщи съседи. Това не обезкуражава американците, тъй като - както посочва старщият експерт по Централна Азия в Института за мира на САЩ (USIP) Гавин Хелф: "когато се намираш между две силни регионални държави, които невинаги отчитат интересите ти на 100%, е добре да имаш приятели и извън региона". Според Хелф, макар че САЩ никога няма да бъдат толкова важни за централноазиските страни, като Китай и Русия, те могат да се превърнат във "влиятелния трети външен фактор" в региона. В тази връзка той препоръчва, Вашингтон да се съобразява с необходимостта Астана да избягва действия, които Москва би могла да интерпретира като заплаха, а също да не се опитва да убеждава Казахстан и другите централноазиатски държави да се откажат от руските системи на въоръжение, заменяйки ги с американска военна техника, най-малкото, защото тя е прекалено скъпа за тях.

Както е известно, Казахстан е участник в Организацията на Договора за колективна сигурност, съвместно с Русия, Армения, Беларус, Киргизстан и Таджикистан, което му позволява да купува руска военна техника на ниски цени. Освен това Казахстан обучава своите офицери във военните университети на Русия и Беларус и е сред най-активните членове на ОДКС, предоставяйки военни части за колективните сили за бързо реагиране на Организацията.

Целите на американската активност в Туркменистан

През последните години различни американски делегации редовно посещават Туркменистан и подписват с властите в Ашхабад всевъзможни договори за сътрудничество в широк спектър от области. В същото време обаче, САЩ открито критикуват политиката на тази страна в почти всички сфери, опитвайки се да настроят местното общество срещу управляващите. При това очевидно не го правят в името на някакви абстрактни идеали, а просто се опитват да оказват натиск върху режима на президента Гурбангула Бердимухамедов с цел да си гарантират изгодни условия и участие в разработването на ресурсните богатства на Каспийския регион.

Така, въпреки очевидно неприемливия за Запада "диктаторски режим" в Ашхабад, САЩ непрекъснато декларират готовност да финансират разрични инфраструктурни проекти и да укрепват връзките си в търговско-индустриалния сектор на страната. През юли 2018 например, в туркменистанската столица се появи изпълнителният директор на туркмено-американския бизнес съвет Ерик Стюарт, който подвърди желанието на САЩ за сътрудничество в търговската сфера, както и в експлоатацията на новото международно морско пристанище на Каспийско море в Туркменбаши. Месец по-късно в Ашхабад пристигна американският помощник държавен секретар по политическите въпроси Уйлям Бърнс, който обсъди с президента Бердимухамедов възможността за транспортиране през територията на страната на невоенни стоки на САЩ, предназначени за Афганистан. Беше засегнат и въпросът за евентуалното изграждане на ново летище в град Мари, което да се използва от силите на НАТО. Тоест, американците очевидно са склонни да финансират "недемократичния" режим на Бердимухамедов, но само, ако по този начин бъде разширено влиянието им в региона.

И това е само началото. През 2019 между двете страни неколкократно се провеждаха политически консултации, на които се обсъждаха всевъзможни сфери на бъдещо сътрудничество: от организиране на съвместни младежки фестивали в Ашхабад, до горивно-енергийния комплекс. На последната подобна среща, Държавният департамент на САЩ покани Туркменистан да се включи в т.нар. "Южен газов коридор". Според Вашингтон, проектът ще позволи в Европа да бъда доставян добиван в шелфа на Каспийско море природен газ и, ако това се случи, туркменистанската икономика ще може да разчита на по-активната подкрепа на западните държави. На този фон в Ашхабад все по-често се появяват представители на най-големите енергийни компании в света, включително «BP», «Chevron», «ConocoPhillips», «ExxonMobil», «Shell», «Total», които демонстрират силен интерес към туркменистанския енергиен сектор. Повечето от тях вече разполагат с филиали в страната и активно преговорят за сътрудничество с властите, въпреки техния "недемократичен" имидж.

От друга страна обаче, американските медии редовно публикуват материали за „ужасните неща”, които се вършат в тази "тоталитарна държава", а и ООН често критикува политиката на Бердимухамедов в абсолютно всички сфери на обществения живот. Така, в доклада на Human Rights Watch за 2019 се твърди, че Туркменистан е сред най-затворените и репресивни държави на планетата, както и, че преживява дълбока икономическа криза, сред причините за която е лошото управление на приходите от износа на енергоносители. Тези твърдения се повтарят и в спонсорираните от Запада медии (като туркменистанската секция на "Радио Свобода" или т.нар. "Туркменистански хроники"), опитващи се да стимулират антиправителствените настроения сред гражданите на страната. Между другото, в резултат от тази масирана пропаганда, в самото американско общество се е формирала толкова негативна представа за Туркменистан, че по време на последното посещение на президента Бердимухамедов в Ню Йорк, той беше посрещнат от протестни акции с призиви да "прекрати използването на робски и детски труд в страната".

С помощта на тази мощна медийна кампания, САЩ не само дискредитират "диктаторския режим" на Бердимухамедов на международната сцена, но и съзнателно генерират напрежение в туркменистанското общество. Което пък, би могло да провокира граждански протести в страната. В края на май 2019 например, имаше подобни акции в подкрепа на арестуван местен активист, разследвал използването на принудителен труд при прибирането на памучната реколта. Целта е очевидна. В случай че тези, днес все още малобройни, акции станат масови, САШ лесно ще могат да провокират сблъсъци с местните сили за сигурност, подкрепяйки, паралелно с това, опозиционните сили, формирани набързо измежду най-яростните противници на режима. Ако този сценарий се реализира, Бердимухамедов може да бъде свален и заменен с прозападно (проамерикански) ориентиран режим, което пък би позволило на САЩ да поставят под контрол енергийния сектор на Туркменистан, регистрирайки много сериозен успех в новата "Голяма игра" в Централна Азия.

Стратегията на ЕС в Централна Азия

През юли 2019 в столицата на Киргизстан Бишкек се проведе 15-та годишна конференция на ниво външни министри "ЕС-Централна Азия", на която беше представена новата стратегия на Европейския съюз за региона. Както е известно, външнополитическата стратегия на Съюза има глобален характер и в нея Азия, като цяло, заема важно място. Това се потвърждава от редовните срещи между представители на правителствата на европейските и азиатски държави (Asia-Europe Meeting). ЕС участва на тези срещи като единна организационна структура, което позволява формирането на общ подход на всички страни членки по отношение на Азия. В Бишкек пък, беше очертано мястото на Централна Азия в рамките на този подход.

ЕС стартира практическото си взаимодействия с централноазиатските държави чак през 2001, като първоначално то касаеше най-вече борбата с тероризма. Централноазиатските държави фигурираха в Стратегията за сигурност на ЕС от 2003, но едва през 2007 се появи т.нар. "Стратегия за ново партньорство между ЕС и Централна Азия", чиято цел беше да се декларира интереса на Съюза към държавите от региона. Тази стратегия беше частично обновена през 2015 и 2019. Освен това, през 2018 беше приета стратегия за ЕС за цялата Азия. Всички стратегии на Съюза са свързани с необходимостта да се формулират общи принципи за решаване на задачите в сферата на сигурността, енергетиката, транспорта и телекомуникациите. До този момент, ЕС може да се похвали с най-сериозни успехи в отношенията си с Казахстан, Киргизстан и, донякъде, Узбекистан.

Съюзът е заинтересован да решава проблемите в областта на сигурността и енергетиката във взаимодействие с тези държави, като в същото време той активно се противопоставя на задълбочаването на интеграционните процеси в постсъветското пространство. Очевидно е, че промените в състава на Европейската комисия след евроизборите през 2019 няма да променят вече утвърдените принципи на сътрудничество между страните. По-важното в случая обаче е, че ЕС не е склонен да инвестира сериозни средства в региона. През периода 2014-2019 европейското финансиране по всички направления на сътрудничеството с петте постсъветски централноазиатски държави не достига и 1 млрд. евро. При това е твърде вероятно в бъдеще тези инвестиции да намалеят. Впрочем, съкращаването на финансовите ресурси вече влияе върху акцентите в действията на ЕС в Централна Азия.

Инструментариумът на европейската политика

Най-важният инструмент за укрепване на взаимодействието между ЕС и петте централноазиатски постсъветски държави са годишните срещи "ЕС-Централна Азия", както и разнообразните програми с предимно хуманитарна насоченост. Анализът на представената на последната среща в Бишкек стратегия на ЕС за региона, показва, че Съюзът не е склонен да активизира дейността си в Централна Азия, а по-скоро акцентира върху глобалните и геополитическите промени, от които следва да се възползва и да има предвид при укрепването на партньорството със страните от региона. Според върховния представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Федерика Могерини, която участва на срещата в Бишкек, стратегията е обусловена от бързоразвиващото се многопластото и многостранно взаимодействие между различните европейски и азиатски държави и ръста на регионалното сътрудничество.

В новата стратегия Централна Азия се дефинира като ключов регион, в който се осъществява взаимодействието между Изтока и Запада, а общата цел на ЕС е свързана с концепцията за неговата устойчивост. При това официалнте представители на Съюза продължават да обосновават укрепването на позициите му в Централна Азия с пресиленото твърдение, че ЕС е "ключов партньор" на държавите от региона при решаването на такива проблеми като опазване на околната среда, върховенство на правото, касаещите управлението вътрешни реформи и контрола на границите. Съюзът подчертава необходимостта да бъдат подкрепяни младите хора от региона, както и развитието на регионалното сътрудничество.

Сферите на взаимодействие са същите, както и в предишните стратегии: транспортните, енергийните и цифровите мрежи, укрепващи взаимодействието между страните, както и сътрудничеството между техните граждански общества. Както изглежда, брюкселските "еврократи" продължават да разглеждат развитието на централноазиатските държави като променлив, но позитивен процес на преход към демократичен модел. Официалните представители на Съюза демонстрират именно такова оптимистично отношение към еволюцията на страните от региона. Съответно, стратегията на ЕС не отчита историческите аспекти, традиции и т.н., а вместо това се опира на утопичната идея за позитивен преход на държавите към демокрация и "отворено общество".

Очевидно е, че Съюзът се стреми да влияе и върху националните стратегии за развитие на въпросните страни. В Бишкек Могерини изрично подчерта, че ЕС вярва в потенциала на региона и новата му стратегия се основава не само на преследване на чисто европейските интереси, а и на съвместната работа. Затова, според нея, Брюксел очаква от правителствата на централноазиатските държави да заимстват опита на Съюза и най-вече неговите стандарти в различните сфери.

Тоест, новата стратегия на ЕС в Централна Азия не се основава толкова на някакви нови идеи, а по-скоро на по-дълбокото и подробно обясняване на задачите и активността на Съюза в региона.

Разбира се, ЕС не може да си позволи планомерно и мащабно проникване в една зона, където вече активно действат както Русия, така и Китай. Освен това е очевидно, че историческата обвързаност на страните от региона с Русия и Китай пречи на разширяването на европейските позиции в Централна Азия. Руснаците и китайците постигнаха значителен успех в региона, освен това няма как да бъдат пренебрегнати икономическите връзки на тези страни с Русия, както и зависимостта на БВП на някои от тях от паричните преводи на техните гастарлбайтери в Руската Федерация. Именно поради това, в новата стратегия на ЕС се залага на хуманитарните проекти и най-вече на образователните програми, а също на въпросите на сигурността, като сътрудничеството с централноазиатските държави се обвързва с подобряването на ситуацията в Афганистан. ЕС е наясно, че конкуренцията в региона не се развива в негова полза (тъй като не разполага с необходимите предимства), но се надява да използва успешно инструментариума на т.нар. "мека сила". В същото време, новата стратегия на Съюза не отчита позициите на Пекин и Москва и не предлага някакви съвместни подходи.

Интересите на ЕС в Централна Азия

Както споменях, ЕС сравнително късно започна да проявява по-сериозен интерес към централноазиатския регион. Това се дължи на редица причини, като основната е влошаването на ситуацията в Афганистан и по-активното ангажиране на страните членки на Съюза (в резултат от натиска на САЩ) с прокарваната от Вашингтон политика в региона. Освен това, през 2005-2005, пак под натиска на САЩ, стремящи се с всички възможни средства да ограничат руското влияние в Централна Азия и на европейския енергиен пазар, ЕС започна да полага по-сериозни усилия за диверсификация на доставяните в Европа енергоносители, което пък обяснява и повишения интерес на Брюксел към казахстанския петрол и туркменистанския газ. Освен това, Съюзът сметна за нужно да отдели по-голямо внимание на региона и във връзка със собственото си разширяване, което на практика доближи границите на ЕС до Централна Азия.

В този контекст ЕС акцентира върху регионалните инфраструктурни проекти, като ТРАСЕКA например, които трябва да свържат Китай, Централна Азия и Европа. Що се отнася до политическите аспекти и въпросите, касаещи регионалната сигурност, в тази сфера Съюзът дълго време съзнателно ограничаваше активността си, свеждайки я до подпомагане на американската политика за формиране на прозападно настроени елити и ограничаване на руското и китайско влияние в Централна Азия и Афганистан. Именно поради това, приоритетно направление за Брюксел в региона си остава неговата "демократизация по западен модел", както и дискретната подкрепа за радикално националистическите и либерални формации, с което между другото, активно се занимават и САЩ.

Макар че приетата през 2007 Стратегия за сътрудничество между ЕС и централноазиатските държави постигна известен успех в изготвянето на необходимите нормативни документи, тя демонстрира (особено по време на бунтовете в узбекистанския град Андиджан през 2005) липсата на обща европейска политика в региона. Пречка за това беше прекалената бюрократизация на процеса на сътрудничеството - много проекти не се реализираха поради очевидната липса на желание от страна на Брюксел да инвестира по-сериозни средства в страните от Централна Азия, освен това стратегията се разглеждаше от еврократите като инструмент за прокарване интересите на самия ЕС в региона, което много бързо стана ясно на местните елити и обществеността, като цяло.

За да постигне своите политически и икономически цели в региона, ЕС залагаше на инструментариума на т.нар. "публична дипломация", използвайки редица европейски НПО, като Amnesty International, Фондация Фридрих Еберт, Transparency International, Фондация Конрад Аденауер, Гьоте Институт, Фондация Xанс Зайдел, Acted и др., за усилване на антируските и антикитайски настроения сред местното население.

В резултат от това, провежданата от ЕС през последните години политика беше насочена най-вече към ограничаването на руското влияние в постсъветското пространство и замяната му със западно, без оглед на официалната формулировка на съответните програми или съпровождащите ги уточнения, целящи да притъпят подозренията на Москва.

На този фон, осъщественото през юли 2019 посещение на Върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Федерика Могерини в региона и участието и на 15-та среща на ниво външни министри "ЕС-Централна Азия", представляваха опит за прокарване на обновената стратегия на Брюксел за региона, утвърдена от Съвета на ЕС през юни 2019. В тази стратегия се акцентира върху търговско-икономическото сътрудничество, регионалната и глобална сигурност, развитието на сътрудничеството със страните от региона, както и вътре в него, задълбочаване на сътрудничеството между централноазиатските държави и Афганистан, както и декларираната от Брюксел готовност да се съобрази с участието им в други интеграционни проекти, и в частност в проекта ЕПЕП.

Всичко това обаче поражда доста ограничен оптимизъм в региона, тъй като целите и задачите на централноазиатските държави и ЕС продължават да се разминават. Новата централноазиатска стратегия на Брюксел съвсем ясно демонстрира, че външната политика на Съюза се диктува най-вече от собствените му интереси, освен това характерна за стратегията е липсата на конкретика и ясни формулировки. Неслучайно, повечето местни анализатори смятат, че с този документ ЕС просто демонстрира моралната си подкрепа и готовността да отпуска средства за семинари на местни и чуждестранни НПО, целящи прокарване "ценностите на демокрацията и гражданското общество". Що се отнася до наистина важните за региона въпроси, Брюксел предпочита централноазиатските държави да ги решават сами или с помощта на системните външни играчи - Москва, Пекин и (отчасти) Вашингтон. В рамките на реализацията на тази стратегия, ЕС възнамерява да създаде свои представителства в петте страни от региона, което според него би улеснило прокарването на централноазиатската му политика. Все пак, беше демонстриран повишеният интерес на Брюксел към развитието на отношенията със страните от регона, като акцентът се поставя върху Туркменистан и Киргизстан.

ЕС продължава да е сред основните търговски партньори на Туркменистан, като търговският обмен между тях през 2018 е бил почти 700 млн. евро. Взетото през 2019 решение на Съюза да създаде пълноценно представителство в тази страна беше своеобразна кулминация в двустранните отношения и нагледно демонстрира интереса на Брюксел към Ашхабад. Той е свързан най-вече с големите енергийни ресурси на Туркменистан и транзитния му потенциал (в частност, транзитът на товари за Афганистан и отдавна дискутираните проекти за транскаспкийски тръбопроводи). Брюксел и Ашхабад работят за постигането на рамково споразумение за доставки на туркменски газ в Европа и вече подписаха двустранно споразумение в сферата на ядрената енергетика. При това е показателно, че брюкселските "еврократи" - напук на декларираните от тях ключови изисквания за "защита на човешките права и прокарване на демокрацията" в държавите от Централна Азия, по отношение на Туркменистан се ограничават само с чисто политическа реторика и се правят, че не забелязват нищо нередно в действията на режима, с единствената цел да си гарантират практическа изгода от сътрудничеството с него.

Впрочем, налице е и повишен интерес на ЕС към развитието на сътрудничеството с Киргизстан, особено предвид факта, че огромната част от износа на тази страна в Европа са златни кюлчета. Киргизстан е интересен за Брюксел и заради по-голямата му откритост към външния свят, в сравнение с неговите съседи, което вече позволи реализацията на редица проекти на негова територия, както и използването му като "зона за контакти" и "упражняване на влияние" върху другите държави от региона. Тук е мястото да напомня, че през януари 2019 Европейският парламент прие специална препоръка към Еврокомисията "да съдейства за диверсификацията на икономиката на Киргизстан с цел да бъде намалената зависимостта на страната от Русия и Китай".

В заключение, отново ще отбележа, че според повечето анализатори от централноазиатския регион, твърденията на Брюксел, че обновената стратегия на ЕС ще съдейства за устойчивото развитие на Централна Азия, очевидно са преувеличени. При всички случаи обаче, тази стратегия е инструмент за прокарване интересите на самия Съюз в региона, както и за откъсването с всички възможни сили и средства на този регион от Русия и Китай, към което впрочем се стремят и САЩ.

Новите тенденции в Централна Азия

През периода след разпадането на Съветския съюз, централноазиатските постсъветски държави официално декларираха, че се стремят да следва "мултивекторна външна политика". Впрочем, на фона на случващото се в Украйна или Грузия, където опитите да се следва подобна стратегия, в крайна сметка бяха заменени с откровено прозападна ориентация, дълго време изглеждаше, че именно централноазиатските държави са най-добрия пример за това, че идеята за "мултивекторната политика" все пак е реалистична. Поне така твърдяха доскоро повечето западни експерти (включително анализаторите на Deutsche Welle). Други обаче смятат, че възприемането на тази идея от страните от региона е свързано най-вече с факта, че местните елити просто не разполагаха с ясна концепция за бъдещето им развитие. Стремейки се най-вече към съхраняването на собствената си власт, тези елити оценяваха всички процеси в региона, както и очертаващите се в него тенденции, през призмата на "заплахите за националната независимост" на своите страни. И тъй като географското положение и икономическата специфика не им оставяха особено избор, освен да се ориентират към Русия, въпросната "мултивекторност" трябваше да прикрие опита на въпросните елити да балансират руския "силов център" чрез насочването на централоазиатските държави към алтернативни центрове на сила.

 През 2013 Руският съвет за международни отношения (претендиращ да играе ролята на аналог на изключително авторитетния американски аналитичен център CFR) публикува интересни данни, даващи представа за икономическите резултати, постигнати в онзи момент от петте постсъветски централноазиатски републики в резултат от следваната от тях "равноотдалечена и независима политика". Тези данни още тогава очертаха редица важни тенденции. На първо място, оказа се, че най-приятелски настроеният към Русия Казахстан поддържа най-голям стокооборот не с нея, а с ЕС (37,5 млрд. евро). Като втори най-значим търговски партньор на региона се очерта Китай (15,7 млрд. евро), докато Русия беше едва на трето място по този показател (7,6 млрд.евро). На второ място се видя, че Туркменистан, Таджикистан и Киргизстан са се ориентирали плътно към Китай, като търговският им оборот с китайците надхвърляше руския, съответно, 3,9, 2,6 и 3,72 пъти. Единствено за Узбекистан би могло да се твърди, че в икономически план се ориентира повече към Русия (търговски оборот от 2,4 млрд. евро) и в по-малка степен към Китай (1,7 млрд.) и ЕС (1,7 млрд.).

Каква обаче е ситуацията шест години по-късно, т.е. в края на 2019. Анализът на външнотърговската статистика сочи, че за равноотдалечена позиция между Русия, Китай и ЕС би могъл да претендира единствено Казахстан, който е най-голямата централноазиатска икономика, превъзхождаща по размерите си всички останали, взети заедно. На, ако през 2013 оборотът на тази страна с ЕС е бил 2,38 пъти по-голям от този с Китай и 4,93 пъти по-голям от този с Русия, днес руснаците незначително са наваксали изоставането си (до 4,8 пъти), докато Китай - обратното - е изостанал (3,87 пъти). Делът на Руската Федерация във външната търговия на Казахстан е 11%, а този на Китай - 13%. Следва да отбележа обаче, че впечатляващата доминация на ЕС в търговията с Казахстан се дължи изключително на износа на енергоносители. Ето само няколко примера. Най-големите търговски партньори на Астана в Европа са Франция, Холандия и Германия. Делът на Франция в съвкупния търговски оборот на Казахстан е 7,6%, при положение, че делът на доставките на казахски петрол и газ в двустранната търговия е цели 91%. Съответните показатели за Холандия са 7,3% и 95%, а за Германия - 4,3% и 73%. Всъщност, това обяснява всичко, тъй като в търговията на Казахстан с Русия присъстват най-вече прокат, черни метали, мед, феросплави, алуминий и множество цветни метали (цинк, хром и манган).

Към Европа се е преориентирал и Киргизстан. Днес там отиват 39,6% от целия му износ, който почти изчцло е предназначен за Швейцария (18%) и Великобритания (17%) - и в двата случая става дума за износ на злато. Делът на Русия е нараснал до 14% (суров памук, продукция на леката индустрия, селскостопанска продукция и т.н.), докато този на Китай е паднал до 5,3%.

По-различна е ситуацията с Узбекистан и Туркменистан. Последният вече се намира в пълна икономическа зависимост от Китай, където отиват 83% от неговия износ. Показателно, че Туркменистан почти не изнася стоки в Русия (1,29%), макар че по отношение на вноса, Москва (10%) е на четвърто място, след Турция (30%), Германия (12%) и Китай (11%).

Предвид тоталната зависимост от вноса на почти всички видове социално значими стоки, Китай (в качеството му на едва ли не единствен източник на търговски приходи) на практика контролира и управлението на тази страна, макар че никой все още не го признава официално.

Малко по-добро е положението на Узбекистан. Формално, 44% от износа му се формира от търговията с Швейцария, като разбира се отново става дума за злато. Следващият най-значим търговски партньор на страната обаче е Китай (17%), следван от Русия (12%).

Единствената страна в региона, където за последните 6 години ситуацията силно се е променила, се оказва Таджикистан, който преориентира основният си търговски вектор, концентрирайки се върху развитието на вътрешнорегионалното сътрудничество: 31% от неговия износ и 15% от вноса се формират от търговията с Казахстан. На второ място е Турция (износ 21%, внос 5,3%), а на трето - Китай (4,9% и 43%, съответно). Русия осъществява сериозен износ в Таджикистан (23% от местния внос), но купува от него твърде малко (2,6% от износа).

Тоест, налага се изводът, че с изключение на разполагащия с петролни и газови запаси Казахстан, нито една от централноазиатските държави не е съумяла да си гарантира успешно развитие, следвайки т.нар. мултивекторна стратегия. Така, стремейки се да се отдалечи максимално от Русия, Туркменистан на практика се оказа в пълна зависимост от Китай, а Узбекистан е на път да го последва.

Всички останали, може би с изключение на Таджикистан, в крайна сметка търгуват най-ефективно именно с Русия, доставяйки и както суровини, така и продукция на първичния икономически сектор. Другите водещи партньори на страните от региона внасят изключително петрол, петролни продукти и злато и не се интересуват от нищо друго.

С други думи опитите за следване на мултивекторна политика, напук на геополитическите реалности, се провалиха. Русия постепенно си връща статута на ключов икономически център, макар че местните елити в Централна Азия все още не са го осъзнали напълно. Тоест, те още не са разбрали, че перспективата пред тях е или да се интегрират с Русия, в рамките на Евразийския икономически съюз, или да се превърнат в лишени от право на глас икономически колонии на Китай. Разбира се, те усещат тази тенденция, само че реагират на нея съвсем в стила на 90-те години на миналия век - опитвайки се да стимулират възхода на местния национализъм,"освобождаването" от чуждата (т.е. руската) култура и история и дори с опитите си да минат от кирилица на латиница.

На този фон, някои руски експерти смятат за неизбежно, че през следващите 4-5 години можем да станем свидетели на сериозни прояви на русофобия, преди икономическите реалности да доведат до необходимото обновяване на местните управляващи елити и, в резултат от това, до преразглеждане на геополитическите приоритети на техните страни.

Впрочем, това се осъзнава и от американските стратези, които опитват да се възползват от този преходен период за да прокарат (чрез многобройните НПО или с помощта на нови и уж нямащи политически характер младежки и екологични движения) идеята за "обособеността на Централна Азия" като напълно самостоятелен и дори самодостатъчен регион. Според тях, той следва на първо място да се дистанцира от Русия, Китай и ислямския свят (Пакистан, Афганистан,Турция, монархиите от Персийския зали), а на второ да осъзнае собствената си геополитическа значимост.

В рамките на тази американска стратегия, Русия на пръв поглед не следва да бъде позиционирана открито като противник на държавите от региона. Просто, защото прекалено много местни жители работят в Русия и този ключов за повечето регионални икономики фактор трудно може да бъде пренебрегнат. Вместо това, се правят опити да се наложи представата за нея като възраждащ се хегемон, чиято експаннзия неизбежно ще засегне и Централна Азия, лишавайки я от самодостатъчност и национална идентичност, а в крайна сметка - и от независимостта и.

Впрочем, подобна стратегия се прилага и по отношение на Китай. Още повече, че през последните десетилетия китайците отпуснаха множество заеми на централноазиатските правителства, които сега трябва да се връщат. Включително чрез отдаването на концесия за продължителен период от време (49 или дори 99 години) на най-апетитните и печеливши местни активи. По този начин на местното население се внушава тезата за безусловните предимства на западния вариант на либерална демокрация и партньорството със САЩ. И, ако се съди по активизацията на националистическите настроения в региона, засега тази схема работи. От една страна, част от активното население и управляващите елити се опитват, доколкото могат, да се впишат в "западния модел". При това, като в повечето случаи само имитират неговите чисто външни атрибути. Друга част обаче, постепенно започва да търси реална алтернатива, което нерядко води някои от принадлежащите към нея до радикалния ислям, създавайки по този начин подходяща среда за проникването на Ислямска държава в Централна Азия.

Сред конкретните прояви на тази американска стратегия са и събитията от началото на септември 2019 в Казахстан, свързани с протестите срещу китайското икономическо проникване в страната, участниците в които призовават за прекратяване на 55 съвместни казахстанско-китайски проекти. Според някои анализатори, съвпадението на тези "стихийни" протести и аналогичните събития в Хонконг идва ли е случайно, а е резултат от усилията на американските специални служби да дестабилизират ситуацията както в самия Китай, така и в страните, където Пекин има сериозни интереси. В тази връзка, няма как да не спомена и странното на пръв поглед заявление на държавния секретар по отбраната на САЩ Марк Еспер за намерението на Белия дом да разположи в Азия ракети със среден и малъг обсег. Според повечето експерти, най-вероятно става дума за разполагането им в Япония и/или Южна Корея. В такъв случай обаче, в техния обсег биха се оказали само източните райони на Китай и Северна Корея. Затова пък, ако на власт в Казахстан се окажат откровено проамерикански политици (каквито там действително има), САЩ биха могли да застрашат едновременно и Китай и Русия. На първо място, защото на огромната и слабо населена територия на Казахстан могат да бъдат разположени голям брой военни обекти с различно предназначение, включително и бази на ракети с обсег до 5000 км. На второ място, това би застрашило районите, където са базирани балистичните ракети и се намират летищата на руската стратегическа авиация в Сибир и Урал, както и аналогичните обекти в Китай. Да не говорим, че в обсега на американските ракети би попаднал и Иран. На трето място, при подобно развитие, Русия със сигурност би загубила космодрума "Байконур". На четвърто място, пред САЩ би се разкрила абсолютно невероятната в момента възможност да разположат свои сухопътни части в Казахстан, който има огромна сухопътна граница с Руската Федерация, Китай и други държави от региона. Накрая, при такова развитие на ситуацията, Вашингтон би получил директен достъп до Каспийско море. Тук мястото да се запитаме, дали за да постигне всичко това Вашингтон би се поколебал да хвърли в хаоса на "цветните революции" и поредицата от кръвопролитни "дворцови преврати" всички държави от Централна Азия и най-вече Казахстан? Струва ми се, че въпросът е по-скоро реторичен.

*Българско геополитическо дружество