24
Сря, Юли
22 New Articles

Спорът за бъдещето на Европа: оста Париж-Берлин vs триъгълника Будапеща-Виена-Рим

брой 6 2018
Typography

В прощалната си годишна реч пред европейския парламент, произнесена на 12 септември 2018, председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер призова Съюзът да се превърне в "глобален играч", последователно отстояващ интересите си на международната сцена.

Той смята, че последните сътресения в глобалната политика и, на първо място, оттеглянето на САЩ от установилия се през последните десетилетия световен ред, откриват пред останалите големи играчи възможности за формиране на нови алианси. Освен това, Юнкер е убеден, че ако ЕС съумее да действа единно и от общи позиции, ще може да постигне стратегическите си цели. Само една силна и единна Европа е в състояние да гарантира сигурността на своите граждани, работните места в глобализирания свят и собствените си представи за това, как следва да бъдат управлявани цифровите технологии, подчерта председателят на ЕК.

Според повечето експерти, изтъквайки подобни аргументи, Юнкер се опитва да убеди гражданите на Европа, че ЕС все още има своето предназначение и призвание, тъй като анкетите сочат, че хората се безпокоят най-вече от нестабилната ситуация в света.

Според председателя на ЕК, последиците от изтеглянето на САЩ от иранската сделка са показали, колко ограничени са в момента възможностите на Евросъюза. Така например, европейските държави се стремят да съхранят споразумението с Техеран, но на практика не са в състояние да направят нищо в тази посока, а заради американските санкции не могат и да продължат търговията си с режима на аятоласите. В тази връзка, Юнкер призова за намаляване на зависимостта на Европа от американските финансови пазари и долара, акцентирайки върху необходимостта еврото да укрепи позициите си като световна валута и "инструмент на европейския суверенитет".

Това че в момента Европа заплаща 90% от своя газов и петролен внос в долари е "абсолютно безмислено" - смята председателят на ЕК. Ето защо, той призова Брюксел да се опита да убеди основните държави-доставчици да търгуват в евро, както и да се промени сегашното положение, когато повечето въздушни полети се плащат в долари.

В същото време обаче, Юнкер смята, че необходимостта от консенсус по такива въпроси, като удължаването на санкциите срещу Русия например, стопира политическия процес и дава възможност на отделни държави да блокират останалите. В тази връзка той предложи занапред въпросите, касаещи санкционната политика на ЕС, както и човешките права, да се решават с мнозинство от гласовете на страните членки.

Очевидно европейският проект се нуждае от сериозно преосмисляне, особено на фона на новата стратегия, възприета от САЩ, поредицата от кризи (включително мигрантската) продължаващи да разтърсват Съюза и негативните последици от изместването на Европа от центъра към периферията на глобалните събития. В тази посока засега се очертават две основни визии за бъдещето на Стария континент, като носител на едната е оста Париж-Берлин, традиционно смятана за "гръбнака" на ЕС, а на другата - очертаващият се и все още условен геополитически триъгълник Италия-Унгария-Австрия, чиято поява е свързана с възхода на консервативно-популистките сили в Европа.

Оста Париж-Берлин и еволюцията на германската външна политика

Както посочва Клер Демесме от немския Институт за външна политика: "След като в течение на няколко години Германия упорито се придържаше към политика на приемане на максимален брой мигранти, в последно време Берлин се връща към логиката, която се споделя от мнозинството държави в ЕС и според която е необходим строг граничен контрол и ограничаване на миграционните потоци". В същото време обаче, германското правителство продължава да настоява за преразпределяне на мигрантите сред останалите страни членки на Съюза, т.е. то не иска да е единственото, което отваря вратите си за т.нар. "бежанци". Канцлерът Меркел все още се придържа към тази политика и очевидно не може да се примири с отказа на държавите от Вишеградската четворка (Унгария, Полша, Чехия и Словакия") да приемат мигранти.

Тоест, в момента Берлин стои близко до стартовата позиция на Франция, според която е необходимо да се вземе решение за контрол на миграционните потоци, като то следва да бъде взето от ЕС, като цяло. Но, докато Макрон следва стратегия на открита конфронтация с с т.нар. "евроскептични правителства" от Централна, Източна и Южна Европа (т.е. отново с Вишеградската четворка, плюс Австрия и Италия), Меркел изглежда не е склонна да налива масло в огъня на противопоставянето и се стреми да поддържа макар и напрегнат диалог с тях, включително с най-радикално настроените Полша и Унгария (към които напоследък се присъедини и Италия). Така, в началото на юли германския канцлер се срещна с унгарския премиер в Берлин, за първи път от почти три години насам. На съвместната си пресконференция с Орбан, Меркел подчерта, че: "ще защитаваме външните граници на ЕС, но не за да се изолираме от всички и да говорим само за затваряне и създаване на някаква крепост".

Както посочва в тази връзка Анри Менюдие от Парижкия университет: "Ангела Меркел очевидно се безпокои от факта, че Източна Европа се отклонява от курса на Брюксел. За разлика от нея, Еманюел Макрон вече е взел своето решение и се стреми да мобилизира партньорите си на Запад (срещу консервативно-популистката вълна в Източна и Южна Европа - б.а.). И, обратното, Германия не иска да се отдалечава прекалено от държавите от Централна и Източна Европа. На първо място, защото те са най-близките и съседи. А, на второ място, защото носи определена историческа и морална отговорност пред тях. Освен това те са основния и търговски партньор".

Впрочем, налице е и известно разминаване в позицията на Париж и Берлин и в чисто политико-партийната плоскост. Макрон очевидно се стреми към нов силов баланс в Европейския парламент, докато Меркел, въпреки всичко, би искала да съхрани формацията на Орбан - Фидес, в групата на Европейската народна партия (ЕНП), защото това би позволило на последната (част от която е и партията на самата Меркел ХДС) да затвърди лидерските си позиции в Европарламента. Към това следва да добавим и бъдещите назначения в рамките на ЕС, които следва да бъдат направени в края на 2018 или началото на 2019. В частност, Германия ще се нуждае от подкрепата на Унгария при назначаването на бъдещия председател на Европейската комисия, дори ако и се наложи да се откаже от претенциите си за Европейската централна банка. Както е известно, в началото на септември 2018 председателят на групата на ЕНП Манфред Вебер (който е член на баварския Християнсоциален съюз, традиционен партньор на ХДС) официално издигна кандидатурата си за председател на ЕК.

Истината е, че през последните години светът силно се промени и това нямаше как да не се отрази и върху политиката на Германия. Според редица анализатори, тя е станала доста "по-свободна" по източното направление и дори започва да влиза в разрез с интересите на САЩ. Така например, Берлин реши да помогне на Турция в разгара на изключително тежката финансова криза, когато турската валута се срина заради американските санкции. Впрочем, Германия си позволи да се конфронтира с интересите на САЩ и в Украйна, съдействайки за безвизовия режим на страната с ЕС, точно в момента, когато Вашингтон беше заложил на поредната "революция", която да свали станалия неудобен за американците президент Порошенко. Да не забравяме и, че Берлин подкрепя стратегическия проект за газопровода "Северен поток 2", който е основната пречка пред САЩ да започнат да продават своя скъп втечнен шистов газ на европейските пазари. Разбира се, тази еволюция на германската външна политика не беше случайна, но за да бъде разбрана се налага да се върнем малко назад.

Както е известно, през 2013-2014 Берлин активно работеше (с помощта на редица германски десни фондации, финансирани от националния бюджет) за откъсването на Украйна от руския интеграционен проект за т.нар. Митнически съюз (създаден през 2010 и трансформирал се през 2012 в Евразийска икономическа общност). И след като това стана факт в резултат от осъществената с пряката подкрепа на Германия и САЩ т.нар. "февруарска революция" в Киев, Берлин си постави като основна задача окончателно да елиминира руското влияние в Украйна, като в същото време "накаже" Москва заради присъединяването на Крим, т.е. изваждането му от евро-американската сфера на влияние. Тоест, германските стратези се стремяха да закрепят успеха си в Украйна. Оказа се обаче, че този успех всъщност не е чак толкова голям, тъй като в света се очертава нова вълна на икономическата криза, противоречията между ЕС и САЩ се задълбочават, Великобритания се ориентира към излизане от Съюза, новите украински власти са корумпирани, неадекватни и слабоуправляеми, а и позитивният ефект от "присъединяването" на Украйна за европейската икономика не е особено значителен. В същото време, в Москва окончателно се убедиха, че политиката на сближаване със Запада и усилията за неговото "умиротворяване" не работи за преодоляването на украинската криза, освен това не гарантира запазването на предишните търговско-финансови отношения с всички западни държави, което принуди руснаците да предприемат съответните контрамерки.

Междувременно, сривът на петролните цени през втората половина на 2014 напомни на света, че глобалната криза от 2008 не е приключила. На практика, станахме свидетели на нейната втора вълна, която засегна най-вече пазарите на държавите от БРИКС и в по-малка степен - т.нар. "развиващи се икономики". Пострадаха също някои от държавите, които през 2008 помогнаха на САЩ, разчитайки, че след стабилизирането на американската финансова система ще бъде възстановен и устойчивият растеж в глобален мащаб. Вместо това обаче, Вашингтон започна да нанася целенасочени удари по своите "спасители", като сред тях се оказа и Германия. През 2016 например, американските власти удариха немския автомобилен гигант "Фолксваген" (обвинен, че е подправил данните за токсичните емисии на своите дизелови двигатели в САЩ) и Дойче Банк (защото не е успяла да предотврати съмнителни сделки за 10 млрд. долара).

Отношенията между Вашингтон и Берлин се влошиха още повече, след като Германия на практика провали плана на Барак Обама са създаването на т.нар. Трансатлантическо партньорство (ТТП), което трябваше да гарантира невиждани привилегии на американските компании в Европа. При това германското ръководство беше наясно, че това неминуемо ще провокира изостряне на противоречията със САЩ, което пък може да доведе до търговски загуби и усложнения в зоната на пряко немско влияние - т.е. в ЕС. На пръв поглед изглеждаше, че този сблъсък между Германия е САЩ ще се окаже пагубен за Берлин. Въпреки това, германците продължиха да играят собствената си игра, в разрез с американските интереси, отлично съзнавайки възможните негативни последици, които започнаха да се проявяват с пълна сила след влизането на Доналд Тръмп в Белия дом.

Всъщност, в Берлин бяха наясно, че светът навлиза в качествено нова епоха, която мнозина анализатори характеризират като "неомеркантилистка". Това се дължи не само на възникването на множество нови външнотърговски и свързани с тях политически конфликти, но и защото класическата ера на меркантилизма или търговския капитализъм от ХV-ХVІІІ век (приключила с кризата през 70-те години на ХVІІІ век, в резултат от която възниква т.нар. индустриален капитализъм) е отлична илюстрация за единството между националното и международното развитие, в чиито рамки успехът на процеса се обуславя от цялата съвкупност сложно пресичащи се противоречия. В резултат от това, Западът вече не може да се разглежда като единен център на т.нар. глобален капитализъм. Наистина, групата Г-7 формално продължава да съществува, но противоречията в нея стават все по-сериозни, включително тези между САЩ и Германия. В същото време икономическият подем от последните десетилетия и дори последните години на пазарна нестабилност доведоха до появата на нови центрове на развитие, които все по-сериозно влияят върху ситуацията в света. Ето защо днес би било грешка да се разглежда като "полупериферия" (по отношение на западния "център") не само Китай, но и Русия.

В Берлин са наясно също, че новите центрове са разположени в съседство със сравнително неголеми държави, където през последните години укрепнаха позициите на националния капитализъм и беше осъзната необходимостта от национална основа за развитие и национална защита на местния капитал. Такива държави са Турция и Иран, както впрочем и Египет, където след т.нар. "арабска пролет" военните успяха да свалят подкрепяните от тогавашния президент на САЩ Обама местни ислямисти.

Естествено, германските стратези си направиха необходимите изводи, а немската дипломация стартира нов "поход на Изток", при това напук на американските интереси и в разрез със стратегията на Вашингтон.

Така например, подписвайки споразумения с Турция и оказвайки на режима на Ердоган определена материална подкрепа (отчасти по линия на миграционната политика), Германия не толкова разчита на бърза икономическа изгода, колкото действа като един от центровете на противопоставяне на САЩ в рамките на Евразия. Към това следва да добавим и очертаващите са различия между Берлин и Вашингтон в рамките на НАТО.

В същото време е съвършено ясно, че Германия действа единствено в свой интерес и в своя нов поход на Изток си съперничи с Русия. Впрочем, освен че си съперничи, тя е принудена и да сътрудничи с Москва, осъзнавайки, че стриктно придържайки се към руслото на американската (гео)политика няма как да спре или поне да ограничи китайската експанзия в Евразия. Тоест, Германия очевидно не възприема и Китай като потенциален съюзник. В същото време, макар че действа в разрез с политиката на САЩ в Евразия и се стреми да реализира съвместни енергийни проекти с руснаците (т.е. да купува повече руски газ, който след това да препродава на европейския пазар), Берлин непрекъснота се оглежда към случващото се във Вашингтон, тъй като не без основание се опасява от възможни нови икономически удари от страна на САЩ.

За разлика от Китай или Русия, Германия не разчита само на себе си, а се опира на Европейския съюз, който напоследък изглежда разкъсван от противоречия. В периода 2008-2016 т.нар. "еврократи", зад които стоят най-вече германските елити, изключително твърдо потискаха всички критики и опити за съпротива срещу провежданата от Брюксел политика. Характерен пример за това беше унижаването и разоряването на Гърция. Що се отнася до сблъсъка с Великобритания, той не донесе успех на ЕС - впрочем същото се отнася и за интригите на Лондон срешу германската хегемония в Съюза. Истината обаче е, че тази хегемония беше възможна само при неутралната позиция на САЩ. През последните две години обаче, отношенията между Вашингтон и Берлин се влошиха. Освен това, след влизането на Еманюел Макрон в Елисейския дворец, Франция, изненадващо за някои, демонстрира намерение отново да участва активно във формирането на европейската политика, отказвайки се да бъде безволев партньор на Германия (както по времето на президента Оланд). В същото време, Франция на Макрон не бива да се разглежда и като съюзник на САЩ. При всички случаи оста Париж-Берлин е изключително важна за Германия, тъй като без нея, германците няма да могат да действат активно по източното направление.

Впрочем, усилията на Берлин да осъществи успешно новия си "поход на Изток" се сблъскват и с редица проблеми от друг тип. Германия е в състояние да предоставя кредити и друга финансова помощ, или пък да участва в реализацията на мащабни съвместни проекти, включителни икономически. Основният проблем на Берлин е, че неговата сфера на влияние не е достатъчно цялостна и се основава на неолибералните правила и норми, които трудно могат да бъдат заменени с нови - протекционистки (които да са в синхрон със съвременните глобални тенденции). Редица държави започват да осъзнават, че влизането в немската сфера на влияние, т.е. в ЕС, не им гарантира автоматично успешно развитие (пример за което са някои страни от т.нар. "Нова Европа" и най-вече България). Една от тях е Турция. За да реши този проблем, Берлин би трябвало да работи за преодоляване на вътрешното неравенство в ЕС, което изглежда изключително трудно, особено предвид факта, че това неравенство се насаждаше изкуствено в течение на десетилетия.

В резултат от това - което вероятно се осъзнава в Берлин - е налице реална заплаха от "дезертьорството" на редица държави членки на ЕС, които биха могли да станат част от някакъв друг икономически (а може би и политически) блок на територията на Евразия. Тук не става дума толкова за доминирания от Москва Евразийски икономически съюз например, а по-скоро за еволюцията на такива намиращи се все още в зародиш проекти като Инициативата "Трите морета", полското "Междуморие" или т.нар. "Нова Австро-Унгария".

Истината е, че в момента Берлин не може да предложи кой знае какво на партньорите си, но за германските компании това засега не е чак толкова важно. За тях е от най-голямо значение да избягват изкуственото изостряне на ситуацията и участието в американските "кръстоносни походи" срещу една или друга държава в Евразия, подкрепяйки ги само на думи. Освен това, Германия не може да си позволи сама да инициира изостряне на отношенията си със САЩ, рискувайки да загуби огромния американски пазар. Именно тези ограничения определят сегашната двулична и непоследователна, но в никакъв случай не и безмислена и алогична, политика на Германия по източното направление. При това в Берлин все още не са наясно, колко далеч ще им се наложи да отидат и доколко тесни контакти ще могат да изградят със своите "източни партньори" (чиито конфликт със САЩ само ще се задълбочава), т.е. колко радикален избор ще им се наложи да направят в крайна сметка. Това, с което са съвсем наясно обаче е, че промените в Европа и Азия са необратими.

Консервативно-популистката алтернатива

Междувременно, възходът на консервативно-популистките сили в Европа, закономерно доведе до появата на нов проект за бъдещето на континента. Така, мнозина анализатори оцениха състоялата се в края на август 2018 в Милано среща между вицепремиера на Италия Матео Салвини и унгарския министър председател Виктор Орбан, като "поставяне на основите на нов политически алианс". Както е известно, доскоро между Рим и Будапеща, независимо от идеологическата близост между управляващите там партии, съществуваха известни правни противоречия. Така, италианските власти, недоволни от факта, че след като пресекат Средиземно море, десетки хиляди нелегални имигранти пребивават прекалено дълго в страната, притискат партньорите си от ЕС да подкрепят "разпределянето" на мигрантите, съобразно утвърдените общоевропейски квоти. Унгарското правителство обаче, категорично отказва да приема пришълците от Азия и Африка. Очевидно, тези противоречия не са били от принципно значение и не са попречили на сближаването между Орбан и Салвини.

По време на срещата Орбан запозна домакина си с унгарския опит в пресичането на нелегалната миграция както на физическо, така и на правно равнище. На свой ред, Салвини призна, че Будапеща има право да защитава собствените си граници и предложи двете страни да разработят съвместно механизми за затваряне на външните граници на ЕС, с което, според него, ще стартира процеса на коренна промяна на Европа. Освен това, италианският вицепремиер изтъкна успехите на унгарското правителство, съумяло да постигне икономически растеж, без да съкращава социалните си разходи, а най-вече за сметка на инвестиции в ключовите отрасли. Според Салвини, този модел е изключително актуален и за Италия.

Истината обаче е, че дискусията по проблемите с миграцията и икономическото развитие бяха по-скоро прелюдия към основната тема в разговорите между двамата, а именно възможностите за ефективно противодействие на брюкселската "еврокрация" (т.е. на оста Париж-Берлин). Както изглежда европейските "национал-консерватори" възнамеряват радикално да променят политиката си в тази сфера. Доскоро те се опитваха да противодействат на Брюксел, чрез своите национални правителства и парламенти, т.е. по "британския модел", но сега очевидно се готвят да използват срещу либералната европейска върхушка собственото и оръжие - европейските институции. И макар че официално това не беше основната цел на преговорите в Милано, Орбан и Салвини обсъдиха и евентуалната стратегия за съвместни действия на изборите за Европейски парламента през 2019.

В момента много от дясно-консервативните сили в ЕС са част от Европейската народна партия, където от доста време насам доминират откровени неолиберали, макар и използващи дясна реторика, от типа на германския ХДС на Меркел. Ето защо, евроскептичните формации обмислят създаването на нов общоевропейски блок, който да обедини консервативните политически сили, готови да влязат в открит сблъсък с ляволибералния дискурс на транснационално равнище. Целта им е да установят контрол в Европейския парламент за да могат да осъществят радикална трансформация на ЕС. Според тях, в момента Съюзът се е превърнал в глобалистка институция работеща за налагането на фалшивите "европейски" (а на практика т.нар. "общочовешки”) ценности.

Тоест, новата консервативно-популистка десница ще се опита да превърне ЕС в своеобразна политическа лаборатория, в която ще се формулират рецептите за съхраняване на националната самобитност на различните европейски народи.

Тук е мястото да посоча, че формиращият се евроскептичен национал-консервативен "интернационал" разполага с много сериозен потенциал. Десните партии, обявяващи се против сегашния модел и политика на Европейския съюз, участват в управляващите коалиции в Италия, Унгария, Полша и Австрия. Освен това, популярността им взривоообразно нараства в Германия (където "Алтернатива за Германия" вече е втората най-популярна партия), Швеция, Белгия, Холандия, Дания и Испания. Днес в ролята на неформален лидер на европейските неолиберали се изявява френският президент Еманюел Макрон. В същото време обаче, популярността му в самата Франция непрекъснато спада, като според последните социологически анкети той се ползва с одобрението на едва 31% от французите, за сметка на нарастващия рейтинг на политици като Марин Льо Пен или Жан-Люк Меланшон. Както и известно, на президентските избори през 2017 Макрон успя да спечели, привличайки гласовете на много привърженици на левицата, притеснени от евентуална победа на "крайната десница". След като влезе в Елисейския дворец обаче, той открито се конфронтира със синдикатите и стартира реформи на трудовото законодателство, които са изцяло в интерес на едрия бизнес. Тоест, стана ясно, че е излъгал избирателите си, цинично използвайки ги за собствените си цели. А след скандала с един от телохранителите му през май 2018 имиджът му тотално се срина.

Впрочем, останалите влиятелни европейски неолиберални политици също се сблъскват със сериозни проблеми. Това с пълна сила важи и за водача на тяхното "дясно крило" - германския канцлер Ангела Меркел, като всичко сочи, че това ще е последния и мандат на този пост.

Съдейки по резултатите от социологическите проучвания и особено след свалянето на правителството на Левия блок в Швеция през септември, ситуацията в тази крепост на левия неолиберализъм също може да се промени. Макар че шведите общо взето са доволни от сегашното си жизнено равнище, това не означава, че са склонни да търпят взривообразния ръст на престъпността и "пълзящата ислямизация", свързани с огромния брой мигранти в страната.
Но макар че неолибералите губят популярност и все по-често стават герои на мащабни скандали, те все още разполагат с достатъчно мощни ресурси - медиите и парите на свързания с тях едър бизнес. Ето защо, шансовете им съвсем не са за подценяване. Големият въпрос е, дали национал-консерваторите ще съумеят успешно да се конкурират на общоевропейско равнище с подобна сила, която в течение на десетилетия формираше западния политически "мейнстрийм". Отговорът може да стане ясен още през следващата 2019. А, ако тогава станем свидетели на истинска "консервативна революция" в Европа, имената на политици като Орбан и Салвини вероятно ще влязат в учебниците по история на Стария континент.

Проектът на Банън за "разпадането на ЕС"

Впрочем, с идеята да помогне за успеха на подобна "революция" в Европа се ангажира още през пролетта на 2018 и бившият главен стратег в администрацията на президента на САЩ Доналд Тръмп - Стив Банън. В края на септември 2018 Банън се появи в Рим, където участва в традиционния младежки фестивал организиран от консервативната партия "Италиански братя" (Fratelli d'Italia), която в момента разполага с 32 депутати и 18 сенатори и се ръководи от Джорджа Мелони - бивш младежки лидер на Италианското социално движение и министър на младежта в четвъртото правителство на Берлускони. Там, в присъствието и на вицепремиера Матео Салвини, той призова всички членове на десните партии в държавите от ЕС "да се обединят в името на победата на здравия смисъл".

"Всички десни следва да формират мощен юмрук за да спечелят изборите за Европейски парламент през май 2019 - заяви американският политолог, който смята през следващите месеци, а вероятно и години, да работи предимно в Европа - залогът на тези избори е честта на европейците, тяхното самоуважение и правото им самостоятелно да вземат решения".

Седмици преди срещата в Рим, големите европейски медии с известна тревога коментираха присъствието на Банън, като повечето от тях бяха на едно мнение по въпроса, защо този "велик провокатор, експерт по фалшивите новини и изключително опитен пропагандист" е решил да се пресели на Стария континент. Според тях, "Банън е тук за да разпадне Европейския съюз" (!). При това, мнозина неолиберални анализатори дори твърдяха, че Банън само формално е бил уволнен от Тръмп, а всъщност е бил изпратен от него в Европа именно с тази цел. Ето защо, програмната му реч, произнесена в Рим, не беше изненада за никого. Още повече, че през юли бившият главен стратег на Тръмп публикува в Daily Beast програмата си за действие, включваща създаването на фондация "The Movement" ("Движението"), с чиято помощ да бъде стимулиран ръстът на консервативния популизъм на европейския континент.

"Националистическият популизъм скоро ще дойде на власт и ще започне на управлява - твърди Банън в Daily Beast - Европейските държави най-сетне отново ще възстановят своята национална идентичност и собствените си граници. Идеята за националната държава е обща черта за всички евроскептични партии и тяхно обединяващо начало".

Според него, "в държавите от ЕС вече се формираха партии и политически движения", за които националното самоопределение на държавите е основна програмна цел". Тоест, както посочва експертът от Carnegie Europe Стефан Лехне: "остава само тези партии да бъдат радикализирани, предавайки им всички знания, които притежава такъв специалист в сферата на политическата стратегия и дезинформация, като Банън".

Впрочем, тъй като от публикуването на програмата на Банън до срещата в Рим, в медиите липсваха каквито и да било съобщения, свързани с него, това вероятно е накарало представителите на неолибералния европейски елит да се успокоят, предполагайки, че става дума за "буря в чаша вода".

Както стана ясно обаче, самият Банън не си е губил времето, макар че очевидно е предпочел да не афишира активността си. Така, той успя да се срещне с основния вдъхновител на движението за излизане на Великобритания от ЕС Найджъл Фараж, както и с новото лице в ръководството на френския Национален сбор (както вече се нарича Националният фронт) Луи Алио, съпруг на Марин Льо Пен. След тези срещи нямаше никакви гръмки декларации, но след  случилото се в Рим, стана ясно, че Банън въобще не се е отказал от намерението си, а тъкмо напротив.

Европейските неолиберални елити внезапно си припомниха, че бившият помощник на Тръмп за последен път беше в Италия през март 2018, т.е. точно когато на парламентарните избори там победиха партиите "Движение Пет звезди" и "Лига", смятани от брюкселските "еврократи" и големите медии за "дясно-популистки".

Притеснените идеологически противници на Банън вече поискаха от своите правителства да задействат всички възможни лостове за борба с неговото "Движение". Като според европейските либерални интернационалисти, печелившата стратегия в случая би била "тоталното отричане на влиянието на американския политически стратег върху настроенията на евроскептичните партии". Както посочва в тази връзка, споменатият по-горе Стефан Лехне: "Трябва непрекъснато да внушаваме през медиите, че европейците не приемат съвети от хора отвъд океана. Следва да заложим на чуството за собствено достойнство на цялото европейско население, включително на популистите и консерваторите, убеждавайки ги, че и без помощта на Банън те вече са постигнали впечатляващи резултати. Защо да следват съветите на един чужденец и да споделят успеха си с него? На този човек трябва да бъде показано, че всички са наясно, защо е дошъл в Европа - тъй като в Америка вече е станал напълно непоносим за американския политически елит, включително за онази негова част, която доскоро го подкрепяше и се възхищяваше от него".

Според самия Банън, европейската консервативна десница би могла да накара европейските правителства да се съобразяват с нея още след изборите за Европарламент през 2014, само че тогава "споделящите близки възгледи и позиции превърженици на Brеxit-а, начело с Фараж, депутатите от "Движението Пет звезди" на Луиджи Ди Майо, Националният фронт на Марин Льо Пен и Партията на свободата на Геерт Вилдерс, просто не съумяха да намерят общ език, отделяйки повече внимание на разговори за намеренията си, отколкото на опитите да ги реализират на практика. Банън твърди, че стоейки отстрани е могъл да види по-добре грешките на споменатите политически лидери и сега е в състояние да им помогне да ги преодолеят.

По линия на фондацията "Движението", чиято централа е в Брюксел, американският стратег възнамерява да организира редовни консултации (или по-скоро своеобразни "курсове за повишаване на квалификацията") за политическите лидери на консервативните формации. В интервю за Reuters, помощникът на Банън и втори човек в "Движението" Рахим Кассам (бивщ активист на британската Консервативна партия, а днес - на Партията на независимостта) заяви следното: "Избрах Брюксел, защото това е сърцето на ЕС. Тук се събират всички значими европейски фигури и е по-лесно да се контактува с тях. Освен това, именно тук се е окопала най-пагубната за истинската западна демокрация сила, в лицето на т.нар. ръководни органи на ЕС".

В централата на фондацията ще работят десет човека, лично подбрани от Банън, чиято задача е анализът на активността на консервативните и популистки партии и изготвянето на конкретни препоръки за всяка от тях. За успеха на мисията на Стив Банън и неговия екип в Европа работят два фактора. Първият е ниската политическа активност на гражданите на държавите от ЕС по време на изборите за Европейски парламент. Ако се анализара динамиката на изборния процес през последните 40 години, става ясно, че от 1979 насам е налице постоянно понижаване на избирателната активност - от 63% до 43%, през 2014. А според експерти, цитирани от испанския ежедневник La Vanguardia, "колкото е по-ниска избирателната активност, толкова по-високи са показателите на популистите, защото те са по-организирани и се отнасят по-съзнателно и отговорно към изпълнението на гражданските си задължения". Това обаче едва ли е точно така - по-вероятното е, че европейският електорат вече е свикнал с мисълта, че от него нищо не зависи и, че "ако механизмът работи, защо трябва да се променя".

Вторият факт, който улеснява усилията на Банън да обедини съмишлениците си в едно цяло, е повишеното социално напрежение в европейските общества. То възникна и постоянно се усилва благодарение на сегашната миграционна политика на ЕС. В тези условия е по-лесно стимулирането на националистическите настроения, както впрочем и евентуалното организиране на "консервативна революция" против сегашния неолиберален политически елит.

Според Стефан Лехне: "За Бенън няма да е особено трудно да ескалира ситуацията с противопоставянето между коренните европейци и мигрантите. Колкото и да се опитват властите и правоохранителните органи да премълчават престъпленията, извършвани от мигранти от Азия и Африка, информацията все пак стига до хората. На коренните европейци отдавна им е писнало от безнаказаността на пришълците. Търпението им не е безгранично и някой ден натискът на народното възмущение, ще взриви целия "котел". И тогава намесата на полицията ще се окаже безполезна. Между другото, на правоохранителните органи също вече е омръзнало да прикриват ексцесиите с участие на мигрантите. Впрочем, дори ако тези ексцесии не се окажат достатъчни, Банън и хората му лесно могат да ги създадат, тъй като американският политически технолог има огромен опит в производството на фалшиви новини и го използва по наистина блестящ начин" (очевидно Лехне намеква за успешно проведената под ръководството на Банън президентска кампания на Тръмп).

Действително, в момента притокът на бежанци намалява, но данните сочат, че антиимигрантските настроения и социалното напрежение в Европа продължават да нарастват. Сред доказателствата за това е непрекъснато повишаващият се рейтинг на "Алтернатива за Германия", която вече е втората най-популярна партия в Германия, след ХДС на Меркел.

Както е известно, Стив Банън официално беше уволнен от поста помощник на президента на САЩ, възможно е дори вече да не фигурира сред приятелите на Тръмп. Въпреки това обаче, мнозина в Брюксел и не само там, се опасяват, че той просто е "командирован" в Европа в рамките на реализацията на програмата "Да направим Америка отново велика". Защото възстановяването на американското величие може да стане не само чрез укрепването на собствената мощ, но и чрез ерозията на мощта на американските съперници. Дали пък това не е истинската цел на "европейската мисия" на Банън? Впрочем, според самия него: "Моделът на евроинтеграция, утвърдил се в ЕС през последните десетилетия, вече е изчерпан. Потенциалът на новите десни партии е достатъчен за да променят всичко в един прекрасен момент. Когато необходимите сили бъдат концентрирани в достатъчно количество, това няма кък да не се случи, при това ще стане много лесно и бързо".

Контраатаката на неолибералния "мейнстрийм"

Естествено, контраатаката на неолибералния европейски "мейнстрийм" (т.е. на оста Париж-Берлин) не закъсня. На 12 септември 2018 Европейският парламент гласува т.нар. доклад "Саргентини" (авторката му е холански евродепутат от партията на Зелените) за вътрешната политика на Унгария и по-точно за курса на нейние премиер. Налага се впечатлението, че докладът е бил "поръчан" именно във връзка със старта на четвъртия мандат на Орбан като министър председател, след като опитът той да бъде свален отвътре отново се провали. Според констатацията на Европейската комисия, докладът е получил в Европарламента достатъчно комфортно мнозинство от 2/3 от гласовете за да се върви към основната цел, а именно прилагането срещу Унгария на чл.7 от Договора за ЕС, който първоначално може да я лиши от право на глас, а след това - евентуално - и на достъп до средствата от еврофондовете. Преди това обаче, следва да се произнесе Съветът на ЕС. Само че негов председател до 31 декември 2018 е Австрия, чието правителство споделя сходни възгледи с Орбан по редица проблеми, споменати в доклада на Джудит Саргентини.

Както е известно, този доклад беше представен за първи път в Европарламента още през юли 2018, но трябваше да изчака връщането на евродепутатите от летните им отпуски за да бъде активирана атаката срещу Унгария с очевидната цел да се демонстрира международната солидарност на неолибералните сили и решимостта им да наложат собствените си ценности като единствено приемливи за Европа. На практика, ставаше дума да бъде даден своеобразен урок на държавите, приети в ЕС след 2004 (сред които е и България), т.е. през периода на активно разширяване на Съюза на Изток. При това най-консолидираните удари се нанасят именно върху Унгария. Сякаш пред ЕС няма други и далеч по-остри и важни проблеми, отколкото тези, съдържащи се в доклада "Саргентини" - като например изказванията на Орбан срещу Сорос, или отказът контрацептивите да бъдат включени в списъка на безплатните лекарства в Унгария, още повече, че през 2019 Съюзът ще бъде напуснат от такъв ключов донор на европейския бюджет като Великобритания.

Истината е, че през последната година Унгария направи сериозна "заявка" за ролята на лидер на съпротивата срещу политиката на Брюксел за натрапване на страните от Вишеградската група, на квоти за разселване на мигрантите от Африка и Близкия Изток. Което е разбираемо, защото именно те се оказаха на пътя на мигрантите към основната им цел – Германия и Северна Европа. Впрочем, както заяви самият Орбан на 26 юли 2018 в програмната си реч пред унгарската общност в румънския град Бейле-Тушнад, всяка нация има право да каже "не" на нелегалната миграция". От значение е, че в икономически план тези страни - макар че през последните години демонстрират положителен икономически растеж - все още се смятат за уязвими от гледна точка на възможностите си в сферата на социалната политика. Тоест, претенциите на Брюксел те да приемат и поемат грижата за "бежанците", не улеснява по никакъв начин стремежа им да постигнат конкурентни условия в рамките на ЕС, а на практика отново ги отхвърля към периферията на Съюза, от която отчаяно опитват да се измъкнат във връзка с поредицата от кризи, на чиито фон "ядрото" на ЕС (т.е. оста Париж-Берлин) неизменно демонстрира тенденция към консолидация, забравяйки в тези случаи за "общите ценности".

След Унгария, в конфликт с Брюксел през 2015 влезе и Словакия, чиито тогавашен премиер Роберт Фицо подаде иск в съда на ЕС във връзка с плановете на Съюза за разселване на мигрантите. Чехия и Полша се присъединиха към кампанията на партньорите си от Вишеградската група по-скоро от солидарност, освен това върху тях също се стовари огромен приток на мигранти - само че от Украйна. Тоест, четирите държави от групата се оказаха на своеобразен кръстопът за мигранти не само от Близкия Изток и Африка, но и от постсъветското пространство. В Брюксел съзнателно си затварят очите за този факт, оставяйки Полша, Чехия, Унгария и Словакия сами да се оправят с потока от украински "гастарбайтери" и в същото време - прехвърляйки им отчасти и собствения си проблем с мигрантите мюсюлмани.

Борбата за правото сами да решават, колко и какви количества мигранти да приемат, все повече сближава държавите от Вишеградската група. Неслучайно чешкият премиер Бабиш заяви, че страната му няма да гласува антиунгарската резолюция. Що се отнася до взаимната подкрепа на управлащите в Будапеща и Варшава, тя стана очевидна още от идването на власт в Полша на консервативната партия "Право и справедливост". Изместването на цяла Централна Европа надясно, най-очевидният пример за което от дълги години насам е именно Унгария, поражда объркване и дори страх у неолибералните евродепутати, особено на фона на вече стартиралата кампания за европейските избори през 2019.

Какви са шансовете чл.7 да бъде задействан срещу Унгария

На първо място, в момента Унгария поддържа много добри отношения с такива ключови държави от ЕС, като Италия и Австрия (която е и председател на Съвета на ЕС). Австрийският (а и германският) бизнес се чувстват отлично в Унгария, освен това Великобритания, която все още не е напуснала Съюза, открито покровителства Орбан в противопоставянето му на Европейската комисия. Що се отнася до гласуването в Европарламента, там нещата опираха да спазването на партийната дисциплина, освен това далеч не всички евродепутати бяха чели доклада „Саргентини”.

На второ място, Полша ясно даде да се разбере, че няма да позволи чл.7 да бъде задействан срещу Будапеща. По този повод полското Външно министерство заяви, че е загрижено от решението на Европейския парламент, подчертавайки, че: "Всяка държава членка на ЕС има суверенното право да осъществява вътрешните реформи, които смята за подходящи... Действията, насочени против държавите членки водят само до задълбочаване на разногласията в Съюза, увеличавайки недоверието на гражданите към европейските институции. Ето защо Полша ще гласува в европейските организации против евентуалното санкциониране на Унгария".

Макар, че Унгария не подкрепи искането на Варшава Доналд Туск да не бъде преизбиран за председател на Европейския съвет, тя се солидаризира с Полша през декември 2017, когато ЕК възнамеряваше да предприеме наказателни мерки и срещу нея.

На трето място, следва да си припомним за програмата PHARE, която беше създадена през 1989 именно за да бъдат подпомогнати икономическите реформи в Полша и Унгария. Истината е, че навремето Западът положи огромни усилия - включително и финансови - за откъсването на Полша и Унгария от т.нар. Източен блок, така че днес много трудно би се съгласил да отстъпи и да изостави всичко онова, което му струваше толкова продължителни усилия и гигантски средства.

Освен това, на фона на трудностите, които ЕС изпитва във връзка с последиците от т.нар. Brexit, докладът "Саргентини" му създаде още един, при това абсолютно излишен проблем. Всъщност, какво би могъл да направи Съюзът, след като унгарците упорито продължават да гласуват за Орбан, а самият той твърди, че е напълно лоялен към Брюксел и иска от него само да не се бърка във вътрешните работи на страната? Готова ли е Унгария да тръгне след някой друг политически лидер? И, дали въобще има такъв? Мнозина, включително и млади политици се пробват в тази роля, но малцина притежават харизмата и политическия нюх на Орбан.

Брюксел очевидно се дразни, че унгарския премиер опитва да се нагърби с мисията на защитник на европейските християнски ценности; че не споделя оптимизма на еврократите по отношение на Украйна и открито заявява, че не вижда никаква перспектива за присъединяването и към ЕС; или, че мечтае до 2030 да превърне Унгария в една от петте най-проспериращи държави в Съюза. Всичко това беше обявено в прав текст от Орбан в програмната му реч в Бейле-Тушнад, която - случайно или не - съвпадна по време с разглеждането на доклада "Саргентини" от Европарламента.

Очевидно за ЕС, т.е. за оста Париж-Берлин, изглежда опасно да оставят Унгария да прави, каквото си поиска, дори при положение, че тя очевидно няма да напусне Съюза, просто защото няма къде другаде да отиде. Впрочем, същото може да се каже и за Полша, само че тя разполага с такъв мощен покровител като САЩ, което и позволява да инициира собствени геополитически проекти, макар и първоначално в рамките на ЕС. Сред тях са Инициативата "Трите морета" или по-реалистичната идея за "новото Междуморие", включвашо, освен Полша, трите прибалтийски постсъветски държави и Румъния. "Междуморието" се разглежда във Варшава като насочено едновременно против руската и германската "експанзия", макар че самият този хипотетичен алианс очевидно има определени аспирации към "буферната зона" между ЕС и Русия, т.е. към Беларус, Украйна и Молдова.

За разлика от Полша обаче, в случая с Унгария ситуацията - от гледна точка на запазването на единството на ЕС - изглежда много по-тревожна. Европейският парламент е основният представителен орган в структурата на Съюза и взетите от него решения определят настроенията в коридорите на властта в Брюксел, докато решенията на Еврокомисията са по-скоро "технически". Освен това, ако в случая с Полша, обвиненията на Брюксел бяха леко завоалирани, сега ЕС се опитва да нанесе удар директно срещу унгарския премиер Орбан, в отговор от пакета закони, приети от унгарския парламент с цел да се попречи на подривната активност на структурите на Джордж Сорос в страната.

Освен това, за разлика от принципите на функционирането на полската съдебна система, проблемът за нелегалната имиграция много сериозно вълнува европейското обществено мнение. По този ключов за бъдещето на Европа въпрос, от другата страна на барикадата, т.е. срещу Полша и Унгария, се оказаха Германия и Франция. Както заяви по този повод държавният секретар във френското Министерство на икономиката Бенжамен Гриво: "беше важно да напомним, че страните членки не могат да се ползват от предимствата на членството си в ЕС, от една страна, и да нарушават нашите правила и ценности - от друга. Става въпрос за нашата идентичност".

Унгария и Полша обаче не възнамеряват да отстъпват. Така, полското Външно министерство квалифицира претенциите на Брюксел към законодателството на страната като "необосновани", препоръчвайки на ЕК в случай, че има някакви съмнения по този въпрос, да се обърне към Европейския съд: "В съответствие с договорите за ЕС, организирането на съдебната система е изключително в прерогативите на държавите членки. Затова определянето на пенсионната възраст на съдиите от Върховния съд не може да се смята за нарушаване на европейското законодателство от страна на Полша, както твърдят от ЕК".

Не бива да се съмняваме, че в своето противопоставяне на брюкселските "еврократи", т.е. на оста Париж-Берлин, Унгария и Полша ще бъдат подкрепени и от други страни членки на ЕС. При това динамиката на този процес се определя от сериозността на миграционния проблем. Според директора на департамента по бизнес-стратегии на Френския институт за изследване на общественото мнение Жером Фурке, противопоставянето по това направление може да разцепи западната общност: "Ако разглеждаме разделението на Изток и Запад, като разделение между новата и старата Европа, става ясно, че някои исторически членове на ЕС, като Италия и Австрия, стоят на сходни позиции с източноевропейските държави. Напрежението е голямо и може да блокира всеки опит за развитие на европейската интеграция. Това представлява много сериозен проблем за президента на Франция Макрон, който превърна европейската строителство в един от стълбовете на своята политика. На свой ред, федералният канцлер Меркел е изправена пред проблема с усилващото се влияние на "Алтернатива за Германия" и втвърдяването на позициите на ХДС/ХСС по миграционния въпрос. Освен това, обкръжението на Германия - от Полша до Италия и от Чехия до Унгария и Австрия, заема все по-радикална позиция по този въпрос, отдалечавайки се от орбитата на Берлин".

Всъщност, противоречията в ЕС едва ли ще се ограничат с разминаването по линията Изток-Запад (присъединяването на Италия към оста Виена-Будапеща е сред доказателствата за това). Предвид нарастването на напрежението във връзка с миграционния проблем в самата Германия и постоянният възход на антиимиграционната консервативна партия "Алтернатива за Германия", не може да се изключва, че в определен момент може да се пропука и самият френско-германски алианс.

Заключение

На фона на всичко казано дотук се очертава изводът, че дълбоката криза, поразила ЕС закономерно води до очертаването на няколко различни проекта за бъдещето на т.нар. "Обединена Европа". Единият е този на досегашния "гръбнак" на Съюза в лицето на оста Париж-Берлин. Той предвижда създаването на силна и централизирана "европейска супердържава", формално управлявана от "еврократите" в Брюксел, а реално - от Германия и Франция. Тя ще се развива все по-независимо от САЩ, ще се стреми да поддържа делови и взаимоизгодни икономически отношения с Руската Федерация, но в същото време ще се опита да продължи експанзията си на изток, т.е. в буферната зона между ЕС и Русия, включваща Беларус Украйна и Молдова, а също постсъветските държави от Южен Кавказ и в това отношение ще влезе в пряка конкуренция (и дори сблъсък) с Москва, която с основание разглежда въпросните територии като зона на собствените си жизнени интереси (т.нар. "близка чужбина).

Вторият проект е на все още условния геополитически триъгълник Рим-Виена-Будапеща, който залага на старата идея за "Европа на нациите", т.е. на суверенните национални държави. Той влиза в остър конфликт с първия проект по такива важни проблеми като мигрантския въпрос или европейското държавно строителство. Страните от този триъгълник също се обявяват за откъсване от американската орбита и подобряване на отношенията с Русия, включително за отмяна на санкциите срещу нея, но за разлика от оста Париж-Берлин нямат претенции за експанзия в буферната зона между ЕС и Руската Федерация, тъй като интересите им са насочени по-скоро на юг и, в частност, към Балканите.

Впрочем, очертава се и трети проект, който обаче е по-скоро периферен. В неговата основа е Полша и нейната стара геополитическа идея за т.нар. "Междуморие". Той е едновременно антигермански и антируски и в същото време (което е напълно закономерно) се ползва и разчита на подкрепата на САЩ. Неговият разширен вариант е Инициативата "Трите морета" (в която, между другото, участват и Австрия и Унгария), но на практика, поне засега, като реални участници в този проект се очертават само балтийските постсъветски държави, Полша и Румъния. Векторът на неговата експанзия също е насочен към "буферната зона", т.е. той се конкурира едновременно и с оста Париж-Берлин, и с Москва.

 

* Национален консервативен форум