Европейският съюз, България и конфликтите на ХХІ век, Борислав Градинаров, съставител, 248 стр. BISFRIM, 2018.
Самото произнасяне на думата „война” отключва силни емоции и тревожност. Тя мигновено запалва червена лампа пред инстинкта ни за самосъхранение. И това е напълно логично, защото човешкото минало е трайно татуирано от войните. Те съпътстват всички етапи и превратности на цивилизацията ни и вероятно ще свършат само със заличаването й по един или друг начин. Трудно е да се изброят, дори приблизително, по-големите въоръжени стълкновения от най-ранните достъпни за нас исторически извори до днес. Според историците, за последните 5500 години човечеството е водило около 14500 по-големи или по-малки войни.
Все пак войните са екстремни проявления на натрупването на много и различни конфликти със своя история, превратности и увеличаване на противопоставянията отвъд определена „червена линия”. Важен елемент от това натрупване е недостатъчната мотивация или умения за решаването им по пътя на преговорите и на взаимните компромиси. От тази гледна точка, никоя война не се разразява внезапно, като природно бедствие. Съществува по-дълъг или по-къс период на симптоматична ескалация на напрежението, на хлъзгане по „наклонената плоскост” към въоръжения сблъсък. Най-важното в подобен предвоенен период е да бъде вярно уловен и анализиран т. нар. системен фактор – онова свойство на съществуващите и нововъзникващите обстоятелства, което им позволява да бъдат „слепени” в едно цяло и да достигнат определена критична маса, отключвайки неконтролируема и разрушителна верижна реакция. Към момента този механизъм не е достатъчно добре изучен, което е сред причините въоръжените стълкновения (войните) да изглеждат непреодолими антропогенични катаклизми, срещу които няма надеждна имунизация. Именно това е темата, която обединява авторите в сборника с научни разработки „Европейският съюз, България и конфликтите на ХХІ век”. ЕС е един от опитите да се създаде такава имунизационна защита. Предотвратяването на нов, самоунищожителен за Стария континент конфликт е сред основните мотиви за оповестената на 9 май 1950 Декларация „Шуман”. Инициираният и подготвен от Жан Моне документ всъщност е политически израз на неговото убеждение, че в Европа няма да има мир, ако държавите не се възстановят от разрушенията на последната война на основата на националния си суверенитет. Същият този суверенитет, в името на който те се потапят в кървавите бани и на Първата, и на Втората световни войни.
Историческият опит на 27-те страни-членки на ЕС (ако не броим Великобритания, която е в процедура на излизане от Съюза) им диктува да подхождат с разумна доза предпазливост, като съхранят по-голяма част от своя суверенитет и същевременно се възползват от изгодите на взаимното сътрудничество. Затова нито Парижкият договор от 1951 за създаване на Европейското обединения за въглищата и стоманата, нито двата Римски договора от 1971 за създаване на Европейската икономическа общност и на Европейската общност за атомна енергия, нито пък подписаният през 1984 договор, който на практика заменя трите общности с Европейския съюз, преминават границите на обединение от относително самостоятелни държавни субекти. И в сегашните си правни рамки ЕС продължава да се крепи на два привидно несъчетаеми принципа - на наднационалния интеграционен процес и на междуправителствените споразумения. Точно постигнатият компромис между тези две начала е причината той да няма ясно определена идентичност и да се различава от всички познати преди съюзи, блокове, пактове, конфедерация, федерации и т. н. В определени случаи, например при евентуален въоръжен конфликт, това би могло да се възприеме като недостатък. Негово проявление са например непреодолимите засега пречки пред създаването на единна европейска армия, която да поеме функциите на защитник и гарант на териториалната цялост на обединените в съюза държави.
Неадекватната НАТО
В сегашния си вид и структура, НАТО не е в състояние да изпълнява подобна функция. Създаден в началото на студената война, Северноатлантическият съюз има ясно изразена и идеологически рамкирана външнозащитна функция. Неговото стратегическо острие, още от самото му създаване през 1949, е насочено на изток – срещу СССР и Варшавския договор, до 1989, а след известен период на военно и дипломатическо затопляне през последното десетилетие на миналия век, рестартира програмата за прихващане на новия стар противник – този път Русия, и евентуалните заплахи от Близкия и Далечния Изток. В това е и неговата слабост: той е замислен и конструиран да отрази една ясно очертана и консолидирана голяма и външна за военния съюз заплаха. Но не разполага с ешелонирани ресурси и стратегически план за справяне с няколко заплахи от различен ранг и характер, които могат да бъдат синхронно или диахронно задействани и да имат различни цели. В случай на едновременна атака срещу САЩ и ЕС липсва гаранция, че европейските страни няма да се окажат в ролята на слабото звено, определящо здравината на цялата конструкция.
В много отношения НАТО е финансово, военно и логистично зависима от САЩ, независимо, че болшинството от членовете и са от Стария континент. Това поставя пакта в опасна и непредвидима обвързаност с личностните особености и манталитет на поредния стопанин на Белия дом във Вашингтон, както и в подчинение на приоритетите, които стоят пред Държавният департамент и Пентагона в един или друг момент. Всички тези въпросителни около възможностите на НАТО да се справи с ангажиментите си към европейските си страни членки не остават неотчетени и неоценени. От 29-те държави, участващи в пакта към момента (след приемането на Черна гора през 2017), шест страни, влизащи в ЕС, не са членове на НАТО и не считат това за недостатък. Това са Австрия, Кипър, Финландия, Ирландия, Малта и Швеция.
Северноатлантическият съюз не разполага и с ефективни инструменти, извън дипломатическия арсенал да отреагира на въоръжени конфликти между страните членки. Например между Турция и Гърция (не само по Кипърския въпрос), евентуалната ескалация на спора за полуостров Гибралтар между Великобритания и Испания, както и между все по-непредвидимата Турция на Реджеп Ердоган и някоя съседна държава - членка на НАТО, като България.
В интерес на обективния анализ на ситуацията, следва да се подчертае, че към настоящия момент липсват непосредствени индикации за "сгорещяване" на възможен конфликт, който да въвлече и страната ни. Но ако не иска да се окаже като в бедуинската поговорка за жаждата и кладенеца, София следва да отчита поне три източника на риск. Първият е свързан с вероятността да бъде поставена на първата линия в евентуална конфронтация между Северноатлантическия алианс и Русия в Черноморския регион. След присъединяването на Кримския полуостров към Русия основният съперник на НАТО все повече възприема акваторията на Черно море за важен елемент от своите стратегически интереси и буфер срещу агресия от запад. Изострянето на конфронтационната реторика между Брюксел и Москва може да провокира допълнително нагнетяване на напрежение в допирните точки между НАТО и Русия и да увеличи вероятността от преднамерен или непреднамерен сблъсък. При такъв сценарий България, по силата на поетите при подписването на договора за присъединяване към НАТО ангажименти, ще се окаже една от много вероятните цели на руските стратегически оръжия със среден обсег.
Втората заплаха, вероятността от която расте едновременно с разширяването на турската инвазия в Северозападна Сирия, е регионален военен сблъсък с все по-войнствено настроения и непредвидим режим в Анкара. Ислямисткият президент на североизточната ни съседка Реджеп Ердоган, я превръща методично в тоталитарна структура, отдалечаваща се от западните ценности и свободи, лесно манипулируема и склонна към военни авантюри. Войната в Северна Сирия срещу т. нар. Сили за защита на народа (YPG), военно крило на Партията на демократичния съюз (PYD), която Анкара счита за филиал на забранената в Турция Кюрдска работническа партия (PKK) е само опипване на почвата за последващи военни инвазии. И нещо като „дипломатическо разузнаване с бой” за установяване степента на турска агресия, която САЩ, Русия, Иран и останалите въвлечени в сирийския конфликт участници са склонни да преглътнат.
Едновременно с това Турция методично раздухва отдавна тлеещите гранични спорове с Гърция покрай няколкото необитаеми острови в Егейско море. Окупацията на Северен Кипър, както и ескалацията на спора за принадлежността на тези острови през 1996, показва, че членството в НАТО не е застраховка срещу военен сблъсък на формалните съюзници. Поддържането на висок градус на погранично напрежение е много вероятен детонатор на въоръжен турско-гръцки конфликт. Близостта му до границите на България и възможните му развития не следва в никакъв случай да се подценяват. Още повече, че сред висшия военен състав и политическото ръководство на Турция се наблюдава засилване на склонността към прибягване до военен вариант за решаване на възникващите проблеми. Има все повече индикации, че югоизточната ни съседка възражда "Стратегията за военни действия 2.5", предложена преди 24 години от турския дипломат Шюкрю Елекдаг. А тя тръгва от презумпцията, че Турция е заобиколена от врагове и трябва да е готова да се сражава едновременно на „2.5 фронта” - на изток срещу Сирия, на запад срещу Гърция и вътре в страната - срещу ПКК.
В интерес на националната сигурност и териториалната си цялост България трябва да държи под непрекъснато внимание и събитията в Македония, Сърбия и Албания. Присъединяването на Западните Балкани към ЕС може и да изглежда обещаваща политическа и дипломатическа кауза, но реализмът изисква на тях да се гледа по друг начин. Между Белград и Тирана периодично прехвърчат искри около статута на Косово, а крехкият баланс между двете основни етнически групи в Македония лесно може премине в междуетнически сблъсък. И ако намеренията на Прищина да създаде собствена армия, независимо от неизяснения статут на Косово, се осъществят, "балканското уравнение" може да се окаже с прекалено много неизвестни, за да се реши задоволително. Към всичко това трябва да добавим и наличието на компактни маси от мюсюлманско население, което в определени ситуации би послужило като допълнителен мотив Турция да предяви претенции към прекрояване на сегашните граници на Балканския полуостров.
Заключение
Какво ще променят в нашия живот, възприятия и мислене войните през ХХІ век – това са въпросите, върху които разсъждават авторите, включени в настоящия сборник. А най-същественото е, дали, опознавайки все по-добре природата на конфликтите и на тяхното развитие във времето, можем да се научим да ги преодоляваме преди да са стигнали до гореща фаза. В крайна сметка, като всяко човешко творение, и войната, и мирът са несъвършени, следователно могат да бъдат предефинирани, променяни и обезопасявани. Стига да има достатъчно знание и воля за това.
В настоящия сборник с научни анализи участват автори не само с академична подготовка и кариера, а и дипломати, военни и специалисти в различни области, които на основата на експертните си знания и практически опит разкриват различни страни и характеристики на конфликтите на ХХІ век. Много от застъпените от авторите тези и позиции са дискутирани на проведената в СУ "Св. Климент Охридски" на 18 декември 2017 национална конференция, посветена на ЕС, България и войните на ХХІ век.
Този том с изследвания е завършващият етап и на проекта "България в ЕС (проблеми, рискове и перспективи)", върху който работят колектив от учени от секция "Социални теории, стратегии и прогнози" на Института за изследване на обществата и знанието към БАН. Издаването на книгата "Европейският съюз, България и конфликтите на 21 век" става с финансовото съдействие на Българското геополитическо дружество, Балканският институт за стратегически прогнози и управление на риска и на проф. дфн Желязко Стоянов.
* Институт за изследване на обществата и знанието към БАН
