08
Нед, Дек
5 New Articles

Арабската „революция”, гражданската война в Либия и българската позиция

Актуално
Typography

Обективно погледнато, сегашната революционна ситуация в Арабския свят до голяма степен отслабва всички водещи местни режими - както съществуващите, така и онези, които се готвят да ги заменят. Съществуващите – защото не искат промени, а те вече няма как да бъдат спрени, а новите – защото макар да искат промени, нямат нито сили, нито ресурси да ги реализират.

В тези условия, както посочва американският анализатор Виктор Ясман, повечето арабски държави, най-вероятно, ще се трансформират в прозападно настроени квазидемократични режими, просто поради липсата на друга алтернатива. При това, САЩ ще могат не само да запазят геополитическите си позиции, но и да се утвърдят като лидер на „западния” цивилизационен проект. Именно на това разчита и администрацията на президента Обама. Но, САЩ, както и водещите държави от ЕС, са силно заинтересовани и в чисто икономически план от по-бързата смяна на историческата парадигма в Близкия изток. Защото това би означавало възможност за грандиозно преразпределяне на доходите, ако Арабският изток действително бъде насочен по пътя на политическата либерализация.

Нещата опират до това, че управляващите днес кланове в петролните държави от Персийския залив (както впрочем и в Либия), на практика, са монополизирани приходите от добивания там петрол с помощта на държавните компании, които контролират. Добитият от тях арабски петрол се доставя на световните пазари, преработва се и се продава на потребителите от западните петролни гиганти, които са най-вече американско-британски. При това, западните петролни компании, за разлика от държавните арабски, са частни акционерни дружества. Макар че и едните, и другите не пораждат кой знае какви симпатии сред обикновените хора, очевидно е, че западните компании са много по-прозрачни, а разпределянето на доходите в тях има далеч по-цивилизован и демократичен характер, отколкото в близкоизточните им партньори. В края на краищата, едно е в директорския борд да участват избрани от акционерите мениджъри, а съвсем друго той да включва само принцове от управляващата династия. Така, излиза, че приходите на националните петролни компании на държавите от Залива (а това се отнася и за Либия) отиват за укрепване на статуквото, т.е. на откровено авторитарните местни режими. Наистина, Саудитска Арабия, както впрочем и другите монархии (а дори и режимът на Кадафи) харчат грандиозни средства за различни обществени фондове или като дарения, но го правят просто защото така са решили, а не защото законът ги задължава.

Ако в резултат от революционната трансформация на Близкия изток на власт дойдат прозападни режими от парламентарен тип (донякъде наподобяващи този в Турция например), картината в региона ще се промени не само в геополитически, но и в геоикономически план. Защото държавните арабски компании ще бъдат приватизирани, или пък интегрирани по друг начин в международните пазари. Тоест, ще станем свидетели на своеобразна „либерализация и демократизация” на капитала, каквато се случи и в постсоциалистическите източноевропейски държави. Разбира се, в рамките на този процес, достъп до арабските петролни компании, а това означава – и до петролните запаси, ще получат само най-мощните западни корпорации, което, само по себе си, прави Западът силно заинтересован от „либерализацията и демократизацията” на повечето държави от Близкия изток и Северна Африка. Всъщност, има само три държави от региона, които, поради специфичните си политически режими, принципно не биха могли да участват в този „западен проект”, и това са Судан, Либия и Иран.

Судан обаче, вече се разпадна на две части, след референдума за отделянето на Юга. Съдбата на Либия пък се решава в момента. Остава Иран, чиято роля, наред с тази на Турция, ще нараства паралелно с навлизането на Арабския изток в период на продължителна нестабилност. Но, ако в резултат от сегашната трансформация, в повечето арабски държави се наложат полусветски-полуислямистки прозападни режими, иранският теократичен модел може и да загуби религиозната и революционната си привлекателност за арабските маси.

Според споменатия по-горе Виктор Ясман, събитията в Арабския свят ще засегнат интересите на всички водещи държави по света, но най-вече тези на ЕС, Китай, Япония и Южна Корея, които получават именно оттам основната част от необходимия им петрол. Никой от тях не разполага с военни части в региона, нито демонстрира желание да използва сила за въвеждане на ред в него. Ясно е, че САЩ са единствената държава, която наистина е в състояние да го направи. Което обаче не означава, че американците ще се заемат с това, най-вече, защото използването на сила може да доведе до резултати, противоположни на желаните. Разбира се, Съединените щати ще защитават най-вече собствените си интереси, но нямат да го правят без въобще да се съобразяват с Китай и другите държави от БРИКЮА (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), ЕС или някои други важни играчи. Защото в противен случай те могат да стартират активна „контраигра” срещу американците и да окажат сериозна подкрепа на антиамериканските сили в т.нар. Голям Близък изток. Освен това, ерата на еднополюсния свят вече приключи, а Близкият изток е прекалено важен за останалия свят за да се допусне регионът да бъде обзет от хаос и анархия. Досега САЩ, въпреки острите декларации, гледаха да действат внимателно и да не допуснат сериозен гаф. Очевидно, стремежът на Обама е САЩ да действат от името на всички останали играчи. Във всеки случай, гласуването от всички 15 членове на Съвета за сигурност на ООН за санкциите срещу Либия, както и негласният консенсус за разделянето на Судан говорят именно за това. Но, ако Обама все пак се реши да предприеме директна военна намеса в Либия, към което го тласкат привържениците на съхраняването на статуквото в Близкия изток, цялата му игра, целяща „либерализацията и демократизацията” на региона ще бъде компрометирана и занапред той едва ли ще може да разчита на разбирателство с Китай и Русия.

Гражданската война в Либия

Ходът на събитията в Либия, която момента е във фокуса на „революционните промени” в Арабския свят, показва, че за разлика от „колегите” си Бен Али и Мубарак, Кадафи засега не възнамерява да се предава. Основният му съюзник е времето, защото ако коалицията не съумее да постигне решаващ прелом и то в съвсем кратък срок, мисията и рискува да се провали, тъй като нито Западът, нито арабско-мюсюлманският свят няма да допуснат продължителна военна намеса в либийския вътрешен конфликт. В същото време, залагането единствено на въздушните удари води именно до проточването на конфликта във времето, защото същността на този вид война е постепенното изтощаване ресурсите на противника. Разбира се, възможно е коалицията да се заеме с въоръжаването и обучението на бунтовниците, но така рискува да бъде обвинена, че съзнателно разпалва гражданска война в Либия, т.е. че въобще не е безпристрастна. Самата опозиция пък е прекалено слаба за да може сама да отблъсне силите на Кадафи от вече заетите позиции, пък дори и с помощта на авиацията на коалицията.

На свой ред, либийският диктатор може да използва срещу Запада такова ефективно оръжие като бежанските вълни, които вече няма намерение да ограничава (дори напротив, заинтересован е да ги стимулира). Ако от Либия, или през Либия, към Европа се насочат десетки хиляди мигранти, това би било истинска демографска бомба.

Междувременно, вече се води напрегната информационна война. Триполи непрекъснато тръби за многобройни жертви сред гражданското население, докато европейците и американците се опитват да го опровергаят. Паднаха и първите жертви в редиците на коалиционните сили. В тази връзка, в доста странно положение се оказа Лигата на арабските държави, която формално даде карт бланш за въздушната атака срещу Кадафи. Генералният и секретар Амр Муса вече обяви, че арабите всъщност са искали само забрана на полетите, но не и бомбардировки срещу мирното либийско население. Подобни изявления обаче, на практика, дават рамо на Кадафи и демонстрират колко крехка е подкрепата за военната акция срещу либийския диктатор в арабския свят. Впрочем, против нея все по-ясно се обявяват и такива държави като Турция, Русия и Китай, които първоначално предпочетоха да си замълчат. В тази връзка, специално внимание заслужава и позицията на Германия.

Като цяло, в Близкия изток доминира усещането за задълбочаващ се хаос. Така, президентът на Йемен, където вълненията не секват, прати правителството в оставка, докато в същото време вождовете на собственото му племе го призовават да се оттегли.

В Египет избирателите одобриха на референдум поправки в конституцията на страната и сега там ще се проведат извънредни избори, които могат сериозно да дестабилизират ситуацията. В Мароко не секват демонстрациите с искане за оставка на правителството. В Алжир, в отговор на неспиращите вълнения, президентът обещава конституционни промени. Нараства напрежението в Сирия, където в град Дераа, протестиращите изгориха сградите на съда и офиса на управляващата партия БААС. Ако вълненията се прехвърлят и в тази, доскоро все още спокойна държава, където управлява твърд диктаторски режим и която заема ключови геополитически позиции в региона, хаосът в Близкия изток със сигурност ще продълги още дълго.

Що се отнася до Либия, лансираната още преди време прогноза, че страната може да се окаже разделена (най-малкото) на две, продължава да изглежда доста вероятна. Кадафи едва ли ще може да довърши опозицията, заради подкрепата на чуждестранната авиация, тя пък, както изглежда, няма достатъчни сили за да го свали. В крайна сметка, в страната могат да бъдат изпратени „умиротворители” от арабските страни, което би „консервирало” ситуацията задълго, без обаче ни най-малко да помогне за решаването на проблема.

Българската позиция

На фона на всичко казано дотук, българската позиция по отношение на войната в Либия (като най-актуалния за момента сблъсък, в рамките на прословутата „арабска революция”) би следвало да се съобрази със следното:

- много е възможно конфликтът в Либия да се проточи много повече от очакваното, или да бъде „замразен” без да е постигнато окончателното му решаване, като страната се окаже разделена на две или повече части, управлявани от различни кланове, по „сомалийски модел”;

- ако либийският конфликт не бъде решен достатъчно бързо с отстраняването на Кадафи, може да се очаква постепенна промяна на настроенията в арабския и мюсюлманския свят към откровено антизападни и предприемането на конкретни мерки срещу държавите, ангажирали се директно в либийската гражданска война, както и срещу техните граждани.

- при евентуалното сваляне на Кадафи от власт, управлението в Либия най-вероятно ще се поеме от хора, пряко замесени в процеса срещу българските медици (и изтезанията, на които те бяха подложени) и дискредитирането на страната ни пред света – достатъчно е само да посочим бившия вътрешен министър Абдел Фатах Юнус, който днес е главнокомандващ на опозиционните сили, или бившият правосъден министър Мустафа Абдел Джалил, оглавил т.нар. Преходен национален съвет;

- либийската опозиция не желае чуждестранно военно присъствие на територията на страната, освен това липсват каквито и да било доказателства, че в Либия действително сме свидетели на борба за повече демокрация (както, до голяма степен, беше в Египет и Тунис), а не на кланово-племенно противопоставяне, типично за тази част на света.

- новият режим не само че няма да покрие либийските задължения към България, но най-вероятно, ще разчита на мащабна финансова помощ от ЕС, а това означава и на такава помощ от България.

- нестабилността в Либия, която ще се запази в продължение на години и след евентуалното сваляне на Кадафи, вероятно ще генерира мощен емигрантски поток от Африка към Европа, включително и към България – впрочем, още днес тя е фактор за повишаване цените на енергоносителите, което особено тежко засяга именно страни като нашата, изцяло разчитащи на вноса им.

- също както се случи в Ирак след свалянето на Саддам, и в Либия след евентуалното сваляне на Кадафи, перспективите пред българския бизнес няма да станат по-добри, отколкото са били преди това, а по-скоро напротив – бизнесът ни рискува да бъде изместен и от малкото си все още съхранени позиции в страната.

- военните действия в Либия открито се използват за укрепване вътрешнополитическите позиции на европейски политици, които, по редица важни въпроси, действат против българските интереси – като например френския президент Саркози, който е най-големия противник на присъединяването на България към еврозоната.

България няма абсолютно никаква причина да съжалява за евентуалното сваляне на Кадафи и за съдбата, която най-вероятно го очаква при подобно развитие, защото и той, и кланът му са я заслужили напълно. В същото време обаче, страната ни няма и абсолютно никаква причина да смята, че би могла да спечели нещо от случващото се в Либия. Истината е, че то едва ли би ни донесло дори и само морално удовлетворение, особено ако след падането на клана Кадафи, на власт в Либия дойдат хора, като генерал Абдел Фатах Юнус, лично наредил навремето изтезанията на българските медици.

Затова прякото българско участие (пък макар и ограничаващо се със „символичното” изпращане на военна фрегата, или проявяващо се под някаква друга форма) в либийската война би било не просто безсмислено, но дори вредно, от гледна точка на добре осъзнатите национални интереси. В крайна сметка, членството ни в една или друга международна организация (включително и военна) не отменя необходимостта тези интереси да бъдат защитени.

 

*Център за изследване сигурността на Балканите и в Черноморския регион