Резюмирайки резултатите от десетгодишното сътрудничество между Русия и НАТО, един руски военен анализатор отбеляза наскоро, че отношенията им могат да се определят като „брак по сметка, всяка от страните в който преследва собствените си интереси и затова те трудно могат да се смятат за истинско семейство”. За индусите, браковете по сметка, не са нещо необичайно. За Делхи обаче би било полезно да се замисли, колко бързо Русия прекрати заиграването си с НАТО, щом то се оказа в противоречие с реалностите (и с нейните интереси, разбира се).
И тъй като НАТО вече започна да се заиграва с Индия, правителството на последната също би следвало да се запита, какви точно отношения с пакта ще са от полза за нея. Едва ли е учудващо, че двете страни предпочетоха да не привличат вниманието на останалия свят към своята знакова 45-минутна среща, когато на 28 септември 2007 индийският външен министър Пранаб Мукерджи и генералният секретар на НАТО Яп де Хоф Схефер се срещнаха в Ню Йорк. Без съмнение, САЩ искрено се стремят към формиране на партньорство между Северноатлантическия алианс и Индия. Тъй като НАТО се трансформира, така че да може да поеме нови мисии в Африка и Южна Азия през ХХІ век и тъй като пактът, на практика, се „придвижва” през Близкия изток в посока към Индийския океан, в търсене на т.нар. „глобално партньорство” (в момента в него членуват двайсет държави), Индия неизбежно се превръща в част от дневния му ред. И тъкмо това стана съвършено очевидно през септември.
Ученията на НАТО в Индийския океан
Както е известно, през този месец военно-морски сили на пакта осъществиха историческа визита в Индийския океан. В тази морска мисия на НАТО бяха ангажирани шест кораба на негови страни-членки, които напуснаха бреговете на Европа на 30 юли. Маршрутът им, с обща дължина 12500 морски мили, включваше плаване около Африка – макар, че флотът можеше да избере по-прекия път през Суецкия канал, той предпочете да мине покрай западното крайбрежие на Африка и делтата на река Нигер, внимателно заобикаляйки Африканския Рог, също както през ХV век пътуват за Малабарското крайбрежие на Индия първите португалски и холандски кораби.
Флотът на НАТО, съставен от бойни кораби на Португалия, Холандия, Германия, Дания, Канада и САЩ, формиращи т.нар. Постоянна военноморска група на пакта ( SNMG 1 - една от четирите подобни в Северноатлантическия алианс), предприе наистина продължителна (над два месеца) мисия. След като спряха за кратко в пристанището на Кейптаун, през първата седмица на септември корабите навлязоха в Индийския океан и проведоха учение край бреговете на Сомалия, след което останаха за четири дни край Сейшелските острови, преди да се върнат в Средиземно море, през Червено море и Суецкия канал.
В официалната декларация на НАТО беше отбелязано, че разгръщането на флота в Индийския океан цели „да демонстрира способността на алианса да реагира на възникващите кризисни ситуации в глобален мащаб и да укрепва тесните си връзки с регионалните военно-морски флоти и другите морски организации”. На свой ред, генералният секретар Схефер подчерта, че „морската сигурност, гарантирането на безопасното плаване на корабите и подкрепата за координиране на международните усилия за защита на доставките на енергоресурси, са приоритетни задачи на НАТО”.
Глобалното партньорство на НАТО
Въпросната инициатива бе естествена последица от срещата на върха на НАТО в Рига, през ноември 2006, където особено внимание беше отделено на възприемането, от страна на пакта, на „нова глобална стратегия”, концентрирана върху операциите извън неговата традиционна зона на отговорност, в отговор на глобалните предизвикателства и в името на международната сигурност и стабилност.
По време на подготовката за срещата на НАТО в Рига, новоназначеният посланик на САЩ в алианса Виктория Нъланд (съпруга на известния американски неоконсерватор Робърт Кейгън – б.р.) заяви, че „меденият месец” на ерата след края на студената война е приключил и, че НАТО трябва да развива своя потенциал „където и когато той може да бъде укрепен”. „НАТО следва да стане онази организация, в която да обсъждаме всички въпроси, касаещи нашето бъдеще – Близкият изток, Ирак, Северна Корея, Китай, Иран – това са само част от проблемите” – добави тя.
Мисията на НАТО в Индийския океан беше предприета половин година преди априлската среща на върха на НАТО, която ще се проведе през 2008 в Букурещ. Очаква се, че в Румъния на дневен ред ще бъде поставен въпросът за по-нататъшното разширяване на алианса, укрепването на неговия потенциал и на способността му да осъществява съвместни мисии с партньорите си по цялата територия на планетата.
През юли, помощник държавния секретар на САЩ по европейските и евразийски въпроси Даниел Фрид заяви пред Комисията по международните отношения към американския Конгрес, че от особено значение е „ангажирането на алианса в ключовите операции по света, защото той (т.е. НАТО – б.р.) е основния инструмент за гарантиране сигурността на трансатлантическата демократична общност и за решаването на днешните и утрешни проблеми на сигурността”. Според него, сред тези предизвикателства пред НАТО са екстремизмът, тероризмът, разпространението на ядрените оръжия, т.нар. „пропаднали държави”, атаките в кибер-пространството и несигурността в енергийната сфера и, особено, в добива и доставката на енергоносители.
Африканското предизвикателство
Очевидно е, че в една или друга степен, т.нар. „глобални предизвикателства” могат да се открият в много държави от района на Индийския океан, който по този начин се превръща в приоритетна зона на действие за Северноатлантическия алианс. С това обаче картината не се изчерпва. До голяма степен, в основен лайтмотив на възобновилата се борба на западните държави за Африка, се превръща нарастващото китайско предизвикателство за западната доминация на Черния континент и стремежът да бъдат „защитени” африканските петролни находища (почти 15% от петрола, който САЩ внасят, идва именно оттам).
Бъдещата роля на НАТО в Индийския океан е част от добре обмислената стратегия на Запада. Така, военно-морската мисия на пакта през септември съвпадна с друга важна инициатива на Вашингтон – новосъздаденото Африканско командване ( AFRICOM ), отразяващо дългосрочното стратегическо значение на континента, се готви да започне да функционира до края на 2007.
Назначеният за командващ на AFRICOM генерал Уйлям „Кип” Уард подчерта „необходимостта от тясно сътрудничество” с НАТО, която от юли 2005 осигурява въздушен транспорт за умиротворителните сили в Дарфур. Уард обаче разчита на задълбочаване и разширяване на ангажиментите на пакта в Африка. В началото на октомври, той заяви, че „ AFRICOM може да подкрепи усилията на НАТО на африканския континент, като координира американския принос, способността на пакта да осъществява конкретни операции и подготовката на кадри. НАТО е организацията, която може да гарантира на AFRICOM достъп до европейските интереси, възможности и опит на африканския континент... На свой ред, AFRICOM може да осигури необходимата тилова поддръжка на НАТО, професионална военна подготовка и участие в координирането и практическото осъществяване на операции за гарантиране на сигурността и съпровождащата ги пропагандна кампания”.
Така наречените „командни задачи” на AFRICOM са достатъчно мащабни. Според високопоставен американски правителствен чиновник, те не се изчерпват с „издирването на терористи в районите, които не се контролират от местните правителства”, още по-малко пък в „преследването на терористи из цяла Африка”, а включват „осъществяването на операции за гарантиране на сигурността в рамките на целия регион”, включително и на „военни операции, ако се наложи”.
В тази връзка е добре да припомним, че на 20 септември Вашингтон поиска от Съвета за сигурност на ООН да гласува резолюция за Афганистан, с която на ръководената от САЩ коалиционна операция „Несъкрушима свобода” се дава правото да разполага с още един компонент – да осъществява и „морско прехващане” (т.е. прехващане на „вражески” кораби в Индийския океан). В отговор, руският представител в Съвета посочи, че подобна постановка не се съдържа в нито една от неговите предишните резолюции за Афганистан. Москва поиска да и бъдат дадени необходимите разяснение и предложи вместо да предостави исканото от Вашингтон разрешение, резолюцията на Съвета за сигурност да „отразява необходимостта от спазване нормите на международното право и националното законодателство при осъществяване на каквито и да е действия по прехващането на кораби във водите на Индийския океан”. Руското предложение обаче беше игнорирано и САЩ продължиха да настояват за гласуване на тяхната резолюция.
Последната, на практика, дава възможност на съюзническата коалиция в Афганистан да прехваща и да претърсва кораби, за които се подозира, че превозват оръжие или военна техника и екипировка за терористичните групировки, действащи в района на пакистанско-афганистанската граница. В същото време тя легитимира бъдещата морска активност на НАТО в Индийския океан и Арабско море – едно доста зловещо развитие, на фона на изострящата се конфронтация между САЩ и Иран.
НАТО в Азиатско-Тихоокеанския регион
В същото време т.нар. Средиземноморски диалог на НАТО (от 1995) и Истанбулската инициатива за сътрудничество - ІСІ (от 2004) вече разшириха зоната на действие на алианса от Източното Средиземноморие към района на Персийския залив. Присъствието на НАТО в Залива придоби стабилна основа след като, през януари 2007, Саудитска Арабия стана партньор на ІСІ. Сега алиансът обсъжда формалното си обвързване със Съвета за сътрудничество на страните от Залива, включващ Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства.
За сравнение, районът на Индийския океан продължава да бъде своеобразен „вакуум” за НАТО, макар че пактът постигна определен прогрес в Азиатско-Тихоокеанския регион. Разбира се, НАТО се опитва да лансира достатъчно убедителни обяснения, подчертавайки, че въпросът не опира до това, колко далече може или трябва да отиде алиансът, а до това, как да може да действа навсякъде, където са застрашени интересите на неговата колективна сигурност. НАТО настоява, че всъщност не пактът се „промъква в Азия или в Тихоокеанския регион”, а такива страни, като Япония, Австралия, Нова Зеландия и Южна Корея са заинтересовани от сътрудничеството с него, което, разбира се, се подкрепя и от ръководството в Брюксел.
За разлика от партньорите на НАТО в Персийския залив и Близкия изток, почти всички от които са авторитарни режими, алиансът се гордее, че споделя „общи ценности” с партньорите си в Азиатско-Тихоокеанския регион. Тук тезата на НАТО е „общи ценности и общи заплахи”. Лесно е да се досетим, че сътрудничеството в региона всъщност цели сдържането на Китай. Така, по време на първото си посещение, през януари 2007, в щаб-квартирата на НАТО в Брюксел, тогавашният японски премиер Шиндзо Абе очерта следната парадигма: „Япония и НАТО са партньори. Ние споделяме общи фундаментални ценности, каквито са свободата, демокрацията, човешките права и върховенството на закона. Затова е съвсем естествено, че си сътрудничим за защитата и налагането на тези ценности. Моето правителство подкрепя усилията за укрепване на стабилността и просперитета в света на основата на фундаменталните ценности, които споменах по-горе. На свой ред, НАТО разширява зоната на свободата, разширявайки кръга на своите членове и партньори”.
Показателно е, че в същата реч Абе спомена и за „съществуването на известна неопределеност по отношение на Китай”, свързана с неговите военни разходи и „липсата на прозрачност”, което пък поставя Япония и НАТО пред необходимостта да „обърнат специално внимание на бъдещото развитие на тази държава”.
От японска гледна точка, програмата за съвместна сигурност с НАТО следва да включва неразпространяването на ядрено оръжие в Азия (Северна Корея и Мянма), предотвратяване на конфликт в Тайванския пролив и създаването на противовес на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), водеща роля в която играят Русия и Китай. Ангажирането на НАТО с проблемите на сигурността в Североизточна Азия и гарантирането на надеждно сдържане на Китай чрез разширяването на партньорството със Северноатлантическия алианс, се очертава като оптимална цел за Япония.
Благодарение на партньорството си с НАТО, Токио разчита да формира, в Азиатско-Тихоокеанския регион, коалиция от страни, споделящи основните демократични ценности. Япония я определя като активна коалиция за поддържане на глобалната сигурност от държави, споделящи евроатлантическите ценности. Подобен подход би позволил да не се допусне формирането на асоциация между НАТО и Китай и в същото време да се даде възможност на други държави, като Русия например, да се включат в някакъв модел на „ограничено сътрудничество” с цел създаване на необходимата атмосфера на доверие.
Японското партньорство с НАТО се развива паралелно по три основни направления на сътрудничеството със САЩ и Австралия. През март 2007, Япония (за първи път в историята) подписа отбранителен договор с Австралия. Междувременно, Токио и Вашингтон вече работят по изграждане на системи от т.нар. „противоракетен щит” на японска територия. През април, Япония, САЩ и Австралия се споразумяха да работят по плана за създаване на обединена ракетна система, като в това отношение е налице сериозен прогрес.
Наред с партньорството с НАТО, все повече се лансира и тезата, че американската система за противоракетна отбрана няма да наруши стратегическия баланс в Азия. Още по-важно в случая е, че Северноатлантическият алианс е отворен за идеята за „координиране или дори обединяване” на националните системи за противоракетна отбрана с малък и среден радиус на действие на страните-членки с тази на САЩ.
Макар че прословутия „ракетен щит” се представя като отбранителна система, Китай не го смята за такъв. Според Цзин Линбо от Китайския институт за международни изследвания, „Ние (т.е. Китай – б.р.) не можем да разглеждаме американския „щит” като отбранителна система, само защото го обявяват за такъв. Още от древността китайците смятат и копието, и щита за оръжия, защото добрият щит може да направи копието безполезно”. Пекин смята, че съвместният американско-японско-австралийски ракетен щит е насочен към сдържането на Китай.
Преодоляването на Индийския океан
За всяка система за сигурност в Азия и Тихия океан (включваща САЩ, Япония и Австралия), Индия би била най-добрата опора. Освен това, без Индия партньорството с НАТО в района на Индийския океан няма да играе същата роля. Неслучайно, по време на последното си посещение в Индия, бившият японски премиер Абе предложи на Делхи да стане част от коалицията на азиатските демокрации.
Междувременно, през септември 2007, Индия взе участие в съвместни военни маневри със САЩ, Япония и Австралия в Бенгалския залив. Обявени под името „Малабар”, тези маневри бяха сходни с проведените през юни (този път под името „Сабя-Талисман”) от САЩ и Австралия, в които участваха 20 хиляди американски и 7500 австралийски военни, плюс десет американски и 20 австралийски бойни кораби и 125 самолети.
Формално, и „Малабар”, и „Сабя-Талисман” целяха противопоставяне на морското пиратство, наркотрафика и координиране на действията при стихийни бедствия или за осъществяването на хуманитарни операции. На практика обаче, те изглеждаха като етапи от формирането на нова система за колективна сигурност, под егидата на САЩ.
Япония настойчиво предлага на Индия да задълбочи сътрудничеството си с нея в сферата на отбраната или поне да подпише меморандум за разбирателство по този въпрос. В тази връзка японският посланик в Индия Ясукуни Еноки отбеляза, че „военният ни обмен с Индия е доста напреднал, затова е време да бъдат подготвени някои рамкови споразумения, които да обхванат всички елементи на процеса и това е намерение и на двете правителства”.
През миналата 2006, Индия се включи в стратегическия диалог със САЩ, Япония и Австралия. Скоро ще настъпи времето на следващата фаза – Токио вече предлага повишаване на стратегическото взаимодействие до ниво министри. В същото време, САЩ настояват за постигане на „оперативна съвместимост” на своите въоръжени сили с индийските. Постоянните усилия и на двете страни в тази област са очевидни. През последните пет години например, повече от половината военни учения, в които Индия участва, съвместно с въоръжените сили на други държави, са със САЩ. Разбира се, „оперативната съвместимост” на индийските въоръжени сили с американските ще позволи на Делхи да се включи и в американските планове за изграждане на системи за противоракетна отбрана.
НАТО ухажва Индия
Що се отнася до опасенията на Делхи, в основата им е фактът, че Индия не може да се примири с феноменалния възход на Китай. Затова лансираната от Токио и Канбера теза, че двете страни не биха искали появата на „еднополюсен” модел на стратегическата азиатска „шахматна дъска”, се посреща с разбиране и в индийската столица.
Срещата между индийския външен министър и генералния секретар на НАТО, в края на септември 2007, следва да се разглежда на общия фон на развитие на събитията, а не да се свързва единствено със ситуацията в Афганистан. До този момент консултациите между НАТО и Индия не се осъществяваха на толкова високо и официално равнище. Индия по традиция не е склонна към блоково мислене, а и настроенията сред индийското обществено мнение също пречат за осъществяването на тази идея.
Всеки по-сериозен ангажимент към някаква форма на колективна система за сигурност, от типа на „азиатска НАТО”, неизбежно би се отразил върху отношенията между Индия и Китай (в това отношение, Делхи се сблъсква със същите проблеми, с които и Канбера). Затова Индия трябва да действа много внимателно в бъдеще. В знаковата си реч, по време на своето посещение в Тайланд през септември, индийският външен министър Мукерджи подчерта, че „индийско-китайското партньорство е важен фактор за регионалния и глобален мир и развитие, както и за възраждането на Азия като политически и икономически център на новия световен ред”.
Три дни по-късно, обръщайки се към стратегическата общност в Сеул, министърът отбеляза значението „на реално интегрираната азиатска икономика, която да се опира на огромния икономически потенциал на Индия и Китай”. Изразявайки увереността си, че индийското „стратегическо сътрудничество и партньорство с Пекин ще съзрява и ще продължава да се развива”, той добави, че „чувствителността към взаимните стремежи е основата за укрепване на доверието между двете страни. Има достатъчно място, както и възможности те да продължат да се развиват без да си пречат”.
В тази връзка, като важна задача пред индийската дипломация се очертава убедителната интерпретация на последиците от „стратегическото партньорство” на страната със САЩ. Става все по-ясно, че Индия се ориентира към лансираната от американците нова система за сигурност в Азия. Очевидно е и, че срещата между генералния секретар на НАТО и индийския външен министър не би била възможна без предварителното одобрение на САЩ, както и че тази среща няма да бъде последната.
* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1998-2001)
{rt}
Резюмирайки резултатите от десетгодишното сътрудничество между Русия и НАТО, един руски военен анализатор отбеляза наскоро, че отношенията им могат да се определят като „брак по сметка, всяка от страните в който преследва собствените си интереси и затова те трудно могат да се смятат за истинско семейство”. За индусите, браковете по сметка, не са нещо необичайно. За Делхи обаче би било полезно да се замисли, колко бързо Русия прекрати заиграването си с НАТО, щом то се оказа в противоречие с реалностите (и с нейните интереси, разбира се).
И тъй като НАТО вече започна да се заиграва с Индия, правителството на последната също би следвало да се запита, какви точно отношения с пакта ще са от полза за нея. Едва ли е учудващо, че двете страни предпочетоха да не привличат вниманието на останалия свят към своята знакова 45-минутна среща, когато на 28 септември 2007 индийският външен министър Пранаб Мукерджи и генералният секретар на НАТО Яп де Хоф Схефер се срещнаха в Ню Йорк. Без съмнение, САЩ искрено се стремят към формиране на партньорство между Северноатлантическия алианс и Индия. Тъй като НАТО се трансформира, така че да може да поеме нови мисии в Африка и Южна Азия през ХХІ век и тъй като пактът, на практика, се „придвижва” през Близкия изток в посока към Индийския океан, в търсене на т.нар. „глобално партньорство” (в момента в него членуват двайсет държави), Индия неизбежно се превръща в част от дневния му ред. И тъкмо това стана съвършено очевидно през септември.
Ученията на НАТО в Индийския океан
Както е известно, през този месец военно-морски сили на пакта осъществиха историческа визита в Индийския океан. В тази морска мисия на НАТО бяха ангажирани шест кораба на негови страни-членки, които напуснаха бреговете на Европа на 30 юли. Маршрутът им, с обща дължина 12500 морски мили, включваше плаване около Африка – макар, че флотът можеше да избере по-прекия път през Суецкия канал, той предпочете да мине покрай западното крайбрежие на Африка и делтата на река Нигер, внимателно заобикаляйки Африканския Рог, също както през ХV век пътуват за Малабарското крайбрежие на Индия първите португалски и холандски кораби.
Флотът на НАТО, съставен от бойни кораби на Португалия, Холандия, Германия, Дания, Канада и САЩ, формиращи т.нар. Постоянна военноморска група на пакта ( SNMG 1 - една от четирите подобни в Северноатлантическия алианс), предприе наистина продължителна (над два месеца) мисия. След като спряха за кратко в пристанището на Кейптаун, през първата седмица на септември корабите навлязоха в Индийския океан и проведоха учение край бреговете на Сомалия, след което останаха за четири дни край Сейшелските острови, преди да се върнат в Средиземно море, през Червено море и Суецкия канал.
В официалната декларация на НАТО беше отбелязано, че разгръщането на флота в Индийския океан цели „да демонстрира способността на алианса да реагира на възникващите кризисни ситуации в глобален мащаб и да укрепва тесните си връзки с регионалните военно-морски флоти и другите морски организации”. На свой ред, генералният секретар Схефер подчерта, че „морската сигурност, гарантирането на безопасното плаване на корабите и подкрепата за координиране на международните усилия за защита на доставките на енергоресурси, са приоритетни задачи на НАТО”.
Глобалното партньорство на НАТО
Въпросната инициатива бе естествена последица от срещата на върха на НАТО в Рига, през ноември 2006, където особено внимание беше отделено на възприемането, от страна на пакта, на „нова глобална стратегия”, концентрирана върху операциите извън неговата традиционна зона на отговорност, в отговор на глобалните предизвикателства и в името на международната сигурност и стабилност.
По време на подготовката за срещата на НАТО в Рига, новоназначеният посланик на САЩ в алианса Виктория Нъланд (съпруга на известния американски неоконсерватор Робърт Кейгън – б.р.) заяви, че „меденият месец” на ерата след края на студената война е приключил и, че НАТО трябва да развива своя потенциал „където и когато той може да бъде укрепен”. „НАТО следва да стане онази организация, в която да обсъждаме всички въпроси, касаещи нашето бъдеще – Близкият изток, Ирак, Северна Корея, Китай, Иран – това са само част от проблемите” – добави тя.
Мисията на НАТО в Индийския океан беше предприета половин година преди априлската среща на върха на НАТО, която ще се проведе през 2008 в Букурещ. Очаква се, че в Румъния на дневен ред ще бъде поставен въпросът за по-нататъшното разширяване на алианса, укрепването на неговия потенциал и на способността му да осъществява съвместни мисии с партньорите си по цялата територия на планетата.
