В началото на ХХІ век, на мястото на съществуващата през 90-те години на предишното столетие парадигма, се появиха нови проблеми с глобален и геополитически характер, размиващи границите между вътрешната и външната сигурност на отделните държави. А сред реакциите на новите заплахи стана стремежът към обединяването на дипломатическите, икономическите, военните и разузнавателните усилия за преодоляването им.
Така, преди единайсет години, в списъка на международните организации се появи т.нар. „Шанхайска петорка”, която впоследствие се трансформира в Шанхайската организация за сигурност (ШОС). Първоначално малцина я възприемаха сериозно, до голяма степен поради това, че проблемите, пред които беше изправена, се оценяваха като „дискретни”, т.е. имащи локално и временно значение. С течение на времето обаче, дневният ред на организацията съществено се разшири, като мястото на териториално-граничните проблеми и тези, касаещи взаимната сигурност, бе заето от въпроси, имащи глобален и геополитически характер.
Анализът на процеса на еволюцията на ШОС свидетелства, че още в началото тя бе замислена като геополитически инструмент. В тази връзка, нека разгледаме две от измеренията на ШОС: географската конфигурация и политическата и композиция. Както е известно, в нея участват две световни сили (Китай и Русия), както и четири малки, в сравнение с тях, страни от Централна Азия. Това не са просто шест държави, а шест неравнопоставени, от гледна точка на техния политически, икономически, военен, демографски и социален потенциал, страни. Тоест, става дума за организация от типа „2+4” или „1+1+4”. В случая е безсмислено е да се опитваме да разделяме четирите централноазиатски държави, защото така асиметрията в политическата композиция на организацията само ще се усили. Основното обаче, както показва другото измерение на ШОС, е географския фактор. Централноазиатският вектор е сред основните в новия политически процес, чието олицетворение е Шанхайската организация за сигурност.
Експертите лансират няколко сценария за развитието на ШОС. Първият е изграждането му като антизападен алианс, т.е. като своеобразна „анти НАТО”. Тезата доби особена популярност след 10-то заседание на държавните глави на страните-членки на ШОС, провело се през юли 2005 в Астана, чиито основен резултат, породил силен геополитически резонанс, стана декларацията на организацията за определяне на конкретни срокове за прекратяване присъствието на международните антитерористични сили, дислоцирани в американските бази в Киргизстан и Узбекистан, във връзка с приключване на активната фаза на операцията в Афганистан срещу Движението „Талибан”. Въпросната декларация, касаеща новата роля на ШОС, като своеобразен регионален балансьор, най-вече на геополитическите стремежи на САЩ, породи различни оценки сред водещите експерти. Повечето от тях го възприеха като антиамерикански ултиматум и опит на определени политически кръгове да прокарат, чрез документите на организацията, философията на „студената война” и двуполюсния свят.
По-нататъшното развитие на ситуацията обаче демонстрира раздалечаването между позициите на страните-участнички по този въпрос. Така, след известно време, Бишкек фактически дезавуира участието си в антиамериканската (по същество) декларация на ШОС. На свой ред, Ташкент не се ограничи само с устна декларация (както направи Бишкек), но и принуди САЩ да закрият базата си в Ханабад. Що се отнася до Казахстан, на чиято територия нямаше американски бази, той демонстрира типичен пример на политика на „дистанциране” като, от една страна, подкрепи антиамериканския демарш, а от друга – не предприе никакви реални стъпки към влошаване на отношенията си със САЩ (или НАТО).
Разбира се, антизападният сценарий би могъл да улесни онези политически сили на Запад, които продължават да разглеждат Русия и Китай като свои традиционни и перманентни съперници. Според мен обаче, подобен сценарий не може да бъде привлекателен от гледна точка на дългосрочните интереси на страните-членки на ШОС, още повече, че и Москва, и Пекин са заинтиресовани от развитието на сътрудничеството си със Запада.
Според други експерти, същността на втория сценарий на развитие на ШОС се свежда да създаването, на нейна основа, на друга организация, интегрирана със западните структури на базата на идеите на откровения регионализъм, т.е. с голям брой страни-членки и наблюдатели.
Добре известно е обаче, че всяко разширяване на състава на структурата на една международна организация може да породи политически и организационни трудности. Откровеният регионализъм е неясна и поради това неадекватна концепция, той като тя може да размие основите, да нивелира същността и да отслаби мисията на ШОС. Разширяването на Шанхайската организация за сигурност може да я превърне в нещо подобно на останалият нереализиран модел на т.нар. Съвещание за взаимодействие и мерки за доверие в Азия (СВМДА). Тоест, налага се изводът, че всяка общност следва да притежава долен и горен праг на целесъобразност.
Впрочем, съществуват и други мнения относно перспективите за развитие на ШОС. Някои например лансират следния сценарий – установяването на съвместна опека над Централна Азия от страна на Русия и Китай. Развитието на политическите процеси в рамките на организацията дава определени индикации за наличието на подобна тенденция. Достатъчно откровен по този въпрос е Дмитрий Трофимов от Центъра за международни изследвания към Московския държавен иститут за международни отношения, според който залог за устойчивостта на ШОС е „общата заинтересованост на Москва и Пекин подобен многостранен формат да бъде използван за активизирането на двустранните руско-китайски отношения”. Нещо повече, той смята, че „руско-китайската връзка” в организацията притежава голям потенциал и за решаването на руските стратегически задачи в Централна Азия. Препоръките на Трофимов са съвсем логични, от гледна точка на традиционната геополитика: „днес усилията на Русия и Китай са насочени, на първо място, към по-скорошната трансформация на ШОС в многопрофилен механизъм за осъществяване на необходимия диалог, позволяващ максимално ефективно да се реализират някои общи руско-китайски външнополитически задачи в рамките на разширяващото се централно-азиатско геополитическо пространство” (1) . Без съмнение, подобна стратегия говори за наличието на известна тенденция към формулиране на модел за съвместен патронаж на двете големи държави над Централна Азия.
Разбираемо е, че централноазиатските участници в ШОС (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан) не са заинтересовани от превръщането на Централна Азия в арена на сблъсък между големите държави и не желаят да бъдат пионки в чужда геополитическа игра. Те разчитат, че ШОС ще се превърне в структура, способна да им помогне за решаването на практическите проблеми, касаещи сигурността и икономическото им развитие. Затова те всячески ще се стремят към утвърждаването на един друг сценарий, според който ШОС следва да се превърне в механизъм за взаимен баланс между Русия и Китай в Централна Азия, с активното включване в „играта” и на държавите от региона. В тази връзка е интересна тезата на Динара Калиева от Казахстанския институт за стратегически изледвания, според която китайското участие в ШОС „не просто повишава военно-политическите възможности на организацията, но и позволява на централноазиатските участници в нея да го използват като инструмент за постигането на баланс между Русия и Китай, чиито интереси активно присъстват в региона”.
Така или иначе, но двамата основни играчи в ШОС – Русия и Китай, без съмнение, провеждат собствена геополитическа игра, в която всяка от страните се опитва да извлече максимална полза от многостранното сътрудничество. Така, китайските интереси в ШОС се определят от редица фактори. Очевидно е, че Пекин иска да запази Централна Азия като свой стабилен „тил”. Освен това, Китай разглежда някои от страните в региона като сериозен потенциални доставчици на енергоресурси и свои партньори в други сфери на икономиката. Пекин е наясно и, че сигурността на държавите от региона и тази на китайския Синцзян-Уйгурски автономен район са тясно свързани и възникването на нестабилност в Централна Азия ще се отрази върху сигурността на Северозападен Китай. Затова китайците се стремят към създаването, съвместно с централноазиатските държави и Русия, на колективни механизми, способни да гарантират регионалната сигурност. Както изглежда, тъкмо това е и основната цел на ШОС, от китайска гледна точка. Всъщност, най-важното за Пекин е Централна Азия да не попадне под контрола на само една държава, или група от държави, особено такива, чиито геополитически и стратегически отношения с Китай са сложни или дори враждебни. В същото време китайската стратегия в Централна Азия не е напълно самостоятелна, а е детерминирана от позициите на Русия и САЩ. Разбира се, Пекин предприема всевъзможни опити за укрепване на „китайския елемент” в ШОС, като при това разсее подозренията, които изпитват съседите му – членки на организацията, по отношение на неговите намерения, утвърждавайки имиджа си на „нова свръхдържава, която обаче няма агресивни намерения”. Тоест, Китай се опитва да установи своеобразна „мека хегемония” в региона.
От друга страна, в Пекин внимателно следят стъпките, които Русия предприема през последните години за връщането си в Централна Азия и възстановяване на руското военно-политическо и икономическо влияние в региона. За китайските стратези не е тайна, че Москва разчита, чрез създаването на нова икономическа организация, да задълбочи стопанската интеграция вътре в ОНД и, паралелно с това, да увеличи политическото си влияние. Както изглежда, в момента китайците усилено търсят адекватен отговор на това руско предизвикателство, опитвайки се да ограничат мащабите на завръщането на Русия в региона в рамките на собствените си интереси. Очевидно е също, че Пекин ще направи всичко възможно за да не допусне ерозията на ШОС, като основен геополитически инструмент на китайското влияние в Централна Азия и балансьор на китайско-руските отношения.
Другият ключов участник в ШОС е Русия, за която, през последните години, Китай придоби критично важно геополитическо значение. Въпреки че руските военни експерти не са единодушни по отношение на степента и дълбочината на военно-стратегическото сътрудничество, неспорим факт е, че мащабите на това сътрудничество достигнаха, през 2005-2007, безпрецедентни размери. Двете държави проведоха редица големи съвместни военно-тактически и военно-стратегически учения, приеха Съвместна декларация за световния ред през ХХІ век, предприеха, в рамките на ШОС, общ демарш срещу американското присъствие в Централна Азия и лансираха грандиозен проект за трансазиатски газопровод.
В същото време, Москва, както изглежда, все пак изпитва известно безспокойство от постепенното засилване на китайското влияние в Централна Азия и нарастващата зависимост на региона от Китай. Всевъзможните опити на Пекин да превърне ШОС от политическа организация в икономически съюз под егидата на Китай не срещат разбиране в Русия. Така например, в края на октомври 2005, по време на поредното заседание на Съвета на правителствените ръководители на страните-членки на ШОС в Москва, Пекин опита да промени парадигмата на развитието на организацията в посока на укрепване на икономическото сътрудничество. Председетелят на Държавния съвет Вън Цзябао обяви готовността на страната си да предостави на останалите членки на ШОС дългосрочен кредит от 900 млн. долара за реализирането на съвместни икономически проекти. По замисъла на китайците, усвояването на кредита трябваше да съдейства за задълбочаване на сътрудничеството в рамките на ШОС и реализацията на дългосрочната цел на организацията – създаване на регионална свободна търговско-икономическа зона. Това китайско предложение обаче, не бе посрещнато от останалите с особен ентусиазъм.
Като цяло, практическото съвпадение или близостта в позициите на Русия и Китай по основните остри въпроси на международната ситуация и паралелната насоченост на техните стремежи, позволява на двете държави да координират действията си на международната сцена, без да поемат някакви твърди съюзнически ангажименти и без да бъдат въвлечени в системен антагонизъм и конфронтация с останалите глобални силови центрове, както и да съгласуват позициите си, с които, по принцип, не могат да не се съобразява нито един от водещите „играчи” в сферата на международните отношения. Разбираеми са и сложните чувства, които изпитват руснаците по повод увеличаващото се политическо и икономическо присъствие на Китай в Централна Азия. И тъкмо поради това Москва предприема сериозни усилия за възстановяване на собственото си влияние в региона (така Русия постигна сливането на Организацията за централноазиатско сътрудничество - ОЦАС и Евроазиатската икономическо общност - ЕврАзИО, фактически поставяйки под контрол интеграционните процеси в Централна Азия). Безспорно, налице е определена конкуренция между руските и китайските интереси, но икономическото развитие отдавна доказа правотата на тезата, че без конкуренция е невъзможно и развитието. ШОС все повече се превръща във форум за преговори и консултации, с чиято помощ държавите-членки могат да постигнат взаимноизгодни решения на важните за тях въпроси. Днес ШОС има всички шансове да стане една от малкото международни организации от нов тип, задаващи параметрите на сътрудничеството в променилите се международни отношения. В анализа на нейната дейност не могат да се използват остарелите стереотипи на блоковото мислене. Защото и на ШОС, както и на всички други аналогични организации, е иманентно присъщ стремежът към разширяване сферата си на влияние. Можем да предположим, че в хода на нейното вътрешно развитие и постепенното изкристализиране на собствената и политическа и идеологическа идентичност, този сремеж ще се трансформира в ясно дефинирана политическа стратегия.
При успешното си развитие ШОС би могла да изведе страните-членки до такова равнище на сътрудничество, за което е най-подходящ терминът „стратегическо партньорство”, т.е. специфичен тип взаимоотношения, основаващи се на дъгосрочния си характер и постоянството на общите стратегически интереси, развитие на сътрудничеството в практически всички сфери, на единството или близостта на интересите в сферата на сигурността, както и на близостта в позициите им по ключовите въпроси на международните отношения. В крайна сметка, опитът от участието в тази организация може и трябва да изведе до подобно равнище на отношения поне държавите от Централна Азия, осигурявайки им толкова необходимата политическа мъдрост и практически опит.
Бележки:
1. Трофимов Д., Шанхайский процесс – от „пятерки” к „Организации сотрудничества” – итоги 1990-х, проблемы и перспективы развития., „Центральная Азия и Кавказ”, 2002, №2, с. 103-104.
* Научен секретар на Института за стратегически анализи и прогнози в Бишкек, Киргизстан
{rt}
В началото на ХХІ век, на мястото на съществуващата през 90-те години на предишното столетие парадигма, се появиха нови проблеми с глобален и геополитически характер, размиващи границите между вътрешната и външната сигурност на отделните държави. А сред реакциите на новите заплахи стана стремежът към обединяването на дипломатическите, икономическите, военните и разузнавателните усилия за преодоляването им.
Така, преди единайсет години, в списъка на международните организации се появи т.нар. „Шанхайска петорка”, която впоследствие се трансформира в Шанхайската организация за сигурност (ШОС). Първоначално малцина я възприемаха сериозно, до голяма степен поради това, че проблемите, пред които беше изправена, се оценяваха като „дискретни”, т.е. имащи локално и временно значение. С течение на времето обаче, дневният ред на организацията съществено се разшири, като мястото на териториално-граничните проблеми и тези, касаещи взаимната сигурност, бе заето от въпроси, имащи глобален и геополитически характер.
Анализът на процеса на еволюцията на ШОС свидетелства, че още в началото тя бе замислена като геополитически инструмент. В тази връзка, нека разгледаме две от измеренията на ШОС: географската конфигурация и политическата и композиция. Както е известно, в нея участват две световни сили (Китай и Русия), както и четири малки, в сравнение с тях, страни от Централна Азия. Това не са просто шест държави, а шест неравнопоставени, от гледна точка на техния политически, икономически, военен, демографски и социален потенциал, страни. Тоест, става дума за организация от типа „2+4” или „1+1+4”. В случая е безсмислено е да се опитваме да разделяме четирите централноазиатски държави, защото така асиметрията в политическата композиция на организацията само ще се усили. Основното обаче, както показва другото измерение на ШОС, е географския фактор. Централноазиатският вектор е сред основните в новия политически процес, чието олицетворение е Шанхайската организация за сигурност.
Експертите лансират няколко сценария за развитието на ШОС. Първият е изграждането му като антизападен алианс, т.е. като своеобразна „анти НАТО”. Тезата доби особена популярност след 10-то заседание на държавните глави на страните-членки на ШОС, провело се през юли 2005 в Астана, чиито основен резултат, породил силен геополитически резонанс, стана декларацията на организацията за определяне на конкретни срокове за прекратяване присъствието на международните антитерористични сили, дислоцирани в американските бази в Киргизстан и Узбекистан, във връзка с приключване на активната фаза на операцията в Афганистан срещу Движението „Талибан”. Въпросната декларация, касаеща новата роля на ШОС, като своеобразен регионален балансьор, най-вече на геополитическите стремежи на САЩ, породи различни оценки сред водещите експерти. Повечето от тях го възприеха като антиамерикански ултиматум и опит на определени политически кръгове да прокарат, чрез документите на организацията, философията на „студената война” и двуполюсния свят.
По-нататъшното развитие на ситуацията обаче демонстрира раздалечаването между позициите на страните-участнички по този въпрос. Така, след известно време, Бишкек фактически дезавуира участието си в антиамериканската (по същество) декларация на ШОС. На свой ред, Ташкент не се ограничи само с устна декларация (както направи Бишкек), но и принуди САЩ да закрият базата си в Ханабад. Що се отнася до Казахстан, на чиято територия нямаше американски бази, той демонстрира типичен пример на политика на „дистанциране” като, от една страна, подкрепи антиамериканския демарш, а от друга – не предприе никакви реални стъпки към влошаване на отношенията си със САЩ (или НАТО).
Разбира се, антизападният сценарий би могъл да улесни онези политически сили на Запад, които продължават да разглеждат Русия и Китай като свои традиционни и перманентни съперници. Според мен обаче, подобен сценарий не може да бъде привлекателен от гледна точка на дългосрочните интереси на страните-членки на ШОС, още повече, че и Москва, и Пекин са заинтиресовани от развитието на сътрудничеството си със Запада.
Според други експерти, същността на втория сценарий на развитие на ШОС се свежда да създаването, на нейна основа, на друга организация, интегрирана със западните структури на базата на идеите на откровения регионализъм, т.е. с голям брой страни-членки и наблюдатели.
Добре известно е обаче, че всяко разширяване на състава на структурата на една международна организация може да породи политически и организационни трудности. Откровеният регионализъм е неясна и поради това неадекватна концепция, той като тя може да размие основите, да нивелира същността и да отслаби мисията на ШОС. Разширяването на Шанхайската организация за сигурност може да я превърне в нещо подобно на останалият нереализиран модел на т.нар. Съвещание за взаимодействие и мерки за доверие в Азия (СВМДА). Тоест, налага се изводът, че всяка общност следва да притежава долен и горен праг на целесъобразност.
Впрочем, съществуват и други мнения относно перспективите за развитие на ШОС. Някои например лансират следния сценарий – установяването на съвместна опека над Централна Азия от страна на Русия и Китай. Развитието на политическите процеси в рамките на организацията дава определени индикации за наличието на подобна тенденция. Достатъчно откровен по този въпрос е Дмитрий Трофимов от Центъра за международни изследвания към Московския държавен иститут за международни отношения, според който залог за устойчивостта на ШОС е „общата заинтересованост на Москва и Пекин подобен многостранен формат да бъде използван за активизирането на двустранните руско-китайски отношения”. Нещо повече, той смята, че „руско-китайската връзка” в организацията притежава голям потенциал и за решаването на руските стратегически задачи в Централна Азия. Препоръките на Трофимов са съвсем логични, от гледна точка на традиционната геополитика: „днес усилията на Русия и Китай са насочени, на първо място, към по-скорошната трансформация на ШОС в многопрофилен механизъм за осъществяване на необходимия диалог, позволяващ максимално ефективно да се реализират някои общи руско-китайски външнополитически задачи в рамките на разширяващото се централно-азиатско геополитическо пространство” (1) . Без съмнение, подобна стратегия говори за наличието на известна тенденция към формулиране на модел за съвместен патронаж на двете големи държави над Централна Азия.
Разбираемо е, че централноазиатските участници в ШОС (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан) не са заинтересовани от превръщането на Централна Азия в арена на сблъсък между големите държави и не желаят да бъдат пионки в чужда геополитическа игра. Те разчитат, че ШОС ще се превърне в структура, способна да им помогне за решаването на практическите проблеми, касаещи сигурността и икономическото им развитие. Затова те всячески ще се стремят към утвърждаването на един друг сценарий, според който ШОС следва да се превърне в механизъм за взаимен баланс между Русия и Китай в Централна Азия, с активното включване в „играта” и на държавите от региона. В тази връзка е интересна тезата на Динара Калиева от Казахстанския институт за стратегически изледвания, според която китайското участие в ШОС „не просто повишава военно-политическите възможности на организацията, но и позволява на централноазиатските участници в нея да го използват като инструмент за постигането на баланс между Русия и Китай, чиито интереси активно присъстват в региона”.
