Днес все повече правителствени лидери, ръководители на международни организации (като ООН, или МОМ (1) и политици от целия политически спектър осъзнават необходимостта от укрепване на мерките по регулиране и контрол на миграционните процеси. Като в Европа акцентът се поставя върху проблемите на нелегалната имиграция, която все повече се свързва с ръста на престъпността и тероризма. Под натиска на местните консервативни партии, поради социално-икономическите проблеми и в резултат от терористичните акции, много членки на ЕС (Франция, Германия, Италия, Испания, Чехия и др.) приеха далеч по-сурови закони за имигрантите. Въпреки това обаче (а, отчасти, и в резултат от приетите мерки), нелегалната миграция в Европа, и особено тази от Северна Африка, днес надвишава легалната десетки пъти.
По данни на Института за миграционна политика ( MPI ) (2) , днес броят на нелегалните имигранти от Африка в Европа е между 7 и 8 млн. души. Всяка година, по данни на Международния център за развитие на миграционната политика ( ICMPD ), Средиземно море бива прекосявано от 100-120 хиляди нелегални имигранти, 35 хиляди от които идват от африканските държави, разположени на юг от Сахел (3) . Хиляди загиват във водите му, преди да достигнат Европа (според експертите на ICMPD , броят им през последните десетина година е 10 хил. души). Други специалисти в областта на миграциите обаче смятат, че медиите изкуствено завишават тези цифри и реалната имиграция не надминава няколко десетки хиляди годишно (4) .
Всъщност, дори официалните данни за броя на чужденците, нелегално пресекли границите на европейските държави, не могат да се сметнат за достатъчно точни. Въпреки това, миграционните кризи от последните две години получиха изключително голям политически и обществен резонанс. През 2005, около 700 африкански имигранти се опитаха да се промъкнат на териториите на испанските анклави Сеута и Мелиля, в Мароко. През 2006, на Канарските острови пристигнаха над 31 хил. африканци (най-вече от държавите, разположени южно от Сахел) – т.е. почти 6 пъти повече, в сравнение с 2005 (5) .
В тази връзка, при обсъждането, между европейските държави и тези от Северна Африка, на необходимите мерки за ефективен контрол на миграционните процеси, особено внимание се отделя на анализа на миграционните маршрути. При това, на специалистите се налага да отчитат, че значителен брой имигранти използват легални канали за влизането си в Европа: туризъм, транзитно преминаване, пътувания по служебни или семейни въпроси, следване, трудови договори, или молби за предоставяне на убежище. Оставайки в страната след изтичане на визите си, всички тези хора попадат в категорията на „нелегалните имигранти”.
В същото време нараства броят на чуждестранните граждани, използващи неофициални канали за имиграция: преминаване през слабо контролирани участъци от границата, с помощта на фалшиви документи или транзитни визи. Мнозина икономически мигранти и бежанци прибягват да услугите на различни организации, занимаващи се с нелегално прекарване на хора през границите. Опитите на европейските страни да намалят потока на нелегални имигранти от Африка, като ограничат възможностите за влизането им, в значителна степен, само съдействат за увеличаване мащабите на нелегалната миграция и появата на нови миграционни маршрути.
Основните миграционни маршрути
Наред със средиземноморските брегове на Европа, сред основните пунктове, към които се насочват повечето нелегални мигранти от Северна Африка, са испанските анклави Сеута и Мелиля, както и островите в Атлантическия океан и Средиземно море. Следва да отбележим, че ключов елемент на нелегалната имиграция от държавите от Магреб към Европа е транзитната миграция, която напоследък придобива значителни размери. По различни данни, всеки ден в Мавритания, Мароко, Тунис, Алжир и Либия пристигат между 65 хиляди и 120 хиляди граждани на различни африкански страни, разположени на юг от Сахел. При това 70-80% от тях имигрират в Либия, а 20-30% - в Алжир и Мароко.
Нелегалната имиграция използва и въздушни пътища. Така, основните летища, откъдето нелегалните имигранти попадат в Европа, са тези на Казабланка (Мароко) и Триполи (Либия). Нелегалните имигранти често се крият в багажните отделения, или се връзват за шасито на самолетите. За да стигнат до Европа тези хора са готови да рискуват да замръзнат по пътя, или да се задушат в разредения въздух по време на полета. Впрочем, този начин е не само опасен, но и скъп. Още повече, че самолетите и летищата, по правило, са снабдени с модерни системи за охрана. Затова се очаква, че занапред броят на нелегалните имигранти, проникващи в Европа по въздух, ще спада.
Далеч по-популярни са сухопътните и морските пътища. Но тъй като те са не по-малко опасни, нараства търсенето на услугите на професионалните трафиканти и контрабандисти, които снабдяват нелегалните мигранти с фалшиви паспорти, организират прехвърлянето им по море и подкупват граничните служби. Мрежите за транзит и „продажба” на имигранти функционират успешно както в страните, генериращи миграция, така и в тези, към които имигрантите се стремят.
Освен опасностите, съпровождащи имигрантите при продължителния преход през пустините или по море, те рискуват да попаднат в ръцете на трафикантите на хора. По данни на един от последните доклади на ООН, публикуван в испанския вестник « El P а is ”, всяка година в ЕС биват вкарвани и продавани до 240 хил. граждани на различни африкански страни. Като определена опасност представлява и полицията в страните, откъдето тръгват, или през които преминават имигрантите, рискуващи да бъдат изоставени в пустинята, на стотици километри от най-близкото населено място, без вода и храна.
Но, дори и смъртно опасните преходи през пустините и моретата не спират нелегалните имигранти, опитващи да се измъкнат от страните си, в които животът им често е застрашен, да не говорим, че е лишен от всякаква перспектива. Затова усилването на имиграционния контрол само ги кара да търсят нови пътища за проникване в Европа.
Има няколко основни маршрути на нелегалната имиграция (6) . Един от най-използваните е този от западноафриканското крайбрежие към Канарските острови. Саловете тръгват от бреговете на Западна Сахара (разстоянието оттам до островите е 240 км), от северното крайбрежие на Мавритания, или от южните брегове на Мароко. Сред градовете в Западна Сахара, привличащи най-много нелегални мигранти от африканските държави, южно от Сахел, са Дахла и Ел-Аюн. В Мавритания, най-важният град за имигрантите е Нуадибу. В тези центрове мигрантите се установяват за известно време, колкото да изкарат малко пари за да продължат нататък.
Междувременно, преходът от северното крайбрежие на Мароко до испанските брегове стана практически невъзможен заради новите радарни установки и крайбрежните патрули, затова далеч по-опасният маршрут през океана до Канарските острови става все по-популярен сред имигрантите от Сенегал,Гамбия,Гвинея, Гвинея-Бисау, Кот д ' Ивоар, Гана, Буркина-Фасо, Того, Бенин и т.н. Мнозина от тях умират по пътя, на стотици километри от крайбрежието, от глад, жажда или от изтощение. Имигрантите не могат да минат без услугите на трафикантите, тъй като на практика е невъзможно да пресекат пустинята без транспорт и водач (7) . Затова някои плащат по няколко хиляди долара на контрабандистите от Мавритания, за да ги прекарат на 900 км на север, до Канарските острови. Пътуването в препълнените лодки отнема до 10 дни, като мнозина умират по пътя (8) . Въпреки това, този опасен път се превърна през последните години в един от основните маршрути за африканците, опитващи се да попаднат в Европа.
Друг основен маршрут на нелегалната имиграция е до Сеута и Мелиля, в Северно Мароко, а след това, през Гибралтарския пролив, в Испания. Тази най-близка до Африканския континент европейска държава днес е един от основните пунктове, към които се насочват нелегалните мигранти, част от които я използват като „транзитна държава” за да се добират до други страни, във вътрешността на континента.
Правителството на Мароко взема сериозни мерки за да ограничи броя на лодките и саловете, с които трафикантите на хора прехвърлят бежанците на север, през Гибралтарския пролив, но, паралелно с това, рязко нарастват опитите за проникване на територията на Сеута и Мелиля (9) . По данни на мароканската държавна информационна агенция «Магреб араб прес» (МАП), от началото на 2007 местните власти са пресекли над 4600 опита за проникване на европейска територия и са ликвидирали 130 мрежи за трафик и продажба на мигранти (10) .
В последно време обаче, имигрантите все по-често се насочват към Европа не от мароканския бряг, а от бреговете на Либия и Тунис. Бежанците, идващи от страните на юг от Сахел (предимно от Нигер, Камерун, Нигерия и др.) опитват да се доберат с лодки до Пелагските острови (между Малта и Тунис), а също до Сицилия или Малта. Към тези острови се насочват и нелегалните имигранти от Африканския рог (най-вече от Сомалия и Етиопия), преминаващи транзит през Судан. Измежду Пелагските острови, най-привлекателен за имигрантите е остров Лампедуза, който е и най-близо до туниското крайбрежие. По правило, повечето африканци стигат до Либия и Тунис, през Алжир.
На значителен миграционен натиск е подложена напоследък Малта. На острова пристигат най-вече бежанци от държавите, обхванати от граждански войни (Судан, Сомалия). Мнозина от нелегалните имигранти, спасени от малтийските крайбрежни патрули, по-късно биват прехвърляни в Италия. Според вестник « Times of Malta ”, само през първите два месеца на 2007 в страната са пристигнали 700 нелегални имигранти, като до края на годината се очаква броят им да достигне 7 хил. души (11) .
Държавите от Северна Африка са както транзитна територия, така и страни-източници на нелегални имиграция към Европа. Последната е насочена най-вече към Италия, Испания, Франция, Португалия и Холандия. Повечето от нелегалните имигранти са мароканци, алжирци и тунисци, нараства и броят на нелегално проникващите в Европа египтяни.
Прозрачността на границите между държавите от Магреб и близостта на Испания до Мароко, както и на Италия до Тунис, помага за нарастване мащабите на неконтролираната миграция в Средиземноморския регион. Безработицата, икономическите и социалните проблеми в страните от Северна Африка, гражданските войни, етно-религиозните конфликти и бедността в държавите от Черния континент, като цяло (и особено в Судан, Конго, Либерия, Сиера Леоне и др.),са все фактори, играещи ключова роля при вземането на решение да рискуваш живота си за да стигнеш до Европа.
От гледна точка на нелегалната имиграция в Европа, Либия безспорно е сред най-важните страни от Магреб, като основният транзитен пункт за мигрантите е град Ел-Джауф. Това се дължи на възможността сравнително лесно да бъде пресечена либийската граница (особено южната, преминаваща през трудно контролираните пустинни райони), както и на политиката на Триполи, целяща установяването на приятелски отношения с останалите африкански държави. В същото време, санкциите на ООН и проблемите на местния пазар на работна сила съдействаха за ръста на негативните настроения към чужденците и увеличаване на сблъсъците между либийците и имигрантите от Централна Африка.
Основните центрове за организиране на нелегалната миграция в Либия са разположени в пристанищата на Триполитания. По правило, самите либийски граждани се опитват нелегално да стигнат до територията на Италия, използвайки Малта като транзитен пункт.
Между Италия и Либия има договор за съвместно патрулиране на силите за сигурност в териториалните води на двете държави. В същото време Либия запазва в сила и споразуменията за безвизов режим с партньорите си от Централна Африка, като елемент от курса към сближаване със страните от Африканския съюз. Това допълнително увеличава значението на Либия като транзитна държава за африканските мигранти. Междувременно нараства и ролята на Тунис, като транзитна държава за нелегалните имигранти от африканските страни, разположени на юг от Сахара. За последните, които са принудени да осъществяват рисковани преходи през пустините на Либия и Алжир, е от особено значение, че Тунис е малка и урбанизирана държава. При това страната притежава достатъчно голяма мрежа от пристанища и е разположена близо до Италия (разстоянието до най-южния италиански остров Лампедуза е само 113 км).
Основни центрове на нелегалния трафик на имигранти в Тунис са градовете Набул, Сус, Монастир, Махдия, Сфакс и Меденин. 60% от нелегалните мигранти от Тунис и другите страни използват като транзитни пунктове столицата Тунис,а също градовете Ариана, Мануба, Бен-Арус, Набул и Бизерта. Те разполагат с големи международни връзки и са достатъчно значими от икономическа и демографска гледна точка. Така, туниското летище Таркаж се е превърнало в основен център на нелегална миграция към Европа за мароканците, както и за много граждани на африканските страни на юг от Сахел. Пунктовете, откъдето тръгват нелегалните имигранти са разположени в 300-километрова зона по крайбрежието на страната. Трите основни зони са между градовете Солиман и Сиди-Дауд, между пристанищата Ел-Хазария и Келибия, южно от нос Ет-Тиб, както и по източното крайбрежие, между градовете Мензел-Темим и Хамамет. От туниските пристанища нелегалните имигранти се опитват да стигнат до южното крайбрежие на Сицилия или до островите Пантелерия, Лампедуза и Линоза. Популярен е и маршрутът от пристанище Махдия до Лампедуза, откъдето може да се стигне до Малта и Сицилия (град Рагуза) (12) .
Трафикантите на хора играят важна роля в незаконната миграция. Те плащат на местните рибари за старите лодки, които използват, нерядко изоставят имигрантите от вътрешността на Африка на островите или в териториалните води на Тунис (например на остров Зембра), убеждавайки ги, че това са италианските острови Лампедуза или Линоза. Според експертите обаче, в последно време активността на туниските трафиканти бележи известен спад (13) .
Наред с Мароко, Либия и Тунис, Алжир и Египет също са важни транзитни територии и източници на нелегална миграция. Хиляди египтяни, предимно млади хора, всяка година се опитват да проникнат нелегално в Европа (14) . Някои използват египетското крайбрежие и услугите на местните контрабандисти, но повечето се промъкват първо на територията на Либия или Тунис, а оттам и в Италия. През Суецкия канал тече поток на непостоянна миграция от Бангладеш и Шри Ланка за Европа. Опитвайки се да стигнат до Стария континент, в Египет пристигат и много бежанци от Судан, Сомалия, Еритрея и Етиопия.
Мнозина мигранти пресичат Сахара през Алжир (транзитни градове тук са Таманрасет, в южната част на страната, и Магния – в северната), след което се насочват към Мароко (основният транзитен град е Уджа). Сред нелегалните имигранти има най-вече граждани на държавите от Западна Африка и тези на юг от река Нигер – Нигерия и Камерун. По този маршрут мигрантите, по правило, пресичат пустинята с камиони (15) .
През 2004 Испания и Италия съъбщиха, че са регистрирали 29 хиляди африкански имигранти. През 2005 цифрата нарастна на 34 хиляди, а през 2006 – на 57 600. По начало, липсват достоверни данни за нелегалната миграция, но цитираните по-горе показват ясна тенденция към нарастване броя на мигрантите, опитващи се да пресекат Средиземно море и да стигнат до Европа. Естествено, паралелно нарастват и печалбите от трафика на хора в региона.
Миграцията от африканските държави, както и тази в границите на Черния континент е постоянна тема за анализите на медиите. Още повече, че не става дума за съвсем ново явление. От Африка към Европа винаги са се движели потоци от хора и тъй като мерките, които европейските страни вземат за разрешаване на миграционните проблеми, не могат да отстранят основните причини за появата на нелегалната миграция, мащабите на последната се запазват и дори се увеличават. Географията на нелегалната миграция ще продължи да се разширява, докато е налице толкова драстична разлика в жизненото равнище, доходите и политическата ситуация в страните от двата континента и докато в Европа и Северна Африка продължават да се търсят услугите на трафикантите за доставка на евтина работна ръка. Докато имиграцията в Европа, като цяло, се възприема като шанс за оцеляване и по-добър живот, нейните мащаби ще нарастват.
Бележки:
[1] Международна организация по миграции.
[2] Институт за миграционна политика ( Migration Policy Institute )
( http :// www.migrationpolicy.org/)
[3] ICMPD (International Centre for Migration Policy Development)
(http://www.icmpd.org/)
[4] «Trans-Saharan Migration to North Africa and the EU: Historical Roots and Current Trends» Hein de Haas, University of Oxford
[5] BBC, « Spain sends back African migrants» 22/12/2006
[6] BBC «Key facts: Africa to Europe migration» 04/06/2007
[7] David van Moppes, (2006), «The African Migration Movement: Routes to Europe », 17/05/2007, Radboud University Nijmegen,
[8] BBC, «Испанската брегова охрана залови 250 мигранти», 23/07/2006
[9] BBC «В испанските анклави ще бъдат изпратени военни части»
[10] «Security forces arrest about forty sub-Saharan illegals» 22/06/2007
[11] Malta 'abandoned' over illegal migration
[12] Hassen Boubakri «Transit migration between Tunisia , Libya and Sub-Saharan Africa: study based on Greater Tunis», 2004, Council of Europe
[13] David van Moppes, (2006), «The African Migration Movement: Routes to Europe », 17/05/2007, Radboud University Nijmegen,
[14] BBC, «Egyptians risking all to enter Europe », 2/07/2007
[15] David van Moppes, (2006), «The African Migration Movement: Routes to Europe », 17/05/2007
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Днес все повече правителствени лидери, ръководители на международни организации (като ООН, или МОМ (1) и политици от целия политически спектър осъзнават необходимостта от укрепване на мерките по регулиране и контрол на миграционните процеси. Като в Европа акцентът се поставя върху проблемите на нелегалната имиграция, която все повече се свързва с ръста на престъпността и тероризма. Под натиска на местните консервативни партии, поради социално-икономическите проблеми и в резултат от терористичните акции, много членки на ЕС (Франция, Германия, Италия, Испания, Чехия и др.) приеха далеч по-сурови закони за имигрантите. Въпреки това обаче (а, отчасти, и в резултат от приетите мерки), нелегалната миграция в Европа, и особено тази от Северна Африка, днес надвишава легалната десетки пъти.
По данни на Института за миграционна политика ( MPI ) (2) , днес броят на нелегалните имигранти от Африка в Европа е между 7 и 8 млн. души. Всяка година, по данни на Международния център за развитие на миграционната политика ( ICMPD ), Средиземно море бива прекосявано от 100-120 хиляди нелегални имигранти, 35 хиляди от които идват от африканските държави, разположени на юг от Сахел (3) . Хиляди загиват във водите му, преди да достигнат Европа (според експертите на ICMPD , броят им през последните десетина година е 10 хил. души). Други специалисти в областта на миграциите обаче смятат, че медиите изкуствено завишават тези цифри и реалната имиграция не надминава няколко десетки хиляди годишно (4) .
Всъщност, дори официалните данни за броя на чужденците, нелегално пресекли границите на европейските държави, не могат да се сметнат за достатъчно точни. Въпреки това, миграционните кризи от последните две години получиха изключително голям политически и обществен резонанс. През 2005, около 700 африкански имигранти се опитаха да се промъкнат на териториите на испанските анклави Сеута и Мелиля, в Мароко. През 2006, на Канарските острови пристигнаха над 31 хил. африканци (най-вече от държавите, разположени южно от Сахел) – т.е. почти 6 пъти повече, в сравнение с 2005 (5) .
В тази връзка, при обсъждането, между европейските държави и тези от Северна Африка, на необходимите мерки за ефективен контрол на миграционните процеси, особено внимание се отделя на анализа на миграционните маршрути. При това, на специалистите се налага да отчитат, че значителен брой имигранти използват легални канали за влизането си в Европа: туризъм, транзитно преминаване, пътувания по служебни или семейни въпроси, следване, трудови договори, или молби за предоставяне на убежище. Оставайки в страната след изтичане на визите си, всички тези хора попадат в категорията на „нелегалните имигранти”.
В същото време нараства броят на чуждестранните граждани, използващи неофициални канали за имиграция: преминаване през слабо контролирани участъци от границата, с помощта на фалшиви документи или транзитни визи. Мнозина икономически мигранти и бежанци прибягват да услугите на различни организации, занимаващи се с нелегално прекарване на хора през границите. Опитите на европейските страни да намалят потока на нелегални имигранти от Африка, като ограничат възможностите за влизането им, в значителна степен, само съдействат за увеличаване мащабите на нелегалната миграция и появата на нови миграционни маршрути.
Основните миграционни маршрути
Наред със средиземноморските брегове на Европа, сред основните пунктове, към които се насочват повечето нелегални мигранти от Северна Африка, са испанските анклави Сеута и Мелиля, както и островите в Атлантическия океан и Средиземно море. Следва да отбележим, че ключов елемент на нелегалната имиграция от държавите от Магреб към Европа е транзитната миграция, която напоследък придобива значителни размери. По различни данни, всеки ден в Мавритания, Мароко, Тунис, Алжир и Либия пристигат между 65 хиляди и 120 хиляди граждани на различни африкански страни, разположени на юг от Сахел. При това 70-80% от тях имигрират в Либия, а 20-30% - в Алжир и Мароко.
Нелегалната имиграция използва и въздушни пътища. Така, основните летища, откъдето нелегалните имигранти попадат в Европа, са тези на Казабланка (Мароко) и Триполи (Либия). Нелегалните имигранти често се крият в багажните отделения, или се връзват за шасито на самолетите. За да стигнат до Европа тези хора са готови да рискуват да замръзнат по пътя, или да се задушат в разредения въздух по време на полета. Впрочем, този начин е не само опасен, но и скъп. Още повече, че самолетите и летищата, по правило, са снабдени с модерни системи за охрана. Затова се очаква, че занапред броят на нелегалните имигранти, проникващи в Европа по въздух, ще спада.
Далеч по-популярни са сухопътните и морските пътища. Но тъй като те са не по-малко опасни, нараства търсенето на услугите на професионалните трафиканти и контрабандисти, които снабдяват нелегалните мигранти с фалшиви паспорти, организират прехвърлянето им по море и подкупват граничните служби. Мрежите за транзит и „продажба” на имигранти функционират успешно както в страните, генериращи миграция, така и в тези, към които имигрантите се стремят.
Освен опасностите, съпровождащи имигрантите при продължителния преход през пустините или по море, те рискуват да попаднат в ръцете на трафикантите на хора. По данни на един от последните доклади на ООН, публикуван в испанския вестник « El P а is ”, всяка година в ЕС биват вкарвани и продавани до 240 хил. граждани на различни африкански страни. Като определена опасност представлява и полицията в страните, откъдето тръгват, или през които преминават имигрантите, рискуващи да бъдат изоставени в пустинята, на стотици километри от най-близкото населено място, без вода и храна.
Но, дори и смъртно опасните преходи през пустините и моретата не спират нелегалните имигранти, опитващи да се измъкнат от страните си, в които животът им често е застрашен, да не говорим, че е лишен от всякаква перспектива. Затова усилването на имиграционния контрол само ги кара да търсят нови пътища за проникване в Европа.
Има няколко основни маршрути на нелегалната имиграция (6) . Един от най-използваните е този от западноафриканското крайбрежие към Канарските острови. Саловете тръгват от бреговете на Западна Сахара (разстоянието оттам до островите е 240 км), от северното крайбрежие на Мавритания, или от южните брегове на Мароко. Сред градовете в Западна Сахара, привличащи най-много нелегални мигранти от африканските държави, южно от Сахел, са Дахла и Ел-Аюн. В Мавритания, най-важният град за имигрантите е Нуадибу. В тези центрове мигрантите се установяват за известно време, колкото да изкарат малко пари за да продължат нататък.
Междувременно, преходът от северното крайбрежие на Мароко до испанските брегове стана практически невъзможен заради новите радарни установки и крайбрежните патрули, затова далеч по-опасният маршрут през океана до Канарските острови става все по-популярен сред имигрантите от Сенегал,Гамбия,Гвинея, Гвинея-Бисау, Кот д ' Ивоар, Гана, Буркина-Фасо, Того, Бенин и т.н. Мнозина от тях умират по пътя, на стотици километри от крайбрежието, от глад, жажда или от изтощение. Имигрантите не могат да минат без услугите на трафикантите, тъй като на практика е невъзможно да пресекат пустинята без транспорт и водач (7) . Затова някои плащат по няколко хиляди долара на контрабандистите от Мавритания, за да ги прекарат на 900 км на север, до Канарските острови. Пътуването в препълнените лодки отнема до 10 дни, като мнозина умират по пътя (8) . Въпреки това, този опасен път се превърна през последните години в един от основните маршрути за африканците, опитващи се да попаднат в Европа.
Друг основен маршрут на нелегалната имиграция е до Сеута и Мелиля, в Северно Мароко, а след това, през Гибралтарския пролив, в Испания. Тази най-близка до Африканския континент европейска държава днес е един от основните пунктове, към които се насочват нелегалните мигранти, част от които я използват като „транзитна държава” за да се добират до други страни, във вътрешността на континента.
Правителството на Мароко взема сериозни мерки за да ограничи броя на лодките и саловете, с които трафикантите на хора прехвърлят бежанците на север, през Гибралтарския пролив, но, паралелно с това, рязко нарастват опитите за проникване на територията на Сеута и Мелиля (9) . По данни на мароканската държавна информационна агенция «Магреб араб прес» (МАП), от началото на 2007 местните власти са пресекли над 4600 опита за проникване на европейска територия и са ликвидирали 130 мрежи за трафик и продажба на мигранти (10) .
В последно време обаче, имигрантите все по-често се насочват към Европа не от мароканския бряг, а от бреговете на Либия и Тунис. Бежанците, идващи от страните на юг от Сахел (предимно от Нигер, Камерун, Нигерия и др.) опитват да се доберат с лодки до Пелагските острови (между Малта и Тунис), а също до Сицилия или Малта. Към тези острови се насочват и нелегалните имигранти от Африканския рог (най-вече от Сомалия и Етиопия), преминаващи транзит през Судан. Измежду Пелагските острови, най-привлекателен за имигрантите е остров Лампедуза, който е и най-близо до туниското крайбрежие. По правило, повечето африканци стигат до Либия и Тунис, през Алжир.
На значителен миграционен натиск е подложена напоследък Малта. На острова пристигат най-вече бежанци от държавите, обхванати от граждански войни (Судан, Сомалия). Мнозина от нелегалните имигранти, спасени от малтийските крайбрежни патрули, по-късно биват прехвърляни в Италия. Според вестник « Times of Malta ”, само през първите два месеца на 2007 в страната са пристигнали 700 нелегални имигранти, като до края на годината се очаква броят им да достигне 7 хил. души (11) .
