Робърт Джеймс Улси младши е роден на 21 септември 1941 в Тулса, Оклахома. Завършва Станфордския университет, след което специализира в Оксфордския университет. Започва политическата си кариера като съветник на американската делегация на преговорите за ограничаване на стратегическите въоръжения ( SALT 1 ) в Хелзинки, през 1969-1970. По-късно е съветник към сенатския комитет по въоръжаването и представител на САЩ на преговорите за конвенционалните въоръжени сили в Европа, провели се във Виена, през 1989-1990. През 1993-1995 е директор на Централното разузнавателно управление на САЩ. В момента е попечител на Центъра за стратегически и международни изследвания, съветник в Института за анализи на глобалната сигурност и член на Проекта за новия американски век ( PNAC ), като в това си качество беше сред онези, които още през 1998 призоваха тогавашния американски президент Клинтън да предприеме действия за свалянето на иракския диктатор Саддам Хюсеин.
• Защо смятате, че зависимостта на САЩ от чуждестранните петролни доставки е толкова опасна именно днес?
• Има няколко причини да мисля така. Всъщност, става въпрос за обща петролна зависимост, както и за това, че по-голямата част от инфраструктурата за добива и разпределянето на петрола по света се намира извън границите на Съединените щати. Природният газ например, обикновено се разпределя в рамките на съответния континент. Ние получаваме по-голямата част от необходимия ни газ от собствените си находища, или по газопроводи от Канада. Повечето останали енергоносители са местни. Налице е известен внос на въглища, но той не е голям, което е и икономически по-изгодно. Ситуацията с петрола обаче е различна, защото в него се съдържа по-голямо количество енергия в единица обем. Петролната инфраструктура, на която разчитаме, се намира в САЩ, но също и в много други страни, особено в нестабилния Близък изток. Затова, ако иранският президент Ахмадинеджад например, реши да прекрати доставките на милион барела петрол дневно, защото е недоволен от натиска, който оказваме върху страната му да не създава ядрено оръжие, цената на петрола може да скочи до 100 долара за барел или някъде там. Ако пък в Саудитска Арабия министърът на вътрешните работи принц Найеф някой ден наследи крал Абдула, на престола ще се окаже човек, поддържащ тесни връзки с уахабитите, който може да провежда политика, създаваща проблеми на САЩ. Ако си припомните събитията от февруари 2006, когато Ал Кайда атакува петролния комбинат „Абкаик” в североизточната част на Саудитска Арабия, ще разберете, че терористите всъщност са стигнали съвсем близо до комбината, могли са да унищожат с минохвъргачки пречиствателните му съоръжения, което, според някогашния съветник на президента Рейгън по националната сигурност Робърт Макфарлън, би довело до спад на петролните доставки с 6-7 млн. барела дневно, в продължение на цяла година и, вероятно, би повишило цените до 200 долара за барел.
Тоест, ние не контролираме нито сигурността на петролните доставки, нито стабилността на инфраструктурата, както е например в електроразпределителната мрежа. Разбира се, и по отношение на тази мрежа съществуват определени проблеми, които трябва да се решават, налице е и известна уязвимост, но пък разполагаме с всички възможности да се справим с тях. Не можем обаче да преустроим нефтокомбината „Абкаик”, който се намира в Саудитска Арабия. Така че, това е една от основните причини за проблемния характер на американската петролна зависимост.
Впрочем, мисля, че имаме и друг сериозен проблем. През 2005 печалбата на Саудитска Арабия от износа на петрол достигна 160 млрд. долара. От тях няколко милиарда долара отиват в касите на уахабитите, т.е. на една ислямистка секта, която контролира религиозните въпроси и образованието в страната, а също в тези на други уахабитски организации по света, например в Пакистан. Но в медресетата на Пакистан учат местните деца да мразят шиитите, евреите, християните и всички онези, които се смятат за „неверници”. Това, което някои имами проповядват, особено за шиитите, евреите, хомосексуалистите и „вероотстъпниците”, на практика подтиква към геноцид. Именно такава е и идеологията на Ал Кайда. Нистина, между уахабитите и Ал Кайда има разногласия относно легитимността на Саудитския режим, затова те се смятат за врагове. Но основните религиозни постановки, които се преподават по целия свят в тези уахабитски училища, на практика, са постановки и на Ал Кайда. Резултатът от това е, че войната с тероризма се оказва единствената война в историята на Съединените щати (може би с изключение на Гражданската война), в която ние плащаме и на двете страни. А това не е никак добър план. Само през настоящата 2007 ще платим около 320 млрд. долара, т.е. почти по милиард долара дневно, за да си гарантираме вноса на петрол. И тъй като част от тези пари отиват за уахабитските училища из целия свят, мисля, че би било честно да си признаем, че се намираме в ситуация, в която спокойно можем да заявим: „срещнахме врага си и разбрахме, че този враг сме ние, самите”. Тези 320 млрд. долара годишно се отразяват зле върху стабилността на нашата валута. В един момент хората могат да откажат да плащат за нашия държавен дълг, освен ако не повишим лихвените проценти по него. Но, ако го направим, това би се отразило върху здравето на собствената ни национална икономика. При това, дотук въобще не засегнахме въпроса за глобалното затопляне и ролята на петрола в този процес. Така че, ако анализираме всички тези фактори, взети заедно, ще стигнем до извода, че Америка има много сериозен проблем със своята петролна зависимост.
Затова ограничаването на доставките от Саудитска Арабия и замяната им с петрол от Мексико или Канада едва ли ще се окаже полезно. То означава просто, че някой друг ще купува повече петрол от Саудитска Арабия или от държавите от Персийския залив, т.е. американският бойкот няма да има никакъв ефект. Ето защо няма смисъл от промяна в структурата на петролната търговия. Това, което следва да се направи, е да се намали зависимостта от петрола. Мисля, че алтернативното течно гориво, например етанола или бутанола, както и дизелът от производствени отпадъци, заедно с електричеството, особено под формата нат.нар. хибридни автомобили, чиито батерии могат да се зареждат нощем и след това да пътувате с евтина електроенергия в извънпиковите часове, всичко това са положителни стъпки, които могат сериозно да ни помогнат.
• С какви препятствия се сблъскват западните държави, и особено САЩ, опитвайки се да намалят зависимостта си от вносния петрол?
• Ако си спомняте, още в края на 70-те години на миналия век, американското правителство проявяваше интерес към компаниите, произвеждащи алтернативно гориво, като Synfuels Corporation например. След това обаче, през 1985, саудитците драстично намалиха цените на петрола, до 5 долара за барел, в резултат от което въпросната фирма (както и доста други, като нея) фалира. Добрата новина беше, че действията на Риад ускориха и фалита на Съветския съюз, но това не променя факта, че провалиха усилията за създаването на алтернативно гориво. Хората отново се заинтересуваха от алтернативните горива в началото на 90-те, после цената на петрола пак спадна до 10 долара за барел и те отново загубиха интерес към тях. Така че една от задачите ни е да не допускаме това да се повтаря и в бъдеще.
Някои смятат, че ще ни бъде много трудно да го постигнем, защото петролният добив в Саудитска Арабия скоро ще достигне върха си. Очертава се огромно търсене на петрол, не само от западните държави, но и от Индия и Китай, тъй като там вече започва да се формира средна класа, чиито представители пътуват с личните си автомобили. Затова, вероятно саудитците вече няма да могат да свалят цените на петрола до 5 или 10 долара за барел, като вкарат в действие резервните си мощности, но биха могли да ги намалят до 20 долара. А повечето от тези най-подходящи алтернативни горива могат да се окажат и икономически целесъобразни (поне, доколкото ми се струва) само при положение, че цената на петрола не падне под 35 долара за барел. Достатъчно рентабилно, под тази цена, е само електричеството, тъй като извън най-натовареното време, т.е. през нощта, цената му в САЩ се колебае между 2 и 4 цента за киловат/час. Това означава приблизително 1 цент на всяка миля, измината с електромобил, докато бензинът излиза 10-20 цента за миля, по сегашните цени. Но, колкото и да намаляват цената на петрола саудитците, силно се съмнявам, че ще могат да я свалят под тази на електричеството в извънпиковия период.
Сред начините да постигнем това е да се погрижим другите видове гориво, като например дизелът, произвеждан от отпадъци, целулозният етанол или бутанолът, да могат да се развиват, без производителите им да рискуват да бъдат разорени от евентуален дъмпинг на саудитците. Производството на етанол и днес се субсидира, макар че това едва ли е необходимо при цена на петрола между 60 и 70 долара за барел. Бихме могли например да се откажем от субсидиите, докато цената на петрола не падне, да кажем, до 40 долара за барел. Да започнем със сравнително малки субсидии, а след това да ги повишим, паралелно със спада в цените на петрола. Тъй като повечето анализатори не прогнозират, че цените могат да паднат под 40 долара за барел в скоро време, това лесно би могло да се реализира. На практика, то би било своеобразна застраховка срещу евентуални действия на саудитците, подобни на тези през 1985 или в края на 90-те години.
Сега, нека се върна на въпроса за хибридните технологии в автомобилостроенето и, особено, за зареждащите се хибридни модели. Нищо не пречи на автомобилите да бъдат хибридни и, в същото време, да работят с „гъвкави” видове гориво. Те могат да пътуват, изцяло изполвайки електричество, или пък като хибриди, възможно е също, вместо бензин, да се използва етанол Е-85, бутанол и възобновяем дизел. Собственият ми хибриден автомобил „Тойота-Приус” сега изминава около 50 мили с един галон (3,78 литра) гориво. Но, ако в бъдеще той има възможност за презареждане на акумулаторната си батерия, а мощността и се увеличи шест пъти, ще мога да изминавам на батерия по 20 мили, преди колата да мине на хибриден режим, т.е. ще изминавам повече от 100 мили със само един галон гориво.
Ако течното гориво, което използва колата ми, беше Е-85, и тъй като хибридният автомобил може да се движи и с „гъвкаво” гориво, тя би могла да изминава над 500 мили само с един галон бензин. Всичко това не е чак толкова трудно постижимо, наясно сме как можем да произведем Е-85. Той се продава на няколкостотин зареждащи станции в САЩ. Наясно сме и, как се произвеждат автомобилите с „гъвкаво” гориво. Знаем също, как да произвеждаме хибридни автомобили и, най-малкото в Калифорния, американците вече сменят досегашните си хибриди със зареждащи се хибридни коли, така че за да постигнем всичко това съвсем не ни е нужен нов проект „Манхатън” – необходимо е просто да започнем да произвеждаме автомобили, за които вече знаем как се правят.
• Според Вас, какво влияние може да окаже енергийната независимост на САЩ и другите големи държави, върху останалите и, особено, върху страните, произвеждащи и изнасящи големи количества петрол, като например Иран или Нигерия?
• Ами, ще им се наложи да си търсят друг източник на препитание. Първото, което бих казал на една държава, която смята, че икономиката и ще рухне, ако вече не може да продава петрола си, е да препоръчам на нейните лидери да посетят Израел. Брутният национален продукт (БНП) на тази страна, на глава от населението, достига 18 хил. долара годишно, макар че Израел е разположен върху едни от най-бедните земи в Близкия изток и, общо взето, не притежава нито петрол, нито природен газ, нито някакви други ценни природни ресурси. Само че евреите, за разлика от повечето си съседи, позволяват на жените да се образоват, отделят специално внимание на технологиите и знаят как и къде да инвестират. Напълно възможно е на Иран, Саудитска Арабия, или дори на страни от други части на света, които са силно зависими от износа на скъпия петрол, да се наложи да заработят така, както го правят израелците, японците и други страни, разполагащи с минимални природни ресурси, но успели да изградят модерни съвременни общества с високообразовани и трудолюбиви граждани.
• В изказването си пред Комитета по международни отношения към американския Сенат, от 30 март 2006, сенаторът Милтън Копулос подчерта, че: „нашата икономика не може да функционира без петрол и затова защитата на източниците ни на петрол е съвсем оправдана задача с отбранителен характер, а пък продължаващата военна операция в Ирак е част от тази задача”. Доколко сте съгласен с това и доколко, според Вас, защитата на източниците на енергоносители е фактор в американската външна и военна политика?
• Донякъде съм съгласен със сенатор Копулос, но ако се нуждаехме само от петрол, щеше да е по-просто да го купуваме от Саддам Хюсеин, още повече, че той беше склонен да ни го продава. Ако не ставаше дума за ужасен диктатор, отговорен за смъртта на почти два милиона души в течение на последните двайсетина години, тази война никога не би била възможна. Винаги ще са ни необходими значителни въоръжени сили, те ще ни трябват, дори ако по-голямата част от петрола ни идваше от находища на територията на САЩ. До 70-те години на миналия век световните цени на петрола, на практика, се налагаха от Комисията на Тексаската железница, но САЩ и тогава разполагаха с много сериозни въоръжени сили. И тези въоръжени сили не се появиха тогава, когато започнахме да внасяме големи количества петрол – те съществуваха много преди това.
• Доколко важен приоритет е енергийната независимост по отношение на американската национална сигурност?
• Не бих нарекъл това енергийна независимост, защото няма нищо страшно, ако внасяме природен газ от Канада и не внасяме въглища, електроенергия, слънчева, вятърна или някакво друга енергия. Проблемът действително опира до петрола. За Европа, проблемът е свързан с природния газ, защото европейците не внасят природния газ от такъв добър съсед, какъвто за нас е Канада, а го получават от Русия. А Москва играе собствена геополитическа игра. Така че Европа има проблем със своята петролна и газова зависимост. За нас, американците обаче, проблемът е най-вече с петрола. И мисля, че той би трябвало да представлява достатъчно важен приоритет, защото ограничава действията ни. САЩ например, много биха искали (също както и някои други държави) да използват Съвета за сигурност на ООН за да получат мандат да прекратят геноцида, осъществяван от суданското правителство в Дарфур. Но не можем да го направим, защото Китай би наложил вето на подобно решение, тъй като е сключил мащабни петролни сделки със Судан. Би било добре, ако Съветът за сигурност притисне Иран да прекрати обогатяването уран, даващо му възможност да произвежда ядрени оръжия. Но и Русия, и Китай са против това, като причината Китай да се противопоставя е най-вече петролът.
Наличието на големи петролни залежи обикновено води до концентрирането на властта в ръцете на малък кръг от хора, освен ако не става дума за демокрации, каквито са Канада или Норвегия например. Тези страни са почти единствените износителки на петрол, сред първите дванайсет в света, които не са авторитарни режими или деспотични монархии. Над 60% от страните в света са демократични, но много малко са онези измежду тях, които изнасят петрол. Така, повечето членки на ОПЕК са диктаторски режими и монархии, а редица други големи износители, извън тази организация, също демонстрират склонност към авторитарно поведение.
{rt}
