Rising Star : China ' s New Security Diplomacy, by Gill Bates, 267 pp ., Brookings Institution Press , Washington , 2007
Сериозният интерес към оперативния анализ на заплахите за световната доминация на САЩ винаги е бил характерен за американската политология. Разкриването на източниците на тези заплахи, техните потенциални последици, както и своевременното формулиране на работеща стратегия за неутрализирането им (обикновено под формата на няколко различни сценария) са основните мотиви, определящи тематиката на повечето геополитически анализи в Съединените щати. Характерен за всички тях е патриотичният патос. Което отчасти се обяснява с това, че са предназначени за масовия читател, който открива в този тип анализи допълнителни доказателства за американското превъзходство. Разбира се, патосът не пречи на американските анализатори да подлагат на аргументирана критика и собствените си управляващи. В този смисъл, основното не е стремежът да се докаже, колко „далновидна” е американската политика, а по-скоро желанието тя да бъде подпомогната с достатъчно ясна визия за ситуацията.
Книгата на Джил Бейтс „Изгряващата звезда: новата политика за сигурност на Китай” отлично се вписва в описания по-горе модел. За автора и, който е директор на Стокхолмския институт за изследване на проблемите на мира ( SIPRI ), са характерни едновременно и твърдата убеденост в предопределеното от съдбата лидерство на Америка, и малко наивната вяра, че то е морално оправдано. Което, разбира се, не е пречка за високото качество на чисто аналитичната част на последната му книга.
Интересното в нея съвсем не се изчерпва с гръмкото заглавие, нито пък с традиционните опасения по повод на „неочакваното” (нима?) завръщане на Китай в редовете на великите държави, или с изброяването на конкретните параметри на китайската мощ: „втората по големина световна икономика, притежаваща най-големите златни и валутни резерви и най-големият външен кредитор на САЩ”. Книгата на Бейтс е любопитна по-скоро с това, че си поставя за цел да „помогне на онези, които реализират на практика външната политика на своята страна, политолозите и просто образованите читатели, да стигнат до корените на сегашните китайски успехи, да разберат логиката на действията на китайския елит и да осъзнаят последиците от възхода на Китай за световната и американската сигурност”. Което, разбира се, звучи примамливо.
Авторът прави сравнителен анализ на позициите на САЩ и Китай по основните въпроси, свързани с гарантирането на сигурността в Азиатско-тихоокеанския регион, обобщава опита от проучванията на китайския военен потенциал, политиката на Пекин в сферата на неразпространяването на оръжията за масово унищожаване и контрола на въоръженията, отношението на Китай към принципите на ненакърнимост на държавния суверенитет и т.нар. „хуманитарни интервенции”.
На пръв поглед целта, която си поставя Бейтс, действително изглежда ограничена в рамките на практическата дипломация. Той не просто анализира китайската гледна точка по един или друг международен проблем, но и дискретно фиксира в съзнанието на читателя онези въпроси, по които, според него, са възможни сблъсъци между Китай и САЩ в близко (или по-далечно) бъдеще. Тоест, вълнуват го най-вече, предизвикателствата и възможностите, от гледна точка на американските интереси. В този смисъл книгата му прилича донякъде на качествен и обширен аналитичен доклад за някоя американска институция.
За коя точно, едва ли е най-важното. По-интересното в случая са „проблемните точки” в китайско-американските отношения. Според автора, това са: укрепването на механизмите за неразпространяване на оръжията за масово унищожение, перспективите за създаване на реални механизми за гарантиране на регионалната сигурност в Азиатско-тихоокеанския регион, разминаването по въпроса за държавния суверенитет и доколко оправдани са намесите (включително военни) във вътрешните работи на една или друга държава, пък макар и по хуманитарни причини. Списъкът не изглежда дълъг. Наистина, нищо не се споменава за проблема с Тайван – изглежда Бейтс е решил да посвети книгата си на разработването на концепция за постигането на общ компромис между САЩ и Китай по основните регионални проблеми, в чиито рамки следва по някакъв начин да се реши и тайванския въпрос. Подобна позиция действително е оригинална – поне в сравнение с тази на повечето американски специалисти по китайската проблематика.
В крайна сметка, авторът се опитва да даде отговор на ключовия въпрос: в кои точки концепциите за национална сигурност на САЩ и Китай се доближават и, следователно, „намаляват конфликтния потенциал между тези страни” и в кои се разминават (повече или по-малко). Като в анализа си Бейтс се стреми да се придържа към неутрална позиция, което само повишава степента на доверие към изводите му.
Очертавайки три основни аспекта на регионалната сигурност, Джил Бейтс анализира всеки от тях, използвайки за целта една и съща схема. Отначало се предава американската позиция, после китайската и чак след това се преценява вероятността за сблъсък или пък за постигането на компромис.
Твърдото придържане към тази триелементна матрица може да се окаже полезно за читателя, понеже му позволява да се запознае с китайската концепция за сигурност, в нейната историческа динамика. Еволюцията може да се покаже по-лесно, ако описанието следва конкретните въпроси. В този смисъл, както отбелязва авторът, е интересно, че „формирането на китайската доктрина за сигурност стартира от момента, когато на Бандунгската конференция през 1955 са провъзгласени т.нар. принципи на мирното съвместно съществуване”. Всъщност, сред основните цели на книгата е да се покаже еволюцията на външнополитическата стратегия на Китайската народна република и да се обясни, как промените в нея могат да помогнат за реализацията на американските външнополитически цели.
В този смисъл най-голям интерес предизвикват препоръките на Бейтс. Той, в частност, подчертава, че желанието да получи статут на велика държава (пък макар и в регионален мащаб) задължително възниква у всяка страна, претендираща за особена роля в световната йерархия. В стремежа си завинаги да остави в миналото „века на позора”, в края на 90-те години на миналото столетие, Китай много сериозно преосмисля всички елементи на външнополитическата си платформа, лансирайки три фундаментални идеи: за многополюсния свят, за „отговорната велика държава” и концепцията за „мирния възход”.
Икономическият ръст на Китай, стимулиращ преразглеждането на външнополитическите му приоритети и отстояването им с по-голяма увереност и настъпателност, тласка китайския елит към анализ на значението на регионалните съюзи, неразпространяването на оръжията за масово унищожаване и националния суверенитет. Обективно погледнато, това са същите проблеми, които привличат и вниманието на американския елит. В този смисъл, китайците и американците имат много допирни точки. Друг въпрос е, че е невъзможно ясно да се посочи, кое е добро за едните и лошо за другите. Определена заслуга на автора е, че не се опитва да дава квалификации, в книгата му едновременно се обсъжда и позитивното, и негативното, при това нерядко в рамките на един и същи абзац. Тоест, на читателя се предлага сам да си направи изводите.
Подобно тълкуване на американско-китайския стратегически диалог ни кара по нов начин да подходим към самото понятие за „предизвикателство”. Според автора, предизвикателството невинаги следва да се асоциира със заплахата. Той смята за предизвикателство и „неопределеността на ситуацията” и „наличието на потенциал за развитие, както в положителна, така и в отрицателна посока”. Самият Бейтс определя същността на китайско-американските отношения като „невероятно предизвикателство от страна на Китай”.
От гледна точка на регионалните съюзи, участието на Китай в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която не членуват САЩ, се компенсира от участието и на двете държави в работата на регионалния форум на АСЕАН. Вероятността за силово решаване на тайванския въпрос намалява, благодарение на институционализирането на диалога между САЩ и Китай по проблемите за неразпространяването на оръжията за масово унищожаване, в рамките на шест-странните преговори за ядрената програма на Северна Корея. При това, авторът смята, че акцентът, който Пекин поставя на ненакърнимостта на държавния суверенитет и отказът му да приеме т.нар. „хуманитарни интервенции” може да бъде поколебан, ако рано или късно самият Китай реши да се включи в осъществяването на мироопазващи (и мироналагащи) операции. Като вероятността от подобен обрат зависи и от това, кога във Вашингтон ще усвоят спецификата на китайското стратегическо мислене и стратегическа култура.
Книгата на Бейтс впечатлява с оптималното съчетаване на глобална визия и познаване на регионалната специфика. В нея липсва отвлечената идеологизирана пропаганда, а теоретичните размишления на автора не пречат на читателя да си създаде достатъчно пълна представа за предмета на неговия анализ. Текстът е издържан в духа на качествената приложна експертиза (което, разбира се, е за сметка на нейния академизъм), затова спокойно би могъл да се използва от анализаторите, специализирали се в източноазиатската и, в частност, в китайската тематика. Като известен недостатък би могъл да се посочи фактът, че американско-китайските отношения се анализират без да се обръща каквото и да било внимание на възможната намеса на външни фактори в тях – например на Русия, Индия или държавите от Югоизточна Азия.
А най-интересното в тази книга е, че американските анализатори очевидно се опитват да разработят цяла нова „стратегия на непреки действия” за умиротворяването на Китай, като в основата и е поставена необходимостта от промяна на средата, формираща регионалната сигурност в Азиатско-тихоокеанския район.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
