Всички международно-правни системи, от Вестфалския мир (1648) насам, са резултат от големи войни. Така, Трийсетгодишната война (1618-1648), променила до неузнаваемост облика на Европа, ражда и прословутото вестфалско право (т.е. принципът за суверенитета, като такъв). Войните на Наполеон пък формират неговия допълнен и усъвършенстван вариант – системата от 1815, която просъществува почти цял век – до Първата световна война. На свой ред, Обществото на народите символизира провалилият се пост-версайски проект за световен ред, лансиран след 1918. Накрая, Ялтенската система, която (въпреки многобройните твърдения, че окончателно е останала в миналото) реално още съществува, също възникна в резултат от една голяма война – Втората световна.
Международните системи се модифицират, променят се, биват допълвани и периодично разтърсвани от всевъзможни локални конфликти. Но за да настъпи краят на някоя от тях и тя да бъде заменена от друга, е необходима не просто тотална и радикална промяна, а такава, в процеса на чиято реализация основните елементи на съществувалата до този момент конструкция да изчезнат почти напълно, превръщайки се в незначителен детайл от една безвъзвратно отминала епоха. А подобно нещо е възможно само в резултат от наистина голяма война.
От всички това пък следва, че онези, които днес така дълбокомислено разсъждават за „края на суверенитета” и убедено твърдят, че досегашната (т.е. Ялтенската) международна система вече не работи, съзнателно или не, призовават демона на глобалната война. При това историческият опит сочи, че именно наивните ревизионисти от отиващата си епоха се оказват, по правило, нейните първи жертви. И обратното – онези, които до последно се опитват да запазят стария световен ред като го приспособят към променилите се условия, т.е. превърнат го в работещ и способен да решава реалните проблеми, всъщност защитават не толкова самия него, колкото мира, който се гарантира от въпросния световен ред.
Как обаче можем да защитим принципа на суверенитета днес? За съвременните държави той се е превърнал в своеобразен капан. Почти единственият пример за използването му в позитивен план е, когато една държава се опитва да навреди на друга. В тази връзка си струва да си припомним, че самото понятие „суверенна демокрация” беше лансирано навремето от американците и предназначено да помогне на Тайван в неговата борба с маоисткия проект за обединение на Китай (между другото, успешно). По-късно, то започна да се използва и по отношение на посткомунистическите държави от Източна Европа, освободили се от опеката на Москва. Именно този вариант на „суверенната демокрация” се използва като модел и за Косово, и за сектора Газа, и за Украйна и Грузия, и дори за Абхазия и Южна Осетия. На свой ред, държави като Русия, Китай, или Иран използват понятието „суверенна демокрация” (разбира се в малко по-различна версия) за да отхвърлят американските претенции за хегемония в новия „еднополюсен свят”. Само че, ако подобни държави, разполагащи с много сериозни военни, икономически, или „ресурсни” аргументи, могат да си позволят това, във всички останали случаи суверенитетът се оказва твърде слаб аргумент за защита. Той не помогна нито на Саддам Хюсеин, нито на Милошевич, когато редът им дойде. Не помогна и на Ливан, когато Израел стартира последната си операция срещу Хизбула през лятото на 2006. Впрочем, той не помогна и на руснаците и китайците да избегнат критиките за действията си в Чечения или Тибет. Във всички тези, както и в много други случаи, той просто бе игнориран, под предлог, че има и по-важни неща от него – например „човешките права”, „правото на народите на самоопределение” и т.н. Впрочем, истината е, че има достатъчно основания на суверенитета да се гледа по такъв начин и те са заложени още в далечните 1944-1945 от лидерите на т.нар. „Голяма тройка”, поставили основите на международния ред след Втората световна война.
Какъв бе смисълът на споразуменията от Ялта? Те балансират вестфалската система, определяйки случаите, в които е допустимо нарушаването на суверенитета – от заплахите за световния ред до хуманитарните катастрофи. Именно наличието на подобна система позволи появата на повечето от съществуващите днес държави, създадени в резултат от деколонизацията на Третия свят. Които иначе просто нямаше как да възникнат като истински държави, тъй като никой не би могъл да гарантира, че са в състояние сами да се управляват (т.е. да са действително „суверенни”) и да участват в системата за глобална сигурност. Така, схемата „империи-колонии” бе заменена от схемата „генератори на световния ред и негови потребители”. И макар че самият световен ред престана да се „генерира” в необходимия обем след 1991, тази схема се запазва и до днес. На практика САЩ са продължител на същата линия в качеството си на единствения „оцелял” участник на „Голямата тройка” от Ялта.
В какво се състои днес основният проблем на световната система, базираща се на суверенитета? Той е свързан с появата в международната политика на субекти, които макар че не са държави, са напълно съпоставими с истинските държави по своите възможности и мощ и са способни да влияят директно върху поведението им. Такива са и транснационалните корпорации (ТНК), и неправителствените организации, и терористичните мрежи, и кой ли не още. Всички те са субекти, които не разполагат с международно призната собствена територия, но в отношенията си с държавите спокойно минават и без нея.
Дали обаче става дума за принципно нова ситуация? Не, разбира се. Преди утвърждаването на вестфалската система, в Европа също е имало немалко подобни субекти, способни да оказват значително влияние: от Католическата църква, до търговските съюзи (като немската Ханза например) и градовете-държави (като Венеция или Генуа). И тъкмо от средата на ХVІІ век (т.е. след Вестфалския мир) ролята им драматично започва да отслабва. За сметка на това обаче, се появяват нови субекти (социалистическият и комунистическият Интернационали например, също са своеобразни екстериториални международни субекти).
С кого всъщност воюваше Израел през лятото на миналата 2006? Не с Ливан, а с един екстериториален субект, който обаче се оказа съпоставим с еврейската държава като военен противник. И успя да направи онова, което не успяха в предишните войни в Близкия изток държави като Сирия, Египет, или Йордания. И, което вероятно нямаше да могат да направят и онези, за които се твърди, че са стоели зад Хизбула – като Иран, например. Успехът на Хизбула се дължи на една причина: тя не е държава, т.е. не е част от основаващата се на териториалния принцип система на международното право. Тя съществува, но в същото време я няма. Тя може да изплува, нанасяйки ракетни удари по израелските градове и, в същото време, да се укрие в сивата зона на правната недосегаемост, когато стартира поредния миротворчески процес. Представете си, че двама души се бият на улицата, но когато дойде полицаят за да ги разтърве, единият изчезва, а другия го водят в участъка с белезници.
Тоест, държавите не могат да воюват успешно (още по-малко пък да победят) с недържавни субекти – подобен субект може да бъде победен само от друг, подобен на него.
Всичко това означава, че новата ситуация в света изисква от държавите да се ориентират към нов тип стратегии. Днес всяка държава, ако иска да бъде реален субект в глобалната политика, трябва да разполага с цяла система от съпътстващи я екстериториални субекти – ТНК, неправителствени организации, църкви и дори партизански движения. Всички те, разбира се, не могат, а и не трябва, да се управляват пряко от съответното правителство – те могат да действат само самостоятелно. Обвързаността им със съответната държава не е вертикална, а хоризонтална, т.е. културна или идейна. Това означава, че тя се основава на достатъчно тънки социални връзки. В новата ситуация суверенитетът е, на първо място, своеобразен културен механизъм, интегриращ всички тези независими субекти в един голям колективен субект, генериращ и възпроизвеждащ техните общи цели и ценности.
В света на екстериториалните субекти границите не са просто условност, те са специфична разновидност на ландшафта, изгодна за едни субекти и неизгодна за други. Тоест, границата е просто вид инструмент, който в зависимост от конкретния контекст може да бъде полезен, но понякога и съвсем ненужен. И да я разглеждаме като „тотална”, означава да се самозалъгваме. Затова дори при наличието на ясни и международно признати граници, суверенитетът си остава „отворен” модел. В някогашния „затворен” свят трудно можеше да се говори за истински суверенитет – там желязната завеса огражда така плътно собствения ти свят, че може да се обсъжда само статута ти в рамките на света, обособен от нея. Принципният въпрос за суверенитета възниква само там, където ситуацията е достатъчно „отворена”, където се осъществява постоянно взаимодействие с останалите. Нещо повече, принципът на суверенитета се основава на разбирането за един свят, изграден именно върху този принцип.
Затова, ако „суверенната демокрация” представлява собствената ни вътрешна политическа идентификация, то за да очертаем своята „външна” стратегия трябва да въведем един нов термин – и той е „суверенна глобализация”. Звучи почти като оксиморон, но, ако го анализираме внимателно ще се убедим, че именно той съдържа формулата за оцеляване в съвременните условия – пълномащабна интеграция в глобалния свят, запазвайки собствената политическа и социална самостоятелност, качествата си на субект и своята цялостност. Тоест, трябва не да се стремим да се оградим и предпазим от външните влияния, а да се превърнем в активен участник в глобалния процес и да станем едни от тези, които определят посоката му. Включително и за да избегнем реалния риск да се превърнем в негова жертва.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
