Мнозина експерти определят ХХІ век като столетие на енергетиката, в качеството и на основен ресурс за социално-икономическото развитие. Никак не е случайно, че въпросите за създаването на глобална устойчива и ефективна система на енергодоставки бяха поставени в центъра на последната среща на Г-8, провела се през юли 2006 в Санкт-Петербург.
В тази връзка, от особено значение за нас, българите, са някои аспекти от съвременната турска енергийна геополитика. В края на април т.г., в Истанбул, се проведе петата поред конференция „Енергийна арена”, чиито лайтмотив стана именно новата енергийна стратегия на Турция. Своеобразна квинтесенция на двудневните дискусии, в които участваха високопоставени правителствени чиновници, представители на частния бизнес, както и гости от ЕС и САЩ (общият брой на участниците беше над 400), станаха следните изводи:
В сферата на потребление на енергоносители, зависимостта на Турция от вноса е 72%, като може да достигне 80% през 2020, ако не бъдат предприети съответните мерки. Доставките на петрол са достатъчно диверсифицирани, но по отношение на природния газ, Турция е зависима не само от самия енергоносител, но и от страната доставчик (в случая от Русия, доставяща около 65% от необходимия и природен газ).
Изграждането на хранилища за природен газ е от критично значение за гарантиране енергийната сигурност на страната. В тази връзка проектът за изграждането на подземното газохранилище „Соленото езеро”, който се осъществява от турската компания BOTAS , определено има приоритетен характер за Анкара.
В рамките на турската енергийна стратегия, с приоритет се ползват и проучванията и разработката на петролните и газовите находища, които следва да бъдат интензифицирани.
От гледна точка на необходимата ресурсна диверсификация, особено важна е реализацията на проектите в сферата на атомната енергетика, при условие разбира се, че бъдат взети необходимите мерки за сигурност. В същото време обаче, е необходимо и концентриране на усилията в разработването на находищата на лигнитни въглища и хидроелектростанциите, включително ВЕЦ-овете по реките в граничните зони, както и на възобновяемите енергийни източници.
Очаква се, че през следващите години потребностите на Турция от електрическа енергия ще нарастват в диапазона 6,3%-8,4% годишно. Страната се нуждае от допълнителни мощности, които трябва да бъдат пуснати в действие през 2009-2010. Тоест, необходимите инвестиции следва да бъдат привлечени без всякакво забавяне. В турската програма за въвеждане на нови мощности, която трябва да бъде реализирана в максимално кратки срокове, като най-перспективно се очертава използването на собствените находища на лигнитни въглища, както и на водните ресурси.
Енергийната ефективност е сред ключовите въпроси. Турция несъмнено се нуждае от реализацията на сериозна програма за икономия на енергия. Нивото на техническите и нетехническите загуби по турската електроенергийна мрежа, на практика, трикратно надвишават съответното равнище в западните държави. Естествено, ще продължат да бъдат налагани глоби за нелегално отклоняване на електроенергия, но в същото време е ясно, че разпределителната и захранващата инфраструктура се нуждаят от много сериозна модернизация с цел намаляване на техническите загуби.
Имайки предвид, че страните-доставчици на енергоносители са концентрирани в Централна Азия и Близкия изток, Турция (предвид стратегическото си разположение) би следвало да се превърне в терминал и мост за гарантиране на безпроблемни и непрекъснати доставки на енергоносители към световните пазари.
Вече бе натоварен първият танкер с петрол от тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Стабилната експлоатация на петролопровода Киркук-Юмурталък обаче зависи от развитието на ситуацията в Ирак. На свой ред, тръбопроводът Самсун-Джейхан ще разреди движението на кораби през Босфора, защото ще осигури прехвърлянето на руски и казахстански петрол до средиземноморското крайбрежие, заобикаляйки Проливите. Сред важните цели, които си поставя Анкара, е транспортирането на азербайджански газ към Гърция и Италия чрез Южноевропейския газов пръстен, както и реализацията на проекта Набуко, разработен за транспортирането на близтоизточен и каспийски природен газ до европейския пазар. Поредната стъпка в това отношение стана подписаният през август 2006 турско-ирански договор за доставка на природен газ. Очевидно е, че по отношение на транзита на петрол и газ през турска територия, очертаните по-горе изводи не са нещо принципно ново и отразяват провеждания от Анкара курс. Свързаните с него въпроси, също са достатъчно добре изучени и редовно се анализират. Разбира се, акцентите, които бяха поставени от участниците в Истанбулската конференция, отразяваха позиците на собствените им страни и организации.
На геополитическия фон, формиран от транзита на енергийни ресурси, електроенергетиката сякаш е обречена да играе второстепенна роля, съпътстваща голямата петролно-газова игра. Макар че именно електроенергетиката представлява един от определящите (а в перспектива вероятно и сдържащ) фактор за икономическото развитие на Турция, имайки предвид многобройните оценки, посочващи възможността след 2009-2010 страната да започне да изпитва дефицит от електроенергия.
Струва си да се спра накратко и на структурата на турската електроенергетика, като за целта ще цитирам някои данни от статистиката. Преди всичко, следва да отбележа, че през 2001, след създаването на Държавния съвет за регулиране на енергийния пазар ( EPDK ) и приемането на Закон № 4628 „За пазара на електроенергия”, турското правителство стартира глобалната трансформация на националния енергиен пазар, включваща приватизацията на сектора, ограничаване на държавните инвестиции в строителството на нови генериращи мощности и разпределителни електрически мрежи, отваряне и либерализация на енергийния пазар и създаване на благоприятна среда за привличане на частни, включително чуждестранни, инвестиции.
Така, според плановете на управляващите, основните инвестиции в енерегетиката трябва да бъдат осигурени от частния сектор. Доколко обаче самият частен сектор е готов за това, доколко ефективни са мерките, предприети от държавата и, като последица от това, дали ще могат изцяло да бъдат задоволени растящите потребности на турската икономика – всичко това е предмет на постоянни дискусии.
Установената мощност на действащите в Турция електростанции към края на 2005 достигна 38,83 ГВт, като ръстът в сравнение с наличната през 2004 е 5,4%. През последното десетилетие (включително и съвсем доскоро) енергетиката се развиваше най-вече за сметка на изграждането на ТЕЦ-ове, работещи с природен газ, и ВЕЦ-ове.
Днес Турция разполага със 161 ТЕЦ, 145 ВЕЦ и две централи, използващи вятърна енергия. В общото производство на електроенергия, което през 2005 достигна 161 млрд. кВтч (ръст от 7% в сравнение с 2004), делът на ТЕЦ се равнява на 75,48%, на ВЕЦ – 24,48%, а на централите, използващи енергията на вятъра – 0,035%. Производството през 2005 на 70,96 млрд. кВтч (43,8% от общия обем) беше гарантирано за сметка на използването на природен газ, което, само по себе си, е достатъчно за да обясни растящото безспокойство на Турция от ръста на цените на енергоносителите, както и намерението и максимално да използва местния потенциал, а именно: находищата на лигнитни въглища и водните ресурси, да осъществи мащабна програма за модернизация на турските електроцентрали (като сред приоритетните обекти са ТЕЦ Авсин Елбистан – блок А, с мощност 1440 Мвт, както и ВЕЦ-овете Кебан-1 и Кебан-2 с мощности, съответно, 630 Мвт и 720 Мвт), както и да гарантира развитието на национална атомна енергетика.
Имайки предвид статистическите данни от 1981 насам, турското правителство разглежда няколко сценария за годишен ръст в потреблението на електроенергия в диапазона между 6,3% („минимален”) и 8,4% („максимален” сценарий).
Анализът на мощността на енергийните обекти, намиращи се в експлоатация или в стадий на изграждане, както и на онези, за които EPDK е издало лицензи на частния сектор, от една страна, и оценката на ръста на потреблението на електрическа енергия (по двата сценария, споменаги по-горе) – от друга, сочи, че в периода между 2009 и 2012 действително е възможно възникването на енергиен дефицит.
Може да се предположи обаче, че ситуацията около възможната криза изкуствено се драматизира (темата не слиза от страниците на пресата, която редовно публикува обширни аналитични материали, както и резултатите от правителствените съвещания). Защото истината е, че разчетите на турското Министерство на енергетиката отчитат само действащите централи, както и тези, които са вече почти готови (а не се взема предвид строителството на нови). Все пак загрижеността на Турция може да бъде разбрана, защото, като започнем от 2001, когато държавата по ред причини бе принудена да се откаже от мащабните инвестиции в сектора, изключвайки за определено време от инвестиционната си програма новите електроенергийни обекти, усвояването на средствата по които е под 50% (включително за осигурените със 100%-но финансиране от страна на предприемачите), строителството на централи в рамките на държавната поръчка, се извършва с голямо закъснение. Правилата за частния сектор очевидно все още не са достатъчно стабилни, което също ограничава динамиката на реализация на проектите.
Въпреки това, следва да се отдаде дължимото на турското правителство, което съумя да привлече вниманието на частния сектор към пазара на електроенергия. Днес, в мнозинството големи турски холдинги са създадени енергийни поделения. Такива компании като Sabanci , Polat , Demirer , Dogus , Zorlu , Calik , Sanko , Arikanl , Tasyapi , Celebi , IC Holding , Aytemiz , MNG , Limak и др., планират да инвестират в изграждането на електроцентрали.
В съответствие с плановете на енергийното министерство в Анкара, към 2020 общата инсталирана мощност на турските електроцентрали трябва да нарастне приблизително 2,5 пъти. Лесно можем да се убедим, че програмата предвижда ръст в използването на собствения потенциал (на лигнитните въглища 2,6 пъти, а на водните ресурси 2,4 пъти), както и изграждането на три атомни енергоблока. При това годишният обем на инвестициите, според финансовото министерство, трябва да достигне 3,5-4 млрд. долара.
Ще се опитам да направя бегъл анализ на текущата ситуация и възможностите за реализация на споменатите по-горе проекти по отношение на различните направления в електроенергетиката. Ключова роля в тях турското правителство отрежда на изграждането на атомни електроцентрали, като до 2020 трябва да бъдат въведени в експлоатация три енергоблока с обща мощност до 5 ГВт.
През 2005 редица международни компании – производители и доставчици на оборудване за АЕЦ демонстрираха възможностите си пред Турската агенция за атомна енергетика. Сред тях бяха Toshiba , AECL , Areva - Siemens , Japan Mitsubishi Heavy Int ., General Electric и Атомстройэкспорт. Министърът на енергетиката на Турция Хилми Гюлер се срещта през февруари 2006 с ръководството на американския енергиен департамент във Вашингтон, след което Анкара обяви намерението си да се включи в лансираната от САЩ програма за глобално партньоство в сферата на ядрената енергетика ( The Global Nuclear Energy Partnership ) .
Следва да се отбележи, че в самата Турция все още липсва пълно единодушие относно необходимостта от изграждането на АЕЦ в страната. Типична в това отношение е гледната точка на президента на Асоциацията на турските износители Огуз Сатиджъ, изразена по време на конференцията Steam 2006: „като редови гражданин подкрепям използването на атомната енергия, само когато са изчерпани всички алтернативни източници”. Декларацията за евентуалното изграждане на първата турска АЕЦ в Синоп се сблъска с протестите на регионалните власти и населението на града. Сред очевидните проблеми са и липсата на необходимата законова база, както и на държавни финансови ресурси. Последният въпрос бе може би най-острият сред разглежданите на срещата между правителството и най-големите турски концерни (включително Alarko , Ak Enerji , Zalik Enerji , Dogus , Enka , Gama Endustri , Guris , Habas , Koc , Nurol , Sabanci , Takfen и Zorfu ), състояла се през април 2006. На нея двете страни стигнаха до извода, че за предпочитане е възприемането на ирландския модел за публично-частно партньорство, макар че за практическата му реализация е още рано да се говори.
През периода 2008-2012 TEAS (турската държавна електрическа компания) планира изграждането на следните основни ТЕЦ-ове, работещи с лигнитни въглища: Afstin Elbistan C (1400 МВт), Soma C (600 МВт), Cayirhan - B (600 МВт), Tuncbilek C (300 МВт) и Seyitomer (150 МВт). По-нататък (т.е. до 2020) се предвижда изграждането на блокове D , E и F на ТЕЦ Alfstin Elbistan , чиято мощност се равнява на тази на блок С.
Общият потенциал на турските водни ресурси се оценява на 36,7 ГВт (включително действащите ВЕЦ-ове), като се предполага броят на ВЕЦ-овете в страната да достигне 700.
Приетата програма за развитие на турската електроенергетика до 2020 предполага също използването на около 30% от енергийния потенциал на вятъра и геотермалните източници, който (по оценка на Министерството на енергетиката) е, съответно, 10 ГВт и 500-765 МВт.
Като цяло, турският електроенергиен пазар би могъл да се характеризира като средно мощен по отношение на ТЕЦ-овете и малко и средно мощен по отношение на ВЕЦ-овете (перспективата е средната мощност на турските ВЕЦ да достигне 50 МВт). При това, както отбелязах по-горе, се предвижда със старта на либерализирането на енергийния пазар основните инвестиции да постъпват от частния сектор. И въпреки, че значителна част от проблемите остават нерешени (става дума най-вече за държавните финансови гаранции за инвеститорите, както и за налагането на прозрачни, разбираеми и твърди правила за поведение на пазара), турското правителство демонстрира твърда решимост да реализира програмата си за въвеждане на нови мощности в предвидените срокове.
Що се отнася до това, дали действително става въпрос за „нова” енергийна стратегия, ясно е, че при реализацията и Турция ще се стреми към максимално оползотворяване на изгодното си геополитическо положение на „енергиен мост” между Изтока и Запада, както и за привличането на чуждестранни инвестиции за изграждането на новите енергийни обекти, тъй като собствените и финансови ресурси очевидно са недостатъчни за целта.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Мнозина експерти определят ХХІ век като столетие на енергетиката, в качеството и на основен ресурс за социално-икономическото развитие. Никак не е случайно, че въпросите за създаването на глобална устойчива и ефективна система на енергодоставки бяха поставени в центъра на последната среща на Г-8, провела се през юли 2006 в Санкт-Петербург.
В тази връзка, от особено значение за нас, българите, са някои аспекти от съвременната турска енергийна геополитика. В края на април т.г., в Истанбул, се проведе петата поред конференция „Енергийна арена”, чиито лайтмотив стана именно новата енергийна стратегия на Турция. Своеобразна квинтесенция на двудневните дискусии, в които участваха високопоставени правителствени чиновници, представители на частния бизнес, както и гости от ЕС и САЩ (общият брой на участниците беше над 400), станаха следните изводи:
В сферата на потребление на енергоносители, зависимостта на Турция от вноса е 72%, като може да достигне 80% през 2020, ако не бъдат предприети съответните мерки. Доставките на петрол са достатъчно диверсифицирани, но по отношение на природния газ, Турция е зависима не само от самия енергоносител, но и от страната доставчик (в случая от Русия, доставяща около 65% от необходимия и природен газ).
Изграждането на хранилища за природен газ е от критично значение за гарантиране енергийната сигурност на страната. В тази връзка проектът за изграждането на подземното газохранилище „Соленото езеро”, който се осъществява от турската компания BOTAS , определено има приоритетен характер за Анкара.
В рамките на турската енергийна стратегия, с приоритет се ползват и проучванията и разработката на петролните и газовите находища, които следва да бъдат интензифицирани.
От гледна точка на необходимата ресурсна диверсификация, особено важна е реализацията на проектите в сферата на атомната енергетика, при условие разбира се, че бъдат взети необходимите мерки за сигурност. В същото време обаче, е необходимо и концентриране на усилията в разработването на находищата на лигнитни въглища и хидроелектростанциите, включително ВЕЦ-овете по реките в граничните зони, както и на възобновяемите енергийни източници.
Очаква се, че през следващите години потребностите на Турция от електрическа енергия ще нарастват в диапазона 6,3%-8,4% годишно. Страната се нуждае от допълнителни мощности, които трябва да бъдат пуснати в действие през 2009-2010. Тоест, необходимите инвестиции следва да бъдат привлечени без всякакво забавяне. В турската програма за въвеждане на нови мощности, която трябва да бъде реализирана в максимално кратки срокове, като най-перспективно се очертава използването на собствените находища на лигнитни въглища, както и на водните ресурси.
Енергийната ефективност е сред ключовите въпроси. Турция несъмнено се нуждае от реализацията на сериозна програма за икономия на енергия. Нивото на техническите и нетехническите загуби по турската електроенергийна мрежа, на практика, трикратно надвишават съответното равнище в западните държави. Естествено, ще продължат да бъдат налагани глоби за нелегално отклоняване на електроенергия, но в същото време е ясно, че разпределителната и захранващата инфраструктура се нуждаят от много сериозна модернизация с цел намаляване на техническите загуби.
Имайки предвид, че страните-доставчици на енергоносители са концентрирани в Централна Азия и Близкия изток, Турция (предвид стратегическото си разположение) би следвало да се превърне в терминал и мост за гарантиране на безпроблемни и непрекъснати доставки на енергоносители към световните пазари.
Вече бе натоварен първият танкер с петрол от тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Стабилната експлоатация на петролопровода Киркук-Юмурталък обаче зависи от развитието на ситуацията в Ирак. На свой ред, тръбопроводът Самсун-Джейхан ще разреди движението на кораби през Босфора, защото ще осигури прехвърлянето на руски и казахстански петрол до средиземноморското крайбрежие, заобикаляйки Проливите. Сред важните цели, които си поставя Анкара, е транспортирането на азербайджански газ към Гърция и Италия чрез Южноевропейския газов пръстен, както и реализацията на проекта Набуко, разработен за транспортирането на близтоизточен и каспийски природен газ до европейския пазар. Поредната стъпка в това отношение стана подписаният през август 2006 турско-ирански договор за доставка на природен газ. Очевидно е, че по отношение на транзита на петрол и газ през турска територия, очертаните по-горе изводи не са нещо принципно ново и отразяват провеждания от Анкара курс. Свързаните с него въпроси, също са достатъчно добре изучени и редовно се анализират. Разбира се, акцентите, които бяха поставени от участниците в Истанбулската конференция, отразяваха позиците на собствените им страни и организации.
На геополитическия фон, формиран от транзита на енергийни ресурси, електроенергетиката сякаш е обречена да играе второстепенна роля, съпътстваща голямата петролно-газова игра. Макар че именно електроенергетиката представлява един от определящите (а в перспектива вероятно и сдържащ) фактор за икономическото развитие на Турция, имайки предвид многобройните оценки, посочващи възможността след 2009-2010 страната да започне да изпитва дефицит от електроенергия.
Струва си да се спра накратко и на структурата на турската електроенергетика, като за целта ще цитирам някои данни от статистиката. Преди всичко, следва да отбележа, че през 2001, след създаването на Държавния съвет за регулиране на енергийния пазар ( EPDK ) и приемането на Закон № 4628 „За пазара на електроенергия”, турското правителство стартира глобалната трансформация на националния енергиен пазар, включваща приватизацията на сектора, ограничаване на държавните инвестиции в строителството на нови генериращи мощности и разпределителни електрически мрежи, отваряне и либерализация на енергийния пазар и създаване на благоприятна среда за привличане на частни, включително чуждестранни, инвестиции.
Така, според плановете на управляващите, основните инвестиции в енерегетиката трябва да бъдат осигурени от частния сектор. Доколко обаче самият частен сектор е готов за това, доколко ефективни са мерките, предприети от държавата и, като последица от това, дали ще могат изцяло да бъдат задоволени растящите потребности на турската икономика – всичко това е предмет на постоянни дискусии.
Установената мощност на действащите в Турция електростанции към края на 2005 достигна 38,83 ГВт, като ръстът в сравнение с наличната през 2004 е 5,4%. През последното десетилетие (включително и съвсем доскоро) енергетиката се развиваше най-вече за сметка на изграждането на ТЕЦ-ове, работещи с природен газ, и ВЕЦ-ове.
