Само преди сто години самата мисъл, че иногурацията на новия епископ на Йорк ще бъде извършена под съпровода на африкански тъпани, би изглеждала скандална. Днес обаче това е вече факт от най-новата британска история.
Преди сто години, световната преса е обсъждала бунтовете в Русия, новият либерален кабинет на Великобритания, първите самолетни полети и вероятността от война в Европа. Днес вниманието и е привлечено от различни региони, в които небръснати типове в маскировъчни униформи, обути с маратонки и въоръжени с автомати, се опитват да диктуват волята си на цялото останало човечество.
Последните сто години, преминали под въздействието на различните метаморфози на марксистката идеология: от ленинизма и троцкизма до „културната версия” на т.нар. Франкфуртска школа, бяха ознаменувани не само от гибелта на десетки милиони и радикалната трансформация на политическия пейзаж на планетата. Те доведоха и до сериозна трансформация на самата същност на конфликтологията. Което пък гарантира ужасни неприятности за вида homo sapiens и то още в съвсем близко бъдеще.
Откровено казано, няма особено значение, в кои точно точки на света се разгръщат поредните бунтове на „унижените и оскърбените” против „световния ционизъм” или „зловещия заговор на империализма”. Дали в Палестина или във Венецуела, каква е разликата? Защото и Чавес, и „Хамас” получават еднакво гореща подкрепа сред крайната левица в САЩ и Западна Европа. В крайна сметка става дума за отделни прояви на едно и също явление – феноменът на т.нар. „тиермондизъм” (от френското tier monde – „трети свят”).
Днешният тиермондизъм е достатъчно сложно явление, което не е нито просто политическа методология, модерна осъвременена версия на маоизма, или пък политическа коалициа на бившите колониални или полузависими страни от Азия и Африка. Става дума за своеобразна нова „светска религиозност”, силно разпространена на Запад (но разполагаща със свои привърженици и сред оформящата се българска крайна левица) и, в същото време, за неограничено от някакви териториални рамки обединение на радикалните левичари от страните, принадлежащи към т.нар. „златен милиард”, с антизападните интелектуални и управляващи елити в самия Трети свят.
Откакто свръхдържавите възприеха практиката да апелират към страните от Третия свят (т.е. от времето на Карибската криза през 1962 насам) постепенно се развиваше и процесът на трансформация на последните от обекти в субекти на историята. Виетнам бе сменен от Афганистан, а Съветският съюз пилееше милиони в подкрепа на Хо Ши Мин или император Бокаса. На свой ред, САЩ искрено разчитаха, че Саудитите и пакистанските генерали, заедно с латиноамериканските „контрас”, са далеч по-безопасни от „съветската заплаха”. Междувременно се появи и прословутото Движение за неприсъединяване, в джунглите гъмжеше от последователи на Че Гевара, а критиците в Москва, Ню Йорк и София се заеха да изучават киното и изкуството на Сенегал и Коста Рика. Редица западноевропейски крайни левичари, които в младите си години усърдно работеха за „делото на революцията” в Боливия или някъде другаде, в зрялата си възраст успешно се преквалифицираха в съветници на собствените си демократични президенти (класически пример е французинът Режис Дебре).
Като културен феномен, тиермондизмът вече двайсет години изразява отчаянието и разочарованиета на левите европейски интелектуалци. Разочарование от европейската култура и история, от самите себе си и собствената си неспособност да реализират прословутия „революционен проект”.
Това отчаяние на интелектуалците породи свой собствен стил, отхвърлящ дори чисто външната европейска „буржоазност” – т.е. западния стил. Преди стотина години тълпата тиермондисти, събрали се на поредния митинг срещу Буш, или в солидарност с чеченските „борци за свобода”, би била квалифицирана като сборище на декласирани маргинали. През 2006 обаче подобна квалификация вече не би била вярна. Всеки трети, задържан по време на антивоенните демонстрации в Сан-Франсиско или Сиатъл тинейджър произхожда от „добро семейство” с годишен доход не по-малък от 50-100 хиляди долара. Като значителна част от тези „революционери” учат в най-престижните (и скъпи) университети и колежи на Америка.
Какво могат да очакват системните десни и либерални елити в САЩ от собствените си граждани, облекли фанелки с лика на Че и размахващи плакати с лозунги „Да унищожим Америка”? Вероятно същото, което и Русия от онези „деца от добри семейства”, които защитават чеченската кауза и ругаят Путин по площадите. Или пък България – от тези, които в борбата си против „проамериканския” елит са готови да се блокират дори с емисарите на Ал Кайда? Със сигурност нищо добро. Само че така изглеждат нещата от гледната точка на американските, руските или българските национални интереси. Самите тиермондисти разсъждават съвсем различно. Както с основание отбелязват критиците на тиермондизма, нещата отдавна са излезли извън рамките на „културния плурализъм” и мултирасовото (мултикултурното) общество, достигайки до пълното отричане на европейския исторически опит въобще и до обвиненията, че европейската цивилизация потиска „жизнените пориви на индивида, опитвайки се да му наложи тоталната си унификация”.
(Западно)европейските тиермондисти отхвърлят всички цивилизационни различия, издигайки в култ социалното противопоставяне между богатия Север и бедния Юг. Като ролята на пролетариат изцяло се поема от „Третия свят”, а тази на буржоазията – от целия Запад. В Източна Европа (включително в Русия и България) тиермондистите призовават за съюз с Юга срещу Запада, разчитайки на носталгичните настроения сред определени обществени кръгове. Като крайната цел въобще не се е променила със смъртта на традиционния марксизъм – „справедливо” преразпределяне на световното благосъстояние чрез отнемането му от „империалистите”.
Управляващите елити в редица държави от Третия свят съзнателно провокират в своите региони откровено расистки настроения, обвинявайки във всички грехове „белите колонизатори”, разхищаващи ресурсите на „бедните страни”. И никой не се смущава от факта, че „колонизаторите” едва ли са отговорни за гражданските войни в Либерия или Руанда, или пък за преследванията на чернокожите имигранти в отдавна освободилата се от „апартейда” ЮАР. Всъщност, истината е, че колкото и ресурси да изразходва т.нар. „златен милиард”, той разполага само с онова, което е спечелил, благодарение на собствения си високоефективен труд, докато недоволните „жертви на колониализма” претендират за нещо, което не е създадено нито от техния ум, нито с техните ръце. Всички тези „особености” обаче, въобще не смущават инициаторите и изпълнителите на тиермондисткия проект.
Тиермондизмът вече тласна Западна Европа до опасната граница, отвъд която тя е застрашена изцяло да се откаже от собствената си цивилизационна идентичност. Едва ли следва да се съмняваме, че в останалите региони на света реализацията на тиермондистия проект ще се различава от тази в Европа. Тъкмо поради това, в интерес както на САЩ, така и на ЕС и Русия, е ликвидирането на тиермондизма като активно политическо лоби. Също както и възстановяването на естествената (предвид техните политически, икономически и културни възможности) за страните от Третия свят роля на обекти на историческия процес. В този смисъл, макар и да звучи цинично, тезата: „да манипулираме тях, за да не им позволим да манипулират нас”, следва да бъде поставена в основата на политиката на всички онези държави, които не са част от Третия свят.
Вероятно за привържениците на политическата коректност ще прозвучи парадоксално, но за западния свят (към който, впрочем, принадлежи и България) рационалното, макар и трудно, решение на проблема с Третия свят би било възраждането на колониализма, пък макар и в една много по-мека форма – т.е. отстраняване на местните корумпирани диктатори и демагози от властта и налагане на външно управление на тези страни докато те не станат готови да влязат в постиндустриалното общество. Но готово ли е американското и европейското общество за подобна мисия? Очевидно не. Което обаче означава, че ще трябва да бъде готово за вече очертаващите се реалности на ХХІ век: локални ядрени конфликти по периферията на Третия свят и нарастващ брой „инциденти” с използване на оръжия за масово поразяване на собствената територия на Запада.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Само преди сто години самата мисъл, че иногурацията на новия епископ на Йорк ще бъде извършена под съпровода на африкански тъпани, би изглеждала скандална. Днес обаче това е вече факт от най-новата британска история.
Преди сто години, световната преса е обсъждала бунтовете в Русия, новият либерален кабинет на Великобритания, първите самолетни полети и вероятността от война в Европа. Днес вниманието и е привлечено от различни региони, в които небръснати типове в маскировъчни униформи, обути с маратонки и въоръжени с автомати, се опитват да диктуват волята си на цялото останало човечество.
Последните сто години, преминали под въздействието на различните метаморфози на марксистката идеология: от ленинизма и троцкизма до „културната версия” на т.нар. Франкфуртска школа, бяха ознаменувани не само от гибелта на десетки милиони и радикалната трансформация на политическия пейзаж на планетата. Те доведоха и до сериозна трансформация на самата същност на конфликтологията. Което пък гарантира ужасни неприятности за вида homo sapiens и то още в съвсем близко бъдеще.
Откровено казано, няма особено значение, в кои точно точки на света се разгръщат поредните бунтове на „унижените и оскърбените” против „световния ционизъм” или „зловещия заговор на империализма”. Дали в Палестина или във Венецуела, каква е разликата? Защото и Чавес, и „Хамас” получават еднакво гореща подкрепа сред крайната левица в САЩ и Западна Европа. В крайна сметка става дума за отделни прояви на едно и също явление – феноменът на т.нар. „тиермондизъм” (от френското tier monde – „трети свят”).
Днешният тиермондизъм е достатъчно сложно явление, което не е нито просто политическа методология, модерна осъвременена версия на маоизма, или пък политическа коалициа на бившите колониални или полузависими страни от Азия и Африка. Става дума за своеобразна нова „светска религиозност”, силно разпространена на Запад (но разполагаща със свои привърженици и сред оформящата се българска крайна левица) и, в същото време, за неограничено от някакви териториални рамки обединение на радикалните левичари от страните, принадлежащи към т.нар. „златен милиард”, с антизападните интелектуални и управляващи елити в самия Трети свят.
Откакто свръхдържавите възприеха практиката да апелират към страните от Третия свят (т.е. от времето на Карибската криза през 1962 насам) постепенно се развиваше и процесът на трансформация на последните от обекти в субекти на историята. Виетнам бе сменен от Афганистан, а Съветският съюз пилееше милиони в подкрепа на Хо Ши Мин или император Бокаса. На свой ред, САЩ искрено разчитаха, че Саудитите и пакистанските генерали, заедно с латиноамериканските „контрас”, са далеч по-безопасни от „съветската заплаха”. Междувременно се появи и прословутото Движение за неприсъединяване, в джунглите гъмжеше от последователи на Че Гевара, а критиците в Москва, Ню Йорк и София се заеха да изучават киното и изкуството на Сенегал и Коста Рика. Редица западноевропейски крайни левичари, които в младите си години усърдно работеха за „делото на революцията” в Боливия или някъде другаде, в зрялата си възраст успешно се преквалифицираха в съветници на собствените си демократични президенти (класически пример е французинът Режис Дебре).
Като културен феномен, тиермондизмът вече двайсет години изразява отчаянието и разочарованиета на левите европейски интелектуалци. Разочарование от европейската култура и история, от самите себе си и собствената си неспособност да реализират прословутия „революционен проект”.
Това отчаяние на интелектуалците породи свой собствен стил, отхвърлящ дори чисто външната европейска „буржоазност” – т.е. западния стил. Преди стотина години тълпата тиермондисти, събрали се на поредния митинг срещу Буш, или в солидарност с чеченските „борци за свобода”, би била квалифицирана като сборище на декласирани маргинали. През 2006 обаче подобна квалификация вече не би била вярна. Всеки трети, задържан по време на антивоенните демонстрации в Сан-Франсиско или Сиатъл тинейджър произхожда от „добро семейство” с годишен доход не по-малък от 50-100 хиляди долара. Като значителна част от тези „революционери” учат в най-престижните (и скъпи) университети и колежи на Америка.
