22
Пет, Ное
21 New Articles

Четвърта световна война, или война от четвърто поколение?

брой3 2006
Typography

Днес, предизвикателството пред Запада не е цивилизационния сблъсък, нито просто войната с тероризма: по-скоро това е бунтът в средите на ислямистите, който започна през1979, но оставаше за Запада (поне до 2001) второстепенен театър на действия. От 1979 насам, т.е. след революцията в Иран, нахлуването в Афганистан, реислямизацията на Пакистан, вълненията, провокирани от саудитските уахабити в Големия Близък изток, и стартиралата по същото време маргинализация на Египет в арабския свят (след споразуменията от Кемп Дейвид), настъпиха количествени и качествени промени в парадигмата на панарабизма – основното движение в Близкия изток след 1945 , който постепенно бе заменен от панислямизма. И тъкмо защото говорим за бунт в ислямския свят, парадигмата на тероризма – с традиционния и фокус върху криминалния характер на действията и липсата на политически измерения – е напълно несъвместима на тактическо ниво. Западът днес не е във война с тероризма (т.е. във война като Втората световна или студената). Той по-скоро е във война с един нов тоталитаризъм, за който тероризмът е само една техника, или тактика, сред многото други. Затова, на операционно и стратегическо ниво, противопоставянето срещу бунта е по-правилната парадигма от тази на борбата с тероризма.

Във формата на това бунтарство могат да бъдат открити елементи от военната традиция на арабския свят, както и такива от революционната партизанска война на ХХ век. Днес тези два типа на противопоставяне преживяват кулминация и се определят от постмодерните стратези като „мрежова война” и/или „четвърто поколение военни действия”. Вярно е, че тези две концепции все още са в съвсем началната си фаза, защото ясно се вижда нейерархичната структура в организацията на врага, несиметричната природа на неговите операции и фокусът върху политиката, а не върху военната сила. Предизвикателството, пред което Западът е изправен, трудно може да бъде подценено: дори и само един процент от 1.2 млрд. мюсюлмани по света да се присъединят към идеята за глобалния джихад, Западът и умерените мюсюлмански режими ще трябва да се справят с 12 милиона джихадисти, разпръснати в повече от 60 страни. И ако само един процент от тези 12 милиона са склонни към „мъченически операции”, Западът ще трябва да се справи (при това не в рамките на едно поколение) с около 120   000 камикадзета.

Но въпреки че ислямът не е монолитен, т.е. не е онази изрядно подредена мозайка, която някои си представят, през последните 30 години едно специфично движение – панислямисткият салафизъм – трябваше да запълни вакуума, останал след провала на панарабския социализъм и маргинализирането на по-просветените форми на исляма. Салафизмът е вече почти хегемон в мюсюлманския свят. И Западът очевидно не е във война с истинския ислям и неговите традиционни пет стълба, а с джихадизма - чист продукт на салафизма, според който джихадът е шестия стълб на исляма. От гледна точка на оценката на заплахите, широко обсъжданото теологично различие между големия (духовния) и малкия (физическия) джихад е напълно неуместно, и единственото, имащо значение, е праксеологичното различие между трите възможности на приложение на джихада: джихад на оръжието, на ръката, и на езика.

Днес най-ефективните джихадистки мрежи са именно тези – от Хамас до Хизбула - комбиниращи посочените три възможности под формата на градска война, подпомагане и медии на омразата. На стратегическо ниво най-добрият военен отговор на тези три разновидности на джихада си остава концепцията за „триблоковата война”, възприета от военноморските сили, според която западните военни сили трябва да са готови да овладяват ситуации, в които едновременно да се противопоставят на интензивна градска война и партизански движения, и да провеждат хуманитарни акции. Тоест, отговорът на Запада вече не може да е само военен. Когато, след падането на режима на Саддам Хюсеин, 45-65% от мюсюлманския свят по-скоро подкрепяше Бин Ладен, американската военна победа в Ирак се оказа политическо поражение на глобално ниво. След края на студената война Америка получи безпрецедентната позиция на единствена решаваща сила, но както показа войната в Ирак, в контраст с онази в Залива от 1991 (когато CNN притежаваше глобален монопол), Америка вече не е единствената сила в света на електронните медии. През 90-те години на миналия век, появата на глобални сателитни телевизии в Европа (Евронюз) и в Арабския свят (Ал-Джазира) създадоха ново разпределение на силите. И ако Пентагонът наскоро загърби традиционната концепция за „бойното поле”, за да приеме по-новата и съдържателна идея за „военното пространство”, военните стратези и командири трябва ясно да осъзнаят, че светът вече е в епохата на „триекранната война” (подобно на „три-блоковата война”).

В аналитичен план, разрастващият се глобален джихад най-добре може да се определи като трипластов феномен. В първия си пласт той е анахроничен (т.е. предклаузевиц-ка свещена война) и американската дипломация ще трябва значително да повиши геополитическата си грамотност, ако действително възнамерява да използва ефективно иджтихада (битка на интерпретациите) за противопоставяне на джихада.

В следващия си пласт, джихадът е постмодернистичен (постклаузевиц-ка мрежова война), не само в организационен смисъл (т.е. мрежата срещу йерархията) , но и в контекста на медийните мрежи, които са едновременно действащи лица и носители на идеите, платформи и оръжия, огнева линия и тил. Ако американската армия иска да води „умна война”, Пентагонът следва да се освободи от недообмислените и подвеждащи лозунги (като „определена изолирана опасност”), да проучи внимателно мюсюлманската медийна среда, нейните електронни «империи» и сателитни «кралства» и техните начини на водене на битки, и да изработи ясно становище за граматиката и логиката на междукултурните комуникации.

В третия пласт, глобалният джихад е последното проявление (в епохата на глобализацията) на вечния феномен, познат ни като «разбойничество». Тук интердисциплинарното разбиране на политическата икономия на воюване е задължително за всички играчи. На макрополитическо ниво, този трипластов характер на глобалния джихад съдържа истини и по отношение на микрополитическото ниво. Феноменът на самоубийствените бомбени атентати може да продължи докато съществуват: теологичните стимули (пословичните 72 чернооки девици в Рая); мюсюлманските медии, величаещи “мъченичеството” значителните финансови стимули за семействата на „мъчениците” (фамилиите на палестинците-камикадзе получават от Саудитска Арабия по 25   000 долара, равняващо се на 600   000 долара, според покупателните способности на западните общества.)


Идеологически, салафизмът се отнася към джихадизма както марксизмът към ленинизма, въпреки че психологически джихадизмът изглежда по-близък до нацизма (патологичен страх от , вместо вяра във , модерност, придружена от маниакален антисемитизъм). Също както рухналият комунистически проект можеше да се формулира с лозунга „Съветска власт плюс електрификация”, джихадизмът най-точно се съдържа в един друг лозунг “Шариат плюс оръжия за масово поразяване”. Подобно на Комунистическия интернационал, салафисткият интернационал има своите болшевики и меншевики, свой Бернщайн и свой Кауцки, дори и своя ленински въпрос „Какво да се прави?” (в Крайъгълните камъни на Саид Кутб). А по отношение на дебата, дали по-важен е „далечният» или „близкият» враг, ситуацията напомня на сблъсъка между последователите на Троцки, подкрепящи идеята му за „перманентната революция” и тези на Сталин, подкрепящи „социализма в една страна”.

Все пак джихадизмът се различава от комунизма по три неща. Тъй като фитна (разногласието) е древна и важна традиция в историята на мюсюлманството, както и самият джихад, салафизмът е значително по-немонолитен от марксизма. От бизнес гледна точка, Западът и мюсюлманските му съюзници първо трябва да изследват систематично всяка конкуренция и разногласие, независимо дали са стратегически, операционни, тактически, доктринални, организационни, идеологически, персонални, генеративни, национални, религиозни или етнически/племенни. Докато комунизмът бе почти „държавна религия”, за много мюсюлмани джихадизмът (колкото и еретичен да е) е част от основната им религия, и никога не е бил опровергаван чрез рационална комуникационна стратегия. Тоест, за да бъде ефективната битка за сърцата и умовете, фокусът трябва да пада както върху емоциите, така и върху умовете, както върху съблазняването, така и върху убеждаването, както върху представите, така и върху идеите, върху спомените, както и върху политиката, върху идентичността, както и върху демокрацията – накратко, с еднаква сила върху сърцата и умовете. Комуникационният микс (източници/послания/медии) трябва да бъде радикално различен от използвания по време на студената война, а това на свой ред изисква радикална трансформация на публичната дипломация и информационните операции (нещо, за което говорят Кондолиза Райс и Доналд Ръмсфелд). И накрая, дауа (мирният активизъм) не се съотнася към джихадизма както еврокомунизма към съветския комунизъм. Независимо че декларират неизползване на насилие мрежите на дауаистите ( Хизб-ут-Тахрир) на практика са в симбиоза с мрежите на джихадистите (Ал-Кайда), като отлично разиграват ислямската версия на приказката за доброто и лошото ченге. Накратко, дауа не е чак толкова реформистка алтернатива на революционния джихад, както първата фаза на джихада, тъй като, според пророка Мохамед, всяка борба винаги преминава през три фази.

Стратегически погледнато, фактът, че глобалният джихад няма един-единствен основен план или един-единствен ръководител не означава, че врагът не може ясно да идентифицира центъра на притеглянето. С риск прекалено да опростим нещата, можем да кажем, че глобалният джихад се опира на петте „стълба”: Ал-Сауд, Ал-Азхар, Ал Кайда, Ал Джазира – плюс пословичната „пета колона” в ролята на петия стълб. Накратко, през последните 30 години, чрез интелигентна манипулация на финансови, образователни и информационни лостове, Саудитска Арабия използва своето влияние за да промени геополитическия баланс на силите в мюсюлманския свят и да се превърне в Халифат, използвайки мюсюлманските международни и неправителствени организации като средство за постигане на тази цел. А успоредната трансформация на намиращият се в Кайро университет Ал-Азхар през същия период, вероятно е най-пренебрегваният елемент от глобалния джихад. Защото той е нещо повече от “най-старият мюсюлмански университет”. Ал-Азхар е нещо като неформален Върховен съд в мюсюлманския свят, отричащ или даващ легитимност на споразуменията за мир с Израел (1965 и, съответно, 1979), или пък призоваващ за джихад срещу американското присъствие в Ирак (март 2003). През последните 30 години въздействието на Саудитите върху Ал-Азхар промени центъра на гравитация в мюсюлманския политически дискурс като се стигна до там, че днешната реторика на университета е неотличима от тази на «Мюсюлманските братя» (неговата предишна «маша»). Ал Кайда и Ал Джазира, макар че са по-скорошни феномени, успяха за по-малко от две десетилетия да се превърнат в рекламна, тренировъчна и вербовъчна база на глобалния джихад. И накрая, но не на последно място, академичната «пета колона» на Запада, някога вярна на историческата си роля на „полезния идиот” (по Ленин), все повече предоставя концептуална подкрепа и академична неприкосновеност на крипто-джихадистите, превръщайки западните университетски средища в сигурна територия за интелектуалния тероризъм.

Взети заедно, тези пет стълба образуват нещо средно между „дълбоко ешалонирана коалиция”, теоретизирана от съвременните западни стратези, и неформалния глобален джихад, следващ принципа «заповеди и контрол». Затова, дори и само в метафоричен план, войната, основаваща се на заповеди и контрол ( C 2 W ) предлага най-добрия подход за противодействие на джихада на стратегическо ниво. Идентифицирането на тези пет стълба като център на гравитацията трябва да ни напомни, че съдбата на 1,2 млрд. мюсюлмани днес до голяма степен се определя от няколко хиляди саудитски принцове, египетски духовници и новинари от Залива и, че в такава ситуация – т.е. война на идеи, водещият принцип трябва да е този за силата на икономиката. Не казвайте, например, че „Ислямът се нуждае от своя Мартин Лутър Кинг”, дори и само заради дългата му 1500-годишна битка с християнския свят. Вместо това кажете: „Саудитският Халифат се нуждае да създаде своя Ватикан” .

Логично и хронологично, прогресивната стратегия на свободата не може да стори друго, освен да постави приоритети върху влиянието на религията и изграждането на познания като основни качества на демокрацията. Влиянието на религията няма да има за цел разпространението на протестантството като глобална умма, но пък може да де-салафизира глобалната улема . Не казвайте, че „за разлика от християнството, Ислямът не прави разграничение между обществената и частната сфери”. Вместо това кажете: „Докато няма адекватна база от знания, всяка религия, в което и да било общество, ще доминира в обществената сфера”. Независимо, дали е етично или религиозно, формирането на идентичността не е точна наука. Но след като на американския пазар това се прави почти рутинно всеки ден, би могло да се заеме опит оттам и той да се използва от дипломатическия апарат.

Изграждането на познанието ще изисква троен подход. След като известният доклад на Програмата за развитие на ООН за арабските страни сочи, че броят на книгите, преведени в целия арабски свят за последните сто години е равен на този в Испания за една година , най-спешната програма ще трябва да бъде старомодна и мащабна програма за превод на книги, което на свой ред да допринесе за намаляване ролята на религията в публичната сфера. Допълнително, прекратяването на рутинното учене в медресетата, ще позволи да се развие критичното мислене, и използвайки сегашното мюсюлманско мислене, ще създаде критична маса за формирането на общество на познанието.


Религията и изграждането на познанието са две логични предпоставки за втората фаза: ограничаване всесилието на държавата и изграждане на пазара. В опитите си да превърнат “ятаганите в рала”, американските стратези не бива забравят две неща. Първо, в Близкия изток, военните имат не само политическа, но и икономическа сила. И, ако искаме да ги отделим от икономическия живот, ще трябва да се намерят стимули, които да предизвикат подобна промяна. Второ, лансираната от Запада “шокова терапия” в руски стил, не само ще отчужди хората от улицата (което ерозира шансовете за успех на битката за сърцата и умовете), но със сигурност ще се окаже най-подходящия начин за създаването на мафия. Едно нещо е сигурно: Между фаза едно (религия и изграждане на познание) и фаза две (ограничаване ролята на държавата и изграждане на пазара) по пътя към стратегията на свободата, две много важни целеви групи на публичната дипломация и информационните операции ще трябва да бъдат не жените и младите (днешната модерност), а мюсюлманското духовенство – именно то следва да бъде атакувано първо. Щом става въпрос за спечелване на сърцата и умовете в Близкия изток, старото клаузевиц-ко триединство (правителство, народ, военни) ще трябва да отстъпи на по-фокусираното триединство - молла-медии-военни.

В контекста на Близкия изток е просто невъзможно да надцениш централното положение на “защитната дипломация”, ако стратегията цели постигане на свобода. Но привидно политическите дебати за относителните заслуги на «твърдите» срещу «меките» сили, постоянно “оценяват погрешно” значението на военната сила, независимо дали я наричат военна дипломация, или сътрудничество за постигане на сигурност и независимо, дали тя се прилага многостранно (различните школи на НАТО) или двустранно (присъединяване към международните военни учения и тренировъчни програми). Многостранното ниво – форматът на НАТО «Партньорство за мир», трябва постепенно да се разпростре и към други страни. На двустранно ниво, програмата ИМЕТ (Международно военно образование и обучение) , традиционно включваща много тренировъчни занятия и малко обучение, ще трябва основно да се промени, ако иска да стане синоним на образована армия. Вместо да се занимават с маловажните проблеми на западната теология на военно-гражданските взаимоотношения (по начина, описан преди петдесет години от Самюъл Хънтингтън в класическия му труд „Войникът и държавата”) програмите на ИМЕТ следва да са свързани с реалността на взаимоотношенията молли -военни и да вземат предвид политическата и икономическата роля на военните в мюсюлманските общества. Тогава, и само тогава, може да се разработи полезна праксеология за демократичната промяна на взаимоотношенията граждани – военни. Това, от което мюсюлманските военни се нуждаят най-много, е компас, а не катехизис – и това може да бъде (поне за сегашното поколение) най-полезния и реалистичен модел на взаимоотношения, който на практика следва турската, а не американската схема. Ако името на играта трябва да е «износ на демокрация», необходимо е да се създаде интелектуална сила сред мюсюлманските военни, която да познава успешните стратегии за демократизация (и специфичната роля на военните сили в „операционното изкуство” на демократичния преход) от последните трийсет години в Латинска Европа, Латинска Америка и Югоизточна Азия. Ако пък се изнася сигурност (най-минималистичната политика), каквато е американската политика, тогава добре би било да се помни, че няма нищо по-специфично в различните култури от представата за сигурност.

Връщането на исляма на историческата сцена след тривековно отсъствие (1683-1979) не означава задължително връщане на водещата роля на религията в света. Но то отбелязва края на „Краят на историята” (по Фукуяма). В контраст с някои утопични очаквания след приключването на Войната в Залива, Историята отново е на ход и значението на предизвикателството на джихада е не по-малко универсално от това на комунизма преди години.

Ако подходим теоретично към въпроса, апелите на джихадистите би трябвало да се ограничат до онези 1,2 млрд. мюсюлмани. Но вследствие комбинацията от масова миграция и масови комуникации, социополитическата умма вече не е ограничена до геополитическия «Дар-ал-Ислам» и глобалното и присъствие, де факто, е универсално. През идните десетилетия имиграцията ще продължи да се лансира от ислямските държави и други (недържавни) участници в процеса. Тъй като е установено, че опитът от експатрирането е водещият фактор за приемане на джихадизма и, че Интернет като канал за комуникации спомага за разпространение на посланията на салафизма, комбинацията от отчуждаване (следствие на експатриране) и бягствата (възможни благодарение на съществуването на е- уммата) могат да доведат само до значително нарастване на потенциалните джихадисти в западните страни. Ако приемем камикадзетата като такива (екстремни джихадисти), това все пак остава част от избора на малцинствата, мултипликацията на т.нар. „трето поколение” банди и влиянието им в предградията на големите западни градове (пример и репетиция за онова, което може да се случи бяха събитията в Париж през 2005). Накратко, комбинацията от най-примитивните (демографски борби, камикадзе) и най-сложните («четвърто поколение война” – 4 GW , WMD ) модели на война, прави заплахата, която представлява джихадизмът за Запада, значително по-голяма от онази, която навремето представляваше комунизмът. През 1992 шефът на Френското бюро за разследвания Александър дьо Маранш повдигна въпроса за „Четвъртата световна война”. Последиците от събитията на 11 септември придават нов смисъл на концепцията за нея, изказана от бившия директор на ЦРУ Джеймс Улси и други. След като е ясно, че „четвъртата световна война е война от четвърто поколение” и няма да бъде копие нито на Втората световна война, нито пък на Войната в Залива, няма да е зле да работим именно с термините на този нов глобален сблъсък.

Четвъртата световна война е в началната си фаза. Налице са определени данни, говорещи за провал на политическия ислям, но това още не е краят му. Западните есеисти, които в началото на 90-те години на миналия век, привеждаха доводи в подкрепа на това, че провалът на политическия ислям е факт, сами виждат колко погрешни са били изводите им. Още в началото на 20-те години на ХХ век, също толкова очевиден бе крахът на комунизма за всеки, който искаше да го види, но това не попречи на комунистическата зараза да се разпространява по света през следващите 50 години. Изводът е, че не само логиката на колективната епидемиология се различава от индивидуалната рационалност, но за разлика от комунизма, който се случваше в епохата предшестваща информационната, днешният джихадизъм може да разчита на глобалните електронни медии като сила (и скорост) за разпространение.

Около 38% от населението в Близкия изток е неграмотно, а телевизията е основния му източник на информация – и дезинформация. Приемаме, че не всичките 120 мюсюлмански сателитни телевизии са джихадистки, но благодарение на тези, които са (от Ал-Манар до Ал-Джазира), процентът на палестинците, подкрепящи самоубийствените атентати скочи от 20 на 80 в периода между 1996 и 2002. Само в Ирак, по сходни причини, броят на самоубийствените бомбени атентати скочи от един на седмица на 20 за седмица през последните 18 месеца, а само година след началото на иракската война процентът на мюсюлманите по света, подкрепящи самоубийствените атентати срещу американските сили в Ирак се качи до 31% в Турция и до 70% в Йордания.

Към момента Близкият изток е недообразован и прекалено (дез)информиран. Саудитският салафизъм се разпространява в Европа и Америка по-бързо отколкото неясният «евроислям» в Големия Близък изток. И докато дезинформацията продължава да пътува със скоростта на светлината, ефектите от образованието ще се усетят едва след цяло едно поколение.


През 90-те години на миналия век (благодарение и на ужасената Европа) нетърпеливата Америка, в крайна сметка, даде легитимност на мюсюлманските сили на Балканите, знаейки, че те са свързани с наркотиците, оръжията и трафика на хора и не на последно място с Ал-Кайда. Но въпреки проблемите в Афганистан и на Балканите, тайните действия си остават по-належащи от когато и да било, дори и само защото дипломацията, по дефиниция, съдържа открити действия, и след като имиджът на Америка е по-лош от всякога и съществуват систематични ограничения за онова, което откритото застъпничество може да постигне (дори и с голям бюджет). Но, както и в началото на Студената война, днешните тайни действия трябва да бъдат проектирани в дългосрочен план и да се придържат към стратегията на истината, вместо да наблягат на бързите резултати и манипулациите.

Според някои във Вашингтон, влиянието на мюсюлманите се е превърнало в синоним на интелектуална капитулация. Прекалено често същите западни лумпени и псевдоинтелектуалци, които приемат конструктивистката интерпретация на християнството, демонстрират опасна готовност да приемат и гледната точка за исляма, предлагана от салафистите. Същите академични личности, иронизиращи Америка, Великобритания или френската нация като „имагинерни общности”, са много склонни да материализират идеята за фантасмагорична „арабска нация” (без да споменаваме „палестинската нация” – имагинерна общност от последна реколта). Професионалните дипломати ще направят добре, ако запомнят, че в Близкия изток диалогът означава просто продължаване на полемиката под друга форма, а арабите - тези добри средиземноморци - изпитват само презрение към двойнствените изкушения на англо-саксонската дипломация: лицемерно проповядване и политическа коректност.

Ако американските неоконсерватори са стигнали до поне един правилен извод през последните три години, това е позицията им: абсурдно е да се спори, че нищо не може да се промени в мюсюлманския свят, докато не се уреди палестинският въпрос. Нека бъдем реалисти - през 70-те години на миналия век католическа Европа (Испания и Португалия) и Латинска Америка предприеха своите демократични промени, без да чакат одобрение от католическите си събратя в Северна Ирландия. По подобен начин през 90-те години на миналия век православна Европа (Румъния, България) и Русия правят същото без да чакат промени сред техните православни събратя в Сърбия. Тоест, каквото и да е настоящото положение в Палестина, нещата могат да се променят по места – т.е. в определени страни от мюсюлманския свят.

И Европа и Съединените щати имат своя дял от отговорността за ръста на влиянето на салафистите в периода 1979-1989, и Западът трябва бързо да признае този факт, осъзнавайки, че може само да се извини. Вместо да легитимират претенциите на джихадистите от Палестина , западните политици и медийни лидери ще направят по- добре, ако се стремят да поддържат основната тема в диалога с ислямистите – спецификата на Близкия изток.

Казано без заобикалки - през 1945 Близкият изток бе на едно ниво на развитие с Южна Азия. Къде са днес икономическите дракони на мюсюлманския свят? Западът не е виновен, ако Близкият изток днес е единственият регион в света, който не е предприел икономическа интеграция, ако петролните монархии инвестират 500 млрд. долара на Запад, вместо на Изток, ако арабските правителства харчат огромна част от брутния си вътрешен продукт за военни нужди и най-малък процент за нерелигиозно образование, ако половината от работната сила (жените) се използва само с репродуктивна, вместо с продуктивна цел, ако населението в арабския свят се е удвоило от 1980 насам, а делът му в световната икономика е спаднал с две-трети през същия период, ако само 19% от мюсюлманските страни имат демократично избрани правителства, срещу 77% в немюсюлманския свят и (о, да!) ако палестинските араби могат да станат граждани на всяка западна страна, но това право им се отказва от всяка арабска държава (с изключение на Йордания) през последните 50 години.

Без съмнение, Палестинският въпрос ще продължи да бъде камъчето на раздора за професионалната класа на «говорещите», които са по-скоро представители на арабските правителства (които ги субсидират), а не на хората от мюсюлманския свят (които слабо се интересуват от въпроса). Но когато всичко е изказано и свършено, палестинският въпрос се превръща в странично занимание, или по-лошо – в отклоняване на вниманието, в сравнение с двата най-важни въпроса от историята на Близкия изток през ХХ век: от една страна, негативната специфика на региона, а от друга - появата на Саудитския халифат, който днес харчи повече пари за пропаганда, отколкото съветската власт в най-добрите си времена.

Накрая, китайско-ислямската връзка не е плод на богатото неоконсервативно въображение, а фундаментален факт от международния живот за всеки, който отдели време да научи повече за политиката на Китай в сферата на енергетиката. Внушението, което произлиза от някои западни среди - че „всичко е заради петрола”, наистина не е безпочвено – особено, ако хората си спомнят, как преди по-малко от десетилетие Китай се превърна от страна износителка във втория в света най-голям вносител на петрол, а в не много далечно бъдеще енергийните нужди на 1.2 милиарда китайци, ще надминат тези на 300-те милиона американци. Петролният фактор може да обясни и защо Китай провежда все по-активна и дръзка политика по отношения на САЩ. Като страната с най-голямо население в света, Китай най-малко се безпокои за опасността, криеща се в използването на атомната енергия, съдържаща се в някои от фаустовските му сделки.

Но в стратегическите взаимоотношения на Китай с мюсюлманските страни има и нещо повече от петрол. Ако 1979 отбелязва връщането на исляма на историческата сцена, тази година отбеляза и връщането на Китай на историческата сцена. През 80-те години на миналия век Китай преживя феноменален икономически растеж и бързо настигна Запада, въпреки че информационната революция отново увеличи дистанцията. Тъй като китайското лидерство не може да се реализира напълно без да разруши «социалната фабрика», Пекин може да се надява единствено да намали разликата, забавяйки развитието на Запада. За западните историци всичко това предизвиква усещането за deja vu . Точно както последните империи, като Германия и Япония, не се притесниха да разиграят ислямската карта в края на ХІХ и началото на ХХ век (а и след това), днес Китай няма причини (меко казано) да бъде априори враждебно настроен към идеята да използва джихадизма като своеобразно «оръжие за масово поразяване» срещу Запада.

От подобна гледна точка, сходството между ислямския 4 GW джихад и доктрината на китайската война за освобождение не е изненада. Но тази китайско-ислямска връзка, кой знае защо се пренебрегва от европейския елит, зает да демонстрира своя антиамериканизъм. В европейските медии, Китай се представя като (икономическа) възможност и изобщо не се говори за (политическа) заплаха, особено във френските и испанските медии. Човек не би допуснал, че на практика Китай води крайно активна и сложна политика в бившите френски и испански колонии. Що се отнася да «ислямския въпрос», европейският елит продължава да вярва, че той може най-добре да се разреши, ако се спазва възможно най-голяма дистанция между американския подход (за Големия Близък изток) и европейския подход (Евро-Средиземноморското партньорство).

Референдумите за конституцията на Европейския съюз доказаха колко разногласия има вътре в европейския елит и колко далеч е той не само по отношение на световните реалности, но и по отношение на собствените си граждани. Сега на всички е ясно, че различията между европейския елит и общественото мнение все още са много големи, по-големи дори от различията между този елит и Америка. Затова, за Вашингтон, сега е най-удобното време да се «върне» в Европа и наложи своята гледна точка – че китайско-ислямската връзка изисква едно по-тясно трансатлантическо сътрудничество и утвърждаване на Запада. Накратко, ако НАТО не съществуваше, щеше да се наложи да го създадем.

* Авторът е председател на Latin Europe Area Studies към Американския институт за международни отношения. Статията му публикуваме с любезното съдействие на Медиатаймсревю

{rt}

Днес, предизвикателството пред Запада не е цивилизационния сблъсък, нито просто войната с тероризма: по-скоро това е бунтът в средите на ислямистите, който започна през1979, но оставаше за Запада (поне до 2001) второстепенен театър на действия. От 1979 насам, т.е. след революцията в Иран, нахлуването в Афганистан, реислямизацията на Пакистан, вълненията, провокирани от саудитските уахабити в Големия Близък изток, и стартиралата по същото време маргинализация на Египет в арабския свят (след споразуменията от Кемп Дейвид), настъпиха количествени и качествени промени в парадигмата на панарабизма – основното движение в Близкия изток след 1945 , който постепенно бе заменен от панислямизма. И тъкмо защото говорим за бунт в ислямския свят, парадигмата на тероризма – с традиционния и фокус върху криминалния характер на действията и липсата на политически измерения – е напълно несъвместима на тактическо ниво. Западът днес не е във война с тероризма (т.е. във война като Втората световна или студената). Той по-скоро е във война с един нов тоталитаризъм, за който тероризмът е само една техника, или тактика, сред многото други. Затова, на операционно и стратегическо ниво, противопоставянето срещу бунта е по-правилната парадигма от тази на борбата с тероризма.

Във формата на това бунтарство могат да бъдат открити елементи от военната традиция на арабския свят, както и такива от революционната партизанска война на ХХ век. Днес тези два типа на противопоставяне преживяват кулминация и се определят от постмодерните стратези като „мрежова война” и/или „четвърто поколение военни действия”. Вярно е, че тези две концепции все още са в съвсем началната си фаза, защото ясно се вижда нейерархичната структура в организацията на врага, несиметричната природа на неговите операции и фокусът върху политиката, а не върху военната сила. Предизвикателството, пред което Западът е изправен, трудно може да бъде подценено: дори и само един процент от 1.2 млрд. мюсюлмани по света да се присъединят към идеята за глобалния джихад, Западът и умерените мюсюлмански режими ще трябва да се справят с 12 милиона джихадисти, разпръснати в повече от 60 страни. И ако само един процент от тези 12 милиона са склонни към „мъченически операции”, Западът ще трябва да се справи (при това не в рамките на едно поколение) с около 120   000 камикадзета.

Но въпреки че ислямът не е монолитен, т.е. не е онази изрядно подредена мозайка, която някои си представят, през последните 30 години едно специфично движение – панислямисткият салафизъм – трябваше да запълни вакуума, останал след провала на панарабския социализъм и маргинализирането на по-просветените форми на исляма. Салафизмът е вече почти хегемон в мюсюлманския свят. И Западът очевидно не е във война с истинския ислям и неговите традиционни пет стълба, а с джихадизма - чист продукт на салафизма, според който джихадът е шестия стълб на исляма. От гледна точка на оценката на заплахите, широко обсъжданото теологично различие между големия (духовния) и малкия (физическия) джихад е напълно неуместно, и единственото, имащо значение, е праксеологичното различие между трите възможности на приложение на джихада: джихад на оръжието, на ръката, и на езика.

Днес най-ефективните джихадистки мрежи са именно тези – от Хамас до Хизбула - комбиниращи посочените три възможности под формата на градска война, подпомагане и медии на омразата. На стратегическо ниво най-добрият военен отговор на тези три разновидности на джихада си остава концепцията за „триблоковата война”, възприета от военноморските сили, според която западните военни сили трябва да са готови да овладяват ситуации, в които едновременно да се противопоставят на интензивна градска война и партизански движения, и да провеждат хуманитарни акции. Тоест, отговорът на Запада вече не може да е само военен. Когато, след падането на режима на Саддам Хюсеин, 45-65% от мюсюлманския свят по-скоро подкрепяше Бин Ладен, американската военна победа в Ирак се оказа политическо поражение на глобално ниво. След края на студената война Америка получи безпрецедентната позиция на единствена решаваща сила, но както показа войната в Ирак, в контраст с онази в Залива от 1991 (когато CNN притежаваше глобален монопол), Америка вече не е единствената сила в света на електронните медии. През 90-те години на миналия век, появата на глобални сателитни телевизии в Европа (Евронюз) и в Арабския свят (Ал-Джазира) създадоха ново разпределение на силите. И ако Пентагонът наскоро загърби традиционната концепция за „бойното поле”, за да приеме по-новата и съдържателна идея за „военното пространство”, военните стратези и командири трябва ясно да осъзнаят, че светът вече е в епохата на „триекранната война” (подобно на „три-блоковата война”).

В аналитичен план, разрастващият се глобален джихад най-добре може да се определи като трипластов феномен. В първия си пласт той е анахроничен (т.е. предклаузевиц-ка свещена война) и американската дипломация ще трябва значително да повиши геополитическата си грамотност, ако действително възнамерява да използва ефективно иджтихада (битка на интерпретациите) за противопоставяне на джихада.

В следващия си пласт, джихадът е постмодернистичен (постклаузевиц-ка мрежова война), не само в организационен смисъл (т.е. мрежата срещу йерархията) , но и в контекста на медийните мрежи, които са едновременно действащи лица и носители на идеите, платформи и оръжия, огнева линия и тил. Ако американската армия иска да води „умна война”, Пентагонът следва да се освободи от недообмислените и подвеждащи лозунги (като „определена изолирана опасност”), да проучи внимателно мюсюлманската медийна среда, нейните електронни «империи» и сателитни «кралства» и техните начини на водене на битки, и да изработи ясно становище за граматиката и логиката на междукултурните комуникации.

В третия пласт, глобалният джихад е последното проявление (в епохата на глобализацията) на вечния феномен, познат ни като «разбойничество». Тук интердисциплинарното разбиране на политическата икономия на воюване е задължително за всички играчи. На макрополитическо ниво, този трипластов характер на глобалния джихад съдържа истини и по отношение на микрополитическото ниво. Феноменът на самоубийствените бомбени атентати може да продължи докато съществуват: теологичните стимули (пословичните 72 чернооки девици в Рая); мюсюлманските медии, величаещи “мъченичеството” значителните финансови стимули за семействата на „мъчениците” (фамилиите на палестинците-камикадзе получават от Саудитска Арабия по 25   000 долара, равняващо се на 600   000 долара, според покупателните способности на западните общества.)

Днес, предизвикателството пред Запада не е цивилизационния сблъсък, нито просто войната с тероризма: по-скоро това е бунтът в средите на ислямистите, който започна през1979, но оставаше за Запада (поне до 2001) второстепенен театър на действия. От 1979 насам, т.е. след революцията в Иран, нахлуването в Афганистан, реислямизацията на Пакистан, вълненията, провокирани от саудитските уахабити в Големия Близък изток, и стартиралата по същото време маргинализация на Египет в арабския свят (след споразуменията от Кемп Дейвид), настъпиха количествени и качествени промени в парадигмата на панарабизма – основното движение в Близкия изток след 1945 , който постепенно бе заменен от панислямизма. И тъкмо защото говорим за бунт в ислямския свят, парадигмата на тероризма – с традиционния и фокус върху криминалния характер на действията и липсата на политически измерения – е напълно несъвместима на тактическо ниво. Западът днес не е във война с тероризма (т.е. във война като Втората световна или студената). Той по-скоро е във война с един нов тоталитаризъм, за който тероризмът е само една техника, или тактика, сред многото други. Затова, на операционно и стратегическо ниво, противопоставянето срещу бунта е по-правилната парадигма от тази на борбата с тероризма.

Във формата на това бунтарство могат да бъдат открити елементи от военната традиция на арабския свят, както и такива от революционната партизанска война на ХХ век. Днес тези два типа на противопоставяне преживяват кулминация и се определят от постмодерните стратези като „мрежова война” и/или „четвърто поколение военни действия”. Вярно е, че тези две концепции все още са в съвсем началната си фаза, защото ясно се вижда нейерархичната структура в организацията на врага, несиметричната природа на неговите операции и фокусът върху политиката, а не върху военната сила. Предизвикателството, пред което Западът е изправен, трудно може да бъде подценено: дори и само един процент от 1.2 млрд. мюсюлмани по света да се присъединят към идеята за глобалния джихад, Западът и умерените мюсюлмански режими ще трябва да се справят с 12 милиона джихадисти, разпръснати в повече от 60 страни. И ако само един процент от тези 12 милиона са склонни към „мъченически операции”, Западът ще трябва да се справи (при това не в рамките на едно поколение) с около 120   000 камикадзета.

Но въпреки че ислямът не е монолитен, т.е. не е онази изрядно подредена мозайка, която някои си представят, през последните 30 години едно специфично движение – панислямисткият салафизъм – трябваше да запълни вакуума, останал след провала на панарабския социализъм и маргинализирането на по-просветените форми на исляма. Салафизмът е вече почти хегемон в мюсюлманския свят. И Западът очевидно не е във война с истинския ислям и неговите традиционни пет стълба, а с джихадизма - чист продукт на салафизма, според който джихадът е шестия стълб на исляма. От гледна точка на оценката на заплахите, широко обсъжданото теологично различие между големия (духовния) и малкия (физическия) джихад е напълно неуместно, и единственото, имащо значение, е праксеологичното различие между трите възможности на приложение на джихада: джихад на оръжието, на ръката, и на езика.

Днес най-ефективните джихадистки мрежи са именно тези – от Хамас до Хизбула - комбиниращи посочените три възможности под формата на градска война, подпомагане и медии на омразата. На стратегическо ниво най-добрият военен отговор на тези три разновидности на джихада си остава концепцията за „триблоковата война”, възприета от военноморските сили, според която западните военни сили трябва да са готови да овладяват ситуации, в които едновременно да се противопоставят на интензивна градска война и партизански движения, и да провеждат хуманитарни акции. Тоест, отговорът на Запада вече не може да е само военен. Когато, след падането на режима на Саддам Хюсеин, 45-65% от мюсюлманския свят по-скоро подкрепяше Бин Ладен, американската военна победа в Ирак се оказа политическо поражение на глобално ниво. След края на студената война Америка получи безпрецедентната позиция на единствена решаваща сила, но както показа войната в Ирак, в контраст с онази в Залива от 1991 (когато CNN притежаваше глобален монопол), Америка вече не е единствената сила в света на електронните медии. През 90-те години на миналия век, появата на глобални сателитни телевизии в Европа (Евронюз) и в Арабския свят (Ал-Джазира) създадоха ново разпределение на силите. И ако Пентагонът наскоро загърби традиционната концепция за „бойното поле”, за да приеме по-новата и съдържателна идея за „военното пространство”, военните стратези и командири трябва ясно да осъзнаят, че светът вече е в епохата на „триекранната война” (подобно на „три-блоковата война”).

В аналитичен план, разрастващият се глобален джихад най-добре може да се определи като трипластов феномен. В първия си пласт той е анахроничен (т.е. предклаузевиц-ка свещена война) и американската дипломация ще трябва значително да повиши геополитическата си грамотност, ако действително възнамерява да използва ефективно иджтихада (битка на интерпретациите) за противопоставяне на джихада.

В следващия си пласт, джихадът е постмодернистичен (постклаузевиц-ка мрежова война), не само в организационен смисъл (т.е. мрежата срещу йерархията) , но и в контекста на медийните мрежи, които са едновременно действащи лица и носители на идеите, платформи и оръжия, огнева линия и тил. Ако американската армия иска да води „умна война”, Пентагонът следва да се освободи от недообмислените и подвеждащи лозунги (като „определена изолирана опасност”), да проучи внимателно мюсюлманската медийна среда, нейните електронни «империи» и сателитни «кралства» и техните начини на водене на битки, и да изработи ясно становище за граматиката и логиката на междукултурните комуникации.

В третия пласт, глобалният джихад е последното проявление (в епохата на глобализацията) на вечния феномен, познат ни като «разбойничество». Тук интердисциплинарното разбиране на политическата икономия на воюване е задължително за всички играчи. На макрополитическо ниво, този трипластов характер на глобалния джихад съдържа истини и по отношение на микрополитическото ниво. Феноменът на самоубийствените бомбени атентати може да продължи докато съществуват: теологичните стимули (пословичните 72 чернооки девици в Рая); мюсюлманските медии, величаещи “мъченичеството” значителните финансови стимули за семействата на „мъчениците” (фамилиите на палестинците-камикадзе получават от Саудитска Арабия по 25   000 долара, равняващо се на 600   000 долара, според покупателните способности на западните общества.)

Страница 2

Идеологически, салафизмът се отнася към джихадизма както марксизмът към ленинизма, въпреки че психологически джихадизмът изглежда по-близък до нацизма (патологичен страх от , вместо вяра във , модерност, придружена от маниакален антисемитизъм). Също както рухналият комунистически проект можеше да се формулира с лозунга „Съветска власт плюс електрификация”, джихадизмът най-точно се съдържа в един друг лозунг “Шариат плюс оръжия за масово поразяване”. Подобно на Комунистическия интернационал, салафисткият интернационал има своите болшевики и меншевики, свой Бернщайн и свой Кауцки, дори и своя ленински въпрос „Какво да се прави?” (в Крайъгълните камъни на Саид Кутб). А по отношение на дебата, дали по-важен е „далечният» или „близкият» враг, ситуацията напомня на сблъсъка между последователите на Троцки, подкрепящи идеята му за „перманентната революция” и тези на Сталин, подкрепящи „социализма в една страна”.

Все пак джихадизмът се различава от комунизма по три неща. Тъй като фитна (разногласието) е древна и важна традиция в историята на мюсюлманството, както и самият джихад, салафизмът е значително по-немонолитен от марксизма. От бизнес гледна точка, Западът и мюсюлманските му съюзници първо трябва да изследват систематично всяка конкуренция и разногласие, независимо дали са стратегически, операционни, тактически, доктринални, организационни, идеологически, персонални, генеративни, национални, религиозни или етнически/племенни. Докато комунизмът бе почти „държавна религия”, за много мюсюлмани джихадизмът (колкото и еретичен да е) е част от основната им религия, и никога не е бил опровергаван чрез рационална комуникационна стратегия. Тоест, за да бъде ефективната битка за сърцата и умовете, фокусът трябва да пада както върху емоциите, така и върху умовете, както върху съблазняването, така и върху убеждаването, както върху представите, така и върху идеите, върху спомените, както и върху политиката, върху идентичността, както и върху демокрацията – накратко, с еднаква сила върху сърцата и умовете. Комуникационният микс (източници/послания/медии) трябва да бъде радикално различен от използвания по време на студената война, а това на свой ред изисква радикална трансформация на публичната дипломация и информационните операции (нещо, за което говорят Кондолиза Райс и Доналд Ръмсфелд). И накрая, дауа (мирният активизъм) не се съотнася към джихадизма както еврокомунизма към съветския комунизъм. Независимо че декларират неизползване на насилие мрежите на дауаистите ( Хизб-ут-Тахрир) на практика са в симбиоза с мрежите на джихадистите (Ал-Кайда), като отлично разиграват ислямската версия на приказката за доброто и лошото ченге. Накратко, дауа не е чак толкова реформистка алтернатива на революционния джихад, както първата фаза на джихада, тъй като, според пророка Мохамед, всяка борба винаги преминава през три фази.

Стратегически погледнато, фактът, че глобалният джихад няма един-единствен основен план или един-единствен ръководител не означава, че врагът не може ясно да идентифицира центъра на притеглянето. С риск прекалено да опростим нещата, можем да кажем, че глобалният джихад се опира на петте „стълба”: Ал-Сауд, Ал-Азхар, Ал Кайда, Ал Джазира – плюс пословичната „пета колона” в ролята на петия стълб. Накратко, през последните 30 години, чрез интелигентна манипулация на финансови, образователни и информационни лостове, Саудитска Арабия използва своето влияние за да промени геополитическия баланс на силите в мюсюлманския свят и да се превърне в Халифат, използвайки мюсюлманските международни и неправителствени организации като средство за постигане на тази цел. А успоредната трансформация на намиращият се в Кайро университет Ал-Азхар през същия период, вероятно е най-пренебрегваният елемент от глобалния джихад. Защото той е нещо повече от “най-старият мюсюлмански университет”. Ал-Азхар е нещо като неформален Върховен съд в мюсюлманския свят, отричащ или даващ легитимност на споразуменията за мир с Израел (1965 и, съответно, 1979), или пък призоваващ за джихад срещу американското присъствие в Ирак (март 2003). През последните 30 години въздействието на Саудитите върху Ал-Азхар промени центъра на гравитация в мюсюлманския политически дискурс като се стигна до там, че днешната реторика на университета е неотличима от тази на «Мюсюлманските братя» (неговата предишна «маша»). Ал Кайда и Ал Джазира, макар че са по-скорошни феномени, успяха за по-малко от две десетилетия да се превърнат в рекламна, тренировъчна и вербовъчна база на глобалния джихад. И накрая, но не на последно място, академичната «пета колона» на Запада, някога вярна на историческата си роля на „полезния идиот” (по Ленин), все повече предоставя концептуална подкрепа и академична неприкосновеност на крипто-джихадистите, превръщайки западните университетски средища в сигурна територия за интелектуалния тероризъм.

Взети заедно, тези пет стълба образуват нещо средно между „дълбоко ешалонирана коалиция”, теоретизирана от съвременните западни стратези, и неформалния глобален джихад, следващ принципа «заповеди и контрол». Затова, дори и само в метафоричен план, войната, основаваща се на заповеди и контрол ( C 2 W ) предлага най-добрия подход за противодействие на джихада на стратегическо ниво. Идентифицирането на тези пет стълба като център на гравитацията трябва да ни напомни, че съдбата на 1,2 млрд. мюсюлмани днес до голяма степен се определя от няколко хиляди саудитски принцове, египетски духовници и новинари от Залива и, че в такава ситуация – т.е. война на идеи, водещият принцип трябва да е този за силата на икономиката. Не казвайте, например, че „Ислямът се нуждае от своя Мартин Лутър Кинг”, дори и само заради дългата му 1500-годишна битка с християнския свят. Вместо това кажете: „Саудитският Халифат се нуждае да създаде своя Ватикан” .

Логично и хронологично, прогресивната стратегия на свободата не може да стори друго, освен да постави приоритети върху влиянието на религията и изграждането на познания като основни качества на демокрацията. Влиянието на религията няма да има за цел разпространението на протестантството като глобална умма, но пък може да де-салафизира глобалната улема . Не казвайте, че „за разлика от християнството, Ислямът не прави разграничение между обществената и частната сфери”. Вместо това кажете: „Докато няма адекватна база от знания, всяка религия, в което и да било общество, ще доминира в обществената сфера”. Независимо, дали е етично или религиозно, формирането на идентичността не е точна наука. Но след като на американския пазар това се прави почти рутинно всеки ден, би могло да се заеме опит оттам и той да се използва от дипломатическия апарат.

Изграждането на познанието ще изисква троен подход. След като известният доклад на Програмата за развитие на ООН за арабските страни сочи, че броят на книгите, преведени в целия арабски свят за последните сто години е равен на този в Испания за една година , най-спешната програма ще трябва да бъде старомодна и мащабна програма за превод на книги, което на свой ред да допринесе за намаляване ролята на религията в публичната сфера. Допълнително, прекратяването на рутинното учене в медресетата, ще позволи да се развие критичното мислене, и използвайки сегашното мюсюлманско мислене, ще създаде критична маса за формирането на общество на познанието.

Страница 3

Религията и изграждането на познанието са две логични предпоставки за втората фаза: ограничаване всесилието на държавата и изграждане на пазара. В опитите си да превърнат “ятаганите в рала”, американските стратези не бива забравят две неща. Първо, в Близкия изток, военните имат не само политическа, но и икономическа сила. И, ако искаме да ги отделим от икономическия живот, ще трябва да се намерят стимули, които да предизвикат подобна промяна. Второ, лансираната от Запада “шокова терапия” в руски стил, не само ще отчужди хората от улицата (което ерозира шансовете за успех на битката за сърцата и умовете), но със сигурност ще се окаже най-подходящия начин за създаването на мафия. Едно нещо е сигурно: Между фаза едно (религия и изграждане на познание) и фаза две (ограничаване ролята на държавата и изграждане на пазара) по пътя към стратегията на свободата, две много важни целеви групи на публичната дипломация и информационните операции ще трябва да бъдат не жените и младите (днешната модерност), а мюсюлманското духовенство – именно то следва да бъде атакувано първо. Щом става въпрос за спечелване на сърцата и умовете в Близкия изток, старото клаузевиц-ко триединство (правителство, народ, военни) ще трябва да отстъпи на по-фокусираното триединство - молла-медии-военни.

В контекста на Близкия изток е просто невъзможно да надцениш централното положение на “защитната дипломация”, ако стратегията цели постигане на свобода. Но привидно политическите дебати за относителните заслуги на «твърдите» срещу «меките» сили, постоянно “оценяват погрешно” значението на военната сила, независимо дали я наричат военна дипломация, или сътрудничество за постигане на сигурност и независимо, дали тя се прилага многостранно (различните школи на НАТО) или двустранно (присъединяване към международните военни учения и тренировъчни програми). Многостранното ниво – форматът на НАТО «Партньорство за мир», трябва постепенно да се разпростре и към други страни. На двустранно ниво, програмата ИМЕТ (Международно военно образование и обучение) , традиционно включваща много тренировъчни занятия и малко обучение, ще трябва основно да се промени, ако иска да стане синоним на образована армия. Вместо да се занимават с маловажните проблеми на западната теология на военно-гражданските взаимоотношения (по начина, описан преди петдесет години от Самюъл Хънтингтън в класическия му труд „Войникът и държавата”) програмите на ИМЕТ следва да са свързани с реалността на взаимоотношенията молли -военни и да вземат предвид политическата и икономическата роля на военните в мюсюлманските общества. Тогава, и само тогава, може да се разработи полезна праксеология за демократичната промяна на взаимоотношенията граждани – военни. Това, от което мюсюлманските военни се нуждаят най-много, е компас, а не катехизис – и това може да бъде (поне за сегашното поколение) най-полезния и реалистичен модел на взаимоотношения, който на практика следва турската, а не американската схема. Ако името на играта трябва да е «износ на демокрация», необходимо е да се създаде интелектуална сила сред мюсюлманските военни, която да познава успешните стратегии за демократизация (и специфичната роля на военните сили в „операционното изкуство” на демократичния преход) от последните трийсет години в Латинска Европа, Латинска Америка и Югоизточна Азия. Ако пък се изнася сигурност (най-минималистичната политика), каквато е американската политика, тогава добре би било да се помни, че няма нищо по-специфично в различните култури от представата за сигурност.

Връщането на исляма на историческата сцена след тривековно отсъствие (1683-1979) не означава задължително връщане на водещата роля на религията в света. Но то отбелязва края на „Краят на историята” (по Фукуяма). В контраст с някои утопични очаквания след приключването на Войната в Залива, Историята отново е на ход и значението на предизвикателството на джихада е не по-малко универсално от това на комунизма преди години.

Ако подходим теоретично към въпроса, апелите на джихадистите би трябвало да се ограничат до онези 1,2 млрд. мюсюлмани. Но вследствие комбинацията от масова миграция и масови комуникации, социополитическата умма вече не е ограничена до геополитическия «Дар-ал-Ислам» и глобалното и присъствие, де факто, е универсално. През идните десетилетия имиграцията ще продължи да се лансира от ислямските държави и други (недържавни) участници в процеса. Тъй като е установено, че опитът от експатрирането е водещият фактор за приемане на джихадизма и, че Интернет като канал за комуникации спомага за разпространение на посланията на салафизма, комбинацията от отчуждаване (следствие на експатриране) и бягствата (възможни благодарение на съществуването на е- уммата) могат да доведат само до значително нарастване на потенциалните джихадисти в западните страни. Ако приемем камикадзетата като такива (екстремни джихадисти), това все пак остава част от избора на малцинствата, мултипликацията на т.нар. „трето поколение” банди и влиянието им в предградията на големите западни градове (пример и репетиция за онова, което може да се случи бяха събитията в Париж през 2005). Накратко, комбинацията от най-примитивните (демографски борби, камикадзе) и най-сложните («четвърто поколение война” – 4 GW , WMD ) модели на война, прави заплахата, която представлява джихадизмът за Запада, значително по-голяма от онази, която навремето представляваше комунизмът. През 1992 шефът на Френското бюро за разследвания Александър дьо Маранш повдигна въпроса за „Четвъртата световна война”. Последиците от събитията на 11 септември придават нов смисъл на концепцията за нея, изказана от бившия директор на ЦРУ Джеймс Улси и други. След като е ясно, че „четвъртата световна война е война от четвърто поколение” и няма да бъде копие нито на Втората световна война, нито пък на Войната в Залива, няма да е зле да работим именно с термините на този нов глобален сблъсък.

Четвъртата световна война е в началната си фаза. Налице са определени данни, говорещи за провал на политическия ислям, но това още не е краят му. Западните есеисти, които в началото на 90-те години на миналия век, привеждаха доводи в подкрепа на това, че провалът на политическия ислям е факт, сами виждат колко погрешни са били изводите им. Още в началото на 20-те години на ХХ век, също толкова очевиден бе крахът на комунизма за всеки, който искаше да го види, но това не попречи на комунистическата зараза да се разпространява по света през следващите 50 години. Изводът е, че не само логиката на колективната епидемиология се различава от индивидуалната рационалност, но за разлика от комунизма, който се случваше в епохата предшестваща информационната, днешният джихадизъм може да разчита на глобалните електронни медии като сила (и скорост) за разпространение.

Около 38% от населението в Близкия изток е неграмотно, а телевизията е основния му източник на информация – и дезинформация. Приемаме, че не всичките 120 мюсюлмански сателитни телевизии са джихадистки, но благодарение на тези, които са (от Ал-Манар до Ал-Джазира), процентът на палестинците, подкрепящи самоубийствените атентати скочи от 20 на 80 в периода между 1996 и 2002. Само в Ирак, по сходни причини, броят на самоубийствените бомбени атентати скочи от един на седмица на 20 за седмица през последните 18 месеца, а само година след началото на иракската война процентът на мюсюлманите по света, подкрепящи самоубийствените атентати срещу американските сили в Ирак се качи до 31% в Турция и до 70% в Йордания.

Към момента Близкият изток е недообразован и прекалено (дез)информиран. Саудитският салафизъм се разпространява в Европа и Америка по-бързо отколкото неясният «евроислям» в Големия Близък изток. И докато дезинформацията продължава да пътува със скоростта на светлината, ефектите от образованието ще се усетят едва след цяло едно поколение.

Страница 4

През 90-те години на миналия век (благодарение и на ужасената Европа) нетърпеливата Америка, в крайна сметка, даде легитимност на мюсюлманските сили на Балканите, знаейки, че те са свързани с наркотиците, оръжията и трафика на хора и не на последно място с Ал-Кайда. Но въпреки проблемите в Афганистан и на Балканите, тайните действия си остават по-належащи от когато и да било, дори и само защото дипломацията, по дефиниция, съдържа открити действия, и след като имиджът на Америка е по-лош от всякога и съществуват систематични ограничения за онова, което откритото застъпничество може да постигне (дори и с голям бюджет). Но, както и в началото на Студената война, днешните тайни действия трябва да бъдат проектирани в дългосрочен план и да се придържат към стратегията на истината, вместо да наблягат на бързите резултати и манипулациите.

Според някои във Вашингтон, влиянието на мюсюлманите се е превърнало в синоним на интелектуална капитулация. Прекалено често същите западни лумпени и псевдоинтелектуалци, които приемат конструктивистката интерпретация на християнството, демонстрират опасна готовност да приемат и гледната точка за исляма, предлагана от салафистите. Същите академични личности, иронизиращи Америка, Великобритания или френската нация като „имагинерни общности”, са много склонни да материализират идеята за фантасмагорична „арабска нация” (без да споменаваме „палестинската нация” – имагинерна общност от последна реколта). Професионалните дипломати ще направят добре, ако запомнят, че в Близкия изток диалогът означава просто продължаване на полемиката под друга форма, а арабите - тези добри средиземноморци - изпитват само презрение към двойнствените изкушения на англо-саксонската дипломация: лицемерно проповядване и политическа коректност.

Ако американските неоконсерватори са стигнали до поне един правилен извод през последните три години, това е позицията им: абсурдно е да се спори, че нищо не може да се промени в мюсюлманския свят, докато не се уреди палестинският въпрос. Нека бъдем реалисти - през 70-те години на миналия век католическа Европа (Испания и Португалия) и Латинска Америка предприеха своите демократични промени, без да чакат одобрение от католическите си събратя в Северна Ирландия. По подобен начин през 90-те години на миналия век православна Европа (Румъния, България) и Русия правят същото без да чакат промени сред техните православни събратя в Сърбия. Тоест, каквото и да е настоящото положение в Палестина, нещата могат да се променят по места – т.е. в определени страни от мюсюлманския свят.

И Европа и Съединените щати имат своя дял от отговорността за ръста на влиянето на салафистите в периода 1979-1989, и Западът трябва бързо да признае този факт, осъзнавайки, че може само да се извини. Вместо да легитимират претенциите на джихадистите от Палестина , западните политици и медийни лидери ще направят по- добре, ако се стремят да поддържат основната тема в диалога с ислямистите – спецификата на Близкия изток.

Казано без заобикалки - през 1945 Близкият изток бе на едно ниво на развитие с Южна Азия. Къде са днес икономическите дракони на мюсюлманския свят? Западът не е виновен, ако Близкият изток днес е единственият регион в света, който не е предприел икономическа интеграция, ако петролните монархии инвестират 500 млрд. долара на Запад, вместо на Изток, ако арабските правителства харчат огромна част от брутния си вътрешен продукт за военни нужди и най-малък процент за нерелигиозно образование, ако половината от работната сила (жените) се използва само с репродуктивна, вместо с продуктивна цел, ако населението в арабския свят се е удвоило от 1980 насам, а делът му в световната икономика е спаднал с две-трети през същия период, ако само 19% от мюсюлманските страни имат демократично избрани правителства, срещу 77% в немюсюлманския свят и (о, да!) ако палестинските араби могат да станат граждани на всяка западна страна, но това право им се отказва от всяка арабска държава (с изключение на Йордания) през последните 50 години.

Без съмнение, Палестинският въпрос ще продължи да бъде камъчето на раздора за професионалната класа на «говорещите», които са по-скоро представители на арабските правителства (които ги субсидират), а не на хората от мюсюлманския свят (които слабо се интересуват от въпроса). Но когато всичко е изказано и свършено, палестинският въпрос се превръща в странично занимание, или по-лошо – в отклоняване на вниманието, в сравнение с двата най-важни въпроса от историята на Близкия изток през ХХ век: от една страна, негативната специфика на региона, а от друга - появата на Саудитския халифат, който днес харчи повече пари за пропаганда, отколкото съветската власт в най-добрите си времена.

Накрая, китайско-ислямската връзка не е плод на богатото неоконсервативно въображение, а фундаментален факт от международния живот за всеки, който отдели време да научи повече за политиката на Китай в сферата на енергетиката. Внушението, което произлиза от някои западни среди - че „всичко е заради петрола”, наистина не е безпочвено – особено, ако хората си спомнят, как преди по-малко от десетилетие Китай се превърна от страна износителка във втория в света най-голям вносител на петрол, а в не много далечно бъдеще енергийните нужди на 1.2 милиарда китайци, ще надминат тези на 300-те милиона американци. Петролният фактор може да обясни и защо Китай провежда все по-активна и дръзка политика по отношения на САЩ. Като страната с най-голямо население в света, Китай най-малко се безпокои за опасността, криеща се в използването на атомната енергия, съдържаща се в някои от фаустовските му сделки.

Но в стратегическите взаимоотношения на Китай с мюсюлманските страни има и нещо повече от петрол. Ако 1979 отбелязва връщането на исляма на историческата сцена, тази година отбеляза и връщането на Китай на историческата сцена. През 80-те години на миналия век Китай преживя феноменален икономически растеж и бързо настигна Запада, въпреки че информационната революция отново увеличи дистанцията. Тъй като китайското лидерство не може да се реализира напълно без да разруши «социалната фабрика», Пекин може да се надява единствено да намали разликата, забавяйки развитието на Запада. За западните историци всичко това предизвиква усещането за deja vu . Точно както последните империи, като Германия и Япония, не се притесниха да разиграят ислямската карта в края на ХІХ и началото на ХХ век (а и след това), днес Китай няма причини (меко казано) да бъде априори враждебно настроен към идеята да използва джихадизма като своеобразно «оръжие за масово поразяване» срещу Запада.

От подобна гледна точка, сходството между ислямския 4 GW джихад и доктрината на китайската война за освобождение не е изненада. Но тази китайско-ислямска връзка, кой знае защо се пренебрегва от европейския елит, зает да демонстрира своя антиамериканизъм. В европейските медии, Китай се представя като (икономическа) възможност и изобщо не се говори за (политическа) заплаха, особено във френските и испанските медии. Човек не би допуснал, че на практика Китай води крайно активна и сложна политика в бившите френски и испански колонии. Що се отнася да «ислямския въпрос», европейският елит продължава да вярва, че той може най-добре да се разреши, ако се спазва възможно най-голяма дистанция между американския подход (за Големия Близък изток) и европейския подход (Евро-Средиземноморското партньорство).

Референдумите за конституцията на Европейския съюз доказаха колко разногласия има вътре в европейския елит и колко далеч е той не само по отношение на световните реалности, но и по отношение на собствените си граждани. Сега на всички е ясно, че различията между европейския елит и общественото мнение все още са много големи, по-големи дори от различията между този елит и Америка. Затова, за Вашингтон, сега е най-удобното време да се «върне» в Европа и наложи своята гледна точка – че китайско-ислямската връзка изисква едно по-тясно трансатлантическо сътрудничество и утвърждаване на Запада. Накратко, ако НАТО не съществуваше, щеше да се наложи да го създадем.

* Авторът е председател на Latin Europe Area Studies към Американския институт за международни отношения. Статията му публикуваме с любезното съдействие на Медиатаймсревю

{rt}