24
Съб, Авг
4 New Articles

Петрол и геополитика в Централна Азия

брой3 2006
Typography

Десетилетие и половина след края на Студената война и разпускането на Варшавския договор Русия все още не е загубила амбицията си да бъде един от главните световни центрове на политическа тежест. Понеже позициите й в Източна Европа са почти напълно загубени, Москва обръща поглед на югоизток, опитвайки се да формира нова коалиция, която да бъде противовес на Запада и по-специално на САЩ. Потвърждение за това е проведената в края на април в Пекин среща на военните министри на шестте страни от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Основно действащо лице на този форум бе руският военен министър и вицепремиер Сергей Иванов. С изявленията си той остави впечатление, че Москва има амбиции да пренесе акцента на работата в ШОС от икономическото към военното сътрудничество.

Понастоящем в ШОС членуват Русия, Китай и четири централноазиатски бивши съветски републики – Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан и Казахстан. Със статут на наблюдатели са Иран, Индия, Пакистан и Монголия.

Основната новина от срещата в Пекин бе предложението на Сергей Иванов през 2007 страните от ШОС да проведат големи военни учения на руска територия. Официално се твърди, че става дума за отработване на антитерористични действия, но мащабът на замислените маневри говори за по-големи амбиции. Сергей Иванов поясни, че става дума за “командно-щабно учение с участието на авиация”. Наблюдателите веднага припомниха, че под етикета “антитерористично учение” през миналата година Русия и Китай проведоха мащабни маневри на полуостров Циндао като в тях се включиха над 10 хиляди военнослужещи, подводници, кораби, самолети, включително стратегически бомбардировачи. Това никак не прилича на подготовка за борба срещу малобройни групи терористи, които няма как да разполагат с крилати ракети, разузнавателни самолети и спътникова връзка.

Окуражен от съгласието на своите колеги за провеждането на учението през 2007, Сергей Иванов предложи да бъде разработен и документ за концептуално сътрудничество между отбранителните ведомства на страните от ШОС. Той уточни, че наличието на подобен документ би позволило на обединението да си взаимодейства във военен план с други международни организации, включително и с доминираната от Москва ОДКБ (Организация на договора за колективна сигурност), която също обединява няколко бивши съветски републики.

Чрез насочването на ШОС в посока на военно сътрудничество, Русия се стреми да си осигури лидерството в една мощна организация, на чиято територия (ако броим и страните-наблюдателки) живее почти половината от човечеството. Макар че китайският и дори индийският икономически потенциал е много по-голям от руския, засега, а и в обозримо бъдеще, Москва си остава най-голямата военна сила в Евразия. Следователно, ако ШОС е военна организация, лидерската позиция на Русия е гарантирана. Нещо, което не би било така, ако в това обединение преобладава икономическият елемент. Неслучайно някои наблюдатели отбелязаха иронично, че след като е загубила своя Варшавски договор в Европа, сега Москва се опитва да го възроди в Азия. Други анализатор пък определят ШОС като “азиатското НАТО”, което едва ли е много точно, имайки предвид, че потенциалът на двете организации е несъпоставим.

Освен че е военна суперсила, Русия има и много добър военно-промишлен комплекс и все още разчита на износа на оръжия, за да попълва държавната хазна. Съюзните отношения с Китай в рамките на ШОС са добре дошли за руските оръжейни заводи, за да продават по-лесно продукцията си на един огромен пазар. В Пекин Сергей Иванов изтъкна, че Китай продължава да бъде “привилегирован партньор” на Москва във военно-техническата сфера. По-конкретно министърът отбеляза, че не изключва скорошни преговори за доставка на руски бойни самолети Су-34 за китайската армия. А това са свръхмодерни машини, които са на въоръжение в руската армия едва от тази година.

Повечето наблюдатели обаче са скептични относно възможността ШОС да се превърне в организация с преобладаващо военен компонент. Причината е, че подобна трансформация не е изгодна за Китай. Пекин се стреми преди всичко към икономическо проникване в Централна Азия и гледа на ШОС като на един от инструментите за постигане на тази цел. Китайците се интересуват най-вече от енергийните ресурси в този регион и от начините за тяхното по-лесно и по-сигурно транспортиране до потребителите на брега на Китайско и Жълто море. В краткосрочните планове на Пекин очевидно не влиза борбата със САЩ за световно лидерство, поради което обвързването в мащабни военни съюзи е нежелателно.

Голямата централноазиатска новина за Пекин от пролетта на 2006 е потичането на петрола по дългия 962 км нефтопровод от Казахстан до китайската граница. В строежа на тръбата са вложени 700 милиона долара. Предвижда се по нея годишно да преминават до 20 милиона тона нефт. От границата суровината ще достига по 250-километрово разклонение на тръбопровода до преработвателен завод в Синцзян-Уйгурския район. През октомври 2005 китайците успяха да нанесат и друг икономически удар с важни геополитически последици. Става дума за закупуването на компанията “ПетроКазахстан” от държавната Китайска национална нефтена корпорация ( CNOOC ). Сделката е на стойност 4,2 милиарда долара като китайците успяха да я спечелят в конкуренция с индийската държавна нефтена компания.

В края на април бе съобщена още една любопитна новина – наред с Русия, Китай и САЩ, в голямата геополитическа игра в Централна Азия вече се намесва пряко и Индия. Британският вестник “Гардиън” публикува статия, в която се твърди, че предстои създаването на индийска военна база в Таджикистан. Според лондонското издание в бившето съветско военно летище Фархор, на 60 мили от столицата Душанбе, ще бъдат разположени две ескадрили индийски самолети МиГ-29 и обслужващ персонал от 40 човека. Индийците вече участват в реконструкцията на базата и строят три нови хангара, един от които ще предадат на таджикските си домакини. Предполага се, че индийската военна база във Фархор ще бъде от учебно-тренировъчен тип като ще се организират и курсове за таджикски военни. Ако действително разположи своите самолети в Таджикистан, Индия ще мине в гръб на своя традиционен противник Пакистан, който пък е ключов съюзник на САЩ в борбата срещу тероризма. Впоследствие властите в Душанбе опровергаха новината за създаването на индийска военна база на таджикска територия, но самото обговаряне на темата показва, че амбициите на Делхи в централноазиатското направление са сериозни.


Активността на Русия, Китай и Индия показва, че САЩ едва ли ще могат да доминират безпроблемно на Евразийския материк в следващите години. В същото време антиамериканската насоченост на ШОС не бива да се преувеличава. Може би най-важното послание от априлската среща в Пекин е успокоително за САЩ. То бе формулирано от руския министър на отбраната и се отнася до Иран. Сергей Иванов отрече категорично възможността ШОС да защити Иран в случай на военно нападение, което би могло да дойде от САЩ или от Израел. “ШОС няма никакви задължения към Иран за обезпечаване на неговата отбрана и сигурност, защото Техеран е само наблюдател в организацията” – каза Иванов. Така че иранските власти биха могли да разчитат само на дипломатическа подкрепа от Москва и Пекин в Съвета за сигурност на ООН, но стигне ли се до реални военни действия, помощ няма да дойде от никъде. Макар че се стремят към пълноправно членство в ШОС, иранците няма да го получат докато са на ръба на войната с Америка.

Въпреки че ШОС едва ли ще стане военен съюз, в последно време САЩ започнаха да губят част от своето влияние в притисната между Русия и Китай Централна Азия. След като през миналата година Узбекистан ги лиши от важната военна база в Ханабад, сега американците могат да загубят и последната си опорна точка в региона, която е в киргизстанското военно летище Манас. За разлика от Грузия и Украйна, миналогодишната “цветна” революция в Бишкек не доведе на власт проамериканско правителство. Новият президент на Киргизстан Курманбек Бакиев се чувства несигурен в обстановката на постоянни митинги и заплахи за опозиционен метеж и постепенно започна да търси опора в Русия. В края на април той бе на официално посещение в Москва, където несъмнено е бил обсъждан и въпросът за съдбата на американската военна база в Манас. Властите в Бишкек поискаха от Вашингтон да плаща за това съоръжение над 10 пъти повече, отколкото е сегашната наемна цена. Това звучи като покана за ликвидиране на базата. Засега по въпроса за размера на наема се водят преговори като САЩ вече показаха, че би им било крайно неприятно да се лишат от възможността техните военни самолети да използват летището в Манас. На 26 април в американския Конгрес беше изслушан докладът на Джим Макдугъл от Министерството на отбраната, озаглавен “Политиката на САЩ в Централна Азия: баланс на приоритетите”. Високопоставеният служител на Пентагона заяви, че Вашингтон е заинтересован от запазването на базата в Манас и е готов да плаща по-голям наем. Но дори да се стигне до споразумение по въпроса, ясно е, че американците вече не са добре дошли в Киргизстан и военното им присъствие там ще остане под въпрос.

При новите условия във фокус на американската стратегия за Централна Азия се превръща Казахстан. Рязкото покачване на световните цени на петрола и природния газ открои още по-ярко важността на тази обширна страна и я превърна в поле на остро съперничество между Русия, Китай и САЩ. След фиаското с Узбекистан Вашингтон вече се ориентира към по-реалистичния вариант да търси в Централна Азия прагматични съюзи с държави, богати на енергоресурси, а не да насърчава демократизацията на всяка цена с надеждата, че либералните демокрации биха били априрори приятели на САЩ, а не на Русия и Китай.

Един от най-новите проекти на американците е за изграждането на електропреносна мрежа между централноазиатските държави, която би позволила на Киргизстан и Таджикистан да изнасят електроенергия за Казахстан, а в по-далечна перспектива и за Афганистан и Пакистан. Инициативата на Вашингтон е на стойност 3,3 млн. долара и се нарича Програма за съдействие на регионалния пазар на енергия. Идеята на американците е новата мрежа да заобиколи Узбекистан и да промени сегашното статукво, при което центърът за управление на централноазиатските електропроводи се намира в Ташкент.

През есента на 2005 на посещение в Казахстан бе държавният секретар Кондолиза Райс, а в началото на май т. г. Астана бе една от спирките от евроазиатската обиколка на вицепрезидента Ричард Чейни. Броени дни след като отправи остри критики срещу авторитарните тенденции в Русия, той се въздържа от упреци в същото направление спрямо Казахстан, въпреки че Нурсултан Назарбаев подтиска демокрацията много повече от Владимир Путин. В Астана Чейни лобира за активно подкрепяния от САЩ проект за газопровод по дъното на Каспийско море, чрез който казахстанското “синьо” гориво да достигне до Баку и оттам, през Тбилиси, до турския град Ерзурум. Гореща поддръжка за това трасе даде и Европейският съюз, по време на визитата на комисаря по енергетиката Андрис Пиебалгс в Астана на 4 май т. г. Друга задача на САЩ е да насочат част от казахстанския петрол към тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. За целта, суровината трябва да се превозва с танкери от казахстанския бряг на Каспийско море до Баку.

Президентът на Казахстан е достатъчно хитър, за да се възползва от разнопосочното дипломатическо ухажване и да лавира между Москва, Пекин и Вашингтон. Макар че САЩ са най-големият чужд инвеститор в страната, все пак предпочитанията на Назарбаев клонят към бившата метрополия Русия. Освен че е бивш лидер на КПСС в Казахстан, той не може да не се съобразява с това, че над една трета от жителите на страната му са етнически руснаци. Показателен за разбирателството между Астана и Москва е фактът, че през май Русия и Казахстан се договориха за съвместно използване на голямото нефтено находище Курмангази в северната част на Каспийско море. За целта се създава смесено дружество, в което всяка от двете страни ще държи по 50%. В началото на април, по време на посещението си в Москва, Нурсултан Назарбаев обеща значително увеличение на нефта, експортиран през руските тръбопроводи. Това ще си остане основното трасе за износ на казахстанския петрол, но увеличаването на добива ще позволи в следващите години да се постигне частична диверсификация на маршрутите. Китайското направление ще запази важността си, а вероятно още през тази година ще бъде подписано и споразумението за участие на Казахстан в проекта Баку-Тбилиси-Джейхан. В замяна на това Назарбаев може да получи официална среща с Джордж Буш през есента във Вашингтон. В крайна сметка, в САЩ вероятно ще трябва (поне засега) да забравят аферата “Казахгейт”, в хода на която федерален съд в Ню Йорк повдигна обвинения срещу американски инвеститор за даване на подкуп от няколко милиона долара на Назарбаев.

Цветните революции от 2003-2005, и най-вече събитията в Киргизстан, изплашиха президентите на бившите съветски републики в Централна Азия и това намали ентусиазма им да поддържат по-близки отношения със САЩ, тъй като американците са заподозрени като главни подстрекатели на бунтовете в постсъветското пространство. Този процес съвпадна с видимото нарастване на потенциална и самочувствието на Русия в резултат на увеличените й приходи от износ на енергоносители. Освен че има силни военни позиции в Централна Азия, Москва значително засили и политическото си влияние в региона. След ликвидирането на американската военна база в Ханабад, Узбекистан, който само преди 2-3 години бе смятан за регионална пивотна държава на САЩ, вече е най-верният съюзник на Русия и упорито настоява да бъде приет в ОДКБ. Събитията в Андижан от пролетта на 2005 си остават кошмар за президента Ислам Каримов и той търси здравото военно рамо на Москва, за да може при евентуални бъдещи бунтове да избегне съдбата на киргизкия си колега Аскар Акаев. В рамките на няколко дни, през май т. г., гости на Владимир Путин в резиденцията му в Сочи последователно бяха Каримов и таджикският президент Емомали Рахмонов. Предполага се, че двамата са се оплаквали на руския лидер един от друг и са търсили закрилата му за разрешаване на спора около таджикския бунтовнически командир полковник Худорбейдиев, за когото се предполага, че се крие в Узбекистан и представлява заплаха за властта на Рахмонов. В същото време, от изток амбициите на Пекин се подклаждат от феноменалния ръст на китайската икономика. Всичко това неутрализира предимствата на световния военно-политически лидер САЩ и запазва интригата в геополитическото съперничество на централноазиатския терен.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Десетилетие и половина след края на Студената война и разпускането на Варшавския договор Русия все още не е загубила амбицията си да бъде един от главните световни центрове на политическа тежест. Понеже позициите й в Източна Европа са почти напълно загубени, Москва обръща поглед на югоизток, опитвайки се да формира нова коалиция, която да бъде противовес на Запада и по-специално на САЩ. Потвърждение за това е проведената в края на април в Пекин среща на военните министри на шестте страни от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Основно действащо лице на този форум бе руският военен министър и вицепремиер Сергей Иванов. С изявленията си той остави впечатление, че Москва има амбиции да пренесе акцента на работата в ШОС от икономическото към военното сътрудничество.

Понастоящем в ШОС членуват Русия, Китай и четири централноазиатски бивши съветски републики – Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан и Казахстан. Със статут на наблюдатели са Иран, Индия, Пакистан и Монголия.

Основната новина от срещата в Пекин бе предложението на Сергей Иванов през 2007 страните от ШОС да проведат големи военни учения на руска територия. Официално се твърди, че става дума за отработване на антитерористични действия, но мащабът на замислените маневри говори за по-големи амбиции. Сергей Иванов поясни, че става дума за “командно-щабно учение с участието на авиация”. Наблюдателите веднага припомниха, че под етикета “антитерористично учение” през миналата година Русия и Китай проведоха мащабни маневри на полуостров Циндао като в тях се включиха над 10 хиляди военнослужещи, подводници, кораби, самолети, включително стратегически бомбардировачи. Това никак не прилича на подготовка за борба срещу малобройни групи терористи, които няма как да разполагат с крилати ракети, разузнавателни самолети и спътникова връзка.

Окуражен от съгласието на своите колеги за провеждането на учението през 2007, Сергей Иванов предложи да бъде разработен и документ за концептуално сътрудничество между отбранителните ведомства на страните от ШОС. Той уточни, че наличието на подобен документ би позволило на обединението да си взаимодейства във военен план с други международни организации, включително и с доминираната от Москва ОДКБ (Организация на договора за колективна сигурност), която също обединява няколко бивши съветски републики.

Чрез насочването на ШОС в посока на военно сътрудничество, Русия се стреми да си осигури лидерството в една мощна организация, на чиято територия (ако броим и страните-наблюдателки) живее почти половината от човечеството. Макар че китайският и дори индийският икономически потенциал е много по-голям от руския, засега, а и в обозримо бъдеще, Москва си остава най-голямата военна сила в Евразия. Следователно, ако ШОС е военна организация, лидерската позиция на Русия е гарантирана. Нещо, което не би било така, ако в това обединение преобладава икономическият елемент. Неслучайно някои наблюдатели отбелязаха иронично, че след като е загубила своя Варшавски договор в Европа, сега Москва се опитва да го възроди в Азия. Други анализатор пък определят ШОС като “азиатското НАТО”, което едва ли е много точно, имайки предвид, че потенциалът на двете организации е несъпоставим.

Освен че е военна суперсила, Русия има и много добър военно-промишлен комплекс и все още разчита на износа на оръжия, за да попълва държавната хазна. Съюзните отношения с Китай в рамките на ШОС са добре дошли за руските оръжейни заводи, за да продават по-лесно продукцията си на един огромен пазар. В Пекин Сергей Иванов изтъкна, че Китай продължава да бъде “привилегирован партньор” на Москва във военно-техническата сфера. По-конкретно министърът отбеляза, че не изключва скорошни преговори за доставка на руски бойни самолети Су-34 за китайската армия. А това са свръхмодерни машини, които са на въоръжение в руската армия едва от тази година.

Повечето наблюдатели обаче са скептични относно възможността ШОС да се превърне в организация с преобладаващо военен компонент. Причината е, че подобна трансформация не е изгодна за Китай. Пекин се стреми преди всичко към икономическо проникване в Централна Азия и гледа на ШОС като на един от инструментите за постигане на тази цел. Китайците се интересуват най-вече от енергийните ресурси в този регион и от начините за тяхното по-лесно и по-сигурно транспортиране до потребителите на брега на Китайско и Жълто море. В краткосрочните планове на Пекин очевидно не влиза борбата със САЩ за световно лидерство, поради което обвързването в мащабни военни съюзи е нежелателно.

Голямата централноазиатска новина за Пекин от пролетта на 2006 е потичането на петрола по дългия 962 км нефтопровод от Казахстан до китайската граница. В строежа на тръбата са вложени 700 милиона долара. Предвижда се по нея годишно да преминават до 20 милиона тона нефт. От границата суровината ще достига по 250-километрово разклонение на тръбопровода до преработвателен завод в Синцзян-Уйгурския район. През октомври 2005 китайците успяха да нанесат и друг икономически удар с важни геополитически последици. Става дума за закупуването на компанията “ПетроКазахстан” от държавната Китайска национална нефтена корпорация ( CNOOC ). Сделката е на стойност 4,2 милиарда долара като китайците успяха да я спечелят в конкуренция с индийската държавна нефтена компания.

В края на април бе съобщена още една любопитна новина – наред с Русия, Китай и САЩ, в голямата геополитическа игра в Централна Азия вече се намесва пряко и Индия. Британският вестник “Гардиън” публикува статия, в която се твърди, че предстои създаването на индийска военна база в Таджикистан. Според лондонското издание в бившето съветско военно летище Фархор, на 60 мили от столицата Душанбе, ще бъдат разположени две ескадрили индийски самолети МиГ-29 и обслужващ персонал от 40 човека. Индийците вече участват в реконструкцията на базата и строят три нови хангара, един от които ще предадат на таджикските си домакини. Предполага се, че индийската военна база във Фархор ще бъде от учебно-тренировъчен тип като ще се организират и курсове за таджикски военни. Ако действително разположи своите самолети в Таджикистан, Индия ще мине в гръб на своя традиционен противник Пакистан, който пък е ключов съюзник на САЩ в борбата срещу тероризма. Впоследствие властите в Душанбе опровергаха новината за създаването на индийска военна база на таджикска територия, но самото обговаряне на темата показва, че амбициите на Делхи в централноазиатското направление са сериозни.

Десетилетие и половина след края на Студената война и разпускането на Варшавския договор Русия все още не е загубила амбицията си да бъде един от главните световни центрове на политическа тежест. Понеже позициите й в Източна Европа са почти напълно загубени, Москва обръща поглед на югоизток, опитвайки се да формира нова коалиция, която да бъде противовес на Запада и по-специално на САЩ. Потвърждение за това е проведената в края на април в Пекин среща на военните министри на шестте страни от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Основно действащо лице на този форум бе руският военен министър и вицепремиер Сергей Иванов. С изявленията си той остави впечатление, че Москва има амбиции да пренесе акцента на работата в ШОС от икономическото към военното сътрудничество.

Понастоящем в ШОС членуват Русия, Китай и четири централноазиатски бивши съветски републики – Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан и Казахстан. Със статут на наблюдатели са Иран, Индия, Пакистан и Монголия.

Основната новина от срещата в Пекин бе предложението на Сергей Иванов през 2007 страните от ШОС да проведат големи военни учения на руска територия. Официално се твърди, че става дума за отработване на антитерористични действия, но мащабът на замислените маневри говори за по-големи амбиции. Сергей Иванов поясни, че става дума за “командно-щабно учение с участието на авиация”. Наблюдателите веднага припомниха, че под етикета “антитерористично учение” през миналата година Русия и Китай проведоха мащабни маневри на полуостров Циндао като в тях се включиха над 10 хиляди военнослужещи, подводници, кораби, самолети, включително стратегически бомбардировачи. Това никак не прилича на подготовка за борба срещу малобройни групи терористи, които няма как да разполагат с крилати ракети, разузнавателни самолети и спътникова връзка.

Окуражен от съгласието на своите колеги за провеждането на учението през 2007, Сергей Иванов предложи да бъде разработен и документ за концептуално сътрудничество между отбранителните ведомства на страните от ШОС. Той уточни, че наличието на подобен документ би позволило на обединението да си взаимодейства във военен план с други международни организации, включително и с доминираната от Москва ОДКБ (Организация на договора за колективна сигурност), която също обединява няколко бивши съветски републики.

Чрез насочването на ШОС в посока на военно сътрудничество, Русия се стреми да си осигури лидерството в една мощна организация, на чиято територия (ако броим и страните-наблюдателки) живее почти половината от човечеството. Макар че китайският и дори индийският икономически потенциал е много по-голям от руския, засега, а и в обозримо бъдеще, Москва си остава най-голямата военна сила в Евразия. Следователно, ако ШОС е военна организация, лидерската позиция на Русия е гарантирана. Нещо, което не би било така, ако в това обединение преобладава икономическият елемент. Неслучайно някои наблюдатели отбелязаха иронично, че след като е загубила своя Варшавски договор в Европа, сега Москва се опитва да го възроди в Азия. Други анализатор пък определят ШОС като “азиатското НАТО”, което едва ли е много точно, имайки предвид, че потенциалът на двете организации е несъпоставим.

Освен че е военна суперсила, Русия има и много добър военно-промишлен комплекс и все още разчита на износа на оръжия, за да попълва държавната хазна. Съюзните отношения с Китай в рамките на ШОС са добре дошли за руските оръжейни заводи, за да продават по-лесно продукцията си на един огромен пазар. В Пекин Сергей Иванов изтъкна, че Китай продължава да бъде “привилегирован партньор” на Москва във военно-техническата сфера. По-конкретно министърът отбеляза, че не изключва скорошни преговори за доставка на руски бойни самолети Су-34 за китайската армия. А това са свръхмодерни машини, които са на въоръжение в руската армия едва от тази година.

Повечето наблюдатели обаче са скептични относно възможността ШОС да се превърне в организация с преобладаващо военен компонент. Причината е, че подобна трансформация не е изгодна за Китай. Пекин се стреми преди всичко към икономическо проникване в Централна Азия и гледа на ШОС като на един от инструментите за постигане на тази цел. Китайците се интересуват най-вече от енергийните ресурси в този регион и от начините за тяхното по-лесно и по-сигурно транспортиране до потребителите на брега на Китайско и Жълто море. В краткосрочните планове на Пекин очевидно не влиза борбата със САЩ за световно лидерство, поради което обвързването в мащабни военни съюзи е нежелателно.

Голямата централноазиатска новина за Пекин от пролетта на 2006 е потичането на петрола по дългия 962 км нефтопровод от Казахстан до китайската граница. В строежа на тръбата са вложени 700 милиона долара. Предвижда се по нея годишно да преминават до 20 милиона тона нефт. От границата суровината ще достига по 250-километрово разклонение на тръбопровода до преработвателен завод в Синцзян-Уйгурския район. През октомври 2005 китайците успяха да нанесат и друг икономически удар с важни геополитически последици. Става дума за закупуването на компанията “ПетроКазахстан” от държавната Китайска национална нефтена корпорация ( CNOOC ). Сделката е на стойност 4,2 милиарда долара като китайците успяха да я спечелят в конкуренция с индийската държавна нефтена компания.

В края на април бе съобщена още една любопитна новина – наред с Русия, Китай и САЩ, в голямата геополитическа игра в Централна Азия вече се намесва пряко и Индия. Британският вестник “Гардиън” публикува статия, в която се твърди, че предстои създаването на индийска военна база в Таджикистан. Според лондонското издание в бившето съветско военно летище Фархор, на 60 мили от столицата Душанбе, ще бъдат разположени две ескадрили индийски самолети МиГ-29 и обслужващ персонал от 40 човека. Индийците вече участват в реконструкцията на базата и строят три нови хангара, един от които ще предадат на таджикските си домакини. Предполага се, че индийската военна база във Фархор ще бъде от учебно-тренировъчен тип като ще се организират и курсове за таджикски военни. Ако действително разположи своите самолети в Таджикистан, Индия ще мине в гръб на своя традиционен противник Пакистан, който пък е ключов съюзник на САЩ в борбата срещу тероризма. Впоследствие властите в Душанбе опровергаха новината за създаването на индийска военна база на таджикска територия, но самото обговаряне на темата показва, че амбициите на Делхи в централноазиатското направление са сериозни.

Страница 2

Активността на Русия, Китай и Индия показва, че САЩ едва ли ще могат да доминират безпроблемно на Евразийския материк в следващите години. В същото време антиамериканската насоченост на ШОС не бива да се преувеличава. Може би най-важното послание от априлската среща в Пекин е успокоително за САЩ. То бе формулирано от руския министър на отбраната и се отнася до Иран. Сергей Иванов отрече категорично възможността ШОС да защити Иран в случай на военно нападение, което би могло да дойде от САЩ или от Израел. “ШОС няма никакви задължения към Иран за обезпечаване на неговата отбрана и сигурност, защото Техеран е само наблюдател в организацията” – каза Иванов. Така че иранските власти биха могли да разчитат само на дипломатическа подкрепа от Москва и Пекин в Съвета за сигурност на ООН, но стигне ли се до реални военни действия, помощ няма да дойде от никъде. Макар че се стремят към пълноправно членство в ШОС, иранците няма да го получат докато са на ръба на войната с Америка.

Въпреки че ШОС едва ли ще стане военен съюз, в последно време САЩ започнаха да губят част от своето влияние в притисната между Русия и Китай Централна Азия. След като през миналата година Узбекистан ги лиши от важната военна база в Ханабад, сега американците могат да загубят и последната си опорна точка в региона, която е в киргизстанското военно летище Манас. За разлика от Грузия и Украйна, миналогодишната “цветна” революция в Бишкек не доведе на власт проамериканско правителство. Новият президент на Киргизстан Курманбек Бакиев се чувства несигурен в обстановката на постоянни митинги и заплахи за опозиционен метеж и постепенно започна да търси опора в Русия. В края на април той бе на официално посещение в Москва, където несъмнено е бил обсъждан и въпросът за съдбата на американската военна база в Манас. Властите в Бишкек поискаха от Вашингтон да плаща за това съоръжение над 10 пъти повече, отколкото е сегашната наемна цена. Това звучи като покана за ликвидиране на базата. Засега по въпроса за размера на наема се водят преговори като САЩ вече показаха, че би им било крайно неприятно да се лишат от възможността техните военни самолети да използват летището в Манас. На 26 април в американския Конгрес беше изслушан докладът на Джим Макдугъл от Министерството на отбраната, озаглавен “Политиката на САЩ в Централна Азия: баланс на приоритетите”. Високопоставеният служител на Пентагона заяви, че Вашингтон е заинтересован от запазването на базата в Манас и е готов да плаща по-голям наем. Но дори да се стигне до споразумение по въпроса, ясно е, че американците вече не са добре дошли в Киргизстан и военното им присъствие там ще остане под въпрос.

При новите условия във фокус на американската стратегия за Централна Азия се превръща Казахстан. Рязкото покачване на световните цени на петрола и природния газ открои още по-ярко важността на тази обширна страна и я превърна в поле на остро съперничество между Русия, Китай и САЩ. След фиаското с Узбекистан Вашингтон вече се ориентира към по-реалистичния вариант да търси в Централна Азия прагматични съюзи с държави, богати на енергоресурси, а не да насърчава демократизацията на всяка цена с надеждата, че либералните демокрации биха били априрори приятели на САЩ, а не на Русия и Китай.

Един от най-новите проекти на американците е за изграждането на електропреносна мрежа между централноазиатските държави, която би позволила на Киргизстан и Таджикистан да изнасят електроенергия за Казахстан, а в по-далечна перспектива и за Афганистан и Пакистан. Инициативата на Вашингтон е на стойност 3,3 млн. долара и се нарича Програма за съдействие на регионалния пазар на енергия. Идеята на американците е новата мрежа да заобиколи Узбекистан и да промени сегашното статукво, при което центърът за управление на централноазиатските електропроводи се намира в Ташкент.

През есента на 2005 на посещение в Казахстан бе държавният секретар Кондолиза Райс, а в началото на май т. г. Астана бе една от спирките от евроазиатската обиколка на вицепрезидента Ричард Чейни. Броени дни след като отправи остри критики срещу авторитарните тенденции в Русия, той се въздържа от упреци в същото направление спрямо Казахстан, въпреки че Нурсултан Назарбаев подтиска демокрацията много повече от Владимир Путин. В Астана Чейни лобира за активно подкрепяния от САЩ проект за газопровод по дъното на Каспийско море, чрез който казахстанското “синьо” гориво да достигне до Баку и оттам, през Тбилиси, до турския град Ерзурум. Гореща поддръжка за това трасе даде и Европейският съюз, по време на визитата на комисаря по енергетиката Андрис Пиебалгс в Астана на 4 май т. г. Друга задача на САЩ е да насочат част от казахстанския петрол към тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. За целта, суровината трябва да се превозва с танкери от казахстанския бряг на Каспийско море до Баку.

Президентът на Казахстан е достатъчно хитър, за да се възползва от разнопосочното дипломатическо ухажване и да лавира между Москва, Пекин и Вашингтон. Макар че САЩ са най-големият чужд инвеститор в страната, все пак предпочитанията на Назарбаев клонят към бившата метрополия Русия. Освен че е бивш лидер на КПСС в Казахстан, той не може да не се съобразява с това, че над една трета от жителите на страната му са етнически руснаци. Показателен за разбирателството между Астана и Москва е фактът, че през май Русия и Казахстан се договориха за съвместно използване на голямото нефтено находище Курмангази в северната част на Каспийско море. За целта се създава смесено дружество, в което всяка от двете страни ще държи по 50%. В началото на април, по време на посещението си в Москва, Нурсултан Назарбаев обеща значително увеличение на нефта, експортиран през руските тръбопроводи. Това ще си остане основното трасе за износ на казахстанския петрол, но увеличаването на добива ще позволи в следващите години да се постигне частична диверсификация на маршрутите. Китайското направление ще запази важността си, а вероятно още през тази година ще бъде подписано и споразумението за участие на Казахстан в проекта Баку-Тбилиси-Джейхан. В замяна на това Назарбаев може да получи официална среща с Джордж Буш през есента във Вашингтон. В крайна сметка, в САЩ вероятно ще трябва (поне засега) да забравят аферата “Казахгейт”, в хода на която федерален съд в Ню Йорк повдигна обвинения срещу американски инвеститор за даване на подкуп от няколко милиона долара на Назарбаев.

Цветните революции от 2003-2005, и най-вече събитията в Киргизстан, изплашиха президентите на бившите съветски републики в Централна Азия и това намали ентусиазма им да поддържат по-близки отношения със САЩ, тъй като американците са заподозрени като главни подстрекатели на бунтовете в постсъветското пространство. Този процес съвпадна с видимото нарастване на потенциална и самочувствието на Русия в резултат на увеличените й приходи от износ на енергоносители. Освен че има силни военни позиции в Централна Азия, Москва значително засили и политическото си влияние в региона. След ликвидирането на американската военна база в Ханабад, Узбекистан, който само преди 2-3 години бе смятан за регионална пивотна държава на САЩ, вече е най-верният съюзник на Русия и упорито настоява да бъде приет в ОДКБ. Събитията в Андижан от пролетта на 2005 си остават кошмар за президента Ислам Каримов и той търси здравото военно рамо на Москва, за да може при евентуални бъдещи бунтове да избегне съдбата на киргизкия си колега Аскар Акаев. В рамките на няколко дни, през май т. г., гости на Владимир Путин в резиденцията му в Сочи последователно бяха Каримов и таджикският президент Емомали Рахмонов. Предполага се, че двамата са се оплаквали на руския лидер един от друг и са търсили закрилата му за разрешаване на спора около таджикския бунтовнически командир полковник Худорбейдиев, за когото се предполага, че се крие в Узбекистан и представлява заплаха за властта на Рахмонов. В същото време, от изток амбициите на Пекин се подклаждат от феноменалния ръст на китайската икономика. Всичко това неутрализира предимствата на световния военно-политически лидер САЩ и запазва интригата в геополитическото съперничество на централноазиатския терен.

* Българско геополитическо дружество

{rt}