Съединените щати и техните европейски съюзници с основание се тревожат, че ако допуснат превръщането на Иран в нова ядрена сила, това ще окуражи и редица други страни да реализират ядрените си амбиции. Макар че много от тях и без това вече го правят. Така, докато светът с нарастващо напрежение наблюдава перипетиите около обсъждането на иранския въпрос в Съвета за сигурност на ООН, военният режим в Мянма (някогашната Бирма) вече се подготвя да използва доходите от продажбата на енергоносители за да финансира собствената си атомна програма.
В доклада си пред американския Сенат през януари 2006, държавният секретар Кондолиза Райс квалифицира Мянма като „преден пост на тиранията”. Което съвсем не е голословно обвинение. От 1962 насам тази страна се управлява с желязна ръка от военните, които съзнателно поддържат изолацията и от световната общност. Наистина, в края на 80-те години, поредното народно възстание принуди хунтата да отслаби хватката си, разрешавайки провеждането на многопартийни избори. Но след като през 1990 те бяха спечелени от опозиционната Национална лига за демокрация, режимът анулира резултатите и вкара в затвора много от водачите на лигата, включително носителката на Нобелова награда за мир Аун Сан Су Чжи. Шестнайсет години по-късно Су Чжи отново е под домаше арест и няма право дори да ползва телефон. Повечето от 50-те милиона жители на Мянма живеят в бедност, макар че правителството блокира опитите на международната общност да документира тежкото им положение.
Военната хунта, която се представя от местните казионни медии като Държавен съвет за мир и развитие, продължава да тероризира и затваря активистите на опозицията, както и да третира собствените си съграждани като роби. А нейните служби за сигурност въобще не се колебаят да откриват огън по антиправителствените демонстрации. През декември миналата 2005, една от водещите в Азия групи за защита на човешките права публикува 124-страничен доклад за „бруталните и систематични” изтезания, които режимът в Мянма практикува спрямо политическите затворници в страната.
Задълбочавайки изолацията на Мянма, през ноември 2005, генералите решиха да преместят столицата и от южния крайбрежен град Рангун в планинската крепост на север Пинмана, разположена дълбоко във вътрешността на страната - в областта Мандалей. Вероятно сред причините е открито изразяваните от власта притеснения от американска военна интервенция. Потвърждават го съобщенията, че хунтата е обградила новата столица с големи минни полета. Възможно е обаче, режимът да се притеснява повече от етнически пъстрото население на бившата столица Рангун и наличието там на голям брой опозиционно настроени студенти. Точен отговор не може да даде никой, дори ООН. Просто защото след двегодишни напразни усилия да бъде пуснат в страната, назначеният за представител на Световната организация чиновник подаде оставка през януари 2006.
Но, въпреки нежеланието на режима да привлича към себе си вниманието на международната общност, това все пак се случи в началото на 2006, когато южнокорейският концернт Деу обяви, че е открил големи залежи от природен газ по северозападното крайбрежие на Мянма. Медиите не съобщават, какви точно са запасите, защото проучванията на Деу ще приключат окончателно през 2007. Петролният консултант на корейците Ридър Скот & Ко обаче смята, че Мянма ще може да добива годишно между 2,9 и 3,5 трилиота куб.фута газ, което е еквивалентно на около 600 млн. барела суров петрол. Но, каквито и да са запасите, ясно е, че страната се превръща в ключов енергиен доставчик за големите азиатски държави.
По същия начин, по който иранските енергоносители провалят усилията на САЩ и ЕС да санкционират Техеран, така и бъдещите споразумения с Мянма в газовата сфера, ще пречат на всички международни усилия да накарат управляващите да осъществят необходимите демократични реформи. Както е известно, Китай предпочита да сключва енергийните си сделки именно с държави, подложени на натиск от международната общност. На свой ред, другите енерго-зависими азиатски икономики (особено Индия и Южна Корея) въобще не възнамеряват да гледат спокойно, как Пекин монополизира достъпа до енергийните запаси на Мянма. Тези държави (а и не само те, разбира се) ще продължат да предлагат сключването на дългосрочни договори с военния режим, включващи и изграждането на необходимата инфраструктура за директна доставка на петрола и природния газ до техните консуматори и предприятия. Дори САЩ и ЕС са подложени на силен натиск да не се отказват от инвестициите си в Мянма, а концерни като Unocal и Total не крият намерението си да се включат в надпреварата с китайците, индийците и корейците.
На свой ред, военната хунта в Мянма е наясно, че одобрявайки тези сделки, си осигурява подкрепата на своите азиатски съседи в борбата за собственото си оцеляване. Особено полезен в това отношение е Китай, с неговото постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Освен това, доходите от продажбата на енергоносители несъмнено ще укрепят позициите на режима, както и възможностите му да се справи с опозицията.
Тези доходи обаче, биха могли да се използват и за още нещо. Те ще позволят на военната хунта да реализира старата си амбиция да се сдобие и с ядрени технологии. Както е известно, през 2002, руското правителство одобри споразумение с Мянма за изграждането на атомен реактор за мирни цели. Сделката обаче, така и не се осъществи, защото (както отбеляза руският външен министър) Мянма просто нямаше с какво да плати. Въпреки това, когато през октомври 2005, Руската агениция за атомна енергия обяви, че преговорите са приключили, това предизвика острата реакция на редица западни правителства, според които твърденията на властите в Мянма, че реакторът ще се използва само за медицински изследвания и производството на лекарства срещу рака, не отговарят на истината. Много по-сериозно безспокойство обаче предизвикват отдавна носещите се слухове, че военният режим в Мянма поддържа тесни контакти на най-високо ниво със Северна Корея, включващи и преговори за евентуална доставка на корейска ядрена технология.
Възможно е правителството на Мянма действително да разчита, че атомното оръжие представлява най-сигурната гаранция срещу евентуална американска агресия. В края на краищата, САЩ нападнаха Ирак, който не притежаваше атомно оръжие, но не смеят да атакуват Северна Корея, която със сигурност разполага с такова. Макар че страховете на хунтата от американска интервенция говорят по-скоро за параноята, обзела нейните членове, отколкото за действителните намерения на Вашингтон. При всички случаи, обаче бирманските генерали не бяха никак очаровани, когато, през февруари 2006, в посланието си за състоянието на Съюза, президентът Буш реши да включи и Мянма в списъка на държавите, представляващи заплаха за свободата и демокрацията.
Друга причина, обясняваща значението на Мянма за регионалната стабилност, е развитието на нейните отношения с Китай, предизвикващо все по-голяма загриженост у САЩ. Както е известно, Мянма предостави на китайците военно-морска база набрега на Индийския океан. Търговията между двете страни нарастна с 10% между 2004 и 2005, като обемът и достигна 1,1 млрд. долара. В края на 2005 Пекин успя да изпревари Делхи, договаряйки покупката на 6,5 трилиона кубически фута природен газ от Мянма. С нарастването на китайската енергийна зависимост от тази страни, можем да очакваме, че Пекин открито ще застане зад хунтата, подкрепяйки я срещу международния натиск за демократизация – също както постъпва и по отношение на авторитарните режими в Иран, Северна Корея, Судан или Зимбабве (ще припомня, че Китай е инвестирал над 300 млн. долара в Зимбабве срещу получените от него минни концесии и гарантираните доставки на злато, диаманти, хром, боксит и, вероятно, уран). Което пък допълнително би затруднило дипломатическите усилия на Вашингтон.
Съединените щати и редица други държави биха искали въпросът за ситуацията в Мянма да бъде поставен за разглеждане в Съвета за сигурност на ООН и оказват натиск върху военната хунта за осъществяване на реформи и гарантиране на по-голяма прозрачност. В същото време, колкото по-зависими стават съседите на Мянма от нейните енергоносители, толкова по-малко вероятно изглежда, че една или друга международна институция ще бъде в състояние да промени съществуващия в страната режим. Укрити в своята нова планинска столица, заобиколена от минни полета, генералите на Мянма, ще могат спокойно да наблюдават, как се развива сходният сценарий по отношение на Иран. И да си направят съответните изводи за бъдещето.
* Авторът е сътрудник на амениканския Институт за световна политика и президент на центъра за анализа на глобалния политически риск Eurasia Group
{rt}
