24
Съб, Авг
4 New Articles

САЩ в битката за Индия

брой3 2006
Typography

Мнозина оцениха посещението на американския президент Буш в Делхи през март т.г. като „историческо събитие”. Вероятно, защото то очертава принципно ново геополитическо разположение на силите в Евразия, както и съответстващата му програма за действие през следващите десетилетия. Но, подобно на повечето исторически значими събития, чиито истински измерения биват оценени едва впоследствие, и това посещение не се анализира по достатъчно адекватен начин. От друга страна, за самия американски президент очевидно няма никакво съмнение относно историческото значение на срещите му в Индия.

Посещението на Буш породи яростна реакция както сред индийската левица, така и сред местната мюсюлманска общност, чието влияние в Индия е не по-малко от това на левичарите. Мюсюлмански активисти на няколко пъти се опитаха да преградят пътя на президентския кортеж. При това те протестираха не толкова срещу американската политика в Близкия изток, колкото срещу формирането на изключително опасния за ислямския свят алианс, чиито основи бяха поставени с това посещение. Защото истината е, че Буш се появи в Индия за да формира с нейно участие един, по същество, антимюсюлмански геополитически съюз.

Напоследък се сблъскваме с все повече доказателства, че стратегията на САЩ в Евразия търпи сериозна качествена промяна. Опитите за налагане на пряка американска опека, от които американците все още не са се отказали напълно, очевидно търпят провал. Което изисква радикална промяна на курса, очертаване на нови приоритети и търсене на нови съюзници.

В това отношение от критично значение е скоростта, с която ще се извърши тази преориентация. Като в случая историческите връзки не са чак толкова важни, докато все още е налице възможността вместо да се изучава историята, тя просто да се пренапише. От самото възникване на съвременната индийска държава, тя се формира като своеобразен контрапункт на исляма. И многобройните и конфликти с Пакистан, който за самите индуси е просто населена с мюсюлмани част от Индия, изкуствено обособена от британците през 1947, са не толкова териториални, колкото цивилизационни.

Както е известно, доскоро американците предпочитаха да залагат на много по-пластичния и откровено зависим от тях Пакистан (защото отношенията с Индия трябваше да се градят на съвсем различна, много по-паритетна, основа, а нито една велика държава не е склонна към това). Освен това Пакистан представляваше своеобразен „ключ” за геополитически взаимодействие с Китай. Когато през 1977 властта в страната бе поета от президента Зия ул Хак, това съвпадна с върховото развитие на този сценарий: генералът беше в еднаква степен геополитически „клиент” както на САЩ, така и на Китай. С активизацията си в Афганистан, предприета горе-долу по същото време, Съветският съюз целеше да атакува именно това ключово и едновременно с това най-слабо звено във връзката между Вашингтон и Пекин. В исторически план Москва и Исламабад никога не са поддържали добри отношения, всъщност самата логика на развитието на събитията в региона изцяло изключваше подобно развитие.

Едновременно с това, в края на 70-те години на миналия век, Индия окончателно се очерта като водещ съюзник на Москва. При това, въпреки че не подкрепяше войната, която руснаците водеха в Афганистан (макар и да поддържаше нормални отношения с просъветския режим в тази страна), и беше един от лидерите на Движението за неприсъединяване. Отношенията между Москва и Делхи винаги са били специфични и излизащи далеч извън идеологическите рамки. Въпреки че в Индия има влиятелна комунистическа партия, която през различни периоди дори оглавява правителствата на някои щати, Москва никога не е разчитала на това, предпочитайки лоялно да работи само с династията Неру-Ганди и ръководения от нея светски Индийски национален конгрес (ИНК).

Впрочем, и след разпадането на Съветската империя, Индия продължава да бъде основния чуждестранен клиент на руския военно-промишлен комплекс. Още повече, че военните поръчки на Делхи ангажират цели руски производствени цикли, като пълния цикъл на изграждане на стратегически атомни подводници например.

За да оценим истинските мащаби на руското взаимодействие с Индия във военната сфера, ще напомним, че само през последните три години между двете страни са сключени договори за над осем милиарда долара. Въпросните договори касаят най-вече индийските военноморски сили. Още в началото на новия век индийското правителство поиска да закупи от Русия подводници от клас „Акула 2”, които могат да носят на борда си крилати ракети с ядрени бойни глави, самолетоносача „Адмирал Горшков” (през 2008 той ще пристигне в новата, изградена специално за него база Кадамба) и няколко десетки самолета Миг 29К.


Всъщност, позицията на Индия е да купува не толкова оръжие, колкото военни технологии. Тоест, идеалният за нея вариант е сътрудничество във военната сфера, позволяващо и да разгърне собствената си военна индустрия. Този последователен курс на Делхи му дава възможност да осъществява определена регулираща роля в региона, при това не на думи, а на практика. От друга страна, подобна позиция ясно определя и правилата на играта: партньорството с Индия е възможно именно като партньорство, а не като покровителство. И онази държава, която първа се окаже готова да поддържа такива отношения с Делхи, автоматично обира всички плодове от бъдещия съюз с Индия.

Така, противопоставянето на Пакистан и на ислямския сепаратизъм в Кашмир се превърна в основа за развитието на съвместни политически и военни проекти между Индия и Израел. През миналата 2005 израелското военно министерство спечели поръчката (на стойност 140 млн. долара) за изграждане на пет военни завода в индийския щат Бихар. Като само за две седмици бяха осъществени още няколко подобни сделки.

Заводите ще бъдат построени през следващите две години, като от израелска страна в проекта участва концернът Israel Bateman Engineering, а от индийска – Nicco Corporation.

През 1998 и Индия, и Пакистан станаха ядрени държави. Като и двете активно развиват възможностите си в сферата на стратегическите настъпателни оръжия. В сегашната ситуация (имайки предвид почти десетгодишната „давност”) американците предпочетоха балансираната позиция, инициирайки налагането на международни санкции както на Делхи, така и на Исламабад.

Но, нека се върнем на последното посещение на Буш в Индия. Дори ако оставим настрана декларациите за стратегическо сътрудничество между Вашингтон и Делхи (което, само по себе си, никак не е малко), нещата опират до следното.

САЩ признават Индия за ядрена държава и оттеглят искането си за ликвидиране на индийския ядрен потенциал. Нещо повече, високопоставен служител, близък до премиера на Индия, обяви, че американският план е предвиждал отказ от модернизацията и по-нататъшното увеличаване на индийския ядрен потенциал, но след твърдо декларираното нежелание на Делхи да отстъпи, това предложение също е било оттеглено. В същото време обаче, не последва аналогичен жест към съседен мюсюлмански Пакистан. По-скоро обратното. В речта си, произнесена в Исламабад, Буш ясно заяви, че условията в Пакистан просто са „други”.

Така индийците получиха официално международно признание за правото си да притежават два типа ядрени обекти. Военните запазват статутта си на секретни, докато гражданските се отварят за инспекторите на МАГАТЕ. На свой ред, САЩ започват да реализират програми за предоставяне на Индия на редица нови технологични разработки и доставки на ядрено гориво. В тази връзка си струва да припомним и, че през миналата година военните министри на двете страни Пранаб Мукерджи и Доналд Ръмсфелд подписаха десетгодишен договор за военно сътрудничество, както е, че през септември 2005 Индия проведе съвместни военно-морски учения със САЩ край бреговете на южния щат Керала.

„Задрасквайки” Пакистан, американският президент, на практика, направи решителна стъпка към окончателния отказ от досегашната стратегия на „мюсюлманските сателити”. Съюзът с Индия (чиято цена неизбежно ще включва признаването на нейния ядрен статус и готовността да се съдейства за признаването и за шестата ядрена държава в света с всички произтичащи от това последици, като например постоянно място в Съвета за сигурност на ООН) е в състояние да раздвижи основните фигури на континенталната геополитика, поставяйки началото на сценария за пълномащабно противодействие на непрекъснато усилващият се Китай.

В резултат от което, Пекин (почти неизбежно) се превръща в съюзник на ислямския свят, потенциално способен да замени в това отношение, както САЩ, така и Русия. Всичко това са елементи от мозайката, която ще се подреди окончателно в съвсем близко бъдеще. Макар че само преди два месеца подобни хипотези биха били сметнати от мнозина за фантастични. Днес обаче, американският републикански слон дружелюбно маха с хобот на индийския. Жест, който вече бе оценен подобаващо – индийският премиер Манмохан Синг определи Джордж Буш като „истински приятел на Индия”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Мнозина оцениха посещението на американския президент Буш в Делхи през март т.г. като „историческо събитие”. Вероятно, защото то очертава принципно ново геополитическо разположение на силите в Евразия, както и съответстващата му програма за действие през следващите десетилетия. Но, подобно на повечето исторически значими събития, чиито истински измерения биват оценени едва впоследствие, и това посещение не се анализира по достатъчно адекватен начин. От друга страна, за самия американски президент очевидно няма никакво съмнение относно историческото значение на срещите му в Индия.

Посещението на Буш породи яростна реакция както сред индийската левица, така и сред местната мюсюлманска общност, чието влияние в Индия е не по-малко от това на левичарите. Мюсюлмански активисти на няколко пъти се опитаха да преградят пътя на президентския кортеж. При това те протестираха не толкова срещу американската политика в Близкия изток, колкото срещу формирането на изключително опасния за ислямския свят алианс, чиито основи бяха поставени с това посещение. Защото истината е, че Буш се появи в Индия за да формира с нейно участие един, по същество, антимюсюлмански геополитически съюз.

Напоследък се сблъскваме с все повече доказателства, че стратегията на САЩ в Евразия търпи сериозна качествена промяна. Опитите за налагане на пряка американска опека, от които американците все още не са се отказали напълно, очевидно търпят провал. Което изисква радикална промяна на курса, очертаване на нови приоритети и търсене на нови съюзници.

В това отношение от критично значение е скоростта, с която ще се извърши тази преориентация. Като в случая историческите връзки не са чак толкова важни, докато все още е налице възможността вместо да се изучава историята, тя просто да се пренапише. От самото възникване на съвременната индийска държава, тя се формира като своеобразен контрапункт на исляма. И многобройните и конфликти с Пакистан, който за самите индуси е просто населена с мюсюлмани част от Индия, изкуствено обособена от британците през 1947, са не толкова териториални, колкото цивилизационни.

Както е известно, доскоро американците предпочитаха да залагат на много по-пластичния и откровено зависим от тях Пакистан (защото отношенията с Индия трябваше да се градят на съвсем различна, много по-паритетна, основа, а нито една велика държава не е склонна към това). Освен това Пакистан представляваше своеобразен „ключ” за геополитически взаимодействие с Китай. Когато през 1977 властта в страната бе поета от президента Зия ул Хак, това съвпадна с върховото развитие на този сценарий: генералът беше в еднаква степен геополитически „клиент” както на САЩ, така и на Китай. С активизацията си в Афганистан, предприета горе-долу по същото време, Съветският съюз целеше да атакува именно това ключово и едновременно с това най-слабо звено във връзката между Вашингтон и Пекин. В исторически план Москва и Исламабад никога не са поддържали добри отношения, всъщност самата логика на развитието на събитията в региона изцяло изключваше подобно развитие.

Едновременно с това, в края на 70-те години на миналия век, Индия окончателно се очерта като водещ съюзник на Москва. При това, въпреки че не подкрепяше войната, която руснаците водеха в Афганистан (макар и да поддържаше нормални отношения с просъветския режим в тази страна), и беше един от лидерите на Движението за неприсъединяване. Отношенията между Москва и Делхи винаги са били специфични и излизащи далеч извън идеологическите рамки. Въпреки че в Индия има влиятелна комунистическа партия, която през различни периоди дори оглавява правителствата на някои щати, Москва никога не е разчитала на това, предпочитайки лоялно да работи само с династията Неру-Ганди и ръководения от нея светски Индийски национален конгрес (ИНК).

Впрочем, и след разпадането на Съветската империя, Индия продължава да бъде основния чуждестранен клиент на руския военно-промишлен комплекс. Още повече, че военните поръчки на Делхи ангажират цели руски производствени цикли, като пълния цикъл на изграждане на стратегически атомни подводници например.

За да оценим истинските мащаби на руското взаимодействие с Индия във военната сфера, ще напомним, че само през последните три години между двете страни са сключени договори за над осем милиарда долара. Въпросните договори касаят най-вече индийските военноморски сили. Още в началото на новия век индийското правителство поиска да закупи от Русия подводници от клас „Акула 2”, които могат да носят на борда си крилати ракети с ядрени бойни глави, самолетоносача „Адмирал Горшков” (през 2008 той ще пристигне в новата, изградена специално за него база Кадамба) и няколко десетки самолета Миг 29К.

Мнозина оцениха посещението на американския президент Буш в Делхи през март т.г. като „историческо събитие”. Вероятно, защото то очертава принципно ново геополитическо разположение на силите в Евразия, както и съответстващата му програма за действие през следващите десетилетия. Но, подобно на повечето исторически значими събития, чиито истински измерения биват оценени едва впоследствие, и това посещение не се анализира по достатъчно адекватен начин. От друга страна, за самия американски президент очевидно няма никакво съмнение относно историческото значение на срещите му в Индия.

Посещението на Буш породи яростна реакция както сред индийската левица, така и сред местната мюсюлманска общност, чието влияние в Индия е не по-малко от това на левичарите. Мюсюлмански активисти на няколко пъти се опитаха да преградят пътя на президентския кортеж. При това те протестираха не толкова срещу американската политика в Близкия изток, колкото срещу формирането на изключително опасния за ислямския свят алианс, чиито основи бяха поставени с това посещение. Защото истината е, че Буш се появи в Индия за да формира с нейно участие един, по същество, антимюсюлмански геополитически съюз.

Напоследък се сблъскваме с все повече доказателства, че стратегията на САЩ в Евразия търпи сериозна качествена промяна. Опитите за налагане на пряка американска опека, от които американците все още не са се отказали напълно, очевидно търпят провал. Което изисква радикална промяна на курса, очертаване на нови приоритети и търсене на нови съюзници.

В това отношение от критично значение е скоростта, с която ще се извърши тази преориентация. Като в случая историческите връзки не са чак толкова важни, докато все още е налице възможността вместо да се изучава историята, тя просто да се пренапише. От самото възникване на съвременната индийска държава, тя се формира като своеобразен контрапункт на исляма. И многобройните и конфликти с Пакистан, който за самите индуси е просто населена с мюсюлмани част от Индия, изкуствено обособена от британците през 1947, са не толкова териториални, колкото цивилизационни.

Както е известно, доскоро американците предпочитаха да залагат на много по-пластичния и откровено зависим от тях Пакистан (защото отношенията с Индия трябваше да се градят на съвсем различна, много по-паритетна, основа, а нито една велика държава не е склонна към това). Освен това Пакистан представляваше своеобразен „ключ” за геополитически взаимодействие с Китай. Когато през 1977 властта в страната бе поета от президента Зия ул Хак, това съвпадна с върховото развитие на този сценарий: генералът беше в еднаква степен геополитически „клиент” както на САЩ, така и на Китай. С активизацията си в Афганистан, предприета горе-долу по същото време, Съветският съюз целеше да атакува именно това ключово и едновременно с това най-слабо звено във връзката между Вашингтон и Пекин. В исторически план Москва и Исламабад никога не са поддържали добри отношения, всъщност самата логика на развитието на събитията в региона изцяло изключваше подобно развитие.

Едновременно с това, в края на 70-те години на миналия век, Индия окончателно се очерта като водещ съюзник на Москва. При това, въпреки че не подкрепяше войната, която руснаците водеха в Афганистан (макар и да поддържаше нормални отношения с просъветския режим в тази страна), и беше един от лидерите на Движението за неприсъединяване. Отношенията между Москва и Делхи винаги са били специфични и излизащи далеч извън идеологическите рамки. Въпреки че в Индия има влиятелна комунистическа партия, която през различни периоди дори оглавява правителствата на някои щати, Москва никога не е разчитала на това, предпочитайки лоялно да работи само с династията Неру-Ганди и ръководения от нея светски Индийски национален конгрес (ИНК).

Впрочем, и след разпадането на Съветската империя, Индия продължава да бъде основния чуждестранен клиент на руския военно-промишлен комплекс. Още повече, че военните поръчки на Делхи ангажират цели руски производствени цикли, като пълния цикъл на изграждане на стратегически атомни подводници например.

За да оценим истинските мащаби на руското взаимодействие с Индия във военната сфера, ще напомним, че само през последните три години между двете страни са сключени договори за над осем милиарда долара. Въпросните договори касаят най-вече индийските военноморски сили. Още в началото на новия век индийското правителство поиска да закупи от Русия подводници от клас „Акула 2”, които могат да носят на борда си крилати ракети с ядрени бойни глави, самолетоносача „Адмирал Горшков” (през 2008 той ще пристигне в новата, изградена специално за него база Кадамба) и няколко десетки самолета Миг 29К.

Страница 2

Всъщност, позицията на Индия е да купува не толкова оръжие, колкото военни технологии. Тоест, идеалният за нея вариант е сътрудничество във военната сфера, позволяващо и да разгърне собствената си военна индустрия. Този последователен курс на Делхи му дава възможност да осъществява определена регулираща роля в региона, при това не на думи, а на практика. От друга страна, подобна позиция ясно определя и правилата на играта: партньорството с Индия е възможно именно като партньорство, а не като покровителство. И онази държава, която първа се окаже готова да поддържа такива отношения с Делхи, автоматично обира всички плодове от бъдещия съюз с Индия.

Така, противопоставянето на Пакистан и на ислямския сепаратизъм в Кашмир се превърна в основа за развитието на съвместни политически и военни проекти между Индия и Израел. През миналата 2005 израелското военно министерство спечели поръчката (на стойност 140 млн. долара) за изграждане на пет военни завода в индийския щат Бихар. Като само за две седмици бяха осъществени още няколко подобни сделки.

Заводите ще бъдат построени през следващите две години, като от израелска страна в проекта участва концернът Israel Bateman Engineering, а от индийска – Nicco Corporation.

През 1998 и Индия, и Пакистан станаха ядрени държави. Като и двете активно развиват възможностите си в сферата на стратегическите настъпателни оръжия. В сегашната ситуация (имайки предвид почти десетгодишната „давност”) американците предпочетоха балансираната позиция, инициирайки налагането на международни санкции както на Делхи, така и на Исламабад.

Но, нека се върнем на последното посещение на Буш в Индия. Дори ако оставим настрана декларациите за стратегическо сътрудничество между Вашингтон и Делхи (което, само по себе си, никак не е малко), нещата опират до следното.

САЩ признават Индия за ядрена държава и оттеглят искането си за ликвидиране на индийския ядрен потенциал. Нещо повече, високопоставен служител, близък до премиера на Индия, обяви, че американският план е предвиждал отказ от модернизацията и по-нататъшното увеличаване на индийския ядрен потенциал, но след твърдо декларираното нежелание на Делхи да отстъпи, това предложение също е било оттеглено. В същото време обаче, не последва аналогичен жест към съседен мюсюлмански Пакистан. По-скоро обратното. В речта си, произнесена в Исламабад, Буш ясно заяви, че условията в Пакистан просто са „други”.

Така индийците получиха официално международно признание за правото си да притежават два типа ядрени обекти. Военните запазват статутта си на секретни, докато гражданските се отварят за инспекторите на МАГАТЕ. На свой ред, САЩ започват да реализират програми за предоставяне на Индия на редица нови технологични разработки и доставки на ядрено гориво. В тази връзка си струва да припомним и, че през миналата година военните министри на двете страни Пранаб Мукерджи и Доналд Ръмсфелд подписаха десетгодишен договор за военно сътрудничество, както е, че през септември 2005 Индия проведе съвместни военно-морски учения със САЩ край бреговете на южния щат Керала.

„Задрасквайки” Пакистан, американският президент, на практика, направи решителна стъпка към окончателния отказ от досегашната стратегия на „мюсюлманските сателити”. Съюзът с Индия (чиято цена неизбежно ще включва признаването на нейния ядрен статус и готовността да се съдейства за признаването и за шестата ядрена държава в света с всички произтичащи от това последици, като например постоянно място в Съвета за сигурност на ООН) е в състояние да раздвижи основните фигури на континенталната геополитика, поставяйки началото на сценария за пълномащабно противодействие на непрекъснато усилващият се Китай.

В резултат от което, Пекин (почти неизбежно) се превръща в съюзник на ислямския свят, потенциално способен да замени в това отношение, както САЩ, така и Русия. Всичко това са елементи от мозайката, която ще се подреди окончателно в съвсем близко бъдеще. Макар че само преди два месеца подобни хипотези биха били сметнати от мнозина за фантастични. Днес обаче, американският републикански слон дружелюбно маха с хобот на индийския. Жест, който вече бе оценен подобаващо – индийският премиер Манмохан Синг определи Джордж Буш като „истински приятел на Индия”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}