24
Съб, Авг
4 New Articles

Индия и Европа през ХХІ век

брой3 2006
Typography

Ако (както твърдят мнозина) ХХІ век вече няма да бъде европейски, това не означава, че той задължително ще стане китайски. Защото редом с Китай се пробужда и неговата по-млада азиатска сестра - Индия, която, по всяка вероятност, не възнамерява още дълго да се задоволява с почетното второ място, още повече, че вече изпреварва китайците по редица икономически и политически показатели. А към 2050 ще ги изпревари и по численост на населението си. Тоест, възможно е само първата половина на настоящия век да бъде „китайска”.

Всъщност, по отношение на Индия (в още по-голяма степен, отколкото по отношение на Китай) може да се говори не за „индустриализация”, а за „реиндустриализация”. Още през ХVІІІ век европейските пътешественици в Индустан съобщават за богати държави, развиващи бурна (а не вяла, като между тогавашните европейски страни) търговия помежду си. По онова време Индия и Китай се славят особено с текстилното си производство. Тоест, тъкмо с това производство, чрез което се осъществява и модернизацията на Европа. В резултат от целенасочената британска колониална политика обаче, през 1900 Индия вече е принудена да внася текстилни стоки. Сходна е и участта на индийската металургия. В тази сфера общият обем на производството спада между 1750 и 1900 цели 14 пъти, докато в Европа нараства три пъти. В началото на ХІХ век доходът на глава от населението в Индия е почти същия като в Европа, но в края на столетието е вече три пъти по-нисък.

Така че днес Индия просто започва да си връща позициите, загубени преди два века. Плановата социалистическа икономика на Джавахарлал Неру и Индира Ганди (с характерните за нея петилетни планове) поставиха фундамента на политическата зрялост и бъдещото икономическо възраждане на страната, но – съчетани с кастовата система – те породиха и типичната мудна и корумпирана индийска бюрокрация.

Решаващият тласък на сегашната метаморфоза дадоха либералните реформи от началото на 90-те години, спасили страната от поразилата я изключително остра финансова криза.

В днешна Индия мощно нараства не само производството, но и потреблението. Ако в миналото демонстративното потребление беше по пъзможностите само на раджите и брахманите и официално се осъждаше от социалистическата етика на Индийския национален конгрес (ИНК) и морала на търговските касти, днес то е характерно за всички, които могат да си го позволят, превръщайки се по този начин в своеобразен трансрегионален и трансконфесионален фактор на националното единство. Наистина, т.нар. „новите индийци” все още са малко: дори ако прибавим към 27-те официални милиардери (в долари) всички, които печелят повече от хиляда долара месечно, ще получим не повече от 35 милиона души, което не е кой знае колко за страна с население над един милиард. Затова пък броят им нараства с 10% годишно. В същото време обаче, броят на индийците, печелещи по-малко от долар на ден остава 450 милиона. Днес за всички, без значение на кастовата им принадлежност, в герой и пример за подражание се е превърнал Бил Гейтс. Преди няколко години в Индия му организираха посрещане, за каквото не биха могли да мечтаят нито махараджите, нито първите индийски астронавти. Впрочем, днес Индия има и достатъчно собствени „герои”. Достатъчно е да спомена британския гражданин от индийски произход Лакшми Митал (обявен за най-богатия човек във Великобритания), чието име не слиза от страниците на европейските издания. Макар че металургичният му концерн Митал Стийл има заводи в 14 държави по света (но не и в Индия), т.е. представлява типична транснационална корпорация – в Европа той олицетворява именно индийската „заплаха”, навличайки си проклятията на представителите на новия т.нар. икономически патриотизъм (който някои упорито бъркат с расизма).

Днес във фундаментален въпрос за европейския и американския капитал се превръща дилемата: къде е по-сигурно да се влагат средства – в Китай, или в Индия? Бизнесмените, познаващи от собствен опит и двете страни, посочват, че в Китай се работи по-лесно, отколкото в Индия – китайците вече са се превърнали в машини, а индийците – още не. Ако в Китай времето наистина е пари, в Индия продължават да го разглеждат като вечност. Което се отразява и върху стила на работа на двете бюрокрации – посттоталитарната китайска се преустройва доста по-бързо, отколкото постсоциалистическата индийска. В Индия са необходими 90 дни за отварянето на нов завод, а в Китай – само 30. Демокрацията иска жертви! За изграждането на едно шосе в Китай, освен парите, е необходимо само нареждане отгоре, докато в Индия трябва да се мине през поне десетина съдебни процеса. Затова пък, както изглежда, ако китайците са готови да жертват всичко в името на своето „икономическо чудо”, за индийците е по-важно в каква световна схема и в какви традиционни рамки може да се впише едно или друго преобразувание, като споровете за това се водят на ниво партийни програми и парламентарни дебати. На единия полюс е т.нар. „хиндутва” (теория за индийската изключителност) и свързаната с нея „лада” (идеология за самобитността и расовата чистота), разглеждащи индийската история като поредица от зловредни външни намеси, на които вече трябва да се сложи край. На другия полюс е визията за Индия като страна, притежаваща невероятната способност да съчетава всевъзможни различия, без да ги изтрива, или унищожава. Тоест, страната е била и си остава мултиструктурна и многопластова, но това изглежда не и пречи да се развива. Като вместо прословутия американски „ melting pot ” („котел за претопяване” на различните етноси), Индия практикува собствения си модел на „салатиерата”, където съжителстват най-различни компоненти, без да губят спецификата си. Тоест, Индия няма никакво намерение изведнъж да се откаже от цялото това многообразие в името на един, единствен модел. Тя вероятно още дълго време ще си остане секуларна и религиозна, модерна и архаична, високообразована и неграмотна, кастова и демократична.


Днес европейците, не без смущение, си припомнят, че сравнително доскоро смятаха модернизацията и индустриалната революция за специфични характеристики единствено на Европа и Новия свят, както и, че Изтокът е обречен да си остане Изток по редица най-различни, звучащо убедително причини: религиозни, културни и т.н. Впрочем, така доскоро мислеха и самите индийци, използвайки термина „уестърнизация” като синоним на собствената си модернизация. Докато най-сетне не осъзнаха, че простото повторение на европейския път е невъзможно.

Впрочем, макар и в завоалирана форма, това схващане си остава доста по-жизнеспособно, отколкото можем да си представим. Така, в неотдавнашният доста позитивен анализ на резултатите от глобализацията, направен от Масачузетския технологичен институт, се посочва, че прословутата „делокализация” е по-скоро маргинално и статистически пренебрежимо явление. И, което е по-важно, по същество то не променя нищо: както и преди интелектът си остава предимно на Запад, а докато Изтокът може да се похвали само с многобройната и евтина работна ръка.

Да, ама не! Защото днешните млади индийци изучават точните науки с настървение, отдавна забравено от европейските им връстници. И Индия вече се е превърнала в гигантска „империя на висшето образование”. Годишно там завършват по 100 хиляди компютърни инженери и 70 хиляди програмисти. Да не говорим, че маса студенти учат извън страната, най-вече в САЩ. Индийците са най-многобройния етнос в американските „кампуси” (13% от всички чуждестранни студенти). 35% от научните сътрудници в NASA , IBM и Microsoft са индийци или имат индийски произход. Като никоя друга мощно развиваща се индустриална държава, Индия не желае да диша праха на европейската модернизация и решително залага на индустрията на услугите. Като става дума най-вече за информационни услуги – Световната банка, Британските авиолинии, Carte bleue , Nestle и т.н. делокализират именно в Индия сервизните поделения, счетоводството си и т.нар. call - centres .

В хода на своята деиндустриализация, Европа е принудена да изтърпи доста по-болезнен прелом, отколкото Индия в хода на стремителната си реиндустриализация. Модернизацията на производството, потреблението, бита и свободното време се извършва на фона на подходящия консервативен декор: връщане към семейните ценности, религията, жизнения цикъл, формиран от традиционните празници, и комфорта, осигуряван от кланово-кастовия модел. Рекламиращата тази специфична безболезнена модернизация Bollywood -ска филмова индустрия (бълваща по 1000 филма годишно) следва последната мода в световния маркетинг. Като аудиторията, за която е предназначена, е устремената към Запада индийска младеж и носталгично настроената индийска диаспора в западните държави. А очевиден признак за успеха е, че от туристически обект, Индия се превръща в субект на туризъм. Така, през 2005, доходите от туризма за първи път се изравниха с разходите на индийските туристи за пътувания в чужбина.

Индия сякаш напомня на света за това, което самата тя, дори в разгара на невиждания си икономически подем, въобще не възнамерява да забрави. Чрез своите европейски поклонници, от Шопенхауер до Битълс, чрез йога и аюрведа, Индия продължава да се грижи за нас, дори когато ние самите забравяме да го правим.

Европа продължава да разглежда отношенията си с Индия като конкурентни, или (в най-добрия случай) като партньорски. На свой ред самата Индия, преживяваща невижданата еуфория на новия си цивилизационен подем, не се стреми към реванш, а по-скоро – към нов шанс за себе си и за Европа, представяйки си Индия и Европа като своеобразна тантрична двойка, която в своята чувствена наслада сякаш отново създава света.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Ако (както твърдят мнозина) ХХІ век вече няма да бъде европейски, това не означава, че той задължително ще стане китайски. Защото редом с Китай се пробужда и неговата по-млада азиатска сестра - Индия, която, по всяка вероятност, не възнамерява още дълго да се задоволява с почетното второ място, още повече, че вече изпреварва китайците по редица икономически и политически показатели. А към 2050 ще ги изпревари и по численост на населението си. Тоест, възможно е само първата половина на настоящия век да бъде „китайска”.

Всъщност, по отношение на Индия (в още по-голяма степен, отколкото по отношение на Китай) може да се говори не за „индустриализация”, а за „реиндустриализация”. Още през ХVІІІ век европейските пътешественици в Индустан съобщават за богати държави, развиващи бурна (а не вяла, като между тогавашните европейски страни) търговия помежду си. По онова време Индия и Китай се славят особено с текстилното си производство. Тоест, тъкмо с това производство, чрез което се осъществява и модернизацията на Европа. В резултат от целенасочената британска колониална политика обаче, през 1900 Индия вече е принудена да внася текстилни стоки. Сходна е и участта на индийската металургия. В тази сфера общият обем на производството спада между 1750 и 1900 цели 14 пъти, докато в Европа нараства три пъти. В началото на ХІХ век доходът на глава от населението в Индия е почти същия като в Европа, но в края на столетието е вече три пъти по-нисък.

Така че днес Индия просто започва да си връща позициите, загубени преди два века. Плановата социалистическа икономика на Джавахарлал Неру и Индира Ганди (с характерните за нея петилетни планове) поставиха фундамента на политическата зрялост и бъдещото икономическо възраждане на страната, но – съчетани с кастовата система – те породиха и типичната мудна и корумпирана индийска бюрокрация.

Решаващият тласък на сегашната метаморфоза дадоха либералните реформи от началото на 90-те години, спасили страната от поразилата я изключително остра финансова криза.

В днешна Индия мощно нараства не само производството, но и потреблението. Ако в миналото демонстративното потребление беше по пъзможностите само на раджите и брахманите и официално се осъждаше от социалистическата етика на Индийския национален конгрес (ИНК) и морала на търговските касти, днес то е характерно за всички, които могат да си го позволят, превръщайки се по този начин в своеобразен трансрегионален и трансконфесионален фактор на националното единство. Наистина, т.нар. „новите индийци” все още са малко: дори ако прибавим към 27-те официални милиардери (в долари) всички, които печелят повече от хиляда долара месечно, ще получим не повече от 35 милиона души, което не е кой знае колко за страна с население над един милиард. Затова пък броят им нараства с 10% годишно. В същото време обаче, броят на индийците, печелещи по-малко от долар на ден остава 450 милиона. Днес за всички, без значение на кастовата им принадлежност, в герой и пример за подражание се е превърнал Бил Гейтс. Преди няколко години в Индия му организираха посрещане, за каквото не биха могли да мечтаят нито махараджите, нито първите индийски астронавти. Впрочем, днес Индия има и достатъчно собствени „герои”. Достатъчно е да спомена британския гражданин от индийски произход Лакшми Митал (обявен за най-богатия човек във Великобритания), чието име не слиза от страниците на европейските издания. Макар че металургичният му концерн Митал Стийл има заводи в 14 държави по света (но не и в Индия), т.е. представлява типична транснационална корпорация – в Европа той олицетворява именно индийската „заплаха”, навличайки си проклятията на представителите на новия т.нар. икономически патриотизъм (който някои упорито бъркат с расизма).

Днес във фундаментален въпрос за европейския и американския капитал се превръща дилемата: къде е по-сигурно да се влагат средства – в Китай, или в Индия? Бизнесмените, познаващи от собствен опит и двете страни, посочват, че в Китай се работи по-лесно, отколкото в Индия – китайците вече са се превърнали в машини, а индийците – още не. Ако в Китай времето наистина е пари, в Индия продължават да го разглеждат като вечност. Което се отразява и върху стила на работа на двете бюрокрации – посттоталитарната китайска се преустройва доста по-бързо, отколкото постсоциалистическата индийска. В Индия са необходими 90 дни за отварянето на нов завод, а в Китай – само 30. Демокрацията иска жертви! За изграждането на едно шосе в Китай, освен парите, е необходимо само нареждане отгоре, докато в Индия трябва да се мине през поне десетина съдебни процеса. Затова пък, както изглежда, ако китайците са готови да жертват всичко в името на своето „икономическо чудо”, за индийците е по-важно в каква световна схема и в какви традиционни рамки може да се впише едно или друго преобразувание, като споровете за това се водят на ниво партийни програми и парламентарни дебати. На единия полюс е т.нар. „хиндутва” (теория за индийската изключителност) и свързаната с нея „лада” (идеология за самобитността и расовата чистота), разглеждащи индийската история като поредица от зловредни външни намеси, на които вече трябва да се сложи край. На другия полюс е визията за Индия като страна, притежаваща невероятната способност да съчетава всевъзможни различия, без да ги изтрива, или унищожава. Тоест, страната е била и си остава мултиструктурна и многопластова, но това изглежда не и пречи да се развива. Като вместо прословутия американски „ melting pot ” („котел за претопяване” на различните етноси), Индия практикува собствения си модел на „салатиерата”, където съжителстват най-различни компоненти, без да губят спецификата си. Тоест, Индия няма никакво намерение изведнъж да се откаже от цялото това многообразие в името на един, единствен модел. Тя вероятно още дълго време ще си остане секуларна и религиозна, модерна и архаична, високообразована и неграмотна, кастова и демократична.

Ако (както твърдят мнозина) ХХІ век вече няма да бъде европейски, това не означава, че той задължително ще стане китайски. Защото редом с Китай се пробужда и неговата по-млада азиатска сестра - Индия, която, по всяка вероятност, не възнамерява още дълго да се задоволява с почетното второ място, още повече, че вече изпреварва китайците по редица икономически и политически показатели. А към 2050 ще ги изпревари и по численост на населението си. Тоест, възможно е само първата половина на настоящия век да бъде „китайска”.

Всъщност, по отношение на Индия (в още по-голяма степен, отколкото по отношение на Китай) може да се говори не за „индустриализация”, а за „реиндустриализация”. Още през ХVІІІ век европейските пътешественици в Индустан съобщават за богати държави, развиващи бурна (а не вяла, като между тогавашните европейски страни) търговия помежду си. По онова време Индия и Китай се славят особено с текстилното си производство. Тоест, тъкмо с това производство, чрез което се осъществява и модернизацията на Европа. В резултат от целенасочената британска колониална политика обаче, през 1900 Индия вече е принудена да внася текстилни стоки. Сходна е и участта на индийската металургия. В тази сфера общият обем на производството спада между 1750 и 1900 цели 14 пъти, докато в Европа нараства три пъти. В началото на ХІХ век доходът на глава от населението в Индия е почти същия като в Европа, но в края на столетието е вече три пъти по-нисък.

Така че днес Индия просто започва да си връща позициите, загубени преди два века. Плановата социалистическа икономика на Джавахарлал Неру и Индира Ганди (с характерните за нея петилетни планове) поставиха фундамента на политическата зрялост и бъдещото икономическо възраждане на страната, но – съчетани с кастовата система – те породиха и типичната мудна и корумпирана индийска бюрокрация.

Решаващият тласък на сегашната метаморфоза дадоха либералните реформи от началото на 90-те години, спасили страната от поразилата я изключително остра финансова криза.

В днешна Индия мощно нараства не само производството, но и потреблението. Ако в миналото демонстративното потребление беше по пъзможностите само на раджите и брахманите и официално се осъждаше от социалистическата етика на Индийския национален конгрес (ИНК) и морала на търговските касти, днес то е характерно за всички, които могат да си го позволят, превръщайки се по този начин в своеобразен трансрегионален и трансконфесионален фактор на националното единство. Наистина, т.нар. „новите индийци” все още са малко: дори ако прибавим към 27-те официални милиардери (в долари) всички, които печелят повече от хиляда долара месечно, ще получим не повече от 35 милиона души, което не е кой знае колко за страна с население над един милиард. Затова пък броят им нараства с 10% годишно. В същото време обаче, броят на индийците, печелещи по-малко от долар на ден остава 450 милиона. Днес за всички, без значение на кастовата им принадлежност, в герой и пример за подражание се е превърнал Бил Гейтс. Преди няколко години в Индия му организираха посрещане, за каквото не биха могли да мечтаят нито махараджите, нито първите индийски астронавти. Впрочем, днес Индия има и достатъчно собствени „герои”. Достатъчно е да спомена британския гражданин от индийски произход Лакшми Митал (обявен за най-богатия човек във Великобритания), чието име не слиза от страниците на европейските издания. Макар че металургичният му концерн Митал Стийл има заводи в 14 държави по света (но не и в Индия), т.е. представлява типична транснационална корпорация – в Европа той олицетворява именно индийската „заплаха”, навличайки си проклятията на представителите на новия т.нар. икономически патриотизъм (който някои упорито бъркат с расизма).

Днес във фундаментален въпрос за европейския и американския капитал се превръща дилемата: къде е по-сигурно да се влагат средства – в Китай, или в Индия? Бизнесмените, познаващи от собствен опит и двете страни, посочват, че в Китай се работи по-лесно, отколкото в Индия – китайците вече са се превърнали в машини, а индийците – още не. Ако в Китай времето наистина е пари, в Индия продължават да го разглеждат като вечност. Което се отразява и върху стила на работа на двете бюрокрации – посттоталитарната китайска се преустройва доста по-бързо, отколкото постсоциалистическата индийска. В Индия са необходими 90 дни за отварянето на нов завод, а в Китай – само 30. Демокрацията иска жертви! За изграждането на едно шосе в Китай, освен парите, е необходимо само нареждане отгоре, докато в Индия трябва да се мине през поне десетина съдебни процеса. Затова пък, както изглежда, ако китайците са готови да жертват всичко в името на своето „икономическо чудо”, за индийците е по-важно в каква световна схема и в какви традиционни рамки може да се впише едно или друго преобразувание, като споровете за това се водят на ниво партийни програми и парламентарни дебати. На единия полюс е т.нар. „хиндутва” (теория за индийската изключителност) и свързаната с нея „лада” (идеология за самобитността и расовата чистота), разглеждащи индийската история като поредица от зловредни външни намеси, на които вече трябва да се сложи край. На другия полюс е визията за Индия като страна, притежаваща невероятната способност да съчетава всевъзможни различия, без да ги изтрива, или унищожава. Тоест, страната е била и си остава мултиструктурна и многопластова, но това изглежда не и пречи да се развива. Като вместо прословутия американски „ melting pot ” („котел за претопяване” на различните етноси), Индия практикува собствения си модел на „салатиерата”, където съжителстват най-различни компоненти, без да губят спецификата си. Тоест, Индия няма никакво намерение изведнъж да се откаже от цялото това многообразие в името на един, единствен модел. Тя вероятно още дълго време ще си остане секуларна и религиозна, модерна и архаична, високообразована и неграмотна, кастова и демократична.

Страница 2

Днес европейците, не без смущение, си припомнят, че сравнително доскоро смятаха модернизацията и индустриалната революция за специфични характеристики единствено на Европа и Новия свят, както и, че Изтокът е обречен да си остане Изток по редица най-различни, звучащо убедително причини: религиозни, културни и т.н. Впрочем, така доскоро мислеха и самите индийци, използвайки термина „уестърнизация” като синоним на собствената си модернизация. Докато най-сетне не осъзнаха, че простото повторение на европейския път е невъзможно.

Впрочем, макар и в завоалирана форма, това схващане си остава доста по-жизнеспособно, отколкото можем да си представим. Така, в неотдавнашният доста позитивен анализ на резултатите от глобализацията, направен от Масачузетския технологичен институт, се посочва, че прословутата „делокализация” е по-скоро маргинално и статистически пренебрежимо явление. И, което е по-важно, по същество то не променя нищо: както и преди интелектът си остава предимно на Запад, а докато Изтокът може да се похвали само с многобройната и евтина работна ръка.

Да, ама не! Защото днешните млади индийци изучават точните науки с настървение, отдавна забравено от европейските им връстници. И Индия вече се е превърнала в гигантска „империя на висшето образование”. Годишно там завършват по 100 хиляди компютърни инженери и 70 хиляди програмисти. Да не говорим, че маса студенти учат извън страната, най-вече в САЩ. Индийците са най-многобройния етнос в американските „кампуси” (13% от всички чуждестранни студенти). 35% от научните сътрудници в NASA , IBM и Microsoft са индийци или имат индийски произход. Като никоя друга мощно развиваща се индустриална държава, Индия не желае да диша праха на европейската модернизация и решително залага на индустрията на услугите. Като става дума най-вече за информационни услуги – Световната банка, Британските авиолинии, Carte bleue , Nestle и т.н. делокализират именно в Индия сервизните поделения, счетоводството си и т.нар. call - centres .

В хода на своята деиндустриализация, Европа е принудена да изтърпи доста по-болезнен прелом, отколкото Индия в хода на стремителната си реиндустриализация. Модернизацията на производството, потреблението, бита и свободното време се извършва на фона на подходящия консервативен декор: връщане към семейните ценности, религията, жизнения цикъл, формиран от традиционните празници, и комфорта, осигуряван от кланово-кастовия модел. Рекламиращата тази специфична безболезнена модернизация Bollywood -ска филмова индустрия (бълваща по 1000 филма годишно) следва последната мода в световния маркетинг. Като аудиторията, за която е предназначена, е устремената към Запада индийска младеж и носталгично настроената индийска диаспора в западните държави. А очевиден признак за успеха е, че от туристически обект, Индия се превръща в субект на туризъм. Така, през 2005, доходите от туризма за първи път се изравниха с разходите на индийските туристи за пътувания в чужбина.

Индия сякаш напомня на света за това, което самата тя, дори в разгара на невиждания си икономически подем, въобще не възнамерява да забрави. Чрез своите европейски поклонници, от Шопенхауер до Битълс, чрез йога и аюрведа, Индия продължава да се грижи за нас, дори когато ние самите забравяме да го правим.

Европа продължава да разглежда отношенията си с Индия като конкурентни, или (в най-добрия случай) като партньорски. На свой ред самата Индия, преживяваща невижданата еуфория на новия си цивилизационен подем, не се стреми към реванш, а по-скоро – към нов шанс за себе си и за Европа, представяйки си Индия и Европа като своеобразна тантрична двойка, която в своята чувствена наслада сякаш отново създава света.

* Българско геополитическо дружество

{rt}