13
Нед, Окт
1 New Articles

Руско-китайско-индийският съюз

брой3 2006
Typography

Налице е известно, макар и разбираемо, противоречие за точния статут на стратегическото партньорство, което се осъществява през последните няколко години между Москва, Делхи и Пекин.

Правителството на Владимир Путин демонстрира все по-ясно изразена ангажираност с този геополитически проект, лансиран навремето от бившия руски премиер и известен експерт по азиатските проблеми Евгений Примаков. Както е известно, отношенията между Русия и Индия са традиционно близки и доверителни, докато историята на руско-китайските отношения е доста по-сложна. Въпреки това, общата загриженост от агресивността, с която след края на студената война САЩ се опитват да утвърдят хегемонията си на планетата, води до сближаването между тези два гиганта, особено след подписването на договора за приятелство и сътрудничество между тях през 2002.

Отношенията между Индия и Китай също преминаха през много трудности, като проблемът с дългата им обща граница все още не е решен напълно, макар че в това отношение през последните години бе отбелязан определн прогрес. Дългогодишната китайска подкрепа за Пакистан продължава да държи в напрежение Делхи, дори и след очевидното подобряване на отношенията на Индия, както с Пекин, така и с Исламабад.

Но, ако на регионално ниво, Индия и Китай си остават съперници, в глобален план е в техен взаимен интерес да си сътрудничат за да наложат в Азия ред, съответстващ на собствената им стратегическа визия и да не допуснат прекалено голямото влияние на външни за континента сили (най-вече САЩ и британските им съюзници). И двете биха искали да ограничат скъпоструващата надпревара във въоръжаването, която е неизбежен резултат от реципрочните им амбиции. И все пак, доколко Русия, Китай и Индия имат общи цели и, дали укрепването на двустранните отношения може в крайна сметка да доведе до формирането на тристранен геополитически алианс? От отговора на този въпрос зависи както новият ред в Азия, така и новият световен ред.

Въпреки, че (както отбелязах) между Москва, Делхи и Пекин остават много нерешени проблеми и взаимни подозрения, има четири сфери, в които се очертават важни тенденции, ангажиращи и трите държави. Като техният общ вектор води до формирането на своеобразно стратегическо партньорство, което вероятно ще продължи да се развива и през следващите години.

Сътрудничеството в сферата на сигурността и американската стратегическа доктрина

Почти неизбежен елемент във всеки международен алианс е наличието на общ, за всички участници, мощен и агресивен съперник, или противник. В този смисъл, стратегическата доктрина на САЩ, лансирана през 2002 от президента Джордж Буш (и базираща се върху т.нар. “Проект за новия век на Америка”, съставен от група близки до него неоконсерватори през 1997), представлява ясно и директно предизвикателство за стратегическите амбиции на Китай, Русия и Индия, застрашавайки фундаменталните им интереси, ако не и националната им сигурност.

Лайтмотивът на американските неоконсервативни стратези е да бъде предотвратена възможността, която и да било държава на планетата да стане достатъчно силна за да претендира за глобално лидерство, или дори да се превърне в неоспорим лидер в собствения си регион. В тази връзка, Белият дом постоянно се опитва да ерозира позициите на Русия в постсъветското пространство, нейния сибирски хинтерланд и в чувствителните гранични зони от Балтика до Кавказ и от Централна Азия до Курилите. Военните бази на НАТО и САЩ се разполагат по периферията на руската територия, а Китай също вече е почти обкръжен от американски съюзници – Южна Корея, Япония, Тайван, вече и Виетнам, а в бъдеще вероятно Непал и Монголия. Пентагонът запазва военното си присъствие в Киргизстан и се надява да се установи в Таджикистан. Това американско влияние и пряко присъствие може да бъде използвано за подкрепа на вътрешната политическа или етническа опозиция в Китай.

Официално, Индия не влиза в списъка на американските стратегически противници или потенциални съперници. Напротив, тя се разглежда от Вашингтон като приятелска държава и “стратегически партньор”. Това е свързано с надеждите, Индия да бъде използвана като балансиращ китайската мощ фактор, отваряйки пазара си за американския бизнес и сътрудничейки активно или пасивно с Пентагона в зоната на Индийския океан, Централна и Югоизточна Азия, които представляват стратегически “заден двор” (или своеобразни буферни зони) за Индия. Така, администрацията на Буш разчита Делхи да подкрепи създаването на прословутият противоракетен щит, който американците разглеждат като част от амбициозните си проекти за милитаризация на космоса с цел да си осигурят необходимата “тотална доминация”. Както е известно, реакцията на Русия и Китай на този проект бе крайно отрицателна, затова САЩ се опитват да убедят Индия, че въпросният щит ще я предпази от хипотетични “терористични” ядрени ракетни атаки (каквито могат да бъдат предприети от Пакистан или Китай?).


Днес САЩ са в изключително трудна ситуация, влошаваща се от бързия спад на идеологическия престиж, икономическия просперитет и политическото им влияние. Изправено пред перспективата да претърпи унизително поражение, или да се окаже в задънена улица в Ирак, Афганистан, Иран, Северна Корея или Венецуела, правителството на Буш отчаяно се нуждае от достатъчно могъщ и влиятелен нов съюзник срещу очертаващите се съперници на Америка и Индия (отчасти поради сериозните проблеми, които има със своя мюсюлмански съсед Пакистан) се разглежда от неоконсервативните стратези като изключително подходяща за целта. Така Вашингтон продължава да оказва индиректен натиск върху Делхи, използвайки влиянието си над нейните съседи – най-вече Пакистан, но също Бангладеш и Непал и дискретно предлагайки посредничеството си за успокояване на ситуацията в Кашмир, или североизточните индийски региони, където американското и британско разузнавания са традиционно активни. Изправена пред дилемата да реагира положително на американската оферта, или открито да се противопостави на единствената световна суперсила, Индия изглежда предпочита първата възможност, поставяйки обаче определени прегради пред прекалено тясното сближаване със САЩ и оставяйки си възможност да продължи сътрудничество в редица жизненоважни за самата нея сфера с другите големи азиатски държави и, най-вече, с Китай, Русия и Иран.

Включването, през миналата 2005, на Индия (заедно с Иран и Пакистан) като наблюдател в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) илюстрира желанието на Делхи да провежда политика на динамично взаимодействие с ключовите държави от този евроазиатски пакт за сигурност, открито противопоставящи се на американските планове в региона, доказателство за което бе и миналогодишният призив на страните от ШОС към САЩ да затворят базите и изтеглят военните си части от Централна Азия. Ще припомня, че в това отношение особено твърдо бе поведението на Узбекистан, който буквално изгони американците от военновъздушната база в Ханабад.

Иран и Централна Азия

Всъщност, ШОС олицетворява съвместната воля на Китай и Русия да защитят позициите си в централноазиатския регион, който е от жизнен интерес и за двете държави. Москва подкрепя привличането на Индия към това сътрудничество в сферите на сигурността, икономиката и енергетиката, не само заради традиционното си приятелство с Делхи, но и защото индийското участие ще помогне на трите големи сили да работят заедно за изграждането на общоазиатска система за сигурност, балансирайки влиянието на Китай като доминираща страна в ШОС.

Индия има традиционни исторически и културни връзки с републиките от Централна Азия, търговията с които през последните години непрекъснато нараства и от чиито петролни и газови запаси индийците са силно заинтересовани. По-активното участие на Индия в ШОС би спомогнало за ограничаване влиянието на Пакистан в региона, имащо и определени ислямски, да не кажа откровено фундаменталистки, измерения, което силно тревожи и Москва, и Пекин. Китай е по-малко склонен да допусне Индия като пълноправен член на ШОС, но – от друга страна – би искал да стане асоцииран член на Южноазиатската асоциация за регионално сътрудничество ( SAARC ), което е възможно само на принципа “ quid pro quo ” (т.е. “нещо срещу нещо”). Освен това Индия е географски, културно и икономически близка с Иран и, подобно на Китай и Русия, е жизнено заинтересована от стабилността, суверенитета и просперитета на тази страна, както и от оставането и извън американската система от алианси в региона.

Взети заедно, Русия, Китай и Индия са ключови икономически и стратегически партньори за Иран, особено предвид прогресивно влошаващата се ситуация с иранската ядрена програма. Всъщност, Техеран няма на кого другиго да разчита за да избегне повтарянето на катастрофалния сценарий с окупацията на Ирак. Факт е, че от 2004 насам Пекин дава ясни знаци, че подкрепя иранците, а Москва продължава сътрудничеството си в ядрената сфера с Техеран, укрепвайки паралелно и търговските си отношения с тази страна. В това отношение, Индия действа много по-предпазливо, но въпреки американския натиск тя също укрепва икономическите си отношения с ислямската република, с която поддържа и тесни връзки във военната сфера.

Така, лансираният преди няколко години проект за газопровод между Иран и Индия, през Пакистан, макар да бе замразен поради изключително силния американски натиск срещу Делхи, все още не е изоставен напълно. Осъществяването му би имало като допълнителен ефект формирането на обща мрежа за доставки на енергоресурси за най-големите държави в Азия, обединяваща Иран с централноазиатските републики. За постигането на тази цел, през март 2002, Русия, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан подписаха съвместно заявление за сътрудничество в газовата сфера, което според някои анализатори може да прерастне в своеобразен “газов еквивалент на ОПЕК” с огромно влияние в съвременния свят, с неговите ограничени запаси от енергоносители и постоянен ръст на цените им.


Сблъсъкът на интереси около сибирския петрол

Сред ключовите аспекти на руско-китайския модел за сътрудничество е развитието на инфраструктурата, транспорта и доставките на петрол и природен газ от Сибир за Китай. На миналогодишната среща на Г-8 в Гленигълс президентът Путин потвърди плановете за изграждането (от концерна Транснефт) на петролопровод с капацитет 20 млн. тона петрол годишно, стигащ до терминала Сковородино на руско-китайската граница, откъдето ще се транспортира с железница във вътрешността на Китай. Още 10 млн. тона годишно ще се превозват с жп транспорт до планирания терминал за танкери край Находка, на руското тихоокеанско крайбрежие.

Общо, системата ще е в състояние да прехвърля по 50 млн. тона годишно за Далечния изток, като при проектирането и изграждането и, руснаците възнамеряват да дадат приоритет на Китай, въпреки съблазнителните оферти на Япония, т.е. ще се съобразят с геополитическите реалности в региона. На свой ред, индийската Корпорация за петрол и природен газ ( ONGC ) ще инвестира 2,5 млрд. д олара в петролните и газови находища на руския остров Сахалин, което вероятно ще доведе до подписването на сходно споразумение и между Москва и Делхи. По този начин между Русия, Индия и Китай ще се изгради стабилна мрежа за енергийни доставки, която да послужи като катализатор за икономическото сътрудничество и стратегическото партньорство помежду им. С огромните си петролни запаси, ключово разположение в Евразия и модерните си ядрени технологии, Русия изглежда ще играе все по-важна роля на геополитическата сцена през ХХІ век.

Икономическото сътрудничество

Феноменалният ръст на китайската икономика през последните години неизбежно буди както възхищение, така и завист и загриженост. Пекин вече се възприема като възходяща сила, която би могла да претендира за глобална хегемония още през следващите две или три десетилетия. Неговият по-беден и по-малко динамичен съсед Русия има основания да се безспокои от подобна перспектива, докато Делхи пък се опасява да не му се наложи да играе ролята на „втора цигулка” по отношение на Пекин. Тези чувства обаче не се отразяват върху търговията и икономическото сътрудничество между трите държави, които в много отношения се допълват. Така, докато енергията, суровините и високите технологии (особено в космическата сфера и отбраната) формират руския „влог”, обменът между Индия и Китай вече стигна едно ниво, от което пред двете страни се разкрива действително огромен потенциал за търговия и съвместни инвестиции. Както е известно, ШОС планира създаването на зона за свободна търговия, или общ пазар, за всички свои страни-членки. Подобни амбиции се реализират и в рамките на SAARC , като двете регионални асоциации биха могли в определен момент да формират заедно още по-голяма и мощна Азиатска икономическа общност.

Сред многото съвместни инициативи, които се обмислят напоследък в Пекин и Делхи, би могло да се окаже и създаването на Азиатски фонд за развитие, на базата на огромните резерви от чужда валута, с които двете страни разполагат (над 900 млрд. долара). Китай вече е втория най-голям търговски партньор на Индия, а ако сегашните темпове се запазят, през следващите десетина години ще стане първи.

В бъдещите проекти в сферите на енергетиката, водоснабдяването, аеро-космическите и корабните технологии, железопътния транзит и телекомуникациите, участието на Русия в този бъдещ Азиатски фонд изглежда неизбежно, доколкото той ще бъде не само източник на финансиране, но и на ноу-хау в изграждането на жп мрежи, ракети, самолети, кораби, петролни и газови тръбопроводи, магистрали, напоителни канали и т.н. Може да се очаква също, че към този фонд ще поискат да се присъединят и основните азиатски страни-кредиторки, като Япония, Южна Корея, Тайван или държавите от АСЕАН.

Тоест, всичко сочи, че има повече от достатъчно сериозни причини Русия, Китай и Индия да работят заедно в най-различни сфери, жизненоважни за взаимната им сигурност, икономическо развитие и технически прогрес. Старите подозрения и съперничества очевидно няма да изчезнат, но едва ли ще попречат на сътрудничеството, което със сигурност ще надхвърли сегашните си силно отеснели рамки.

* Авторът е преподавател в различни френски, индийски и американски университети и анализатор на Института по геополитика в Париж

{rt}

Налице е известно, макар и разбираемо, противоречие за точния статут на стратегическото партньорство, което се осъществява през последните няколко години между Москва, Делхи и Пекин.

Правителството на Владимир Путин демонстрира все по-ясно изразена ангажираност с този геополитически проект, лансиран навремето от бившия руски премиер и известен експерт по азиатските проблеми Евгений Примаков. Както е известно, отношенията между Русия и Индия са традиционно близки и доверителни, докато историята на руско-китайските отношения е доста по-сложна. Въпреки това, общата загриженост от агресивността, с която след края на студената война САЩ се опитват да утвърдят хегемонията си на планетата, води до сближаването между тези два гиганта, особено след подписването на договора за приятелство и сътрудничество между тях през 2002.

Отношенията между Индия и Китай също преминаха през много трудности, като проблемът с дългата им обща граница все още не е решен напълно, макар че в това отношение през последните години бе отбелязан определн прогрес. Дългогодишната китайска подкрепа за Пакистан продължава да държи в напрежение Делхи, дори и след очевидното подобряване на отношенията на Индия, както с Пекин, така и с Исламабад.

Но, ако на регионално ниво, Индия и Китай си остават съперници, в глобален план е в техен взаимен интерес да си сътрудничат за да наложат в Азия ред, съответстващ на собствената им стратегическа визия и да не допуснат прекалено голямото влияние на външни за континента сили (най-вече САЩ и британските им съюзници). И двете биха искали да ограничат скъпоструващата надпревара във въоръжаването, която е неизбежен резултат от реципрочните им амбиции. И все пак, доколко Русия, Китай и Индия имат общи цели и, дали укрепването на двустранните отношения може в крайна сметка да доведе до формирането на тристранен геополитически алианс? От отговора на този въпрос зависи както новият ред в Азия, така и новият световен ред.

Въпреки, че (както отбелязах) между Москва, Делхи и Пекин остават много нерешени проблеми и взаимни подозрения, има четири сфери, в които се очертават важни тенденции, ангажиращи и трите държави. Като техният общ вектор води до формирането на своеобразно стратегическо партньорство, което вероятно ще продължи да се развива и през следващите години.

Сътрудничеството в сферата на сигурността и американската стратегическа доктрина

Почти неизбежен елемент във всеки международен алианс е наличието на общ, за всички участници, мощен и агресивен съперник, или противник. В този смисъл, стратегическата доктрина на САЩ, лансирана през 2002 от президента Джордж Буш (и базираща се върху т.нар. “Проект за новия век на Америка”, съставен от група близки до него неоконсерватори през 1997), представлява ясно и директно предизвикателство за стратегическите амбиции на Китай, Русия и Индия, застрашавайки фундаменталните им интереси, ако не и националната им сигурност.

Лайтмотивът на американските неоконсервативни стратези е да бъде предотвратена възможността, която и да било държава на планетата да стане достатъчно силна за да претендира за глобално лидерство, или дори да се превърне в неоспорим лидер в собствения си регион. В тази връзка, Белият дом постоянно се опитва да ерозира позициите на Русия в постсъветското пространство, нейния сибирски хинтерланд и в чувствителните гранични зони от Балтика до Кавказ и от Централна Азия до Курилите. Военните бази на НАТО и САЩ се разполагат по периферията на руската територия, а Китай също вече е почти обкръжен от американски съюзници – Южна Корея, Япония, Тайван, вече и Виетнам, а в бъдеще вероятно Непал и Монголия. Пентагонът запазва военното си присъствие в Киргизстан и се надява да се установи в Таджикистан. Това американско влияние и пряко присъствие може да бъде използвано за подкрепа на вътрешната политическа или етническа опозиция в Китай.

Официално, Индия не влиза в списъка на американските стратегически противници или потенциални съперници. Напротив, тя се разглежда от Вашингтон като приятелска държава и “стратегически партньор”. Това е свързано с надеждите, Индия да бъде използвана като балансиращ китайската мощ фактор, отваряйки пазара си за американския бизнес и сътрудничейки активно или пасивно с Пентагона в зоната на Индийския океан, Централна и Югоизточна Азия, които представляват стратегически “заден двор” (или своеобразни буферни зони) за Индия. Така, администрацията на Буш разчита Делхи да подкрепи създаването на прословутият противоракетен щит, който американците разглеждат като част от амбициозните си проекти за милитаризация на космоса с цел да си осигурят необходимата “тотална доминация”. Както е известно, реакцията на Русия и Китай на този проект бе крайно отрицателна, затова САЩ се опитват да убедят Индия, че въпросният щит ще я предпази от хипотетични “терористични” ядрени ракетни атаки (каквито могат да бъдат предприети от Пакистан или Китай?).

Налице е известно, макар и разбираемо, противоречие за точния статут на стратегическото партньорство, което се осъществява през последните няколко години между Москва, Делхи и Пекин.

Правителството на Владимир Путин демонстрира все по-ясно изразена ангажираност с този геополитически проект, лансиран навремето от бившия руски премиер и известен експерт по азиатските проблеми Евгений Примаков. Както е известно, отношенията между Русия и Индия са традиционно близки и доверителни, докато историята на руско-китайските отношения е доста по-сложна. Въпреки това, общата загриженост от агресивността, с която след края на студената война САЩ се опитват да утвърдят хегемонията си на планетата, води до сближаването между тези два гиганта, особено след подписването на договора за приятелство и сътрудничество между тях през 2002.

Отношенията между Индия и Китай също преминаха през много трудности, като проблемът с дългата им обща граница все още не е решен напълно, макар че в това отношение през последните години бе отбелязан определн прогрес. Дългогодишната китайска подкрепа за Пакистан продължава да държи в напрежение Делхи, дори и след очевидното подобряване на отношенията на Индия, както с Пекин, така и с Исламабад.

Но, ако на регионално ниво, Индия и Китай си остават съперници, в глобален план е в техен взаимен интерес да си сътрудничат за да наложат в Азия ред, съответстващ на собствената им стратегическа визия и да не допуснат прекалено голямото влияние на външни за континента сили (най-вече САЩ и британските им съюзници). И двете биха искали да ограничат скъпоструващата надпревара във въоръжаването, която е неизбежен резултат от реципрочните им амбиции. И все пак, доколко Русия, Китай и Индия имат общи цели и, дали укрепването на двустранните отношения може в крайна сметка да доведе до формирането на тристранен геополитически алианс? От отговора на този въпрос зависи както новият ред в Азия, така и новият световен ред.

Въпреки, че (както отбелязах) между Москва, Делхи и Пекин остават много нерешени проблеми и взаимни подозрения, има четири сфери, в които се очертават важни тенденции, ангажиращи и трите държави. Като техният общ вектор води до формирането на своеобразно стратегическо партньорство, което вероятно ще продължи да се развива и през следващите години.

Сътрудничеството в сферата на сигурността и американската стратегическа доктрина

Почти неизбежен елемент във всеки международен алианс е наличието на общ, за всички участници, мощен и агресивен съперник, или противник. В този смисъл, стратегическата доктрина на САЩ, лансирана през 2002 от президента Джордж Буш (и базираща се върху т.нар. “Проект за новия век на Америка”, съставен от група близки до него неоконсерватори през 1997), представлява ясно и директно предизвикателство за стратегическите амбиции на Китай, Русия и Индия, застрашавайки фундаменталните им интереси, ако не и националната им сигурност.

Лайтмотивът на американските неоконсервативни стратези е да бъде предотвратена възможността, която и да било държава на планетата да стане достатъчно силна за да претендира за глобално лидерство, или дори да се превърне в неоспорим лидер в собствения си регион. В тази връзка, Белият дом постоянно се опитва да ерозира позициите на Русия в постсъветското пространство, нейния сибирски хинтерланд и в чувствителните гранични зони от Балтика до Кавказ и от Централна Азия до Курилите. Военните бази на НАТО и САЩ се разполагат по периферията на руската територия, а Китай също вече е почти обкръжен от американски съюзници – Южна Корея, Япония, Тайван, вече и Виетнам, а в бъдеще вероятно Непал и Монголия. Пентагонът запазва военното си присъствие в Киргизстан и се надява да се установи в Таджикистан. Това американско влияние и пряко присъствие може да бъде използвано за подкрепа на вътрешната политическа или етническа опозиция в Китай.

Официално, Индия не влиза в списъка на американските стратегически противници или потенциални съперници. Напротив, тя се разглежда от Вашингтон като приятелска държава и “стратегически партньор”. Това е свързано с надеждите, Индия да бъде използвана като балансиращ китайската мощ фактор, отваряйки пазара си за американския бизнес и сътрудничейки активно или пасивно с Пентагона в зоната на Индийския океан, Централна и Югоизточна Азия, които представляват стратегически “заден двор” (или своеобразни буферни зони) за Индия. Така, администрацията на Буш разчита Делхи да подкрепи създаването на прословутият противоракетен щит, който американците разглеждат като част от амбициозните си проекти за милитаризация на космоса с цел да си осигурят необходимата “тотална доминация”. Както е известно, реакцията на Русия и Китай на този проект бе крайно отрицателна, затова САЩ се опитват да убедят Индия, че въпросният щит ще я предпази от хипотетични “терористични” ядрени ракетни атаки (каквито могат да бъдат предприети от Пакистан или Китай?).

Страница 2

Днес САЩ са в изключително трудна ситуация, влошаваща се от бързия спад на идеологическия престиж, икономическия просперитет и политическото им влияние. Изправено пред перспективата да претърпи унизително поражение, или да се окаже в задънена улица в Ирак, Афганистан, Иран, Северна Корея или Венецуела, правителството на Буш отчаяно се нуждае от достатъчно могъщ и влиятелен нов съюзник срещу очертаващите се съперници на Америка и Индия (отчасти поради сериозните проблеми, които има със своя мюсюлмански съсед Пакистан) се разглежда от неоконсервативните стратези като изключително подходяща за целта. Така Вашингтон продължава да оказва индиректен натиск върху Делхи, използвайки влиянието си над нейните съседи – най-вече Пакистан, но също Бангладеш и Непал и дискретно предлагайки посредничеството си за успокояване на ситуацията в Кашмир, или североизточните индийски региони, където американското и британско разузнавания са традиционно активни. Изправена пред дилемата да реагира положително на американската оферта, или открито да се противопостави на единствената световна суперсила, Индия изглежда предпочита първата възможност, поставяйки обаче определени прегради пред прекалено тясното сближаване със САЩ и оставяйки си възможност да продължи сътрудничество в редица жизненоважни за самата нея сфера с другите големи азиатски държави и, най-вече, с Китай, Русия и Иран.

Включването, през миналата 2005, на Индия (заедно с Иран и Пакистан) като наблюдател в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) илюстрира желанието на Делхи да провежда политика на динамично взаимодействие с ключовите държави от този евроазиатски пакт за сигурност, открито противопоставящи се на американските планове в региона, доказателство за което бе и миналогодишният призив на страните от ШОС към САЩ да затворят базите и изтеглят военните си части от Централна Азия. Ще припомня, че в това отношение особено твърдо бе поведението на Узбекистан, който буквално изгони американците от военновъздушната база в Ханабад.

Иран и Централна Азия

Всъщност, ШОС олицетворява съвместната воля на Китай и Русия да защитят позициите си в централноазиатския регион, който е от жизнен интерес и за двете държави. Москва подкрепя привличането на Индия към това сътрудничество в сферите на сигурността, икономиката и енергетиката, не само заради традиционното си приятелство с Делхи, но и защото индийското участие ще помогне на трите големи сили да работят заедно за изграждането на общоазиатска система за сигурност, балансирайки влиянието на Китай като доминираща страна в ШОС.

Индия има традиционни исторически и културни връзки с републиките от Централна Азия, търговията с които през последните години непрекъснато нараства и от чиито петролни и газови запаси индийците са силно заинтересовани. По-активното участие на Индия в ШОС би спомогнало за ограничаване влиянието на Пакистан в региона, имащо и определени ислямски, да не кажа откровено фундаменталистки, измерения, което силно тревожи и Москва, и Пекин. Китай е по-малко склонен да допусне Индия като пълноправен член на ШОС, но – от друга страна – би искал да стане асоцииран член на Южноазиатската асоциация за регионално сътрудничество ( SAARC ), което е възможно само на принципа “ quid pro quo ” (т.е. “нещо срещу нещо”). Освен това Индия е географски, културно и икономически близка с Иран и, подобно на Китай и Русия, е жизнено заинтересована от стабилността, суверенитета и просперитета на тази страна, както и от оставането и извън американската система от алианси в региона.

Взети заедно, Русия, Китай и Индия са ключови икономически и стратегически партньори за Иран, особено предвид прогресивно влошаващата се ситуация с иранската ядрена програма. Всъщност, Техеран няма на кого другиго да разчита за да избегне повтарянето на катастрофалния сценарий с окупацията на Ирак. Факт е, че от 2004 насам Пекин дава ясни знаци, че подкрепя иранците, а Москва продължава сътрудничеството си в ядрената сфера с Техеран, укрепвайки паралелно и търговските си отношения с тази страна. В това отношение, Индия действа много по-предпазливо, но въпреки американския натиск тя също укрепва икономическите си отношения с ислямската република, с която поддържа и тесни връзки във военната сфера.

Така, лансираният преди няколко години проект за газопровод между Иран и Индия, през Пакистан, макар да бе замразен поради изключително силния американски натиск срещу Делхи, все още не е изоставен напълно. Осъществяването му би имало като допълнителен ефект формирането на обща мрежа за доставки на енергоресурси за най-големите държави в Азия, обединяваща Иран с централноазиатските републики. За постигането на тази цел, през март 2002, Русия, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан подписаха съвместно заявление за сътрудничество в газовата сфера, което според някои анализатори може да прерастне в своеобразен “газов еквивалент на ОПЕК” с огромно влияние в съвременния свят, с неговите ограничени запаси от енергоносители и постоянен ръст на цените им.

Страница 3

Сблъсъкът на интереси около сибирския петрол

Сред ключовите аспекти на руско-китайския модел за сътрудничество е развитието на инфраструктурата, транспорта и доставките на петрол и природен газ от Сибир за Китай. На миналогодишната среща на Г-8 в Гленигълс президентът Путин потвърди плановете за изграждането (от концерна Транснефт) на петролопровод с капацитет 20 млн. тона петрол годишно, стигащ до терминала Сковородино на руско-китайската граница, откъдето ще се транспортира с железница във вътрешността на Китай. Още 10 млн. тона годишно ще се превозват с жп транспорт до планирания терминал за танкери край Находка, на руското тихоокеанско крайбрежие.

Общо, системата ще е в състояние да прехвърля по 50 млн. тона годишно за Далечния изток, като при проектирането и изграждането и, руснаците възнамеряват да дадат приоритет на Китай, въпреки съблазнителните оферти на Япония, т.е. ще се съобразят с геополитическите реалности в региона. На свой ред, индийската Корпорация за петрол и природен газ ( ONGC ) ще инвестира 2,5 млрд. д олара в петролните и газови находища на руския остров Сахалин, което вероятно ще доведе до подписването на сходно споразумение и между Москва и Делхи. По този начин между Русия, Индия и Китай ще се изгради стабилна мрежа за енергийни доставки, която да послужи като катализатор за икономическото сътрудничество и стратегическото партньорство помежду им. С огромните си петролни запаси, ключово разположение в Евразия и модерните си ядрени технологии, Русия изглежда ще играе все по-важна роля на геополитическата сцена през ХХІ век.

Икономическото сътрудничество

Феноменалният ръст на китайската икономика през последните години неизбежно буди както възхищение, така и завист и загриженост. Пекин вече се възприема като възходяща сила, която би могла да претендира за глобална хегемония още през следващите две или три десетилетия. Неговият по-беден и по-малко динамичен съсед Русия има основания да се безспокои от подобна перспектива, докато Делхи пък се опасява да не му се наложи да играе ролята на „втора цигулка” по отношение на Пекин. Тези чувства обаче не се отразяват върху търговията и икономическото сътрудничество между трите държави, които в много отношения се допълват. Така, докато енергията, суровините и високите технологии (особено в космическата сфера и отбраната) формират руския „влог”, обменът между Индия и Китай вече стигна едно ниво, от което пред двете страни се разкрива действително огромен потенциал за търговия и съвместни инвестиции. Както е известно, ШОС планира създаването на зона за свободна търговия, или общ пазар, за всички свои страни-членки. Подобни амбиции се реализират и в рамките на SAARC , като двете регионални асоциации биха могли в определен момент да формират заедно още по-голяма и мощна Азиатска икономическа общност.

Сред многото съвместни инициативи, които се обмислят напоследък в Пекин и Делхи, би могло да се окаже и създаването на Азиатски фонд за развитие, на базата на огромните резерви от чужда валута, с които двете страни разполагат (над 900 млрд. долара). Китай вече е втория най-голям търговски партньор на Индия, а ако сегашните темпове се запазят, през следващите десетина години ще стане първи.

В бъдещите проекти в сферите на енергетиката, водоснабдяването, аеро-космическите и корабните технологии, железопътния транзит и телекомуникациите, участието на Русия в този бъдещ Азиатски фонд изглежда неизбежно, доколкото той ще бъде не само източник на финансиране, но и на ноу-хау в изграждането на жп мрежи, ракети, самолети, кораби, петролни и газови тръбопроводи, магистрали, напоителни канали и т.н. Може да се очаква също, че към този фонд ще поискат да се присъединят и основните азиатски страни-кредиторки, като Япония, Южна Корея, Тайван или държавите от АСЕАН.

Тоест, всичко сочи, че има повече от достатъчно сериозни причини Русия, Китай и Индия да работят заедно в най-различни сфери, жизненоважни за взаимната им сигурност, икономическо развитие и технически прогрес. Старите подозрения и съперничества очевидно няма да изчезнат, но едва ли ще попречат на сътрудничеството, което със сигурност ще надхвърли сегашните си силно отеснели рамки.

* Авторът е преподавател в различни френски, индийски и американски университети и анализатор на Института по геополитика в Париж

{rt}