24
Съб, Авг
4 New Articles

Военно-политическият аспект на отношенията между България и Русия

брой4 2006
Typography

Българо-руските отношения имат силно изразен комплексен и практически характер. Военният им аспект включва две основни страни – национална отбрана и чувство за историческа и цивилизационна обвързаност. Дали, защото винаги войни са ни свързвали и разделяли с Русия, но тази сфера е най-силно идеологически претоварена. Тя е и най-чувствителното звено в отношенията между двете държави. Именно в областта на военните интереси страната ни продължава, до голяма степен, да бъде обвързана с руската военна машина.

Огромната разлика в силовите потенциали, особено когато става въпрос за оръжия, военно производство и потенциал за действие, силно ограничава възможностите на България да следва собствена военнополитическа линия.

На следващо място, трябва да се отчете фактът, че Русия има широк спектър от интереси в Централна и Източна Европа, като основният е регионът да не се превърне в сфера на влияние на само една велика сила и в този смисъл да не се допусне едностранна военностратегическа доминация. Геополитическият подход за постигане на тази цел изключва възможността българо-руските отношения във военната област да се сведат само до двустранни отношения, защото във военностратегически аспект България е само част от направлението, свързващо Русия със Средиземно море. Стремежът за геополитически контрол върху това направление, без което Русия трудно би могла да поддържа присъствието си в един от най-важните за настоящото столетие региони – този между Източното Средиземноморие и Персийския залив – превръща България, ако не в опорен стълб, то в ключов елемент на руската геополитика.

Българо-руските отношения оказват пряко и косвено въздействие и върху развитието на обстановката в целия регион на Югоизточна Европа и особено върху двете ключови огнища на конфликти – постюгославското пространство и гръцко-турските отношения, така, че “чистия прагматизъм” в българо-руските военно-политически връзки е по-скоро илюзия.

За България развитието на сътрудничеството и укрепването на сигурността на Балканите има първостепенно значение. За това страната ни е заинтересована и се стреми да съдейства за превръщането на тази най-размирна част на Европа в район на стабилност и сигурност.

България е извела като принципи на балканската си политика равнопоставенстта в отношенията с всички съседни държави, отказ от въвличане в “сфери на влияние” и от участие в създаването и противопоставянето на “оси” или групировки на балканските страни, както и решаването на съществуващите и възникващите спорни въпроси помежду им с политически средства.

В изпълнение на подписаното през март 1996 в Москва междуправителствено споразумение, руската страна достави безвъзмездно на България 100 танка Т-72, 100 бойни машини за пехотата БМП-1 и 12 ударни хеликоптера Ми-24.

В началото на 1997 Русия предложи на страната ни 12 бойни и 2 учебно-тренировъчни самолета МИГ-29 и оборудване срещу целеви кредит от 450 млн.щ.долара. Обсъжда се също създаване на българо-руски оръжейни предприятия по съвместни проекти: Военно-ремонтният завод “Георги Бенковски” в Пловдив да получи правата за ремонт и модернизация на различни модели самолети МИГ, а заводът в Сопот да усвои производството на възли и детайли на МИГ-29.

От общополитическа гледна точка тези сделки следва да се оценяват като изгодни преди всичко за руската страна. Главната политическа слабост в тях е фактът, че руското правителство предлага отпускането на валутни кредити, но не се ангажира с гарантирането на поръчките за ремонти или доставки, чрез които се очаква България да погаси кредитите. В близкото обкръжение на България самолетите от тази серия на МИГ не са чак толкова много, за да съществува свободен пазар за предлагане на ремонтни услуги. В по-далечно обкръжение пък (Близкият Изток и Централна Азия) отдавна са изградени отношения със самата Русия. В този смисъл, много малко вероятно е тези отношения да бъдат нарушени в интерес на България, особено без политически натиск от страна на руското правителство, защото клиентите, по правило, предпочитат ремонтите да бъдат извършвани в страната-производител.

От гледна точка на актуалната българска политика, сделките в областта на военното производство съдържат редица сериозни противоречия:

• Световните институции, от които България получава финансова помощ, трудно биха допуснали тя да се използва за крупни капиталовложения във военната сфера, като по този начин да се подкрепи разрастването на военнопромишления комплекс в Русия;

• Евентуални крупни капиталовложения във военната област биха изглеждали нелогично, след като страната ни толкова категорично декларира липсата на пряка военна заплаха;

• В контекста на ускореното придвижване на Бългрия към НАТО (завършило с присъединяването и към пакта през 2004), сключването на крупни инвестиционни сделки във военната област през втората половина на 90-те години щяха да бъдат възприети крайно негативно не само от страна на САЩ, но и от повечето европейски страни, разполагащи с развита военна индустрия и виждащи в България потенциален пазар за нея.


Затова на тогавашния етап президентът Петър Стоянов приключи ситуацията, отчитайки отличните качества на самолетите МИГ и подчертавайки, че България не може да си ги позволи по чисто финансови причини.

До този момент не е създадено нито едно съвместно българо-руско оръжейно предприятие. Освен това в Русия вече е приватизирана голяма част от националния военно-промишлен комплекс. Разбит е и пълният монопол на гиганта “Росвооружение” в оръжейната търговия.

България е предложила на Русия създаване на съвместна фирма за търговия с оръжие при подялба на печалбата. Има идея за съвместни предприятия за нови видове боеприпаси с подялба на финансирането и печалбата, проект за съвместно производство на снаряд, без аналог в света.

На 4 септември 2002 на тридневна визита в Москва пристига българска военна делегация, водена от тогавашния зам.-министър на отбраната Георги Пасков. По време на това посещение се подписва споразумение за военно-техническо сътрудничество между българското Министерство на отбраната и Комитета по военно-техническо сътрудничество на Русия. Програмата на визитата включва и разговори в корпорацията “МИГ” за модернизирането на закупените от България самолети МИГ-29.

По време на работното посещение в Русия на президента Георги Първанов, проведено от 19 до 21 септември 2002, от българска страна се изразява желание за развитие на военно-техническото сътрудничество между двете държави на основата на подготвено лицензионно споразумение, което ще регламентира използването на руски лицензии за военна и специална продукция от български предприятия. По този повод, руският президент Владимир Путин заявява, че споразуменията между България и Русия за съветските ракети СС-23 на българска територия ще се спазят.

При ответното посещение на руския президент Путин в България през март 2003 е отбелязан постигнатият прогрес в областта на военно-техническото сътрудничество. Руският президент припомня за решението по модернизирането на българските самолети. Според него, основният проблем в областта на военно-техническото сътрудничество между двете страни е липсата на споразумение за лицензирането на производство на руско въоръжение в българските заводи. Издадени са общо 670 подобни лицензи.

По време на проведената на 2 октомври 2004 в София Девета сесия на Междуправителствената българо-руска комисия за търговско, икономическо и научно-техническо сътрудничество се отчита постигането на сериозни договорености по отношение на военно-техническото сътрудничество. Българската и руската страна изразяват готовност за сътрудничество по ремонта и модернизацията на техниката, съветско производство, намираща се на въоръжение в България. Според ръководителя на руската делегация, са обсъдени дори перспективи за сключване на нови лицензионни договори за производство на военна техника на у нас.

По покана на тогавашния министър-председател Симеон Сакскобургготски, на 19 октомври 2004,. на двудневно официално посещение в България пристига руският му колега Михаил Фрадков. На срещата между двамата се обсъждат и въпроси относно военно-техническото сътрудничество. Според Фрадков, задължението на България да се съобразява със стандартите на НАТО не изключва възможността Русия да доставя за България модерна военна техника и да модернизира съществуващата, тъй като не е възможно тя изведнъж да бъде заменена с произведена в страните от Алианса. България няма финансови възможности за това, а и никой не го иска от нея. В краткосрочен и средносрочен план предстоят значителни по обем ремонти и модернизация на наличната техника, откриващи редица възможности за двустранно сътрудничество. Още повече, че България продължава да произвежда оръжие (автомати “Калашников” и зенитни оръдия) по съветски лиценз, въпреки че срокът им отдавна е изтекъл. Българската страна заяви готовност да сключи съглашение с руските предприятия за модернизация на хеликоптерите Ми и изтребителите МиГ.

Ако се погледне към списъка на съгласуваните теми за съвместна работа в областта на военно-техническото сътрудничество между България и Русия ще се види, че има огромни възможности в сферата на стрелковите оръжия, радарите, свързочните средства, взривателите – все разработки на ниво ХХІ век. Като съвместните производства биха стимулирали и спомогнали за възстановяване на българския военно-промишлен комплекс.

Бележки:

1. “България-Русия: фрагменти от необходим баланс”, С., Асоциация “България – Русия”, С.1997

2. “Кой ще отговори с любов към оръжейните проекти?”, в.”24 часа”, 08.08.1997

3. Россия сегодня - Русия днес, бр. 42, 22 – 28 октомври 2004

* Авторът е специалист по международни отношения

{rt}

Българо-руските отношения имат силно изразен комплексен и практически характер. Военният им аспект включва две основни страни – национална отбрана и чувство за историческа и цивилизационна обвързаност. Дали, защото винаги войни са ни свързвали и разделяли с Русия, но тази сфера е най-силно идеологически претоварена. Тя е и най-чувствителното звено в отношенията между двете държави. Именно в областта на военните интереси страната ни продължава, до голяма степен, да бъде обвързана с руската военна машина.

Огромната разлика в силовите потенциали, особено когато става въпрос за оръжия, военно производство и потенциал за действие, силно ограничава възможностите на България да следва собствена военнополитическа линия.

На следващо място, трябва да се отчете фактът, че Русия има широк спектър от интереси в Централна и Източна Европа, като основният е регионът да не се превърне в сфера на влияние на само една велика сила и в този смисъл да не се допусне едностранна военностратегическа доминация. Геополитическият подход за постигане на тази цел изключва възможността българо-руските отношения във военната област да се сведат само до двустранни отношения, защото във военностратегически аспект България е само част от направлението, свързващо Русия със Средиземно море. Стремежът за геополитически контрол върху това направление, без което Русия трудно би могла да поддържа присъствието си в един от най-важните за настоящото столетие региони – този между Източното Средиземноморие и Персийския залив – превръща България, ако не в опорен стълб, то в ключов елемент на руската геополитика.

Българо-руските отношения оказват пряко и косвено въздействие и върху развитието на обстановката в целия регион на Югоизточна Европа и особено върху двете ключови огнища на конфликти – постюгославското пространство и гръцко-турските отношения, така, че “чистия прагматизъм” в българо-руските военно-политически връзки е по-скоро илюзия.

За България развитието на сътрудничеството и укрепването на сигурността на Балканите има първостепенно значение. За това страната ни е заинтересована и се стреми да съдейства за превръщането на тази най-размирна част на Европа в район на стабилност и сигурност.

България е извела като принципи на балканската си политика равнопоставенстта в отношенията с всички съседни държави, отказ от въвличане в “сфери на влияние” и от участие в създаването и противопоставянето на “оси” или групировки на балканските страни, както и решаването на съществуващите и възникващите спорни въпроси помежду им с политически средства.

В изпълнение на подписаното през март 1996 в Москва междуправителствено споразумение, руската страна достави безвъзмездно на България 100 танка Т-72, 100 бойни машини за пехотата БМП-1 и 12 ударни хеликоптера Ми-24.

В началото на 1997 Русия предложи на страната ни 12 бойни и 2 учебно-тренировъчни самолета МИГ-29 и оборудване срещу целеви кредит от 450 млн.щ.долара. Обсъжда се също създаване на българо-руски оръжейни предприятия по съвместни проекти: Военно-ремонтният завод “Георги Бенковски” в Пловдив да получи правата за ремонт и модернизация на различни модели самолети МИГ, а заводът в Сопот да усвои производството на възли и детайли на МИГ-29.

От общополитическа гледна точка тези сделки следва да се оценяват като изгодни преди всичко за руската страна. Главната политическа слабост в тях е фактът, че руското правителство предлага отпускането на валутни кредити, но не се ангажира с гарантирането на поръчките за ремонти или доставки, чрез които се очаква България да погаси кредитите. В близкото обкръжение на България самолетите от тази серия на МИГ не са чак толкова много, за да съществува свободен пазар за предлагане на ремонтни услуги. В по-далечно обкръжение пък (Близкият Изток и Централна Азия) отдавна са изградени отношения със самата Русия. В този смисъл, много малко вероятно е тези отношения да бъдат нарушени в интерес на България, особено без политически натиск от страна на руското правителство, защото клиентите, по правило, предпочитат ремонтите да бъдат извършвани в страната-производител.

От гледна точка на актуалната българска политика, сделките в областта на военното производство съдържат редица сериозни противоречия:

• Световните институции, от които България получава финансова помощ, трудно биха допуснали тя да се използва за крупни капиталовложения във военната сфера, като по този начин да се подкрепи разрастването на военнопромишления комплекс в Русия;

• Евентуални крупни капиталовложения във военната област биха изглеждали нелогично, след като страната ни толкова категорично декларира липсата на пряка военна заплаха;

• В контекста на ускореното придвижване на Бългрия към НАТО (завършило с присъединяването и към пакта през 2004), сключването на крупни инвестиционни сделки във военната област през втората половина на 90-те години щяха да бъдат възприети крайно негативно не само от страна на САЩ, но и от повечето европейски страни, разполагащи с развита военна индустрия и виждащи в България потенциален пазар за нея.

Българо-руските отношения имат силно изразен комплексен и практически характер. Военният им аспект включва две основни страни – национална отбрана и чувство за историческа и цивилизационна обвързаност. Дали, защото винаги войни са ни свързвали и разделяли с Русия, но тази сфера е най-силно идеологически претоварена. Тя е и най-чувствителното звено в отношенията между двете държави. Именно в областта на военните интереси страната ни продължава, до голяма степен, да бъде обвързана с руската военна машина.

Огромната разлика в силовите потенциали, особено когато става въпрос за оръжия, военно производство и потенциал за действие, силно ограничава възможностите на България да следва собствена военнополитическа линия.

На следващо място, трябва да се отчете фактът, че Русия има широк спектър от интереси в Централна и Източна Европа, като основният е регионът да не се превърне в сфера на влияние на само една велика сила и в този смисъл да не се допусне едностранна военностратегическа доминация. Геополитическият подход за постигане на тази цел изключва възможността българо-руските отношения във военната област да се сведат само до двустранни отношения, защото във военностратегически аспект България е само част от направлението, свързващо Русия със Средиземно море. Стремежът за геополитически контрол върху това направление, без което Русия трудно би могла да поддържа присъствието си в един от най-важните за настоящото столетие региони – този между Източното Средиземноморие и Персийския залив – превръща България, ако не в опорен стълб, то в ключов елемент на руската геополитика.

Българо-руските отношения оказват пряко и косвено въздействие и върху развитието на обстановката в целия регион на Югоизточна Европа и особено върху двете ключови огнища на конфликти – постюгославското пространство и гръцко-турските отношения, така, че “чистия прагматизъм” в българо-руските военно-политически връзки е по-скоро илюзия.

За България развитието на сътрудничеството и укрепването на сигурността на Балканите има първостепенно значение. За това страната ни е заинтересована и се стреми да съдейства за превръщането на тази най-размирна част на Европа в район на стабилност и сигурност.

България е извела като принципи на балканската си политика равнопоставенстта в отношенията с всички съседни държави, отказ от въвличане в “сфери на влияние” и от участие в създаването и противопоставянето на “оси” или групировки на балканските страни, както и решаването на съществуващите и възникващите спорни въпроси помежду им с политически средства.

В изпълнение на подписаното през март 1996 в Москва междуправителствено споразумение, руската страна достави безвъзмездно на България 100 танка Т-72, 100 бойни машини за пехотата БМП-1 и 12 ударни хеликоптера Ми-24.

В началото на 1997 Русия предложи на страната ни 12 бойни и 2 учебно-тренировъчни самолета МИГ-29 и оборудване срещу целеви кредит от 450 млн.щ.долара. Обсъжда се също създаване на българо-руски оръжейни предприятия по съвместни проекти: Военно-ремонтният завод “Георги Бенковски” в Пловдив да получи правата за ремонт и модернизация на различни модели самолети МИГ, а заводът в Сопот да усвои производството на възли и детайли на МИГ-29.

От общополитическа гледна точка тези сделки следва да се оценяват като изгодни преди всичко за руската страна. Главната политическа слабост в тях е фактът, че руското правителство предлага отпускането на валутни кредити, но не се ангажира с гарантирането на поръчките за ремонти или доставки, чрез които се очаква България да погаси кредитите. В близкото обкръжение на България самолетите от тази серия на МИГ не са чак толкова много, за да съществува свободен пазар за предлагане на ремонтни услуги. В по-далечно обкръжение пък (Близкият Изток и Централна Азия) отдавна са изградени отношения със самата Русия. В този смисъл, много малко вероятно е тези отношения да бъдат нарушени в интерес на България, особено без политически натиск от страна на руското правителство, защото клиентите, по правило, предпочитат ремонтите да бъдат извършвани в страната-производител.

От гледна точка на актуалната българска политика, сделките в областта на военното производство съдържат редица сериозни противоречия:

• Световните институции, от които България получава финансова помощ, трудно биха допуснали тя да се използва за крупни капиталовложения във военната сфера, като по този начин да се подкрепи разрастването на военнопромишления комплекс в Русия;

• Евентуални крупни капиталовложения във военната област биха изглеждали нелогично, след като страната ни толкова категорично декларира липсата на пряка военна заплаха;

• В контекста на ускореното придвижване на Бългрия към НАТО (завършило с присъединяването и към пакта през 2004), сключването на крупни инвестиционни сделки във военната област през втората половина на 90-те години щяха да бъдат възприети крайно негативно не само от страна на САЩ, но и от повечето европейски страни, разполагащи с развита военна индустрия и виждащи в България потенциален пазар за нея.

Страница 2

Затова на тогавашния етап президентът Петър Стоянов приключи ситуацията, отчитайки отличните качества на самолетите МИГ и подчертавайки, че България не може да си ги позволи по чисто финансови причини.

До този момент не е създадено нито едно съвместно българо-руско оръжейно предприятие. Освен това в Русия вече е приватизирана голяма част от националния военно-промишлен комплекс. Разбит е и пълният монопол на гиганта “Росвооружение” в оръжейната търговия.

България е предложила на Русия създаване на съвместна фирма за търговия с оръжие при подялба на печалбата. Има идея за съвместни предприятия за нови видове боеприпаси с подялба на финансирането и печалбата, проект за съвместно производство на снаряд, без аналог в света.

На 4 септември 2002 на тридневна визита в Москва пристига българска военна делегация, водена от тогавашния зам.-министър на отбраната Георги Пасков. По време на това посещение се подписва споразумение за военно-техническо сътрудничество между българското Министерство на отбраната и Комитета по военно-техническо сътрудничество на Русия. Програмата на визитата включва и разговори в корпорацията “МИГ” за модернизирането на закупените от България самолети МИГ-29.

По време на работното посещение в Русия на президента Георги Първанов, проведено от 19 до 21 септември 2002, от българска страна се изразява желание за развитие на военно-техническото сътрудничество между двете държави на основата на подготвено лицензионно споразумение, което ще регламентира използването на руски лицензии за военна и специална продукция от български предприятия. По този повод, руският президент Владимир Путин заявява, че споразуменията между България и Русия за съветските ракети СС-23 на българска територия ще се спазят.

При ответното посещение на руския президент Путин в България през март 2003 е отбелязан постигнатият прогрес в областта на военно-техническото сътрудничество. Руският президент припомня за решението по модернизирането на българските самолети. Според него, основният проблем в областта на военно-техническото сътрудничество между двете страни е липсата на споразумение за лицензирането на производство на руско въоръжение в българските заводи. Издадени са общо 670 подобни лицензи.

По време на проведената на 2 октомври 2004 в София Девета сесия на Междуправителствената българо-руска комисия за търговско, икономическо и научно-техническо сътрудничество се отчита постигането на сериозни договорености по отношение на военно-техническото сътрудничество. Българската и руската страна изразяват готовност за сътрудничество по ремонта и модернизацията на техниката, съветско производство, намираща се на въоръжение в България. Според ръководителя на руската делегация, са обсъдени дори перспективи за сключване на нови лицензионни договори за производство на военна техника на у нас.

По покана на тогавашния министър-председател Симеон Сакскобургготски, на 19 октомври 2004,. на двудневно официално посещение в България пристига руският му колега Михаил Фрадков. На срещата между двамата се обсъждат и въпроси относно военно-техническото сътрудничество. Според Фрадков, задължението на България да се съобразява със стандартите на НАТО не изключва възможността Русия да доставя за България модерна военна техника и да модернизира съществуващата, тъй като не е възможно тя изведнъж да бъде заменена с произведена в страните от Алианса. България няма финансови възможности за това, а и никой не го иска от нея. В краткосрочен и средносрочен план предстоят значителни по обем ремонти и модернизация на наличната техника, откриващи редица възможности за двустранно сътрудничество. Още повече, че България продължава да произвежда оръжие (автомати “Калашников” и зенитни оръдия) по съветски лиценз, въпреки че срокът им отдавна е изтекъл. Българската страна заяви готовност да сключи съглашение с руските предприятия за модернизация на хеликоптерите Ми и изтребителите МиГ.

Ако се погледне към списъка на съгласуваните теми за съвместна работа в областта на военно-техническото сътрудничество между България и Русия ще се види, че има огромни възможности в сферата на стрелковите оръжия, радарите, свързочните средства, взривателите – все разработки на ниво ХХІ век. Като съвместните производства биха стимулирали и спомогнали за възстановяване на българския военно-промишлен комплекс.

Бележки:

1. “България-Русия: фрагменти от необходим баланс”, С., Асоциация “България – Русия”, С.1997

2. “Кой ще отговори с любов към оръжейните проекти?”, в.”24 часа”, 08.08.1997

3. Россия сегодня - Русия днес, бр. 42, 22 – 28 октомври 2004

* Авторът е специалист по международни отношения

{rt}