13
Нед, Окт
1 New Articles

Непознатите измерения на „неоконсервативната революция”

брой3 2006
Typography

The Neoconservative Revolution: Jewish Intellectuals and the Shaping of Public Policy by Murray Freedman , Hardcover, 310pp , Cambridge University Press , 2005

Сред каузите, които защитаваше вече покойният Мюрей Фридман, чиято смърт през май миналата година сложи край на продължителната му и плодотворна кариера, бе възраждането на истинската, макар и може би вече позабравена, версия на консерватизма, характерна за американските евреи в миналото.   Трудно можем да си представим по-нелогичен проект, защото много американски евреи са непоколебими привърженици на либерализма. Но Фридмън, който бе изключително ерудиран историк, директор на средноатлантическото поделение на Американския еврейски комитет, вицепрезидент на Комисията за гражданските права в Америка и директор на Центъра Фейнщайн по история на американските евреи, беше търпелива и оптимистично настроена личност.

Всъщност, изваждането на американския еврейски консерватизъм от дълбокото забвение едва ли е по-донкихотска постъпка, отколкото проектът на Ръсел Кърк, реализиран преди повече от половин век в книгата му „Консервативното мислене” (1953). В края на краищата, в онази епоха общоприето схващане бе, че в Америка има само една, единствена интелектуална традиция и това е либерализмът. Кърк обаче доказа наличието на съвършено различна общност от идеи, интелектуални и морални постановки – т.е. онази американска гледна точка, която винаги е съществувала, но която до този момент не разполагаше с достатъчно средства за да заяви ясно за себе си.

Разбира се, не бива да възприемаме книгата на Фридман „Неоконсервативната революция: еврейските интелектуалци и формирането на обществената политика” , като опит да се създаде еврейска версия на книгата на Кърк, или пък като поредния вариант на расисткият мит за малката група еврейски интелектуалци, успели да овладеят правителството на Съединените щати. Всъщност, Фридман не се интересува особено от анализа на сегашното състояние на неоконсервативните идеи и влияния. Напротив, книгата му е опит да се покаже, че еврейските интелектуалци, активисти и политици са съдействали в значителна степен за формирането на съвременния американски консерватизъм. Тъкмо поради това, измежду всички ключови събития в американската политическа и интелектуална история през ХХ век (и, особено, след Втората световна война), той предпочита да разкаже на читателя за онези, в които евреите са изиграли най-голяма роля. И макар че обемът на въпросния исторически материал значително превишава потребността на читателя от подобна информация, авторът постига целта си, помагайки ни да разберем, как еврейските мислители са възприемали реалния живот, а не само интелектуалните или академичните му интерпретации. Действително е изненадващо, колко много еврейски политици и интелектуалци фигурират в историята на американския консерватизъм. От времето на следвоенните шпионски страсти (а ' ла сенатора Макарти), създаването на консервативното списание “ National Review ” през 1955, формирането на фракцията на Бари Голдуотър в Републиканската партия, обсъждането на многобройните неуспехи на Линдси като кмет на Ню Йорк, краха на американската външна политика във Виетнам, както и в други подобни моменти от близкото минало, евреите-консерватори не просто неочаквано се появяват на политическа сцена, но и оказват значително влияние върху хода на събитията.

Не всички те обаче започват кариерата си като неоконсерватори, или прото-неоконсерватори, в началото някои са просто консерватори. Всички обаче са обединени от убеждението, че американската държава, в исторически план, е благоприятна среда за еврейската общност и, че сама по себе си, тя е носител на доброто начало в нашия свят, както че доминиращият в Америка либерализъм е нанесъл колосален ущърб на страната и дори я е изправил на ръба на катастрофата. Според Фридман, неконсерватизмът възниква като реакция на упадъка на либерализма и загубата на доверие към него от страна на повечето американци в един период, когато държавата е принудена да се бори с достатъчно могъщи външни врагове, докато в същото време е вътрешно поразена от „духа на отчаянието”. И сравнително скорошната поява на неоконсервативната проблематика в общественото мнение следва да се разглежда именно в този исторически контекст.

Тоест, нито един от читателите на тази книга, в която гъмжи от интересни и почти забравени персонажи, не може да си позволи да смята „еврейския консерватизъм” за някакъв „оксиморон” (т.е. съчетание между привидно несъчетаеми понятия – б.р.), пък дори и в периода, предшестващ появата на неоконсерватизма. Важно е обаче да отбележим, че предлагайки ни един прекалено обширен исторически диапазон на своя обзор, Фридман прави това за сметка на дълбочината на подхода си, както и, че от време на време се опитва да интерпретира „еврейството” на своите персонажи по-скоро като въпрос на индивидуална или социална идентификация, а не като фактор, обусловен от начина им на мислене, или пък от културните и исторически традиции. Само че подобен подход е недопустим, когато става дума за мастити писатели и интелектуалци.

И така, вижда се, че Фридман рядко очертава границата между ситуациите, в които „еврейството” на персонажите му има второстепенен и съпътстващ характер, и онези, в които то е решаващ фактор не само за тяхната собствена дейност, но и за събитията, в които те са въвлечени. И макар че този проблем присъства още в самото начало на книгата, той става особено сериозен, когато авторът анализира възникването и възхода на неоконсерватизма, като такъв.

Използвайки категории като „ранни еврейски неоконсерватори” или „забравеният еврейски кръстник”, докато обрисува някои фигури, участвали във възникването и ранните етапи от възхода на неоконсервативното движение, Фридман ни помага да разберем, как те участват във формирането (или поне предсказват появата) на неоконсерватизма. Към първата категория принадлежат такива мастити фигури като Трилинг, Ъруин Кристъл и Уил Хърбърт, а към втората – Юджин Лайънс, Ралф де Толедано, Мори Рискинд, Франк Чодороу, Милтън Фридмън, Франк Мейър, Марвин Либмън и др.

Очевидно е, че традиционната схема на американско-еврейското мислене – от идейния кръг на имигрантското гето, до страстната привързаност към социалистическите идеи и крахът на тези илюзии след смъртта на Сталин – оказва определено влияние върху развитието на всяка от изброените по-горе фигури. Въпреки това, трябва доста да внимаваме за да не решим, че неоконсерватизмът е предварително предопределеният, завършващ стадий в развитието на всички тези „ранни” еврейски консерватори, пренебрегвайки отличителните черти на самия неоконсерватизъм и, съответно, отличителните черти на неговите създатели. Истината е, че Фридман така и не успява да обясни ясно, как, или доколко, специфичния начин на живот на американските евреи е повлиял върху идеологическото и политическото им поведение. В края на краищата, много други американци също придобиват известност в целия свят, или пък са напуснали родината си за да се преселят в САЩ – защо при тях нещата са по-различни?


Ще ни се да разберем например, как еврейските корени на Чодоров, Либмън или Мейър, влияят върху техните произведения. Въобще, може ли някой да посочи нещо, извън рамките на традиционното клише за еврейската маргиналност, което да има отношение към истинската структура на еврейското мислене и етика? И дали е достатъчно да кажем, че Милтън Фридмън, Мюрей Ротбард, Ейн Ренд и други убедени привърженици на свободния пазар, всъщност са се ръководели от „вечното недоверие на евреите към авторитетите и държавната власт”, след като въпросното недоверие е също толкова типично американско (а не еврейско), каквито са и бирата, и солетите например? Освен това, как всичко това се съчетава с уж „вечната” и вътрешно присъща привързаност на евреите към социализма и „прогресизма” в държавното управление?

Разбира се, възникват и други въпроси. Очевидно е, че немалко евреи заемат високи постове в консервативния флагман „Нешънъл ревю”, още от основаването му – само че, как точно това влияе върху идейната позиция на списанието? Вероятно присъствието им е помогнало донякъде за решението на редакцията му да „прочисти” американската десница от антисемитски настроените елементи, но нима това е всичко?

Честно казано, объркването по отношение на всички тези проблеми е типично не само за Фридман и книгата му – всъщност, то отразява сложността на самото разглеждано явление. Самото определение „еврейски” почти винаги се нуждае от допълнително пояснение. И днес, когато терминът „неоконсерватор” вече се е наложил и се използва буквално от всички - като започнем с ексцентричните рок-звезди и суетни холивудски актьори и свършим с политическите им конкуренти, солидните международни политически анализатори и прикритите антисемити (които нерядко са едни и същи хора), това объркване вече се е превърнало в постоянно явление.

Не е съвсем ясно, до каква степен неоконсерватизмът може да се разглежда като „еврейски феномен”, както и, дали това въобще е възможно. От една страна е немислимо това явление да се описва, без да се посочва, че именно еврейските интелектуалци и техните публикации дават тласък на движението, придавайки му характерната за него специфика (впрочем, същото се отнася и за интелектуалния живот на Ню Йорк например). От друга страна обаче, както подчертава и самият Фридман, е невъзможно да се анализира развитието на неоконсерватизма без да се посочи ролята на безброй политици, нямащи еврейски произход, като например Дениъл Мойнихън, Джеймс Уилсън, Питър Бъргър, Ричард Нюхаус и още толкова други неоконсерватори, чието присъствие при формирането и възхода на това движение никак не е случайно.

Колкото повече Фридман е принуден да се съобразява с присъствието и участието на всичките тези хора, толкова повече описанието му на интелектуалното ядро на американския неоконсерватизъм започва да губи специфичния си еврейски оттенък, а и самият неоконсерватизъм придобива облика на една по-обобщена форма на усъвършенстван либерализъм, или на пост-либерализъм, без значение, че тъкмо забележителната дейност на мнозина евреи оказва мощно въздействие върху развитието на американския либерализъм. В този смисъл, бихме могли да направим паралел с другите мащабни съвременни движения (макар че консерватизмът частично – но само частично – ги отхвърля), с които в значителна степен сме свикнали да отъждествяваме евреите, но които би било съвършено погрешно да смятаме за „специфично еврейски”.

Тоест, нормално е читателите на книгата на Фридман да изпитват смесени чувства: от една страна - на възхищение от богатството и разнообразието на описвания от него феномен, от друга обаче – на разочарование от наличието на известен хаос и усещане за недовършена работа в произведението му. Но макар че тази книга е едновременно и добра, и пълна с недостатъци, тя без съмнение би могла да вдъхнови други автори до продължат неговия анализ. Така, един от основните мотиви, които те биха могли да подхванат (и който Фридман, за съжаление, не съумява да развие) е този за „приемането” на неоконсерватизма, представляващо всъщност разрив с утвърдилият се съвременен ортодоксален прогресизъм.

Повечето описания на неоконсерватизма и особено онези, които се опитват да прокарат ясна разделителна линия между него и т.нар. „палеоконсерватизъм”, акцентират върху факта, че неоконсерватизмът възприема определени характеристики на либерализма, проявяващи се в основните структури на т.нар. „държава на благоденствието”. И това е вярно. Вярна е обаче и противоположната му характериктика – практически всички неоконсерватори (с изключение, може би, на най-младите измежду тях) притежават болезнен опит от бунта си срещу установените норми и йерархията, за което нерядко са заплащали с прекъсване на важни връзки, забавяне на професионалното си израстване и персонална изолация.

Разбира се, в този болезнен опит няма нищо, което да е типично само за евреите. Но за отделни евреи, особено за онези, които все още се чувстват маргинали в рамките на американския начин на живот, последиците от въпросния бунт се оказват особено травмиращи. За много от тях той означава не само риск да загубят благополучното си положение в академичните среди, но и предизвикателство срещу онези, утвърдили се, представи за живота на евреите в Америка, които (вероятно, погрешно) се възприемат от света за същност на еврейската идентификация.

Дори подкрепата на антикомунизма, да не говорим за откритото съчувствие към капитализма, представлява особена ценност за евреите, отчитайки, колко привлекателен е изглеждал в миналото социалистическият идеал в очите на американските евреи. В този смисъл много съществен е и стремежът на евреите-неоконсерватори да се откъснат от рамките на либералната (и винаги актуална за американските евреи) ангажираност с расовите проблеми, и желанието им да се обединят с консервативните американски християни в утвърждаването на над-религиозните и над-сепаратистки идеали, което изглежда пълна лудост за евреите – либерали. До подобни убеждения не се стига лесно и екзистенциалното им значение, проследено посредством опита от грешките и заблудите на героите от тази книга, представлява ключовата част на съдържанието и.

В крайна сметка, ако книгата на Фридмън все пак ни убеждава в нещо, това е невъзможността днес да бъде написана пълна и завършена история на неоконсерватизма. Отчасти, защото той все още се намира в стадий на развитие, но също и защото (което се отнася и за много други чисто американски явления) отхвърля използването на стандартните категории на културния анализ. На практика, трудностите, които срещаме както за пълното утвърждаване, така и за пълното отричане на специфично еврейския характер на неоконсерватизма, могат да се превърнат в едно от най-големите му достойнства – както и в още едно доказателство за радикалния и безкомпромисен специфично американски начин на мислене.

* Професор по история в Университета на Тенеси, САЩ

{rt}

The Neoconservative Revolution: Jewish Intellectuals and the Shaping of Public Policy by Murray Freedman , Hardcover, 310pp , Cambridge University Press , 2005

Сред каузите, които защитаваше вече покойният Мюрей Фридман, чиято смърт през май миналата година сложи край на продължителната му и плодотворна кариера, бе възраждането на истинската, макар и може би вече позабравена, версия на консерватизма, характерна за американските евреи в миналото.   Трудно можем да си представим по-нелогичен проект, защото много американски евреи са непоколебими привърженици на либерализма. Но Фридмън, който бе изключително ерудиран историк, директор на средноатлантическото поделение на Американския еврейски комитет, вицепрезидент на Комисията за гражданските права в Америка и директор на Центъра Фейнщайн по история на американските евреи, беше търпелива и оптимистично настроена личност.

Всъщност, изваждането на американския еврейски консерватизъм от дълбокото забвение едва ли е по-донкихотска постъпка, отколкото проектът на Ръсел Кърк, реализиран преди повече от половин век в книгата му „Консервативното мислене” (1953). В края на краищата, в онази епоха общоприето схващане бе, че в Америка има само една, единствена интелектуална традиция и това е либерализмът. Кърк обаче доказа наличието на съвършено различна общност от идеи, интелектуални и морални постановки – т.е. онази американска гледна точка, която винаги е съществувала, но която до този момент не разполагаше с достатъчно средства за да заяви ясно за себе си.

Разбира се, не бива да възприемаме книгата на Фридман „Неоконсервативната революция: еврейските интелектуалци и формирането на обществената политика” , като опит да се създаде еврейска версия на книгата на Кърк, или пък като поредния вариант на расисткият мит за малката група еврейски интелектуалци, успели да овладеят правителството на Съединените щати. Всъщност, Фридман не се интересува особено от анализа на сегашното състояние на неоконсервативните идеи и влияния. Напротив, книгата му е опит да се покаже, че еврейските интелектуалци, активисти и политици са съдействали в значителна степен за формирането на съвременния американски консерватизъм. Тъкмо поради това, измежду всички ключови събития в американската политическа и интелектуална история през ХХ век (и, особено, след Втората световна война), той предпочита да разкаже на читателя за онези, в които евреите са изиграли най-голяма роля. И макар че обемът на въпросния исторически материал значително превишава потребността на читателя от подобна информация, авторът постига целта си, помагайки ни да разберем, как еврейските мислители са възприемали реалния живот, а не само интелектуалните или академичните му интерпретации. Действително е изненадващо, колко много еврейски политици и интелектуалци фигурират в историята на американския консерватизъм. От времето на следвоенните шпионски страсти (а ' ла сенатора Макарти), създаването на консервативното списание “ National Review ” през 1955, формирането на фракцията на Бари Голдуотър в Републиканската партия, обсъждането на многобройните неуспехи на Линдси като кмет на Ню Йорк, краха на американската външна политика във Виетнам, както и в други подобни моменти от близкото минало, евреите-консерватори не просто неочаквано се появяват на политическа сцена, но и оказват значително влияние върху хода на събитията.

Не всички те обаче започват кариерата си като неоконсерватори, или прото-неоконсерватори, в началото някои са просто консерватори. Всички обаче са обединени от убеждението, че американската държава, в исторически план, е благоприятна среда за еврейската общност и, че сама по себе си, тя е носител на доброто начало в нашия свят, както че доминиращият в Америка либерализъм е нанесъл колосален ущърб на страната и дори я е изправил на ръба на катастрофата. Според Фридман, неконсерватизмът възниква като реакция на упадъка на либерализма и загубата на доверие към него от страна на повечето американци в един период, когато държавата е принудена да се бори с достатъчно могъщи външни врагове, докато в същото време е вътрешно поразена от „духа на отчаянието”. И сравнително скорошната поява на неоконсервативната проблематика в общественото мнение следва да се разглежда именно в този исторически контекст.

Тоест, нито един от читателите на тази книга, в която гъмжи от интересни и почти забравени персонажи, не може да си позволи да смята „еврейския консерватизъм” за някакъв „оксиморон” (т.е. съчетание между привидно несъчетаеми понятия – б.р.), пък дори и в периода, предшестващ появата на неоконсерватизма. Важно е обаче да отбележим, че предлагайки ни един прекалено обширен исторически диапазон на своя обзор, Фридман прави това за сметка на дълбочината на подхода си, както и, че от време на време се опитва да интерпретира „еврейството” на своите персонажи по-скоро като въпрос на индивидуална или социална идентификация, а не като фактор, обусловен от начина им на мислене, или пък от културните и исторически традиции. Само че подобен подход е недопустим, когато става дума за мастити писатели и интелектуалци.

И така, вижда се, че Фридман рядко очертава границата между ситуациите, в които „еврейството” на персонажите му има второстепенен и съпътстващ характер, и онези, в които то е решаващ фактор не само за тяхната собствена дейност, но и за събитията, в които те са въвлечени. И макар че този проблем присъства още в самото начало на книгата, той става особено сериозен, когато авторът анализира възникването и възхода на неоконсерватизма, като такъв.

Използвайки категории като „ранни еврейски неоконсерватори” или „забравеният еврейски кръстник”, докато обрисува някои фигури, участвали във възникването и ранните етапи от възхода на неоконсервативното движение, Фридман ни помага да разберем, как те участват във формирането (или поне предсказват появата) на неоконсерватизма. Към първата категория принадлежат такива мастити фигури като Трилинг, Ъруин Кристъл и Уил Хърбърт, а към втората – Юджин Лайънс, Ралф де Толедано, Мори Рискинд, Франк Чодороу, Милтън Фридмън, Франк Мейър, Марвин Либмън и др.

Очевидно е, че традиционната схема на американско-еврейското мислене – от идейния кръг на имигрантското гето, до страстната привързаност към социалистическите идеи и крахът на тези илюзии след смъртта на Сталин – оказва определено влияние върху развитието на всяка от изброените по-горе фигури. Въпреки това, трябва доста да внимаваме за да не решим, че неоконсерватизмът е предварително предопределеният, завършващ стадий в развитието на всички тези „ранни” еврейски консерватори, пренебрегвайки отличителните черти на самия неоконсерватизъм и, съответно, отличителните черти на неговите създатели. Истината е, че Фридман така и не успява да обясни ясно, как, или доколко, специфичния начин на живот на американските евреи е повлиял върху идеологическото и политическото им поведение. В края на краищата, много други американци също придобиват известност в целия свят, или пък са напуснали родината си за да се преселят в САЩ – защо при тях нещата са по-различни?

The Neoconservative Revolution: Jewish Intellectuals and the Shaping of Public Policy by Murray Freedman , Hardcover, 310pp , Cambridge University Press , 2005

Сред каузите, които защитаваше вече покойният Мюрей Фридман, чиято смърт през май миналата година сложи край на продължителната му и плодотворна кариера, бе възраждането на истинската, макар и може би вече позабравена, версия на консерватизма, характерна за американските евреи в миналото.   Трудно можем да си представим по-нелогичен проект, защото много американски евреи са непоколебими привърженици на либерализма. Но Фридмън, който бе изключително ерудиран историк, директор на средноатлантическото поделение на Американския еврейски комитет, вицепрезидент на Комисията за гражданските права в Америка и директор на Центъра Фейнщайн по история на американските евреи, беше търпелива и оптимистично настроена личност.

Всъщност, изваждането на американския еврейски консерватизъм от дълбокото забвение едва ли е по-донкихотска постъпка, отколкото проектът на Ръсел Кърк, реализиран преди повече от половин век в книгата му „Консервативното мислене” (1953). В края на краищата, в онази епоха общоприето схващане бе, че в Америка има само една, единствена интелектуална традиция и това е либерализмът. Кърк обаче доказа наличието на съвършено различна общност от идеи, интелектуални и морални постановки – т.е. онази американска гледна точка, която винаги е съществувала, но която до този момент не разполагаше с достатъчно средства за да заяви ясно за себе си.

Разбира се, не бива да възприемаме книгата на Фридман „Неоконсервативната революция: еврейските интелектуалци и формирането на обществената политика” , като опит да се създаде еврейска версия на книгата на Кърк, или пък като поредния вариант на расисткият мит за малката група еврейски интелектуалци, успели да овладеят правителството на Съединените щати. Всъщност, Фридман не се интересува особено от анализа на сегашното състояние на неоконсервативните идеи и влияния. Напротив, книгата му е опит да се покаже, че еврейските интелектуалци, активисти и политици са съдействали в значителна степен за формирането на съвременния американски консерватизъм. Тъкмо поради това, измежду всички ключови събития в американската политическа и интелектуална история през ХХ век (и, особено, след Втората световна война), той предпочита да разкаже на читателя за онези, в които евреите са изиграли най-голяма роля. И макар че обемът на въпросния исторически материал значително превишава потребността на читателя от подобна информация, авторът постига целта си, помагайки ни да разберем, как еврейските мислители са възприемали реалния живот, а не само интелектуалните или академичните му интерпретации. Действително е изненадващо, колко много еврейски политици и интелектуалци фигурират в историята на американския консерватизъм. От времето на следвоенните шпионски страсти (а ' ла сенатора Макарти), създаването на консервативното списание “ National Review ” през 1955, формирането на фракцията на Бари Голдуотър в Републиканската партия, обсъждането на многобройните неуспехи на Линдси като кмет на Ню Йорк, краха на американската външна политика във Виетнам, както и в други подобни моменти от близкото минало, евреите-консерватори не просто неочаквано се появяват на политическа сцена, но и оказват значително влияние върху хода на събитията.

Не всички те обаче започват кариерата си като неоконсерватори, или прото-неоконсерватори, в началото някои са просто консерватори. Всички обаче са обединени от убеждението, че американската държава, в исторически план, е благоприятна среда за еврейската общност и, че сама по себе си, тя е носител на доброто начало в нашия свят, както че доминиращият в Америка либерализъм е нанесъл колосален ущърб на страната и дори я е изправил на ръба на катастрофата. Според Фридман, неконсерватизмът възниква като реакция на упадъка на либерализма и загубата на доверие към него от страна на повечето американци в един период, когато държавата е принудена да се бори с достатъчно могъщи външни врагове, докато в същото време е вътрешно поразена от „духа на отчаянието”. И сравнително скорошната поява на неоконсервативната проблематика в общественото мнение следва да се разглежда именно в този исторически контекст.

Тоест, нито един от читателите на тази книга, в която гъмжи от интересни и почти забравени персонажи, не може да си позволи да смята „еврейския консерватизъм” за някакъв „оксиморон” (т.е. съчетание между привидно несъчетаеми понятия – б.р.), пък дори и в периода, предшестващ появата на неоконсерватизма. Важно е обаче да отбележим, че предлагайки ни един прекалено обширен исторически диапазон на своя обзор, Фридман прави това за сметка на дълбочината на подхода си, както и, че от време на време се опитва да интерпретира „еврейството” на своите персонажи по-скоро като въпрос на индивидуална или социална идентификация, а не като фактор, обусловен от начина им на мислене, или пък от културните и исторически традиции. Само че подобен подход е недопустим, когато става дума за мастити писатели и интелектуалци.

И така, вижда се, че Фридман рядко очертава границата между ситуациите, в които „еврейството” на персонажите му има второстепенен и съпътстващ характер, и онези, в които то е решаващ фактор не само за тяхната собствена дейност, но и за събитията, в които те са въвлечени. И макар че този проблем присъства още в самото начало на книгата, той става особено сериозен, когато авторът анализира възникването и възхода на неоконсерватизма, като такъв.

Използвайки категории като „ранни еврейски неоконсерватори” или „забравеният еврейски кръстник”, докато обрисува някои фигури, участвали във възникването и ранните етапи от възхода на неоконсервативното движение, Фридман ни помага да разберем, как те участват във формирането (или поне предсказват появата) на неоконсерватизма. Към първата категория принадлежат такива мастити фигури като Трилинг, Ъруин Кристъл и Уил Хърбърт, а към втората – Юджин Лайънс, Ралф де Толедано, Мори Рискинд, Франк Чодороу, Милтън Фридмън, Франк Мейър, Марвин Либмън и др.

Очевидно е, че традиционната схема на американско-еврейското мислене – от идейния кръг на имигрантското гето, до страстната привързаност към социалистическите идеи и крахът на тези илюзии след смъртта на Сталин – оказва определено влияние върху развитието на всяка от изброените по-горе фигури. Въпреки това, трябва доста да внимаваме за да не решим, че неоконсерватизмът е предварително предопределеният, завършващ стадий в развитието на всички тези „ранни” еврейски консерватори, пренебрегвайки отличителните черти на самия неоконсерватизъм и, съответно, отличителните черти на неговите създатели. Истината е, че Фридман така и не успява да обясни ясно, как, или доколко, специфичния начин на живот на американските евреи е повлиял върху идеологическото и политическото им поведение. В края на краищата, много други американци също придобиват известност в целия свят, или пък са напуснали родината си за да се преселят в САЩ – защо при тях нещата са по-различни?

Страница 2

Ще ни се да разберем например, как еврейските корени на Чодоров, Либмън или Мейър, влияят върху техните произведения. Въобще, може ли някой да посочи нещо, извън рамките на традиционното клише за еврейската маргиналност, което да има отношение към истинската структура на еврейското мислене и етика? И дали е достатъчно да кажем, че Милтън Фридмън, Мюрей Ротбард, Ейн Ренд и други убедени привърженици на свободния пазар, всъщност са се ръководели от „вечното недоверие на евреите към авторитетите и държавната власт”, след като въпросното недоверие е също толкова типично американско (а не еврейско), каквито са и бирата, и солетите например? Освен това, как всичко това се съчетава с уж „вечната” и вътрешно присъща привързаност на евреите към социализма и „прогресизма” в държавното управление?

Разбира се, възникват и други въпроси. Очевидно е, че немалко евреи заемат високи постове в консервативния флагман „Нешънъл ревю”, още от основаването му – само че, как точно това влияе върху идейната позиция на списанието? Вероятно присъствието им е помогнало донякъде за решението на редакцията му да „прочисти” американската десница от антисемитски настроените елементи, но нима това е всичко?

Честно казано, объркването по отношение на всички тези проблеми е типично не само за Фридман и книгата му – всъщност, то отразява сложността на самото разглеждано явление. Самото определение „еврейски” почти винаги се нуждае от допълнително пояснение. И днес, когато терминът „неоконсерватор” вече се е наложил и се използва буквално от всички - като започнем с ексцентричните рок-звезди и суетни холивудски актьори и свършим с политическите им конкуренти, солидните международни политически анализатори и прикритите антисемити (които нерядко са едни и същи хора), това объркване вече се е превърнало в постоянно явление.

Не е съвсем ясно, до каква степен неоконсерватизмът може да се разглежда като „еврейски феномен”, както и, дали това въобще е възможно. От една страна е немислимо това явление да се описва, без да се посочва, че именно еврейските интелектуалци и техните публикации дават тласък на движението, придавайки му характерната за него специфика (впрочем, същото се отнася и за интелектуалния живот на Ню Йорк например). От друга страна обаче, както подчертава и самият Фридман, е невъзможно да се анализира развитието на неоконсерватизма без да се посочи ролята на безброй политици, нямащи еврейски произход, като например Дениъл Мойнихън, Джеймс Уилсън, Питър Бъргър, Ричард Нюхаус и още толкова други неоконсерватори, чието присъствие при формирането и възхода на това движение никак не е случайно.

Колкото повече Фридман е принуден да се съобразява с присъствието и участието на всичките тези хора, толкова повече описанието му на интелектуалното ядро на американския неоконсерватизъм започва да губи специфичния си еврейски оттенък, а и самият неоконсерватизъм придобива облика на една по-обобщена форма на усъвършенстван либерализъм, или на пост-либерализъм, без значение, че тъкмо забележителната дейност на мнозина евреи оказва мощно въздействие върху развитието на американския либерализъм. В този смисъл, бихме могли да направим паралел с другите мащабни съвременни движения (макар че консерватизмът частично – но само частично – ги отхвърля), с които в значителна степен сме свикнали да отъждествяваме евреите, но които би било съвършено погрешно да смятаме за „специфично еврейски”.

Тоест, нормално е читателите на книгата на Фридман да изпитват смесени чувства: от една страна - на възхищение от богатството и разнообразието на описвания от него феномен, от друга обаче – на разочарование от наличието на известен хаос и усещане за недовършена работа в произведението му. Но макар че тази книга е едновременно и добра, и пълна с недостатъци, тя без съмнение би могла да вдъхнови други автори до продължат неговия анализ. Така, един от основните мотиви, които те биха могли да подхванат (и който Фридман, за съжаление, не съумява да развие) е този за „приемането” на неоконсерватизма, представляващо всъщност разрив с утвърдилият се съвременен ортодоксален прогресизъм.

Повечето описания на неоконсерватизма и особено онези, които се опитват да прокарат ясна разделителна линия между него и т.нар. „палеоконсерватизъм”, акцентират върху факта, че неоконсерватизмът възприема определени характеристики на либерализма, проявяващи се в основните структури на т.нар. „държава на благоденствието”. И това е вярно. Вярна е обаче и противоположната му характериктика – практически всички неоконсерватори (с изключение, може би, на най-младите измежду тях) притежават болезнен опит от бунта си срещу установените норми и йерархията, за което нерядко са заплащали с прекъсване на важни връзки, забавяне на професионалното си израстване и персонална изолация.

Разбира се, в този болезнен опит няма нищо, което да е типично само за евреите. Но за отделни евреи, особено за онези, които все още се чувстват маргинали в рамките на американския начин на живот, последиците от въпросния бунт се оказват особено травмиращи. За много от тях той означава не само риск да загубят благополучното си положение в академичните среди, но и предизвикателство срещу онези, утвърдили се, представи за живота на евреите в Америка, които (вероятно, погрешно) се възприемат от света за същност на еврейската идентификация.

Дори подкрепата на антикомунизма, да не говорим за откритото съчувствие към капитализма, представлява особена ценност за евреите, отчитайки, колко привлекателен е изглеждал в миналото социалистическият идеал в очите на американските евреи. В този смисъл много съществен е и стремежът на евреите-неоконсерватори да се откъснат от рамките на либералната (и винаги актуална за американските евреи) ангажираност с расовите проблеми, и желанието им да се обединят с консервативните американски християни в утвърждаването на над-религиозните и над-сепаратистки идеали, което изглежда пълна лудост за евреите – либерали. До подобни убеждения не се стига лесно и екзистенциалното им значение, проследено посредством опита от грешките и заблудите на героите от тази книга, представлява ключовата част на съдържанието и.

В крайна сметка, ако книгата на Фридмън все пак ни убеждава в нещо, това е невъзможността днес да бъде написана пълна и завършена история на неоконсерватизма. Отчасти, защото той все още се намира в стадий на развитие, но също и защото (което се отнася и за много други чисто американски явления) отхвърля използването на стандартните категории на културния анализ. На практика, трудностите, които срещаме както за пълното утвърждаване, така и за пълното отричане на специфично еврейския характер на неоконсерватизма, могат да се превърнат в едно от най-големите му достойнства – както и в още едно доказателство за радикалния и безкомпромисен специфично американски начин на мислене.

* Професор по история в Университета на Тенеси, САЩ

{rt}