22
Пет, Ное
21 New Articles

Класическата геополитика

брой3 2006
Typography

Към „бащите-основатели” на класическата геополитика от края на ХІХ и първата половина на ХХ век можем да причислим германеца Фридрих Ратцел, шведа Рудолф Кьелен, американците Алфред Маън, Никълъс Спикмън и Исая Боумън, британците Хилфорд Макиндер и Джеймс Файъргрийв (допълнил известната геополитическа схема на Макиндер).

Известно е, че традиционните представи за международните отношения се базират най-вече върху територията, суверенитета и сигурността на държавата, т.е. все върху фактори на международната политика. В интерпретацията на бащите-основатели на геополитиката обаче, централно място при определянето на външната политика на една или друга държава се отрежда на нейното географско положение. Смисълът на геополитиката, според тях, е в извеждането на преден план на пространственото, т.е. териториалното начало. Първоначално, геополитиката се тълкува почти изключително като стремеж за установяване на контрол (военен и политически) върху съответните територии. Неслучайно един от първите, опитали се да обвържат политиката и географията и анализират политиката на една или друга държава в зависимост от географското и положение и спецификата на заеманото от нея пространство е германският учен и основоположник на политическата география Фридрих Ратцел.

Антропогеографията на Ратцел

Както отбелязва Ото Маул, „без Фридрих Ратцел развитието на геополитиката би било немислимо и именно той е истинския баща на геополитическата наука” (1) . Самият Ратцел обаче не използва този термин в трудовете си, а говори за „политическа география”.

Той завършва Хайделбергския университет, после участва във Френско-пруската война от 1870, а шест години по-късно защитава докторска дисертация за емиграцията в Китай. После е професор по география в Лайпцигския университет, а през 1890 става член на Пангерманската лига на Карл Петерс. В Хайделберг, Фридрих Ратцел е близък с професор Ернст Хекел, който пък е ученик на Дарвин. Затова едва ли е чудно, че при разработването на своята теория Ратцел използва редица дарвинистки идеи. Под тяхно влияние, той разглежда държавата като жив организъм, борещ се за съществуването си (2) . Развивайки идеите на географския детерминизъм, в духа на Карл Ритер и британския социолог Хърбърт Спенсър, Ратцел пренася в социалната област закономерностите на развитието на животинския и растителен свят. Той разглежда земното кълбо като единно цяло, неразривна част от което е човекът и смята, че индивидът трябва да се приспособява към средата си, по същия начин както го правят растенията и животните. Ратцел обаче е първият, който стига до извода, че именно пространството е най-важния политико-географски фактор. Основното, отличаващо концепцията му от останалите, е убеждението, че пространството е не просто територията, която се заема от държавата, а е сред атрибутите на нейната мощ. Според него, пространството, само по себе си, е политическа сила. Тоест, в концепцията на Ратцел пространството е нещо повече от физико-географско понятие – то представлява онези природни рамки, в които се осъществява експанзията на народите. Като всяка държава и нация имат собствена „пространствена концепция”, т.е. идея за възможните граници на териториалните си владения. Упадъкът на държавата, смята Ратцел, е резултат от отслабването на пространствената и концепция и чувството и за пространство (3) . Пространството обуславя не само физическата еволюция на нацията, но и менталното и отношение към околния свят. Тоест, визията на човека за света зависи от пространството, което той обитава.

Ратцел е силно повлиян от възхода на САЩ, на които посвещава две свои книги. Той отбелязва, че „чувството за пространство” у американците е изключително развито, тъй като те са изправени пред задачата да усвоят огромни „празни” пространства разполагайки със значителния „политико-географски” опит на европейската история. Тоест, американците съзнателно реализират онова, до което Старият свят достига интуитивно и постепенно. Така Ратцел дава първата формулировка на изключително важната геополитическа концепция за „световната държава” ( Weltmacht ). Той отбелязва, че в своето развитие големите държави демонстрират тендеция към максимална географска експанзия, която постепенно излиза на глобално ниво. Следователно, рано или късно, географското развитие следва да навлезе в континенталната си фаза. Прилагайки този принцип, изведен от американския опит на политическо и стратегическо обединяване на континенталните пространства, към Германия, Ратцел и предрича съдбата на континентална свръхдържава.

През 1882, в Щутгарт, излиза фундаменталният му труд „Антропогеография”, в който той формулира основните си идеи: връзката между еволюцията на народите и демографията с географските дадености; влиянието на релефа върху културното и политическо формиране на народите и т.н..

Анализирайки оформянето на геополитическата наука, струва си да обърнем внимание на факта, че именно описателната политическа география, поставя пред геополитиците въпроса за географската обусловеност на държавното развитие. Тази теза, лансирана от Алфред Хетнер (4) , е развита от Ратцел във фундаменталната му геополитическа постановка за географската обусловеност не само на появата и развитието на държавата, но и на всички политически явления.

В следващия си труд „Народознание” (1893) Ратцел поставя ударението върху географската обусловеност на политическия живот, анализирайки отношението между външната политика на държавата и географското пространство. Разглеждайки държавата като биологичен организъм той посочва тясната и връзка с населяващият я етнос и с природните условия. Наред с местоположението на народа, според Ратцел, от голямо значение за по-нататъшното развитие на цивилизацията е гъстотата на населението, която той също смята за ключов пространствен фактор, отбелязвайки, че: „...по-голямата гъстота на населението гарантира не само енергичното развитие на нацията, но и е непосредствен стимул за културния и възход” (8) .

Основният труд на Ратцел „Политическа география” се появява през 1897. В него той доказва, че почвата е оснопополагащ и постоянен фактор, около който се формират интересите на народите. Историческото развитие се предопределя от почвата и територията. Ратцел се основава на това, че човешката история е история на приспособяването на хората към околната среда. От което следва еволюционистката теза, че „държавата е жив организъм”, който обаче „има дълбоки корени в почвата”. Подобно на Бокъл, преди него, той се опитва да анализира държавата от гледна точка на отношенията и с пространството (т.е. със Земята). Оттук и основният му постулат, че „държавата се нуждае от повече земя за да живее”. Според него: „Политическата организация на територията превръща държавата в организъм, в който влиза и определена част от земната повърхност, така че особеностите на държавата се определят от спецификата на народа и на територията и. Като определящи са размерите, разположението и границите, след това – вида и формата на държавната територия с нейната растителност, водни басейни и ресурси и, накрая, отношението и към другите територии” (9) . Тоест, развитието на държавата и нейната форма пряко зависят от територията, границите и пространствените и отношения с другите държави. Според Ратцел: ”Държавата възниква там, където цялото общество се обединява в името на цели, които са общи за всички негови членове и могат да бъдат постигнат само с общи усилия за определен отрязък от време...” (10) . Държавата се формира от териториалния релеф и мащаб и тяхното осмисляне от народа. Тоест, в нея се отразява обективната географска даденост и субективното общонационално осмисляне на тази даденост, чиито израз е политиката. За „нормална” Ратцел смята онази държава, която най-органично съчетава географските, демографски и етнокултурни параметри на нацията. Той отбелязва, че: „...държавите са пространствени явления, управлявани и оживявани от това пространство, затова именно географията следва да се занимава с тяхното описание, сравняване и измерване. Държавите се вписват във веригата от процеси и явления, олицетворяващи експанзията на Живота и дори представляват нейната върхова точка”.


Ясно е, че Ратцел е разбирал пространствената експанзия на държавата като естествен и жив процес, подобен на нарастването на живите организми. Според него, държавата, разглеждана като биологичен организъм, е подложена на същите влияния, както и всичко живо на планетата (12) .

Именно защото разглежда държавата като биологичен организъм и продукт на органичната еволюция, Ратцел смята, че същностните и характеристики се определят от нейната територия и местоположение, а просперитетът и зависи от това, доколко успешно тя се приспособява към условията на средата. Сред основните пътища за нарастване мощта на този организъм, според Ратцел, е териториалната експанзия, или разширяването на жизненото пространство ( Lebensraum ). С помощта на това понятие той се опитва да обоснове тезата, че основните икономически и политически проблеми на Германия са породени от несправедливите граници, стесняващи динамичното и развитие.

В анализите си, Ратцел използва като основа именно пространствените характеристики. Но, според него, пространството е нещо повече от физико-географско понятие и не се покрива с територията, която заема една държава. Пространството е и политическа сила, влияеща върху човека, определяща визията му за околния свят, както и поведението му.

Всички изброени дотук тези на Ратцел са основополагащи принципи на геополитиката в онази нейна форма, в която и предстои да се развие малко по-късно от последователите не немския географ. Нещо повече, отношението към държавата като „жив пространствен организъм” се превръща в своеобразна ос на геополитическата методика. Подобен подход е ориентиран към синтетичния анализ на целия комплекс от явления, независимо дали последните принадлежат към обществената сфера, или към природата.

Но отношението към държавата, като към жив организъм, предполага и отказ от концепцията за „ненакърнимост на границите”. Защото ако държавата се ражда, расте и загива, като всяко живо същество, тогава нейното пространствено разширяване или свиване също са естествени процеси, свързани с вътрешния и жизнен цикъл. Ратцел, разбира се, съзнава, че завземането на чужди територии не може да стане мирно и „хармонично”, без военен сблъсък. Затова той твърди, че: „Самата същност на държавите е такава, че те се развиват в конкуренция със съседите си, като наградата в повечето случаи е присъединяването на част от територията им” (15) . Защо нещата се развиват по този начин? „Нацията расте като се увеличава броят на принадлежащите към нея, а страната – като увеличава територията си. И тъй като един нарастващ народ се нуждае от нови земи, той излиза извън границите на своята територия. Първоначално той използва онези земи, вътре в страната, които все още не са усвоени – т.нар. вътрешна колонизация. Но, ако последните се окажат недостатъчни, народът се насочва навън и тогава се наблюдават всички онези форми на пространствения ръст... които, в края на краищата, неизбежно водят до завоюването на нови земи: тоест, към т.нар. външна колонизация, с която обикновено са свързани войните и завоеванията” (16) . Така, Ратцел стига до извода, че претенциите на Германия за повече колонии е следствие от ественото биологично развитие, уж присъщо на всеки млад и силен (държавен) организъм (17) . Според него, наличието на „народ без достатъчно собствено пространство” неизбежно го тласка към стремежа да се сдобие със земя, т.е. към война. Така обаче, той придава на войната характеристиките, едва ли не, на природен закон (18) . Нищо чудно,че критиците му го упрекват, че е създал своеобразен „империалистически катехизис”. Впрочем, самият той не крие националистическите си възгледи. Но за него е далеч по-важно да създаде концептуален инструмент за адекватно осъзнаване на историята на държавите и народите в отношенията им с пространството, затова съзнателно се стреми да пробуди „усещането за пространство” у тогавашния немски елит, принадлежащите към който възприемат сухите географските данни като чиста абстракция. Ратцел смята, че голямото пространство поддържа живота и, че потребността на хората от такова пространство и от ефективното му използване ще се превърне във фундаментален принцип на международната политика през ХХ век. Той вярва, че в бъдеще ще доминират големите държави, заемащи големите континентални пространства като Северна Америка, Евразия, Австралия или Южна Америка.

Според Ратцел, „държавите демонстрират тенденция да се врастват в естествените затворени пространства” (19) . Като този стремеж може да бъде удовлетворен само в границите на съответните континенти. Той смята, че ако действително иска да бъде „велика”, една държава трябва да разполага с пространствена основа на площ от около пет млн.кв.км (20) . Можем да си представим, какви територии би трябвало да присъедини Германската империя (т.нар. Втори Райх), чиято площ по онова време е била „само” 550 хил.кв.км.

В същото време, Ратцел съумява да предвиди и очертае един от най-важните въпроси на геополитическата наука – за ролята на морето в развитието на цивилизацията. В книгата си „Морето като източник на могъществото на народите” (1900) (25) , той посочва необходимостта всяка велика държава да развива своите военно-морски сили, доколкото това се изисква от глобалния мащаб на една пълноценна експанзия. Според него, онова, което някои народи и държави (Англия, Испания, Холандия и др.) осъществяват спонтанно, сухопътните държави (Ратцел, естествено, има предвид най-вече Германия) трябва да правят съвсем съзнателно, защото наличието на флот е необходимо условия за постигане на статут на „световна държава” ( Weltmacht ).

В трудовете на Ратцел се лансира и придобилата впоследствие (с различни нюанси и с различни допълнения) голяма популярност геополитическа идея за „океанския цикъл”. В нея особено значение се придава на Средиземно море и Атлантика, като най-важните стратегически райони на планетата. Особено значение, от съвременна гледна точка, има оценката му за значението на басейна на Тихия океан, който Ратцел нарича „океана на бъдещето”, предвиждайки, че този регион ще се превърне в зона на активна дейност и сблъсък на интересите на много водещи световни държави, поради изгодното му стратегическо положение, уникални ресурси и огромни размери. Държавите, доминиращи в Тихия океан, ще доминират и в света. Затова Ратцел смята, че именно в Тихоокеанския регион ще се изясняват и решават сложните силови отношения между петте водещи световни държави: Великобритания, САЩ, Русия, Китай и Япония. Той и учениците му стигат до извода, че именно там ще избухне и решаващият конфликт между морските и континенталните сили, довеждайки до катастрофален финал цикличната еволюция на човешката история (26) . В същото време, в този конфликт континенталните държави, разполагащи с огромни природни ресурси, разполагат с определено предимство пред морските държави, лишени от достатъчно пространство, като собствена геополитическа база.

В книгата си „За законите на пространсствения ръст на държавите” (1901) Ратцел извежда седем закона на експанзията, или на „пространствения ръст на държавата”:

- пространството на държавите нараства, паралелно с ръста на тяхната култура;

- пространственият ръст на държавите е съпроводен и от други симптоми на развитието: развитие на идеите, търговията и производството, мисионерска дейност и повишена активност в различни сфери;

- ръстът на държавите се осъществява чрез присъединяването или поглъщането на по-малки страни;

- границата е периферен орган на държавата и в това си качество отразява нейния възход, силата или слабостта и, както и всички промени в държавния организъм;

- в процеса на нарастването си, държавата се стреми да постави под контрол най-ценните елементи на околната физическа среда – брегови линии, речни басейни, равнини, богати на ресурси райони и т.н.;

- началният импулс за пространствения ръст на една държава, по правило, идва отвън и е свързан с промените в цивилизационното ниво на съседните територии;

- общата тендеция към сливане и поглъщане на по-слабите нации, в рамките на развитието, преминава от една държава към друга, набирайки мощ в хода на този преход (27) , т.е. непрестанно тласка държавите към още по-голяма териториална експанзия (28) .


Тези закони е трябвало да обосноват неизбежността на териториалните завоевания. Тяхната същност е в това, че според Ратцел, държавата, в хода на своето естествено развитие, трябва да заема все по-голямо пространство. Или, както казва един от учениците му: „Държавите демонстрират тенденция да се врастват в естествени затворени пространства... и изглежда, че този стремеж може да бъде реализиран само в границите на континентите” (29) .

Очевидно, в теорията на Фридрих Ратцел акцентът се измества от предимно географския (най-вече описателен)аспект от въздействието на околната среда върху народите и държавите (включително върху политиката им), към политическия или дори политико-стратегическия аспект на ролята и влиянието на географския фактор и, най-вече, ролята на пространството. Тоест, Ратцел поставя в центъра на изследванията си географската обусловеност на политическия живот, отношението между държавата и земята, отношението между външната политика на държавата и географското пространство.

Първоначално, идеите на Ратцел се споделят единствено от тесния кръг на най-близките му ученици (Хелмолт, Екерт, Хенш) (31) . Но Първата световна война променя позициите на немския научен елит и, най-вече, на географите. Книгите му оказват голямо влияние върху формирането на немската географска школа. В тях Ратцел се опитва да приспособи основните постановки на различните чуждестранни географски школи към спецификата на историческото развитие на Германия, повдигайки за първи път проблемите за териториалния ръст и мощта на държавата от гледна точка на нейните пространствени характеристики. До голяма степен, именно върху неговите книги базират концепциите си шведът Кьелен и германецът Хаусхофер. Идеите му влияят върху французина Видал дьо ла Блаш, британеца Макиндер и руските евразийци (Пьотр Савицкий, Лев Гумильов и др.).

Рудолф Кьелен и раждането на геополитическата наука

Геополитиката дължи името си на шведския учен Йохан Рудолф Кьелен (1864-1922) – известен юрист, изкуствовед и професор в университетите на Гьотеборг и Упсала. В трудовете му се съдържат основните принципни постановки на геополитическата наука. Според него, мощта е дори по-важен фактор за гарантиране съществуването на една държава, отколкото законът, защото последният може да бъде наложен само със сила.

В книгата си „Великите държави” (1910) Кьелен се опитва да докаже, че, поради географското си положение, малките страни са обречени на зависимост от „големите” (или „великите”), които пък – пак поради своята „географска съдба” – са натоварени с мисията да ги обединят в големи географски и икономически „комплекси”. Кьелен посочва, че подобни „комплекси” – и в частност, САЩ, Британската и Руската империи, се оформят още през ХVІІІ-ХІХ век, докато формирането на голям европейски „комплекс” (или единството на Европа) вероятно ще бъде извършено под егидата на Германия.

Последната теза на Кьелен за „необходимостта от обединяването на Европа и ключовата роля на Германия” всъщност е и основната идея в геополитическата му теория. Той доразвива геополитическите принципи на Ратцел по отношение на конкретната историческа ситуация в тогавашна Европа, довеждайки до логическия им завършек идеите му за „континенталната държава” по отношение на Германия, като доказва, че в контекста на Европа именно Германия е онова пространство, притежаващо необходимата „осова динамика”, което е призвано да структурира около себе си останалите европейски държави.

Така, Кьелен интерпретира Първата световна война като естествен геополитически конфликт между динамичната експанзия на Германия (държавите от Оста) и противодействащите и периферни европейски (и неевропейски) държави (Антантата). Именно различието в геополитическата динамика на ръста – която е низходяща за Великобритания и Франция и възходяща за Германия – предопределя и разпределението на силите в този сблъсък. При това, според него, Германия продължава да се отъждествява в геополитически план с Европа, въпреки поражението и в световната война.

За първи път Кьелен използва понятието „геополитика” в книгата си „Държавата като форма на живот” (1916). В нея, той (подобно на Ратцел) концентрира основното си внимание върху природата на държавата: „Държавата не е случаен или изкуствен конгломерат, обединяващ различните страни на човешкия живот и съществуващ само благодарение на формулираните от юристите закони. Тя е дълбоко вкоренена в историческите и конкретните реалности, присъщ и е органичният ръст, т.е. ... държавата е биологично образувание, или живо същество”. И като такова, то се подчинява на законите на ръста: „... силните, жизнеспособни държави, разполагащи с ограничени пространства, се подчиняват на категоричния императив за разширяване на собственото пространство по пътя на колонизацията, сливането (обединението), или завоеванието” (33) . Държавата, като такава, намира най-пълното си изражение в империята – като общност на териториите и пространствата. Оттук и изводът, че геополитиката (като политическа наука)следва да даде своя принос за изясняване същността на държавата. За разлика от геополитиката, политическата география изучава местообитаването на човешките общности, във връзка с останалите елементи на Земята” (34) . Кьелен приписва на държавата „преди всичко инстинкт за самосъхранение, тенденция към нарастване и стремеж към власт” и смята, че цялата история на човечеството представлява борба за пространство, стигайки до извода, че „великата държава, опирайки се на военната си мощ, предявява претенции и простира влиянието си далеч отвъд пределите на собствените си граници”. Той открито заявява, че „великите държави са експанзионистки по презумпция” и заключава, че пространството на вече поделения днешен свят може да бъде преразпределено само със сила. Но, ако Ратцел разглежда държавата като „нисш тип организъм”, сравнявайки я с водораслите (35) , Кьелен смята, че „държавите, взети в историческото си развитие... представляват, подобно на хората, чувстващи и мислещи организми” (37) . И тъй като, според него, борбата за съществуване е в основата на живота на всеки организъм, то и държавите се развиват в съответствие с нейните правила. Според Кьелен в живота на държавата, борбата за съществуване е борба за пространство. Той подчертава, че: „жизнеспособните държави, чието пространство е ограничено, са подчинени на категоричния политически императив: да разширят територията си по пътя на колонизацията, обединението или завоеванието. Някога пред подобно предизвикателство е била изправена Англия, днес пред него са изправени Япония и Германия. Както се вижда, тук не става дума за някакъв инстинктивен стремеж към завоевание, а за естествен и необходим ръст, породен от необходимостта за оцеляване” (40) .

Разбира се, Кьелен не отрича, че в хода на „неизбежното нарастване на държавата” под въпрос се оказва бъдещето на малките държави, тъй като „появата на все повече велики (или просто големи) държави става за сметка на малките” (41) . В резултат от което, „малките държави... или биват изтласквани към периферията, или се съхраняват в граничните зони, или просто изчезват” (42) , като подобно развитие се намира „отвъд общоприетите представи за справедливо и несправедливо” (43) .

Според Кьелен, икономиката на държавата не може да бъде нито чисто аграрна, нито изцяло индустриална. Като решение на проблема, той предлага своеобразен автархичен модел при който обаче не става дума за затваряне на границите с митнически (или други) бариери, а за автархия, заменяща системата на „отворените врати” със система на „затворените сфери на влияние” (45) .

Споделяйки тезата на Ратцел за ключовото значение на физическите условия на външната среда при формирането на държавата, Кьелен добавя към него и такива аспекти като културата, икономиката, народа, формата на управление и т.н

В книгата си „Държавата като форма на живот”, Кьелен се опитва да анализира анатомията на държавната мощ и нейния географски фундамент. Той посочва необходимостта от органично съчетаване на петте взаимносвързани елементи на политиката, в най-широкия смисъл на това понятие. Според него, в този контекст, държавата се състои от пет жизнени сфери: държавата като географско пространство; държавата като народ; държавата като икономика; държавата като общество и държавата като управление.

Що се отнася до геополитиката, Кьелен я дефинира така: „това е наука за държавата като пространствено въплътен географски организъм” (47) . Впрочем, освен „геополитиката”, той лансира още четири нови понятия, с които, според него, би трябвало да се обозначат основните раздели на политическата наука:

•  икономическа политика (изучаваща държавата, като икономическа сила);

•  демополитика („изследване на динамичните импулси, които народът предава на държавата” – т.е. своеобразен аналог на „антропогеографията на Ратцел);

•  социополитика (изучаване на социалния аспект на държавата);

•  кратополитика („изучаване на формите на управление и на властта и взаимоотношенията им с правните проблеми и социо-икономическите фактори”).


Макар че в повечето западноевропейски страни (включително в родната му Швеция) геополитическите идеи на Кьелен не предизвикват кой знае какво внимание, те много бързо стават популярни в Германия.

Геополитическата концепция за Mittel е uropa

В Германия, геополитиката възниква на основата на интелектуалната традиция на Прусия и т.нар. Втори Райх, която разглежда използването на сила като prima ratio в отношенията между държавите. Така, в завещанието си пруският крал Фридрих ІІ Велики се опитва да докаже, че страната му не може да се развива нормално в тогавашните си „тесни” граници. В периода на борбата за обединение на Германия под егидата на Прусия, доктрината за „естествените граници” се развива в две посоки: на „естествените езикови” и на „естествените релефни граници”. Като в първия случай става дума за обединяването в една държава на всички територии, населени с немскоезично население, докато втората (която получава широко разпространение) предвижда създаването на т.нар. Велика Германия, в която да влиза не само Австрия, но и редица територии на Полша, Русия, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, Швейцария и др. През 1875 Пол Лагард пише, че Германия може да изпълни мисията си на „умиротворител на Европа”, само ако в границите и „бъдат включени всички земи между Емс и устието на Дунав, от Мемел до Триест и от Мец до бреговете на Буг. Само такава Германия ще може да гарантира самостоятелното си съществуване и да се справи с обединените сили на Франция и Русия” (51) .

Въпреки блестящата дипломация на Ото фон Бисмарк, истината е, че Вторият Райх дължи появата си най-вече на пруската военна мощ. Самата Прусия традиционно се разглежда от нейния елит като своеобразен военен лагер, обграден отвсякъде с врагове. Неслучайно и самият Бисмарк отбелязва, че единствената ефективна граница на Германия е нейната армия. Така, постепенно се формира териториалната концепция на обширната и могъща Mitteleuropa („Срединна Европа”, която не бива обаче да се отъждествява изцяло с Централна Европа), начело с Германия, способна да защити останалите народи от региона от външна опасност, особено от Франция на Запад, и от Русия на Изток. Самата Германия се отъждествява именно със своето „срединно положение” ( Mittellage ), като това е формулирано още през 1818 от известния представител на мистичното направление в немското протестантство Арнд, според който: „Бог ни е поставил в центъра на Европа, ние сме сърцето на нашата част от света”. По-късно идеята за Mitteleuropa се обогатява от учени като Адолф Ласеон, Карл Лампрехт, Леополд фон Ранке, Херман Онкен, както и от шведските им колеги Рудолф Кьелен и Свен Хедин. Своят завършен вид тя получава в книгата на Йозеф Парч “ Mitteleuropa ” (1906) и труда на евангелисткия пастор Фридрих Науман, носещ същото заглавие и появил се през 1915.

Подобно на Кьелен, Науман защитава тезата, че Германската империя трябва да превърне в сфера на геополитическата си експанзия страните, разположени между Атлантическия океан и Персийския залив, Балтика и Адриатика, доказвайки, че цялата тази зона има обща «географска съдба», не включва никакви, разделящи я, «естествени граници» и не търпи да бъде «раздробявана». Науман лансира и идеята за прословутата ос на тази експанзия Берлин-Багдад, извеждайки я от предшестващото историческо развитие на огромната територия на Mitteleuropa и Близкия изток. За разлика от пангерманските проекти, Mitteleuropa е чисто геополитическа концепция, в която ударението се поставя не върху етническата общност, а върху общата географска съдба. Така, проектът на Науман предвижда интеграцията на Германия, Австрия, дунавските страни, Османската държава и, в по-далечна перспектива, Франция.

Алфред Маън и концепцията за „морската сила”

Макар че американският адмирал и историк Алфред Маън (1840-1914) не използва термина „геополитика”, методиката на анализа, както и изводите му съответстват точно на геополитическия подход. Ако Ратцел, Макиндер и Хаусхофер поставят ударението върху предимствата на континенталните държави, Маън – напротив – лансира тезата за предимството на морските (океанските) сили.

Признавайки първостепенното вляние на военноморските сили във военната история и държавната съдба, Маън се опитва да открие непосредствената връзка между географското положение на държавата, „характера на народа” и „морската мощ”. Според него, „историята на крайбрежните нации” се определя най-вече от „разположението, дължината и очертанията на бреговата линия”, както и от „числеността и характера на населението”. За него търговията е основния геополитически инструмент, а военните действия трябва само да гарантират максимално благоприятните условия за формирането на планетарна търговска цивилизация. Маън очертава три основни аспекта на икономическия цикъл: производство, навигация и колонии, като смята, че има шест критерия за анализ на позицията и геополитическия статут на държавата:

•  географското положение: достъп до откритите морета и възможност за морски комуникации, а също способност да се контролират стратегически важните региони и да се застрашава чрез флота противниковата територия;

•  „физическата конфигурация”, т.е. конфигурацията на морското крайбрежие и количеството пристанища, разположени по него – от това зависи търговският просперитет и стратегическата защитеност;

•  дължината на територията (т.е. дължината на бреговата линия);

•  числеността на населението (която е свързана със способността на държавата да строи кораби и да ги използва);

•  националният характер – т.е. способността на нацията за успешна търговия, защото морската сила се основава именно на мирната и свободна търговия;

•  политическият характер на управлението – от това зависи преориентацията на най-добрите човешки и природни ресурси към формирането на националната морска мощ.

Тоест, геополитическата концепция на Маън се базира изключително на морската сила и нейните интереси. Като образец за такава сила той смята древния Картаген, както и Великобритания през ХVІІ-ХІХ век. Впрочем, Маън смята „морската сила” за специфичен тип цивилизация – чиято максимална ефективност я прави естествен претендент за световно господство.

През 1890 той публикува първата си книга, която моментално се превръща в класически труд по военна стратегия – „Влиянието на морската сила върху историята 1660-1783”. В нея той се опитва да докаже, че историята на Европа и Америка е пряко свързана с развитието на военно-морския флот. Основната идея на Маън, упорито налагана във всичките му книги, е, че морската сила в значителна степен определя историческите съдби на страните и народите. Обяснявайки превъзходството на Великобритания над останалите държави в края на ХІХ век, той отбелязва: „адекватното използване на моретата и контрола върху тях са само звено от веригата на обмена, с чиято помощ държавите акумулират богатство, но това е централното и звено”. Според Маън, при благоприятното съчетаване на споменатите по-горе шест критерия за геополитическата позиция на една държава, в действие влиза формулата: военен флот + търговски флот + военно-морски бази = морска сила, което той резюмира по следния начин: „Не завземането на отделни неприятелски кораби или конвои (пък макар те да са много), разклаща финансовата мощ на нацията, а тоталното морско превъзходство, позволяващо установяването на контрол над океаните и затваряне на пътищата, по които търговските кораби се движат от неприятелските брегове към откритите морета – а подобно превъзходство може да бъде постигнато само с помощта на големи флотове” (54) . На тази база, Маън обосновава необходимостта от превръщането на САЩ в могъща военно-морска държава, способна да съперничи на най-големите и силни империи по онова време. Той смята, че съдбата на Америка е свързана именно с моретата и, че тази “ Manifest Destiny ” („проявена съдба”) (55) изисква в своя първи етап стратегическата интеграция на целия американски континент, а след това – и налагането на световна хегемония.

Следва да признаем, че тези предвиждания на Маън се оказват почти пророчески. По негово време, САЩ нито са сред водещите световни държави, още по-малко е очевиден техният „морски цивилизационен тип”. Така, през 1905 британецът Макиндер все още причислява САЩ към „сухопътните държави”, влизащи в т.нар. „външен полумесец” и ги третира като „полуколониално стратегическо продължение на морската Британска империя”. Десет години по-рано обаче, адмирал Маън предсказва планетарно бъдеще именно за Америка, като водеща морска сила, пряко влияеща върху съдбините на света. За целта, според него, тя трябва: активно да си сътрудничи с британците, да пречи всячески на германските морски претенции и внимателно да следи японската експанзия в Тихия океан за да я спре, когато се наложи, както и да координира с европейците съвместните действия срещу азиатските народи.


Независимо от Макиндер, Маън стига до същия извод относно главната опасност за „морската цивилизация”, посочвайки че това са континенталните държави от Евразия – на първо място Русия и Китай, следвани от Германия. Именно борбата с Русия – с тази „непрекъсната континентална маса на Руската империя простряла се от Западна Мала Азия до японския меридиан на Изток” той определя като дългосрочна стратегическа задача.

Маън лансира на глобално ниво прословутият „принцип на анакондата”, използван от американския генерал Макклелън по време на Гражданската война (1861-65) и заключаващ се в блокирането на вражеските територии откъм морето и по бреговите линии, което води до постепенното изтощаване на противника.

Маън е наясно, че северното, континентално полукълбо е ключово в световната политика и борбата за влияние. В рамките на Евразия, като най-важен компонент на северното полукълбо, той определя Русия, разглеждайки териториите между 30-тия и 40-тия паралели в Азия, като конфликтна зона между руската сухопътна и британската морска мощ. Според него, доминацията в този регион би могла да се удържи с помощта на верига от ключови бази по периферията на Евразия. Маън дори предрича, че някой ден САЩ, Великобритания, Германия и Япония ще се обединят срещу Русия и Китай. Той разглежда САЩ като краен западен аванпост на европейската цивилизация и мощ, нуждаещ се от укрепване на военно-морските си сили за да се превърне в световна държава.

През целия ХХ век американската военна стратегия следва именно идеите на Маън, които и носят минимален успех по време на Първата световна война, значителен – по време на Втората и пълен триумф в Студената война. Което дава основание да определим американския адмирал като „баща” на съвременния атлантизъм.

Видал дьо ла Блаш и „географията на човека”

Пол Видал дьо ла Блаш (1845-1918) е създателят на френската школа на „географията на човека”, изучаваща най-вече въздействието на географската среда върху индивида и, в частност, на местните природни условия върху историята на конкретния регион. През 1891 той започва да издава списанието “ Annales de Geographic ”. Възгледите му се формират под въздействие на богатата френска географска и историческа традиция и в значителна степен противоречат на концепцията на основателя на геополитиката Фридрих Ратцел. Впрочем, френската интерпретация на съвременните геополитически аспекти на международните отношение се развива тъкмо като опозиция на германската геополитика. Така, ако в центъра на концепцията на Ратцел са географското положение на държавата и „чувството за пространство”, Видал дьо ла Блаш поставя в центъра на своята човека, полагайки основите на т.нар. „антропологична школа” в политическата география, като своеобразен френски алтернативен вариант на осмисляне на геополитическите проблеми.

На Дьо ла Блаш е чужд географският фатализъм, той придава по-голямо значение на човешката воля и инициатива, лансирайки тезата, че „човекът, също както и природата, следва да се разглежда като географски фактор”, активно въздействащ и насочващ процесите на планетата, в рамките на целия природен комплекс (57) .

Дьо ла Блаш счита, че Германия е единствената могъща европейска държава, чиято геополитическа експанзия съзнателно бива блокирана от останалите развити европейски държави. Тъкмо в това той вижда най-голямата опасност за мира на континента и смята за необходимо отслабването на немската мощ.

Това отношение към Германия обяснява факта, че Дьо ла Блаш определя Франция като част от общия „фронт на морските сили”, ориентиран против континенталните държави. Към противоположната позиция се придържат представителите на германофилското течение във френската геополитика, каквито са адмирал Лавал и генерал Дьо Гол.

Въпреки, че в книгата си „Описание на географията на Франция” Дьо ла Блаш споделя отношението на немските геополитици към географския фактор и неговото влияние върху културата, той смята, че Ратцел и последователите му очевидно надценяват този чисто природен фактор, смятайки го за определящ. Според него, човекът е не по-малко важен фактор, при това той „притежава и собствена инициатива”, т.е. не е просто елемент от декора, а главният изпълнител в пиесата.

Именно критиката срещу апологизирането на пространствения фактор от Ратцел, помага на Видал дьо ла Блаш да формулира собствената си геополитическа концепция – т.нар. „посибилизъм” (от лат. р ossibilis – възможен). Спорен него, политическата история има два аспекта – пространствен (географски) и времеви (исторически). Като географският фактор се съдържа в околната среда, а историческият – в самия човек (като „носител на инициативата”) (59) . Критикувайки германските си колеги, че смятат релефа за определящ фактор в политическата история на държавите, той предлага географското, пространствено положение да се разглежда по-скоро като потенциал, който може да се актуализира, действително превръщайки се в реален политически фактор, но това може и да не се случи. То, до голяма степен, зависи от субективния фактор – човекът, населяващ конкретното пространство.

През 1917 Дьо ла Блаш публикува фундаменталния си труд „Източна Франция”, в която доказва исконната принадлежност на Елзас и Лотарингия към френската държава, отхвърляйки немските претенции към тях. В същото време той лансира идеята за превръщането на тези територии в зона на взаимно сътрудничество между Франция и Германия.

Ключово понятие в геополитическата концепция на Видал дьо ла Блаш е това за локалния характер на цивилизационното развитие, в чиято основа той поставя т.нар. „клетки” или „огнища”. Тези първични клетки (елементи на цивилизацията) представляват съвсем малки общности, формиращи се в хода на взаимодействието между човека и обкръжаващата го природа. В рамките на тези относително изолирани „клетки” постепенно и произволно се оформя и специфичен „начин на живот”. Тоест, човекът се формира и открива себе си във взаимодействие с околната среда, в същото време и природата разкрива възможностите си само в рамките на това взаимодействие с човека. „Географската индивидуалност – отбелязва Дьо ла Блаш – не е нещо предварително зададено от природата – тя е само резервоар, в който спи заложената от природата енергия и тя може да бъде събудена само от човека” (61) .

Взаимодействайки си, тези „клетки”, или „първични елементи”, постепенно образуват онази цивилизационна „тъкан”, която, разширявайки се, обхваща все по-големи територии. Като това взаимодействие не е постъпателен процес, а се развива на тласъци, които нерядко водят да катастрофи и регрес. Не по-малко разнообразни са и формите на взаимодействието между „първичните клетки” на цивилизацията”: те варират от заимстване и сливане до почти пълното унищожаване на „другия”. Според Видал дьо ла Блаш процесът на взаимодействие между цивилизациите засяга най-вече „северното полукълбо - от Средиземноморския регион до Китайско море” и тъкмо на тази зона той отделя особено внимание в своята концепция. В рамките на северното полукълбо, и най-вече в Западна и Централна Европа, взаимодействието между „първичните елементи” на цивилизацията се извършва практически непрекъснато и политическите образувания, „сменяйки се едно друго, се вписват в една или друга конфигурация на взаимодействащите помежду си множество неголеми „огнища”, общности – тези своеобразни микрокосмоси”. Сближаването и смесването на тези разнородни елементи води до „формирането на империите, религиите и държавите, върху които повече или по-малко сурово минава валякът на историята”. Именно благодарение на тези малки „огнища” се съхранява приемствеността в Римската империя, а след това в Западната и Източната и части, в имперските държавни образувания на персите, Сасанидите и т.н. (докато в обширни зони на Източна Европа и Западна Азия цивилизационният процес нерядко прекъсва за да бъде възобновен едва по-късно и то частично) (62) .

Според Дьо ла Блаш, спецификата на Европа е в това, че тук (като никъде другаде) непосредствено съседстват най-разнообразни географски условия: планини и морета, горски масиви и степи, големи реки, течащи от юг на север и свързващи различните зони, плодородни крайбрежни почви, силно изрязана брегова линия, както и обусловен от всичките тези условия климат, който не поощрява паразитното съществуване, но не е и чак толкова суров та да парализира човешката енергия. Всички тези фактори водят до формирането в европейското пространство на голямо разнообразие от отделни „огнища”, локални сфери и малки общности със свой „начин на живот”, намиращи се в постоянно взаимодействие. Така заимстването и способността да се възприемат най-различни външни влияния се превръщат в основа на динамизма и богатството на европейската цивилизация (63) .

Както Ратцел, така и Дьо ла Блаш, не отричат възможността от появата на единна световна държава. Но, докато Ратцел свързва това с териториалния ръст на държавите, който според него е универсална тенденция, Видал дьо ла Блаш (който, между другото, също отделя особено внимание на комуникациите) смята, че подобна световна държава би могла да възникне в резултат от взаимодействието между отделните континентални огнища, както и, че този процес може в бъдеще да доведе до постепенното осъзнаване на човека като „гражданин на света” (67) .

Ключова особеност в геополитическата концепция на Дьо ла Блаш е тезата за постепенното преодоляване на противоречията между морските и континенталните държави и формирането на принципно нови отношения между земята и морето: континенталните пространства стават все по-проницаеми, а разгърнатите комуникационни мрежи ги ориентират към морските пътища, докато в същото време нараства зависимостта на морето от връзките с континенталните зони. Изводът му е, че ”взаимното проникване” между земята и морето е универсален процес (68) .

„Посибилизмът” на Дьо ла Блаш се възприема от повечето геополитически школи като корекция на твърдия географски детерминизъм на по-старото поколение геополитици. Във Франция той поставя началото на националната школа в географията, представители на която са Деманжон, Готман, Брюн, Мартон и др., а влиянието му се усеща и в немската геополитическа школа на Карл Хаусхофер.


Геоисторията на Хилфорд Макиндер

Британският учен и политик Хилфорд Джон Макиндер (1861-1947) преподава в Оксфордския и Лондонския университети и е директор на престижната Лондонска школа по икономика. Като политик-либерал, той участва в подготовката на Версайския мирен договор, чиято основна геополитическа идея, отразява собствените му позиции. Както е известно, този договор укрепва статута на Западна Европа като „крайбрежна база” на морските сили (т.е. на англосаксонския свят) и предвижда създаването на лимитрофни държави, които да разделят германците и руснаците, препятствайки формирането на стратегически континентален алианс между тях.

През 1904 Макиндер чете пред Кралското географско дружество прословутия си доклад за „Географската ос на историята”, който съдържа в основни линии неговата геополитическа концепция, определени корекции в която авторът нанася през 1919 и 1943.

Според тази концепция, географското положение е определящо за съдбата на народите и държавите, като влиянието му върху външната и вътрешната държавна политика не намалява в хода на историческото развитие, а – напротив – става все по-голямо. Основната идея на Макиндер е, че огромното вътрешно пространство на Евразия играе ролята на „осов регион” в световната политика и история, господството над който е основа за планетарна доминация.

Макиндер е убеден, че всяка континентална държава (независимо дали Русия, Германия, или дори Китай) заемаща доминиращи позиции в „осовия регион”, може да заобиколи по фланговете „морския свят”, част от който е преди всичко Великобритания. Поради това той предупреждава за опасността от руско-германско сближаване, способно да обедини най-големите и динамични „осови” народи, които биха могли да съкрушат британската мощ. Като едно от средствата това да не се допусне, Макиндер предлага укрепване на разбирателството между Русия и Великобритания.

Според Макиндер,„централността” е относително понятие и може да варира в конкретния географски контекст. Но от планетарна гледна точка, в центъра на света се намира Евразийският контенент, в чиито център пък е „хартлендът” ( heartland – т.е. сърцевината на света). Хартлендът е средоточие на континенталните маси на Евразия и най-благоприятния географски плацдарм за контрол над света. В първия си фундаментален труд Макиндер не използва термина „хартленд”, който всъщност е лансиран за първи път от сънародника му Файъргрийв през 1915 (69) , но именно с неговата концепция се асоциира това ключово геополитическо понятие.

Хартлендът е ключова територия в един по-общ контекст – т.е. в границите на т.нар. Световен остров, в който Макиндер включва Азия, Африка и Европа, опитвайки се да очертае йерархията на планетарното пространство посредством система от концентрични кръгове. В нейния център е „географската ос на историята” – геополитическо понятие, тъждествено в географски план с Русия и съвпадащо с „хартленда”. След него идва „вътрешният или периферен полумесец”, който обхваща крайбрежните пространства на Евразийския континент. Според Макиндер, „вътрешният полумесец” е зоната на най-интензивно цивилизационно развитие. Което съвпада с историческата хипотеза, че цивилизацията възниква първоначално по бреговете на реките или моретата. Следва „външният, или островният полумесец” – зона, която е изцяло външна (в географски и културен план) спрямо континенталната маса на Световния остров.

Макиндер определя като основна задача на англосаксонската геополитика да не допусне формирането на стратегически континентален съюз около „географската ос на историята”. Следователно, стратегията на силите от „външния полумесец” е в откъсването на максимално количество крайбрежни пространства от „хартленда” и поставянето им под влиянието на „островната цивилизация”. „Изместването на силовия баланс към „осовата държава”, съпровождащо нейната експанзия към периферните пространства на Евразия, би позволила използването на огромните континентални ресурси за създаването на могъщ морски флот, което пък отваря пътя към световна империя. Последното би било възможно, ако Русия се обедини с Германия. Заплахата от подобно развитие ще застави Франция да влезе в съюз с морските държави, като тя, Италия, Египет, Индия и Корея се превърнат в брегови бази за флотилиите на морските държави, целящи да разпилеят силите на „осовия ареал” по всички направления и така да им попречат да концентрират усилията си за създаването на могъщ военен флот”.

Всъщност, Макиндер е първият, формулирал един действително глобален геополитически модел. Според него, целият ход на историята се определя от следните процеси. От центъра към периферията на хартленда се осъществява постоянен натиск от страна на т.нар. „сухоземни разбойници”, нагледен израз на който са монголските нашествия, които обаче са предшествани от скитите, хуните, аланите и т.н. Той твърди, че цивилизациите, свързани с „географската ос на историята” имат „авторитарен, йерархичен, недемократичен и нетърговски” характер. Според Макиндер, първоначално като географска ос на историята – т.е. като хартленд, се очертава Централна Азия, откъдето монголците разпространяват влиянието си в Азия и значителна част от Европа. След епохата на Великите географски открития обаче, силовият баланс се променя в полза на морските държави и най-вече на Великобритания. Той обаче смята, че новите средства за транспортна комуникация и най-вече железниците отново ще променят този баланс в полза на сухопътните държави. Между тези два полярни цивилизационно-географски импулси се намира зоната на „вътрешния полумесец”, която има двойнствен характер, постоянно е подложена на противоположни културни влияния и поради това е най-подвижна и се превръща в територия на приоритетно развитие на цивилизацията.

Според Макиндер, човешката история се развива около континенталната ос, като най-ясно развитието и се усеща в пространството на „вътрешния полумесец”, докато за хартленда е характерен „застиналият архаизъм”, а за „външния полумесец” – цивилизационният хаос.

Макиндер разделя цялата геополитическа история на света на три епохи:

•  Доколумбовата епоха, в която народите от периферията на Световния остров (например римляните)живеят под постоянната заплаха да бъдат завоювани от силите на „хартленда”. За римляните тези сили се олицетворяват от германците, хуните, аланите, персите и т.н., а за средновековния „ойкумен” – от монголската империя;

•  Колумбовата епоха, в която представителите на „вътрешния полумесец” (бреговите зони) тръгват да завоюват все още неизвестните територии на планетата, без никъде да срещнат сериозна съпротива;

•  Постколумбовата епоха, в която вече няма незаети земи и динамичните пулсации на цивилизациите ги обричат на сблъсък, въвличайки народите от планетата в глобална гражданска война.

В книгата си „Демократичните идеали и реалността” (1919) Макиндер развива теорията си за осовия регион, променяйки някои постановки. Така, в хартленда са включени Тибет и Монголия – на Изток, както и Централна и Източна Европа – на запад. Потвърждавайки опасенията си от нов възход на Германия, той посочва, че само тя, или Русия, могат да получат господстващи позиции в Световния остров, даващи им възможност да се превърнат и във велики морски държави. Сложната си геополитическа конструкция Макиндер въплъщава в прочутата максима, че: „Който управлява Източна Европа, доминира в хартленда, който управлява хартленда, господства над Световния остров, а който доминира в Световния остров, господства над света” (71) . Затова, според него, предотвратяването на следваща световна война изисква създаването на блок от независими държави между Германия и Русия, за запазване на силовия баланс в Евразия (72) . Тази постановка се осъществява в изграждането на зоната от буферни държави в Източна Европа след 1919, макар, че както показва през 1938 Мюнхенското споразумение, въпросната буферна зона се оказва неефективна и светът е хвърлен в нова катастрофална война.

Именно Макиндер залага в англосаксонската геополитика, която половин век по-късно се трансформира в геополитиката на САЩ и Северноатлантическия пакт, основната им тенденция: с всички средства да препятстват възможността от появата на евразийски блок (т.е. формирането на стратегически съюз между Русия и Германия), геополитическото усилване на хартленда и неговата експанзия. Устойчивата русофобия, демонстрирана от Макиндер има не толкова идеологически, колкото геополитически характер, а основната му геополитическа постановка е, че островното положение на Великобритания изисква тя да се противопостави на силите, разположени в т.нар. „люлка на сътресенията” – т.е. зоната на границата между Европа и Азия, между Урал и Кавказ. Именно оттам, според Макиндер, вървят преселенията на народите, открай време застрашаващи древните цивилизации, затова обединението или съюза между нациите, намиращи се от двете страни на „люлката на сътресенията” (и, в частност, на руснаците и германците) застрашава интересите на Великобритания, задължавайки я да обедини под егидата си народите, обитаващи „покрайнините” на Евразия. Той смята, че именно това обосновава британските претенции за цялата евразийска периферия (т.е. Средиземноморието, Близкия изток, Индия и Югоизточна Азия, плюс създаването на опорни пунктове в Китай), както и политиката за стратегическо „обкръжаване” на Германия и британският съюз с Япония.

Анализирайки концепцията на Макиндер не можем да отминем друг важен детайл: британецът никъде и никога не дава ясно и точно описание на западните граници на хартленда. Макар да посочва, че в стратегически план хартлендът включва Балтийско море, Дунав, Черно море, Мала Азия и Армения, той не отива по-нататък, което едва ли е случайно. Всъщност, кой би дръзнал да очертае ясна и фиксирана линия в тази вечно неспокойна и конфликтна част от Европейския континент? Крехката граница, установена след Първата световна война, рухва изцяло още през 1939. На пръв поглед, Втората световна война завършва с установяването на по-стабилна разделителна линия между западната и източна част на Европа, която би могла условно да се приеме и за западна граница на хартленда. Но през 90-те години на миналия век тя също рухна.

През 1943, в разгара на Втората световна война, 82-годишният Макиндър се появява на страниците на авторитетното списание „Форийн Афеърс” със статията си „Светът и завоюването на мира” (74) , в която заявява, че ако Съветският съюз излезе победител в схватката си с Германия, ще се превърне в най-могъщата сухопътна държава на планетата. В същото време той в значителна степен ревизира геополитическата си концепция. В новата му схема, хартлендът включва и Сахара, пустините на Централна Азия, Арктика и субарктичните територии на Сибир и Северна Америка. Според този модел Северният Атлантик се превръща в „Средиземен океан”. Макиндер обявява това пространство за „опорна точка на планетата”, отделен от другия основен регион – мусонните територии на Индия и Китай. С нарастване мощта на последния, той може да се превърне в противовес на хартленда. В тази версия, която самият той нарича „втора географска концепция”, Макиндер се отказва от предишното ясно изразено противопоставяне между морските и сухопътните държави. Което едва ли е учудващо, имайки предвид, че в двете световни войни континентални и морски държави участват в едни и същи съюзи (англо-руската Антанта от 1907, тройната ос Рим-Берлин-Токио, или пък антинацистката коалиция между САЩ, Великобритания и СССР).


Като цяло, идеите на Макиндер не са приети лесно от научната общност, макар, че самият той е смятан както за авторитетен учен, така и за опитен политик. Дори фактът, че в продължение на почти половин век участва във формирането на британската външнополитическа стратегия, поставяйки в основата и собствената си интерпретация на политическата и географската история на света, не може да накара скептиците да признаят качествата и достойнствата на геополитическата му концепция.

Тя обаче оказва огромно влияние върху по-нататъшното развитие на самата геополитическа наука. Макиндер се ползва с голяма популярност, при това не толкова във Великобритания, колкото в САЩ. Впрочем, концепцията му се превръща в крайъгълен камък и при създаването на прочутата Мюнхенската геополитическа школа на Карл Хаусхофер.

Както вече споменах, тезите на Макиндер се сблъскват с много сериозни критики, като основната причина за това е, че те се появяват малко преждевременно. Концепцията му е глобална по своята същност, докато при появата и светът е бил все още предимно европоцентричен. Затова пък глобалният и характер намира своя конкретен израз след Втората световна война, когато е поставена в основата на американската доктрина на сдържането. Но, каквито и да са били идеологическите мотиви, лежащи в основата и, по същество тя е насочена към неутрализацията на контролирания от Русия (СССР) хартленд и недопускане на неговата доминация над Световния остров. В крайна сметка, въпреки критиките, като всяка оригинална теория, концепцията на Макиндер продължава своя живот, привличайки вниманието на теоретиците и политиците, като интересът към нея е право пропорционален на промените в глобалната геополитическа ситуация, където всяка сериозна промяна отново възвръща интереса към доктрината на Макиндер.

Имперската геостратегия на Никълъс Спикмън

Американецът от холандски произход Никълъс Спикмън (1893-1943)е социолог и професор в Йейлския университет. Именно той възражда американската геополитическа школа, последван от хора като Джон Дюи, Джеймс Бърнъм, Дж. Кифър и др. Спикмън смята, че „терминът геополитика е подходящ за анализа и подреждането на данните, необходими за вземането на решения по конкретните външнополитически въпроси” (79) . В известен смисъл Никълъс Спикмън е последовател на адмирал Маън, но, под влиянието на Макиндер, у него се забелязва и определен „сухопътен уклон”.

За разлика от първото поколение геополитици, за Спикмън географията, сама по себе си, не представлява голям интерес, още по-малко пък го вълнува влиянието на релефа върху националния характер. Той разглежда геополитиката като най-важния инструмент на конкретната международна политика, като аналитичен метод и система от формули, позволяващи изработването на максимално ефективна стратегия.

Основните възгледи на Спикмън са изложени в книгата му „Стратегията на Америка в световната политика” (1942), както и в издадения посмъртно труд „География на света” (1944), в които посочва десетте критерия, определящи геополитическата мощ на държавата: повърхността на територията, природата на държавните граници, големината на населението, наличието или липсата на полезни изкопаеми, финансовата мощ, етническата еднородност, нивото на социална интегрираност, политическата стабилност и националният дух. Ако сумарният резултат от оценката на геополитическите възможности на една държава по тези критерии се окаже сравнително ниска, въпросната държава е принудена да стане част от по-голям стратегически съюз, жертвайки част от суверенитета си за да си гарантира глобална геополитическа протекция.

В основата на доктрината си, Спикмън поставя не толкова геополитическото осмисляне на мястото на САЩ, като морска сила, в света, колкото необходимостта от контрол над бреговите зони на Евразия: Европа, арабските държави, Индия, Китай и т.н. с цел постигане на окончателна победа в битката между континенталните и морските сили. Ако Макиндер разглежда глобалния дуализъм като нещо вечно, Спикмън смята, че тоталният контрол върху „римленда” (т.е. крайбежните зони) ще гарантира окончателната победа над сухопътните държави. На практика, това е по-нататъшното развитие на тактиката на „анакондата”, лансирана още от Маън.

Спикмън смята, че Макиндер е надценил геополитическото значение на хартленда. Самият той определя като ключ за контрола над планетата не хартленда, а евразийския пояс от крайбрежни територии (т.нар. „маргинален полумесец”, включващ морските държави от Европа, Близкия и Среден Изток, Индия, Югоизточна Азия и Китай). Според Спикмън, евразийската континентална маса плюс северните крайбрежия на Африка и Австралия формират три концентрични зони: хартлендът на северния Евразийски континент, обкръжаващата го буферна зона и маргиналните морета и отдалечените от центъра Африкански и Австралийски континенти.

Вътрешната зона, около която се групират всички останали, е централното ядро на евразийския хартленд. Около тази континентална маса, между северния континент и двата южни континента, т.е. от Великобритания до Япония, преминава Великият морски път на света. Той започва във вътрешните и периферни морета на Западна Европа, в Балтийско и Северно море, преминава през европейското Средиземноморие и Червено море, пресича Индийския океан, минава през азиатското Средиземноморие до крайбрежните морета на Далечния изток (Източнокитайско и Японско), стигайки накрая до Охотско море. Между центъра на евразийската континентална маса и този морски път е разположена голяма концентрична буферна зона, включваща Западна и Централна Европа, Турция, Иран и Афганистан, Тибет, Китай и Източен Сибир, както и три полуострова – Арабския, Индийския и Бирманско-Сиамския. Именно тази зона Спикмън нарича евразийски римленд ( rimlend ), разделяйки света на две части: хартленд и римленд.

Като геополитик,той е наясно за предимствата на „маргиналния полумесец” за бъдещата глобална стратегия на САЩ и насочва вниманието на американския елит към него още по времето, когато последният е подвластен на наивно-примитивния „уилсъниански” политически идеализъм. Според него, хартлендът получава всичките си културни импулси именно от бреговите зони и затова тъкмо римлендът е истинския ключ към световна хегемония. Така Спикмън перефразира прочутата геополитическа формула на Макиндер по следния начин: „който доминира над римленда, доминира над Евразия, а който доминира над Евразия, държи съдбата на света в ръцете си”.

Той очертава три големи центрове на световно могъщество: атлантическото крайбрежие на Северна Америка, европейското крайбрежие и Далечният изток, като допуска възможността от появата на четвърти център в лицето на Индия. От всички тях, Спикмън определя като особено ценно за САЩ европейското крайбрежие, тъй като самата Америка възниква като трансатлантическа проекция на европейската цивилизация.

Според него, САЩ разполагат с изгодна централна позиция по отношение на хартленда и римленда. Затова той настоява те да имат трансатлантически и транстихоокеански бази на „ударна” дистанция от Евразия за да контролират силовия баланс по протежение на целия римленд.

Очевидно е, че тезата на Спикмън (явно или неявно) обосновава водещата роля на САЩ в следвоенния свят. Тъй като книгите му са писани по време на войната, той смята, че това следва да се реализира в партньорство със Съветския съюз и Великобритания. След 1945 обаче глобалната геополитическа ситуация се променя радикално, също както и ролята на Съединените щати. По друг начин започват да звучат пренебрегваните и критикувани преди геополитически концепции на американските стратези, като започнем с Маън и свършим със Спикмън и Робърт Строс-Юпе. Както правилно отбелязва Ендрю Джорджи, концепцията за регионалната силова зона представлява първото енергично изложение на геополитическата теория за интервенционизма, която „включва защитата на определени глобални американски интереси, формулирани в Атлантическата харта и гарантирането им със съответната военна сила и провеждането на последователна и по-реалистична външна политика” (82) .

След края на Втората световна война, действително се налага лансираният от Спикмън модел на света „хартленд – римленд”, в чиято основа е противопоставянето между най-могъщата континентална държава от хартленда (СССР) и най-могъщата морска държава от „външния полумесец” (САЩ), разделени от римленда, като „контактна зона”. В съответствие с този модел на Спикмън се формулира и американската геополитика на сдържането.

На свой ред, съветската геополитика е огледално отражение на американската, като в идеологически план тя се обосновава с т.нар. „пролетарски интернационализъм” (докато тази на САЩ – с „отхвърлянето на комунизма”). Американското „сдържане” означа формирането на антисъветски алианси на територията на римленда: НАТО в Европа, СЕНТО в Западна Азия, СЕАТО – в Източна Азия. В рамките на римленда се развива основният геополитически сблъсък, изразяващ се в редица по-големи или по-малки въоръжени конфликти: войните в Корея, Близкия изток, Виетнам, Камбоджа, Афганистан.

Впрочем, Спикмън внася още един важен елемент в геополитическата картина на света, видяна от позицията на „морската сила” – понятието за „Срединния океан” ( Midland Ocean ). Тъй като смята именно „бреговата зона” за основна историческа територия на цивилизацията, той приема средиземноморският ареал в древността като културен образец, разпространил се по-късно и във вътрешността на континента и прилага същата схема спрямо Атлантическия океан, който се превръща в обединяващ фактор и „вътрешно море” на атлантическата цивилизация, характерна за която е общата култура, либерално-демократичната идеология и единството на политическата, етична и технологична съдба. Спикмън поставя ударение върху ролята на интелектуалния фактор в новата атлантическа общност. Според него, Западна Европа и източното крайбрежие на Америка се превръщат в „мозъка на тази общност”. Чиито своеобразен нервен и силов център са САЩ с техния търговски и военно-промишлен комплекс.

Редица идеи на Спикмън (и на последователя му Уйлям Кърк, развил теорията за римленда) биват подкрепени от някои европейски геополитици, които виждат във високата оценка на „бреговите територии” възможност отново да превърнат Европа в ключов фактор за съдбините на света. Разбира се, за целта им се налага да отхвърлят концепцията за „Срединния океан”.


Независимо от това, Спикмън си остава един от най-ярките и последователни представители на „атлантическата геополитика”, който, наред с адмирал Маън, бихме могли да квалифицираме като „баща на атлантизма” и „идеен вдъхновител на НАТО”.

Бележки :

1 Maull О. Friedrich Ratzel zum Gedachtnis // Zeitschrift fur Geopolitik . — 1929. — H . 8. — S . 617.

2 За влиянието на дар винизма върху Ратцел вж .: Ratzel F. Anthropogeographie. — S. XXXI.

3 Вж .: Gyorgy A. Geopolitics. The New German Science. — Berkeley . — 1944. — P. 152.

4 Основният смисъл на теорията на Хетнер е, че обществото не осъзнава самостоятелните вътрешни закономерности. Законите, по които се развива то, му се налагат отвън — от природната необходимост. “...Географската обусловеност означава не насилие на природата над человека, а мотивиране на човешките действия от природата”, — твърди Хетнер. (Gesetzmassigkeiten und Zufall in der Geographic. — Jahrg. 11. — H. 1. — S. 6.) Последното, според него, изцяло се намира в сферата на случайността. Така, “природата” се пренася от обективния в субективния свят, превръщайки се в синоним на случайността и произвола в соответствие с интересите на възраждащият се германски имперски дух.

5 Ratzel F. Anthropogeographie. Bd. 1. — Stuttgart . — 1899. — S. 7.

6 Ратцель Ф. Народоведение. Т. 1. — М. — 1893. — С. 3.

7 Пак там.

8 Пак там. — С. 9.

9 Ratzel F. Politische Geographic. — Mimchen-Lpz. — 1897. — S. 4. ' 1(1 Ibid. —S. 115—116.

11 Ibid. — S. 19.

12 Ibid. — S. 3.

13 Ibid.— S. 5.

14 Ibid.

15 Ibid. — S. 247.

16 Ibid. — S. 129.

17 Вж .: Ratzel F. Politische Geographic. — Miinchen - Lpz. — 1897. — S. 8—10.

18 “На всяко държавно образувание, стремящо се да се възвиси, на всеки растящ народ (Volkstum) е вътрешно присъща тенденцията да разпространява собствената си власт върху онази сфера на общуването, която обещава да удовлетвори икономическите му потребности”. (Dix A. Geographische Abmndungstendenzen in der Weltpolitik // Geographische Zeitschrift. — 1911. — H. I. — S. 1.)

19 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1927.— H. 9. — S. 813.

20 Ratzel F. Politische Geographic. — S. 321.

21 Ibid. — S. 346.

22 Ibid. — S. 359.

23 Ibid. — S. 346.

24 Ibid. — S. 262.

25 Ratzel F. Das Meer als Quelle der Voelkergroesse. — Lpz. — 1900.

26 Вж .: Gyorgy A. Op. cit. — P. 159.

27 Вж .: Strausz-Hupe R. Geopolitics. The Struggle for Space and Power. — N.Y. — 1942.— P. 30—31.

28 Ratzel F. Ueber die Gesetze des raeumlicher Wachstiim der Staaten. — Lpz. — 190i.

29 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1927. — H. 9. — S. 813. т

30 Ученикът на Ратцел - социал-демократът Г.Е. Граф се опитва да приложи въпросната теза към марксистката философия. Според него: “Грешката на Карл Маркс и на много негови ученици е, че отделят цялото си внимание на икономическите и социални факти, пренебрегвайки първичните природни факти”. (“Die Landkarte Europas gestern und morgen”, — В., 1919. — S. 29.)

31 Феликс Хенш се опитва да обоснове с помощта на геополитическия анализ германската експанзия в Африка. Виж статиите му: “Германската колониална империя. Политико-географски очерк” (Geographische Zeitschrift. — 1906. — H. 10, 11) и “Подялбата на Африка”, (Пак там. — 1912. — № 7), Хасерт, Запер, Шене.

32 Нюрнбергский процесс. Сборник материалов. Т. 1. — М. — 1952. — С. 200.

33 Цит . по : Dorpalen A. The World of General Haushofer. Geopolitics in Action. — N.Y. — 1942.— P. 52.

34 Kjellen R. Der Staat als Lebensform. — B. — 1917. — S. 46.

35 Ratzel F. Politische Geographic. — S. 9. 3filbid. —S. 11.

37 Kjellen R. Der Staat als Lebensform. — S. 31—32.

38 Ibid. — S. 37—38.

39 Ibid. — S. 51.

40 Ibid. — S. 75.

41 Ibid. . — S. 74.

42 Ibid.— S. 81—82.

43 Ibid. — S. 87.

44 Ibid.— S. 142.

45 Ibid. — S. 143.

46 Kjellen R. Der Staat als Lebensform. — B. — 1917. — S. 53.

47 Ibid.

48 Вж .: предисловието на Карл Хаусхофер към книгата : Ratzel F. Erdenmacht und Volkerschicksal. — Stuttgart . — 1940. — S. IX.

49 Ibid. — S. XXVI.

50 Статията на Карл Хаусхофер в сборника “ Bausteine zur Geopolitik ”, S . 59.

51 Lagarde P. Deutsche Schriften. — Gottingen . — 1892. — S. 113—114.

52 Маън пише книгите си по поръчка на американския мултимилионер

Карнеги. По инициатива на адмирал Тирпиц, съчиненията на Маън веднага се превеждат на немски, а споменатото по-горе произведение се предлага на немските читатели от редакцията на “Военноморско обозрение” по времето, когато германският Втори Райх реализира мащабната си програма за създаване на флот. Още преди това съчиненията на Маън се популяризират от пангермански настроените кръгове. (Вж.: Ерусалимский А.С. Внешняя политика и дипломатия германского империализма в конце XIX века. — С.307.)

53 Мэхэн А.Т. Влияние морской силы на историю. 1660—1783. — М.-Л. — 1941, —С.23.

54 Мэхэн А.Т. Влияние морской силы на историю. — С. 110.

55 Wienberg A.K. Manifest Destiny. — Baltimore . — 1935.

56 Вж.: Дементьев И.П. Идейная борьба в США по вопросам экспансии (на рубеже XIX — XX вв.). — М. — 1973. — С. 120.

57 Vidal de la Blache P. La geographic politique, apropos des ecritsdeM. Frederic Ratzel // Annales de geographic. — P. — 1898. — P. 97—111.

58 Vidal de la Blache P. Tableau de la Geographic de la France. — P. 1903.

59 Vidal de la Blache P. Principes de geographic humaine. — P. — 1922.

60 Vidal de la Blache P. La France de l'Est. — P.: A.Colin, 1919.

61 Vidal de la Blache P. La geographic Humaine. — P.: A.Colin, 1921. — P. 46— 47, 103—117.

62 Ibid. — P. 211— 213. "Ibid..—P. 213—214.

64 Ратцель Ф. Человечество как жизненное явление на земле. — М.: Книжное дело, 1901. —С. 131.

65 Пак там. — С. 84, 94—95.

66 Пак там. — С. 105—106.

67 Vidal de la Blache P. La geographic Humaine. — P. 274.

68 Ibid. — P. 272—273.

69 Вж .: Fairgrieve J. Geography and World Power. — N.Y. — 1941. — Ch. XVIII.

70 Mackinder H.J. Democratic Ideals and Reality: A Study in the Politics of Reconstruction. — N.Y. — 1919. — P. 11.

71 Вж .: Mackinder H.J. Democratic Ideals and Reality. — N.Y. — 1962. — P. 113.

72 Mackinder H.J. Democratic Ideals and Reality. — P. 150.

73 Вж .: Strausz-Hupe R. Op. cit. — P. 148.

74 Mackinder H.J. The Round World and the Winning of the Peace // Foreign affairs. — 1943. — Vol. XXI. — № 4.

75 Mackinder H.J. The Round World and the Winning of the Peace // Foreign affairs. — 1943. — Vol. XXI. — № 4.

76 Forum. — 12 Marz 1954. — S. 3.

77 Вж .: Предисловието на Карл Хаусхофер към книгата : Fairgrieve J. Geographic und Weltmacht. — В . — 1925. — S. 2

78 Цит. по книгата: Семенов Ю.Н. Фашистская геополитика на службе американского империализма. — М.: Госполитиздат. — 1952. — С. 142.

79 Spykman N.J. The geography of the peace. —N.Y. — 1944. — P. 7.

80 Spykman N. America 's Straregy in World Politics. — Hamden . — 1942. — P. 41.

81 Celerier P. Gcopolitique et geostrategie. — P. — 1961. — P. 16.

82 Gyorgy A. Op. cit. — P. 257—258.

83 Spykman N.J. American Strategy in World politics. The United States and the balance of power. — N.Y. — 1942. — P. 4—6.

84 Dorpalen A. Op. cit. — P. 13.

85 Ibid.

86 Международное право в избранных документах. — М. — 1957. — Т. 1. — С. 113.

87 Viollate A. Essais d'histoire diplomatique americaine. — P. — 1905. — P. 210.

88 Spykman N.J. Op. cit. — P. 89.

* Втората от серията статии, посветени на възникването, развитието и фундаменталните проблеми на геополитическата наука. Повече за автора – вж. Геополитика – бр.2/06.

{rt}

Към „бащите-основатели” на класическата геополитика от края на ХІХ и първата половина на ХХ век можем да причислим германеца Фридрих Ратцел, шведа Рудолф Кьелен, американците Алфред Маън, Никълъс Спикмън и Исая Боумън, британците Хилфорд Макиндер и Джеймс Файъргрийв (допълнил известната геополитическа схема на Макиндер).

Известно е, че традиционните представи за международните отношения се базират най-вече върху територията, суверенитета и сигурността на държавата, т.е. все върху фактори на международната политика. В интерпретацията на бащите-основатели на геополитиката обаче, централно място при определянето на външната политика на една или друга държава се отрежда на нейното географско положение. Смисълът на геополитиката, според тях, е в извеждането на преден план на пространственото, т.е. териториалното начало. Първоначално, геополитиката се тълкува почти изключително като стремеж за установяване на контрол (военен и политически) върху съответните територии. Неслучайно един от първите, опитали се да обвържат политиката и географията и анализират политиката на една или друга държава в зависимост от географското и положение и спецификата на заеманото от нея пространство е германският учен и основоположник на политическата география Фридрих Ратцел.

Антропогеографията на Ратцел

Както отбелязва Ото Маул, „без Фридрих Ратцел развитието на геополитиката би било немислимо и именно той е истинския баща на геополитическата наука” (1) . Самият Ратцел обаче не използва този термин в трудовете си, а говори за „политическа география”.

Той завършва Хайделбергския университет, после участва във Френско-пруската война от 1870, а шест години по-късно защитава докторска дисертация за емиграцията в Китай. После е професор по география в Лайпцигския университет, а през 1890 става член на Пангерманската лига на Карл Петерс. В Хайделберг, Фридрих Ратцел е близък с професор Ернст Хекел, който пък е ученик на Дарвин. Затова едва ли е чудно, че при разработването на своята теория Ратцел използва редица дарвинистки идеи. Под тяхно влияние, той разглежда държавата като жив организъм, борещ се за съществуването си (2) . Развивайки идеите на географския детерминизъм, в духа на Карл Ритер и британския социолог Хърбърт Спенсър, Ратцел пренася в социалната област закономерностите на развитието на животинския и растителен свят. Той разглежда земното кълбо като единно цяло, неразривна част от което е човекът и смята, че индивидът трябва да се приспособява към средата си, по същия начин както го правят растенията и животните. Ратцел обаче е първият, който стига до извода, че именно пространството е най-важния политико-географски фактор. Основното, отличаващо концепцията му от останалите, е убеждението, че пространството е не просто територията, която се заема от държавата, а е сред атрибутите на нейната мощ. Според него, пространството, само по себе си, е политическа сила. Тоест, в концепцията на Ратцел пространството е нещо повече от физико-географско понятие – то представлява онези природни рамки, в които се осъществява експанзията на народите. Като всяка държава и нация имат собствена „пространствена концепция”, т.е. идея за възможните граници на териториалните си владения. Упадъкът на държавата, смята Ратцел, е резултат от отслабването на пространствената и концепция и чувството и за пространство (3) . Пространството обуславя не само физическата еволюция на нацията, но и менталното и отношение към околния свят. Тоест, визията на човека за света зависи от пространството, което той обитава.

Ратцел е силно повлиян от възхода на САЩ, на които посвещава две свои книги. Той отбелязва, че „чувството за пространство” у американците е изключително развито, тъй като те са изправени пред задачата да усвоят огромни „празни” пространства разполагайки със значителния „политико-географски” опит на европейската история. Тоест, американците съзнателно реализират онова, до което Старият свят достига интуитивно и постепенно. Така Ратцел дава първата формулировка на изключително важната геополитическа концепция за „световната държава” ( Weltmacht ). Той отбелязва, че в своето развитие големите държави демонстрират тендеция към максимална географска експанзия, която постепенно излиза на глобално ниво. Следователно, рано или късно, географското развитие следва да навлезе в континенталната си фаза. Прилагайки този принцип, изведен от американския опит на политическо и стратегическо обединяване на континенталните пространства, към Германия, Ратцел и предрича съдбата на континентална свръхдържава.

През 1882, в Щутгарт, излиза фундаменталният му труд „Антропогеография”, в който той формулира основните си идеи: връзката между еволюцията на народите и демографията с географските дадености; влиянието на релефа върху културното и политическо формиране на народите и т.н..

Анализирайки оформянето на геополитическата наука, струва си да обърнем внимание на факта, че именно описателната политическа география, поставя пред геополитиците въпроса за географската обусловеност на държавното развитие. Тази теза, лансирана от Алфред Хетнер (4) , е развита от Ратцел във фундаменталната му геополитическа постановка за географската обусловеност не само на появата и развитието на държавата, но и на всички политически явления.

В следващия си труд „Народознание” (1893) Ратцел поставя ударението върху географската обусловеност на политическия живот, анализирайки отношението между външната политика на държавата и географското пространство. Разглеждайки държавата като биологичен организъм той посочва тясната и връзка с населяващият я етнос и с природните условия. Наред с местоположението на народа, според Ратцел, от голямо значение за по-нататъшното развитие на цивилизацията е гъстотата на населението, която той също смята за ключов пространствен фактор, отбелязвайки, че: „...по-голямата гъстота на населението гарантира не само енергичното развитие на нацията, но и е непосредствен стимул за културния и възход” (8) .

Основният труд на Ратцел „Политическа география” се появява през 1897. В него той доказва, че почвата е оснопополагащ и постоянен фактор, около който се формират интересите на народите. Историческото развитие се предопределя от почвата и територията. Ратцел се основава на това, че човешката история е история на приспособяването на хората към околната среда. От което следва еволюционистката теза, че „държавата е жив организъм”, който обаче „има дълбоки корени в почвата”. Подобно на Бокъл, преди него, той се опитва да анализира държавата от гледна точка на отношенията и с пространството (т.е. със Земята). Оттук и основният му постулат, че „държавата се нуждае от повече земя за да живее”. Според него: „Политическата организация на територията превръща държавата в организъм, в който влиза и определена част от земната повърхност, така че особеностите на държавата се определят от спецификата на народа и на територията и. Като определящи са размерите, разположението и границите, след това – вида и формата на държавната територия с нейната растителност, водни басейни и ресурси и, накрая, отношението и към другите територии” (9) . Тоест, развитието на държавата и нейната форма пряко зависят от територията, границите и пространствените и отношения с другите държави. Според Ратцел: ”Държавата възниква там, където цялото общество се обединява в името на цели, които са общи за всички негови членове и могат да бъдат постигнат само с общи усилия за определен отрязък от време...” (10) . Държавата се формира от териториалния релеф и мащаб и тяхното осмисляне от народа. Тоест, в нея се отразява обективната географска даденост и субективното общонационално осмисляне на тази даденост, чиито израз е политиката. За „нормална” Ратцел смята онази държава, която най-органично съчетава географските, демографски и етнокултурни параметри на нацията. Той отбелязва, че: „...държавите са пространствени явления, управлявани и оживявани от това пространство, затова именно географията следва да се занимава с тяхното описание, сравняване и измерване. Държавите се вписват във веригата от процеси и явления, олицетворяващи експанзията на Живота и дори представляват нейната върхова точка”.

Към „бащите-основатели” на класическата геополитика от края на ХІХ и първата половина на ХХ век можем да причислим германеца Фридрих Ратцел, шведа Рудолф Кьелен, американците Алфред Маън, Никълъс Спикмън и Исая Боумън, британците Хилфорд Макиндер и Джеймс Файъргрийв (допълнил известната геополитическа схема на Макиндер).

Известно е, че традиционните представи за международните отношения се базират най-вече върху територията, суверенитета и сигурността на държавата, т.е. все върху фактори на международната политика. В интерпретацията на бащите-основатели на геополитиката обаче, централно място при определянето на външната политика на една или друга държава се отрежда на нейното географско положение. Смисълът на геополитиката, според тях, е в извеждането на преден план на пространственото, т.е. териториалното начало. Първоначално, геополитиката се тълкува почти изключително като стремеж за установяване на контрол (военен и политически) върху съответните територии. Неслучайно един от първите, опитали се да обвържат политиката и географията и анализират политиката на една или друга държава в зависимост от географското и положение и спецификата на заеманото от нея пространство е германският учен и основоположник на политическата география Фридрих Ратцел.

Антропогеографията на Ратцел

Както отбелязва Ото Маул, „без Фридрих Ратцел развитието на геополитиката би било немислимо и именно той е истинския баща на геополитическата наука” (1) . Самият Ратцел обаче не използва този термин в трудовете си, а говори за „политическа география”.

Той завършва Хайделбергския университет, после участва във Френско-пруската война от 1870, а шест години по-късно защитава докторска дисертация за емиграцията в Китай. После е професор по география в Лайпцигския университет, а през 1890 става член на Пангерманската лига на Карл Петерс. В Хайделберг, Фридрих Ратцел е близък с професор Ернст Хекел, който пък е ученик на Дарвин. Затова едва ли е чудно, че при разработването на своята теория Ратцел използва редица дарвинистки идеи. Под тяхно влияние, той разглежда държавата като жив организъм, борещ се за съществуването си (2) . Развивайки идеите на географския детерминизъм, в духа на Карл Ритер и британския социолог Хърбърт Спенсър, Ратцел пренася в социалната област закономерностите на развитието на животинския и растителен свят. Той разглежда земното кълбо като единно цяло, неразривна част от което е човекът и смята, че индивидът трябва да се приспособява към средата си, по същия начин както го правят растенията и животните. Ратцел обаче е първият, който стига до извода, че именно пространството е най-важния политико-географски фактор. Основното, отличаващо концепцията му от останалите, е убеждението, че пространството е не просто територията, която се заема от държавата, а е сред атрибутите на нейната мощ. Според него, пространството, само по себе си, е политическа сила. Тоест, в концепцията на Ратцел пространството е нещо повече от физико-географско понятие – то представлява онези природни рамки, в които се осъществява експанзията на народите. Като всяка държава и нация имат собствена „пространствена концепция”, т.е. идея за възможните граници на териториалните си владения. Упадъкът на държавата, смята Ратцел, е резултат от отслабването на пространствената и концепция и чувството и за пространство (3) . Пространството обуславя не само физическата еволюция на нацията, но и менталното и отношение към околния свят. Тоест, визията на човека за света зависи от пространството, което той обитава.

Ратцел е силно повлиян от възхода на САЩ, на които посвещава две свои книги. Той отбелязва, че „чувството за пространство” у американците е изключително развито, тъй като те са изправени пред задачата да усвоят огромни „празни” пространства разполагайки със значителния „политико-географски” опит на европейската история. Тоест, американците съзнателно реализират онова, до което Старият свят достига интуитивно и постепенно. Така Ратцел дава първата формулировка на изключително важната геополитическа концепция за „световната държава” ( Weltmacht ). Той отбелязва, че в своето развитие големите държави демонстрират тендеция към максимална географска експанзия, която постепенно излиза на глобално ниво. Следователно, рано или късно, географското развитие следва да навлезе в континенталната си фаза. Прилагайки този принцип, изведен от американския опит на политическо и стратегическо обединяване на континенталните пространства, към Германия, Ратцел и предрича съдбата на континентална свръхдържава.

През 1882, в Щутгарт, излиза фундаменталният му труд „Антропогеография”, в който той формулира основните си идеи: връзката между еволюцията на народите и демографията с географските дадености; влиянието на релефа върху културното и политическо формиране на народите и т.н..

Анализирайки оформянето на геополитическата наука, струва си да обърнем внимание на факта, че именно описателната политическа география, поставя пред геополитиците въпроса за географската обусловеност на държавното развитие. Тази теза, лансирана от Алфред Хетнер (4) , е развита от Ратцел във фундаменталната му геополитическа постановка за географската обусловеност не само на появата и развитието на държавата, но и на всички политически явления.

В следващия си труд „Народознание” (1893) Ратцел поставя ударението върху географската обусловеност на политическия живот, анализирайки отношението между външната политика на държавата и географското пространство. Разглеждайки държавата като биологичен организъм той посочва тясната и връзка с населяващият я етнос и с природните условия. Наред с местоположението на народа, според Ратцел, от голямо значение за по-нататъшното развитие на цивилизацията е гъстотата на населението, която той също смята за ключов пространствен фактор, отбелязвайки, че: „...по-голямата гъстота на населението гарантира не само енергичното развитие на нацията, но и е непосредствен стимул за културния и възход” (8) .

Основният труд на Ратцел „Политическа география” се появява през 1897. В него той доказва, че почвата е оснопополагащ и постоянен фактор, около който се формират интересите на народите. Историческото развитие се предопределя от почвата и територията. Ратцел се основава на това, че човешката история е история на приспособяването на хората към околната среда. От което следва еволюционистката теза, че „държавата е жив организъм”, който обаче „има дълбоки корени в почвата”. Подобно на Бокъл, преди него, той се опитва да анализира държавата от гледна точка на отношенията и с пространството (т.е. със Земята). Оттук и основният му постулат, че „държавата се нуждае от повече земя за да живее”. Според него: „Политическата организация на територията превръща държавата в организъм, в който влиза и определена част от земната повърхност, така че особеностите на държавата се определят от спецификата на народа и на територията и. Като определящи са размерите, разположението и границите, след това – вида и формата на държавната територия с нейната растителност, водни басейни и ресурси и, накрая, отношението и към другите територии” (9) . Тоест, развитието на държавата и нейната форма пряко зависят от територията, границите и пространствените и отношения с другите държави. Според Ратцел: ”Държавата възниква там, където цялото общество се обединява в името на цели, които са общи за всички негови членове и могат да бъдат постигнат само с общи усилия за определен отрязък от време...” (10) . Държавата се формира от териториалния релеф и мащаб и тяхното осмисляне от народа. Тоест, в нея се отразява обективната географска даденост и субективното общонационално осмисляне на тази даденост, чиито израз е политиката. За „нормална” Ратцел смята онази държава, която най-органично съчетава географските, демографски и етнокултурни параметри на нацията. Той отбелязва, че: „...държавите са пространствени явления, управлявани и оживявани от това пространство, затова именно географията следва да се занимава с тяхното описание, сравняване и измерване. Държавите се вписват във веригата от процеси и явления, олицетворяващи експанзията на Живота и дори представляват нейната върхова точка”.

Страница 2

Ясно е, че Ратцел е разбирал пространствената експанзия на държавата като естествен и жив процес, подобен на нарастването на живите организми. Според него, държавата, разглеждана като биологичен организъм, е подложена на същите влияния, както и всичко живо на планетата (12) .

Именно защото разглежда държавата като биологичен организъм и продукт на органичната еволюция, Ратцел смята, че същностните и характеристики се определят от нейната територия и местоположение, а просперитетът и зависи от това, доколко успешно тя се приспособява към условията на средата. Сред основните пътища за нарастване мощта на този организъм, според Ратцел, е териториалната експанзия, или разширяването на жизненото пространство ( Lebensraum ). С помощта на това понятие той се опитва да обоснове тезата, че основните икономически и политически проблеми на Германия са породени от несправедливите граници, стесняващи динамичното и развитие.

В анализите си, Ратцел използва като основа именно пространствените характеристики. Но, според него, пространството е нещо повече от физико-географско понятие и не се покрива с територията, която заема една държава. Пространството е и политическа сила, влияеща върху човека, определяща визията му за околния свят, както и поведението му.

Всички изброени дотук тези на Ратцел са основополагащи принципи на геополитиката в онази нейна форма, в която и предстои да се развие малко по-късно от последователите не немския географ. Нещо повече, отношението към държавата като „жив пространствен организъм” се превръща в своеобразна ос на геополитическата методика. Подобен подход е ориентиран към синтетичния анализ на целия комплекс от явления, независимо дали последните принадлежат към обществената сфера, или към природата.

Но отношението към държавата, като към жив организъм, предполага и отказ от концепцията за „ненакърнимост на границите”. Защото ако държавата се ражда, расте и загива, като всяко живо същество, тогава нейното пространствено разширяване или свиване също са естествени процеси, свързани с вътрешния и жизнен цикъл. Ратцел, разбира се, съзнава, че завземането на чужди територии не може да стане мирно и „хармонично”, без военен сблъсък. Затова той твърди, че: „Самата същност на държавите е такава, че те се развиват в конкуренция със съседите си, като наградата в повечето случаи е присъединяването на част от територията им” (15) . Защо нещата се развиват по този начин? „Нацията расте като се увеличава броят на принадлежащите към нея, а страната – като увеличава територията си. И тъй като един нарастващ народ се нуждае от нови земи, той излиза извън границите на своята територия. Първоначално той използва онези земи, вътре в страната, които все още не са усвоени – т.нар. вътрешна колонизация. Но, ако последните се окажат недостатъчни, народът се насочва навън и тогава се наблюдават всички онези форми на пространствения ръст... които, в края на краищата, неизбежно водят до завоюването на нови земи: тоест, към т.нар. външна колонизация, с която обикновено са свързани войните и завоеванията” (16) . Така, Ратцел стига до извода, че претенциите на Германия за повече колонии е следствие от ественото биологично развитие, уж присъщо на всеки млад и силен (държавен) организъм (17) . Според него, наличието на „народ без достатъчно собствено пространство” неизбежно го тласка към стремежа да се сдобие със земя, т.е. към война. Така обаче, той придава на войната характеристиките, едва ли не, на природен закон (18) . Нищо чудно,че критиците му го упрекват, че е създал своеобразен „империалистически катехизис”. Впрочем, самият той не крие националистическите си възгледи. Но за него е далеч по-важно да създаде концептуален инструмент за адекватно осъзнаване на историята на държавите и народите в отношенията им с пространството, затова съзнателно се стреми да пробуди „усещането за пространство” у тогавашния немски елит, принадлежащите към който възприемат сухите географските данни като чиста абстракция. Ратцел смята, че голямото пространство поддържа живота и, че потребността на хората от такова пространство и от ефективното му използване ще се превърне във фундаментален принцип на международната политика през ХХ век. Той вярва, че в бъдеще ще доминират големите държави, заемащи големите континентални пространства като Северна Америка, Евразия, Австралия или Южна Америка.

Според Ратцел, „държавите демонстрират тенденция да се врастват в естествените затворени пространства” (19) . Като този стремеж може да бъде удовлетворен само в границите на съответните континенти. Той смята, че ако действително иска да бъде „велика”, една държава трябва да разполага с пространствена основа на площ от около пет млн.кв.км (20) . Можем да си представим, какви територии би трябвало да присъедини Германската империя (т.нар. Втори Райх), чиято площ по онова време е била „само” 550 хил.кв.км.

В същото време, Ратцел съумява да предвиди и очертае един от най-важните въпроси на геополитическата наука – за ролята на морето в развитието на цивилизацията. В книгата си „Морето като източник на могъществото на народите” (1900) (25) , той посочва необходимостта всяка велика държава да развива своите военно-морски сили, доколкото това се изисква от глобалния мащаб на една пълноценна експанзия. Според него, онова, което някои народи и държави (Англия, Испания, Холандия и др.) осъществяват спонтанно, сухопътните държави (Ратцел, естествено, има предвид най-вече Германия) трябва да правят съвсем съзнателно, защото наличието на флот е необходимо условия за постигане на статут на „световна държава” ( Weltmacht ).

В трудовете на Ратцел се лансира и придобилата впоследствие (с различни нюанси и с различни допълнения) голяма популярност геополитическа идея за „океанския цикъл”. В нея особено значение се придава на Средиземно море и Атлантика, като най-важните стратегически райони на планетата. Особено значение, от съвременна гледна точка, има оценката му за значението на басейна на Тихия океан, който Ратцел нарича „океана на бъдещето”, предвиждайки, че този регион ще се превърне в зона на активна дейност и сблъсък на интересите на много водещи световни държави, поради изгодното му стратегическо положение, уникални ресурси и огромни размери. Държавите, доминиращи в Тихия океан, ще доминират и в света. Затова Ратцел смята, че именно в Тихоокеанския регион ще се изясняват и решават сложните силови отношения между петте водещи световни държави: Великобритания, САЩ, Русия, Китай и Япония. Той и учениците му стигат до извода, че именно там ще избухне и решаващият конфликт между морските и континенталните сили, довеждайки до катастрофален финал цикличната еволюция на човешката история (26) . В същото време, в този конфликт континенталните държави, разполагащи с огромни природни ресурси, разполагат с определено предимство пред морските държави, лишени от достатъчно пространство, като собствена геополитическа база.

В книгата си „За законите на пространсствения ръст на държавите” (1901) Ратцел извежда седем закона на експанзията, или на „пространствения ръст на държавата”:

- пространството на държавите нараства, паралелно с ръста на тяхната култура;

- пространственият ръст на държавите е съпроводен и от други симптоми на развитието: развитие на идеите, търговията и производството, мисионерска дейност и повишена активност в различни сфери;

- ръстът на държавите се осъществява чрез присъединяването или поглъщането на по-малки страни;

- границата е периферен орган на държавата и в това си качество отразява нейния възход, силата или слабостта и, както и всички промени в държавния организъм;

- в процеса на нарастването си, държавата се стреми да постави под контрол най-ценните елементи на околната физическа среда – брегови линии, речни басейни, равнини, богати на ресурси райони и т.н.;

- началният импулс за пространствения ръст на една държава, по правило, идва отвън и е свързан с промените в цивилизационното ниво на съседните територии;

- общата тендеция към сливане и поглъщане на по-слабите нации, в рамките на развитието, преминава от една държава към друга, набирайки мощ в хода на този преход (27) , т.е. непрестанно тласка държавите към още по-голяма териториална експанзия (28) .

Страница 3

Тези закони е трябвало да обосноват неизбежността на териториалните завоевания. Тяхната същност е в това, че според Ратцел, държавата, в хода на своето естествено развитие, трябва да заема все по-голямо пространство. Или, както казва един от учениците му: „Държавите демонстрират тенденция да се врастват в естествени затворени пространства... и изглежда, че този стремеж може да бъде реализиран само в границите на континентите” (29) .

Очевидно, в теорията на Фридрих Ратцел акцентът се измества от предимно географския (най-вече описателен)аспект от въздействието на околната среда върху народите и държавите (включително върху политиката им), към политическия или дори политико-стратегическия аспект на ролята и влиянието на географския фактор и, най-вече, ролята на пространството. Тоест, Ратцел поставя в центъра на изследванията си географската обусловеност на политическия живот, отношението между държавата и земята, отношението между външната политика на държавата и географското пространство.

Първоначално, идеите на Ратцел се споделят единствено от тесния кръг на най-близките му ученици (Хелмолт, Екерт, Хенш) (31) . Но Първата световна война променя позициите на немския научен елит и, най-вече, на географите. Книгите му оказват голямо влияние върху формирането на немската географска школа. В тях Ратцел се опитва да приспособи основните постановки на различните чуждестранни географски школи към спецификата на историческото развитие на Германия, повдигайки за първи път проблемите за териториалния ръст и мощта на държавата от гледна точка на нейните пространствени характеристики. До голяма степен, именно върху неговите книги базират концепциите си шведът Кьелен и германецът Хаусхофер. Идеите му влияят върху французина Видал дьо ла Блаш, британеца Макиндер и руските евразийци (Пьотр Савицкий, Лев Гумильов и др.).

Рудолф Кьелен и раждането на геополитическата наука

Геополитиката дължи името си на шведския учен Йохан Рудолф Кьелен (1864-1922) – известен юрист, изкуствовед и професор в университетите на Гьотеборг и Упсала. В трудовете му се съдържат основните принципни постановки на геополитическата наука. Според него, мощта е дори по-важен фактор за гарантиране съществуването на една държава, отколкото законът, защото последният може да бъде наложен само със сила.

В книгата си „Великите държави” (1910) Кьелен се опитва да докаже, че, поради географското си положение, малките страни са обречени на зависимост от „големите” (или „великите”), които пък – пак поради своята „географска съдба” – са натоварени с мисията да ги обединят в големи географски и икономически „комплекси”. Кьелен посочва, че подобни „комплекси” – и в частност, САЩ, Британската и Руската империи, се оформят още през ХVІІІ-ХІХ век, докато формирането на голям европейски „комплекс” (или единството на Европа) вероятно ще бъде извършено под егидата на Германия.

Последната теза на Кьелен за „необходимостта от обединяването на Европа и ключовата роля на Германия” всъщност е и основната идея в геополитическата му теория. Той доразвива геополитическите принципи на Ратцел по отношение на конкретната историческа ситуация в тогавашна Европа, довеждайки до логическия им завършек идеите му за „континенталната държава” по отношение на Германия, като доказва, че в контекста на Европа именно Германия е онова пространство, притежаващо необходимата „осова динамика”, което е призвано да структурира около себе си останалите европейски държави.

Така, Кьелен интерпретира Първата световна война като естествен геополитически конфликт между динамичната експанзия на Германия (държавите от Оста) и противодействащите и периферни европейски (и неевропейски) държави (Антантата). Именно различието в геополитическата динамика на ръста – която е низходяща за Великобритания и Франция и възходяща за Германия – предопределя и разпределението на силите в този сблъсък. При това, според него, Германия продължава да се отъждествява в геополитически план с Европа, въпреки поражението и в световната война.

За първи път Кьелен използва понятието „геополитика” в книгата си „Държавата като форма на живот” (1916). В нея, той (подобно на Ратцел) концентрира основното си внимание върху природата на държавата: „Държавата не е случаен или изкуствен конгломерат, обединяващ различните страни на човешкия живот и съществуващ само благодарение на формулираните от юристите закони. Тя е дълбоко вкоренена в историческите и конкретните реалности, присъщ и е органичният ръст, т.е. ... държавата е биологично образувание, или живо същество”. И като такова, то се подчинява на законите на ръста: „... силните, жизнеспособни държави, разполагащи с ограничени пространства, се подчиняват на категоричния императив за разширяване на собственото пространство по пътя на колонизацията, сливането (обединението), или завоеванието” (33) . Държавата, като такава, намира най-пълното си изражение в империята – като общност на териториите и пространствата. Оттук и изводът, че геополитиката (като политическа наука)следва да даде своя принос за изясняване същността на държавата. За разлика от геополитиката, политическата география изучава местообитаването на човешките общности, във връзка с останалите елементи на Земята” (34) . Кьелен приписва на държавата „преди всичко инстинкт за самосъхранение, тенденция към нарастване и стремеж към власт” и смята, че цялата история на човечеството представлява борба за пространство, стигайки до извода, че „великата държава, опирайки се на военната си мощ, предявява претенции и простира влиянието си далеч отвъд пределите на собствените си граници”. Той открито заявява, че „великите държави са експанзионистки по презумпция” и заключава, че пространството на вече поделения днешен свят може да бъде преразпределено само със сила. Но, ако Ратцел разглежда държавата като „нисш тип организъм”, сравнявайки я с водораслите (35) , Кьелен смята, че „държавите, взети в историческото си развитие... представляват, подобно на хората, чувстващи и мислещи организми” (37) . И тъй като, според него, борбата за съществуване е в основата на живота на всеки организъм, то и държавите се развиват в съответствие с нейните правила. Според Кьелен в живота на държавата, борбата за съществуване е борба за пространство. Той подчертава, че: „жизнеспособните държави, чието пространство е ограничено, са подчинени на категоричния политически императив: да разширят територията си по пътя на колонизацията, обединението или завоеванието. Някога пред подобно предизвикателство е била изправена Англия, днес пред него са изправени Япония и Германия. Както се вижда, тук не става дума за някакъв инстинктивен стремеж към завоевание, а за естествен и необходим ръст, породен от необходимостта за оцеляване” (40) .

Разбира се, Кьелен не отрича, че в хода на „неизбежното нарастване на държавата” под въпрос се оказва бъдещето на малките държави, тъй като „появата на все повече велики (или просто големи) държави става за сметка на малките” (41) . В резултат от което, „малките държави... или биват изтласквани към периферията, или се съхраняват в граничните зони, или просто изчезват” (42) , като подобно развитие се намира „отвъд общоприетите представи за справедливо и несправедливо” (43) .

Според Кьелен, икономиката на държавата не може да бъде нито чисто аграрна, нито изцяло индустриална. Като решение на проблема, той предлага своеобразен автархичен модел при който обаче не става дума за затваряне на границите с митнически (или други) бариери, а за автархия, заменяща системата на „отворените врати” със система на „затворените сфери на влияние” (45) .

Споделяйки тезата на Ратцел за ключовото значение на физическите условия на външната среда при формирането на държавата, Кьелен добавя към него и такива аспекти като културата, икономиката, народа, формата на управление и т.н

В книгата си „Държавата като форма на живот”, Кьелен се опитва да анализира анатомията на държавната мощ и нейния географски фундамент. Той посочва необходимостта от органично съчетаване на петте взаимносвързани елементи на политиката, в най-широкия смисъл на това понятие. Според него, в този контекст, държавата се състои от пет жизнени сфери: държавата като географско пространство; държавата като народ; държавата като икономика; държавата като общество и държавата като управление.

Що се отнася до геополитиката, Кьелен я дефинира така: „това е наука за държавата като пространствено въплътен географски организъм” (47) . Впрочем, освен „геополитиката”, той лансира още четири нови понятия, с които, според него, би трябвало да се обозначат основните раздели на политическата наука:

•  икономическа политика (изучаваща държавата, като икономическа сила);

•  демополитика („изследване на динамичните импулси, които народът предава на държавата” – т.е. своеобразен аналог на „антропогеографията на Ратцел);

•  социополитика (изучаване на социалния аспект на държавата);

•  кратополитика („изучаване на формите на управление и на властта и взаимоотношенията им с правните проблеми и социо-икономическите фактори”).

Страница 4

Макар че в повечето западноевропейски страни (включително в родната му Швеция) геополитическите идеи на Кьелен не предизвикват кой знае какво внимание, те много бързо стават популярни в Германия.

Геополитическата концепция за Mittel е uropa

В Германия, геополитиката възниква на основата на интелектуалната традиция на Прусия и т.нар. Втори Райх, която разглежда използването на сила като prima ratio в отношенията между държавите. Така, в завещанието си пруският крал Фридрих ІІ Велики се опитва да докаже, че страната му не може да се развива нормално в тогавашните си „тесни” граници. В периода на борбата за обединение на Германия под егидата на Прусия, доктрината за „естествените граници” се развива в две посоки: на „естествените езикови” и на „естествените релефни граници”. Като в първия случай става дума за обединяването в една държава на всички територии, населени с немскоезично население, докато втората (която получава широко разпространение) предвижда създаването на т.нар. Велика Германия, в която да влиза не само Австрия, но и редица територии на Полша, Русия, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, Швейцария и др. През 1875 Пол Лагард пише, че Германия може да изпълни мисията си на „умиротворител на Европа”, само ако в границите и „бъдат включени всички земи между Емс и устието на Дунав, от Мемел до Триест и от Мец до бреговете на Буг. Само такава Германия ще може да гарантира самостоятелното си съществуване и да се справи с обединените сили на Франция и Русия” (51) .

Въпреки блестящата дипломация на Ото фон Бисмарк, истината е, че Вторият Райх дължи появата си най-вече на пруската военна мощ. Самата Прусия традиционно се разглежда от нейния елит като своеобразен военен лагер, обграден отвсякъде с врагове. Неслучайно и самият Бисмарк отбелязва, че единствената ефективна граница на Германия е нейната армия. Така, постепенно се формира териториалната концепция на обширната и могъща Mitteleuropa („Срединна Европа”, която не бива обаче да се отъждествява изцяло с Централна Европа), начело с Германия, способна да защити останалите народи от региона от външна опасност, особено от Франция на Запад, и от Русия на Изток. Самата Германия се отъждествява именно със своето „срединно положение” ( Mittellage ), като това е формулирано още през 1818 от известния представител на мистичното направление в немското протестантство Арнд, според който: „Бог ни е поставил в центъра на Европа, ние сме сърцето на нашата част от света”. По-късно идеята за Mitteleuropa се обогатява от учени като Адолф Ласеон, Карл Лампрехт, Леополд фон Ранке, Херман Онкен, както и от шведските им колеги Рудолф Кьелен и Свен Хедин. Своят завършен вид тя получава в книгата на Йозеф Парч “ Mitteleuropa ” (1906) и труда на евангелисткия пастор Фридрих Науман, носещ същото заглавие и появил се през 1915.

Подобно на Кьелен, Науман защитава тезата, че Германската империя трябва да превърне в сфера на геополитическата си експанзия страните, разположени между Атлантическия океан и Персийския залив, Балтика и Адриатика, доказвайки, че цялата тази зона има обща «географска съдба», не включва никакви, разделящи я, «естествени граници» и не търпи да бъде «раздробявана». Науман лансира и идеята за прословутата ос на тази експанзия Берлин-Багдад, извеждайки я от предшестващото историческо развитие на огромната територия на Mitteleuropa и Близкия изток. За разлика от пангерманските проекти, Mitteleuropa е чисто геополитическа концепция, в която ударението се поставя не върху етническата общност, а върху общата географска съдба. Така, проектът на Науман предвижда интеграцията на Германия, Австрия, дунавските страни, Османската държава и, в по-далечна перспектива, Франция.

Алфред Маън и концепцията за „морската сила”

Макар че американският адмирал и историк Алфред Маън (1840-1914) не използва термина „геополитика”, методиката на анализа, както и изводите му съответстват точно на геополитическия подход. Ако Ратцел, Макиндер и Хаусхофер поставят ударението върху предимствата на континенталните държави, Маън – напротив – лансира тезата за предимството на морските (океанските) сили.

Признавайки първостепенното вляние на военноморските сили във военната история и държавната съдба, Маън се опитва да открие непосредствената връзка между географското положение на държавата, „характера на народа” и „морската мощ”. Според него, „историята на крайбрежните нации” се определя най-вече от „разположението, дължината и очертанията на бреговата линия”, както и от „числеността и характера на населението”. За него търговията е основния геополитически инструмент, а военните действия трябва само да гарантират максимално благоприятните условия за формирането на планетарна търговска цивилизация. Маън очертава три основни аспекта на икономическия цикъл: производство, навигация и колонии, като смята, че има шест критерия за анализ на позицията и геополитическия статут на държавата:

•  географското положение: достъп до откритите морета и възможност за морски комуникации, а също способност да се контролират стратегически важните региони и да се застрашава чрез флота противниковата територия;

•  „физическата конфигурация”, т.е. конфигурацията на морското крайбрежие и количеството пристанища, разположени по него – от това зависи търговският просперитет и стратегическата защитеност;

•  дължината на територията (т.е. дължината на бреговата линия);

•  числеността на населението (която е свързана със способността на държавата да строи кораби и да ги използва);

•  националният характер – т.е. способността на нацията за успешна търговия, защото морската сила се основава именно на мирната и свободна търговия;

•  политическият характер на управлението – от това зависи преориентацията на най-добрите човешки и природни ресурси към формирането на националната морска мощ.

Тоест, геополитическата концепция на Маън се базира изключително на морската сила и нейните интереси. Като образец за такава сила той смята древния Картаген, както и Великобритания през ХVІІ-ХІХ век. Впрочем, Маън смята „морската сила” за специфичен тип цивилизация – чиято максимална ефективност я прави естествен претендент за световно господство.

През 1890 той публикува първата си книга, която моментално се превръща в класически труд по военна стратегия – „Влиянието на морската сила върху историята 1660-1783”. В нея той се опитва да докаже, че историята на Европа и Америка е пряко свързана с развитието на военно-морския флот. Основната идея на Маън, упорито налагана във всичките му книги, е, че морската сила в значителна степен определя историческите съдби на страните и народите. Обяснявайки превъзходството на Великобритания над останалите държави в края на ХІХ век, той отбелязва: „адекватното използване на моретата и контрола върху тях са само звено от веригата на обмена, с чиято помощ държавите акумулират богатство, но това е централното и звено”. Според Маън, при благоприятното съчетаване на споменатите по-горе шест критерия за геополитическата позиция на една държава, в действие влиза формулата: военен флот + търговски флот + военно-морски бази = морска сила, което той резюмира по следния начин: „Не завземането на отделни неприятелски кораби или конвои (пък макар те да са много), разклаща финансовата мощ на нацията, а тоталното морско превъзходство, позволяващо установяването на контрол над океаните и затваряне на пътищата, по които търговските кораби се движат от неприятелските брегове към откритите морета – а подобно превъзходство може да бъде постигнато само с помощта на големи флотове” (54) . На тази база, Маън обосновава необходимостта от превръщането на САЩ в могъща военно-морска държава, способна да съперничи на най-големите и силни империи по онова време. Той смята, че съдбата на Америка е свързана именно с моретата и, че тази “ Manifest Destiny ” („проявена съдба”) (55) изисква в своя първи етап стратегическата интеграция на целия американски континент, а след това – и налагането на световна хегемония.

Следва да признаем, че тези предвиждания на Маън се оказват почти пророчески. По негово време, САЩ нито са сред водещите световни държави, още по-малко е очевиден техният „морски цивилизационен тип”. Така, през 1905 британецът Макиндер все още причислява САЩ към „сухопътните държави”, влизащи в т.нар. „външен полумесец” и ги третира като „полуколониално стратегическо продължение на морската Британска империя”. Десет години по-рано обаче, адмирал Маън предсказва планетарно бъдеще именно за Америка, като водеща морска сила, пряко влияеща върху съдбините на света. За целта, според него, тя трябва: активно да си сътрудничи с британците, да пречи всячески на германските морски претенции и внимателно да следи японската експанзия в Тихия океан за да я спре, когато се наложи, както и да координира с европейците съвместните действия срещу азиатските народи.

Страница 5

Независимо от Макиндер, Маън стига до същия извод относно главната опасност за „морската цивилизация”, посочвайки че това са континенталните държави от Евразия – на първо място Русия и Китай, следвани от Германия. Именно борбата с Русия – с тази „непрекъсната континентална маса на Руската империя простряла се от Западна Мала Азия до японския меридиан на Изток” той определя като дългосрочна стратегическа задача.

Маън лансира на глобално ниво прословутият „принцип на анакондата”, използван от американския генерал Макклелън по време на Гражданската война (1861-65) и заключаващ се в блокирането на вражеските територии откъм морето и по бреговите линии, което води до постепенното изтощаване на противника.

Маън е наясно, че северното, континентално полукълбо е ключово в световната политика и борбата за влияние. В рамките на Евразия, като най-важен компонент на северното полукълбо, той определя Русия, разглеждайки териториите между 30-тия и 40-тия паралели в Азия, като конфликтна зона между руската сухопътна и британската морска мощ. Според него, доминацията в този регион би могла да се удържи с помощта на верига от ключови бази по периферията на Евразия. Маън дори предрича, че някой ден САЩ, Великобритания, Германия и Япония ще се обединят срещу Русия и Китай. Той разглежда САЩ като краен западен аванпост на европейската цивилизация и мощ, нуждаещ се от укрепване на военно-морските си сили за да се превърне в световна държава.

През целия ХХ век американската военна стратегия следва именно идеите на Маън, които и носят минимален успех по време на Първата световна война, значителен – по време на Втората и пълен триумф в Студената война. Което дава основание да определим американския адмирал като „баща” на съвременния атлантизъм.

Видал дьо ла Блаш и „географията на човека”

Пол Видал дьо ла Блаш (1845-1918) е създателят на френската школа на „географията на човека”, изучаваща най-вече въздействието на географската среда върху индивида и, в частност, на местните природни условия върху историята на конкретния регион. През 1891 той започва да издава списанието “ Annales de Geographic ”. Възгледите му се формират под въздействие на богатата френска географска и историческа традиция и в значителна степен противоречат на концепцията на основателя на геополитиката Фридрих Ратцел. Впрочем, френската интерпретация на съвременните геополитически аспекти на международните отношение се развива тъкмо като опозиция на германската геополитика. Така, ако в центъра на концепцията на Ратцел са географското положение на държавата и „чувството за пространство”, Видал дьо ла Блаш поставя в центъра на своята човека, полагайки основите на т.нар. „антропологична школа” в политическата география, като своеобразен френски алтернативен вариант на осмисляне на геополитическите проблеми.

На Дьо ла Блаш е чужд географският фатализъм, той придава по-голямо значение на човешката воля и инициатива, лансирайки тезата, че „човекът, също както и природата, следва да се разглежда като географски фактор”, активно въздействащ и насочващ процесите на планетата, в рамките на целия природен комплекс (57) .

Дьо ла Блаш счита, че Германия е единствената могъща европейска държава, чиято геополитическа експанзия съзнателно бива блокирана от останалите развити европейски държави. Тъкмо в това той вижда най-голямата опасност за мира на континента и смята за необходимо отслабването на немската мощ.

Това отношение към Германия обяснява факта, че Дьо ла Блаш определя Франция като част от общия „фронт на морските сили”, ориентиран против континенталните държави. Към противоположната позиция се придържат представителите на германофилското течение във френската геополитика, каквито са адмирал Лавал и генерал Дьо Гол.

Въпреки, че в книгата си „Описание на географията на Франция” Дьо ла Блаш споделя отношението на немските геополитици към географския фактор и неговото влияние върху културата, той смята, че Ратцел и последователите му очевидно надценяват този чисто природен фактор, смятайки го за определящ. Според него, човекът е не по-малко важен фактор, при това той „притежава и собствена инициатива”, т.е. не е просто елемент от декора, а главният изпълнител в пиесата.

Именно критиката срещу апологизирането на пространствения фактор от Ратцел, помага на Видал дьо ла Блаш да формулира собствената си геополитическа концепция – т.нар. „посибилизъм” (от лат. р ossibilis – възможен). Спорен него, политическата история има два аспекта – пространствен (географски) и времеви (исторически). Като географският фактор се съдържа в околната среда, а историческият – в самия човек (като „носител на инициативата”) (59) . Критикувайки германските си колеги, че смятат релефа за определящ фактор в политическата история на държавите, той предлага географското, пространствено положение да се разглежда по-скоро като потенциал, който може да се актуализира, действително превръщайки се в реален политически фактор, но това може и да не се случи. То, до голяма степен, зависи от субективния фактор – човекът, населяващ конкретното пространство.

През 1917 Дьо ла Блаш публикува фундаменталния си труд „Източна Франция”, в която доказва исконната принадлежност на Елзас и Лотарингия към френската държава, отхвърляйки немските претенции към тях. В същото време той лансира идеята за превръщането на тези територии в зона на взаимно сътрудничество между Франция и Германия.

Ключово понятие в геополитическата концепция на Видал дьо ла Блаш е това за локалния характер на цивилизационното развитие, в чиято основа той поставя т.нар. „клетки” или „огнища”. Тези първични клетки (елементи на цивилизацията) представляват съвсем малки общности, формиращи се в хода на взаимодействието между човека и обкръжаващата го природа. В рамките на тези относително изолирани „клетки” постепенно и произволно се оформя и специфичен „начин на живот”. Тоест, човекът се формира и открива себе си във взаимодействие с околната среда, в същото време и природата разкрива възможностите си само в рамките на това взаимодействие с човека. „Географската индивидуалност – отбелязва Дьо ла Блаш – не е нещо предварително зададено от природата – тя е само резервоар, в който спи заложената от природата енергия и тя може да бъде събудена само от човека” (61) .

Взаимодействайки си, тези „клетки”, или „първични елементи”, постепенно образуват онази цивилизационна „тъкан”, която, разширявайки се, обхваща все по-големи територии. Като това взаимодействие не е постъпателен процес, а се развива на тласъци, които нерядко водят да катастрофи и регрес. Не по-малко разнообразни са и формите на взаимодействието между „първичните клетки” на цивилизацията”: те варират от заимстване и сливане до почти пълното унищожаване на „другия”. Според Видал дьо ла Блаш процесът на взаимодействие между цивилизациите засяга най-вече „северното полукълбо - от Средиземноморския регион до Китайско море” и тъкмо на тази зона той отделя особено внимание в своята концепция. В рамките на северното полукълбо, и най-вече в Западна и Централна Европа, взаимодействието между „първичните елементи” на цивилизацията се извършва практически непрекъснато и политическите образувания, „сменяйки се едно друго, се вписват в една или друга конфигурация на взаимодействащите помежду си множество неголеми „огнища”, общности – тези своеобразни микрокосмоси”. Сближаването и смесването на тези разнородни елементи води до „формирането на империите, религиите и държавите, върху които повече или по-малко сурово минава валякът на историята”. Именно благодарение на тези малки „огнища” се съхранява приемствеността в Римската империя, а след това в Западната и Източната и части, в имперските държавни образувания на персите, Сасанидите и т.н. (докато в обширни зони на Източна Европа и Западна Азия цивилизационният процес нерядко прекъсва за да бъде възобновен едва по-късно и то частично) (62) .

Според Дьо ла Блаш, спецификата на Европа е в това, че тук (като никъде другаде) непосредствено съседстват най-разнообразни географски условия: планини и морета, горски масиви и степи, големи реки, течащи от юг на север и свързващи различните зони, плодородни крайбрежни почви, силно изрязана брегова линия, както и обусловен от всичките тези условия климат, който не поощрява паразитното съществуване, но не е и чак толкова суров та да парализира човешката енергия. Всички тези фактори водят до формирането в европейското пространство на голямо разнообразие от отделни „огнища”, локални сфери и малки общности със свой „начин на живот”, намиращи се в постоянно взаимодействие. Така заимстването и способността да се възприемат най-различни външни влияния се превръщат в основа на динамизма и богатството на европейската цивилизация (63) .

Както Ратцел, така и Дьо ла Блаш, не отричат възможността от появата на единна световна държава. Но, докато Ратцел свързва това с териториалния ръст на държавите, който според него е универсална тенденция, Видал дьо ла Блаш (който, между другото, също отделя особено внимание на комуникациите) смята, че подобна световна държава би могла да възникне в резултат от взаимодействието между отделните континентални огнища, както и, че този процес може в бъдеще да доведе до постепенното осъзнаване на човека като „гражданин на света” (67) .

Ключова особеност в геополитическата концепция на Дьо ла Блаш е тезата за постепенното преодоляване на противоречията между морските и континенталните държави и формирането на принципно нови отношения между земята и морето: континенталните пространства стават все по-проницаеми, а разгърнатите комуникационни мрежи ги ориентират към морските пътища, докато в същото време нараства зависимостта на морето от връзките с континенталните зони. Изводът му е, че ”взаимното проникване” между земята и морето е универсален процес (68) .

„Посибилизмът” на Дьо ла Блаш се възприема от повечето геополитически школи като корекция на твърдия географски детерминизъм на по-старото поколение геополитици. Във Франция той поставя началото на националната школа в географията, представители на която са Деманжон, Готман, Брюн, Мартон и др., а влиянието му се усеща и в немската геополитическа школа на Карл Хаусхофер.

Страница 6

Геоисторията на Хилфорд Макиндер

Британският учен и политик Хилфорд Джон Макиндер (1861-1947) преподава в Оксфордския и Лондонския университети и е директор на престижната Лондонска школа по икономика. Като политик-либерал, той участва в подготовката на Версайския мирен договор, чиято основна геополитическа идея, отразява собствените му позиции. Както е известно, този договор укрепва статута на Западна Европа като „крайбрежна база” на морските сили (т.е. на англосаксонския свят) и предвижда създаването на лимитрофни държави, които да разделят германците и руснаците, препятствайки формирането на стратегически континентален алианс между тях.

През 1904 Макиндер чете пред Кралското географско дружество прословутия си доклад за „Географската ос на историята”, който съдържа в основни линии неговата геополитическа концепция, определени корекции в която авторът нанася през 1919 и 1943.

Според тази концепция, географското положение е определящо за съдбата на народите и държавите, като влиянието му върху външната и вътрешната държавна политика не намалява в хода на историческото развитие, а – напротив – става все по-голямо. Основната идея на Макиндер е, че огромното вътрешно пространство на Евразия играе ролята на „осов регион” в световната политика и история, господството над който е основа за планетарна доминация.

Макиндер е убеден, че всяка континентална държава (независимо дали Русия, Германия, или дори Китай) заемаща доминиращи позиции в „осовия регион”, може да заобиколи по фланговете „морския свят”, част от който е преди всичко Великобритания. Поради това той предупреждава за опасността от руско-германско сближаване, способно да обедини най-големите и динамични „осови” народи, които биха могли да съкрушат британската мощ. Като едно от средствата това да не се допусне, Макиндер предлага укрепване на разбирателството между Русия и Великобритания.

Според Макиндер,„централността” е относително понятие и може да варира в конкретния географски контекст. Но от планетарна гледна точка, в центъра на света се намира Евразийският контенент, в чиито център пък е „хартлендът” ( heartland – т.е. сърцевината на света). Хартлендът е средоточие на континенталните маси на Евразия и най-благоприятния географски плацдарм за контрол над света. В първия си фундаментален труд Макиндер не използва термина „хартленд”, който всъщност е лансиран за първи път от сънародника му Файъргрийв през 1915 (69) , но именно с неговата концепция се асоциира това ключово геополитическо понятие.

Хартлендът е ключова територия в един по-общ контекст – т.е. в границите на т.нар. Световен остров, в който Макиндер включва Азия, Африка и Европа, опитвайки се да очертае йерархията на планетарното пространство посредством система от концентрични кръгове. В нейния център е „географската ос на историята” – геополитическо понятие, тъждествено в географски план с Русия и съвпадащо с „хартленда”. След него идва „вътрешният или периферен полумесец”, който обхваща крайбрежните пространства на Евразийския континент. Според Макиндер, „вътрешният полумесец” е зоната на най-интензивно цивилизационно развитие. Което съвпада с историческата хипотеза, че цивилизацията възниква първоначално по бреговете на реките или моретата. Следва „външният, или островният полумесец” – зона, която е изцяло външна (в географски и културен план) спрямо континенталната маса на Световния остров.

Макиндер определя като основна задача на англосаксонската геополитика да не допусне формирането на стратегически континентален съюз около „географската ос на историята”. Следователно, стратегията на силите от „външния полумесец” е в откъсването на максимално количество крайбрежни пространства от „хартленда” и поставянето им под влиянието на „островната цивилизация”. „Изместването на силовия баланс към „осовата държава”, съпровождащо нейната експанзия към периферните пространства на Евразия, би позволила използването на огромните континентални ресурси за създаването на могъщ морски флот, което пък отваря пътя към световна империя. Последното би било възможно, ако Русия се обедини с Германия. Заплахата от подобно развитие ще застави Франция да влезе в съюз с морските държави, като тя, Италия, Египет, Индия и Корея се превърнат в брегови бази за флотилиите на морските държави, целящи да разпилеят силите на „осовия ареал” по всички направления и така да им попречат да концентрират усилията си за създаването на могъщ военен флот”.

Всъщност, Макиндер е първият, формулирал един действително глобален геополитически модел. Според него, целият ход на историята се определя от следните процеси. От центъра към периферията на хартленда се осъществява постоянен натиск от страна на т.нар. „сухоземни разбойници”, нагледен израз на който са монголските нашествия, които обаче са предшествани от скитите, хуните, аланите и т.н. Той твърди, че цивилизациите, свързани с „географската ос на историята” имат „авторитарен, йерархичен, недемократичен и нетърговски” характер. Според Макиндер, първоначално като географска ос на историята – т.е. като хартленд, се очертава Централна Азия, откъдето монголците разпространяват влиянието си в Азия и значителна част от Европа. След епохата на Великите географски открития обаче, силовият баланс се променя в полза на морските държави и най-вече на Великобритания. Той обаче смята, че новите средства за транспортна комуникация и най-вече железниците отново ще променят този баланс в полза на сухопътните държави. Между тези два полярни цивилизационно-географски импулси се намира зоната на „вътрешния полумесец”, която има двойнствен характер, постоянно е подложена на противоположни културни влияния и поради това е най-подвижна и се превръща в територия на приоритетно развитие на цивилизацията.

Според Макиндер, човешката история се развива около континенталната ос, като най-ясно развитието и се усеща в пространството на „вътрешния полумесец”, докато за хартленда е характерен „застиналият архаизъм”, а за „външния полумесец” – цивилизационният хаос.

Макиндер разделя цялата геополитическа история на света на три епохи:

•  Доколумбовата епоха, в която народите от периферията на Световния остров (например римляните)живеят под постоянната заплаха да бъдат завоювани от силите на „хартленда”. За римляните тези сили се олицетворяват от германците, хуните, аланите, персите и т.н., а за средновековния „ойкумен” – от монголската империя;

•  Колумбовата епоха, в която представителите на „вътрешния полумесец” (бреговите зони) тръгват да завоюват все още неизвестните територии на планетата, без никъде да срещнат сериозна съпротива;

•  Постколумбовата епоха, в която вече няма незаети земи и динамичните пулсации на цивилизациите ги обричат на сблъсък, въвличайки народите от планетата в глобална гражданска война.

В книгата си „Демократичните идеали и реалността” (1919) Макиндер развива теорията си за осовия регион, променяйки някои постановки. Така, в хартленда са включени Тибет и Монголия – на Изток, както и Централна и Източна Европа – на запад. Потвърждавайки опасенията си от нов възход на Германия, той посочва, че само тя, или Русия, могат да получат господстващи позиции в Световния остров, даващи им възможност да се превърнат и във велики морски държави. Сложната си геополитическа конструкция Макиндер въплъщава в прочутата максима, че: „Който управлява Източна Европа, доминира в хартленда, който управлява хартленда, господства над Световния остров, а който доминира в Световния остров, господства над света” (71) . Затова, според него, предотвратяването на следваща световна война изисква създаването на блок от независими държави между Германия и Русия, за запазване на силовия баланс в Евразия (72) . Тази постановка се осъществява в изграждането на зоната от буферни държави в Източна Европа след 1919, макар, че както показва през 1938 Мюнхенското споразумение, въпросната буферна зона се оказва неефективна и светът е хвърлен в нова катастрофална война.

Именно Макиндер залага в англосаксонската геополитика, която половин век по-късно се трансформира в геополитиката на САЩ и Северноатлантическия пакт, основната им тенденция: с всички средства да препятстват възможността от появата на евразийски блок (т.е. формирането на стратегически съюз между Русия и Германия), геополитическото усилване на хартленда и неговата експанзия. Устойчивата русофобия, демонстрирана от Макиндер има не толкова идеологически, колкото геополитически характер, а основната му геополитическа постановка е, че островното положение на Великобритания изисква тя да се противопостави на силите, разположени в т.нар. „люлка на сътресенията” – т.е. зоната на границата между Европа и Азия, между Урал и Кавказ. Именно оттам, според Макиндер, вървят преселенията на народите, открай време застрашаващи древните цивилизации, затова обединението или съюза между нациите, намиращи се от двете страни на „люлката на сътресенията” (и, в частност, на руснаците и германците) застрашава интересите на Великобритания, задължавайки я да обедини под егидата си народите, обитаващи „покрайнините” на Евразия. Той смята, че именно това обосновава британските претенции за цялата евразийска периферия (т.е. Средиземноморието, Близкия изток, Индия и Югоизточна Азия, плюс създаването на опорни пунктове в Китай), както и политиката за стратегическо „обкръжаване” на Германия и британският съюз с Япония.

Анализирайки концепцията на Макиндер не можем да отминем друг важен детайл: британецът никъде и никога не дава ясно и точно описание на западните граници на хартленда. Макар да посочва, че в стратегически план хартлендът включва Балтийско море, Дунав, Черно море, Мала Азия и Армения, той не отива по-нататък, което едва ли е случайно. Всъщност, кой би дръзнал да очертае ясна и фиксирана линия в тази вечно неспокойна и конфликтна част от Европейския континент? Крехката граница, установена след Първата световна война, рухва изцяло още през 1939. На пръв поглед, Втората световна война завършва с установяването на по-стабилна разделителна линия между западната и източна част на Европа, която би могла условно да се приеме и за западна граница на хартленда. Но през 90-те години на миналия век тя също рухна.

През 1943, в разгара на Втората световна война, 82-годишният Макиндър се появява на страниците на авторитетното списание „Форийн Афеърс” със статията си „Светът и завоюването на мира” (74) , в която заявява, че ако Съветският съюз излезе победител в схватката си с Германия, ще се превърне в най-могъщата сухопътна държава на планетата. В същото време той в значителна степен ревизира геополитическата си концепция. В новата му схема, хартлендът включва и Сахара, пустините на Централна Азия, Арктика и субарктичните територии на Сибир и Северна Америка. Според този модел Северният Атлантик се превръща в „Средиземен океан”. Макиндер обявява това пространство за „опорна точка на планетата”, отделен от другия основен регион – мусонните територии на Индия и Китай. С нарастване мощта на последния, той може да се превърне в противовес на хартленда. В тази версия, която самият той нарича „втора географска концепция”, Макиндер се отказва от предишното ясно изразено противопоставяне между морските и сухопътните държави. Което едва ли е учудващо, имайки предвид, че в двете световни войни континентални и морски държави участват в едни и същи съюзи (англо-руската Антанта от 1907, тройната ос Рим-Берлин-Токио, или пък антинацистката коалиция между САЩ, Великобритания и СССР).

Страница 7

Като цяло, идеите на Макиндер не са приети лесно от научната общност, макар, че самият той е смятан както за авторитетен учен, така и за опитен политик. Дори фактът, че в продължение на почти половин век участва във формирането на британската външнополитическа стратегия, поставяйки в основата и собствената си интерпретация на политическата и географската история на света, не може да накара скептиците да признаят качествата и достойнствата на геополитическата му концепция.

Тя обаче оказва огромно влияние върху по-нататъшното развитие на самата геополитическа наука. Макиндер се ползва с голяма популярност, при това не толкова във Великобритания, колкото в САЩ. Впрочем, концепцията му се превръща в крайъгълен камък и при създаването на прочутата Мюнхенската геополитическа школа на Карл Хаусхофер.

Както вече споменах, тезите на Макиндер се сблъскват с много сериозни критики, като основната причина за това е, че те се появяват малко преждевременно. Концепцията му е глобална по своята същност, докато при появата и светът е бил все още предимно европоцентричен. Затова пък глобалният и характер намира своя конкретен израз след Втората световна война, когато е поставена в основата на американската доктрина на сдържането. Но, каквито и да са били идеологическите мотиви, лежащи в основата и, по същество тя е насочена към неутрализацията на контролирания от Русия (СССР) хартленд и недопускане на неговата доминация над Световния остров. В крайна сметка, въпреки критиките, като всяка оригинална теория, концепцията на Макиндер продължава своя живот, привличайки вниманието на теоретиците и политиците, като интересът към нея е право пропорционален на промените в глобалната геополитическа ситуация, където всяка сериозна промяна отново възвръща интереса към доктрината на Макиндер.

Имперската геостратегия на Никълъс Спикмън

Американецът от холандски произход Никълъс Спикмън (1893-1943)е социолог и професор в Йейлския университет. Именно той възражда американската геополитическа школа, последван от хора като Джон Дюи, Джеймс Бърнъм, Дж. Кифър и др. Спикмън смята, че „терминът геополитика е подходящ за анализа и подреждането на данните, необходими за вземането на решения по конкретните външнополитически въпроси” (79) . В известен смисъл Никълъс Спикмън е последовател на адмирал Маън, но, под влиянието на Макиндер, у него се забелязва и определен „сухопътен уклон”.

За разлика от първото поколение геополитици, за Спикмън географията, сама по себе си, не представлява голям интерес, още по-малко пък го вълнува влиянието на релефа върху националния характер. Той разглежда геополитиката като най-важния инструмент на конкретната международна политика, като аналитичен метод и система от формули, позволяващи изработването на максимално ефективна стратегия.

Основните възгледи на Спикмън са изложени в книгата му „Стратегията на Америка в световната политика” (1942), както и в издадения посмъртно труд „География на света” (1944), в които посочва десетте критерия, определящи геополитическата мощ на държавата: повърхността на територията, природата на държавните граници, големината на населението, наличието или липсата на полезни изкопаеми, финансовата мощ, етническата еднородност, нивото на социална интегрираност, политическата стабилност и националният дух. Ако сумарният резултат от оценката на геополитическите възможности на една държава по тези критерии се окаже сравнително ниска, въпросната държава е принудена да стане част от по-голям стратегически съюз, жертвайки част от суверенитета си за да си гарантира глобална геополитическа протекция.

В основата на доктрината си, Спикмън поставя не толкова геополитическото осмисляне на мястото на САЩ, като морска сила, в света, колкото необходимостта от контрол над бреговите зони на Евразия: Европа, арабските държави, Индия, Китай и т.н. с цел постигане на окончателна победа в битката между континенталните и морските сили. Ако Макиндер разглежда глобалния дуализъм като нещо вечно, Спикмън смята, че тоталният контрол върху „римленда” (т.е. крайбежните зони) ще гарантира окончателната победа над сухопътните държави. На практика, това е по-нататъшното развитие на тактиката на „анакондата”, лансирана още от Маън.

Спикмън смята, че Макиндер е надценил геополитическото значение на хартленда. Самият той определя като ключ за контрола над планетата не хартленда, а евразийския пояс от крайбрежни територии (т.нар. „маргинален полумесец”, включващ морските държави от Европа, Близкия и Среден Изток, Индия, Югоизточна Азия и Китай). Според Спикмън, евразийската континентална маса плюс северните крайбрежия на Африка и Австралия формират три концентрични зони: хартлендът на северния Евразийски континент, обкръжаващата го буферна зона и маргиналните морета и отдалечените от центъра Африкански и Австралийски континенти.

Вътрешната зона, около която се групират всички останали, е централното ядро на евразийския хартленд. Около тази континентална маса, между северния континент и двата южни континента, т.е. от Великобритания до Япония, преминава Великият морски път на света. Той започва във вътрешните и периферни морета на Западна Европа, в Балтийско и Северно море, преминава през европейското Средиземноморие и Червено море, пресича Индийския океан, минава през азиатското Средиземноморие до крайбрежните морета на Далечния изток (Източнокитайско и Японско), стигайки накрая до Охотско море. Между центъра на евразийската континентална маса и този морски път е разположена голяма концентрична буферна зона, включваща Западна и Централна Европа, Турция, Иран и Афганистан, Тибет, Китай и Източен Сибир, както и три полуострова – Арабския, Индийския и Бирманско-Сиамския. Именно тази зона Спикмън нарича евразийски римленд ( rimlend ), разделяйки света на две части: хартленд и римленд.

Като геополитик,той е наясно за предимствата на „маргиналния полумесец” за бъдещата глобална стратегия на САЩ и насочва вниманието на американския елит към него още по времето, когато последният е подвластен на наивно-примитивния „уилсъниански” политически идеализъм. Според него, хартлендът получава всичките си културни импулси именно от бреговите зони и затова тъкмо римлендът е истинския ключ към световна хегемония. Така Спикмън перефразира прочутата геополитическа формула на Макиндер по следния начин: „който доминира над римленда, доминира над Евразия, а който доминира над Евразия, държи съдбата на света в ръцете си”.

Той очертава три големи центрове на световно могъщество: атлантическото крайбрежие на Северна Америка, европейското крайбрежие и Далечният изток, като допуска възможността от появата на четвърти център в лицето на Индия. От всички тях, Спикмън определя като особено ценно за САЩ европейското крайбрежие, тъй като самата Америка възниква като трансатлантическа проекция на европейската цивилизация.

Според него, САЩ разполагат с изгодна централна позиция по отношение на хартленда и римленда. Затова той настоява те да имат трансатлантически и транстихоокеански бази на „ударна” дистанция от Евразия за да контролират силовия баланс по протежение на целия римленд.

Очевидно е, че тезата на Спикмън (явно или неявно) обосновава водещата роля на САЩ в следвоенния свят. Тъй като книгите му са писани по време на войната, той смята, че това следва да се реализира в партньорство със Съветския съюз и Великобритания. След 1945 обаче глобалната геополитическа ситуация се променя радикално, също както и ролята на Съединените щати. По друг начин започват да звучат пренебрегваните и критикувани преди геополитически концепции на американските стратези, като започнем с Маън и свършим със Спикмън и Робърт Строс-Юпе. Както правилно отбелязва Ендрю Джорджи, концепцията за регионалната силова зона представлява първото енергично изложение на геополитическата теория за интервенционизма, която „включва защитата на определени глобални американски интереси, формулирани в Атлантическата харта и гарантирането им със съответната военна сила и провеждането на последователна и по-реалистична външна политика” (82) .

След края на Втората световна война, действително се налага лансираният от Спикмън модел на света „хартленд – римленд”, в чиято основа е противопоставянето между най-могъщата континентална държава от хартленда (СССР) и най-могъщата морска държава от „външния полумесец” (САЩ), разделени от римленда, като „контактна зона”. В съответствие с този модел на Спикмън се формулира и американската геополитика на сдържането.

На свой ред, съветската геополитика е огледално отражение на американската, като в идеологически план тя се обосновава с т.нар. „пролетарски интернационализъм” (докато тази на САЩ – с „отхвърлянето на комунизма”). Американското „сдържане” означа формирането на антисъветски алианси на територията на римленда: НАТО в Европа, СЕНТО в Западна Азия, СЕАТО – в Източна Азия. В рамките на римленда се развива основният геополитически сблъсък, изразяващ се в редица по-големи или по-малки въоръжени конфликти: войните в Корея, Близкия изток, Виетнам, Камбоджа, Афганистан.

Впрочем, Спикмън внася още един важен елемент в геополитическата картина на света, видяна от позицията на „морската сила” – понятието за „Срединния океан” ( Midland Ocean ). Тъй като смята именно „бреговата зона” за основна историческа територия на цивилизацията, той приема средиземноморският ареал в древността като културен образец, разпространил се по-късно и във вътрешността на континента и прилага същата схема спрямо Атлантическия океан, който се превръща в обединяващ фактор и „вътрешно море” на атлантическата цивилизация, характерна за която е общата култура, либерално-демократичната идеология и единството на политическата, етична и технологична съдба. Спикмън поставя ударение върху ролята на интелектуалния фактор в новата атлантическа общност. Според него, Западна Европа и източното крайбрежие на Америка се превръщат в „мозъка на тази общност”. Чиито своеобразен нервен и силов център са САЩ с техния търговски и военно-промишлен комплекс.

Редица идеи на Спикмън (и на последователя му Уйлям Кърк, развил теорията за римленда) биват подкрепени от някои европейски геополитици, които виждат във високата оценка на „бреговите територии” възможност отново да превърнат Европа в ключов фактор за съдбините на света. Разбира се, за целта им се налага да отхвърлят концепцията за „Срединния океан”.

Страница 8

Независимо от това, Спикмън си остава един от най-ярките и последователни представители на „атлантическата геополитика”, който, наред с адмирал Маън, бихме могли да квалифицираме като „баща на атлантизма” и „идеен вдъхновител на НАТО”.

Бележки :

1 Maull О. Friedrich Ratzel zum Gedachtnis // Zeitschrift fur Geopolitik . — 1929. — H . 8. — S . 617.

2 За влиянието на дар винизма върху Ратцел вж .: Ratzel F. Anthropogeographie. — S. XXXI.

3 Вж .: Gyorgy A. Geopolitics. The New German Science. — Berkeley . — 1944. — P. 152.

4 Основният смисъл на теорията на Хетнер е, че обществото не осъзнава самостоятелните вътрешни закономерности. Законите, по които се развива то, му се налагат отвън — от природната необходимост. “...Географската обусловеност означава не насилие на природата над человека, а мотивиране на човешките действия от природата”, — твърди Хетнер. (Gesetzmassigkeiten und Zufall in der Geographic. — Jahrg. 11. — H. 1. — S. 6.) Последното, според него, изцяло се намира в сферата на случайността. Така, “природата” се пренася от обективния в субективния свят, превръщайки се в синоним на случайността и произвола в соответствие с интересите на възраждащият се германски имперски дух.

5 Ratzel F. Anthropogeographie. Bd. 1. — Stuttgart . — 1899. — S. 7.

6 Ратцель Ф. Народоведение. Т. 1. — М. — 1893. — С. 3.

7 Пак там.

8 Пак там. — С. 9.

9 Ratzel F. Politische Geographic. — Mimchen-Lpz. — 1897. — S. 4. ' 1(1 Ibid. —S. 115—116.

11 Ibid. — S. 19.

12 Ibid. — S. 3.

13 Ibid.— S. 5.

14 Ibid.

15 Ibid. — S. 247.

16 Ibid. — S. 129.

17 Вж .: Ratzel F. Politische Geographic. — Miinchen - Lpz. — 1897. — S. 8—10.

18 “На всяко държавно образувание, стремящо се да се възвиси, на всеки растящ народ (Volkstum) е вътрешно присъща тенденцията да разпространява собствената си власт върху онази сфера на общуването, която обещава да удовлетвори икономическите му потребности”. (Dix A. Geographische Abmndungstendenzen in der Weltpolitik // Geographische Zeitschrift. — 1911. — H. I. — S. 1.)

19 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1927.— H. 9. — S. 813.

20 Ratzel F. Politische Geographic. — S. 321.

21 Ibid. — S. 346.

22 Ibid. — S. 359.

23 Ibid. — S. 346.

24 Ibid. — S. 262.

25 Ratzel F. Das Meer als Quelle der Voelkergroesse. — Lpz. — 1900.

26 Вж .: Gyorgy A. Op. cit. — P. 159.

27 Вж .: Strausz-Hupe R. Geopolitics. The Struggle for Space and Power. — N.Y. — 1942.— P. 30—31.

28 Ratzel F. Ueber die Gesetze des raeumlicher Wachstiim der Staaten. — Lpz. — 190i.

29 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1927. — H. 9. — S. 813. т

30 Ученикът на Ратцел - социал-демократът Г.Е. Граф се опитва да приложи въпросната теза към марксистката философия. Според него: “Грешката на Карл Маркс и на много негови ученици е, че отделят цялото си внимание на икономическите и социални факти, пренебрегвайки първичните природни факти”. (“Die Landkarte Europas gestern und morgen”, — В., 1919. — S. 29.)

31 Феликс Хенш се опитва да обоснове с помощта на геополитическия анализ германската експанзия в Африка. Виж статиите му: “Германската колониална империя. Политико-географски очерк” (Geographische Zeitschrift. — 1906. — H. 10, 11) и “Подялбата на Африка”, (Пак там. — 1912. — № 7), Хасерт, Запер, Шене.

32 Нюрнбергский процесс. Сборник материалов. Т. 1. — М. — 1952. — С. 200.

33 Цит . по : Dorpalen A. The World of General Haushofer. Geopolitics in Action. — N.Y. — 1942.— P. 52.

34 Kjellen R. Der Staat als Lebensform. — B. — 1917. — S. 46.

35 Ratzel F. Politische Geographic. — S. 9. 3filbid. —S. 11.

37 Kjellen R. Der Staat als Lebensform. — S. 31—32.

38 Ibid. — S. 37—38.

39 Ibid. — S. 51.

40 Ibid. — S. 75.

41 Ibid. . — S. 74.

42 Ibid.— S. 81—82.

43 Ibid. — S. 87.

44 Ibid.— S. 142.

45 Ibid. — S. 143.

46 Kjellen R. Der Staat als Lebensform. — B. — 1917. — S. 53.

47 Ibid.

48 Вж .: предисловието на Карл Хаусхофер към книгата : Ratzel F. Erdenmacht und Volkerschicksal. — Stuttgart . — 1940. — S. IX.

49 Ibid. — S. XXVI.

50 Статията на Карл Хаусхофер в сборника “ Bausteine zur Geopolitik ”, S . 59.

51 Lagarde P. Deutsche Schriften. — Gottingen . — 1892. — S. 113—114.

52 Маън пише книгите си по поръчка на американския мултимилионер

Карнеги. По инициатива на адмирал Тирпиц, съчиненията на Маън веднага се превеждат на немски, а споменатото по-горе произведение се предлага на немските читатели от редакцията на “Военноморско обозрение” по времето, когато германският Втори Райх реализира мащабната си програма за създаване на флот. Още преди това съчиненията на Маън се популяризират от пангермански настроените кръгове. (Вж.: Ерусалимский А.С. Внешняя политика и дипломатия германского империализма в конце XIX века. — С.307.)

53 Мэхэн А.Т. Влияние морской силы на историю. 1660—1783. — М.-Л. — 1941, —С.23.

54 Мэхэн А.Т. Влияние морской силы на историю. — С. 110.

55 Wienberg A.K. Manifest Destiny. — Baltimore . — 1935.

56 Вж.: Дементьев И.П. Идейная борьба в США по вопросам экспансии (на рубеже XIX — XX вв.). — М. — 1973. — С. 120.

57 Vidal de la Blache P. La geographic politique, apropos des ecritsdeM. Frederic Ratzel // Annales de geographic. — P. — 1898. — P. 97—111.

58 Vidal de la Blache P. Tableau de la Geographic de la France. — P. 1903.

59 Vidal de la Blache P. Principes de geographic humaine. — P. — 1922.

60 Vidal de la Blache P. La France de l'Est. — P.: A.Colin, 1919.

61 Vidal de la Blache P. La geographic Humaine. — P.: A.Colin, 1921. — P. 46— 47, 103—117.

62 Ibid. — P. 211— 213. "Ibid..—P. 213—214.

64 Ратцель Ф. Человечество как жизненное явление на земле. — М.: Книжное дело, 1901. —С. 131.

65 Пак там. — С. 84, 94—95.

66 Пак там. — С. 105—106.

67 Vidal de la Blache P. La geographic Humaine. — P. 274.

68 Ibid. — P. 272—273.

69 Вж .: Fairgrieve J. Geography and World Power. — N.Y. — 1941. — Ch. XVIII.

70 Mackinder H.J. Democratic Ideals and Reality: A Study in the Politics of Reconstruction. — N.Y. — 1919. — P. 11.

71 Вж .: Mackinder H.J. Democratic Ideals and Reality. — N.Y. — 1962. — P. 113.

72 Mackinder H.J. Democratic Ideals and Reality. — P. 150.

73 Вж .: Strausz-Hupe R. Op. cit. — P. 148.

74 Mackinder H.J. The Round World and the Winning of the Peace // Foreign affairs. — 1943. — Vol. XXI. — № 4.

75 Mackinder H.J. The Round World and the Winning of the Peace // Foreign affairs. — 1943. — Vol. XXI. — № 4.

76 Forum. — 12 Marz 1954. — S. 3.

77 Вж .: Предисловието на Карл Хаусхофер към книгата : Fairgrieve J. Geographic und Weltmacht. — В . — 1925. — S. 2

78 Цит. по книгата: Семенов Ю.Н. Фашистская геополитика на службе американского империализма. — М.: Госполитиздат. — 1952. — С. 142.

79 Spykman N.J. The geography of the peace. —N.Y. — 1944. — P. 7.

80 Spykman N. America 's Straregy in World Politics. — Hamden . — 1942. — P. 41.

81 Celerier P. Gcopolitique et geostrategie. — P. — 1961. — P. 16.

82 Gyorgy A. Op. cit. — P. 257—258.

83 Spykman N.J. American Strategy in World politics. The United States and the balance of power. — N.Y. — 1942. — P. 4—6.

84 Dorpalen A. Op. cit. — P. 13.

85 Ibid.

86 Международное право в избранных документах. — М. — 1957. — Т. 1. — С. 113.

87 Viollate A. Essais d'histoire diplomatique americaine. — P. — 1905. — P. 210.

88 Spykman N.J. Op. cit. — P. 89.

* Втората от серията статии, посветени на възникването, развитието и фундаменталните проблеми на геополитическата наука. Повече за автора – вж. Геополитика – бр.2/06.

{rt}