По ирония на съдбата принципното споразумение за стратегическо партньорство между Русия и САЩ бе постигнато по време на разговорите между президентите Путин и Буш не някъде другаде, а на срещата на Азиатско-Тихоокеанския форум за икономическо сътрудничество (АТФИС) в Шанхай, през октомври 2001. Декларираният тогава рязък завой в руската геополитика неприятно изненада китайските лидери. След като през юли 2001 между Руската Федерация и Китай бе сключен т.нар. “голям договор”, в Пекин разчитаха, че Москва ще продължи курса си на “меко противопоставяне” на Вашингтон, който идеално устройваше китайците. Наистина, още тогава китайските анализатори побързаха да успокоят правителството, прогнозирайки, че руско-американското сближаване може да бъде само временно, стабилен съюз между САЩ и Русия е невъзможен, а за евентуално членство на руснаците в НАТО и дума не може да става. Според тях, Китай просто трябва търпеливо да изчака момента, когато между бившата свръхдържава и нейния успешен конкурент ще настъпи нов разрив.
Китайските анализатори се оказаха прави. През цялата следваща 2002 Кремъл и Белият дом на успяха да уточнят параметрите на стратегическото си партньорство. Руското ръководство демонстрира готовност да окаже на САЩ стратегическа подкрепа за провежданата от тях външна политика, но само срещу признаването от страна на Вашингтон на специалните интереси на Москва в постсъветското пространство и американскя отказ от намеса в процесите, развиващи се в самата Русия. Американците обаче отклониха тези претенции, като от своя страна не предложи на Москва нищо, освен смекчаване на тона в критиката си на руската политика в Чечения (при това самата чеченска операция не бе включена от Белия дом в списъка на усилията за противопоставяне на международния тероризъм).
От своя страна, декларирайки през есента на 2001 стратегическия си избор за сближаване със САЩ, Кремъл така и не съумя да изработи ясна стратегия на своята “американска политика”. Приемайки предизвикателството на ислямските терористи, Белият дом пък не виждаше необходимост да се пазари и да формира на тази основа някаква нова система от партньорства и съюзи, подобно на онази от началото на студената война. Вместо това, Вашингтон предпочете да постави останалите държави пред дилемата: или да се присъединят безусловно към САЩ, или да останат настрана, навличайки се американските подозрения, че помагат на терористите.
Руско-американската среща на високо равнище от май 2002 в Москва, въпреки реторичните заявление за дългосрочно “стратегическо партньорство”, се оказа върховата точка в краткотрайното сближаване между двете страни и след нея отношенията между Русия и САЩ постепенно започнаха да охладняват. Още през август същата година, когато стана ясно, че администрацията на Буш е взела решение на атакува Ирак, в руския истъблишмънт се усили скептицизма относно перспективите на отношенията с Америка. През февруари 2003, под влияние на резкия ръст на антиамериканските настроения в руския елит и активните дипломатически усилия на Германия и, особено, Франция, Владимир Путин зае твърда позиция по иракския въпрос. С което виртуалният алианс със САЩ окончателно остана в миналото. След 2003 руско-американските отношения навлязоха в етап на бавно, прогресивно, охладняване и взаимно отчуждаване. Арестът на олигарха Ходорковски и т.нар. “революция на розите” в Грузия обозначиха двата фронта на ново охлаждане – вътрешната ситуация в Русия и динамиката на промените в постсъветското пространство. Влошаването на отношенията със САЩ не беше компенсирано, както ставаше преди (например по време на кризата в Косово, или пък в последните месеци от управлението на Бил Клинтън и първите – на Буш), от сближаване между Русия и другия западен “полюс” – Европейският съюз. След трите знакови събития от есента на 2004 – терористичното нападение в Беслан, изборите в Украйна и логичния завършек на делото Ходорковски/ЮКОС – елементът на разграничаване от Запада в политиката на Москва за първи от 15 години насам стана по-важен, отколкото този на сближаването с него. Руското ръководство лансира тезата за националния суверенитет – н.нар. “суверенна демокрация”, означаваща политическа и финансова независимост на страната от САЩ и ЕС и ограничаване на западното влияние в Русия. Едновременно с това, центърът на руската външнополитическа стратегия започна все по-очевидно да се измества на изток.
През 2005 (и в началото на 2006) това изместване в източна посока достигна качествено ново равнище. Русия не само подкрепи (въпреки позицията на САЩ и ЕС) действията на узбекистанското ръководство при потушаването на бунта в Андиджан, но и склачи съюзнически договор с Ташкент и то след като правителството на Узбекистан прекрати американската аренда на военно-въздушната база Карши-Ханабад и постигна изтеглянето на персонала и бойната техника на САЩ оттам. Така, Москва премина в геополитическо настъпление в постсъветското пространство, възстановявайки влиянието си в една страна, която още през 90-те години на миналия век се бе превърнала в политически и военен съюзник на Вашингтон. В резултат от което, този път “да си вземат куфарите” се наложи на американците.
Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която Русия и Китай, на практика, играят ролята на съпредседатели, за първи път и то доста неочаквано заяви за себе си, като за влиятелна сила. ШОС директно предложи на САЩ “да определят сроковете” за ликвидиране на американското военно присъствие в Централна Азия. И макар, че Вашингтон, съумя засега да запази присъствието си в Киргизстан, Русия и Китай ясно демонстрираха, кой всъщност доминира в Централноазиатския регион. Приетото по същото време решение за присъединяването към ШОС на Индия, Пакистан, Иран и Монголия, като наблюдатели, накара мнозина анализатори за заговорят за формирането в Азия на военен противовес на НАТО (1).
Проведената през лятото на миналата 2005 тристранна среща на външните министри на Русия, Китай и Индия пък напомни за отправения преди осем години от Евгений Примаков призив за тясно сътрудничество в рамките на “евразийския триъгълник”, който тогава не изглеждаше особено перспективен. Раждането на новата версия на “триъгълника” бе белязано от първите в историята съвместни руско-китайски (през август) и руско-индийски (през октомври) военни маневри. Първите, които привлякоха и най-голямо внимание, само външно бяха свързани с “борбата с тероризма” – всъщност чрез тях Москва и Пекин отправиха надвусмислен сигнал към Вашингтон, че занапред ще трябва повече да се съобразява с тях. Тенденцията към сближаване между Китай и Русия се задълбочи след посещението през март 2006 на Владимир Путин в Китай и обещанието за изграждането на петролопровод и газопровод от Източен Сибир до Китай.
Разбира се, още е рано да заключаваме, че с руско участие в Азия се формира нов “силов полюс”, противостоящ на САЩ и съюзниците им. Русия, Китай и Индия играят собствена геополитическа игра. И макар че отношенията между тях напоследък рязко се подобриха, те си остават достатъчно сложни. Нещо повече, нито Пекин, още по-малко пък Делхи възнамеряват да се конфронтират с Америка. Въпреки очевидните противоречия, между САЩ и Китай има изключително силна взаимна зависимост (2) . На свой ред, Индия и САЩ преодоляха предпазливото отношение един към друг и според някои през 2005 са поставили основите на нов геополитически съюз. Въпреки това, в геополитическата структура на света вече са налице осезаеми промени. Тезата на непрекъснатия възход на Индия и Китай (и паралелния упадък на Япония, “стратегическата неопределеност” на ЕС и, в перспектива, спада на американското влияние) все повече се възприема като аксиома. Руското ръководство, стремящо се да утвърди страната като “суверенна велика държава” в условията на жестока глобална конкуренция и геополитическо съперничество със САЩ и ЕС в постсъветското пространство, се опитва да се опре на големите източни държави (и най-вече на Китай) за да укрепи позициите си спрямо Запада. В тази връзка, пазабравената проблематика на триъгълника Китай-Русия-САЩ отново става актуална.
Целта на тази статия е определянето на спецификата на руско-американско-китайските отношения, както и оценката на по-близката и по-далечната им перспектива. Затова, нека започнем с кратък исторически преглед на взаимоотношенията в рамките на въпросния “триъгълник”.
Ретроспектива
Триъгълникът Вашингтон-Москва-Пекин се формира в началото на 70-те години. Инициатори за появата му са китайските лидери Мао Цзедун и Чжоу Енлай, опасяващи се от съветски политически и военен натиск след скъсването си с Москва и демонстриращи готовност за фактически алианс със САЩ на антисъветска основа. В случай Пекин следва чисто геополитическата логика – оказвайки се между двете съперничещи си свръхсили, той решава да се блокира с отвъдокеанския “тигър”, против “сибирския”, с който Китай по онова време има над 7000-километрова обща граница.
Мао и Чжоу имат късмета да открият в лицето на президента Никсън и неговия държавен секретар Хенри Кисинджър убедени привърженици на геополитическия подход и практиката на т.нар. Realpolitik . Американската администрация си поставя за цел не просто да помогне за съхраняването на статуквото между СССР и КНР, но и да установи по-тесни и доверителни отношения с Москва и Пекин. И тази цел бива постигната, в резултат от което САЩ получават свобода за геополитически маньоври, както и известен контрол върху състоянието на съветско-китайските отношения. Така, чрез своя демарш, Китай постига официално признание от страна на Америка. В случая губещ се оказва Съветският съюз, което е съвсем естествено, тъй като “триъгълникът” е замислен е реализиран от неговите “архитекти” – Вашингтон и Пекин, като инструмент именно срещу Москва.
Както e известно, двете студени войни (СССР-НАТО и СССР-Китай) приключиха горе долу по едно и също време и по една и съща причина – отслабването, разложението и, в крайна сметка, разпадането на Съветския съюз. Така в началото на 90-те САЩ се оказаха единствената свръхдържава. За Китай пък изчезна заплахата от север. Руската Федерация, чиито статус е поне една степен под този на СССР, вече нямаше противници както на Запад, така и на Изток. В резултат от това, всички участници в глобалния “триъгълник” изпитаха силно облекчение (а Русия – дори нещо подобно на главозамайване). Изглеждаше, че триъгълникът веднъж завинаги е останал в историята.
Известно време изглеждаше, че посткомунистическа Русия може да се превърна в младши партньор на Америка, чиито отношения с Китай все повече се усложняваха. На свой ред, Пекин не криеше тревогата си от присъединяването на Москва към програмата за партньорство с НАТО. Още в средата на 90-те обаче, руската външна политика преживя силно разочарование в отношенията си със САЩ и ЕС. По оста Русия-Западния свят настъпи промяна, от която навремето не бяха направени необходимите изводи. Вместо това, външната политика на Москва навлезе в състояние на “плавен дрейф”, което на практика се изразяваше във възприетия от Кремъл модел на махалото, основаващ се на баланса между Запада и Изтока. Така, през април 1996, бе подписана Съвместната руско-китайска декларация за стратегическо партньорство, която бившият американски държавен секретар Хенри Кисинджър определи като “декларация за независимостта на Руската Федерация и КНР от САЩ”. Вашингтон се изправи пред призрака на възможна геополитическа “ос” Москва-Пекин, т.е. в новите условия острието на “триъгълника” започна да се обръща срещу Америка.
В САЩ бързо бяха извършени серия сериозни и многостранни анализи за перспективите на руско-китайското сближаване. Техен резултат бе изводът за ограничения характер на руско-китайското партньорство (3) . През този период Русия и Китай много приличаха на двама съседи, стоящи на границата между имотите си, които без да се страхуват да застанат с гръб един към друг, гледат в съвършено различни посоки. Русия – на Запад, а Китай – на Изток, но и двете – към САЩ. Въпреки частичното съвпадение между фундаменталните интереси на Пекин и Москва, между тях продължаваха да съществуват и сериозни противоречия. От ключово значение за Вашингтон бе, че и двете страни гледаха на САЩ не само като на съперник, но и като на водещ партньор. Въпреки гръмката реторика, реалната руска политика през целия период на 90-те години беше, по принуда, прагматична. На свой ред, Китай не изпитваше никакво желание, докато не разполага с необходимата мощ, да влезе в непосредствен сблъсък със САЩ. Вместо това, Пекин предпочиташе с ограничаването на американските амбиции в такива региони като Балканите, Близкия и Среден изток, Централна Азия и Кавказ да се заеме Москва. Така беше чак до есента на 2001.
Русия, а след нея и Китай, се присъединиха към прокламираната от САЩ антитерористична коалиция, ръководейки се от сходни по същество, прагматични интереси. Москва удължи фронтовата линия на борбата с тероризма до Кавказ, а Китай – до Синцзян. В същото време, между руската и китайската позиция още в началото имаше принципна разлика. В онзи момент руският президент, на практика, реши едностранно да прекрати остатъчното геополитическо и стратегическо съперничество със САЩ. Което, в дългосрочна перспектива, означаваше интегрирането на Русия в институциите на Голяма Европа и евроатлантическата общност. Китайското ръководство, напротив, продължи да се ръководи от прогнозата за постепенно и дългосрочно изостряне на конкуренцията с Вашингттон. При това нещата не опираха само до бъдещето на Тайван, но и до бъдещата роля на Китай в Азия и света. За Пекин, събитията от 11 септември означаваха допълнително спечелено време в навечерието на все по-вероятният мащабен сблъсък с Америка.
В крайна сметка обаче, стратегическото решение на Путин да подкрепи САЩ през есента на 2001, така и не се трансформира в истинска стратегия. Споровете за “цената на подкрепата” и двустранният вакуум в стратегическите визии, както вече споменах, бързо докараха руско-американските отношения до задънена улица. Окончателният отказ на Кремъл от курса към институционална интеграция на Русия в атлантическите и европейски структури и преориентацията към възстановяване статута и на велика държава (съпоставима със САЩ и КНР) се нуждаеха от нова външна опорна точка. Европейският съюз не ставаше за тази роля, поради недовършения характер на самия европейски проект и проблемите, породени от присъединяването на новите странси-членки. Оста Париж-Берлин-Москва, очертала се по време на иракската криза, се оказа недостатъчно стабилна и прекалено зависима от конкретните личностите, ръководещи трите държави. Опитът за формиране на силов център в ОНД на базата на Единното икономическо пространство, обединяващо Русия, Украйна, Казахстан и Беларус, се провали заради “оранжевата революция” в Киев. Отстъпвайки принудително (под натиска на САЩ и НАТО) все по на изток, Кремъл и неговите стратези отново се върнаха към идеята за тясно сътрудничество с Китай, както и с Индия. В този контекст, триъгълникът Пекин-Москва-Вашингтон започна да придобива реалните си очертания.
Върховете и страните на стратегическия триъгълник
Сегашният руско-китайско-американски триъгълник, разбира се, е несъпоставим по значение с онзи, съществувал в годините на студената война. Просто защото днес САШ са не просто “страна” в двуполюсния световен модел, а център на съвременната световна система. Китай в момента заема позицията на “втора световна сила”, но този процес ще продължи поне още десетина години (при това без та отчитаме рисковете, свързани с вътрешното развитие на тази страна) (4) . Независимо от реториката, използвана от нейните лидери, Русия за първи път през последните 250 години посрещна началото на новия век не като традиционна велика държава, а като страна от “втория ешелон”.
Ако през ХХ век “големият триъгълник” беше американска конструкция, позволяваща на Вашингтон по-ефективно да се противопоставя на Москва, като едновременно с това влияе върху развитието на руско-китайските отношения, то геополитическият триъгълник на ХХІ век е най-вече китайска конструкция. С нейна помощ Пекин не само укрепва позициите си в момент, когато отправя дългосрочно предизвикателство на американската доминация в световната система, но и постепенно поема ролята на “по-големия брат” по отношение на Русия. За китайците, Русия е преди всичко стратегически тил, изключващ възможността Китай да бъде обкръжен от американските партньори и съюзници. В същото време тя се разглежда и като източник на различни дефицитни, или уникални ресурси, необходими за укрепването и развитието на китайския икономически, научно-технически и военен потенциал. Накрая, Руската Федерация е възможно и дори вероятно (макар и не приоритетно) направление на китайската икономическа експанзия.
Стратегията на Пекин преследва няколко цели. На първо място, използвайки “великодържавния комплекс” на Москва, максимално дълго да запази остатъчното противостоене между Русия и САЩ на международната сцена и така частично да отслаби напрежението в китайско-американските отношения. На второ място, с руски ръце да “изтласка” американските бази от Централна Азия, защото те потенциално застрашават Китай от запад, и да създаде благоприятни условия за укрепването на китайските икономически и геополитически позиции в бившите съветски републики. На трето място, да получи още по-широк достъп до природните ресурси на Сибир, необходими за по-нататъшното бързо развитие на китайската икономика, както и до модерните руски военни технологии, позволяващи превъоръжаването на Китайската народоосвободителна армия и създаването на реален противовес на американските войски, разположени в Източна Азия.
Ако през 70-те години на миналия век инициатор на “триъгълника” беше най-слабата му страна – т.е. Китай, а главен бенефициент – най-силната, т.е. САЩ, днес инициативата също идва от най-слабата страна – Русия, само че максималната печалба най-вероятно ще получи Китай.
Концепцията за „многополюсния свят”, придобила популярност в руските политически кръгове в средата на 90-те години, предполага взаимодействието между Русия с другите силови центрове, и най-вече с Китай, за балансиране на американската мощ. Макар че още тогава на руските политици би трябвало да е ясно, че в оста Москва-Пекин, водещата роля се пада на китайците. Така, в началото на ХХІ век, Русия, отказвайки да се превърне в „младши партньор” на САЩ, рискува да стане такъв за Китай.
За това свидетелства, в частност, развитието на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Самата поява на тази организация означаваше институционализиране на китайското присъствие в Централна Азия (т.е. в зоната на руските интереси). За няколко години неформалната „шанхайска петорка” се превърна в международна организация със собствен секретариат в Пекин, ръководен от китайски дипломат. Освен това Русия активно се включи в акцията по изтласкване на американското военно присъствие в Централна Азия (което е актуално най-вече за Китай). Накрая, последните руско-китайски военни маневри, замислени от Москва като „демонстрация на качествата на руските оръжия” се превърнаха на практика във военно-политическа демонстрация адресирана не само към Вашингтон, но и (в съответствие с интересите на китайската геополитика) към Тайпе и Токио.
Относителната слабост на Русия не само спрямо САЩ, но и спрямо Китай, е очевиден факт (5) . Друг въпрос е, че идеята за Москва като „по-голям брат” на Пекин още не се е изпарила напълно от главите на принадлежащите към руския елит. Китайците пък воъбще не обръщат внимание на това, просто защото са наясно с реалната ситуация. Истинският въпрос е, каква полза разчита да извлече Москва от взаимоотношенията в „големия триъгълник”, в чиито рамки Китай се стреми да използва руския потенциал за да измени постепенно в своя полза силовият баланс със САЩ?
Необходимостта от стабилни, добросъседски и взаимноизгодни отношения между Русия и Китай е несъмнена. Не по-малко очевидно е значението на огромния китайски пазар и на търговията с Китай, особено за източните руски региони. Освен това, КНР е потенциален мащабен инвеститор и износител на евтина работни сила. Динамиката на отношенията е такава, че днес Китай вече е най-важната за Русия държава, след САЩ, а в перспектива (вследствие на бързия ръст на стокооборота, развитието на научно-техническото сътрудничество и реализацията на мащабните енергийни проекти) значението на Китай за Русия може, като минимум, да се изравни с това на САЩ.
Особеното значение на отношенията с Китай, от гледната точка на руското ръководство, е в това, че Пекин, за разлика от Вашингтон, не критикува Кремъл за неговата въртрешна политика, а – обратното – подкрепя „укрепването на властовата вертикала” и антитирористичната операция в Чечения. Пекин демонстрира такт спрямо претенциите на Москва за ролята на велика държава, както и за признаване на постсъветското пространство за зона на нейните специални интереси (което обаче не пречи на китайците активно да проникват в Централна Азия). Още по-важно в случая е, че Китай се превърна в най-големия купувач на руско оръжие и военни технологии (средно по един милиард долара годишно през последните петнайсетина години).
Очевидно е, че сближавайки се с Китай, Кремъл иска да демонстрира пред Белия дом, че една „евразийска държава” винаги има и други възможности освен да следва едноличната американска политика, или пък да се сближи с аморфния ЕС. Освен това, устойчивите връзки с Пекин (и Делхи), дават възможност на Москва да оспорва правото на Запада (САЩ + ЕС + Япония) да действа от името на цялата „международна общност”. Днешна Русия избягва да опонира сама на Запада. Дипломатическият съюз между Москва и Пекин в Съвета за сигурност на ООН е факт вече от десет години (6) . По проблемите, касаещи Косово и Ирак (в миналото), както и по тези засягащи Иран и Северна Корея (днес) Русия и Китай са на сходни позиции. Руските лидери се надяват, че сближаването с Китай и Индия ке помогне да се балансира международното влияние на Запада. Приемайки в Москва премиерите на държавите-членки и наблюдателки в ШОС, президентът Путин неслучайно подчерта, че в тях живеят 3 млрд. души, т.е. половината човечество (7).
Путин, разбира се, е наясно, че от тези три милиарда, само 5% се падат на Русия и, че този показател спада непрекъсно. Въпреки това, изглежда руските стратези смятат, че в сравнение с Китай Руската Федерация все още разполага с определени предимства, каквито липсват във взаимодействието със САЩ и Европа. Руските постижения в такива сфери като ядрената енергетика, космическата, авиационната и военната промишленост, в които руснаците са изправени пред острата конкуренция на Запада, помагат на Москва да постигне приемлив баланс в отношенията си с Китай. Нещо повече, както смятат в Москва, съвместните проекти в тези области могат да оживят не само отделни предприятия но и цели отрасли на руската промишленост и, в крайна сметка, да повишат общата конкурентоспособност Русия, укрепвайки позициите и спрямо САЩ и ЕС. Осве това, Китай е алтернативен източник на финансови ресурси. Така, когато в края на 2004 Кремъл спешно се нуждаеше от средства за закупуването на компанията „Юганскнефтегаз” и консорциумът от западни банки не можа да осигури вече уговорените кредити заради позиците на американския съд, държавната фирма „Ростнефт” моментално получи необходимите средства (около 6 млрд. долара) то китайските държавни банки (8).
И така, днес глобалният „триъгълник” обслужва най-вече интересите на Китай и частнично компенсира неуспехите на Москва в западна посока. За САЩ този „триъгълник” определено не е изгоден, но засега Вашингтон не вижда причини за безспокойство във връзка с него. Основното внимание на американците е концентрирано върху перспективите за вътрешно и външнополитическата еволюция на Китай, докато руският фактор (изключвайки ролята на страната като доставчик на енергоносители) се смята за недотам значителен с дългосрочна тенденция към спад. Освен това, Вашингтон непрекъснато подчертава наличието на фундаментални проблеми между Русия и Китай, залагайки на страховете на част от руското общество от хипотетична китайска експанзия. Можем да предположим, че логиката на американските анализатори е следната – както навремето въоръженият сблъсък на съветско-китайската граница на река Усури през 1969 тласна Кремъл към политиката на „разведряване” със Запада, така и днес прекалено тясното сближаване с Китай, може в крайна сметка да предизвика ефекта „на бягство на Запад от обятията на Изтока”.
Подобна оценка на ситуацията и перспективите за решаването и обаче ми се струва твърде наивна. След края на студената война не само в САЩ, но и в Европа и в Русия исторически уникалната ситуация – т.е. липсата на непосредствени причини за сериозни конфликти между големите държави – започна да се възприема като даденост и, нещо повече, да се проектира в бъдещето. Възникна своеобразният синдрам за „края на историята”.
Междувременно, ситуацията в света не дава основания за подобен извод. Само в Европа „вечният мир” може и да се разглежда като реалност. Войната между Русия и Германия е също толкова невероятна, както и тази между Германия и Франция. Невъзможни са и въоръжените конфликти между Русия и новите членки на НАТО – Полша, Румъния и дори балтийските държави, въпреки враждебния фон на отношенията с някои от тях. В Азия обаче, ситуацията е друга.
Действително, възходът на Китай следва траектория, различна от онази на Германия по времето на Бисмарк, или пък ръста на военната мощ и политическото влияние на СССР след 1945. Въпреки това противоречията на Китай с Токиа или с Вашингтон не само не намаляват с разширяването и задълбочаването на икономическото сътрудничество помежду им, но и демонстрират тенденция към изостряне. Ако САЩ, като централен елемент на съвременните международни отношения, не успеят през близките 15-20 години да изградят система, включвяаща всички основни геополитически играчи, и най-вече Китай, бъдещият „многополюсен свят” в Азия може да се стане благоприятна среда за възникването на конфликти и дори войни (9). Това следва да се отчита и от стратезите на руската геополитика.
Перспективите за взаимоотношенията в рамките на „триъгълника”
Руската позиция се усложнява от това, че Москва има твърде малко възможности да влияе съществено върху взаимоотношенията между двата гиганта – т.е. главен фактор в рамките на „триъгълника” са отношенията между Китай и САЩ. Нещо повече, в случай на криза в Тайванския пролив, Русия рискува да попадне в сложна ситуация. Пекин ще очаква от Москва политическа и материално-техническа подкрепа, докато Вашингтон – незабавното прекратяване на руските военни доставки за Китай. Така Кремъл може да бъде изправен пред неразрешим избор между двата „потенциални противника” – Китай и Америка.
Разбира се, вероятността от подобен сценарий съвсем не е 100%-ова. Вашингтон и Пекин ще избягват прекия сблъсък, въздействайки върху влиятелните политически сили в Тайпе за да изключат възможни провокации от тайванска страна. Въпреки това, Русия следва да е наясно за поведението си, така че то безусловно да изключва въвличането и в американо-китайския конфликт и да съдейства за многостранните (с участието и на други играчи и най-вече на ЕС) усилия за предотвратяването или прекратяването му. В частност, военно-техническото сътрудничество между Москва и Пекин (т.е. продажбата на руско оръжие, военна техника и технологии) трябва да е такова, че да не провокира Китай към опасни стъпки, а Вашингтон – към резки контрамерки. Аналогична стратегия трябва да се разработи и в случай на опасно изостряне на китайско-японските отношения, които също имат своя „американски аспект”.
В най-общ план, Русия следва да се стреми към по-балансирани макар и тесни и приятелски отношения с Китай, за да избегне едностранната си зависимост от него. Тук посоките ка няколко: развитие на експортната енергийна база на Източен Сибир и Далечния изток за снабдяванането с петрол и газ (включително и втечнен) на Китай, Япония, Южна Корея и Западното крайбрежие на САЩ; ангажиране на Япония и САЩ, заедно с Китай и Южна Корея, в развитието на източните руски региони; разширяване на основата на партньорските отношения с Индия и развитие на тристранните отношения между Москва-Делхи и Пекин; постигане на качествено ново равнище на отношенията с Япония и т.н. С други думи, колкото по-ефективно започне да се развива източната част на Русия и колкото по-силно бъде интегрирана в Азиатско-Тихоокеанското икономическо пространство, толкова повече гаранции ще има, че Сибир и Далечният изток ще си останат руски.
Освен това, необходимо е да се развива тристранното взаимодействие между Русия, САЩ и Китай там, къдено интересите на трите страни съвпадат: в частност, това се отнася да съгласуването противоедйствие на по-нататъшното разпространяване на оръжията за масово поразавяне (Северна Корея, Иран), гарантиране на регионалната стабилност в Централна Азия и борбата с ислямския тероризъм. Досега Пекин, Москва и Вашингтон бяха дотолкава ангажирани в „малката игра” в Централна Азия, че общите заплахи – от афганистанският наркотрафик, до ситуацията във Ферганската долина – оставаха на заден план. Междувременно, евентуалното повторение на събитията в Андиджан в още по-голям мащаб (например, при едновременни акции на ислямистите в няколко градове от Ферганска област) може да изненада Ташкент и съюзниците му и те да нямат достатъчно сили и средства за стабилизирането на ситуацията. Разбира се, Москва може да се радва, че днес Узбекистан отново е в нейната „сфера на влияние”, само че това не премахва автоматично подобна опасност.
Заключение
След всичко казано дотук, става ясно, че не можем да говорим за равностранен „триъгълник” – асиметрията между участниците в него е очевидна. Следва да имаме предвид и, че китайско-американските отношения са от ключово значение за съвременните междунадорни отношения, като цяло. Възходът на Китай (дори и да е мирен) безусловно е предизвикателство към доминацията на САЩ. И американците го приемат, макар че засега не разполагат с дългосрочна стратегия по този въпрос. При всички случаи, взаимодействието на Русия с Китай и САЩ е по-важно за нея, отколкото взаимодействието с Москва за Пекин и Вашингтон. В същото време, взаимоотношенията в триъгълника САЩ-Русия-Китай не са игра с нулев краен резултат. Лошите отношения между Вашингтон и Пекин са рисков фактор за Москва, защото за Русия е крайно опасно да се окаже между САЩ и Китай – това би бил избор между чука и наковалнята.
Налице са обаче и други рискове. В обозрима перспектива Русия едва ли е „застрашена” от сближаване с Америка. Политическите отношения между двете са коректни, но очевидно хладни. Духът на съперничеството помежду им се възражда, а този на сътрудничеството отслабва и почти липсва. Икономическите връзки са крайно ограничени и не играят стабилизираща роля в периодите на политически усложнения. Във военно отношение, Русия, както и преди, разглежда САЩ като основен вероятен противник. Тоест, в това отношение, в Пекин могат да са спокойни.
Сближаването между Русия и Китай – напротив – е очевиден факт. Наистина, Вашингтон сякаш не се безспокои кой знае колко от това. Учудващо е обаче, че активното сближаване с Китай се възприема от руския елит като практически безпроблемно. Създава се впечатлението, че е взето решение за Китай да се говори или само добро, или нищо. Нещо повече, опитите за критична оценка на перспективите в отношенията между Москва и Пекин нерядко се възприемат от властите, като „инспирирани от САЩ”.
Всичко това генерира определени илюзии, които са неуместни в отношенията с една възходяща велика държава, която вече е надминала Русия по съвкупната си мощ. И така, в началото на ХХІ век Русия се отдалечава в политически план от САЩ и ЕС, сближавайки се с Китай (и Индия). Паралелно с активната енергийна дипломация, „валоризацията” на руската политика в постсъветското пространство, разширяването на руската ангажираност в процесите в Средния изток (Иран) и някои други ретиони, това означава връщането на Русия като активен фактор на международните отношения. Значението на този фактор обаче не бива да се надценява: той до голяма степен се дължи на благоприятната ценова конюнктура в петролния и газовия сектор. Въпреки това, следва да се признае, че трудната и болезнена адаптация на руската външна политика към реалностите на ХХІ век достигна качествено ново равнище.
Преломна точка в руско-американските отношения през 2001 стана решението на президента Путин да не пречи на разполагането на американски части в базите в Централна Азия. Освен надеждите, че военната операция на САЩ в Афганистан ще ликвидира опасността за сигурността на постсъветското пространство от страна на талибаните и техните съюзници, сред причините за това решение бе, че присъствието на американците ще направи региона недостъпен за Китай и така ще даде на Москва време за да концентрира силите си и възстанови традиционната си роля на водеща регионална държава. Завоят от 2005 обаче е точно в обратната посока: Китай и Русия поискаха изтеглянето на американците от бившите съветски бази. А узбекистанският президент, който взе това решение, посети първо Пекин и едва после – Москва. Наистина два месеца по-късно сключи съюз именно с Русия. Тоест, регионалната динамика е точно отражение на глобалните промени. Историята очевидно не е свършила. Тя продължава.
Бележки:
1. Независимая газета. 2005. 20 окт. (встреча Владимира Путина с премьер-министрами стран-участниц ШОС).
2. През 2004 стокооборотът между САЩ и КНР е около 200 млрд. долара ( www . ru . chinese - embasy . org / rus / fyrth / t 179540. htm ), докато обемът на китайско-руската търговия – 21 млрд долара ( www . regnum . ru / news /464354. html ) . Огромните средства, които Китай получава от износа се влагат в американски ценни книжа. На практика, КНР (заедно с Япония и други азиатски държави) е гарант за устойчивия курс на долара.
3. Вж. например Limited Partnership/S.W.Gernett (ed.). Wash. Carnegie Endowment for International Peace, 2000.
4. По тази тема вж. Китай: угрозы, риски и вызовы развитию/ Под ред. В.Михеева. М.: Московский центр Карнеги, 2005.
5. Обикновено се подчертава огромната разлика в съвкупната мощ на Русия и САЩ, формирала се в резултат от разпадането на СССР. Сравнението с Китай обаче е още по-впечатляващо. През 1990 КНР и СССР са приблизително на едно ниво по отношение на своя БВП. Шестнайсет години по-късно Китай има три-четирикратно преимущество в тази сфера.
6. Москва и Пекин бяха на близки или идентични позиции по такива актуални въпроси на международната сигурност като Балканската криза, отношението към режима на Саддам Хюсеин в Ирак, ядрените програми на Иран и Северна Корея и т.н.
7. Вж. www . president . kremlin . ru 26 окт. 2005.
8. Ведомости. 2005. 9 дек. С. Б1.
9. Осъзнаването на този факт се вижда в книгата на Ричард Хаас : The Opportunity . N . Y .: Public Affairs , 2005.
* Авторът е професор, заместник директор на Московския център Карнеги
{rt}
По ирония на съдбата принципното споразумение за стратегическо партньорство между Русия и САЩ бе постигнато по време на разговорите между президентите Путин и Буш не някъде другаде, а на срещата на Азиатско-Тихоокеанския форум за икономическо сътрудничество (АТФИС) в Шанхай, през октомври 2001. Декларираният тогава рязък завой в руската геополитика неприятно изненада китайските лидери. След като през юли 2001 между Руската Федерация и Китай бе сключен т.нар. “голям договор”, в Пекин разчитаха, че Москва ще продължи курса си на “меко противопоставяне” на Вашингтон, който идеално устройваше китайците. Наистина, още тогава китайските анализатори побързаха да успокоят правителството, прогнозирайки, че руско-американското сближаване може да бъде само временно, стабилен съюз между САЩ и Русия е невъзможен, а за евентуално членство на руснаците в НАТО и дума не може да става. Според тях, Китай просто трябва търпеливо да изчака момента, когато между бившата свръхдържава и нейния успешен конкурент ще настъпи нов разрив.
Китайските анализатори се оказаха прави. През цялата следваща 2002 Кремъл и Белият дом на успяха да уточнят параметрите на стратегическото си партньорство. Руското ръководство демонстрира готовност да окаже на САЩ стратегическа подкрепа за провежданата от тях външна политика, но само срещу признаването от страна на Вашингтон на специалните интереси на Москва в постсъветското пространство и американскя отказ от намеса в процесите, развиващи се в самата Русия. Американците обаче отклониха тези претенции, като от своя страна не предложи на Москва нищо, освен смекчаване на тона в критиката си на руската политика в Чечения (при това самата чеченска операция не бе включена от Белия дом в списъка на усилията за противопоставяне на международния тероризъм).
От своя страна, декларирайки през есента на 2001 стратегическия си избор за сближаване със САЩ, Кремъл така и не съумя да изработи ясна стратегия на своята “американска политика”. Приемайки предизвикателството на ислямските терористи, Белият дом пък не виждаше необходимост да се пазари и да формира на тази основа някаква нова система от партньорства и съюзи, подобно на онази от началото на студената война. Вместо това, Вашингтон предпочете да постави останалите държави пред дилемата: или да се присъединят безусловно към САЩ, или да останат настрана, навличайки се американските подозрения, че помагат на терористите.
Руско-американската среща на високо равнище от май 2002 в Москва, въпреки реторичните заявление за дългосрочно “стратегическо партньорство”, се оказа върховата точка в краткотрайното сближаване между двете страни и след нея отношенията между Русия и САЩ постепенно започнаха да охладняват. Още през август същата година, когато стана ясно, че администрацията на Буш е взела решение на атакува Ирак, в руския истъблишмънт се усили скептицизма относно перспективите на отношенията с Америка. През февруари 2003, под влияние на резкия ръст на антиамериканските настроения в руския елит и активните дипломатически усилия на Германия и, особено, Франция, Владимир Путин зае твърда позиция по иракския въпрос. С което виртуалният алианс със САЩ окончателно остана в миналото. След 2003 руско-американските отношения навлязоха в етап на бавно, прогресивно, охладняване и взаимно отчуждаване. Арестът на олигарха Ходорковски и т.нар. “революция на розите” в Грузия обозначиха двата фронта на ново охлаждане – вътрешната ситуация в Русия и динамиката на промените в постсъветското пространство. Влошаването на отношенията със САЩ не беше компенсирано, както ставаше преди (например по време на кризата в Косово, или пък в последните месеци от управлението на Бил Клинтън и първите – на Буш), от сближаване между Русия и другия западен “полюс” – Европейският съюз. След трите знакови събития от есента на 2004 – терористичното нападение в Беслан, изборите в Украйна и логичния завършек на делото Ходорковски/ЮКОС – елементът на разграничаване от Запада в политиката на Москва за първи от 15 години насам стана по-важен, отколкото този на сближаването с него. Руското ръководство лансира тезата за националния суверенитет – н.нар. “суверенна демокрация”, означаваща политическа и финансова независимост на страната от САЩ и ЕС и ограничаване на западното влияние в Русия. Едновременно с това, центърът на руската външнополитическа стратегия започна все по-очевидно да се измества на изток.
През 2005 (и в началото на 2006) това изместване в източна посока достигна качествено ново равнище. Русия не само подкрепи (въпреки позицията на САЩ и ЕС) действията на узбекистанското ръководство при потушаването на бунта в Андиджан, но и склачи съюзнически договор с Ташкент и то след като правителството на Узбекистан прекрати американската аренда на военно-въздушната база Карши-Ханабад и постигна изтеглянето на персонала и бойната техника на САЩ оттам. Така, Москва премина в геополитическо настъпление в постсъветското пространство, възстановявайки влиянието си в една страна, която още през 90-те години на миналия век се бе превърнала в политически и военен съюзник на Вашингтон. В резултат от което, този път “да си вземат куфарите” се наложи на американците.
Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която Русия и Китай, на практика, играят ролята на съпредседатели, за първи път и то доста неочаквано заяви за себе си, като за влиятелна сила. ШОС директно предложи на САЩ “да определят сроковете” за ликвидиране на американското военно присъствие в Централна Азия. И макар, че Вашингтон, съумя засега да запази присъствието си в Киргизстан, Русия и Китай ясно демонстрираха, кой всъщност доминира в Централноазиатския регион. Приетото по същото време решение за присъединяването към ШОС на Индия, Пакистан, Иран и Монголия, като наблюдатели, накара мнозина анализатори за заговорят за формирането в Азия на военен противовес на НАТО (1).
Проведената през лятото на миналата 2005 тристранна среща на външните министри на Русия, Китай и Индия пък напомни за отправения преди осем години от Евгений Примаков призив за тясно сътрудничество в рамките на “евразийския триъгълник”, който тогава не изглеждаше особено перспективен. Раждането на новата версия на “триъгълника” бе белязано от първите в историята съвместни руско-китайски (през август) и руско-индийски (през октомври) военни маневри. Първите, които привлякоха и най-голямо внимание, само външно бяха свързани с “борбата с тероризма” – всъщност чрез тях Москва и Пекин отправиха надвусмислен сигнал към Вашингтон, че занапред ще трябва повече да се съобразява с тях. Тенденцията към сближаване между Китай и Русия се задълбочи след посещението през март 2006 на Владимир Путин в Китай и обещанието за изграждането на петролопровод и газопровод от Източен Сибир до Китай.
Разбира се, още е рано да заключаваме, че с руско участие в Азия се формира нов “силов полюс”, противостоящ на САЩ и съюзниците им. Русия, Китай и Индия играят собствена геополитическа игра. И макар че отношенията между тях напоследък рязко се подобриха, те си остават достатъчно сложни. Нещо повече, нито Пекин, още по-малко пък Делхи възнамеряват да се конфронтират с Америка. Въпреки очевидните противоречия, между САЩ и Китай има изключително силна взаимна зависимост (2) . На свой ред, Индия и САЩ преодоляха предпазливото отношение един към друг и според някои през 2005 са поставили основите на нов геополитически съюз. Въпреки това, в геополитическата структура на света вече са налице осезаеми промени. Тезата на непрекъснатия възход на Индия и Китай (и паралелния упадък на Япония, “стратегическата неопределеност” на ЕС и, в перспектива, спада на американското влияние) все повече се възприема като аксиома. Руското ръководство, стремящо се да утвърди страната като “суверенна велика държава” в условията на жестока глобална конкуренция и геополитическо съперничество със САЩ и ЕС в постсъветското пространство, се опитва да се опре на големите източни държави (и най-вече на Китай) за да укрепи позициите си спрямо Запада. В тази връзка, пазабравената проблематика на триъгълника Китай-Русия-САЩ отново става актуална.
