22
Пон, Юли
22 New Articles

Китайският ребус

брой3 2006
Typography

Феноменалният икономически ръст, демонстриран от Китай през последните 25 години (средно 9% годишно), в резултат от който делът му в световния брутен вътрешен продукт (БВП) нарасна от 1% до 6%, превърна тази страна в един от най-влиятелните играчи в глобалната геополитика. Ако тенденцията се запази (както обещават китайските лидери), в средата на ХХІ век Китай може да се превърне в най-мощната икономика на планетата. Така, шефът на отдела за анализ на световната икономика на инвестиционната корпорация “Голдмън Сакс” – Джим О ' Нийл, прогнозира наскоро, че през 2040 Китай ще надмине САЩ по обема на своя БВП. Много експерти са склонни да се съгласят с него, като според някои това ще се случи още през 2020. Изграждайки толкова внушителен икономически фундамент, днес китайците се стремят да укрепят на тази основа политическите си позиции на световната сцена и да увеличат стратегическата си мощ за да участват, заедно с останалите глобални лидери, в определянето на новия световен ред. Това забележително развитие поражда нееднозначни реакции, като сред специалистите по Китай се очертават две принципно различни гледни точки за случващото се. Една част от тях (включително някои български анализатори), които очевидно са впечатлени от стремителната динамика на китайската еволюция, описват този феномен с възторжени термини, превъзнасяйки китайския модел на развитие и предсказвайки, че ХХІ век ще бъде „векът на Китай”. Други, обратно, предричат скорошния неизбежен крах на „китайското чудо”. Разбираемо е, че всяка от тези визии има своята идеологическа и прагматична основа.

Проблемите на китайското развитие

Песимистичните прогнози за бъдещето на китайския феномен се базират на опасенията на световните силови центрове от появата на опасен конкурент, който (както се предполага) в определен момент неминуемо ще започне да претендира за ролята на световен хегемон, опитващ се да влияе върху развитието на човечеството и глобализационните процеси според собствените си интереси. Възможно е, популярните напоследък мрачни прогнози за катаклизмите, които очакват Китай в близко бъдеще, да са своеобразна психологическа реакция на тези страхове. Ще припомня, че началото на катастрофалните прогнози за развитието на ситуацията в тази страна поставиха публикациите на американските анализатори Гордън Чан, Джо Стедуел и Пол Кругмън. Така, в книгата си „Очертаващият се крах на Китай” Чан предупреждава, че още през следващите години китайското ръководство няма да се справи с поддържането на сегашните темпове на икономическо развитие, което означава, че сегашният политически режим едва ли ще се удържи на власт повече от пет години. Същата теза лансира и Стедуел, който в книгата си „Китайската мечта” (2002) твърди, че икономическите основи на съвременен Китай са „изградени върху пясък”. И двамата автори настояват, че причина за китайския крах ще станат именно провежданите от страната икономически реформи, независимо колко ефективни ни изглеждат отстрани. В най-общи линии, основните причини за слабостта на „китайски модел” могат да се сведат до следното:

- Китайският икономически ръст няма стабилна основа, тъй като огромните количества работна ръка, капитали и суровини които се изискват за поддържането му, не гарантират устойчивостта му и в бъдеще;

- Китайските политици бъркат ръста с развитието. Китайската икономика е диверсифицирана само на повърхността, но не и в дълбочина. Списъкът на продуктите, които китайците произвеждат, е само 5% от това, което предлага икономиката на Дания например;

- Всъщност, китайците развиват своеобразна нова версия на монокултурна икономика, която изнася само едно нещо – евтина работна ръка;

- Поддържайки цените на своята продукция ниски, а националната си валута евтина, Китай, на практика, субсидира потребителите от богатите западни държави;

- Страната става все по-зависима от чуждестранния капитал, технологии, енергоресурси и пазари. Това обаче пречи за създаването на икономика способна да посрещне нуждите на вътрешния пазар от хранителни продукти, здравеопазване, образование и жилища;

- Днес китайците се ориентират към същия модел, който европейските „колонизатори” се опитаха да им наложат през ХІХ век, и който включва разделянето на страната на две: крайбрежните провинции, интегрирани в глобалния пазар и хинтерланд, оставащ предимно селски и „затворен” за света.

- До голяма степен, китайците са просто подизпълнители на основните индустриални държави и най-вече на САЩ, ЕС, Тайван, Южна Корея и Япония. Ролята им е да развиват остарели производства, докато по-напредналите икономики вече са навлезли в пост-индустриалната ера.

- Етикетите „Произведено в Китай” не могат да прикрият факта, че страната не притежава нито една от 5000-те най-популярни марки на стоки, доминиращи на глобалния пазар. Страната не притежава и нито една от по-големите банки, застрахователни компании или брокерски фирми, способни да оперират поне на регионално (да не говорим за глобално) ниво.

- Китай изразходва по-голямата част от финансовите си приходи в чужда валута за да купува американски държавни облигации, помагайки по този начин за покриване на огромния дефицит в икономиката на САЩ. Това, на свой ред, лишава самия Китай от средствата, необходими за повишаване жизнения стандарт на 800-те милиона китайски граждани, живеещи под чертата на бедността в т.нар. хинтерланд.

- Постоянното наличие на около 200 милиона търсещи работа китайци може да окаже положително влияние върху развитието на икономиката в краткосрочен план, гарантирайки и изключително евтина работна ръка (при това в отсъствието на истински профсъюзи), но в по-дългосрочен план това може да дестабилизира цялата система.

Освен тези икономически слабости, съвременен Китай е силно уязвим и в политически план. Първият аспект на тази политическа уязвимост е свързан с бъдещето на модела за управление на страната. Колко дълго сегашната еднопартийна система би могла да съхрани устойчивостта си? И дали (признаци за което се забелязват навсякъде) тя няма да бъде атакувана от новата китайска средна класа и местните „юпита”, които, след като вече познават вкуса на богатството, могат да поискат да вкусят и от политическата власт? Вторият аспект е тясно свързан с първия. Ако политическата система действително се „отвори” и демократизира, това би могло да доведе до изместване на лостовете на властта от крайбрежието към хинтерланда, застрашавайки икономическия модел, стоящ в основата на сегашното „китайско чудо”. Накрая, третият аспект е свързан с аспирациите на етническите и национални малцинства. Дали манчжурците, монголците, тибетците и уйгурите ще продължат да се примиряват с доминацията на „ханците” (т.е. китайското етническо мнозинство), ако получат възможност да избират? И, дали Китай не е империя от съветски тип, която един ден може да се разпадне по същия начин, както някогашният и комунистически съперник?

Истината обаче е, че най-сериозната причина за предпазливото отношение на специалистите към бъдещето на китайския феномен е двойнствения характер на китайския режим, когото мнозина оприличават на „кентавър”. Ако, от една страна, Китай демонстрира невиждано мащабен и радикален завой към пазарната икономика и политиката на „отворени врати”, от друга - той изцяло запази тоталния монопол на Комунистическата партия върху властта. Оттук и противоречията при възприемането на страната от останалия свят. За западните демокрации, Китай безспорно е близък в икономически план (т.е. „пазарен”), докато в политически си остава напълно „чужд” („недемократичен”, „авторитарен” и „репресивен”). Проблемът има и чисто доктринални измерения, тъй като според западните представи продължителният и устойчив икономически ръст е невъзможен в отсъствието на демократични институции. Следователно, рано или късно, китайското икономическо развитие ще влезе в неразрешимо противоречие с политическия режим, което пък ще доведе до дестабилизация с крайно опасни последици за целия останал свят. Още по-важно обаче е друго – острият дефицит на доверие от страна на демократичния Запад към комунистически Китай. Защото, ако демокрацията, по дефиниция, е прозрачна и предсказуема, авторитаризмът е „затворен” и склонен към произволни действия и едностранен подход в международните отношения. Как би се държал Китай, когато военната му сила започне да съответства на икономическата му мощ? Дали тогава няма да поиска да диктува на останалите собствените си правила? Именно това поражда страха от китайския възход в световната общност. За да го парира поне отчасти, китайското ръководство лансира лозунга за „мирния възход на КНР”, но при сегашната липса на доверие към стратегическите планове на Китай, той може да се тълкува и като своеобразна „димна завеса”. Очевидно е, че при обсъждането и оценката на проблемите на китайското развитие налице е както определен антикитайски „черен пиар”, така и китайска самореклама и автопиар, зад които стоят съвсем конкретни интереси. Тоест, става дума не само за различни идеологически догми и политически ангажименти, а и за определени страхове, фобии и подозрения (включително и съвсем ирационални). Поради това е изключително важно при анализиране на заплахите, предизвикателствата и рисковете, свързани с икономическото развитие на Китай, да се отделят външните, изкривяващи същността на проблема, моменти от обективния анализ на реалните и потенциални фактори на евентуалната китайска опасност.

Днес тезата за неизбежния колапс на Китай и, че страната никога няма да може да постигне истински икономически просперитет, вече не е особено популярна. Вместо това, тече широка дискусия за възможните заплахи, рискове и предизвикателства, пред които е изправено китайското развитие. Към тези проблеми е насочено и вниманието на сегашното китайско ръководство. Растящите очаквания за дълбока криза, с драматични последици за ситуацията в света, императивно налагат намирането на ясни и убедителни отговори на следните въпроси:

- какви са неблагоприятните сценарии за развитието на Китай и заплахите от тях за света?

- как навреме би могла да се види реалната заплаха от дълбока криза в страната?

- какви мерки следва да предприеме световната общност за да неутрализира или поне да намали рисковете за себе си от срива на китайския икономически ръст и последвалата го политическа и социална дестабилизация?


Вероятността от дълбока криза в Китай

Както е известно, кризата е елемент на всяко развитие. Китай също не е изключение. Спецификата е, че кризата, като крайно изостряне на противоречията в социално-икономическата система, може да бъде разрешена или чрез по-нататъшното усъвършенстване на системата, или чрез разрушаването и. Всичко зависи от дълбочината на кризата, от това, доколко управляема е системата, от точността и своевременното вземане на политическите решения и корекции. Според съвременните представи, развитието е „балансиране между състоянието на абсолютна приемственост и липсата на промяна и състоянието на неустойчивост, дестабилизация и непрекъснато обновяване”. Затова всяка реформа е съпроводена от сериозни рискове. Социално-политическите и икономически трансформации неизбежно дестабилизират ситуацията, като в крайна сметка водят или до стабилизирането на системата на ново, по-високо ниво, или пък до нейното разпадане и деградация. И колкото по-радикални са реформите, толкова по-сериозни са съпътстващите ги рискове.

В китайския случай ситуацията се усложнява от това, че радикалното реформиране на икономиката се провежда в една гъстонаселена държава, където наследството на традиционализма далеч не е изживяно, липсват стабилни основи на съвременната политическа култура и гражданското общество. Още Алексис дьо Токвил отбелязва, че там, където свободата няма традиции, бързите реформи и промени са опасни. Затова и опасенията, че събитията в Китай могат да се развият по неблагоприятен сценарий съвсем не са случайни, т.е. не става дума нито за „черен пиар”, нито за нечия зла воля. Наистина, досега страната съумяваше да избегне катастрофално изостряне на ситуацията. Днешното китайско ръководство не се самозалъгва от собствената си пропаганда за икономическите успехи на страната и се опитва оперативно да решава (засега успешно) постоянно възникващите проблеми, като своевременно коригира курса. Което пък означава, че настъпването на дълбока криза все още не е фатално предопределено. Монополът на Комунистическата партия върху властта доскоро беше фактор, стабилизиращ системата в периода на изключително бързи социално-икономически промени. Но, с усложняването на обществената система, нараства и натоварването върху нейната политическа съставляваща, повишават се изискванията към гъвкавостта и, все по-голяма става цената на погрешните решения в една ситуация, когато в обществото липсва политическа опозиция, способна да предложи разумни алтернативи.

Така или иначе, но ако външният свят действително иска гаранции за сигурността си, би трябвяло да разполага със своеобразна „система за ранно откриване” на признаците за дълбока криза в Китай и проследяване на факторите, способни да послужат като нейни „детонатори”. Ясно е, че става дума не за отделни кризисни явления, а за налагащи се една върху друга кризи в различни сфери на китайското общество, които могат да бъда задействани от най-различни обстоятелства – както външни, така и вътрешни. Тук ще се опитам да анализирам тези фактори.

Външноикономическите „детонатори” на кризата

Най-голяма опасност за провокиране на дълбока криза в Китай представлява изострянето на ситуацията на световните финансови пазари, особено ако то съвпадне по време с активната либерализация на китайския финансово-валутен пазар, която трябва да се осъществи през 2006-2007. Това е период, в който националният фондов пазар и все още неразполагащият с международно признание юан са практически беззащитни и силно уязвими. Крахът на глобалните финансови пазари, или дори финансова криза в Азия могат да повлекат със себе си рухване на фондовите борси в Китай, изостряне на проблема с „лошите кредити”, масов фалит на банките, изчерпване на националните валутни резерви, както и изтичане на чуждестранния капитал, многократна девалвация на юана и криза на външния дълг. А едва ли си струва да напомням, че реализацията на сценария с финансовия крах в Китай може да има изключително драматични социални и политически последици.

Втори подобен „детонатор” може да стане световната енергийна криза, съпроводена от продължително нарастване на цените на петрола и нефтопродуктите. Особено, имайки предвид, че Китай прекалено късно (при вече повишени цени на енергоносителите) стартира създаването на национален петролен резерв. Последиците в този случай могат да бъдат следните:

- ръст на вътрешните цени на петрола и бензина на фона на продължаващия в страната автомобилен бум, което ще струва на китайската икономика 1-1,5% от ръсна на БВП;

- развъртане на спиралата на инфлацията;

- поскъпване и, като последица от него, спад в темповете на нарастване на износа (или дори намаляване на обема му), който се смята за „локомотива на китайската икономика”.

Третият външнокономически фактор, способен да провокира криза е влошаване на конюнктурата на онези световни стокови пазари, към които е ориентиран китайският износ. Сам по себе си, този фактор едва ли е смъртно опасен, но съвпадането му с финансовия „детонатор” би имало определен кумулативен ефект.

Струва си да отбележа и, че всички потенциални кризи, за които споменах, се пораждат от глобални фактори, т.е. от проблеми във функционирането на световните икономически механизми – финансови, производствени и търговски. Икономическият катаклизъм в Китай, провокиран от тези фактори, може да удари (т.нар. „ефект на рикошета”) световната икономика, като забележимо изостри кризисните явления в нея и затрудни преодоляването им. Нека припомня, че на Китай се падат 15% от световния икономически ръст. Ясно е, че при наличието на световна криза (или кризи) шансовете за оказване на външна помощ на Китай, в опитите му да се справи с проблемите, ще са равни на нула. Просто защото в подобна ситуация, всеки ще гледа да спаси себе си, а не да подкрепя един „комунистически” режим. Нещо повече, при възникване на подобна кризисна ситуация, моментално се актуализира и заплахата от съзнателно блокиране процеса на китайското икономическо развитие, за да се попречи на укрепването на международните позиции на страната. Но дори и това да не стане, индуцираната отвън икономическа криза може да породи много сериозни проблеми във вътрешнополитическата, социална и идеологическа сфери.

Между другото, светът би трябвало да е заинтересован от това динамичният и устойчив ръст в Китай да продължи. Защото при възникване на дълбока икономическа криза в страната, развитието на ситуацията по „принципа на доминото” би застрашило перспективите за развитие на източноазиатската, а след нея и на световната, икономика. Вероятната реакция на международния капитал при подобен срив на китайския икономически ръст ще включва свиване на собствените производства и изтегляне на капиталите от страната, или – обратното – агресивно изкупуване на китайските активи с надеждата да се закрепят на китайските финансови пазари след преодоляването на кризата, но истината е, че всичко това може само да задълбочи проблемите.

Световната общност би постъпила по-адекватно, ако се опита да изпревари събитията и предприеме определени „профилактични” мерки – например задълбочавайки икономическия и финансов диалог с Китай за изработването на съвместна антикризисна политика още преди кризата да стане неизбежна. При това усилията следва да се съсредоточат в най-уязвимите сфери на китайската икономика – финансовите институции и държавните предприятия. Помощ би могла да се окаже за преструктурирането на китайския банков сектор, усъвършенстване работата на фондовите и валутни пазари, реализацията на програмите за сливания и поглъщане на предприятия, както и в схемите за изкупуване на „лошите активи” срещу акции. Важното в случая е банковият сектор да не се окаже изцяло под контрола на чуждестранния капитал, тъй като това води със себе си опасността от изблици на антизападни, националистически настроения. Като всички тези мерки за предотвратяване или преодоляване на икономическата криза могат да бъдат осъществени в рамките на диалога между Г-8 и Китай.


Вътрешните „детонатори” на кризата

Ендогенните фактори за възникване и ескалация на дълбока криза в Китай (вътрешнополитически, вътрешнопартийни, идеологически, социални, корупционни и т.н.) представляват твърде разнородна съвкупност. Като общият им знаменател е наличието на една или друга причинна връзка с икономиката и нейното състояние, т.е. с икономическата политика. Те могат да бъдат част от конкретните прояви на икономическата криза, последици от нея, или пък нейни катализатори. Проблемът е, че бурното икономическо развитие на Китай се съпровожда с много сериозни последици под формата на прогресивно нарастваща политическа и социална нестабилност.

Нека първо анализираме вътрешнополитическите „детонатори”. Сред последиците от бързия, но географски небалансиран (с огромни различия между отделните региони) ръст, е изострянето на противоречията между регионалните елити, както и между Центъра и регионите. Което усилва центростремителните тенденции в Китай, стигащи до откровен сепаратизъм, и поражда политически разногласия вътре в китайското ръководство – условно казано, между групата на Цзян Цзъмин, запазила известни позиции във властовите структури дори и след като водачът и напусна всичките си официални постове, и новите лидери в лицето на тандема Ху Цзинтао и Ван Цзябао. Като проблемът не опира до това, че подобни разногласия уж отразяват борбата между „консерваторите” и „реформаторите”, или между привържениците и противниците на пазарните реформи и „отварянето” на Китай, а до това към кои бизнес-елити се ориентират основните групи в китайската управляваща върхушка. Така, „групата на бившия президент Цзян” е свързана с бизнес кръговете от свободните икономически зони по Източното крайбрежие, чиито печалби зависят от бързия икономически ръст, и които са заинтересовани той да продължи със същите темпове, докато групата на сегашния президент Ху и премиера Ван търси подкрепата най-вече на вътрешните китайски провинции и се обявява за по-умерен икономически ръст, опасявайки се, че китайската икономика може да „прегрее”, което пък (с появата на значителни дефицити и скокове в цените) ще има нежелани социални последици.

В контекста на проворечията в китайския елит, можем да анализираме и такъв специфичен вътрешен „детонатор” на кризата като корупцията. Сама по себе си, набиращата сили в страната антикорупционна кампания носи риск от нарушаване на баланса. По времето на Цзян Цзъмин кампанията срещу това зло не засягаше принадлежащите към собствения му клан. Сегашните китайски лидери обаче стартираха антикорупционна чистка както сред привържениците на бившия президент, така и в собствените си редове. Което демонстрира намерението им да въведат ред във всички, без изключение, властови ешелони. Само че така може да бъде нарушено равновесието между политическите и бизнес-елитите, което да доведе до тяхната конфронтация и, в крайна сметка, до сериозни проблеми в реализацията на стратегията за икономическо развитие на страната. От друга страна, отказът от борба с корупцията и изострянето на това опасно социално заболяване също би имало крайно неприятни последици: социален взрив, ценови, ресурсни и инвестиционни деформации, все по-висока цена за продължаване на развитието и растяща неефективност на държавния управленски апарат.

Не бива да пренебрегваме и идеологическата сфера, защото тя съвсем пряко е свързана с избора и обосноваването на китайската икономическа стратегия. Ако кризата на комунистическата идеология в Китай съвпадна по време с тази в бившия СССР (т.е. края на 80-те години на ХХ век), когато в нея бяха инкорпорирани пазарните принципи, днес вече е налице криза на самата пазарна идеология. Все по-популярна става антитезата на сегашния идеологически модел, базиращ се на срастването на икономическия либерализъм и политическия авторитаризъм. Като опасността е в институционализацията на лявата идеология на равенството, което може сериозно да забави задълбочаването на пазарните реформи със съпътстващите ги драматични последици в социалната сфера.

Външната реакция на китайската криза

Най-интересният въпрос, свързан с възможността Китай да бъде поразен от дълбока криза е, дали Комунистическата партия е в състояние да се справи с толкова сериозен катаклизъм, без да промени съществуващата политическа система и удържайки монопола си върху властта? С този въпрос е свързан и друг – има ли в страната сили, извън компартията, способни да измъкнат Китай от кризата, ако тя все пак стане реалност?

Опитвайки се да им отговорим, не бива да изключваме възможността за вътрешна еволюция на китайския политически режим и на самата компартия. Известно е, че китайските комунистически лидери демонстрират определен интерес към шведския и други европейски „социалистически” модели. Все по-често се чуват гласове за необходимостта комунистическата доктрина на Китайската компария да бъде заменена със социалдемократическа.

Друг възможен вариант е трансформирането на режима в двупартиен. Така, на фона на зачестилите контакти между Пекин и ръководството на Гоминдана (основната опозиционна партия в Тайван) през 2005, бе лансирана идеята за връщането (след обединението с Тайван) към съществуващата преди провъзгласяването на Китайската народна република двупартийна система, включваща Компартията и Гоминдана. Още повече, че партията Гоминдан би могла да разчита не само на тайванските си избиратели, но и на всички онези жители на континентален Китай, които са недоволни от комунистите.

Реализацията и на двата варианта би означавала управлявана и контролирана от компартията политическа еволюция на режима. В тази връзка обаче, възниква въпросът, доколко Китайската комунистическа партия (ККП) е узряла за подобна радикална трансформация и дали тя няма да провокира фатално разцепление както в ръководството и, така и в обществото. На второ място, не е ясно как могат да се съчетаят европейският социалдемократически модел с еднопартийния режим и монопола на партията върху властта? Що се отнася до двупартийния модел ККП-Гоминдан, реализацията му ще изисква предварителното решаване на „тайванския въпрос”. Който, сам по себе си, е изключително сложен и съдържащ огромни рискове, за което ще стане дума по-долу.

Впрочем, има още един отговор на поставения по-горе фундаментален въпрос за бъдещето на Китай и той е свързан с осъществяването на мащабни демократични реформи в страната и преход от авторитарната „социалистическа демокрация” към пазарна демокрация от западен тип. Подобен избор обаче също крие сериозни опасности. Защото не е ясно, дали в Китай има достатъчно сериозни сили, извън ККП, способни да измъкнат страната от хипотетичната бъдеща криза. Като последица от няколкото десетилетия на бързо икономическо развитие, в Китай се формираха нови източници на икономическа, политическа и интелектуална инициатива. Това, на първо място, е частният бизнес, „средната класа” и т.нар. „нови интелектуалци”.

Според някои анализатори, тези сили са готови да се справят с евентуална криза. Дали обаче те са наясно с всички съпровождащи подобно развитие рискове? Много е вероятно, че при налагане на ускорени темпове на демократизация на Китай, на власт в страната ще дойдат представителите на едрия капитал, които едва ли ще наложат демократичния западен модел, а по-скоро корумпиран авторитарен режим, или дори корумпирана диктатура – в най-новата световна история има много такива примери. Що се отнася до средната класа, формирането и става прекалено бавно поради голямата социална диференциация и огромната пропаст между бедни и богати. Ако използваме критериите на западната социална стратификация ще установим, че огромната част от китайското население не може да бъде причислена към средната класа, а онези китайци, които все пак се вписват в критериите, спадат по-скоро към „най-долната част на средната класа”. Тази ситуация в социалната сфера означава, че ускорената демократизация и оттеглянето на ККП от властта може да доведе до идеологически вакуум и мощно настъпление на консервативните и ортодоксално-комунистически сили, които, манипулирайки масовото съзнание, са готови да разпалят агресивно-националистически настроения. Ясно е, че подобно развитие би породило още по-големи заплахи и рискове както за развитието на Китай, така и за света.


Така или иначе, докато компартията съумява да гарантира икономическия ръст и социалната стабилност в Китай, властта и остава легитимна в очите на самите китайци, както и на световната общност, включително и на Запада, който не е заинтересован от колапса (и последвалия хаос) на една толкова голяма и интегрирана в световната икономика държава. Което означава, че основната задача е, от една страна, да не се допусне опасна дестабилизация на китайския държавен апарат, а от друга – китайските лидери да бъдат подтиквани достатъчно енергично към повишаване „качеството на властта” в страната – т.е. да съдействат за формирането и укрепването на средната класа, да подкрепят конструктивно настроените кръгове от китайския политически елит и демократизацията в самата ККП, както и да стимулират формирането на политически механизми, правещи възможен диалога между компартията и новите представители на политическата инициатива в страната.

В случая са неприемливи крайните позиции: както тезата, че политическото развитие на Китай си е чисто негова вътрешна работа и не търпи никаква външна намеса (очевидно е, че в днешния, глобализиращ се свят подобна постановка е некоректна), така и мнението, че властта на компартията следва на всяка цена и колкото се може по-бързо да бъде ликвидирана.

Ясно е, че при определени обстоятелства политическата и социална дестабилизация на Китай би могла да генерира много сериозни опасности и трудно разрешими проблеми за външния свят. Но тъкмо поради това е важно китайската политическа система да бъде допълнително укрепена с появата и утвърждаването на нови сили, способни да поемат контрола, в случай, че компартията не съумее да се справи със ситуацията. Прогнозирайки (в краткосрочна и средносрочна перспектива) реакцията на световната общност на евентуална дълбока криза в Китай, можем да предположим, че светът ще бъде по-заинтересован не толкова от ликвидирането на монопола на компартията върху властта, а от възможно най-бързото и безболезнено извеждане на страната от кризата. В подобна ситуация едва ли някой би заложил на оказването на допълнителен натиск за отстраняване на ККП от управлението. Просто защото днес никой не може да гарантира, че в Китай действително са налице някакви реални „извънсистемни” сили, способни да се справят с евентуална криза по-добре, отколкото ККП. В същото време обаче, дори международната подкрепа на сегашния комунистически режим не гарантира предотвратяването на възможни катаклизми, особено в дългосрочна перспектива.

Оптималният вариант е подкрепата за ККП да бъде обвързана с ангажименти от страна на компартията да не пречи за възникването на механизми за преодоляване на кризата, паралелни на партийния и опиращи се на реалностите на политически диверсифициращото се китайско общество. Ясно е също, че стартът на подобен диалог с китайското ръководство трябва да се осъществи още сега, защото след възникването на кризата, това на практика ще бъде невъзможно.

Светът обективно е заинтересован от укрепването на вътрешнополитическите позиции на конструктивно настроените среди в китайския политически елит и да съдейства за стабилизиране на средната класа и формирането на социално-политическа среда, способна да гарантира баланса между стремително раздалечаващите се социални интереси и групи в китайското общество. Още повече, че вече са налице определени условия за еволюцията на Китай в тази посока. Така, Пекин демонстрира готовност да възприеме западния опит в прогнозирането, предотвратяването и преодоляването на кризите. Китайските лидери внимателно анализират антикризисната политика на западните държави и се опитват да включат определени антикризисни защитни механизми в собствените си икономически планове.

В китайската конституция има специален член за извънредното положение, който касае не само антикризисните военно-политически мерки, но и преодоляването на различни заплахи от икономически, социален и т.н. характер. Самото китайско ръководство инициира активен диалог със западните политически елити, особено тези със социалдемократическа ориентация, изучава тяхната стратегия и тактика на държавно управление, включително антикризисните им програми. Всичко това всява определен оптимизъм за бъдещето на Китай.

Тайванският въпрос

Ако международната политическа ситуация, в краткосрочна и средносрочна перспектива, е благоприятна за Китай и не застрашава сигурността му, това не може да се каже за някои „междинни” регионална фиктори. Става дума за проблемите с Тайван и Хонконг, които биха могли да изиграят (особено първият) ролята на изключително опасни „детонатори” за възникване на дълбока криза. Тайванският въпрос заема особено място сред останалите заплахи, способни да сложат край на китайския икономически възход. При това той няма икономически характер, дори въобще не е свързан с икономиката, а изцяло се намира в сферата на „непоклатимите” принципи на китайската политика, отхвърлящи доктрината за „двата Китая”.

От друга страна, САЩ (както и една част от световната общност) се оказват в ролята на заложници на този проблем, тъй като са също толкова „непоклатимо” обвързани с поетите от тях задължения пред Тайван. Така че, определено развитие на събитията на острова може да послужи едновременно като casus belli (т.е. повод за война) за Пекин и като casus foederis (т.е. необходимост от изпълнение на съюзническия дълг) за САЩ, което, разбира се, е много опасно за целия свят.

Що се отнася до проблема с Хонконг, той е свързан с нарастващата активност там на демократичната опозиция, поддържаща тесни връзки със Запада. Чрез този канал укрепват демократичните очаквания и призивите за политически реформи във вътрешността на Китай. С други думи, налице е дълговременен фактор, ерозиращ полическото статукво в страната. Сегашните китайски власти са изправени пред сложния въпрос, как да реагират на този демократичен натиск от Хонконг? Още повече, че това е удобен лост, с чиято помощ отвън може да се моделира ситуацията в Китай. И макар че този натиск, сам по себе си, е недостатъчен за да провокира мащабни политически акции в страната, при изостряне на ситуацията в икономическата или социална сфери, хонконгският фактор може да налее масло в огъня.


Връщайки се към тайванския въпрос, бих искал да отбележа, че той представлява изключително опасно двуостро оръжие както за Китай, така и за САЩ и е много важно да не се допусне то да бъде използвано от нито един от тях. Защото лесно можем да очертаем сценария на кризата: обявяване независимостта на Тайван – ответни военни действия на Китай – международни санкции срещу агресора – криза в експортния сектор на китайската икономика – изтегляне на чуждестранните капитали – дефицит на ресурси и стоки, плюс инфлация – спад на производството и БВП, съпроводен с ръст на безработицата – социален взрив – вътрешна криза в компартията... Разбира се, подобно развитие следва да очакваме само, ако Пекин все пак се реши да предприеме военни действия. Как следва да реагира в такъв случай международната общност? Да наложи всички предвидени от устава на ООН санкции, или да се ограничи с формално осъждане на китайските действия? Дори във Вашингтон не са наясно с отговора, макар че в съответствие със Закона за Тайван американците са длъжни да му окажат военна помощ. Но каква точно ще бъде тя и дали подобен конфликт може да прерастне в истинска война между двете държави?

Едно е очевидно: необходимо е с всички средства да не се допусне именно такова развитие на ситуацията. Затова следва да се заложи на онези политически сили в Тайван, които не са склонни да форсират прокламирането на независимостта на острова. И в същото време ясно да се отстоява позицията за недопустимостта от военен сценария за обединяването на „двата Китая”, така че Пекин да няма никакви илюзии по този въпрос.

Всъщност, обективно погледнато, китайското ръководство е заинтересовано от съхраняването на сегашното статукво, за което е достатъчно да бъдат подкрепяни тайванските политически партии (и най-вече Гоминдан), обещаващи, че няма да повдигат въпроса за независимостта през следващите 50 години.

Някои изводи

И така, дали Китай, сам по себе си, застрашава света? Икономически „свой”, но политически „чужд” за развитите пазарни демокрации, той не представлява пряка военна заплаха. В икономически план обаче, като нов играч и набиращ сила конкурент на световнита пазари, Китай определено е сериозно предизвикателство за тях. Като рискът е в това, че евентуална дълбока криза в тази страна, вече превърнала се в стратегически фактор за световната икономика и политика, може да получи глобално развитие. В същото време, единствената пряка военна заплаха, идваща от Китай, е свързана с тайванския въпрос, но и тя не изглежда неизбежна.

Икономическият провал на Китай би нанесъл силен удар по световните пазари и много транснационални корпорации, но в средносрочна перспектива, това едва ли би предизвикало глобална финансова, енергийна или стокова криза.

Основните предизвикателства пред света, свързани с Китай са следните:

- Закрепил се на световните стокови пазари и активно проникващ на глобалните финансови пазари, Китай е готов да играе по техните правила, на при това е заинтересован от формирането на нови и отговарящи в по-голяма степен на китайските интереси, международни търговски, инвестиционни и иновационна правила на играта;

- Затвърждавайки мястото си в международната политика, Китай е едновременно партньор и конкурент на световните и регионални лидери, оставайки си „чужд” за тях в политически план, което създава определен проблем на международната общност, все още чакащ своето решение;

- Китай играе все по-важна роля в урегулирането на регионалните конфликти и миротворческите инициативи на ООН, което принуждава признатите световни и регионални лидери да се съобразяват с интересите му;

- Макар че превръщането на Китай в истинска глобална държава все още предстои, той вече е регионална държава с глобални амбиции и всички регионални играчи от Източна Азия ще трябва да го осъзнаят;

- Китай настоява за нов подход към себе си в рамките на двустранните отношения, отчитащ новото му място и значение в света.

В същото време рисковете, свързани с политиката на световната общност по отношение на Китай, могат да се обобщят така:

- Възприемането на китайския възход и укрепването на позициите на страната в света като заплаха за развитите пазарни демокрации и поставянето на акцента върху факта, че Китай е политически „чужд” за тях, както и произтичащите от това опити за блокиране на интеграцията му в световната икономика и политика. Ответните действия на Пекин могат да доведат до открита конфронтация с въпросните държави (а и не само с тях);

- Пълното отстъпление пред китайските претенции за провеждане на собствен курс на световните пазари и в световната политика, което може да доведе до сериозни загуби за пазарните демокрации;

- Запазване на предишното отношение към Китай, като не се признава нарастналата му роля в света и отказ от търсене на нови подходи, отчитащи сегашното му място в международната икономика и политика. Подобно поведение би означавало много пропуснати ползи за китайските партньори/съперници;

- Рискове генерира, само по себе си, бързото икономическо развитие на Китай, оказващо изключително мощен натиск варху световните ресурси и околната среда. Затова светът може да започне да се противи на стремителната модернизация на Китай, връщайки се към концепцията за „сдържането”, макар и на нова основа.

По отношение на последната точка, са възможни два отговора – деструктивен и конструктивен, като единият ще доведе до ново ниво на конфронтация, а другият – до установяването на стратегическо взаимодействие между световната общност и Китай по всички основни направления (икономиката, военната сфера, инфраструктурата, образованието, енергетиката и т.н.).

С две думи, проблемите на Китай и неговото развитие, които оказват определено влияние върху света, могат да намерят дългосрочно решение само на основата на съвместния (на Китай и на световната общност) подход към тях, в чиито рамки взаимодействието с Пекин би трябвало да премине, както следва, от политика на сдържане към политика на привличане, от политика на привличане към политика на интеграция и от политика на интеграция към политика на съвместно развитие и съвместна отговорност за прогреса на планетата.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Феноменалният икономически ръст, демонстриран от Китай през последните 25 години (средно 9% годишно), в резултат от който делът му в световния брутен вътрешен продукт (БВП) нарасна от 1% до 6%, превърна тази страна в един от най-влиятелните играчи в глобалната геополитика. Ако тенденцията се запази (както обещават китайските лидери), в средата на ХХІ век Китай може да се превърне в най-мощната икономика на планетата. Така, шефът на отдела за анализ на световната икономика на инвестиционната корпорация “Голдмън Сакс” – Джим О ' Нийл, прогнозира наскоро, че през 2040 Китай ще надмине САЩ по обема на своя БВП. Много експерти са склонни да се съгласят с него, като според някои това ще се случи още през 2020. Изграждайки толкова внушителен икономически фундамент, днес китайците се стремят да укрепят на тази основа политическите си позиции на световната сцена и да увеличат стратегическата си мощ за да участват, заедно с останалите глобални лидери, в определянето на новия световен ред. Това забележително развитие поражда нееднозначни реакции, като сред специалистите по Китай се очертават две принципно различни гледни точки за случващото се. Една част от тях (включително някои български анализатори), които очевидно са впечатлени от стремителната динамика на китайската еволюция, описват този феномен с възторжени термини, превъзнасяйки китайския модел на развитие и предсказвайки, че ХХІ век ще бъде „векът на Китай”. Други, обратно, предричат скорошния неизбежен крах на „китайското чудо”. Разбираемо е, че всяка от тези визии има своята идеологическа и прагматична основа.

Проблемите на китайското развитие

Песимистичните прогнози за бъдещето на китайския феномен се базират на опасенията на световните силови центрове от появата на опасен конкурент, който (както се предполага) в определен момент неминуемо ще започне да претендира за ролята на световен хегемон, опитващ се да влияе върху развитието на човечеството и глобализационните процеси според собствените си интереси. Възможно е, популярните напоследък мрачни прогнози за катаклизмите, които очакват Китай в близко бъдеще, да са своеобразна психологическа реакция на тези страхове. Ще припомня, че началото на катастрофалните прогнози за развитието на ситуацията в тази страна поставиха публикациите на американските анализатори Гордън Чан, Джо Стедуел и Пол Кругмън. Така, в книгата си „Очертаващият се крах на Китай” Чан предупреждава, че още през следващите години китайското ръководство няма да се справи с поддържането на сегашните темпове на икономическо развитие, което означава, че сегашният политически режим едва ли ще се удържи на власт повече от пет години. Същата теза лансира и Стедуел, който в книгата си „Китайската мечта” (2002) твърди, че икономическите основи на съвременен Китай са „изградени върху пясък”. И двамата автори настояват, че причина за китайския крах ще станат именно провежданите от страната икономически реформи, независимо колко ефективни ни изглеждат отстрани. В най-общи линии, основните причини за слабостта на „китайски модел” могат да се сведат до следното:

- Китайският икономически ръст няма стабилна основа, тъй като огромните количества работна ръка, капитали и суровини които се изискват за поддържането му, не гарантират устойчивостта му и в бъдеще;

- Китайските политици бъркат ръста с развитието. Китайската икономика е диверсифицирана само на повърхността, но не и в дълбочина. Списъкът на продуктите, които китайците произвеждат, е само 5% от това, което предлага икономиката на Дания например;

- Всъщност, китайците развиват своеобразна нова версия на монокултурна икономика, която изнася само едно нещо – евтина работна ръка;

- Поддържайки цените на своята продукция ниски, а националната си валута евтина, Китай, на практика, субсидира потребителите от богатите западни държави;

- Страната става все по-зависима от чуждестранния капитал, технологии, енергоресурси и пазари. Това обаче пречи за създаването на икономика способна да посрещне нуждите на вътрешния пазар от хранителни продукти, здравеопазване, образование и жилища;

- Днес китайците се ориентират към същия модел, който европейските „колонизатори” се опитаха да им наложат през ХІХ век, и който включва разделянето на страната на две: крайбрежните провинции, интегрирани в глобалния пазар и хинтерланд, оставащ предимно селски и „затворен” за света.

- До голяма степен, китайците са просто подизпълнители на основните индустриални държави и най-вече на САЩ, ЕС, Тайван, Южна Корея и Япония. Ролята им е да развиват остарели производства, докато по-напредналите икономики вече са навлезли в пост-индустриалната ера.

- Етикетите „Произведено в Китай” не могат да прикрият факта, че страната не притежава нито една от 5000-те най-популярни марки на стоки, доминиращи на глобалния пазар. Страната не притежава и нито една от по-големите банки, застрахователни компании или брокерски фирми, способни да оперират поне на регионално (да не говорим за глобално) ниво.

- Китай изразходва по-голямата част от финансовите си приходи в чужда валута за да купува американски държавни облигации, помагайки по този начин за покриване на огромния дефицит в икономиката на САЩ. Това, на свой ред, лишава самия Китай от средствата, необходими за повишаване жизнения стандарт на 800-те милиона китайски граждани, живеещи под чертата на бедността в т.нар. хинтерланд.

- Постоянното наличие на около 200 милиона търсещи работа китайци може да окаже положително влияние върху развитието на икономиката в краткосрочен план, гарантирайки и изключително евтина работна ръка (при това в отсъствието на истински профсъюзи), но в по-дългосрочен план това може да дестабилизира цялата система.

Освен тези икономически слабости, съвременен Китай е силно уязвим и в политически план. Първият аспект на тази политическа уязвимост е свързан с бъдещето на модела за управление на страната. Колко дълго сегашната еднопартийна система би могла да съхрани устойчивостта си? И дали (признаци за което се забелязват навсякъде) тя няма да бъде атакувана от новата китайска средна класа и местните „юпита”, които, след като вече познават вкуса на богатството, могат да поискат да вкусят и от политическата власт? Вторият аспект е тясно свързан с първия. Ако политическата система действително се „отвори” и демократизира, това би могло да доведе до изместване на лостовете на властта от крайбрежието към хинтерланда, застрашавайки икономическия модел, стоящ в основата на сегашното „китайско чудо”. Накрая, третият аспект е свързан с аспирациите на етническите и национални малцинства. Дали манчжурците, монголците, тибетците и уйгурите ще продължат да се примиряват с доминацията на „ханците” (т.е. китайското етническо мнозинство), ако получат възможност да избират? И, дали Китай не е империя от съветски тип, която един ден може да се разпадне по същия начин, както някогашният и комунистически съперник?

Истината обаче е, че най-сериозната причина за предпазливото отношение на специалистите към бъдещето на китайския феномен е двойнствения характер на китайския режим, когото мнозина оприличават на „кентавър”. Ако, от една страна, Китай демонстрира невиждано мащабен и радикален завой към пазарната икономика и политиката на „отворени врати”, от друга - той изцяло запази тоталния монопол на Комунистическата партия върху властта. Оттук и противоречията при възприемането на страната от останалия свят. За западните демокрации, Китай безспорно е близък в икономически план (т.е. „пазарен”), докато в политически си остава напълно „чужд” („недемократичен”, „авторитарен” и „репресивен”). Проблемът има и чисто доктринални измерения, тъй като според западните представи продължителният и устойчив икономически ръст е невъзможен в отсъствието на демократични институции. Следователно, рано или късно, китайското икономическо развитие ще влезе в неразрешимо противоречие с политическия режим, което пък ще доведе до дестабилизация с крайно опасни последици за целия останал свят. Още по-важно обаче е друго – острият дефицит на доверие от страна на демократичния Запад към комунистически Китай. Защото, ако демокрацията, по дефиниция, е прозрачна и предсказуема, авторитаризмът е „затворен” и склонен към произволни действия и едностранен подход в международните отношения. Как би се държал Китай, когато военната му сила започне да съответства на икономическата му мощ? Дали тогава няма да поиска да диктува на останалите собствените си правила? Именно това поражда страха от китайския възход в световната общност. За да го парира поне отчасти, китайското ръководство лансира лозунга за „мирния възход на КНР”, но при сегашната липса на доверие към стратегическите планове на Китай, той може да се тълкува и като своеобразна „димна завеса”. Очевидно е, че при обсъждането и оценката на проблемите на китайското развитие налице е както определен антикитайски „черен пиар”, така и китайска самореклама и автопиар, зад които стоят съвсем конкретни интереси. Тоест, става дума не само за различни идеологически догми и политически ангажименти, а и за определени страхове, фобии и подозрения (включително и съвсем ирационални). Поради това е изключително важно при анализиране на заплахите, предизвикателствата и рисковете, свързани с икономическото развитие на Китай, да се отделят външните, изкривяващи същността на проблема, моменти от обективния анализ на реалните и потенциални фактори на евентуалната китайска опасност.

Днес тезата за неизбежния колапс на Китай и, че страната никога няма да може да постигне истински икономически просперитет, вече не е особено популярна. Вместо това, тече широка дискусия за възможните заплахи, рискове и предизвикателства, пред които е изправено китайското развитие. Към тези проблеми е насочено и вниманието на сегашното китайско ръководство. Растящите очаквания за дълбока криза, с драматични последици за ситуацията в света, императивно налагат намирането на ясни и убедителни отговори на следните въпроси:

- какви са неблагоприятните сценарии за развитието на Китай и заплахите от тях за света?

- как навреме би могла да се види реалната заплаха от дълбока криза в страната?

- какви мерки следва да предприеме световната общност за да неутрализира или поне да намали рисковете за себе си от срива на китайския икономически ръст и последвалата го политическа и социална дестабилизация?

Феноменалният икономически ръст, демонстриран от Китай през последните 25 години (средно 9% годишно), в резултат от който делът му в световния брутен вътрешен продукт (БВП) нарасна от 1% до 6%, превърна тази страна в един от най-влиятелните играчи в глобалната геополитика. Ако тенденцията се запази (както обещават китайските лидери), в средата на ХХІ век Китай може да се превърне в най-мощната икономика на планетата. Така, шефът на отдела за анализ на световната икономика на инвестиционната корпорация “Голдмън Сакс” – Джим О ' Нийл, прогнозира наскоро, че през 2040 Китай ще надмине САЩ по обема на своя БВП. Много експерти са склонни да се съгласят с него, като според някои това ще се случи още през 2020. Изграждайки толкова внушителен икономически фундамент, днес китайците се стремят да укрепят на тази основа политическите си позиции на световната сцена и да увеличат стратегическата си мощ за да участват, заедно с останалите глобални лидери, в определянето на новия световен ред. Това забележително развитие поражда нееднозначни реакции, като сред специалистите по Китай се очертават две принципно различни гледни точки за случващото се. Една част от тях (включително някои български анализатори), които очевидно са впечатлени от стремителната динамика на китайската еволюция, описват този феномен с възторжени термини, превъзнасяйки китайския модел на развитие и предсказвайки, че ХХІ век ще бъде „векът на Китай”. Други, обратно, предричат скорошния неизбежен крах на „китайското чудо”. Разбираемо е, че всяка от тези визии има своята идеологическа и прагматична основа.

Проблемите на китайското развитие

Песимистичните прогнози за бъдещето на китайския феномен се базират на опасенията на световните силови центрове от появата на опасен конкурент, който (както се предполага) в определен момент неминуемо ще започне да претендира за ролята на световен хегемон, опитващ се да влияе върху развитието на човечеството и глобализационните процеси според собствените си интереси. Възможно е, популярните напоследък мрачни прогнози за катаклизмите, които очакват Китай в близко бъдеще, да са своеобразна психологическа реакция на тези страхове. Ще припомня, че началото на катастрофалните прогнози за развитието на ситуацията в тази страна поставиха публикациите на американските анализатори Гордън Чан, Джо Стедуел и Пол Кругмън. Така, в книгата си „Очертаващият се крах на Китай” Чан предупреждава, че още през следващите години китайското ръководство няма да се справи с поддържането на сегашните темпове на икономическо развитие, което означава, че сегашният политически режим едва ли ще се удържи на власт повече от пет години. Същата теза лансира и Стедуел, който в книгата си „Китайската мечта” (2002) твърди, че икономическите основи на съвременен Китай са „изградени върху пясък”. И двамата автори настояват, че причина за китайския крах ще станат именно провежданите от страната икономически реформи, независимо колко ефективни ни изглеждат отстрани. В най-общи линии, основните причини за слабостта на „китайски модел” могат да се сведат до следното:

- Китайският икономически ръст няма стабилна основа, тъй като огромните количества работна ръка, капитали и суровини които се изискват за поддържането му, не гарантират устойчивостта му и в бъдеще;

- Китайските политици бъркат ръста с развитието. Китайската икономика е диверсифицирана само на повърхността, но не и в дълбочина. Списъкът на продуктите, които китайците произвеждат, е само 5% от това, което предлага икономиката на Дания например;

- Всъщност, китайците развиват своеобразна нова версия на монокултурна икономика, която изнася само едно нещо – евтина работна ръка;

- Поддържайки цените на своята продукция ниски, а националната си валута евтина, Китай, на практика, субсидира потребителите от богатите западни държави;

- Страната става все по-зависима от чуждестранния капитал, технологии, енергоресурси и пазари. Това обаче пречи за създаването на икономика способна да посрещне нуждите на вътрешния пазар от хранителни продукти, здравеопазване, образование и жилища;

- Днес китайците се ориентират към същия модел, който европейските „колонизатори” се опитаха да им наложат през ХІХ век, и който включва разделянето на страната на две: крайбрежните провинции, интегрирани в глобалния пазар и хинтерланд, оставащ предимно селски и „затворен” за света.

- До голяма степен, китайците са просто подизпълнители на основните индустриални държави и най-вече на САЩ, ЕС, Тайван, Южна Корея и Япония. Ролята им е да развиват остарели производства, докато по-напредналите икономики вече са навлезли в пост-индустриалната ера.

- Етикетите „Произведено в Китай” не могат да прикрият факта, че страната не притежава нито една от 5000-те най-популярни марки на стоки, доминиращи на глобалния пазар. Страната не притежава и нито една от по-големите банки, застрахователни компании или брокерски фирми, способни да оперират поне на регионално (да не говорим за глобално) ниво.

- Китай изразходва по-голямата част от финансовите си приходи в чужда валута за да купува американски държавни облигации, помагайки по този начин за покриване на огромния дефицит в икономиката на САЩ. Това, на свой ред, лишава самия Китай от средствата, необходими за повишаване жизнения стандарт на 800-те милиона китайски граждани, живеещи под чертата на бедността в т.нар. хинтерланд.

- Постоянното наличие на около 200 милиона търсещи работа китайци може да окаже положително влияние върху развитието на икономиката в краткосрочен план, гарантирайки и изключително евтина работна ръка (при това в отсъствието на истински профсъюзи), но в по-дългосрочен план това може да дестабилизира цялата система.

Освен тези икономически слабости, съвременен Китай е силно уязвим и в политически план. Първият аспект на тази политическа уязвимост е свързан с бъдещето на модела за управление на страната. Колко дълго сегашната еднопартийна система би могла да съхрани устойчивостта си? И дали (признаци за което се забелязват навсякъде) тя няма да бъде атакувана от новата китайска средна класа и местните „юпита”, които, след като вече познават вкуса на богатството, могат да поискат да вкусят и от политическата власт? Вторият аспект е тясно свързан с първия. Ако политическата система действително се „отвори” и демократизира, това би могло да доведе до изместване на лостовете на властта от крайбрежието към хинтерланда, застрашавайки икономическия модел, стоящ в основата на сегашното „китайско чудо”. Накрая, третият аспект е свързан с аспирациите на етническите и национални малцинства. Дали манчжурците, монголците, тибетците и уйгурите ще продължат да се примиряват с доминацията на „ханците” (т.е. китайското етническо мнозинство), ако получат възможност да избират? И, дали Китай не е империя от съветски тип, която един ден може да се разпадне по същия начин, както някогашният и комунистически съперник?

Истината обаче е, че най-сериозната причина за предпазливото отношение на специалистите към бъдещето на китайския феномен е двойнствения характер на китайския режим, когото мнозина оприличават на „кентавър”. Ако, от една страна, Китай демонстрира невиждано мащабен и радикален завой към пазарната икономика и политиката на „отворени врати”, от друга - той изцяло запази тоталния монопол на Комунистическата партия върху властта. Оттук и противоречията при възприемането на страната от останалия свят. За западните демокрации, Китай безспорно е близък в икономически план (т.е. „пазарен”), докато в политически си остава напълно „чужд” („недемократичен”, „авторитарен” и „репресивен”). Проблемът има и чисто доктринални измерения, тъй като според западните представи продължителният и устойчив икономически ръст е невъзможен в отсъствието на демократични институции. Следователно, рано или късно, китайското икономическо развитие ще влезе в неразрешимо противоречие с политическия режим, което пък ще доведе до дестабилизация с крайно опасни последици за целия останал свят. Още по-важно обаче е друго – острият дефицит на доверие от страна на демократичния Запад към комунистически Китай. Защото, ако демокрацията, по дефиниция, е прозрачна и предсказуема, авторитаризмът е „затворен” и склонен към произволни действия и едностранен подход в международните отношения. Как би се държал Китай, когато военната му сила започне да съответства на икономическата му мощ? Дали тогава няма да поиска да диктува на останалите собствените си правила? Именно това поражда страха от китайския възход в световната общност. За да го парира поне отчасти, китайското ръководство лансира лозунга за „мирния възход на КНР”, но при сегашната липса на доверие към стратегическите планове на Китай, той може да се тълкува и като своеобразна „димна завеса”. Очевидно е, че при обсъждането и оценката на проблемите на китайското развитие налице е както определен антикитайски „черен пиар”, така и китайска самореклама и автопиар, зад които стоят съвсем конкретни интереси. Тоест, става дума не само за различни идеологически догми и политически ангажименти, а и за определени страхове, фобии и подозрения (включително и съвсем ирационални). Поради това е изключително важно при анализиране на заплахите, предизвикателствата и рисковете, свързани с икономическото развитие на Китай, да се отделят външните, изкривяващи същността на проблема, моменти от обективния анализ на реалните и потенциални фактори на евентуалната китайска опасност.

Днес тезата за неизбежния колапс на Китай и, че страната никога няма да може да постигне истински икономически просперитет, вече не е особено популярна. Вместо това, тече широка дискусия за възможните заплахи, рискове и предизвикателства, пред които е изправено китайското развитие. Към тези проблеми е насочено и вниманието на сегашното китайско ръководство. Растящите очаквания за дълбока криза, с драматични последици за ситуацията в света, императивно налагат намирането на ясни и убедителни отговори на следните въпроси:

- какви са неблагоприятните сценарии за развитието на Китай и заплахите от тях за света?

- как навреме би могла да се види реалната заплаха от дълбока криза в страната?

- какви мерки следва да предприеме световната общност за да неутрализира или поне да намали рисковете за себе си от срива на китайския икономически ръст и последвалата го политическа и социална дестабилизация?

Страница 2

Вероятността от дълбока криза в Китай

Както е известно, кризата е елемент на всяко развитие. Китай също не е изключение. Спецификата е, че кризата, като крайно изостряне на противоречията в социално-икономическата система, може да бъде разрешена или чрез по-нататъшното усъвършенстване на системата, или чрез разрушаването и. Всичко зависи от дълбочината на кризата, от това, доколко управляема е системата, от точността и своевременното вземане на политическите решения и корекции. Според съвременните представи, развитието е „балансиране между състоянието на абсолютна приемственост и липсата на промяна и състоянието на неустойчивост, дестабилизация и непрекъснато обновяване”. Затова всяка реформа е съпроводена от сериозни рискове. Социално-политическите и икономически трансформации неизбежно дестабилизират ситуацията, като в крайна сметка водят или до стабилизирането на системата на ново, по-високо ниво, или пък до нейното разпадане и деградация. И колкото по-радикални са реформите, толкова по-сериозни са съпътстващите ги рискове.

В китайския случай ситуацията се усложнява от това, че радикалното реформиране на икономиката се провежда в една гъстонаселена държава, където наследството на традиционализма далеч не е изживяно, липсват стабилни основи на съвременната политическа култура и гражданското общество. Още Алексис дьо Токвил отбелязва, че там, където свободата няма традиции, бързите реформи и промени са опасни. Затова и опасенията, че събитията в Китай могат да се развият по неблагоприятен сценарий съвсем не са случайни, т.е. не става дума нито за „черен пиар”, нито за нечия зла воля. Наистина, досега страната съумяваше да избегне катастрофално изостряне на ситуацията. Днешното китайско ръководство не се самозалъгва от собствената си пропаганда за икономическите успехи на страната и се опитва оперативно да решава (засега успешно) постоянно възникващите проблеми, като своевременно коригира курса. Което пък означава, че настъпването на дълбока криза все още не е фатално предопределено. Монополът на Комунистическата партия върху властта доскоро беше фактор, стабилизиращ системата в периода на изключително бързи социално-икономически промени. Но, с усложняването на обществената система, нараства и натоварването върху нейната политическа съставляваща, повишават се изискванията към гъвкавостта и, все по-голяма става цената на погрешните решения в една ситуация, когато в обществото липсва политическа опозиция, способна да предложи разумни алтернативи.

Така или иначе, но ако външният свят действително иска гаранции за сигурността си, би трябвяло да разполага със своеобразна „система за ранно откриване” на признаците за дълбока криза в Китай и проследяване на факторите, способни да послужат като нейни „детонатори”. Ясно е, че става дума не за отделни кризисни явления, а за налагащи се една върху друга кризи в различни сфери на китайското общество, които могат да бъда задействани от най-различни обстоятелства – както външни, така и вътрешни. Тук ще се опитам да анализирам тези фактори.

Външноикономическите „детонатори” на кризата

Най-голяма опасност за провокиране на дълбока криза в Китай представлява изострянето на ситуацията на световните финансови пазари, особено ако то съвпадне по време с активната либерализация на китайския финансово-валутен пазар, която трябва да се осъществи през 2006-2007. Това е период, в който националният фондов пазар и все още неразполагащият с международно признание юан са практически беззащитни и силно уязвими. Крахът на глобалните финансови пазари, или дори финансова криза в Азия могат да повлекат със себе си рухване на фондовите борси в Китай, изостряне на проблема с „лошите кредити”, масов фалит на банките, изчерпване на националните валутни резерви, както и изтичане на чуждестранния капитал, многократна девалвация на юана и криза на външния дълг. А едва ли си струва да напомням, че реализацията на сценария с финансовия крах в Китай може да има изключително драматични социални и политически последици.

Втори подобен „детонатор” може да стане световната енергийна криза, съпроводена от продължително нарастване на цените на петрола и нефтопродуктите. Особено, имайки предвид, че Китай прекалено късно (при вече повишени цени на енергоносителите) стартира създаването на национален петролен резерв. Последиците в този случай могат да бъдат следните:

- ръст на вътрешните цени на петрола и бензина на фона на продължаващия в страната автомобилен бум, което ще струва на китайската икономика 1-1,5% от ръсна на БВП;

- развъртане на спиралата на инфлацията;

- поскъпване и, като последица от него, спад в темповете на нарастване на износа (или дори намаляване на обема му), който се смята за „локомотива на китайската икономика”.

Третият външнокономически фактор, способен да провокира криза е влошаване на конюнктурата на онези световни стокови пазари, към които е ориентиран китайският износ. Сам по себе си, този фактор едва ли е смъртно опасен, но съвпадането му с финансовия „детонатор” би имало определен кумулативен ефект.

Струва си да отбележа и, че всички потенциални кризи, за които споменах, се пораждат от глобални фактори, т.е. от проблеми във функционирането на световните икономически механизми – финансови, производствени и търговски. Икономическият катаклизъм в Китай, провокиран от тези фактори, може да удари (т.нар. „ефект на рикошета”) световната икономика, като забележимо изостри кризисните явления в нея и затрудни преодоляването им. Нека припомня, че на Китай се падат 15% от световния икономически ръст. Ясно е, че при наличието на световна криза (или кризи) шансовете за оказване на външна помощ на Китай, в опитите му да се справи с проблемите, ще са равни на нула. Просто защото в подобна ситуация, всеки ще гледа да спаси себе си, а не да подкрепя един „комунистически” режим. Нещо повече, при възникване на подобна кризисна ситуация, моментално се актуализира и заплахата от съзнателно блокиране процеса на китайското икономическо развитие, за да се попречи на укрепването на международните позиции на страната. Но дори и това да не стане, индуцираната отвън икономическа криза може да породи много сериозни проблеми във вътрешнополитическата, социална и идеологическа сфери.

Между другото, светът би трябвало да е заинтересован от това динамичният и устойчив ръст в Китай да продължи. Защото при възникване на дълбока икономическа криза в страната, развитието на ситуацията по „принципа на доминото” би застрашило перспективите за развитие на източноазиатската, а след нея и на световната, икономика. Вероятната реакция на международния капитал при подобен срив на китайския икономически ръст ще включва свиване на собствените производства и изтегляне на капиталите от страната, или – обратното – агресивно изкупуване на китайските активи с надеждата да се закрепят на китайските финансови пазари след преодоляването на кризата, но истината е, че всичко това може само да задълбочи проблемите.

Световната общност би постъпила по-адекватно, ако се опита да изпревари събитията и предприеме определени „профилактични” мерки – например задълбочавайки икономическия и финансов диалог с Китай за изработването на съвместна антикризисна политика още преди кризата да стане неизбежна. При това усилията следва да се съсредоточат в най-уязвимите сфери на китайската икономика – финансовите институции и държавните предприятия. Помощ би могла да се окаже за преструктурирането на китайския банков сектор, усъвършенстване работата на фондовите и валутни пазари, реализацията на програмите за сливания и поглъщане на предприятия, както и в схемите за изкупуване на „лошите активи” срещу акции. Важното в случая е банковият сектор да не се окаже изцяло под контрола на чуждестранния капитал, тъй като това води със себе си опасността от изблици на антизападни, националистически настроения. Като всички тези мерки за предотвратяване или преодоляване на икономическата криза могат да бъдат осъществени в рамките на диалога между Г-8 и Китай.

Страница 3

Вътрешните „детонатори” на кризата

Ендогенните фактори за възникване и ескалация на дълбока криза в Китай (вътрешнополитически, вътрешнопартийни, идеологически, социални, корупционни и т.н.) представляват твърде разнородна съвкупност. Като общият им знаменател е наличието на една или друга причинна връзка с икономиката и нейното състояние, т.е. с икономическата политика. Те могат да бъдат част от конкретните прояви на икономическата криза, последици от нея, или пък нейни катализатори. Проблемът е, че бурното икономическо развитие на Китай се съпровожда с много сериозни последици под формата на прогресивно нарастваща политическа и социална нестабилност.

Нека първо анализираме вътрешнополитическите „детонатори”. Сред последиците от бързия, но географски небалансиран (с огромни различия между отделните региони) ръст, е изострянето на противоречията между регионалните елити, както и между Центъра и регионите. Което усилва центростремителните тенденции в Китай, стигащи до откровен сепаратизъм, и поражда политически разногласия вътре в китайското ръководство – условно казано, между групата на Цзян Цзъмин, запазила известни позиции във властовите структури дори и след като водачът и напусна всичките си официални постове, и новите лидери в лицето на тандема Ху Цзинтао и Ван Цзябао. Като проблемът не опира до това, че подобни разногласия уж отразяват борбата между „консерваторите” и „реформаторите”, или между привържениците и противниците на пазарните реформи и „отварянето” на Китай, а до това към кои бизнес-елити се ориентират основните групи в китайската управляваща върхушка. Така, „групата на бившия президент Цзян” е свързана с бизнес кръговете от свободните икономически зони по Източното крайбрежие, чиито печалби зависят от бързия икономически ръст, и които са заинтересовани той да продължи със същите темпове, докато групата на сегашния президент Ху и премиера Ван търси подкрепата най-вече на вътрешните китайски провинции и се обявява за по-умерен икономически ръст, опасявайки се, че китайската икономика може да „прегрее”, което пък (с появата на значителни дефицити и скокове в цените) ще има нежелани социални последици.

В контекста на проворечията в китайския елит, можем да анализираме и такъв специфичен вътрешен „детонатор” на кризата като корупцията. Сама по себе си, набиращата сили в страната антикорупционна кампания носи риск от нарушаване на баланса. По времето на Цзян Цзъмин кампанията срещу това зло не засягаше принадлежащите към собствения му клан. Сегашните китайски лидери обаче стартираха антикорупционна чистка както сред привържениците на бившия президент, така и в собствените си редове. Което демонстрира намерението им да въведат ред във всички, без изключение, властови ешелони. Само че така може да бъде нарушено равновесието между политическите и бизнес-елитите, което да доведе до тяхната конфронтация и, в крайна сметка, до сериозни проблеми в реализацията на стратегията за икономическо развитие на страната. От друга страна, отказът от борба с корупцията и изострянето на това опасно социално заболяване също би имало крайно неприятни последици: социален взрив, ценови, ресурсни и инвестиционни деформации, все по-висока цена за продължаване на развитието и растяща неефективност на държавния управленски апарат.

Не бива да пренебрегваме и идеологическата сфера, защото тя съвсем пряко е свързана с избора и обосноваването на китайската икономическа стратегия. Ако кризата на комунистическата идеология в Китай съвпадна по време с тази в бившия СССР (т.е. края на 80-те години на ХХ век), когато в нея бяха инкорпорирани пазарните принципи, днес вече е налице криза на самата пазарна идеология. Все по-популярна става антитезата на сегашния идеологически модел, базиращ се на срастването на икономическия либерализъм и политическия авторитаризъм. Като опасността е в институционализацията на лявата идеология на равенството, което може сериозно да забави задълбочаването на пазарните реформи със съпътстващите ги драматични последици в социалната сфера.

Външната реакция на китайската криза

Най-интересният въпрос, свързан с възможността Китай да бъде поразен от дълбока криза е, дали Комунистическата партия е в състояние да се справи с толкова сериозен катаклизъм, без да промени съществуващата политическа система и удържайки монопола си върху властта? С този въпрос е свързан и друг – има ли в страната сили, извън компартията, способни да измъкнат Китай от кризата, ако тя все пак стане реалност?

Опитвайки се да им отговорим, не бива да изключваме възможността за вътрешна еволюция на китайския политически режим и на самата компартия. Известно е, че китайските комунистически лидери демонстрират определен интерес към шведския и други европейски „социалистически” модели. Все по-често се чуват гласове за необходимостта комунистическата доктрина на Китайската компария да бъде заменена със социалдемократическа.

Друг възможен вариант е трансформирането на режима в двупартиен. Така, на фона на зачестилите контакти между Пекин и ръководството на Гоминдана (основната опозиционна партия в Тайван) през 2005, бе лансирана идеята за връщането (след обединението с Тайван) към съществуващата преди провъзгласяването на Китайската народна република двупартийна система, включваща Компартията и Гоминдана. Още повече, че партията Гоминдан би могла да разчита не само на тайванските си избиратели, но и на всички онези жители на континентален Китай, които са недоволни от комунистите.

Реализацията и на двата варианта би означавала управлявана и контролирана от компартията политическа еволюция на режима. В тази връзка обаче, възниква въпросът, доколко Китайската комунистическа партия (ККП) е узряла за подобна радикална трансформация и дали тя няма да провокира фатално разцепление както в ръководството и, така и в обществото. На второ място, не е ясно как могат да се съчетаят европейският социалдемократически модел с еднопартийния режим и монопола на партията върху властта? Що се отнася до двупартийния модел ККП-Гоминдан, реализацията му ще изисква предварителното решаване на „тайванския въпрос”. Който, сам по себе си, е изключително сложен и съдържащ огромни рискове, за което ще стане дума по-долу.

Впрочем, има още един отговор на поставения по-горе фундаментален въпрос за бъдещето на Китай и той е свързан с осъществяването на мащабни демократични реформи в страната и преход от авторитарната „социалистическа демокрация” към пазарна демокрация от западен тип. Подобен избор обаче също крие сериозни опасности. Защото не е ясно, дали в Китай има достатъчно сериозни сили, извън ККП, способни да измъкнат страната от хипотетичната бъдеща криза. Като последица от няколкото десетилетия на бързо икономическо развитие, в Китай се формираха нови източници на икономическа, политическа и интелектуална инициатива. Това, на първо място, е частният бизнес, „средната класа” и т.нар. „нови интелектуалци”.

Според някои анализатори, тези сили са готови да се справят с евентуална криза. Дали обаче те са наясно с всички съпровождащи подобно развитие рискове? Много е вероятно, че при налагане на ускорени темпове на демократизация на Китай, на власт в страната ще дойдат представителите на едрия капитал, които едва ли ще наложат демократичния западен модел, а по-скоро корумпиран авторитарен режим, или дори корумпирана диктатура – в най-новата световна история има много такива примери. Що се отнася до средната класа, формирането и става прекалено бавно поради голямата социална диференциация и огромната пропаст между бедни и богати. Ако използваме критериите на западната социална стратификация ще установим, че огромната част от китайското население не може да бъде причислена към средната класа, а онези китайци, които все пак се вписват в критериите, спадат по-скоро към „най-долната част на средната класа”. Тази ситуация в социалната сфера означава, че ускорената демократизация и оттеглянето на ККП от властта може да доведе до идеологически вакуум и мощно настъпление на консервативните и ортодоксално-комунистически сили, които, манипулирайки масовото съзнание, са готови да разпалят агресивно-националистически настроения. Ясно е, че подобно развитие би породило още по-големи заплахи и рискове както за развитието на Китай, така и за света.

Страница 4

Така или иначе, докато компартията съумява да гарантира икономическия ръст и социалната стабилност в Китай, властта и остава легитимна в очите на самите китайци, както и на световната общност, включително и на Запада, който не е заинтересован от колапса (и последвалия хаос) на една толкова голяма и интегрирана в световната икономика държава. Което означава, че основната задача е, от една страна, да не се допусне опасна дестабилизация на китайския държавен апарат, а от друга – китайските лидери да бъдат подтиквани достатъчно енергично към повишаване „качеството на властта” в страната – т.е. да съдействат за формирането и укрепването на средната класа, да подкрепят конструктивно настроените кръгове от китайския политически елит и демократизацията в самата ККП, както и да стимулират формирането на политически механизми, правещи възможен диалога между компартията и новите представители на политическата инициатива в страната.

В случая са неприемливи крайните позиции: както тезата, че политическото развитие на Китай си е чисто негова вътрешна работа и не търпи никаква външна намеса (очевидно е, че в днешния, глобализиращ се свят подобна постановка е некоректна), така и мнението, че властта на компартията следва на всяка цена и колкото се може по-бързо да бъде ликвидирана.

Ясно е, че при определени обстоятелства политическата и социална дестабилизация на Китай би могла да генерира много сериозни опасности и трудно разрешими проблеми за външния свят. Но тъкмо поради това е важно китайската политическа система да бъде допълнително укрепена с появата и утвърждаването на нови сили, способни да поемат контрола, в случай, че компартията не съумее да се справи със ситуацията. Прогнозирайки (в краткосрочна и средносрочна перспектива) реакцията на световната общност на евентуална дълбока криза в Китай, можем да предположим, че светът ще бъде по-заинтересован не толкова от ликвидирането на монопола на компартията върху властта, а от възможно най-бързото и безболезнено извеждане на страната от кризата. В подобна ситуация едва ли някой би заложил на оказването на допълнителен натиск за отстраняване на ККП от управлението. Просто защото днес никой не може да гарантира, че в Китай действително са налице някакви реални „извънсистемни” сили, способни да се справят с евентуална криза по-добре, отколкото ККП. В същото време обаче, дори международната подкрепа на сегашния комунистически режим не гарантира предотвратяването на възможни катаклизми, особено в дългосрочна перспектива.

Оптималният вариант е подкрепата за ККП да бъде обвързана с ангажименти от страна на компартията да не пречи за възникването на механизми за преодоляване на кризата, паралелни на партийния и опиращи се на реалностите на политически диверсифициращото се китайско общество. Ясно е също, че стартът на подобен диалог с китайското ръководство трябва да се осъществи още сега, защото след възникването на кризата, това на практика ще бъде невъзможно.

Светът обективно е заинтересован от укрепването на вътрешнополитическите позиции на конструктивно настроените среди в китайския политически елит и да съдейства за стабилизиране на средната класа и формирането на социално-политическа среда, способна да гарантира баланса между стремително раздалечаващите се социални интереси и групи в китайското общество. Още повече, че вече са налице определени условия за еволюцията на Китай в тази посока. Така, Пекин демонстрира готовност да възприеме западния опит в прогнозирането, предотвратяването и преодоляването на кризите. Китайските лидери внимателно анализират антикризисната политика на западните държави и се опитват да включат определени антикризисни защитни механизми в собствените си икономически планове.

В китайската конституция има специален член за извънредното положение, който касае не само антикризисните военно-политически мерки, но и преодоляването на различни заплахи от икономически, социален и т.н. характер. Самото китайско ръководство инициира активен диалог със западните политически елити, особено тези със социалдемократическа ориентация, изучава тяхната стратегия и тактика на държавно управление, включително антикризисните им програми. Всичко това всява определен оптимизъм за бъдещето на Китай.

Тайванският въпрос

Ако международната политическа ситуация, в краткосрочна и средносрочна перспектива, е благоприятна за Китай и не застрашава сигурността му, това не може да се каже за някои „междинни” регионална фиктори. Става дума за проблемите с Тайван и Хонконг, които биха могли да изиграят (особено първият) ролята на изключително опасни „детонатори” за възникване на дълбока криза. Тайванският въпрос заема особено място сред останалите заплахи, способни да сложат край на китайския икономически възход. При това той няма икономически характер, дори въобще не е свързан с икономиката, а изцяло се намира в сферата на „непоклатимите” принципи на китайската политика, отхвърлящи доктрината за „двата Китая”.

От друга страна, САЩ (както и една част от световната общност) се оказват в ролята на заложници на този проблем, тъй като са също толкова „непоклатимо” обвързани с поетите от тях задължения пред Тайван. Така че, определено развитие на събитията на острова може да послужи едновременно като casus belli (т.е. повод за война) за Пекин и като casus foederis (т.е. необходимост от изпълнение на съюзническия дълг) за САЩ, което, разбира се, е много опасно за целия свят.

Що се отнася до проблема с Хонконг, той е свързан с нарастващата активност там на демократичната опозиция, поддържаща тесни връзки със Запада. Чрез този канал укрепват демократичните очаквания и призивите за политически реформи във вътрешността на Китай. С други думи, налице е дълговременен фактор, ерозиращ полическото статукво в страната. Сегашните китайски власти са изправени пред сложния въпрос, как да реагират на този демократичен натиск от Хонконг? Още повече, че това е удобен лост, с чиято помощ отвън може да се моделира ситуацията в Китай. И макар че този натиск, сам по себе си, е недостатъчен за да провокира мащабни политически акции в страната, при изостряне на ситуацията в икономическата или социална сфери, хонконгският фактор може да налее масло в огъня.

Страница 5

Връщайки се към тайванския въпрос, бих искал да отбележа, че той представлява изключително опасно двуостро оръжие както за Китай, така и за САЩ и е много важно да не се допусне то да бъде използвано от нито един от тях. Защото лесно можем да очертаем сценария на кризата: обявяване независимостта на Тайван – ответни военни действия на Китай – международни санкции срещу агресора – криза в експортния сектор на китайската икономика – изтегляне на чуждестранните капитали – дефицит на ресурси и стоки, плюс инфлация – спад на производството и БВП, съпроводен с ръст на безработицата – социален взрив – вътрешна криза в компартията... Разбира се, подобно развитие следва да очакваме само, ако Пекин все пак се реши да предприеме военни действия. Как следва да реагира в такъв случай международната общност? Да наложи всички предвидени от устава на ООН санкции, или да се ограничи с формално осъждане на китайските действия? Дори във Вашингтон не са наясно с отговора, макар че в съответствие със Закона за Тайван американците са длъжни да му окажат военна помощ. Но каква точно ще бъде тя и дали подобен конфликт може да прерастне в истинска война между двете държави?

Едно е очевидно: необходимо е с всички средства да не се допусне именно такова развитие на ситуацията. Затова следва да се заложи на онези политически сили в Тайван, които не са склонни да форсират прокламирането на независимостта на острова. И в същото време ясно да се отстоява позицията за недопустимостта от военен сценария за обединяването на „двата Китая”, така че Пекин да няма никакви илюзии по този въпрос.

Всъщност, обективно погледнато, китайското ръководство е заинтересовано от съхраняването на сегашното статукво, за което е достатъчно да бъдат подкрепяни тайванските политически партии (и най-вече Гоминдан), обещаващи, че няма да повдигат въпроса за независимостта през следващите 50 години.

Някои изводи

И така, дали Китай, сам по себе си, застрашава света? Икономически „свой”, но политически „чужд” за развитите пазарни демокрации, той не представлява пряка военна заплаха. В икономически план обаче, като нов играч и набиращ сила конкурент на световнита пазари, Китай определено е сериозно предизвикателство за тях. Като рискът е в това, че евентуална дълбока криза в тази страна, вече превърнала се в стратегически фактор за световната икономика и политика, може да получи глобално развитие. В същото време, единствената пряка военна заплаха, идваща от Китай, е свързана с тайванския въпрос, но и тя не изглежда неизбежна.

Икономическият провал на Китай би нанесъл силен удар по световните пазари и много транснационални корпорации, но в средносрочна перспектива, това едва ли би предизвикало глобална финансова, енергийна или стокова криза.

Основните предизвикателства пред света, свързани с Китай са следните:

- Закрепил се на световните стокови пазари и активно проникващ на глобалните финансови пазари, Китай е готов да играе по техните правила, на при това е заинтересован от формирането на нови и отговарящи в по-голяма степен на китайските интереси, международни търговски, инвестиционни и иновационна правила на играта;

- Затвърждавайки мястото си в международната политика, Китай е едновременно партньор и конкурент на световните и регионални лидери, оставайки си „чужд” за тях в политически план, което създава определен проблем на международната общност, все още чакащ своето решение;

- Китай играе все по-важна роля в урегулирането на регионалните конфликти и миротворческите инициативи на ООН, което принуждава признатите световни и регионални лидери да се съобразяват с интересите му;

- Макар че превръщането на Китай в истинска глобална държава все още предстои, той вече е регионална държава с глобални амбиции и всички регионални играчи от Източна Азия ще трябва да го осъзнаят;

- Китай настоява за нов подход към себе си в рамките на двустранните отношения, отчитащ новото му място и значение в света.

В същото време рисковете, свързани с политиката на световната общност по отношение на Китай, могат да се обобщят така:

- Възприемането на китайския възход и укрепването на позициите на страната в света като заплаха за развитите пазарни демокрации и поставянето на акцента върху факта, че Китай е политически „чужд” за тях, както и произтичащите от това опити за блокиране на интеграцията му в световната икономика и политика. Ответните действия на Пекин могат да доведат до открита конфронтация с въпросните държави (а и не само с тях);

- Пълното отстъпление пред китайските претенции за провеждане на собствен курс на световните пазари и в световната политика, което може да доведе до сериозни загуби за пазарните демокрации;

- Запазване на предишното отношение към Китай, като не се признава нарастналата му роля в света и отказ от търсене на нови подходи, отчитащи сегашното му място в международната икономика и политика. Подобно поведение би означавало много пропуснати ползи за китайските партньори/съперници;

- Рискове генерира, само по себе си, бързото икономическо развитие на Китай, оказващо изключително мощен натиск варху световните ресурси и околната среда. Затова светът може да започне да се противи на стремителната модернизация на Китай, връщайки се към концепцията за „сдържането”, макар и на нова основа.

По отношение на последната точка, са възможни два отговора – деструктивен и конструктивен, като единият ще доведе до ново ниво на конфронтация, а другият – до установяването на стратегическо взаимодействие между световната общност и Китай по всички основни направления (икономиката, военната сфера, инфраструктурата, образованието, енергетиката и т.н.).

С две думи, проблемите на Китай и неговото развитие, които оказват определено влияние върху света, могат да намерят дългосрочно решение само на основата на съвместния (на Китай и на световната общност) подход към тях, в чиито рамки взаимодействието с Пекин би трябвало да премине, както следва, от политика на сдържане към политика на привличане, от политика на привличане към политика на интеграция и от политика на интеграция към политика на съвместно развитие и съвместна отговорност за прогреса на планетата.

* Българско геополитическо дружество

{rt}