Косовският въпрос навлезе в последната фаза на своето развитие. Той представлява уникално предизвикателство колкото за стабилността (европейската перспектива) на Балканите, толкова и за единството и последователността на собствената ни външна политика. Очевидно е, че сложността на Косовския въпрос се поражда най-вече от съчетанието между геополитическия заряд на продължаващия разпад на Титова Югославия и взривоопасния иредентизъм на идеята за обединение на албанския етнос. Далеч по-малко очевидно е обаче, какъв именно следва да бъде цялостният ни подход към това предизвикателство…
Някои исторически закономерности
Всъщност, може би е най- добре да започнем именно оттук – съдбата на „великите държави” на Балканите, но не онези истинските, а нашите собствени, които си приличат по едно – нито една от тях не се е състояла в действителност, въпреки огромните усилия и жертви, положени за постигането на върховната цел. Тъжното правило е, че в балканските условия всяка мегали идея е завършвала с едно престъпно безумие, превърнало я в мегали катастрофа… За съжаление, подобен опит имат и българи, и гърци, и румънци, и сърби, като последните са най-пресния и назидателен пример в това отношение.
От гледна точка на крайния резултат, етническите проблеми на Балканите никога не са имали цялостно или едностранно решение. Образуването на съвременните национални държави в нашия регион е сравнително постоянна (и затова предвидима) функция на т.нар. реална политика, т.е. на конкретните за дадения исторически момент съотношения на силите, разбира се предимно от външен, надрегионален, а не вътрешен характер. В подобна ситуация принципът на националното самоопределение остава само непостижим уилсънов идеал, безсилен да се противопостави на по-висшите държавни съображения. Такова е и съдържанието на широко известния в Европа принцип на балканизацията – умножаване на държавните образувания вследствие на твърде условната роля на националното начало в процеса на самоопределение на етносите/народите.
Историческият опит свидетелства, че преобладаващият алгоритъм за решаване на националните въпроси на Балканите (а и не само там) е съвсем друг - капсулиране на отделни части от „големите етноси” в самостоятелни периферни държави, които стимулират от своя страна процесите на формиране на тяхна специфична национална идентичност, изграждана много често в противовес или дори в отрицание на останалите части от същия този етнос/народ. В този смисъл, бихме могли да допълним принципа на балканизацията с принципа на македонизацията – хронологично предимство на държавното пред националното самоопределение.
Геополитическата рамка
Бихме могли да приемем също така, че горните закономерности могат да послужат за отправна точка при формулирането на приоритетите на българската външна политика спрямо косовското предизвикателство. В такъв случай, как точно биха изглеждали те?
В действителност, националният интерес изглежда толкова очевиден, че никой не си е направил труда да го формулира изрично, той е а приори известен: да се предотврати ефектът на „албанското домино” (Косово > Македония …> България) в по-нататъшното развитие на Косовския въпрос.
От това следва, че националното решение на Косовския въпрос (обединението на албанския етнос в единна държава) е нежелано. „Успокоителното” в случая е, че подобно развитие, макар и възможно, е малко вероятно от гледна точка на историческите закономерности, на създадената уникална ситуация около статута на областта, както и на … реалната политика.
Изключвайки подобна хипотеза, остават две основни стратегически възможности пред българската политика:
- да подкрепи подход, който ще доведе до “консервирането”, или поне до забавянето, на процеса на държавно самоопределение на Косово;
- или, обратно, да подкрепи сравнително бързото обособяване на косовската държавност и нейното разграничаване от остатъчната югославска/сръбска държава, както и от Албания в средносрочен план.
От гледна точка на предложената рамка, първият подход рискува да стимулира национализма и най-вече иредентизма на албанците, превръщайки се по такъв начин в реален източник на нестабилност на Балканите. Признаци на нетърпение вече проявяват както представителите на албанското население в Косово, така и извън него – в района на Южна Сърбия, а не е изключено – и в населените с албанци райони на Черна гора. Въпреки това, големият въпрос тук е доколко подобна възможност се подкрепя твърдо и последователно от някой от сериозните международни играчи. С други думи, независимо от желанието на заинтересовани среди, няма никакви основания да се прокарва паралел между положението в Косово и други подобни конфликти в Източна Европа и Кавказкия регион – в Приднестровието, Абхазия или Южна Осетия, които се характеризират с ясно противопоставяне на поне две извънрегионални сили. Обратно, с надеждна степен на сигурност би могло да се заключи, че външното съотношение на силите около Косово не се е променило съществено след юни 1999, когато беше възстановено единството на международната общност по този въпрос.
Втората от предложените стратегически възможности залага на държавното самоопределение на Косово, което трудно би могло да тръгне в погрешната посока, поради добре известните и изключително ясно и категорично изразени позиции на съседните държави и на същата тази международна общност, включително държавите от Контактната група, които обявиха, че бъдещият статут на Косово ще изключва както разделението му, така и обединението му със съседна държава или части от съседни държави. В този контекст, по-достоверното предположение е, че подобно решение на Косовския въпрос ще стимулира процеса на обособяване на самостоятелна косовска идентичност и нейното откъсване от идеята за обединение на “великия албански етнос” (начало на постепенното разграничаване на косоварите от сънародниците им от Албания, Македония, Черна гора, Сърбия), отколкото да предизвика отключване на албанското домино.
Възможни принципи на поведение
Подобно решение на Косовския въпрос, което без да е съвършено, е поне най-малко неприемливото, предполага противопоставяне на създаването на (първата) велика национална държава на Балканите, както и толериране на появата на поредната “Македония” в Югоизточна Европа. Така очертаващият се македонски сценарий има не само историческа или външнополитическа стойност, той би могъл да се възприеме и като пример за вътрешнополитическа уредба на Косово. Охридското рамково споразумение от 2001, което и досега е неотменен стандарт за демократизиране, модернизиране и децентрализация на една многоетническа държава с цел нейното стабилизиране и сближаване с европейските структури, би могло да послужи за модел за уреждане на отношенията между основните етнически общности в Косово в рамките на бъдещия статут на областта.
Естествено, вътрешнополитическите импликации за България от подобна позиция следва да бъдат оценени по достойнство. Тя със сигурност ще бъде адекватно възприета от българските турци, които едва ли ще имат нужда от външни сепаратистки стимули, докато живеят в държава, в която разполагат с политическо представителство, гарантирани права и европейска перспектива и в която националистическият екстремизъм (и в двете посоки) се възприема по-скоро като маргинален популизъм, отколкото като сериозна алтернатива на българския етнически модел…
Съобразяването с ръководните принципи, единодушно формулирани от международната общност в лицето на Контактната група, е безспорно признак за външнополитическа адекватност. Но това никак не е достатъчно за преодоляване на познатата от десетилетия инертност и рутина в политиката на балканските държави. Успехът на подобен прагматичен подход предполага и активни самоограничения в провежданата политика или съзнателно париране на остатъците от великодържавната идея в отношенията между самите държави от региона.
Очаквани рискове
Държавното самоопределение на Косово, доколкото е геополитически релевантно, не е същинския проблем пред българската външна политика. Не би трябвало да се надценява опасността от т.нар. „албанско домино”. То е малко вероятно както от външнополитическа, така и от международноправна гледна точка. В момента се намира в заключителна фаза процесът на разпадане на Титова Югославия на съставните й части съгласно конституцията от 1974 – съюзни републики (на основание на заключенията на Комисията „Бадентер” от 1991 относно Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина и Македония и Белградското споразумение от 2002 относно Черна гора), и автономни провинции (евентуален прецедент от 2006), от който теоретично би могла да се възползва единствено Войводина, но нейната позиция не бива предварително нито да се предопределя, нито да се отъждествява механично с Косовския въпрос. Разпространението на процеса по-нататък ще срещне решителната съпротива на международната общност.
Големите предизвикателства ще бъдат свързани най-вече с определянето на бъдещия статут на Косово, който да намери международно признание, и с предотвратяването както на евентуалното разделяне на областта, така и на потенциалната маргинализация на Сърбия.
Разделянето на Косово ще представлява изключително тежък прецедент за дезинтеграция, съдържащ в много по-висока степен потенциал за задействане на ефекта на доминото по посока на Република Македония и на (Южна) Сърбия, отколкото самото отделяне на областта от конфедерацията между Сърбия и Черна гора.
Изолацията на Сърбия пък носи опасността от задействането на друг, не по-малко катастрофален механизъм – „ефекта на бумеранга”. Вероятно не би било излишно да се припомни, че след евентуалната загуба на Косово и Черна гора, Сърбия ще се върне в границите си отпреди Първата балканска война (1912) и е възможно изцяло да преориентира своята политика от условната ос “Дунав – Сава” (Изток – Запад) към оста “Морава – Вардар” (Север – Юг). В подобна ситуация се съдържа опасността от маргинализиране на Белград по отношение на европейските и евроатлантически структури, неговото радикализиране, както и от възраждането на една неблагоприятна за България класическа геополитическа конфигурация.
Разбира се, не по-малко вероятен е и друг сценарий – засилване на процеса на европейска и евроатлантическа интеграция на Сърбия като „компенсация” за отделянето на Косово. Подобен подход, който вероятно ще обхване и Косово, а и другите държави от Западните Балкани, ще бъде несравнимо по-благоприятен за България, която не би трябвало да се притеснява от отклоняване на вниманието на международната общност и на международните финансови институции от самата нея и от превръщането на Белград в сериозен конкурент за привличане на чужди инвестиции…
Елементи на външнополитическия подход
Всичко казано дотук дава основание за следния външнополитически подход, артикулиран около три основни елемента - геополитическа формула, стратегическа идея и план за действие.
І. Геополитическата формула:
„Подкрепа на косовската държавност, която не е задължително да бъде разбирана като класическа форма на независимост или като международно самоопределение [национално самоопределение # държавно самоопределение # или = международно самоопределение]”. В последната част от формулата се съдържа възможното поле за маневриране, в което следва да бъде реализирана конкретната българска политика.
ІІ. Стратегическата идея:
„Провеждане на активна политика по Косовския въпрос, стремяща се към предотвратяване на международната изолация на Сърбия и съдържаща концептуален принос по въпроса за бъдещия статут на областта”.
ІІІ. Външнополитическият план:
1. Общи постановки:
а) Отлагането на решаването на статута не е решение, а твърде вероятна дестабилизация;
б) Евентуалната независимост на Косово не е несъвместима с регионалната стабилност и не може да служи като модел за решаването на конфликтите в Източна Европа, Южен Кавказ или другаде;
в) Напредъкът по въпроса за статута на Косово трябва да бъде обвързан с паралелен напредък по отношение на европейската перспектива на Сърбия, от една страна, и на Косово, от друга.
2. Концептуален принос по бъдещия статут.
Възможната компромисна формула по статута, въпреки привидно непримиримите позиции на Белград и Прищина, се намира някъде по средата между двете крайни виждания „пълна независимост” и „всичко по-малко от независимост”. Тази формула, която може да бъде наречена независимост с ограничен суверенитет , предполага:
А. Ограничения на косовската държавност във външнополитически план (някои от тях вече са формулирани в принципите на Контактната група):
- Косово няма да има държавен глава и посланиците, акредитирани в Прищина, ще връчват писмата си на две места – в Белград на президента на Сърбия, и в Брюксел (на председателя на Европейската комисия или на Върховния представител за Общата външна политика и политика за сигурност). Подобен прецедент има с Андора, при който посланиците връчват акредитивни писма на президента на Франция и на архиепископа на Уржел (в испанска Каталония);
- Друга възможност е Косово да има държави-гаранти на конституционния си ред (т.е. специални права за косовските сърби, специален статут на сръбските манастири и т.н.). Подобен прецедент има със статута на Кипър съгласно Лондонско-Цюрихските споразумения от 1959: Гърция, Турция и Великобритания са страни-гаранти на особения статут на Кипър (забрана на еносиса с Гърция и на обединяването на части от него с Т у рция ). В този случай, Сърбия би могла да запази правото да поддържа специални отношения с общините със сръбско мнозинство в Косово (това право може да бъде фиксирано в бъдещата конституция като право на самите общини);
- Запазване на международно военно присъствие в Косово (по това на практика няма разногласия между Белград и Прищина) и ограничения върху правото на Косово на армия или върху нейния размер.
Подобно уреждане би позволило на политиците в Белград да оправдаят пред общественото мнение отделянето на Косово, като Сърбия запази споменатите (макар и номинални) суверенни права.
Б. Ограничения на косовската държавност във вътрешнополитически план:
- Както отбелязахме по-горе, Охридското споразумение би могло да послужи за модел както на децентрализацията на Косово (ново административно деление, нови общини със сръбско мнозинство и специални връзки между тях; повече финансови и административни правомощия за общините), така и на механизма за вземане на решения на централно ниво. По-конкретно – въвеждане на принципа на двойното мнозинство, т.е. да не се вземат решения в бъдещия парламент на Косово по жизнено важни въпроси за к осовските сърби без съгласието на мнозинството от техните депутати. Друг механизъм е въвеждането на квоти за к осовските сърби в парламента (може да се помисли дори за двукамерен парламент) и държавната администрация – напр. квота от 20%;
- Участие на международни съдии, прокурори и следователи в борбата сре щ у организираната прест ъ пност, както и при разследването на престъпления от междуетнически характер.
3. Възможности за българско участие:
- Бъдещият статут следва да включва гаранции, че Косово няма да представлява военна заплаха или заплаха за сигурността на своите съседи. Българският принос в това отношение би могъл да се състои в изработването на предложение за механизъм за регионална сигурност, който да бъде част от решението по статута;
- Планиране и подготовка на самостоятелен български контингент в състава на КФОР. Участие не само с полицаи, но и с прокурори, следователи и съдии;
- Инициативи в защита на правата на всички малцинства (напр. гораните), а не само на сърбите;
- Развитие на търговски и икономически връзки с Косово.
* * *
Косовското предизвикателство, както го нарекохме в началото, има по-скоро теоретично или методологично, отколкото практическо значение за единството и последователността на българската външна политика. То едва ли ще се отрази драматично – независимо от начина, по който бъде разрешено, върху нейните ежедневни приоритети, на първо място сред които е спазване на стратегическата дата 1 януари 2007. От друга страна, то е отлична възможност за пренастройка на политиката и социалните нагласи от „вечните” национални въпроси на Балканите към една съвършено нова международна реалност.
* Статията е приключена през м. март 2006, тя изразява личното мнение на авторите и не ангажира редакцията и която и да било официална институция.
** Доктор по политология, хоноруван преподавател по геополитически анализ в Нов български университет - София
*** Доктор по право, главен асистент по международно право и международни отношения в Пловдивския университет
{rt}
Косовският въпрос навлезе в последната фаза на своето развитие. Той представлява уникално предизвикателство колкото за стабилността (европейската перспектива) на Балканите, толкова и за единството и последователността на собствената ни външна политика. Очевидно е, че сложността на Косовския въпрос се поражда най-вече от съчетанието между геополитическия заряд на продължаващия разпад на Титова Югославия и взривоопасния иредентизъм на идеята за обединение на албанския етнос. Далеч по-малко очевидно е обаче, какъв именно следва да бъде цялостният ни подход към това предизвикателство…
Някои исторически закономерности
Всъщност, може би е най- добре да започнем именно оттук – съдбата на „великите държави” на Балканите, но не онези истинските, а нашите собствени, които си приличат по едно – нито една от тях не се е състояла в действителност, въпреки огромните усилия и жертви, положени за постигането на върховната цел. Тъжното правило е, че в балканските условия всяка мегали идея е завършвала с едно престъпно безумие, превърнало я в мегали катастрофа… За съжаление, подобен опит имат и българи, и гърци, и румънци, и сърби, като последните са най-пресния и назидателен пример в това отношение.
От гледна точка на крайния резултат, етническите проблеми на Балканите никога не са имали цялостно или едностранно решение. Образуването на съвременните национални държави в нашия регион е сравнително постоянна (и затова предвидима) функция на т.нар. реална политика, т.е. на конкретните за дадения исторически момент съотношения на силите, разбира се предимно от външен, надрегионален, а не вътрешен характер. В подобна ситуация принципът на националното самоопределение остава само непостижим уилсънов идеал, безсилен да се противопостави на по-висшите държавни съображения. Такова е и съдържанието на широко известния в Европа принцип на балканизацията – умножаване на държавните образувания вследствие на твърде условната роля на националното начало в процеса на самоопределение на етносите/народите.
Историческият опит свидетелства, че преобладаващият алгоритъм за решаване на националните въпроси на Балканите (а и не само там) е съвсем друг - капсулиране на отделни части от „големите етноси” в самостоятелни периферни държави, които стимулират от своя страна процесите на формиране на тяхна специфична национална идентичност, изграждана много често в противовес или дори в отрицание на останалите части от същия този етнос/народ. В този смисъл, бихме могли да допълним принципа на балканизацията с принципа на македонизацията – хронологично предимство на държавното пред националното самоопределение.
Геополитическата рамка
Бихме могли да приемем също така, че горните закономерности могат да послужат за отправна точка при формулирането на приоритетите на българската външна политика спрямо косовското предизвикателство. В такъв случай, как точно биха изглеждали те?
В действителност, националният интерес изглежда толкова очевиден, че никой не си е направил труда да го формулира изрично, той е а приори известен: да се предотврати ефектът на „албанското домино” (Косово > Македония …> България) в по-нататъшното развитие на Косовския въпрос.
От това следва, че националното решение на Косовския въпрос (обединението на албанския етнос в единна държава) е нежелано. „Успокоителното” в случая е, че подобно развитие, макар и възможно, е малко вероятно от гледна точка на историческите закономерности, на създадената уникална ситуация около статута на областта, както и на … реалната политика.
Изключвайки подобна хипотеза, остават две основни стратегически възможности пред българската политика:
- да подкрепи подход, който ще доведе до “консервирането”, или поне до забавянето, на процеса на държавно самоопределение на Косово;
- или, обратно, да подкрепи сравнително бързото обособяване на косовската държавност и нейното разграничаване от остатъчната югославска/сръбска държава, както и от Албания в средносрочен план.
От гледна точка на предложената рамка, първият подход рискува да стимулира национализма и най-вече иредентизма на албанците, превръщайки се по такъв начин в реален източник на нестабилност на Балканите. Признаци на нетърпение вече проявяват както представителите на албанското население в Косово, така и извън него – в района на Южна Сърбия, а не е изключено – и в населените с албанци райони на Черна гора. Въпреки това, големият въпрос тук е доколко подобна възможност се подкрепя твърдо и последователно от някой от сериозните международни играчи. С други думи, независимо от желанието на заинтересовани среди, няма никакви основания да се прокарва паралел между положението в Косово и други подобни конфликти в Източна Европа и Кавказкия регион – в Приднестровието, Абхазия или Южна Осетия, които се характеризират с ясно противопоставяне на поне две извънрегионални сили. Обратно, с надеждна степен на сигурност би могло да се заключи, че външното съотношение на силите около Косово не се е променило съществено след юни 1999, когато беше възстановено единството на международната общност по този въпрос.
Втората от предложените стратегически възможности залага на държавното самоопределение на Косово, което трудно би могло да тръгне в погрешната посока, поради добре известните и изключително ясно и категорично изразени позиции на съседните държави и на същата тази международна общност, включително държавите от Контактната група, които обявиха, че бъдещият статут на Косово ще изключва както разделението му, така и обединението му със съседна държава или части от съседни държави. В този контекст, по-достоверното предположение е, че подобно решение на Косовския въпрос ще стимулира процеса на обособяване на самостоятелна косовска идентичност и нейното откъсване от идеята за обединение на “великия албански етнос” (начало на постепенното разграничаване на косоварите от сънародниците им от Албания, Македония, Черна гора, Сърбия), отколкото да предизвика отключване на албанското домино.
