The Long Emergency: Surviving the Converging Catastrophes of the Twenty-First Century, by James Howard Kunstler, 320 pp., Atlantic Books, 2005.
Само допреди десетина години книгите, предсказващи неминуемия крах на цивилизацията и възможното изчезване на човечеството, не бяха много. И, ако такива все пак имаше, те очевидно не се вписваха в общото течение и представляваха или специализирани философски трудове, или пък илюстрация на ултрарадикалния „енвайроментализъм”. Днес, подобни книги са масово явление. Като основните елементи на този тип „пророчества” са напълно предсказуеми: промените в климата, епидемиите, тероризма и разпадащата се световна икономика. Другите възможни съставки, като например появата на астероиди-убийци, нанотехнологиите, или химическото замърсяване, обикновено се добавят просто така, „за вкус”.
Книгата на Джеймс Хауърд Кунстлър „Непрекъсната извънредна ситуация: как да оцелеем в бъдещите катастрофи на ХХІ век”, безусловно, се вписва в рамките на жанра. Без да забравя „обичайните заподозрени”, Кунстлър изгражда собственото си пророчество около модната напоследък теза за неизбежното изчерпване на петролните запаси. Творбата му обаче е на път да се превърне в бестселър, а реклами за нея можем да открием както на корицата на левичарското британско списание „ New Statesman ”, така и на издаваното от Патрик Бюкенън дясно “ American Conservative ”.
Бъдещето в тази книга действително е изобразено в крайно мрачни краски. Като най-благоприятна възможност, авторът разглежда масовото измиране на човечеството, последвано от насилственото връщане на оцелелите към полу- примитивното земеделие и, съответно, появата на един нов феодализъм. Както показва и самото заглавие, става дума не за криза, която може да бъде преодоляна, а за продължително състояние – т.е. за един „безкраен Апокалипсис” (ако използваме фразата на известния американски критик Сюзън Зонтаг). Но, наистина ли нещата ще се развият чак толкова зле? „Перспективите изглеждат толкова мрачни, че редица индивиди, а вероятно дори големи групи хора (каквито са нациите, например) ще развият всички симптоми на самоубийствена депресия”. Впрочем, както е известно, успехите на науката и Просвещението открай време се определят като трагедия от песимистите в редовете на т.нар. „зелени”. Но, как да обясним провала на всички катастрофални пророчества, като започнем с тези на Малтус или Пол Ерлих, и свършим с прогнозите на Римския клуб от 70-те години на миналото столетие?
На първо място, според Кунстлър, Малтус не бива да се интерпретира толкова ограничено, т.е. базирайки се единствено на равнището на селскостопанското производство. Признавайки, че в това отношение Малтус може и да е бъркал, Кунстлър обаче се стреми да реабилитира неговата основна идея: необходимостта от механизъм за социални ограничения, напук на твърденията на такива оптимисти измежду т.нар. „просветители”, като Годуин или Кондорсе. Малтус „е смятал тезите им за погрешни и вярвал, че те трябва да бъдат отхвърлени” – отбелязва Кунстлър, според който в епохата на самия Малтус това е означавало укрепване на позициите и влиянието на религията и семейния морал, целящо ограничаване ръста на числеността на бедните класи.
Именно в повишеното внимание към социалните ограничения, смята Кунстлър, е нашият шанс да предотвратим очертаващата се катастрофа.
Освен това, той лансира и друго обяснение за успешния икономически ръст през ХХ век – петролът. „Малтус безусловно е бил прав, но появата на евтиният петрол през миналото столетие, попречи на прогнозите му да се сбъднат” – твърди Кунстлър. Той смята, че човечеството дължи всички блага на ХХ век, като започнем от модерното селско стопанство и свършим с медицината и транспорта, най-вече на петрола (или, в по-широк смисъл, на изкопаемите енергоносители).
Нещо повече, Кунстлър твърди, че това е било „еднократна сделка” и предполага, че изчерпването на петролните запаси неминуемо ще ни върне към малтусианските теории, рискувайки да се окажем съвсем неподготвени за тях, тъй като в икономически и психологически план сме свикнали прекалено да разчитаме на съвременния свят, който обаче няма да просъществува още дълго. Миналите ни успехи, смята той, само приближават неминуемата катастрофа. Според него, оттеглянето на средната класа в крайградските зони и тоталната автомобилизация са „най-грандиозното пилеене на ресурси в историята”.
Все пак, не петролът е ключовата тема на книгата му, а по-скоро човешката безпомощност. Като зависимостта на всички плодове на човешката изобретателност от изкопаемите енергоносители е само един от примерите за тази безпомощност. Друг такъв пример са болестите. Кунстлър повтаря вече баналното предупреждение за грипната пандемия, последиците от която, според него, са не просто заплаха, а движеща сила на световната история. Тоест, не хората са отговорни за появата на комунистическия режим в Русия, или на нацисткия – в Германия, а... вирусите!
В книгата на Кунстлър, главата, посветена на епидемиите, е озаглавена „Природата отговаря на удара”. Тоест, на природата сякаш се приписват собствени замисли, интереси и дори морални ценности. Но, без дори да си прави труда да обоснове една толкова невероятна теза, Кунстлър минава към главното: „В отговор на безпрецентното разрушаване от хората на собствената им обитаема среда и тяхната атака срещу дивата природа, Земята поражда все нови и нови смъртоносни болести, сякаш притежава имунна система, чиито антитела смайващо точно поразяват основния източник на проблема – homo sapiens ”.
И така, хората биват причислени в разреда на марионетките или паразитите, докато на природата се приписва свръхестествена сила. Тоест, налице е механизъм, който превръща трудностите, пред които сме изправени, от подлежащи на решаване задачи, в предупреждения за бъдещ апокалипсис.
Този тип безсилие е особено показателен, ако го приложим към самия автор. Така, той надълго и нашироко агитира против крайградския живот и автомобилите, в полза на т.нар. „нов урбанизъм”, и книгата му, на определени места, се превръща в неща като „отмъстителна фантастика”. Ожесточението, породено от неспособността да убеди останалите в необходимостта радикално да променят начина си на живот, кара Кунстлър да представя природата като своеобразен „ангел-отмъстител”. Защото, ако собствените му предупреждения могат да бъдат игнорирани (което той, самият приписва на психологическите недостатъци на противниците си), то това очевидно не се отнася до бездушните природни закони.Съдейки по всичко, най-ужасната участ по време на описваната от автора „Непрекъсната извънредна ситуация” ще сполети традиционно про-републиканските американски щати, чиято култура, според него, се основава на насилието и християнския фундаментализъм. Едноетажните квартали и „еднообразните улици” (които особено дразнят Кунстлър) са обречени да бъдат унищожени. Европейците, напротив, изглежда ще имат повече късмет. В книгата се забелязва странна корелация между уж обективните и неизбежни природни закони и предразсъдъците на самия автор. Вероятно най-добре възгледите на Кунстлър са отразени в следния епиграф към собствената му творба: „Не знам, дали боговете съществуват, но ако съществуваха сигурно щяха да постъпят тъкмо така”.
Оправдан ли е песимизмът на Кунстлър? Ключовите му аргументи по отношение на недостига на енергоносители и енергийната катастрофа са силно уязвими. Загрижеността му за изчерпването на петролните запаси не е никак убедителна. На практика, това е политически и икономически, а не толкова геологически, проблем. Според последната оценка на Световната енергийна агенция, направена през 2005, световните запаси от петрол са достатъчни за да покрият потребностите (при сегашното ниво на потребление) поне до 2030. Агенцията обаче подчертава хроничния недостиг на инвестиции в нефтодобивната инфраструктура. По нейни оценки, добивът на такова количество петрол до 2030 ще изисква инвестиции от порядъка на 17 трилиона долара в енергийната сфера. Подобна сума, макар и невъобразима във всички други отношения, все пак е по силите на най-могъщата икономически държава в света. Но проблемът не е само в намирането на толкова много пари, а и в това, че те ще трябва да се инвестират предимно в Близкия изток – един регион, държавите в който са прекалено едностранно свързани със световната икономика и представляват своеобразни резервати на изостанали, диктаторски режими.
Кунстлър обаче, не приема нито тази, нито други аналогични оценки, според които наличният петрол е напълно достатъчен. Той специално отбелязва концентрацията на ресурсите в близкоизточния регион, предполагайки, че неизбежна последица от този факт ще бъде избухването на нова война за петрол, още по-мащабна от сегашната в Ирак, който след американската интервенция се превърна в мишена на терористичния контраудар на ислямските фундаменталисти.
Авторът не само не вярва в способността на САЩ да създават нови технологии, той изглежда смята, че проблемите на Близкия изток не могат да се решат с политически или икономически средства. На практика, Кунстлър отписва целия регион, като населен с безумни фанатици, чиято основна цел е да тероризират Запада.
Никак не е учудващо, че след като свързва всички плодове на човешката находчивост и изобретателност с петрола, Кунстлър просто не може да си представи бъдещето без него. Очевидно е, че в дългосрочен план петролните запаси ще се изчерпат и ще ни се наложи да търсим алтернативи. Но, опитвайки се да осмее идеята за технологичното решение на енергийната криза, Кунстлър отделя в книгата си много повече място на различни фантастични идеи (като например тази за „енергията, извличана от вакуума”), отколкото на далеч по-реални проекти, като например, основаващите се на термоядрения синтез.
Следователно, на практика, задачата има тройнствен характер. На първо място, необходима е мобилизацията на огромен по обем инвестиционен капитал, което пък изисква преодоляването на склонността към краткосрочни вложения и антииндустриализма, изразяващи се по различен начин, но присъщи и на промишлените среди, и на широки обществени кръгове. На второ място, що се отнася до петролната сфера, необходимо е установяването на по-продуктивни отношения между Близкия изток и останалия свят. И, на трето, нужни са сериозни инвестиции за разработването на нови енергийни технологии.
Кунстлър, очевидно, смята тази задача не просто за трудна, а направо за безнадеждна. И ни предлага алтернатива: да се примирим с мисълта за очертаващата се катастрофа и се подготвим за неизбежното измиране на човечеството.
Според него, дори ако успеем да се справим с всички тези предизвикателства, все едно, няма как да избегнем бъдещите бедствия. Той се опитва да подкрепи тезите си за енергията, анализирайки проблема с ентропията, която според Кунстлър е своеобразен ключ към човешката история (ентропията е физическа величина, която – грубо казано – служи като мярка за способността на енергията да се „разсейва”). Кунстлър твърди, че ентропията, възникваща във високоразвитото общество, е причината за всичко – като започнем от „новото митично разочарование от цивилизацията, последвало Първата световна война, загубата на доверието в институциите, традициите и авторитетите” и минем през сталинизма, Холокоста и т.н. И така, глобалната икономика или, възможно, която и да било икономика, основаваща се на паричния обмен, при която не губим контакта си със земята, според Кунстлър, не може да избегне разрушителното въздействие на ентропията. Действително, използваната от хората енергия, в съответствие с втория закон на термодинамиката, води до неизбежен ръст на ентропията. Но, като цяло, ентропията на Земята не нараства. Защо? Ами защото излишната ентропия „изтича” с излъчването в обкръжаващия ни космос. При това не бива да се страхуваме, че космосът скоро може да се „препълни” с нея. В края на краищата Слънцето (да не говорим за безкрайния брой звезди), през милиардите години на съществуването си, е излъчило във Вселената милиарди пъти повече енергия, отколкото Земята.
Но дори ако приемем, че ентропията на Земята нараства, Кунстлър пак не е прав. Ентропията е определена физическа величина: тя се отнася към концентрацията или разсейването на енергияна на молекулярно равнище. В своите тези Кунстлър изхожда от погрешната аналогия между принципа на нарастване на ентропията и „хаоса” (в широкия смисъл на понятието, като социалния хаос например). Само че ентропията не притежава никакви мистични свойства. Тя просто е една от променливите величини в термодинамиката. И налице са също толкова основания да свързваме краха на цивилизацията с ентропията, колкото (да речем) с ръста на атмосферното налягане, или пък със силите на земното магнитно поле. И разсъжденията на Кунстлър на тази тема са пример за чиста проба лъженаука.
Поставената в основата на неговата аргументация идея за човешкото безсилие също не издържа на сериозна критика. Решавайки старите проблеми, прогресът поражда нови. Но нима може да бъде другояче? Новите проблеми, особено глобалните, понякога ни изглеждат по-сериозни от старите. Но това е свързано с факта, че и самото човешко общество придобива глобални мащаби, носещи предимствата на глобалното сътрудничество, търговия и възможности за пътуване. А историята показва, че смяната на старите с нови проблеми (които понякога са и по-сериозни), в крайна сметка винаги се е оказвала изгодна сделка.
Способността да се решават проблемите нараства по-бързо, отколкото самите проблеми. Съвременният град с неговите небостъргачи, естакади и енергийна инфраструктура, по-трудно може да бъде защитен от наводнение или земетресение. Но, наред с технологиите, позволяващи ни да изграждаме модерните съвременни градове, ние откриваме и решенията, даващи възможност да намалим уязвимостта им от природните катастрофи. Именно поради това, в развитите страни несъмнено се живее по-добре.
И макар че винаги остава възможността да бъдем неприятно изненадани, повечето учени смятат, че шансовете за бъдещ просперитет на човечеството не са малки. Същността на книгата „Непрекъсната извънредна ситуация” - тревогата, че не всеки проблем може да бъде решен – намира своя израз в недоволството на Кунстлър, че пътят на прогреса се е оказал постоянен изпит за човечеството. Отхвърляйки прогреса, той очевидно не разполага с ясни отговори и се опасява, че един ден човечеството може и да се провали на този безкраен изпит, след като (според самия него) разполага за целта само с няколко несигурни технологични „пищови”.
В крайна сметка, този въпрос придобива колосално значение за Кунстлър, защото самият той не се съмнява в провала на човечеството. Макар че един по-разумен подход би предполагал поставянето на поне още два въпроса: Какво ще стане, ако все пак човечеството просперира? Та нали на този просперитет се дължи всичко, поне малко достойно и величествено, в нашата култура и цивилизация. И следва ли да се откажем да се борим за този просперитет и в бъдеще?
* Авторът е известен американски анализатор и автор на книги, посветени на проблемите в енергийната сфера
{rt}
