13
Сря, Ное
24 New Articles

Геополитическата наука и нейните предшественици

брой2 2006
Typography

Геополитиката, като наука, не възниква на празно място - причина за появата и е реалното съществуване на специфична проблемна сфера, останала донякъде встрани от полезрението на другите науки. Затова и оценката на геополитиката (както перспективната, така и ретроспективната) следва да се основава върху доброто познаване на въпросната сфера.

Доста често основната задача на геополитиката се формулира като изясняване на зависимостта на политическите решения и техните последици от географското положение на страните и народите, които въпросните решения касаят. За много геополитически концепции това действително е така, но за геополитиката, като цяло, нещата са доста по-сложни. Проблемът, който стимулира геополитиците да формулират специфичните си теории, касае взаимното влияние между политиката и пространството. От една страна, свойствата на пространството, в което се осъществяват едни или други политически действия, не могат да не влияят върху техния характер и резонанс, но, от друга – политиката, като резултат от подчиняване усилията на множество хора на една, единна воля, не може да не влияе и върху самото пространство, преобразувайки го в съответствие със същата тази воля. Така, пространството става политическо не само метафорично, но и реално, т.е. пространствата се превръщат в резонатори на политически импулси. А тъй като политиката, в повечето си прояви, е резултат и отпечатък от по-дълбоки пластове на човешкия дух, можем да говорим за отношения между духа и природата, представени в отношението между политиката и географията. Именно този проблем, според мен, е и истинския фундамент на геополитиката.

В тази връзка, смяната на геополитическите концепции следва да се разглежда като част от процеса на осъзнаване на изходния проблем. Неговият начален импулс оказва непосредствено влияние върху съдържанието на първите варианти на геополитиката. Авторите на тези варианти изграждат решенията и формулират текстовете си, стриктно следвайки разкриващите се пред тях „въпроси на битието”, които диктуват и стила, и терминологията, и дори политическата им позиция. Само така можем да си обясним, защо геополитиката толкова драстично се различава от естественонаучните изследвания във Века на Просвещението (Монтескьо, Тюрго и т.н.), анализиращи именно зависимостта на социалните и духовни феномени от простите и достъпни за наблюдение материални фактори, комбиниращи се в географската среда. Цялата класическа геополитика се гради върху принципите на непосредственото възприятие на проблема и на неговия отговор (Ратцел, Кьелен, Маън, Макиндър, Спикмън и др.). Тя все още не осъзнава своята специфична тематика, но и не се отдръпва от нея, което обаче, вече не може да се твърди за нейните наследници от школата на Карл Хаусхофер (Обст, Маул, Вовинкел, Албрехт Хаусхофер и др.), абсолютизиращи ролята на бездушното пространство и поставящи го на мястото на духа. На свой ред, различните направления в англо-американската геополитика, появили се едновременно с школата на Хаусхофер, закономерно се доближават до позитивизма, с характерното за него отричане на самата постановка на проблемите за духа и замяната на тези проблеми с емпирични задачи, които са технологично разрешими - като например, какво следва да се направи за покоряването на определено пространство; как параметрите на конкретното пространство влияят върху поведението на обитателите му и т.н. Това, разбира се, извежда на преден план практическата значимост на геополитиката (в чиито рамки се формира цяла приложна дисциплина - геостратегията) и постигането, с нейна помощ, на определени реални резултати, което и днес е сред основните аргументи в нейна подкрепа. Но истината е, че геополитиката бива подложена на силното влияние на методологията на географския детерминизъм, достигнал върха си още през ХVІІІ век. И едва към края на ХХ век, когато в самата география проникват т.нар. „хуманистични” постановки, геополитиката отново се обръща към духовния и „човешкия” фактор. Тази стъпка, чиито краен резултат е появата на екзистенциалната география, е изключително важен момент в процеса на завръщане на геополитиката към самата себе си.

От казаното дотук става ясно, че съвкупността на геополитическите концепции не представлява еднороден масив. В нея са възможни най-различни критерии за систематизация на материала, но във всеки отделен случай тези критерии ще зависят от общата позиция на самия систематизатор. Затова, следвайки изложената по-горе позиция, възнамерявам по-нататък да се придържам към следната схема на изложение на геополитическата тема:

- основи на геополитиката, включващи въвеждане в проблематиката (т.е. определяне границите на геополитическата наука, нейната методология и категориалния и апарат), както и нейната предистория;

- класическа геополитика

- следвоенната (т.е. извършена след 1945) ревизия на геополитиката, довела до формирането на нейната, основаваща се на техницизма и позитивизма, версия, както и на друга – хуманистично-антропологична, версия;

Общият ход на развитие на геополитиката дава възможност и за оценка на перспективите пред нея. Според мен, най-значимото събитие в историята на тази наука през последните десетилетия е нейният „антропологичен завой”. От друга страна, инерцията на предходните периоди, които не са загубили влиянието си, както и известното идеологическо двусмислие на съществуването на геополитиката, не позволяват еднозначно да се твърди, че този нов „хуманистично-антропологичен” подход ще продължи да се развива успешно. В същото време, гигантският ръст на интереса към геополитиката в постсоциалистическия свят внася свежа струя в живота на вече наложилите се традиции. А от това, в какво русло ще се развива геополитиката в този регион, зависи и цялата и по-нататъшна съдба.

Дефиниция на геополитиката: идеология или наука

Ренесансът на геополитиката не означава автоматичното връщане към старите геополитически концепции, някои от които предизвикват и определено негативни асоциации. Така, голямото внимание, което напоследък се отделя на теорията на Макиндер, на предвоенните концепции за MittellEuropa и на историята на колониалните геополитически концепции, като цяло (т.е. на всичко позитивно, съдържащо се в тях), се съчетава с търсенето на нови подходи и опити да се формира нова теоретична основа на геополитиката. Макар че терминът «геополитика» често се използва в политическата реторика, не всички осъзнават, какви източници, модели и схеми, стоят за него. И опасността от възприемането на геополитиката единствено като идеология на пространственото раширяване е също толкова голяма, както и опасността от игнорирането на геополитическата наука.


 

Геополитиката често обяснява както външната, така и вътрешната политика на държавите от гледната точка на географските фактори: характера на границите, наличието (или липсата) на природни ресурси, островното или континентално разположение, климата, релефа на местността и т.н. Дълго време в геополитиката (дори повече, отколкото в географията) като ключов системообразуващ фактор се разглеждат разстоянията във физическото и географското пространство. Традиционната геополитика би могла да се разглежда и като наука за влиянието на геопространството върху политическите цели и интереси на държавата. Постепенно обаче, геополитиката еволюира към едно значително по-сложно разбиране на пространството като среда, преобразуваща икономическите, политически и т.н. отношения между държавите. С нарастването на взаимната зависимост в света все по-голямо значение в геополитическия анализ придобива характерът на междудържавните отношения и негово взаимодействие с геопространството, което вече е не просто поляризирано около отделните силови центрове, а става все по-стратифицирано и йерархично организирано.

Самоопределянето на геополитиката като наука има своята история. Рудолф Кьелен, който е автор на термина «геополитика», я определя като «доктрина, разглеждаща държавата като географски организъм и пространствен феномен». Според част от основоположниците и, цел на геополитиката е осъзнаването на фаталната необходимост от усвояването на нови територии за развитието на държавите, при това разбирайки, че «всяко пространство в нашия, вече поделен свят, може да бъде отвоювано само със силата на оръжието» (1) . Водещото немско геополитическо списание “ Zeitschrift fur Geopolitik ” , основано от Карл Хаусхофер, дава следното определение (което, между другото, и най-често се цитира в геополитическите трудове): „Геополитиката е наука за отношенията между земята и политическите процеси. Тя се базира на широкия фундамент на географията и най-вече на политическата география, която е наука за политическите организми в пространството и тяхната структура. Нещо повече, геополитиката цели да снабди с подходящите указания и инструкции политическото действие, определяйки насоката на политическия живот, като цяло. Така геополитиката се превръща в изкуство, а именно – в изкуство за управление на практическата политика. Геополитиката е географския разум на държавата”.

В същия дух, но с някои важни допълнителни акценти, дефинира геополитиката и Ото Маул. Според него, предмет на геополитиката е държавата, но не като статична концепция, а като жив организъм. Геополитиката изучава държавата, най-вече, в отношението и към околното пространство, поставяйки си за цел да реши проблемите, произтичащи от пространствените отношения. За разлика от политическата география, тя не се интересува от държавата, като природно явление, т.е. от нейното положение, размери, форма или граници, като такива. Не я интересува държавата и като икономическа, търговска или културна система. От геополитическа гледна точка, обичайният анализ на държавата (физически, или културологичен), дори и да има отношение към пространството, си остава статичен. Сфера на геополитиката, подчертава Маул, са пространствените нужди и претенции на държавата, докато политическата география се интересува най-вече от пространствените условия на нейното (т.е. на държавата) битие. В заключение, Маул още веднъж подчертава принципното различие между политическата география и геополитиката: първата се задоволява със статичното описание на държавата, което може да включва и динамиката на развитието и в миналото, докато втората е научна дисциплина, анализираща и оценяваща конкретната ситуация, т.е. геополитиката винаги е ориентирана към бъдещето.

Карл Хаусхофер определя геополитиката като учение „за географската обусловеност на политиката” (2) . На друго място, той, заедно с Ерих Обет, Ото Маул и Херман Лаутензак, характеризира геополитиката като „учение за зависимостта на политическите събития от земята (т.е. от пространството – б.р.) ” (3) . В меморандума „Геополитиката като национална наука за държавата”, появил се във връзка с налагането на нацисткия режим в Германия, геополитиката се определя като ”учение за взаимоотношението между земята и държавата” (4) . В геополитическото списание на Хаусхофер, геополитиката се характеризира като „наука за политическата форма на живот в жизненото пространство, нейната зависимост от земята и обусловеността и от историческото движение” (5) . Заедно с издателя на “ Zeitschrift fur Geopolitik ” Курт Вовинкел, Хаусхофер отбелязва, че самата геополитика е не толкова „наука, колкото подход, т.е. път към познанието” (6) . Малко по-късно Вовинкел публикува статия, озаглавена „Геополитиката като наука” (7) . Албрехт Хаусхофер пък обявява за същност на геополитиката „взаимоотношенията между обкръжаващото човека пространство и политическите форми на неговия живот” (8).

В немския „Речник на философските термини” от 1955 геополитиката се определя като „учение за зависимостта на политическите събития от особеностите на земната повърхност, пространството и ландшафта на страната” (9) . На свой ред американецът Лейдис Кристоф предполага, че геополитиката покрива област, разположена между политологията и политическата география и паралелна на тях. Признавайки трудностите пред точното дефиниране на геополитиката, Кристоф, въпреки това, рискува да го направи. „Геополитиката – смята той – е наука за политическите явления, на първо място, в техните пространствени взаимоотношения и, на второ, в отношенията, зависимостта и влиянието им върху Земята, както и върху всички онези културни фактори, които формират предмета на антропогеографията, в нейното широко тълкуване. С други думи, геополитиката е именно (както може да се съди и по етимологията на самата дума) географска политика, т.е. не география, а тъкмо политика, географски интерпретирана и анализирана в съответствие с нейното географско съдържание. Като междинна наука, тя не разполага с независима изследователска сфера, като последната се определя от взаимната връзка между географията и политическата наука”. Кристоф смята, че няма принципна разлика между геополитиката и политическата география, както по отношение на изследователската им сфера, така и в използваните от тях методи. Единственото реално различие между едната и другата, според него, е в акцента и фокуса на внимание. Така, политическата география, която е предимно география, поставя акцент върху географските явления, давайки политическа интерпретация и анализ на политическите им аспекти. На свой ред, геополитиката, която е повече политика, обратно, концентрира вниманието си върху политическите явления, опитвайки се да им даде географска интерпретация, анализирайки техните географски аспекти (10).

В рамките на самата геополитика се различават две, достатъчно ясно обозначени, направления:

- доктринално-нормативна геополитика (към която можем да причислим цялата немска геополитическа школа, свързана с името на Хаусхофер);

- оценъчно-концептуална геополитика (чиито типични представители са Макиндер, Спикмън, или Коен).

Разбира се, не винаги между тях може да се прокара отчетлива разделителна линия, но все пак такава има, също както е налице разликата (в по-общ план) между нормативната и концептуалната политология.

В съвременната политическа и справочна литература, понятието „геополитика” понякога се тълкува толкова широко и многопланово, че в крайна сметка бива лишено от специфичните черти, превръщащи една изследователска област в научна дисциплина. Геополитиката се използва за оценка на международно-политическите позиции на държавите, мястото им в системата на международните отношения, или условията за участието им в различни военно-политически съюзи. Важно значение се придава на изследванията на комплекса от икономически, политически, военно-стратегически, екологични, ресурсни и други въпроси, играещи важна роля за запазването или промяната на световния или регионален силов баланс.

Разбира се, в една или друга степен, всички изброени аспекти имат отношение към геополитиката, но в този случай не може да не поставим въпроса: по какво геополитиката се различава от общотеоретичните изследвания на международните отношения и външната политика, които също разглеждат всички тези проблеми? В този смисъл, въпросът не се изяснява особено и от наличните енциклопедични източници. Така, Британската енциклопедия свързва геополитиката с използването на географията в интерес на правителствата. Най-разпространената гледна точка е, че геополитиката служи за определяне на националната политика, отчитайки въздействието върху нея на природните фактори. В енциклопедия Americana например, геополитиката се разглежда като наука, изучаваща и анализираща, в тяхното единство, географските, исторически, политически и други взаимодействащи си фактори, оказващи влияние върху стратегическия потенциал на държавата.

Въпреки голямото разнообразие в тематиката, подходите и териториалния обхват на геополитическите изследвания, може да се очертае едно общо ядро, включващо анализа на зависимостта между промените в отделните страни и региони (извършващи се в структурата на икономиката, нейната ресурсна обезпеченост, въвеждането на нови технологии в икономиката и, особено, във военната индустрия, телекомуникациите, количеството и качеството на населението, неговата политическа и идеологическа сплотеност и т.н.) и външнополитическите и стратегически проблеми. Преди, в списъка на „независимите променливи” на геополитическия анализ влизаха предимно такива традиционни параметри като географското положение, наличието или липсата на природни ресурси, особеностите на територията на страната (релефа, хидрографската мрежа, отдалечеността на жизненоважните центрове от границите и др.). Значението на тези фактори се променя, но съвсем не е изчезнало напълно. Геополитикита, като наука, насочва основното си внимание към разкриване и изучаване на възможностите за активно използване от политиката на факторите на физическата среда и въздействието върху нея в интерес на военната, икономическа и екологична сигурност на държавата. В сферата на практическата геополитика влиза всичко, свързано с териториалните проблеми на държавата, нейните граници и рационалното използване и разпределяне на ресурсите (включително и човешките).


 

Изхождайки от казаното дотук, можем да дефинираме геополитиката като научна дисциплина, изучаваща закономерностите на взаимодействието на политиката със системата от неполитически фактори, формиращи географската среда (характеристика на географското разположение, релеф, климат, ландшафт, полезни изкопаеми, икономика, екология, демография, социална стратификация и военна мощ). Традиционно, геополитиката се разделя на фундаментална и приложна, като последната, понякога наричана „геостратегия”, изучава условията за приемане на оптимални политически решения, засягащи изброените по-горе фактори.

Проблемът за научния характер на геополитиката и мястото и в системата на човешките знания

В теоретичен план, геополитиката може се разглежда в две разновидности – като наука, изучаваща закономерните връзки между географските условия и политиката, и като идеология, т.е. като средство, оправдаващо постигането, осъществяването, съхраняването, укрепването и нарастването на властта. Затова е необходимо да установим, в коя от тези две разновидности9 геополитиката съществува реално, както и може ли тя действително да се смята за наука.

В качеството си на идеология, геополитиката може да използва всевъзможни аргументи, свързани с географската среда, без някаква определена система – само и само да оправдае, или обясни, едни или други политически действия. Разглеждана в подобен план, геополитиката може да се сведе до специфичен компонент на идеологията изобщо – т.е. тя е нейният „географски” дял.

В качеството си на наука, обаче, геополитиката следва да бъде свободна от необходимостта да оправдава която и да било власт, във всичките и прояви. Естествено, властта винаги може да се възползва от плодовете на геополитиката, като наука, превръщайки изводите и в идеологеми. Но това съвсем не е единственото приложение на геополитическите постижения. Разбира се, геополитиката може да има най-забележими и значителни приложими последици именно на властово равнище, но (като всяка наука) тя може да е полезна и за самото познание, като такова. Разглеждана в този план, геополитиката действително притежава универсално образователно и изследователско значение.

В редица свои модификации, геополитиката се опитва да проследи връзката между две много отдалечени една от друга групи „стихии” – географските стихии и стихиите на човешката субективност, намиращи израз в хаоса на политическите решения. И политиката, и географията, сами по себе си, са хаотични феномени: географията включва в себе си взаимодействието на най-разнородни сили – геологични, космически, социални и т.н. Политиката пък е реален израз на непредсказуемостта и ирационалността на човешката природа, подсказваща абсолютно неочаквани решения в безкрайно разнообразните политически ситуации. На свой ред, геополитиката се стреми да открие строго закономерната връзка между тези феномени. Тази смелост на геополитическите претенции за познание я поставят в една редица с философските научни дисциплини.

Ако разглеждаме геополитиката, като част от философията на историята, то към нейната „сфера” следва да причислим всички варианти на случайното в историята, доколкото именно географията и политиката внасят случайността в историческия процес: географията – защото законите и имат съвършено различен характер, в сравнение със законите на човешките взоимоотношения, а политиката – защото самата тя е пределен израз на субективния произвол в тези взаимоотношения. Ако разглеждаме геополитиката като част от философията на политиката, то – на първо място – следва да очертаем най-общите закономерности и най-глобалните проблеми на политиката, както и планетарния феномен в контекста на по-общите проблеми на човешката история. Накрая, ако разглеждаме геополитиката като част от философията на природата, като неин специфичен предмет се очертава зависимостта на природата от непредсказуемата активност на човека – който също е природно създание, но откъснало се от нея и трансформиращо фундамента на своя живот в съотвествие с прищевките на собствената си, често ирационална, воля.

Разсъждения с определено геополитически характер за разширяването на границите и присъединяването на нови земи с мирни и военни средства, въз основа на предварителната сравнителна оценка на реалната мощ на държавите, за съхраняване господството над новопридобитите територии чрез създаване на колонии, преместване в тях на държавната столица и изолирането им от влиянието на съседните страни, или за създаването на регионални военно-стратегически съюзи се срещат още в книгата на италианския мислител и политически деец от ХVІ век Николо Макиавели „Князът” (1) . Струва си да посочим и класическите трудове за международните отношения на пруския историк и генерал Карл Клаузевиц (ХІХ век), подчертаващи необходимостта държавата да използва сила за да излезе от всяко опасно положение. В края на ХІХ и началото на ХХ век, анализирайки триадата на основните държавни атрибути - територия, население и власт – мнозина изследователи на държавата дават приоритет именно на територията (12) . Така, големият немски учен Георг Йелинек, в частност, смята, че: „като елемент на държавата, територията оказва решаващо влияние върху целия жизнен процес на държавата” (13) . С голяма популярност се ползва цикличната теория за развитие на държавите (14) , чиято методологична основа е органичната концепция за обществената еволюция.

Традицията на геополитическия анализ на международната ситуация е тясно свързана с историята на възникването и развитието на западната политическа география. Формирането им върви паралелно и е белязано от имената на едни и същи учени и политици. „Това... течение, участвало в зараждането на политическата география, е... традиционно: тъкмо то е резултат от развитието на военната мисъл и има определено отношене към стратегията” – смята известният френски географ Клавал (15) . Характеризирайки разликата между геополитиката и политическата география, един от учениците и последователи на Хаусхофер – Ото Шефер, пише: „Политическата география е наука за пространството, докато геополитиката е ориентирана към настоящето. Политическата география разкрива, как пространството въздейства върху държавата и, ако мога да се изразя така, го поглъща. За разлика от нея, геополитиката анализира проблема, как държавата преодолява условията и законите на пространството, принуждавайки го да служи на набелязаните от нея цели” (16) .

Както е известно, политическата география хронологично предшества геополитиката, макар че зараждането и също е свързано с епохата на Великите географски открития, когато се оказва необходимо да се систематизират огромно количество данни, да се опишат новите земи, характера на политическите системи и т.н. Тоест, да се очертае политическата карта на света. С други думи, през онова време политическата география е своеобразна „регистрираща” наука. Самите геополитици, определяйки взаимотношенията между тези две фундаментални направления, посочват тази особеност. Така, във фундаменталния труд под редакцията на Карл Хаусхофер „Основи, същност и цели на геополитиката”, се отбелязва, че политическата география „се задоволява в много значителна степен (макар че не би трябвало да го прави) да извършва чисто регистрираща дейност” (17) .

На Запад, дълго време разглеждат политическата география като дисциплина, изучаваща пространствените аспекти на политическите процеси, което, по същество, я поставя извън чисто географската сфера. В дългия списък на подобни определения има и много дефиниции, дадени сравнително неотдавна: така, според Р.Касперсън и Дж. Минги (18) , политическата география е пространствен анализ на политическия явления. На свой ред, К.Кокс, Дж.Рейнълдс и С.Рокана я определят като: „пространствен подход към изучаването на властта и конфликтите” (19), а Р. Бенет и П. Тейлър – като „политически анализи от пространствена гледна точка”. Геополитикът Х. Де Блай (20) включва в предмета на политическата география само пространствените аспекти на международните отношения, т.е. ограничава го още повече. По-конкретни са дефинициите, в които като цел на политическата география се определя изучаването на политическите единици, т.е. преди всичко на държавата. Всички тези определения, така или иначе, се опират на публикуваните през 50-те години на ХХ век трудове на големия американски географ Р.Хартшърн, който смята за задача на политическата география изучаването на политическите единици (райони), определяни от държавните или политико-административните граници, както и на пространствените различия и сходства между тях. Така, С.Коен и Л.Розентал (21) , а също Дж.Филдинг (22) , определят политическата география като наука за динамиката и пространствените прояви на политическия процес, разбирайки под него действията, насочени към установяването и удържането на контрола върху една или друга политическа едница. Н.Паундс пък, посочва, че предмет на политическата география е държавата от гледна точка на нейния генезис, еволюция, налични ресурси и обусловеност на конкретните географски форми. Подобно на К.Ритер и А.Хетнър, Хартшърн и последователите му, на практика, призовават колегите си да изучават политическата диференциация на пространствата (при това само диференциацията де-юре), предполагайки, че само юридически обоснованите политически единици са обективни. Така обаче, политическата география се превръща в своеобразна „политическа хорология” (хорологията, известна още и като ареалогия, е наука за областите на разпространение на отделните видове във флората и фауната – б.р.) . Отказът от принципа на историзма, а често и от анализа на причинно-следствените връзки, води до теоретичен застой в политическата география, а оттам и до упадъка и като наука. Редица учени се опитват да „географизират” политическата география, опитвайки се да и намерят някаква „екологична ниша” сред останалите науки, в която тя да може да съхрани същността си. За тях е типична гледната точка на Дж.Прескът, според който политическата география изучава географските последици от политическите решения, както и географските фактори, отчитани при вземането на въпросните решения (24) . Малко по-рано група известни американски географи дефинира политическата география като наука, изучаваща взаимодействието на географските ареали и политическия процес (25).

Като цяло, политическата география изследва закономерностите при формирането на политическото пространство, т.е. системата от такива пространствени условия, които непосредствено са зададени от политическите решения. Тоест, политическата география и геополитиката имат различна насоченост, макар че съществуването на тясна връзка между двете научни дисциплини не може да се отрече. Тази връзка се проявява дори в наличието на определен синхрон в развитието им. Новите течения еднакво засягат и двете науки, което намира израз, в частност, в почти едновременната поява на антропологичните и хуманистични постановки на политическата география и геополитиката. Така, Р.Хартшърн смята, че основната задача на политическата география е анализа на съотношението между „центростремителните” и „центробежни” сили, действащи във всяка държава и съдействащи за нейната цялост и могъщество или пък за дезинтеграцията и. Според Хартшърн, политическата география трябва да посочи също и онази „ключова идея”, без която държавата не е в състояние да съхрани лоялността на мнозинството свои граждани. В същото време, геополитиката би могла да се смята и за дисциплина, обобщаваща данните на политическата география.


 

Методология на геополитиката

Методологията на геополитиката, до голяма степен, се основава на връзката между явленията и процесите, извършващи се на държавно ниво, с тези на макрорегионално и глобално равнище: например връзката между размера, конфигурацията и очертанията на държавните граници, разположението на основните икономически райони и климата на съответната страна с външнополитическите конфликти, в които тя е ангажирана.

Геополитическият подход би могъл да се използва като рамка за поднасяне на информация за дадена страна, от определена гледна точка. Не по-малко важен за геополитиката е погледът „отгоре надолу”, т.е. от анализа на регионалните системи на държавата и промените в разпределението на нейната икономическа и военна мощ – към изучаване влиянието на тези процеси върху геостратегията на въпросната страна. Или пък – при изучаването на вътрешнополитическите конфликти – да се върви от анализа на глобалните геополитически фактори (като например числеността и влиянието на отделните диаспори, или ограничените запаси от определени ресурси в световен мащаб), към изследване влиянието на този фактор върху външно- и вътрешнополитическото „поведение” на конкретната държава.

За методологията на твърде много геополитически концепции са характерни крайната еклектичност и размитост, склонността към абсолютизиране влиянието на един, или група фактори върху външната политика, опростяване на ситуацията и стремеж към заимстване на модерни теории и концепции от някои близки до геополитиката науки. Така, в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век модерни бяха „хуманистичните”, бихейвиористични и екзистенциалистки теории, опитващи се да обяснят връзките между въшната политика и географската среда с начина, по който последната се възприема от политиците, от техния жизнен опит и психологически усвоеното от тях пространство.

Освен това, геополитическите методи, по принцип, са изключително разнообразни – от чисто умозрителните разсъждения до използването на сложен математически апарат. Прилагането на количествените методи обаче, далеч не винаги прави резултатите по-значими: напротив, „качественият” геополитически анализ, в духа на традицията на френската школа, може да се окаже много по-богат на идеи, отколкото резултатът от нечии сложни геополитически „изчисления”. В геополитиката методите на многомерната статистика се използват най-често при съпоставките между отделните страни и многобройните опити за геополитическо райониране на света, при анализа на разнообразни и съпоставими данни за отделните държави, или пък за конструирането на „основните показатели на геополитическата мощ”, като количествени отражения на влиянието на една или друга държава в различните сфери на живота. Друга област на приложение на количествените методи в геополитиката е търсенето на закономерни съотношения между пространствените потоци (и най-вече външнотърговските) и политическата обвързаност на регионалните алианси, външнополитическите и стратегически проблеми.

Днес, с непрекъснатото обогатяване на геополитическата наука и промяната на нейната проблематика, системата от геополитически категории бързо се разширява. Наред с традиционните понятия – „сфера на влияние”, „силов баланс”, „буферна зона”, „държави-сателити”, или „маргинален пояс”, в научна употреба навлизат и нови категории: интеграция-дезинтеграция, национални интереси, динамично равновесие на интересите, или пък въведеното от американския геополитик Саул Коен (27) понятие „страна-врата”, с което се обозначава неголяма държава, притежаваща изгодно географско положение на разделителната линия между големите държави и техните блокове, с преходна по функцията и структурата си икономика, способна да играе ролята на посредник за сближаването на своите далеч по-могъщи партньори.

Сред най-важните категории на геополитиката е геостратегията – базиращо се на геополитиката направление в дейността на държавите на международната сцена. Опирайки се на геополитическите концепции, управляващите в отделните държави провеждат политика на анексия на територии с военни или дипломатически средства, формиране на алианси, очертаване на сфери на влияние, изграждане на военни бази – т.е. „подготвят пространството” (ако използваме терминологията на някои западни геополитици) за дейността на „своите” транснационални корпорации (ТНК). Спрямо географската специфика на пространството, геостратегията може да бъде сухопътна, морска, въздушна, или космическа. Като нейният мащаб може да е глобален, макрорегионален, или национален.

Предшествениците на геополитиката

Тезата, че животът на държавите и народите, в цялото му разнообразие, е обусловен, в значителна степен, от географската среда и климата, съпровождат социалното битие на човека през цялата му история. Още преди Фридрих Ратцел, много учени и политически мислители обръщат внимание на въздействието на географските фактори върху политическите процеси и събития. Редица геополитици смятат Монтескьо, Хердер, немските географи Карл Ритер и Фердинанд фон Рихтхофен, както и други видни учени (например Хенри Томас Бъкл, Ернест Ренан, или Иполит Тен) за свои предшественици.

В същото време, налице е много голяма разлика между някогашните, често фрагментарни, представи, знания и теории за влиянието на географските условия върху живота на човешките общности (колкото и дълбоки да са те, сами по себе си) и качественият скок в тяхното осмисляне, осъществен на границата между ХІХ и ХХ век. Разбира се, този скок не е случаен и в основата му е не само преходът на натрупаното количество разнородни знания в ново интегрално качество – до голяма степен той се предопределя от дълбоките и съществени промени в самия обективен свят, който на границата на двете столетия преодолява разединението между отделните си части, трансформирайки се в единен и взаимносвързан свят, в мащабите на цялата планета. Паралелно на този преход, несвързаните дотогава помежду си и разделени във времето частни концепции на географския детерминизъм, също се консолидират, придобивайки характеристиките на истинска наука – първоначално това е политическата география, а след това и геополитиката (56) .

Още древните гърци обръщат сериозно внимание на влиянието на географската среда върху социалното съществуване на човека. При това интересът им се диктува от съвсем практични съображения. С развитието на гръцката цивилизация и нарастване броя на градовете-държави и на техните жители, възникват и чисто геополитически проблеми: необходимостта от разширяване на жизненото пространство за нуждите на увеличаващото се население, колонизирането на свободните територии по целия периметър на Средиземноморието, целящо „пласирането” на излишното население, пограничните проблеми и т.н. Като решаването им често става причина за войни със съседите. Древните гърци разделят известния им свят според климатичните условия. Така гръцкият философ Парменид (VІ в.пр.н.е.) лансира теорията за петте температурни зони (или пояси): един горещ, два студени и два междинни. Опирайки се на тази теория, Аристотел (384-322 пр.н.е.) утвърждава превъзходството (включително силово) на междинната зона, населявана от гърците. Две хилядолетия по-късно, теорията за климатичните пояси отново е възкресена. Широко разпространение получава тезата, че историята на човечеството се създава предимно в пространството между 20- и 60 градуса северна ширина, т.е. в Северното полукълбо, където е разположена и по-голямата част от световната суша. Политическата енергия на света се генерира, най-вече, в умерените климатични зони, а историческите цивилизационни притегателни центрове, макар че постепенно се преместват от юг на север, също са разположени в границите на тази зона. Така, речните цивилизации на Месопотамия и Египет се сменят от гръцките градове-държави, а след това – от Римската империя. Всички древни цивилизации са разположени между 20- и 45 градуса северна ширина. Културните и политически центрове на Европа, Русия, САЩ и Япония се намират между 45- и 60 градуса северна ширина, в прохладно-умерената климатична зона.

На свой ред, Хипократ (460-370 пр.н.е.), в съчинението си „За въздуха, водата и местностите”, лансира идеята за влиянието на географските условия и климата върху особеностите на човешкия организъм, характера на хората и дори върху обществения строй. По-късно, към географските концепции започват да се включват и понятията „пространство”, „суша” и „море”, като важни характеристики за сравняване положението на държавите, едни спрямо други. Използва ги още Аристотел, който в своята „Политика” дава една, по същество геополитическа, оценка на предимствата на остров Крит, помогнали за неговия възход: „Крит сякаш е предопределен от природата да господства над Гърция. Географското му положение е прекрасно: той е разположен в едно море, около което почти всички гърци имат свои селища. От една страна, островът е близо до Пелопонес, а от друга – до Азия. Ето защо Минос успява да утвърди властта си над морето, подчинявайки някои от островите и населявайки други...” (57).

Значението на географските условия за вътрешния и външен живот на държавата отбелязват Платон и Полибий, а след тях римляните Цицерон и, особено, Страбон. Последният, като географ, разделя света на четириъгълници, като в един от тях помества обитаемия свят, състоящ се от Европа, Либия (т.е. Африка) и Азия. Интересна е тезата му, че необитаемите острови и земи не представляват географски интерес. Според него: „Изучаването на отдалечени територии и населяващите ги хора не може да обслужва политически цели, особено ако става дума за земи, чиито обитатели не могат нито да ни попречат, нито да ни бъдат полезни със своята търговия” (58) . Подобна теза спокойно би могла да се определи като „геополитическа” в съвременния смисъл на думата. В нея Страбон извежда на преден план политическите съображения и именно според тях оценява значението на едни или други географски реалности. Подходът му пряко кореспондира с възгледите на съвременните учени от школата на политическата география. Така, според един от най-известните специалисти в тази сфера Жан Готман, нашият политически свят, обхваща само пространствата, които са достъпни за човека. „Достъпността – твърди той – е детерминиращ фактор. Местата, до които човек няма достъп, нямат никакво политическо значение и не пораждат проблеми. Суверенитетът на Луната например, днес все още няма никакво политическо значение, тъй като хората нито могат да я достигнат, нито да я експлоатират по някакъв начин. Антарктида също нямаше политическо значени докато не започна нейното усвояване. Затова пък, след като стана достъпен, леденият континент беше разделен на дялове и днес всички те представляват определени политически ядра, чието наличие вече провокира редица международни инциденти” (59).

Античната политическа и географска мисъл е наследена от мюсюлманския Изток. Огромното значение на природното влияние върху човешката история се подчертава например от арабския историк и философ Абд ар-Рахман Абу Заид Ибн Халдун (1332-1406), който е и активен участник в политическите живот на мюсюлманските държави от Северна Африка.

За Ибн Халдун, основният фактор, определящ влиянието на природата върху обществено-политическия живот, е климатът. Според него, само в страните с умерен климат хората са в състояние активно да развиват културата си, докато жителите на юга (т.е. на страните около екватора) нямат стимул за това, тъй като не се нуждаят нито от здрави жилища, нито от дрехи и получават храната си наготово от природата. От друга страна, жителите на студените северни страни изразходват цялата си енергия за да се сдобият с храна, да си изработят подходящи дрехи, или да си построят жилище, следователно просто нямат време да се занимават с наука, литература и изкуство.


 

Ибн Халдун лансира също собствена теория за историческите цикли, според която в страните с умерен климат най-активна (т.е. движеща) сила в историята са номадите, които физически и морално превъзхождат уседналото население и, особено, жителите на градовете. Именно поради това, според него, номадите периодично завладяват страните с уседнало население, създавайки обширни империи със свои династии. Но след три-четири поколения потомците им губят положителните си качества. Тогава от степите и пустините връхлитат нови вълни номади-завоеватели и историята се повтаря.

В тази, изглеждаща логична, концепция лесно може да се види отражението на същите онези идеи, които през ХХ век оказват влияние и върху школата на руските геополитици – „евразийци”, както и върху теорията на академик Лев Гумильов.

През Новото време, един от първите, заели се със систематичното изследване на взаимната връзка между географията и държавната политика, е френският мислител Жан Боден (1530-1596). В книгата „Метод за лесно изучаване на историята” (1566) той излага възгледите си за обществото, като съвкупност от кръвно-стопански съюзи (семействата), формиращи се независимо от волята на индивида, под влияние на естествената среда. Сред географските фактори, Боден извежда като най-значим климата, приписвайки на неговото въздействие физическото превъзходство на северните народи над южните, както и на планинските над онези, обитаващи равнините. Той насочва вниманието на тогавашните политици и държавници към необходимостта да отчитат в своята административна и законодателна дейност освен социалните, също и климатичните условия. Във възгледите си, Боден (много повече от всички свои предшественици) се доближава до създаването на широка концептуална система на географския детерминизъм. Твърдението му, че мощта и развитието на суверенната държава е в пряка зависимост от природните условия, в която тя съществува, съвпада (по същество) с тезите на съвременните геополитици.

След Боден, проблемът за влиянието на географските фактори върху политиката дълго време остава извън полезрението на философите и политическите мислители. Едва през ХVІІІ век към него се обръща Монтескьо в труда си „За духа на законите” (1748). Подобно на Боден, той поставя ударение върху влиянието на климата, отбелязвайки също и значението на пространството, почвата, културата и икономиката като елементи, формиращи историята. При това Монтескьо не се ограничава с разсъждения за значението на условията на физическата среда, но и директно посочва необходимостта законите на държавата да съответстват на тези условия. С други думи, той включва в концепцията си нормативния елемент, който в появилата се по-късно геополитическа наука (особено в немската геополитическа школа) придобива приоритетно значение. Седемнайстата книга на неговия труд почти изцяло е посветена на анализа на влиянието на климата и топографията върху спецификата на държавното устройство и политическата природа на различните народи, като авторът прави съпоставка в този смисъл между Европа и Азия.

В различни изследвания, посветени на историята на геополитиката, често могат да се срещнат твърдения, че Монтескьо е сред първите, обявили един чисто географски фактор (климатът) за определящ общественото развитие, доказвайки в трудовете си, че географската среда и, най-вече климатът, са решаващата причина за различията във формите на държавната власт и законодателството. Така например, според него: „в страните с горещ климат обикновено цари деспотизъм” (61) . Като основно доказателство за географския детерминизъм на френския философ обикновено се привежда известното му изказване, че„властта на климата е най-първата власт на земята” (62) . Истината обаче е, че Монтескьо никога не е определял климата като фактор, непосредствено влияещ върху обществения живот. Според него, климатът пряко влияе върху физиологичното състояние на организма и, преди всичко, върху психологията на човека, а чрез нея (т.е. опосредствано) и върху обществените и политически явления. Тъкмо тази особеност му дава правото да заяви, че „малодушието на народите, обитаващи страни с горещ климат, винаги ги е водело до робство, докато мъжеството на народите от страните със студен климат им е помагало да съхранят свободата си” (63) . Всъщност, това е първият опит, с помощта на вулгарния географски детерминизъм, да се обяснят различните форми на държавно управление.

По-късно това схващане на Монтескьо е заимствано от някои германски геополитици. Наистина, за изходна точка те използват не климата, а т.нар. „жизнено пространство”, като влиянието му върху човешката психология бива механично пренесено от чисто физиологичната в социалната сфера.

Последният забележителен представител на френската географска школа в обществената мисъл на ХVІІІ век е Ан Робер Жак Тюрго (1727-1781) – философ, икономист и висш държавен чиновник (през 1774-1776 той е генерален финансов контрольор на Франция).

През ХІХ век, школата на географския детерминизъм постепенно се премества в Германия, където получава най-мащабното си развитие на границата между ХІХ и ХХ век. Сред основоположниците и са Александър фон Хумболд и Карл Ритер, които поддържат тезата за тесните взаимоотношения между човека, държавата и обкръжаващият ги свят на природата. Техен непосредствен предшественик и учител (и един от първите немски учени, значително допринесли за развитието на географския детерминизъм) е Йохан Готфрид Хердер (1744-1803). Според него, движеща сила на цивилизацията са определени външни и вътрешни фактори. Към външните той причислява физическата природа и, на първо място, такива нейни елементи като климата, почвата и географското положение.

Последовател на Хердер е Карл Ритер (1779-1858), един от водещите представители на германската научна школа на географският детерминизъм. Той смята за безспорен факт, че пътят на развитие на народите се определя от околната среда, чиято съществена част са природните условия. Според него, и самата Земя, и всичко на нея, е дело на божественото Провидение. Следвайки античните автори, както и непосредствените си предшественици Хердер и Хеерен, Ритер стига до извода, че „Европа дължи своя благоприятен климат и умерения характер на годишните времена на ограничеността на собственото си пространство” (64).

Именно от Ритер са заимствани схемите и конструкциите, с които впоследствие си служи и Ратцел, развивайки своята политическа география. Ритер, в частност, разработва йерархичната система на регионално делене на света в рамките на единното глобално пространство. Той разделя земята на сухопътна (континентална) и водна (морска) полусфери. Границата между тях, Ритер представя като голям полукръг, минаващ в Южна Америка през Перу, а след това през южната част на Азия. В рамките на континенталната полусфера той очертава два големи региона: Старият и Новият свят. Първият, вследствие на факта, че се простира от изток на запад, се характеризира с определено климатично еднообразие, докато вторият – напротив – поради разположението си от север на юг, се отличава с голямо климатично разнообразие. Това различие, според Ритер, оказва съществено въздействие върху характера на населяващите всеки регион народи и върху техните взаимоотношения, тъй като природата влияе не само върху труда и мисловните стереотипи (Бъкл), нито само върху човешкия морал (Хумболд), но и върху всеки аспект на човешкия живот.

Съвременникът на Ритер Александър фон Хумболд (1769-1859) се основава в изследванията си на огромния емпиричен материал, с който е разполагал, както и на успехите, постигнати от естествознанието по онова време. Той настойчиво лансира тезата, че географията следва да дава цялостна картина на обкръжаващия ни свят и да служи на конкретните социални, политически и икономически цели на човека. Хумболд е сред първите, отказали се от хорологичното разбиране на същността на географията, подчертавайки комплексния и в същото време цялостен характер на нейния обект. С трудовете си, той поставя основите на сравнителния метод в географията.

Тясното взаимодействие между човешката цивилизация и природата, както и взаимното им влияние, се подчертават и от други германски философи, сред които са Кант, Хегел и Фойербах.

Така, в лекциите си по география, Имануил Кант (1724-1804) развива тезата за влиянието на физическата география върху „моралната география” (националния характер), политическата география, „търговската география” (икономиката), и „теологичната география” (териториалното разпространение на религиите) на отделните народи.

На свой ред Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831), в своята „Философия на историята” директно посочва зависимостта на историята на различните народи от географските фактори. В специално посветената на това глава от лекциите си по философия на историята, немският философ обяснява с горещия, или излишно студения климат „онези естествени качества на определени страни, които веднъж завинаги ги изключват от световното историческо движение” (66) . Впрочем, Хегел е сред първите в историята на социалната мисъл, съчетаващи социалния детерминизъм с известни елементи на расизъм, твърдейки, че само държавите от Западна Европа и САЩ са носители на исторически прогрес и обяснявайки покоряването на коренните жители на Мексико и Перу от европейските колонисти с това, че индианците „във всички отношения, включително и ръстово, стоят под европейците” (67).

Хегел очертава трите основни, „географски различни типа” земна повърхност така: безводни плата, със степи и равнини; низини и преходни страни, напоявани от реки; крайбрежни страни, разположени непосредствено край морето (68) . С тези три „географски различни типа” той свързва и налагането на един или друг обществен строй. Така, според Хегел, „скотовъдството е характерно за обитателите на високите равнини и плата, докато земеделието – за тези от низините, а търговията и корабоплаването – за тези от крайбрежието (т.е. за третия тип). Той смята, че патриархалната самостоятелност е тясно свързана с първия тип, собствеността и отношенията между господари и роби – с втория, а гражданската свобода – с третия тип” (69) . Тоест, той, де факто, обосновава уж произтичащото от географското положение превъзходство на „морските” над „континенталните” държави.


 

През ХІХ век привържениците на географската школа вече не се ограничават само с изучаване влиянието на климата върху общественото развитие. Успехите на науката и техниката поставят под въпрос доминиращите, но вече остарели, възгледи, наследени от миналото. В общата система на географската школа се създава второ направление, чиито представители се опитват да установят не само значението на климата, но и на плодородието на почвата, влиянието на траспортните магистрали и т.н. върху обществения живот. Ярък изразител на това ново направление е британският учен Хенри Томас Бъкл (1821-1862).

Бъкл, който е професор по география в Лондонския университет, е разностранен учен, чиито трудове ни дават основание да го причислим към привържениците на географската школа, макар и да не е бил типичен неин представител. В книгата си „Историята на цивилизацията в Англия” (70) , Бъкл, допълвайки тезата на Монтескьо за влиянието на климата, лансира идеята за съвкупността на условията на географската среда, влияещи върху обществения живот (71) . В това отношение, той обособява четири основни групи: „климатът, храната, почвата и общата характеристика на природата”. Според Бъкл, ключова роля във възникването на цивилизациите на Древния свят играе плодородието на почвата, а в Европа - климатът (72) . Той обаче не се ограничава с тези компоненти, признавайки например, влиянието на развития човешки разум върху историческия процес и т.н. За разлика от Монтескьо, Бъкл подчертава не ключовото влияние на климата, а това на ландшафта. Определяйки първостепенната роля на географските условия (климата, плодородието на почвата, ландшафта) като стимул на общественото развитие, той, в същото време, подчертава, че достигнатото равнище на икономически просперитет „зависи не от природните блага, а от човешката енергия”, която е безгранична в сравнение с ограничеността и стабилността на природните ресурси (73) . Така, плодородната почва, благодарение на продоволствените излишъци, увеличава народонаселението, което пък (според Бъкл) води до спад в доходите на всеки, зает в производството. На юг храната е по-евтина и изисква по-малко усилия за да бъде получена. Оттук – и огромното население, и бедността на масите, и невероятното богатство на елита. Ландшафтът, чието значение Бъкл винаги подчертава, „въздейства върху натрупването и разпределянето на умствения капитал” (75) . Той разграничава ландшафтите на такива, които провокират въображението (различните разновидности на „разгневената природа”) и ландшафти, помагащи за развитието на разума и логическите действия. Първият тип, според него, е характерен за тропиците и прилежащите им региони. Там са възникнали всички най-древни цивилизации, в които доминиращо влияние имат природните сили. Някои от тях водят до неравномерното разпределение на богатствата, други пък – до „неравномерното разпределяне на умствената дейност, концентрирайки вниманието на хората към предметите, разпалващи воъбражението... ето защо, разглеждайки световната история като единно цяло, виждаме, че в Европа доминира подчиняването на природата на човека, докато извън нея – подчиняването на човека на природата” (76).

За основател на географската школа във френската социология се смята Фредерик Пиер Гийом Льо Пле (1806-1882) – икономист и социолог, професор, сенатор (по времето на Наполеон ІІІ), създател на Международното дружество за практическо изучаване на социалната икономика и издател на вестник „Социална реформа”.

Френската социално-географска школа е толкова популярна, че оказва влияние дори върху естетиката – така историкът Жан Батист Дюбо (1670-1742) създава т.нар. „теория за средата”. Според Дюбо, климатичните условия са основен фактор за развитието на изкуството в една страна. Монтескьо, който също се придържа към тази теория, смята за такъв фактор икономическата и социална среда, които на свой ред се обуславят от географската среда и климата. Иполит Тен (1828-1893) разширява понятието „среда” ( milieu ), разглеждайки последната като съвкупност от различни фактори. Това, от една страна, са постоянните климатични и географски условия на конкретната страна, а от друга – спецификата на расата, държавното устройство и „моралната температура”, или „състоянието на умовете и нравите” на една или друга епоха. Географската среда определя дори характера на живопистта, който е „линеен” на юг и „колористичен” – на север.

Изучавайки социалните условия на живот на различни групи селско население през 80-те години на ХІХ век и сравнявайки бита на миньорите и фабричните работници от различни страни (например Франция и Русия), френският социолот Едмон Демолен (1852-1907), лансира идеята за създаването на специфично направление в социологическата наука (той го нарича „социография”), което да изучава влиянието на локалните условия на живот върху формирането на различните „обществени типажи”.

Социографията е социологическа дисциплина, анализираща географския аспект на социалния живот на конкретните обществени групи: териториалната им диференциация, пространственото им разпространение и влиянието на човешката дейност върху околната среда. Близък по смисъл термин е въведен през 1913 от Р.Щейнмиц, който предлага социографията, или „социалната география, да се отдели като самостоятелна научна дисциплина, която, обратно на абстрактно-теоретичната социология, да дава пълно описание на народния живот през една или друга епоха. Социогеографията се формира под влияние на географското направление във френската социология, като един от първите и представители - Видал дьо ла Бланш, вижда целта на социалната география в анализирането на ландшафта, представяйки го като „отворена книга”, позволяваща да се очертае начина на живот на едни или други човешки общности.

Съществен принос в социогеографията внася Амстердамската социологическа школа, чиито представители, критикувайки географския детерминизъм, поставят основния акцент върху изследването на връзките между социологията и географията. Според тях, основна задача на социогеографията е да изучава географския контекст на живота на социалните групи, тъй като разликата между нея и ландшафната география е, че последната изучава не въпросните групи, а именно ландшафта. Луи Февр обръща внимание на разликата между социалната морфология, изучаваща географски изразеното социално състояние, и географията, анализираща човешкото въздействия върху географската среда. Според други учени, принадлежащи към същата школа, макар че социогеографията (подобно на социологията) изучава активността на социалните групи, неин предмет е екстериоризацията на човешката дейност в предметите на ландшафта. Тоест, като не се ограничава с изследване на човешкото влияние върху природния ландшафт, социогеографията се занимава и с проблемите на социалното пространство, отношенията между населението и обитаваната от него територия, зависимостта на социалния живот от обкръжаваща ни природа, влиянието на усвояването на природата върху връзките вътре в общността или между отделните общности, както и отношението между човека и пространството и ролята на пространствено-географските фактори в социалния живот.

В края на ХІХ век възход бележи и руската школа в географския детерминизъм. Така, според историка Борис Чичерин (1828-1904), огромната територия на Русия и слабата и населеност, природното еднообразие и постоянните заплахи от външна агресия обуславят жизнената необходимост от силна централна власт. На свой ред, Сергей Соловьов (1820-1879) посочва, че обединяването на руските земи и формирането на мощна, централизирана държава около Москва е обусловено от спецификата на нейната география и природа. В природно-климатичните условия на централното пространство на Русия Соловьов вижда и решаващия фактор, повлиял върху характера на дейността и формата на организация на нейното население. Според него, естествената причина за изоставането на Русия от Западна Европа са неравностойните начални условия, в които се развиват едната и другата. Така, на руснаците се налага да водят жестока борба за оцеляване и, в истинския смисъл на думата, да си извоюват необходимото жизнено пространство от природата. Което пък налага специфичен отпечатък върху целия им начин на живот (77).

Идеите на геогрофския детерминизъм оказват силно влиняие и върху друг голям руски историк - Василий Ключевский (1841-1911), според който: „изучавайки историята на един народ, неминуемо се сблъскваме с една сила, която държи в ръцете си люлката на всеки народ – природата на собствената му страна” (78).

Но най-виден представител на руската географска школа в социологията безспорно е Лев Мечников (1838-1888), в чиито основен труд „Цивилизациите и великите исторически реки – географска теория за развитието на съвременното общество” се твърди, че водните пътища са своеобразен синтез на географските условия и оказват далеч по-голямо влияние върху общественото развитие, отколкото другите компоненти на средата. Според това, дали в основата на една цивилизация стои река, море, или океан, Мечников разделя човешката история на три периода:

• речен, обхващащ четирите древни цивилизации (Египет на Нил, Месопотамия на Тигър и Ефрат, Индия на Инд и Ганг и Китай на Янцзъ и Хуанхъ), чиито отличителни черти са деспотизмът и робството;

• средиземноморски, или средновековен (от основаването на Картаген до Карл Велики), характерни за който са крепостническата система и олигархичните или феодални федерации;

• океански, обхващащ Новото време (т.е. след откриването на Америка) – според Мечников този период тепърва ще се разгръща, като в него трябва да се реализират идеите за свободата, равенството и братството.

Така, на границата на ХІХ и ХХ век, търсенията и постиженията на научната мисъл както в Западна, така и в Източна Европа подготвят благодатната почва за появата на една нова научна дисциплина – геополитиката, изучаваща не толкова влиянието на околното пространство върху хората, колкото възможностите на човека да контролира и управлява това пространство в съответствие със собствените си цели и интереси.


 

Бележки:

1 Kjellen R . Die politische des Weltkrieges . — Lpz . — 1916. — S . 2.

2 Haushofer K . Weltpolitik von heute . — B . — 1934. — S . 21, Fubnote.

3 Bausteine zur Geopolitik. — B. — 1928. — S. 27.

4 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 5. — S. 301.

5 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1924. — H. 4. — S. 268; 1924. — H.8. — S. 470; 1944. — H. 1—2. — S. 22.

6 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 5. — S. 334.

7 №.: Zeitschrift fur Geopolitik. — 1944. — H.l/2. — S. 20.

8 Haushofer A. Allgemeine politische Geographic und Geopolitik. — Heidelberg . — 1951. —Bd. I. — S. 16.

9 Hoffmeister J. Worterbuch der philosophischen Begriffe. — Hamburg . — 1955. — S. 259.

10 Kristof, Ladis K.D. The Origins and Evolution of Geopolitics // The Journal of Conflict resolution. — 1960. —Vol. IV. — № 1 (March). — P. 36—37.

11 Макиавелли H. Государь // Макиавелли H. Избранные сочинения. — M.:

Художественная литература , 1982. — С . 303—310; Mosca G. Histoire des doctrines politiques depuis 1'antiquite jusqu'a nos jours. — Paris : Payot, 1936. — P. 110, 122, 126.

12 Dhoquois G. Critique du politique. — Paris : Anthropos, 1983. — P. 220—221; Duquit L. Traite de droit constitutionnel. — Paris : Fontemoing & Cie , 1928. — T.2: La theorie generate de 1'etat. — P. 1: Elements, fonctions et organes de 1'etat. — P. 51—59.

13 Еллинек Г. Общее учение о государстве. — С-Пб.: Изд. Юрид. Кн. Магазина Н.К. Мартынова, 1908. — С. 54.

14 Данилевский Н.Я. Россия и Европа. Взгляд на культурные и политические отношения славянского мира к Германо-Романскому. — С-Пб.: Н.Стахова, 1895. — С.72; Soja E . W . A paradigm for the geographical analysis of political systems // Cox K . R ., Reynolds D . R ., Rokkan S . Locational approaches to power and conflict .— New York : Halsted Press Division, 1974. — P. 178.

15 Claval P. Geographic humaine et economique contemporaine. — Paris : PDF, 1984.—P. 217.

16 Schaffer O. Die Stellung der Geopolitik im Wissenschaftsganzen Anzliger // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1941. — № 42. — S. 44—45.

17 Haushofer K. Grundlagen, Wesen und Ziele der Geopolitik. Bausteine zur Geopolitik. — B. — 1928. — S. 55.

18 Kasperson R., Minghi J. The Structure of Political Geography. — Chicago : Aldine, 1969.

19 Cox K.R., Reynolds D.R., Rokkan S. Locational Approaches to Power and Conflict. — N.Y.: Halsted, 1974.

20 Blij H.J. de. Systematic Poilitical Geography. —N.Y.: Wiley, 1973.

21 Cohen S. В ., Rosental C.D. A Geographical Model for Political Systems Analysis // Geographical Review. — 1971. — Vol. 61. — № 1. —P. 5—31.

22 Fielding G.J. Geography as Social Science. — N.Y.: Wiley, 1974.

23 Pounds N.J.G. Political Geography. —N.Y.: McGraw-Hill, 1972.

24 Prescott J.R.V. Political Geography. — N.Y.: McGraw-Hill, 1972.

25 Berry B.J.L., Cohen S. В ., Minghi I National Research Council Ad hoc

Committee on Geography. Studies in Political Geqgraphy // The Science of Geography. — Washington : National Academy of Sciences, 1965. — P. 31—44.

26 Brann S., Yanarella E. Toward a humanistic political geography. Studies in Comparative International Development. — 1987. — Vol. 22. — № 2. — P. 3—86; Knight D.B. Humanistic political geography? //Humanism and Geography /Mackenzie S., ed. — Ottawa : Carleton University Press, 1986; Sack R.D. Human Territoriality: Its Theory and History. — Cambridge : Cambridge University Press, 1986.

27 Cohen S. B. The changing geopolitical order // Economic geography. — 1990. — Vol. 66. — № 1. — P. 1—19.

28 Короткое Г.И. Агрессивный характер военной доктрины США // География

милитаризма / Редколл.: М.М. Кирьян и др. — М.: Мысль, 1984. — С. 61.

29 Brzezinski Z. After Reykjavik : What Reagan should do // U.S. News & World Report, — 1986. —VIOL —№ 18. —P. 31—32.

30 Connor W.F. Myths of hemispheric, continental, regional and state unity // Politics and geographic relationships. Toward a new focus. — New Jersey : Prentice-Hall, Inc., 1971. — P. 361; Pounds NJ.P. Political geography. — New York : McGraw-Hill, 1972.— P. 256—258.

31 O'Tauthail G. Political geography of contemporary events VIII: The language and nature of the “new geopolitics” — the case of US EL Salvador relations // Political Geography Quarterly. — 1986. — V. 5. — № 1. — P. 79.

32 Мельников Ю.М. Сила и бессилие: внешняя политика Вашингтона. 1945— 1982 гг . — М .: Политиздат , 1983. — С . 201.

33 O'Tauthail G. Political geography of contemporary events VIII: The language and nature of the “new geopolitics” — the case of US EL Salvador relations // Political Geography Quarterly. — 1986. — V. 5. — № 1. — P. 78.

34 Баранский Н.Н. Вступительная статья к книге “Американская география”// Научные принципы географии: Избранные труды. — М.: Мысль, 1980. — С. 135 — 136.

35 Lacoste Y. An illustration of geographical warfare: Bombing of the dikes of the Red River , North Vietnam // Radical geography: Alternative viewpoints on contemporary social issues. — London : Methuen , 1978. —P. 244—247.

36 Lacoste Y. La geographic, ca sert, d'abord, a faire la guerre. — Paris : Maspero, 1982.— P. 15.

37 Prescott J.R.V. The political geography of the oceans. — Vancouver : David & Charles, 1975.—P. 113.

38 Roucek J. The geopolitics of the Arctic // The American Journal of Economics and Sociology. — 1983. — V. 42. — № 4. — P. 463.

39 Griffiths I. The scramble for Africa : Inherited political boundaries // The Geographical Journal. — 1986. — V. 152. — № 2. — P. 204—206; Pounds N.J.P. Political geography. — New York : McGraw-Hill, 1972. — P. 264, 269—271.

40 Glassner M.I. Political geography of contemporary events VII: The view from the Near Noth — South Americans view Antarctica and Southern Ocean geopolitically // Political Geography Quarterly. — 1985. — V. 4. — № 4. — P. 329—342.

41 Слевич С . Б . Шельф : освоение , использование . – Л .: Гидрометеоиздат . — (977. — С . 44; Hepple L.W. Geopolitics, generals and state in Brazil // Political Geography Quarterly. — 1986. — Supplement to V. 5. — № 4.

42 Дугин А.Г. Основы геополитики. Геополитическое будущее России. — М.:

Арктогея, 1997. — С. 13—14.

43 Разуваев В.В. Геополитика постсоветского пространства. — М. — 1993. — С. 5.

44 Дугин А.Г. Основы геополитики. — С. 92.

45 Grabowsky A. Staat und Raum. — В . — 1928. — S. 17.

46 Grabowsky A. Staatserkenntnis durch räumiiches Denken, “Politik als Wissenschaft”, Festschrif zum 10-jährigen Bestehen der Hochschule fur Politik. — В .— 1930.— S. 37.

47 Bonfils P. Manuel de droit international public. — P. — 1919. — P. 354; същата идея вж : Suret-Canale J. Afrique noire. — P. — 1961. — P. 226.

48 Фостер У.Э. Очерк политической истории Америки. — М. — 1953.

49 Gobineau A. de. Essai sur rinegalite des races humaines. — T. 1. — Paris : Librairic de Firmin Didint Freres, 1883.

50 Чемберлен Х . С . Арийское миросозерцание , 1913; Chamberlain H.S.

Die Grundlagen des neunzehnten Jahrhunderts. — Miinhen: F.BrukmaVm A.-G., 1918. Trste Halfte: Ungekurzte Volksausgabe; Chamberlain H.S. Die Grundlagen des neunzehnten Jahrhunderts. — Miinhen: F.Brukmann A.-G., 1918.

51 Моджорян Л . А . Геополитика на службе военных авантюр . — М .: Международные отношения , 1974. — С . 11; Braud Ph., Burdeau F. Historie des idees politiques depuis la Revolution. — Paris : Montchrestien, 1983. — P. 247—248; Chase A. The legacy of Maltus: The social costs of the new scientific rasisme. — New York : Knopf, \1077. — P. 448,455, 666; Shirer W.L. The rise and the fall of the Third Reich. A history of Nazi Germany. — New York : Simon and Schusler, 1960. — P. 103—109.

52 Davis F.J. Minority-dominant relations: A sociological analysis. — Arlington Heights : AHM Publishing Corporation, 1978. — P. 123.

53 Виж : Zeitschrift fur Geopolitik. — 1924. — № 1. — S. 127, 134, 177.

54 Shepers H.J. Geopolitische Grundlagen der Raumordmmg im Dritten Reich // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — № 3. — S. 20—21.

55 Ktihn. Uber derm Sinn des gegcnwertiges Krieg // Zeitschrift fur Geopolitik — 1940. — № 17. —S. 60—61.

56 Виж: Поздняков Э.А. Геополитика. — М.: АО “Прогресс” — “Академия”, 1995.

57 Аристотель. Политика. Кн. вторая, VII, 2 // Аристотель. Сочинения в 4-х томах. Т.4. — М. — 1984. — С. 434—435.

58 Цит . по Cohen S.B. Geography and Politics in a Divided World. — L. — 1964.— P. 30—31.

59 Gottmann J. The Political Partitioning of Our World. An Attempt at Anlysis // Politics and Geographic Relationships. Toward a New Focus. Ed. by W.A. Douglas Jackson and Marwyn S. Samuels. — N.Y. — 1971. — P. 269.

60 Виж: Монтескье Ш.Л. Избранные произведения. — М. — 1955. — С. 168.

61 Ibid — С. 215.

62 Монтескье Ш.Л.. О духе законов. — СПб. — 1900. — С. 140.

63 Монтескье Ш.Л.. Избранные произведения. — М. — 1955. — С. 387.

64 Риттер К. Европа. — М. — 1864. — С. 9.

65 Гумбольдт А. фон. Космос. T.I. — СПб. — 1866. — С. 51.

66 Гегель Г.В.Ф. Сочинения. Т. VIII. — М.-Л. — 1935. — С. 76.

67 Ibid — С. 78.

68 Виж: Гегель Г.В.Ф. Сочинения. T.V1II. — С. 84.

69 Ibid — С. 95.

70 Bucle H . M . History of Civilisation . — 1874. (Русское издание Павленкова. — СПб.— 1895. —С. 16.)

71 Аналогичние тези, например, в САЩ развиват Хелън Симпъл в своте книги “Американскате история и нейните географски условия” (1903), “Влиянието на географската среда” (1911); Ълсуърт Хънтингтън в книгите си “Экономическа и социална география”, “Основните източници на цивилизацията”, “Цивилизация и климат” (1924). Във Франции — Брюн и Видал дьо ла Бланш и др. Под влияние на тези трудове в США, например, въпросните концепции дори формират цяло направление, известно като «енвайърментализъм» (от англ. еnvironment — околна среда).

72 Виж: Бокль Г.Т. История цивилизации в Англии. — СПб. — 1986. — С. 16—20.

73 Бокль Г.Т. История цивилизации в Англии. — М. — 1906. — С. 18.

74 Ibid .

75 Бокль Г.Т. Указ. соч. — С. 45.

76 Ibid — С. 58.

77 Виж : Соловьев С.М. История России. Кн.1. — М. — 1959. — С. 76—78.

78 Ключевский В.О. Курс русской истории // Ключевский В.О. Сочинения в 9т. Т. 1, М. 1987. С. 63.

* Авторът е ръководител на Центъра за правни експертизи в Москва, автор на няколко книги по геополитика. Това е първата от серията статии на различни автори, посветени на фундаменталните понятия в геополитическата наука.

{rt}

Геополитиката, като наука, не възниква на празно място - причина за появата и е реалното съществуване на специфична проблемна сфера, останала донякъде встрани от полезрението на другите науки. Затова и оценката на геополитиката (както перспективната, така и ретроспективната) следва да се основава върху доброто познаване на въпросната сфера.

Доста често основната задача на геополитиката се формулира като изясняване на зависимостта на политическите решения и техните последици от географското положение на страните и народите, които въпросните решения касаят. За много геополитически концепции това действително е така, но за геополитиката, като цяло, нещата са доста по-сложни. Проблемът, който стимулира геополитиците да формулират специфичните си теории, касае взаимното влияние между политиката и пространството. От една страна, свойствата на пространството, в което се осъществяват едни или други политически действия, не могат да не влияят върху техния характер и резонанс, но, от друга – политиката, като резултат от подчиняване усилията на множество хора на една, единна воля, не може да не влияе и върху самото пространство, преобразувайки го в съответствие със същата тази воля. Така, пространството става политическо не само метафорично, но и реално, т.е. пространствата се превръщат в резонатори на политически импулси. А тъй като политиката, в повечето си прояви, е резултат и отпечатък от по-дълбоки пластове на човешкия дух, можем да говорим за отношения между духа и природата, представени в отношението между политиката и географията. Именно този проблем, според мен, е и истинския фундамент на геополитиката.

В тази връзка, смяната на геополитическите концепции следва да се разглежда като част от процеса на осъзнаване на изходния проблем. Неговият начален импулс оказва непосредствено влияние върху съдържанието на първите варианти на геополитиката. Авторите на тези варианти изграждат решенията и формулират текстовете си, стриктно следвайки разкриващите се пред тях „въпроси на битието”, които диктуват и стила, и терминологията, и дори политическата им позиция. Само така можем да си обясним, защо геополитиката толкова драстично се различава от естественонаучните изследвания във Века на Просвещението (Монтескьо, Тюрго и т.н.), анализиращи именно зависимостта на социалните и духовни феномени от простите и достъпни за наблюдение материални фактори, комбиниращи се в географската среда. Цялата класическа геополитика се гради върху принципите на непосредственото възприятие на проблема и на неговия отговор (Ратцел, Кьелен, Маън, Макиндър, Спикмън и др.). Тя все още не осъзнава своята специфична тематика, но и не се отдръпва от нея, което обаче, вече не може да се твърди за нейните наследници от школата на Карл Хаусхофер (Обст, Маул, Вовинкел, Албрехт Хаусхофер и др.), абсолютизиращи ролята на бездушното пространство и поставящи го на мястото на духа. На свой ред, различните направления в англо-американската геополитика, появили се едновременно с школата на Хаусхофер, закономерно се доближават до позитивизма, с характерното за него отричане на самата постановка на проблемите за духа и замяната на тези проблеми с емпирични задачи, които са технологично разрешими - като например, какво следва да се направи за покоряването на определено пространство; как параметрите на конкретното пространство влияят върху поведението на обитателите му и т.н. Това, разбира се, извежда на преден план практическата значимост на геополитиката (в чиито рамки се формира цяла приложна дисциплина - геостратегията) и постигането, с нейна помощ, на определени реални резултати, което и днес е сред основните аргументи в нейна подкрепа. Но истината е, че геополитиката бива подложена на силното влияние на методологията на географския детерминизъм, достигнал върха си още през ХVІІІ век. И едва към края на ХХ век, когато в самата география проникват т.нар. „хуманистични” постановки, геополитиката отново се обръща към духовния и „човешкия” фактор. Тази стъпка, чиито краен резултат е появата на екзистенциалната география, е изключително важен момент в процеса на завръщане на геополитиката към самата себе си.

От казаното дотук става ясно, че съвкупността на геополитическите концепции не представлява еднороден масив. В нея са възможни най-различни критерии за систематизация на материала, но във всеки отделен случай тези критерии ще зависят от общата позиция на самия систематизатор. Затова, следвайки изложената по-горе позиция, възнамерявам по-нататък да се придържам към следната схема на изложение на геополитическата тема:

- основи на геополитиката, включващи въвеждане в проблематиката (т.е. определяне границите на геополитическата наука, нейната методология и категориалния и апарат), както и нейната предистория;

- класическа геополитика

- следвоенната (т.е. извършена след 1945) ревизия на геополитиката, довела до формирането на нейната, основаваща се на техницизма и позитивизма, версия, както и на друга – хуманистично-антропологична, версия;

Общият ход на развитие на геополитиката дава възможност и за оценка на перспективите пред нея. Според мен, най-значимото събитие в историята на тази наука през последните десетилетия е нейният „антропологичен завой”. От друга страна, инерцията на предходните периоди, които не са загубили влиянието си, както и известното идеологическо двусмислие на съществуването на геополитиката, не позволяват еднозначно да се твърди, че този нов „хуманистично-антропологичен” подход ще продължи да се развива успешно. В същото време, гигантският ръст на интереса към геополитиката в постсоциалистическия свят внася свежа струя в живота на вече наложилите се традиции. А от това, в какво русло ще се развива геополитиката в този регион, зависи и цялата и по-нататъшна съдба.

Дефиниция на геополитиката: идеология или наука

Ренесансът на геополитиката не означава автоматичното връщане към старите геополитически концепции, някои от които предизвикват и определено негативни асоциации. Така, голямото внимание, което напоследък се отделя на теорията на Макиндер, на предвоенните концепции за MittellEuropa и на историята на колониалните геополитически концепции, като цяло (т.е. на всичко позитивно, съдържащо се в тях), се съчетава с търсенето на нови подходи и опити да се формира нова теоретична основа на геополитиката. Макар че терминът «геополитика» често се използва в политическата реторика, не всички осъзнават, какви източници, модели и схеми, стоят за него. И опасността от възприемането на геополитиката единствено като идеология на пространственото раширяване е също толкова голяма, както и опасността от игнорирането на геополитическата наука.

Геополитиката, като наука, не възниква на празно място - причина за появата и е реалното съществуване на специфична проблемна сфера, останала донякъде встрани от полезрението на другите науки. Затова и оценката на геополитиката (както перспективната, така и ретроспективната) следва да се основава върху доброто познаване на въпросната сфера.

Доста често основната задача на геополитиката се формулира като изясняване на зависимостта на политическите решения и техните последици от географското положение на страните и народите, които въпросните решения касаят. За много геополитически концепции това действително е така, но за геополитиката, като цяло, нещата са доста по-сложни. Проблемът, който стимулира геополитиците да формулират специфичните си теории, касае взаимното влияние между политиката и пространството. От една страна, свойствата на пространството, в което се осъществяват едни или други политически действия, не могат да не влияят върху техния характер и резонанс, но, от друга – политиката, като резултат от подчиняване усилията на множество хора на една, единна воля, не може да не влияе и върху самото пространство, преобразувайки го в съответствие със същата тази воля. Така, пространството става политическо не само метафорично, но и реално, т.е. пространствата се превръщат в резонатори на политически импулси. А тъй като политиката, в повечето си прояви, е резултат и отпечатък от по-дълбоки пластове на човешкия дух, можем да говорим за отношения между духа и природата, представени в отношението между политиката и географията. Именно този проблем, според мен, е и истинския фундамент на геополитиката.

В тази връзка, смяната на геополитическите концепции следва да се разглежда като част от процеса на осъзнаване на изходния проблем. Неговият начален импулс оказва непосредствено влияние върху съдържанието на първите варианти на геополитиката. Авторите на тези варианти изграждат решенията и формулират текстовете си, стриктно следвайки разкриващите се пред тях „въпроси на битието”, които диктуват и стила, и терминологията, и дори политическата им позиция. Само така можем да си обясним, защо геополитиката толкова драстично се различава от естественонаучните изследвания във Века на Просвещението (Монтескьо, Тюрго и т.н.), анализиращи именно зависимостта на социалните и духовни феномени от простите и достъпни за наблюдение материални фактори, комбиниращи се в географската среда. Цялата класическа геополитика се гради върху принципите на непосредственото възприятие на проблема и на неговия отговор (Ратцел, Кьелен, Маън, Макиндър, Спикмън и др.). Тя все още не осъзнава своята специфична тематика, но и не се отдръпва от нея, което обаче, вече не може да се твърди за нейните наследници от школата на Карл Хаусхофер (Обст, Маул, Вовинкел, Албрехт Хаусхофер и др.), абсолютизиращи ролята на бездушното пространство и поставящи го на мястото на духа. На свой ред, различните направления в англо-американската геополитика, появили се едновременно с школата на Хаусхофер, закономерно се доближават до позитивизма, с характерното за него отричане на самата постановка на проблемите за духа и замяната на тези проблеми с емпирични задачи, които са технологично разрешими - като например, какво следва да се направи за покоряването на определено пространство; как параметрите на конкретното пространство влияят върху поведението на обитателите му и т.н. Това, разбира се, извежда на преден план практическата значимост на геополитиката (в чиито рамки се формира цяла приложна дисциплина - геостратегията) и постигането, с нейна помощ, на определени реални резултати, което и днес е сред основните аргументи в нейна подкрепа. Но истината е, че геополитиката бива подложена на силното влияние на методологията на географския детерминизъм, достигнал върха си още през ХVІІІ век. И едва към края на ХХ век, когато в самата география проникват т.нар. „хуманистични” постановки, геополитиката отново се обръща към духовния и „човешкия” фактор. Тази стъпка, чиито краен резултат е появата на екзистенциалната география, е изключително важен момент в процеса на завръщане на геополитиката към самата себе си.

От казаното дотук става ясно, че съвкупността на геополитическите концепции не представлява еднороден масив. В нея са възможни най-различни критерии за систематизация на материала, но във всеки отделен случай тези критерии ще зависят от общата позиция на самия систематизатор. Затова, следвайки изложената по-горе позиция, възнамерявам по-нататък да се придържам към следната схема на изложение на геополитическата тема:

- основи на геополитиката, включващи въвеждане в проблематиката (т.е. определяне границите на геополитическата наука, нейната методология и категориалния и апарат), както и нейната предистория;

- класическа геополитика

- следвоенната (т.е. извършена след 1945) ревизия на геополитиката, довела до формирането на нейната, основаваща се на техницизма и позитивизма, версия, както и на друга – хуманистично-антропологична, версия;

Общият ход на развитие на геополитиката дава възможност и за оценка на перспективите пред нея. Според мен, най-значимото събитие в историята на тази наука през последните десетилетия е нейният „антропологичен завой”. От друга страна, инерцията на предходните периоди, които не са загубили влиянието си, както и известното идеологическо двусмислие на съществуването на геополитиката, не позволяват еднозначно да се твърди, че този нов „хуманистично-антропологичен” подход ще продължи да се развива успешно. В същото време, гигантският ръст на интереса към геополитиката в постсоциалистическия свят внася свежа струя в живота на вече наложилите се традиции. А от това, в какво русло ще се развива геополитиката в този регион, зависи и цялата и по-нататъшна съдба.

Дефиниция на геополитиката: идеология или наука

Ренесансът на геополитиката не означава автоматичното връщане към старите геополитически концепции, някои от които предизвикват и определено негативни асоциации. Така, голямото внимание, което напоследък се отделя на теорията на Макиндер, на предвоенните концепции за MittellEuropa и на историята на колониалните геополитически концепции, като цяло (т.е. на всичко позитивно, съдържащо се в тях), се съчетава с търсенето на нови подходи и опити да се формира нова теоретична основа на геополитиката. Макар че терминът «геополитика» често се използва в политическата реторика, не всички осъзнават, какви източници, модели и схеми, стоят за него. И опасността от възприемането на геополитиката единствено като идеология на пространственото раширяване е също толкова голяма, както и опасността от игнорирането на геополитическата наука.

Страница 2

 

Геополитиката често обяснява както външната, така и вътрешната политика на държавите от гледната точка на географските фактори: характера на границите, наличието (или липсата) на природни ресурси, островното или континентално разположение, климата, релефа на местността и т.н. Дълго време в геополитиката (дори повече, отколкото в географията) като ключов системообразуващ фактор се разглеждат разстоянията във физическото и географското пространство. Традиционната геополитика би могла да се разглежда и като наука за влиянието на геопространството върху политическите цели и интереси на държавата. Постепенно обаче, геополитиката еволюира към едно значително по-сложно разбиране на пространството като среда, преобразуваща икономическите, политически и т.н. отношения между държавите. С нарастването на взаимната зависимост в света все по-голямо значение в геополитическия анализ придобива характерът на междудържавните отношения и негово взаимодействие с геопространството, което вече е не просто поляризирано около отделните силови центрове, а става все по-стратифицирано и йерархично организирано.

Самоопределянето на геополитиката като наука има своята история. Рудолф Кьелен, който е автор на термина «геополитика», я определя като «доктрина, разглеждаща държавата като географски организъм и пространствен феномен». Според част от основоположниците и, цел на геополитиката е осъзнаването на фаталната необходимост от усвояването на нови територии за развитието на държавите, при това разбирайки, че «всяко пространство в нашия, вече поделен свят, може да бъде отвоювано само със силата на оръжието» (1) . Водещото немско геополитическо списание “ Zeitschrift fur Geopolitik ” , основано от Карл Хаусхофер, дава следното определение (което, между другото, и най-често се цитира в геополитическите трудове): „Геополитиката е наука за отношенията между земята и политическите процеси. Тя се базира на широкия фундамент на географията и най-вече на политическата география, която е наука за политическите организми в пространството и тяхната структура. Нещо повече, геополитиката цели да снабди с подходящите указания и инструкции политическото действие, определяйки насоката на политическия живот, като цяло. Така геополитиката се превръща в изкуство, а именно – в изкуство за управление на практическата политика. Геополитиката е географския разум на държавата”.

В същия дух, но с някои важни допълнителни акценти, дефинира геополитиката и Ото Маул. Според него, предмет на геополитиката е държавата, но не като статична концепция, а като жив организъм. Геополитиката изучава държавата, най-вече, в отношението и към околното пространство, поставяйки си за цел да реши проблемите, произтичащи от пространствените отношения. За разлика от политическата география, тя не се интересува от държавата, като природно явление, т.е. от нейното положение, размери, форма или граници, като такива. Не я интересува държавата и като икономическа, търговска или културна система. От геополитическа гледна точка, обичайният анализ на държавата (физически, или културологичен), дори и да има отношение към пространството, си остава статичен. Сфера на геополитиката, подчертава Маул, са пространствените нужди и претенции на държавата, докато политическата география се интересува най-вече от пространствените условия на нейното (т.е. на държавата) битие. В заключение, Маул още веднъж подчертава принципното различие между политическата география и геополитиката: първата се задоволява със статичното описание на държавата, което може да включва и динамиката на развитието и в миналото, докато втората е научна дисциплина, анализираща и оценяваща конкретната ситуация, т.е. геополитиката винаги е ориентирана към бъдещето.

Карл Хаусхофер определя геополитиката като учение „за географската обусловеност на политиката” (2) . На друго място, той, заедно с Ерих Обет, Ото Маул и Херман Лаутензак, характеризира геополитиката като „учение за зависимостта на политическите събития от земята (т.е. от пространството – б.р.) ” (3) . В меморандума „Геополитиката като национална наука за държавата”, появил се във връзка с налагането на нацисткия режим в Германия, геополитиката се определя като ”учение за взаимоотношението между земята и държавата” (4) . В геополитическото списание на Хаусхофер, геополитиката се характеризира като „наука за политическата форма на живот в жизненото пространство, нейната зависимост от земята и обусловеността и от историческото движение” (5) . Заедно с издателя на “ Zeitschrift fur Geopolitik ” Курт Вовинкел, Хаусхофер отбелязва, че самата геополитика е не толкова „наука, колкото подход, т.е. път към познанието” (6) . Малко по-късно Вовинкел публикува статия, озаглавена „Геополитиката като наука” (7) . Албрехт Хаусхофер пък обявява за същност на геополитиката „взаимоотношенията между обкръжаващото човека пространство и политическите форми на неговия живот” (8).

В немския „Речник на философските термини” от 1955 геополитиката се определя като „учение за зависимостта на политическите събития от особеностите на земната повърхност, пространството и ландшафта на страната” (9) . На свой ред американецът Лейдис Кристоф предполага, че геополитиката покрива област, разположена между политологията и политическата география и паралелна на тях. Признавайки трудностите пред точното дефиниране на геополитиката, Кристоф, въпреки това, рискува да го направи. „Геополитиката – смята той – е наука за политическите явления, на първо място, в техните пространствени взаимоотношения и, на второ, в отношенията, зависимостта и влиянието им върху Земята, както и върху всички онези културни фактори, които формират предмета на антропогеографията, в нейното широко тълкуване. С други думи, геополитиката е именно (както може да се съди и по етимологията на самата дума) географска политика, т.е. не география, а тъкмо политика, географски интерпретирана и анализирана в съответствие с нейното географско съдържание. Като междинна наука, тя не разполага с независима изследователска сфера, като последната се определя от взаимната връзка между географията и политическата наука”. Кристоф смята, че няма принципна разлика между геополитиката и политическата география, както по отношение на изследователската им сфера, така и в използваните от тях методи. Единственото реално различие между едната и другата, според него, е в акцента и фокуса на внимание. Така, политическата география, която е предимно география, поставя акцент върху географските явления, давайки политическа интерпретация и анализ на политическите им аспекти. На свой ред, геополитиката, която е повече политика, обратно, концентрира вниманието си върху политическите явления, опитвайки се да им даде географска интерпретация, анализирайки техните географски аспекти (10).

В рамките на самата геополитика се различават две, достатъчно ясно обозначени, направления:

- доктринално-нормативна геополитика (към която можем да причислим цялата немска геополитическа школа, свързана с името на Хаусхофер);

- оценъчно-концептуална геополитика (чиито типични представители са Макиндер, Спикмън, или Коен).

Разбира се, не винаги между тях може да се прокара отчетлива разделителна линия, но все пак такава има, също както е налице разликата (в по-общ план) между нормативната и концептуалната политология.

В съвременната политическа и справочна литература, понятието „геополитика” понякога се тълкува толкова широко и многопланово, че в крайна сметка бива лишено от специфичните черти, превръщащи една изследователска област в научна дисциплина. Геополитиката се използва за оценка на международно-политическите позиции на държавите, мястото им в системата на международните отношения, или условията за участието им в различни военно-политически съюзи. Важно значение се придава на изследванията на комплекса от икономически, политически, военно-стратегически, екологични, ресурсни и други въпроси, играещи важна роля за запазването или промяната на световния или регионален силов баланс.

Разбира се, в една или друга степен, всички изброени аспекти имат отношение към геополитиката, но в този случай не може да не поставим въпроса: по какво геополитиката се различава от общотеоретичните изследвания на международните отношения и външната политика, които също разглеждат всички тези проблеми? В този смисъл, въпросът не се изяснява особено и от наличните енциклопедични източници. Така, Британската енциклопедия свързва геополитиката с използването на географията в интерес на правителствата. Най-разпространената гледна точка е, че геополитиката служи за определяне на националната политика, отчитайки въздействието върху нея на природните фактори. В енциклопедия Americana например, геополитиката се разглежда като наука, изучаваща и анализираща, в тяхното единство, географските, исторически, политически и други взаимодействащи си фактори, оказващи влияние върху стратегическия потенциал на държавата.

Въпреки голямото разнообразие в тематиката, подходите и териториалния обхват на геополитическите изследвания, може да се очертае едно общо ядро, включващо анализа на зависимостта между промените в отделните страни и региони (извършващи се в структурата на икономиката, нейната ресурсна обезпеченост, въвеждането на нови технологии в икономиката и, особено, във военната индустрия, телекомуникациите, количеството и качеството на населението, неговата политическа и идеологическа сплотеност и т.н.) и външнополитическите и стратегически проблеми. Преди, в списъка на „независимите променливи” на геополитическия анализ влизаха предимно такива традиционни параметри като географското положение, наличието или липсата на природни ресурси, особеностите на територията на страната (релефа, хидрографската мрежа, отдалечеността на жизненоважните центрове от границите и др.). Значението на тези фактори се променя, но съвсем не е изчезнало напълно. Геополитикита, като наука, насочва основното си внимание към разкриване и изучаване на възможностите за активно използване от политиката на факторите на физическата среда и въздействието върху нея в интерес на военната, икономическа и екологична сигурност на държавата. В сферата на практическата геополитика влиза всичко, свързано с териториалните проблеми на държавата, нейните граници и рационалното използване и разпределяне на ресурсите (включително и човешките).

Страница 3

 

Изхождайки от казаното дотук, можем да дефинираме геополитиката като научна дисциплина, изучаваща закономерностите на взаимодействието на политиката със системата от неполитически фактори, формиращи географската среда (характеристика на географското разположение, релеф, климат, ландшафт, полезни изкопаеми, икономика, екология, демография, социална стратификация и военна мощ). Традиционно, геополитиката се разделя на фундаментална и приложна, като последната, понякога наричана „геостратегия”, изучава условията за приемане на оптимални политически решения, засягащи изброените по-горе фактори.

Проблемът за научния характер на геополитиката и мястото и в системата на човешките знания

В теоретичен план, геополитиката може се разглежда в две разновидности – като наука, изучаваща закономерните връзки между географските условия и политиката, и като идеология, т.е. като средство, оправдаващо постигането, осъществяването, съхраняването, укрепването и нарастването на властта. Затова е необходимо да установим, в коя от тези две разновидности9 геополитиката съществува реално, както и може ли тя действително да се смята за наука.

В качеството си на идеология, геополитиката може да използва всевъзможни аргументи, свързани с географската среда, без някаква определена система – само и само да оправдае, или обясни, едни или други политически действия. Разглеждана в подобен план, геополитиката може да се сведе до специфичен компонент на идеологията изобщо – т.е. тя е нейният „географски” дял.

В качеството си на наука, обаче, геополитиката следва да бъде свободна от необходимостта да оправдава която и да било власт, във всичките и прояви. Естествено, властта винаги може да се възползва от плодовете на геополитиката, като наука, превръщайки изводите и в идеологеми. Но това съвсем не е единственото приложение на геополитическите постижения. Разбира се, геополитиката може да има най-забележими и значителни приложими последици именно на властово равнище, но (като всяка наука) тя може да е полезна и за самото познание, като такова. Разглеждана в този план, геополитиката действително притежава универсално образователно и изследователско значение.

В редица свои модификации, геополитиката се опитва да проследи връзката между две много отдалечени една от друга групи „стихии” – географските стихии и стихиите на човешката субективност, намиращи израз в хаоса на политическите решения. И политиката, и географията, сами по себе си, са хаотични феномени: географията включва в себе си взаимодействието на най-разнородни сили – геологични, космически, социални и т.н. Политиката пък е реален израз на непредсказуемостта и ирационалността на човешката природа, подсказваща абсолютно неочаквани решения в безкрайно разнообразните политически ситуации. На свой ред, геополитиката се стреми да открие строго закономерната връзка между тези феномени. Тази смелост на геополитическите претенции за познание я поставят в една редица с философските научни дисциплини.

Ако разглеждаме геополитиката, като част от философията на историята, то към нейната „сфера” следва да причислим всички варианти на случайното в историята, доколкото именно географията и политиката внасят случайността в историческия процес: географията – защото законите и имат съвършено различен характер, в сравнение със законите на човешките взоимоотношения, а политиката – защото самата тя е пределен израз на субективния произвол в тези взаимоотношения. Ако разглеждаме геополитиката като част от философията на политиката, то – на първо място – следва да очертаем най-общите закономерности и най-глобалните проблеми на политиката, както и планетарния феномен в контекста на по-общите проблеми на човешката история. Накрая, ако разглеждаме геополитиката като част от философията на природата, като неин специфичен предмет се очертава зависимостта на природата от непредсказуемата активност на човека – който също е природно създание, но откъснало се от нея и трансформиращо фундамента на своя живот в съотвествие с прищевките на собствената си, често ирационална, воля.

Разсъждения с определено геополитически характер за разширяването на границите и присъединяването на нови земи с мирни и военни средства, въз основа на предварителната сравнителна оценка на реалната мощ на държавите, за съхраняване господството над новопридобитите територии чрез създаване на колонии, преместване в тях на държавната столица и изолирането им от влиянието на съседните страни, или за създаването на регионални военно-стратегически съюзи се срещат още в книгата на италианския мислител и политически деец от ХVІ век Николо Макиавели „Князът” (1) . Струва си да посочим и класическите трудове за международните отношения на пруския историк и генерал Карл Клаузевиц (ХІХ век), подчертаващи необходимостта държавата да използва сила за да излезе от всяко опасно положение. В края на ХІХ и началото на ХХ век, анализирайки триадата на основните държавни атрибути - територия, население и власт – мнозина изследователи на държавата дават приоритет именно на територията (12) . Така, големият немски учен Георг Йелинек, в частност, смята, че: „като елемент на държавата, територията оказва решаващо влияние върху целия жизнен процес на държавата” (13) . С голяма популярност се ползва цикличната теория за развитие на държавите (14) , чиято методологична основа е органичната концепция за обществената еволюция.

Традицията на геополитическия анализ на международната ситуация е тясно свързана с историята на възникването и развитието на западната политическа география. Формирането им върви паралелно и е белязано от имената на едни и същи учени и политици. „Това... течение, участвало в зараждането на политическата география, е... традиционно: тъкмо то е резултат от развитието на военната мисъл и има определено отношене към стратегията” – смята известният френски географ Клавал (15) . Характеризирайки разликата между геополитиката и политическата география, един от учениците и последователи на Хаусхофер – Ото Шефер, пише: „Политическата география е наука за пространството, докато геополитиката е ориентирана към настоящето. Политическата география разкрива, как пространството въздейства върху държавата и, ако мога да се изразя така, го поглъща. За разлика от нея, геополитиката анализира проблема, как държавата преодолява условията и законите на пространството, принуждавайки го да служи на набелязаните от нея цели” (16) .

Както е известно, политическата география хронологично предшества геополитиката, макар че зараждането и също е свързано с епохата на Великите географски открития, когато се оказва необходимо да се систематизират огромно количество данни, да се опишат новите земи, характера на политическите системи и т.н. Тоест, да се очертае политическата карта на света. С други думи, през онова време политическата география е своеобразна „регистрираща” наука. Самите геополитици, определяйки взаимотношенията между тези две фундаментални направления, посочват тази особеност. Така, във фундаменталния труд под редакцията на Карл Хаусхофер „Основи, същност и цели на геополитиката”, се отбелязва, че политическата география „се задоволява в много значителна степен (макар че не би трябвало да го прави) да извършва чисто регистрираща дейност” (17) .

На Запад, дълго време разглеждат политическата география като дисциплина, изучаваща пространствените аспекти на политическите процеси, което, по същество, я поставя извън чисто географската сфера. В дългия списък на подобни определения има и много дефиниции, дадени сравнително неотдавна: така, според Р.Касперсън и Дж. Минги (18) , политическата география е пространствен анализ на политическия явления. На свой ред, К.Кокс, Дж.Рейнълдс и С.Рокана я определят като: „пространствен подход към изучаването на властта и конфликтите” (19), а Р. Бенет и П. Тейлър – като „политически анализи от пространствена гледна точка”. Геополитикът Х. Де Блай (20) включва в предмета на политическата география само пространствените аспекти на международните отношения, т.е. ограничава го още повече. По-конкретни са дефинициите, в които като цел на политическата география се определя изучаването на политическите единици, т.е. преди всичко на държавата. Всички тези определения, така или иначе, се опират на публикуваните през 50-те години на ХХ век трудове на големия американски географ Р.Хартшърн, който смята за задача на политическата география изучаването на политическите единици (райони), определяни от държавните или политико-административните граници, както и на пространствените различия и сходства между тях. Така, С.Коен и Л.Розентал (21) , а също Дж.Филдинг (22) , определят политическата география като наука за динамиката и пространствените прояви на политическия процес, разбирайки под него действията, насочени към установяването и удържането на контрола върху една или друга политическа едница. Н.Паундс пък, посочва, че предмет на политическата география е държавата от гледна точка на нейния генезис, еволюция, налични ресурси и обусловеност на конкретните географски форми. Подобно на К.Ритер и А.Хетнър, Хартшърн и последователите му, на практика, призовават колегите си да изучават политическата диференциация на пространствата (при това само диференциацията де-юре), предполагайки, че само юридически обоснованите политически единици са обективни. Така обаче, политическата география се превръща в своеобразна „политическа хорология” (хорологията, известна още и като ареалогия, е наука за областите на разпространение на отделните видове във флората и фауната – б.р.) . Отказът от принципа на историзма, а често и от анализа на причинно-следствените връзки, води до теоретичен застой в политическата география, а оттам и до упадъка и като наука. Редица учени се опитват да „географизират” политическата география, опитвайки се да и намерят някаква „екологична ниша” сред останалите науки, в която тя да може да съхрани същността си. За тях е типична гледната точка на Дж.Прескът, според който политическата география изучава географските последици от политическите решения, както и географските фактори, отчитани при вземането на въпросните решения (24) . Малко по-рано група известни американски географи дефинира политическата география като наука, изучаваща взаимодействието на географските ареали и политическия процес (25).

Като цяло, политическата география изследва закономерностите при формирането на политическото пространство, т.е. системата от такива пространствени условия, които непосредствено са зададени от политическите решения. Тоест, политическата география и геополитиката имат различна насоченост, макар че съществуването на тясна връзка между двете научни дисциплини не може да се отрече. Тази връзка се проявява дори в наличието на определен синхрон в развитието им. Новите течения еднакво засягат и двете науки, което намира израз, в частност, в почти едновременната поява на антропологичните и хуманистични постановки на политическата география и геополитиката. Така, Р.Хартшърн смята, че основната задача на политическата география е анализа на съотношението между „центростремителните” и „центробежни” сили, действащи във всяка държава и съдействащи за нейната цялост и могъщество или пък за дезинтеграцията и. Според Хартшърн, политическата география трябва да посочи също и онази „ключова идея”, без която държавата не е в състояние да съхрани лоялността на мнозинството свои граждани. В същото време, геополитиката би могла да се смята и за дисциплина, обобщаваща данните на политическата география.

Страница 4

 

Методология на геополитиката

Методологията на геополитиката, до голяма степен, се основава на връзката между явленията и процесите, извършващи се на държавно ниво, с тези на макрорегионално и глобално равнище: например връзката между размера, конфигурацията и очертанията на държавните граници, разположението на основните икономически райони и климата на съответната страна с външнополитическите конфликти, в които тя е ангажирана.

Геополитическият подход би могъл да се използва като рамка за поднасяне на информация за дадена страна, от определена гледна точка. Не по-малко важен за геополитиката е погледът „отгоре надолу”, т.е. от анализа на регионалните системи на държавата и промените в разпределението на нейната икономическа и военна мощ – към изучаване влиянието на тези процеси върху геостратегията на въпросната страна. Или пък – при изучаването на вътрешнополитическите конфликти – да се върви от анализа на глобалните геополитически фактори (като например числеността и влиянието на отделните диаспори, или ограничените запаси от определени ресурси в световен мащаб), към изследване влиянието на този фактор върху външно- и вътрешнополитическото „поведение” на конкретната държава.

За методологията на твърде много геополитически концепции са характерни крайната еклектичност и размитост, склонността към абсолютизиране влиянието на един, или група фактори върху външната политика, опростяване на ситуацията и стремеж към заимстване на модерни теории и концепции от някои близки до геополитиката науки. Така, в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век модерни бяха „хуманистичните”, бихейвиористични и екзистенциалистки теории, опитващи се да обяснят връзките между въшната политика и географската среда с начина, по който последната се възприема от политиците, от техния жизнен опит и психологически усвоеното от тях пространство.

Освен това, геополитическите методи, по принцип, са изключително разнообразни – от чисто умозрителните разсъждения до използването на сложен математически апарат. Прилагането на количествените методи обаче, далеч не винаги прави резултатите по-значими: напротив, „качественият” геополитически анализ, в духа на традицията на френската школа, може да се окаже много по-богат на идеи, отколкото резултатът от нечии сложни геополитически „изчисления”. В геополитиката методите на многомерната статистика се използват най-често при съпоставките между отделните страни и многобройните опити за геополитическо райониране на света, при анализа на разнообразни и съпоставими данни за отделните държави, или пък за конструирането на „основните показатели на геополитическата мощ”, като количествени отражения на влиянието на една или друга държава в различните сфери на живота. Друга област на приложение на количествените методи в геополитиката е търсенето на закономерни съотношения между пространствените потоци (и най-вече външнотърговските) и политическата обвързаност на регионалните алианси, външнополитическите и стратегически проблеми.

Днес, с непрекъснатото обогатяване на геополитическата наука и промяната на нейната проблематика, системата от геополитически категории бързо се разширява. Наред с традиционните понятия – „сфера на влияние”, „силов баланс”, „буферна зона”, „държави-сателити”, или „маргинален пояс”, в научна употреба навлизат и нови категории: интеграция-дезинтеграция, национални интереси, динамично равновесие на интересите, или пък въведеното от американския геополитик Саул Коен (27) понятие „страна-врата”, с което се обозначава неголяма държава, притежаваща изгодно географско положение на разделителната линия между големите държави и техните блокове, с преходна по функцията и структурата си икономика, способна да играе ролята на посредник за сближаването на своите далеч по-могъщи партньори.

Сред най-важните категории на геополитиката е геостратегията – базиращо се на геополитиката направление в дейността на държавите на международната сцена. Опирайки се на геополитическите концепции, управляващите в отделните държави провеждат политика на анексия на територии с военни или дипломатически средства, формиране на алианси, очертаване на сфери на влияние, изграждане на военни бази – т.е. „подготвят пространството” (ако използваме терминологията на някои западни геополитици) за дейността на „своите” транснационални корпорации (ТНК). Спрямо географската специфика на пространството, геостратегията може да бъде сухопътна, морска, въздушна, или космическа. Като нейният мащаб може да е глобален, макрорегионален, или национален.

Предшествениците на геополитиката

Тезата, че животът на държавите и народите, в цялото му разнообразие, е обусловен, в значителна степен, от географската среда и климата, съпровождат социалното битие на човека през цялата му история. Още преди Фридрих Ратцел, много учени и политически мислители обръщат внимание на въздействието на географските фактори върху политическите процеси и събития. Редица геополитици смятат Монтескьо, Хердер, немските географи Карл Ритер и Фердинанд фон Рихтхофен, както и други видни учени (например Хенри Томас Бъкл, Ернест Ренан, или Иполит Тен) за свои предшественици.

В същото време, налице е много голяма разлика между някогашните, често фрагментарни, представи, знания и теории за влиянието на географските условия върху живота на човешките общности (колкото и дълбоки да са те, сами по себе си) и качественият скок в тяхното осмисляне, осъществен на границата между ХІХ и ХХ век. Разбира се, този скок не е случаен и в основата му е не само преходът на натрупаното количество разнородни знания в ново интегрално качество – до голяма степен той се предопределя от дълбоките и съществени промени в самия обективен свят, който на границата на двете столетия преодолява разединението между отделните си части, трансформирайки се в единен и взаимносвързан свят, в мащабите на цялата планета. Паралелно на този преход, несвързаните дотогава помежду си и разделени във времето частни концепции на географския детерминизъм, също се консолидират, придобивайки характеристиките на истинска наука – първоначално това е политическата география, а след това и геополитиката (56) .

Още древните гърци обръщат сериозно внимание на влиянието на географската среда върху социалното съществуване на човека. При това интересът им се диктува от съвсем практични съображения. С развитието на гръцката цивилизация и нарастване броя на градовете-държави и на техните жители, възникват и чисто геополитически проблеми: необходимостта от разширяване на жизненото пространство за нуждите на увеличаващото се население, колонизирането на свободните територии по целия периметър на Средиземноморието, целящо „пласирането” на излишното население, пограничните проблеми и т.н. Като решаването им често става причина за войни със съседите. Древните гърци разделят известния им свят според климатичните условия. Така гръцкият философ Парменид (VІ в.пр.н.е.) лансира теорията за петте температурни зони (или пояси): един горещ, два студени и два междинни. Опирайки се на тази теория, Аристотел (384-322 пр.н.е.) утвърждава превъзходството (включително силово) на междинната зона, населявана от гърците. Две хилядолетия по-късно, теорията за климатичните пояси отново е възкресена. Широко разпространение получава тезата, че историята на човечеството се създава предимно в пространството между 20- и 60 градуса северна ширина, т.е. в Северното полукълбо, където е разположена и по-голямата част от световната суша. Политическата енергия на света се генерира, най-вече, в умерените климатични зони, а историческите цивилизационни притегателни центрове, макар че постепенно се преместват от юг на север, също са разположени в границите на тази зона. Така, речните цивилизации на Месопотамия и Египет се сменят от гръцките градове-държави, а след това – от Римската империя. Всички древни цивилизации са разположени между 20- и 45 градуса северна ширина. Културните и политически центрове на Европа, Русия, САЩ и Япония се намират между 45- и 60 градуса северна ширина, в прохладно-умерената климатична зона.

На свой ред, Хипократ (460-370 пр.н.е.), в съчинението си „За въздуха, водата и местностите”, лансира идеята за влиянието на географските условия и климата върху особеностите на човешкия организъм, характера на хората и дори върху обществения строй. По-късно, към географските концепции започват да се включват и понятията „пространство”, „суша” и „море”, като важни характеристики за сравняване положението на държавите, едни спрямо други. Използва ги още Аристотел, който в своята „Политика” дава една, по същество геополитическа, оценка на предимствата на остров Крит, помогнали за неговия възход: „Крит сякаш е предопределен от природата да господства над Гърция. Географското му положение е прекрасно: той е разположен в едно море, около което почти всички гърци имат свои селища. От една страна, островът е близо до Пелопонес, а от друга – до Азия. Ето защо Минос успява да утвърди властта си над морето, подчинявайки някои от островите и населявайки други...” (57).

Значението на географските условия за вътрешния и външен живот на държавата отбелязват Платон и Полибий, а след тях римляните Цицерон и, особено, Страбон. Последният, като географ, разделя света на четириъгълници, като в един от тях помества обитаемия свят, състоящ се от Европа, Либия (т.е. Африка) и Азия. Интересна е тезата му, че необитаемите острови и земи не представляват географски интерес. Според него: „Изучаването на отдалечени територии и населяващите ги хора не може да обслужва политически цели, особено ако става дума за земи, чиито обитатели не могат нито да ни попречат, нито да ни бъдат полезни със своята търговия” (58) . Подобна теза спокойно би могла да се определи като „геополитическа” в съвременния смисъл на думата. В нея Страбон извежда на преден план политическите съображения и именно според тях оценява значението на едни или други географски реалности. Подходът му пряко кореспондира с възгледите на съвременните учени от школата на политическата география. Така, според един от най-известните специалисти в тази сфера Жан Готман, нашият политически свят, обхваща само пространствата, които са достъпни за човека. „Достъпността – твърди той – е детерминиращ фактор. Местата, до които човек няма достъп, нямат никакво политическо значение и не пораждат проблеми. Суверенитетът на Луната например, днес все още няма никакво политическо значение, тъй като хората нито могат да я достигнат, нито да я експлоатират по някакъв начин. Антарктида също нямаше политическо значени докато не започна нейното усвояване. Затова пък, след като стана достъпен, леденият континент беше разделен на дялове и днес всички те представляват определени политически ядра, чието наличие вече провокира редица международни инциденти” (59).

Античната политическа и географска мисъл е наследена от мюсюлманския Изток. Огромното значение на природното влияние върху човешката история се подчертава например от арабския историк и философ Абд ар-Рахман Абу Заид Ибн Халдун (1332-1406), който е и активен участник в политическите живот на мюсюлманските държави от Северна Африка.

За Ибн Халдун, основният фактор, определящ влиянието на природата върху обществено-политическия живот, е климатът. Според него, само в страните с умерен климат хората са в състояние активно да развиват културата си, докато жителите на юга (т.е. на страните около екватора) нямат стимул за това, тъй като не се нуждаят нито от здрави жилища, нито от дрехи и получават храната си наготово от природата. От друга страна, жителите на студените северни страни изразходват цялата си енергия за да се сдобият с храна, да си изработят подходящи дрехи, или да си построят жилище, следователно просто нямат време да се занимават с наука, литература и изкуство.

Страница 5

 

Ибн Халдун лансира също собствена теория за историческите цикли, според която в страните с умерен климат най-активна (т.е. движеща) сила в историята са номадите, които физически и морално превъзхождат уседналото население и, особено, жителите на градовете. Именно поради това, според него, номадите периодично завладяват страните с уседнало население, създавайки обширни империи със свои династии. Но след три-четири поколения потомците им губят положителните си качества. Тогава от степите и пустините връхлитат нови вълни номади-завоеватели и историята се повтаря.

В тази, изглеждаща логична, концепция лесно може да се види отражението на същите онези идеи, които през ХХ век оказват влияние и върху школата на руските геополитици – „евразийци”, както и върху теорията на академик Лев Гумильов.

През Новото време, един от първите, заели се със систематичното изследване на взаимната връзка между географията и държавната политика, е френският мислител Жан Боден (1530-1596). В книгата „Метод за лесно изучаване на историята” (1566) той излага възгледите си за обществото, като съвкупност от кръвно-стопански съюзи (семействата), формиращи се независимо от волята на индивида, под влияние на естествената среда. Сред географските фактори, Боден извежда като най-значим климата, приписвайки на неговото въздействие физическото превъзходство на северните народи над южните, както и на планинските над онези, обитаващи равнините. Той насочва вниманието на тогавашните политици и държавници към необходимостта да отчитат в своята административна и законодателна дейност освен социалните, също и климатичните условия. Във възгледите си, Боден (много повече от всички свои предшественици) се доближава до създаването на широка концептуална система на географския детерминизъм. Твърдението му, че мощта и развитието на суверенната държава е в пряка зависимост от природните условия, в която тя съществува, съвпада (по същество) с тезите на съвременните геополитици.

След Боден, проблемът за влиянието на географските фактори върху политиката дълго време остава извън полезрението на философите и политическите мислители. Едва през ХVІІІ век към него се обръща Монтескьо в труда си „За духа на законите” (1748). Подобно на Боден, той поставя ударение върху влиянието на климата, отбелязвайки също и значението на пространството, почвата, културата и икономиката като елементи, формиращи историята. При това Монтескьо не се ограничава с разсъждения за значението на условията на физическата среда, но и директно посочва необходимостта законите на държавата да съответстват на тези условия. С други думи, той включва в концепцията си нормативния елемент, който в появилата се по-късно геополитическа наука (особено в немската геополитическа школа) придобива приоритетно значение. Седемнайстата книга на неговия труд почти изцяло е посветена на анализа на влиянието на климата и топографията върху спецификата на държавното устройство и политическата природа на различните народи, като авторът прави съпоставка в този смисъл между Европа и Азия.

В различни изследвания, посветени на историята на геополитиката, често могат да се срещнат твърдения, че Монтескьо е сред първите, обявили един чисто географски фактор (климатът) за определящ общественото развитие, доказвайки в трудовете си, че географската среда и, най-вече климатът, са решаващата причина за различията във формите на държавната власт и законодателството. Така например, според него: „в страните с горещ климат обикновено цари деспотизъм” (61) . Като основно доказателство за географския детерминизъм на френския философ обикновено се привежда известното му изказване, че„властта на климата е най-първата власт на земята” (62) . Истината обаче е, че Монтескьо никога не е определял климата като фактор, непосредствено влияещ върху обществения живот. Според него, климатът пряко влияе върху физиологичното състояние на организма и, преди всичко, върху психологията на човека, а чрез нея (т.е. опосредствано) и върху обществените и политически явления. Тъкмо тази особеност му дава правото да заяви, че „малодушието на народите, обитаващи страни с горещ климат, винаги ги е водело до робство, докато мъжеството на народите от страните със студен климат им е помагало да съхранят свободата си” (63) . Всъщност, това е първият опит, с помощта на вулгарния географски детерминизъм, да се обяснят различните форми на държавно управление.

По-късно това схващане на Монтескьо е заимствано от някои германски геополитици. Наистина, за изходна точка те използват не климата, а т.нар. „жизнено пространство”, като влиянието му върху човешката психология бива механично пренесено от чисто физиологичната в социалната сфера.

Последният забележителен представител на френската географска школа в обществената мисъл на ХVІІІ век е Ан Робер Жак Тюрго (1727-1781) – философ, икономист и висш държавен чиновник (през 1774-1776 той е генерален финансов контрольор на Франция).

През ХІХ век, школата на географския детерминизъм постепенно се премества в Германия, където получава най-мащабното си развитие на границата между ХІХ и ХХ век. Сред основоположниците и са Александър фон Хумболд и Карл Ритер, които поддържат тезата за тесните взаимоотношения между човека, държавата и обкръжаващият ги свят на природата. Техен непосредствен предшественик и учител (и един от първите немски учени, значително допринесли за развитието на географския детерминизъм) е Йохан Готфрид Хердер (1744-1803). Според него, движеща сила на цивилизацията са определени външни и вътрешни фактори. Към външните той причислява физическата природа и, на първо място, такива нейни елементи като климата, почвата и географското положение.

Последовател на Хердер е Карл Ритер (1779-1858), един от водещите представители на германската научна школа на географският детерминизъм. Той смята за безспорен факт, че пътят на развитие на народите се определя от околната среда, чиято съществена част са природните условия. Според него, и самата Земя, и всичко на нея, е дело на божественото Провидение. Следвайки античните автори, както и непосредствените си предшественици Хердер и Хеерен, Ритер стига до извода, че „Европа дължи своя благоприятен климат и умерения характер на годишните времена на ограничеността на собственото си пространство” (64).

Именно от Ритер са заимствани схемите и конструкциите, с които впоследствие си служи и Ратцел, развивайки своята политическа география. Ритер, в частност, разработва йерархичната система на регионално делене на света в рамките на единното глобално пространство. Той разделя земята на сухопътна (континентална) и водна (морска) полусфери. Границата между тях, Ритер представя като голям полукръг, минаващ в Южна Америка през Перу, а след това през южната част на Азия. В рамките на континенталната полусфера той очертава два големи региона: Старият и Новият свят. Първият, вследствие на факта, че се простира от изток на запад, се характеризира с определено климатично еднообразие, докато вторият – напротив – поради разположението си от север на юг, се отличава с голямо климатично разнообразие. Това различие, според Ритер, оказва съществено въздействие върху характера на населяващите всеки регион народи и върху техните взаимоотношения, тъй като природата влияе не само върху труда и мисловните стереотипи (Бъкл), нито само върху човешкия морал (Хумболд), но и върху всеки аспект на човешкия живот.

Съвременникът на Ритер Александър фон Хумболд (1769-1859) се основава в изследванията си на огромния емпиричен материал, с който е разполагал, както и на успехите, постигнати от естествознанието по онова време. Той настойчиво лансира тезата, че географията следва да дава цялостна картина на обкръжаващия ни свят и да служи на конкретните социални, политически и икономически цели на човека. Хумболд е сред първите, отказали се от хорологичното разбиране на същността на географията, подчертавайки комплексния и в същото време цялостен характер на нейния обект. С трудовете си, той поставя основите на сравнителния метод в географията.

Тясното взаимодействие между човешката цивилизация и природата, както и взаимното им влияние, се подчертават и от други германски философи, сред които са Кант, Хегел и Фойербах.

Така, в лекциите си по география, Имануил Кант (1724-1804) развива тезата за влиянието на физическата география върху „моралната география” (националния характер), политическата география, „търговската география” (икономиката), и „теологичната география” (териториалното разпространение на религиите) на отделните народи.

На свой ред Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831), в своята „Философия на историята” директно посочва зависимостта на историята на различните народи от географските фактори. В специално посветената на това глава от лекциите си по философия на историята, немският философ обяснява с горещия, или излишно студения климат „онези естествени качества на определени страни, които веднъж завинаги ги изключват от световното историческо движение” (66) . Впрочем, Хегел е сред първите в историята на социалната мисъл, съчетаващи социалния детерминизъм с известни елементи на расизъм, твърдейки, че само държавите от Западна Европа и САЩ са носители на исторически прогрес и обяснявайки покоряването на коренните жители на Мексико и Перу от европейските колонисти с това, че индианците „във всички отношения, включително и ръстово, стоят под европейците” (67).

Хегел очертава трите основни, „географски различни типа” земна повърхност така: безводни плата, със степи и равнини; низини и преходни страни, напоявани от реки; крайбрежни страни, разположени непосредствено край морето (68) . С тези три „географски различни типа” той свързва и налагането на един или друг обществен строй. Така, според Хегел, „скотовъдството е характерно за обитателите на високите равнини и плата, докато земеделието – за тези от низините, а търговията и корабоплаването – за тези от крайбрежието (т.е. за третия тип). Той смята, че патриархалната самостоятелност е тясно свързана с първия тип, собствеността и отношенията между господари и роби – с втория, а гражданската свобода – с третия тип” (69) . Тоест, той, де факто, обосновава уж произтичащото от географското положение превъзходство на „морските” над „континенталните” държави.

Страница 6

 

През ХІХ век привържениците на географската школа вече не се ограничават само с изучаване влиянието на климата върху общественото развитие. Успехите на науката и техниката поставят под въпрос доминиращите, но вече остарели, възгледи, наследени от миналото. В общата система на географската школа се създава второ направление, чиито представители се опитват да установят не само значението на климата, но и на плодородието на почвата, влиянието на траспортните магистрали и т.н. върху обществения живот. Ярък изразител на това ново направление е британският учен Хенри Томас Бъкл (1821-1862).

Бъкл, който е професор по география в Лондонския университет, е разностранен учен, чиито трудове ни дават основание да го причислим към привържениците на географската школа, макар и да не е бил типичен неин представител. В книгата си „Историята на цивилизацията в Англия” (70) , Бъкл, допълвайки тезата на Монтескьо за влиянието на климата, лансира идеята за съвкупността на условията на географската среда, влияещи върху обществения живот (71) . В това отношение, той обособява четири основни групи: „климатът, храната, почвата и общата характеристика на природата”. Според Бъкл, ключова роля във възникването на цивилизациите на Древния свят играе плодородието на почвата, а в Европа - климатът (72) . Той обаче не се ограничава с тези компоненти, признавайки например, влиянието на развития човешки разум върху историческия процес и т.н. За разлика от Монтескьо, Бъкл подчертава не ключовото влияние на климата, а това на ландшафта. Определяйки първостепенната роля на географските условия (климата, плодородието на почвата, ландшафта) като стимул на общественото развитие, той, в същото време, подчертава, че достигнатото равнище на икономически просперитет „зависи не от природните блага, а от човешката енергия”, която е безгранична в сравнение с ограничеността и стабилността на природните ресурси (73) . Така, плодородната почва, благодарение на продоволствените излишъци, увеличава народонаселението, което пък (според Бъкл) води до спад в доходите на всеки, зает в производството. На юг храната е по-евтина и изисква по-малко усилия за да бъде получена. Оттук – и огромното население, и бедността на масите, и невероятното богатство на елита. Ландшафтът, чието значение Бъкл винаги подчертава, „въздейства върху натрупването и разпределянето на умствения капитал” (75) . Той разграничава ландшафтите на такива, които провокират въображението (различните разновидности на „разгневената природа”) и ландшафти, помагащи за развитието на разума и логическите действия. Първият тип, според него, е характерен за тропиците и прилежащите им региони. Там са възникнали всички най-древни цивилизации, в които доминиращо влияние имат природните сили. Някои от тях водят до неравномерното разпределение на богатствата, други пък – до „неравномерното разпределяне на умствената дейност, концентрирайки вниманието на хората към предметите, разпалващи воъбражението... ето защо, разглеждайки световната история като единно цяло, виждаме, че в Европа доминира подчиняването на природата на човека, докато извън нея – подчиняването на човека на природата” (76).

За основател на географската школа във френската социология се смята Фредерик Пиер Гийом Льо Пле (1806-1882) – икономист и социолог, професор, сенатор (по времето на Наполеон ІІІ), създател на Международното дружество за практическо изучаване на социалната икономика и издател на вестник „Социална реформа”.

Френската социално-географска школа е толкова популярна, че оказва влияние дори върху естетиката – така историкът Жан Батист Дюбо (1670-1742) създава т.нар. „теория за средата”. Според Дюбо, климатичните условия са основен фактор за развитието на изкуството в една страна. Монтескьо, който също се придържа към тази теория, смята за такъв фактор икономическата и социална среда, които на свой ред се обуславят от географската среда и климата. Иполит Тен (1828-1893) разширява понятието „среда” ( milieu ), разглеждайки последната като съвкупност от различни фактори. Това, от една страна, са постоянните климатични и географски условия на конкретната страна, а от друга – спецификата на расата, държавното устройство и „моралната температура”, или „състоянието на умовете и нравите” на една или друга епоха. Географската среда определя дори характера на живопистта, който е „линеен” на юг и „колористичен” – на север.

Изучавайки социалните условия на живот на различни групи селско население през 80-те години на ХІХ век и сравнявайки бита на миньорите и фабричните работници от различни страни (например Франция и Русия), френският социолот Едмон Демолен (1852-1907), лансира идеята за създаването на специфично направление в социологическата наука (той го нарича „социография”), което да изучава влиянието на локалните условия на живот върху формирането на различните „обществени типажи”.

Социографията е социологическа дисциплина, анализираща географския аспект на социалния живот на конкретните обществени групи: териториалната им диференциация, пространственото им разпространение и влиянието на човешката дейност върху околната среда. Близък по смисъл термин е въведен през 1913 от Р.Щейнмиц, който предлага социографията, или „социалната география, да се отдели като самостоятелна научна дисциплина, която, обратно на абстрактно-теоретичната социология, да дава пълно описание на народния живот през една или друга епоха. Социогеографията се формира под влияние на географското направление във френската социология, като един от първите и представители - Видал дьо ла Бланш, вижда целта на социалната география в анализирането на ландшафта, представяйки го като „отворена книга”, позволяваща да се очертае начина на живот на едни или други човешки общности.

Съществен принос в социогеографията внася Амстердамската социологическа школа, чиито представители, критикувайки географския детерминизъм, поставят основния акцент върху изследването на връзките между социологията и географията. Според тях, основна задача на социогеографията е да изучава географския контекст на живота на социалните групи, тъй като разликата между нея и ландшафната география е, че последната изучава не въпросните групи, а именно ландшафта. Луи Февр обръща внимание на разликата между социалната морфология, изучаваща географски изразеното социално състояние, и географията, анализираща човешкото въздействия върху географската среда. Според други учени, принадлежащи към същата школа, макар че социогеографията (подобно на социологията) изучава активността на социалните групи, неин предмет е екстериоризацията на човешката дейност в предметите на ландшафта. Тоест, като не се ограничава с изследване на човешкото влияние върху природния ландшафт, социогеографията се занимава и с проблемите на социалното пространство, отношенията между населението и обитаваната от него територия, зависимостта на социалния живот от обкръжаваща ни природа, влиянието на усвояването на природата върху връзките вътре в общността или между отделните общности, както и отношението между човека и пространството и ролята на пространствено-географските фактори в социалния живот.

В края на ХІХ век възход бележи и руската школа в географския детерминизъм. Така, според историка Борис Чичерин (1828-1904), огромната територия на Русия и слабата и населеност, природното еднообразие и постоянните заплахи от външна агресия обуславят жизнената необходимост от силна централна власт. На свой ред, Сергей Соловьов (1820-1879) посочва, че обединяването на руските земи и формирането на мощна, централизирана държава около Москва е обусловено от спецификата на нейната география и природа. В природно-климатичните условия на централното пространство на Русия Соловьов вижда и решаващия фактор, повлиял върху характера на дейността и формата на организация на нейното население. Според него, естествената причина за изоставането на Русия от Западна Европа са неравностойните начални условия, в които се развиват едната и другата. Така, на руснаците се налага да водят жестока борба за оцеляване и, в истинския смисъл на думата, да си извоюват необходимото жизнено пространство от природата. Което пък налага специфичен отпечатък върху целия им начин на живот (77).

Идеите на геогрофския детерминизъм оказват силно влиняие и върху друг голям руски историк - Василий Ключевский (1841-1911), според който: „изучавайки историята на един народ, неминуемо се сблъскваме с една сила, която държи в ръцете си люлката на всеки народ – природата на собствената му страна” (78).

Но най-виден представител на руската географска школа в социологията безспорно е Лев Мечников (1838-1888), в чиито основен труд „Цивилизациите и великите исторически реки – географска теория за развитието на съвременното общество” се твърди, че водните пътища са своеобразен синтез на географските условия и оказват далеч по-голямо влияние върху общественото развитие, отколкото другите компоненти на средата. Според това, дали в основата на една цивилизация стои река, море, или океан, Мечников разделя човешката история на три периода:

• речен, обхващащ четирите древни цивилизации (Египет на Нил, Месопотамия на Тигър и Ефрат, Индия на Инд и Ганг и Китай на Янцзъ и Хуанхъ), чиито отличителни черти са деспотизмът и робството;

• средиземноморски, или средновековен (от основаването на Картаген до Карл Велики), характерни за който са крепостническата система и олигархичните или феодални федерации;

• океански, обхващащ Новото време (т.е. след откриването на Америка) – според Мечников този период тепърва ще се разгръща, като в него трябва да се реализират идеите за свободата, равенството и братството.

Така, на границата на ХІХ и ХХ век, търсенията и постиженията на научната мисъл както в Западна, така и в Източна Европа подготвят благодатната почва за появата на една нова научна дисциплина – геополитиката, изучаваща не толкова влиянието на околното пространство върху хората, колкото възможностите на човека да контролира и управлява това пространство в съответствие със собствените си цели и интереси.

Страница 7

 

Бележки:

1 Kjellen R . Die politische des Weltkrieges . — Lpz . — 1916. — S . 2.

2 Haushofer K . Weltpolitik von heute . — B . — 1934. — S . 21, Fubnote.

3 Bausteine zur Geopolitik. — B. — 1928. — S. 27.

4 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 5. — S. 301.

5 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1924. — H. 4. — S. 268; 1924. — H.8. — S. 470; 1944. — H. 1—2. — S. 22.

6 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 5. — S. 334.

7 №.: Zeitschrift fur Geopolitik. — 1944. — H.l/2. — S. 20.

8 Haushofer A. Allgemeine politische Geographic und Geopolitik. — Heidelberg . — 1951. —Bd. I. — S. 16.

9 Hoffmeister J. Worterbuch der philosophischen Begriffe. — Hamburg . — 1955. — S. 259.

10 Kristof, Ladis K.D. The Origins and Evolution of Geopolitics // The Journal of Conflict resolution. — 1960. —Vol. IV. — № 1 (March). — P. 36—37.

11 Макиавелли H. Государь // Макиавелли H. Избранные сочинения. — M.:

Художественная литература , 1982. — С . 303—310; Mosca G. Histoire des doctrines politiques depuis 1'antiquite jusqu'a nos jours. — Paris : Payot, 1936. — P. 110, 122, 126.

12 Dhoquois G. Critique du politique. — Paris : Anthropos, 1983. — P. 220—221; Duquit L. Traite de droit constitutionnel. — Paris : Fontemoing & Cie , 1928. — T.2: La theorie generate de 1'etat. — P. 1: Elements, fonctions et organes de 1'etat. — P. 51—59.

13 Еллинек Г. Общее учение о государстве. — С-Пб.: Изд. Юрид. Кн. Магазина Н.К. Мартынова, 1908. — С. 54.

14 Данилевский Н.Я. Россия и Европа. Взгляд на культурные и политические отношения славянского мира к Германо-Романскому. — С-Пб.: Н.Стахова, 1895. — С.72; Soja E . W . A paradigm for the geographical analysis of political systems // Cox K . R ., Reynolds D . R ., Rokkan S . Locational approaches to power and conflict .— New York : Halsted Press Division, 1974. — P. 178.

15 Claval P. Geographic humaine et economique contemporaine. — Paris : PDF, 1984.—P. 217.

16 Schaffer O. Die Stellung der Geopolitik im Wissenschaftsganzen Anzliger // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1941. — № 42. — S. 44—45.

17 Haushofer K. Grundlagen, Wesen und Ziele der Geopolitik. Bausteine zur Geopolitik. — B. — 1928. — S. 55.

18 Kasperson R., Minghi J. The Structure of Political Geography. — Chicago : Aldine, 1969.

19 Cox K.R., Reynolds D.R., Rokkan S. Locational Approaches to Power and Conflict. — N.Y.: Halsted, 1974.

20 Blij H.J. de. Systematic Poilitical Geography. —N.Y.: Wiley, 1973.

21 Cohen S. В ., Rosental C.D. A Geographical Model for Political Systems Analysis // Geographical Review. — 1971. — Vol. 61. — № 1. —P. 5—31.

22 Fielding G.J. Geography as Social Science. — N.Y.: Wiley, 1974.

23 Pounds N.J.G. Political Geography. —N.Y.: McGraw-Hill, 1972.

24 Prescott J.R.V. Political Geography. — N.Y.: McGraw-Hill, 1972.

25 Berry B.J.L., Cohen S. В ., Minghi I National Research Council Ad hoc

Committee on Geography. Studies in Political Geqgraphy // The Science of Geography. — Washington : National Academy of Sciences, 1965. — P. 31—44.

26 Brann S., Yanarella E. Toward a humanistic political geography. Studies in Comparative International Development. — 1987. — Vol. 22. — № 2. — P. 3—86; Knight D.B. Humanistic political geography? //Humanism and Geography /Mackenzie S., ed. — Ottawa : Carleton University Press, 1986; Sack R.D. Human Territoriality: Its Theory and History. — Cambridge : Cambridge University Press, 1986.

27 Cohen S. B. The changing geopolitical order // Economic geography. — 1990. — Vol. 66. — № 1. — P. 1—19.

28 Короткое Г.И. Агрессивный характер военной доктрины США // География

милитаризма / Редколл.: М.М. Кирьян и др. — М.: Мысль, 1984. — С. 61.

29 Brzezinski Z. After Reykjavik : What Reagan should do // U.S. News & World Report, — 1986. —VIOL —№ 18. —P. 31—32.

30 Connor W.F. Myths of hemispheric, continental, regional and state unity // Politics and geographic relationships. Toward a new focus. — New Jersey : Prentice-Hall, Inc., 1971. — P. 361; Pounds NJ.P. Political geography. — New York : McGraw-Hill, 1972.— P. 256—258.

31 O'Tauthail G. Political geography of contemporary events VIII: The language and nature of the “new geopolitics” — the case of US EL Salvador relations // Political Geography Quarterly. — 1986. — V. 5. — № 1. — P. 79.

32 Мельников Ю.М. Сила и бессилие: внешняя политика Вашингтона. 1945— 1982 гг . — М .: Политиздат , 1983. — С . 201.

33 O'Tauthail G. Political geography of contemporary events VIII: The language and nature of the “new geopolitics” — the case of US EL Salvador relations // Political Geography Quarterly. — 1986. — V. 5. — № 1. — P. 78.

34 Баранский Н.Н. Вступительная статья к книге “Американская география”// Научные принципы географии: Избранные труды. — М.: Мысль, 1980. — С. 135 — 136.

35 Lacoste Y. An illustration of geographical warfare: Bombing of the dikes of the Red River , North Vietnam // Radical geography: Alternative viewpoints on contemporary social issues. — London : Methuen , 1978. —P. 244—247.

36 Lacoste Y. La geographic, ca sert, d'abord, a faire la guerre. — Paris : Maspero, 1982.— P. 15.

37 Prescott J.R.V. The political geography of the oceans. — Vancouver : David & Charles, 1975.—P. 113.

38 Roucek J. The geopolitics of the Arctic // The American Journal of Economics and Sociology. — 1983. — V. 42. — № 4. — P. 463.

39 Griffiths I. The scramble for Africa : Inherited political boundaries // The Geographical Journal. — 1986. — V. 152. — № 2. — P. 204—206; Pounds N.J.P. Political geography. — New York : McGraw-Hill, 1972. — P. 264, 269—271.

40 Glassner M.I. Political geography of contemporary events VII: The view from the Near Noth — South Americans view Antarctica and Southern Ocean geopolitically // Political Geography Quarterly. — 1985. — V. 4. — № 4. — P. 329—342.

41 Слевич С . Б . Шельф : освоение , использование . – Л .: Гидрометеоиздат . — (977. — С . 44; Hepple L.W. Geopolitics, generals and state in Brazil // Political Geography Quarterly. — 1986. — Supplement to V. 5. — № 4.

42 Дугин А.Г. Основы геополитики. Геополитическое будущее России. — М.:

Арктогея, 1997. — С. 13—14.

43 Разуваев В.В. Геополитика постсоветского пространства. — М. — 1993. — С. 5.

44 Дугин А.Г. Основы геополитики. — С. 92.

45 Grabowsky A. Staat und Raum. — В . — 1928. — S. 17.

46 Grabowsky A. Staatserkenntnis durch räumiiches Denken, “Politik als Wissenschaft”, Festschrif zum 10-jährigen Bestehen der Hochschule fur Politik. — В .— 1930.— S. 37.

47 Bonfils P. Manuel de droit international public. — P. — 1919. — P. 354; същата идея вж : Suret-Canale J. Afrique noire. — P. — 1961. — P. 226.

48 Фостер У.Э. Очерк политической истории Америки. — М. — 1953.

49 Gobineau A. de. Essai sur rinegalite des races humaines. — T. 1. — Paris : Librairic de Firmin Didint Freres, 1883.

50 Чемберлен Х . С . Арийское миросозерцание , 1913; Chamberlain H.S.

Die Grundlagen des neunzehnten Jahrhunderts. — Miinhen: F.BrukmaVm A.-G., 1918. Trste Halfte: Ungekurzte Volksausgabe; Chamberlain H.S. Die Grundlagen des neunzehnten Jahrhunderts. — Miinhen: F.Brukmann A.-G., 1918.

51 Моджорян Л . А . Геополитика на службе военных авантюр . — М .: Международные отношения , 1974. — С . 11; Braud Ph., Burdeau F. Historie des idees politiques depuis la Revolution. — Paris : Montchrestien, 1983. — P. 247—248; Chase A. The legacy of Maltus: The social costs of the new scientific rasisme. — New York : Knopf, \1077. — P. 448,455, 666; Shirer W.L. The rise and the fall of the Third Reich. A history of Nazi Germany. — New York : Simon and Schusler, 1960. — P. 103—109.

52 Davis F.J. Minority-dominant relations: A sociological analysis. — Arlington Heights : AHM Publishing Corporation, 1978. — P. 123.

53 Виж : Zeitschrift fur Geopolitik. — 1924. — № 1. — S. 127, 134, 177.

54 Shepers H.J. Geopolitische Grundlagen der Raumordmmg im Dritten Reich // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — № 3. — S. 20—21.

55 Ktihn. Uber derm Sinn des gegcnwertiges Krieg // Zeitschrift fur Geopolitik — 1940. — № 17. —S. 60—61.

56 Виж: Поздняков Э.А. Геополитика. — М.: АО “Прогресс” — “Академия”, 1995.

57 Аристотель. Политика. Кн. вторая, VII, 2 // Аристотель. Сочинения в 4-х томах. Т.4. — М. — 1984. — С. 434—435.

58 Цит . по Cohen S.B. Geography and Politics in a Divided World. — L. — 1964.— P. 30—31.

59 Gottmann J. The Political Partitioning of Our World. An Attempt at Anlysis // Politics and Geographic Relationships. Toward a New Focus. Ed. by W.A. Douglas Jackson and Marwyn S. Samuels. — N.Y. — 1971. — P. 269.

60 Виж: Монтескье Ш.Л. Избранные произведения. — М. — 1955. — С. 168.

61 Ibid — С. 215.

62 Монтескье Ш.Л.. О духе законов. — СПб. — 1900. — С. 140.

63 Монтескье Ш.Л.. Избранные произведения. — М. — 1955. — С. 387.

64 Риттер К. Европа. — М. — 1864. — С. 9.

65 Гумбольдт А. фон. Космос. T.I. — СПб. — 1866. — С. 51.

66 Гегель Г.В.Ф. Сочинения. Т. VIII. — М.-Л. — 1935. — С. 76.

67 Ibid — С. 78.

68 Виж: Гегель Г.В.Ф. Сочинения. T.V1II. — С. 84.

69 Ibid — С. 95.

70 Bucle H . M . History of Civilisation . — 1874. (Русское издание Павленкова. — СПб.— 1895. —С. 16.)

71 Аналогичние тези, например, в САЩ развиват Хелън Симпъл в своте книги “Американскате история и нейните географски условия” (1903), “Влиянието на географската среда” (1911); Ълсуърт Хънтингтън в книгите си “Экономическа и социална география”, “Основните източници на цивилизацията”, “Цивилизация и климат” (1924). Във Франции — Брюн и Видал дьо ла Бланш и др. Под влияние на тези трудове в США, например, въпросните концепции дори формират цяло направление, известно като «енвайърментализъм» (от англ. еnvironment — околна среда).

72 Виж: Бокль Г.Т. История цивилизации в Англии. — СПб. — 1986. — С. 16—20.

73 Бокль Г.Т. История цивилизации в Англии. — М. — 1906. — С. 18.

74 Ibid .

75 Бокль Г.Т. Указ. соч. — С. 45.

76 Ibid — С. 58.

77 Виж : Соловьев С.М. История России. Кн.1. — М. — 1959. — С. 76—78.

78 Ключевский В.О. Курс русской истории // Ключевский В.О. Сочинения в 9т. Т. 1, М. 1987. С. 63.

* Авторът е ръководител на Центъра за правни експертизи в Москва, автор на няколко книги по геополитика. Това е първата от серията статии на различни автори, посветени на фундаменталните понятия в геополитическата наука.

{rt}