22
Пон, Юли
22 New Articles

Китайската геостратегия и новата карта на света през ХХІ век

брой2 2006
Typography

Сред основните черти на традиционната китайска култура е нейната цялостност. А най-важният елемент в цялостното възприемане на света, както и на основаващите се на него действия, е понятието за „принципа” (Ли) . Според мнозина специалисти по Изтока, в традиционен Китай теорията и практиката на държавното управление, политиката, икономиката и военната стратегия се базират на същите принципи, на които живописта или поезията. На пръв поглед, всичко това няма пряка връзка с такава сфера от дейността на съвременната държава, каквато е външната политика. Традиционното наследство едва ли би могло да се прояви непосредствено в директивите и указанията на едно или друго министерство, в сключените договори и споразумения, или в начина на водене на преговори, макар че напоследък се появиха доста анализи, обясняващи успехите на днешен Китай тъкмо с неговата историческа специфика – например с успешното вписване на конфуцианския архетип в деловото поведение на съвременните китайци.

Тоест, все пак си струва при анализите на съвременните международни отношения, касаещи Китай, да използваме (макар и внимателно) някои теоретични категории от традиционната китайска философия, отчитайки и обстоятелството, че качествените промени от края на ХХ и началото на ХХІ век в положението на Китайската народна република на международната сцена имат относителен характер. Именно поради това следва да очертаем някои общи принципи, които според мен ясно могат да се проследят във външната политика на днешен Китай, макар че корените им са дълбоко в китайската традиция и отразяват взаимната връзка между стратегия, политика и практика, както и различните нива в йерархията и организацията на политическото управление. В същото време, тези принципи са въплътени в реалните ситуации, отразяващи сблъсъка на съвременната китайска действителност с отварянето на страната към външния свят. Благодарение на тях, се оформя достатъчно ясна организационна система на адаптиране към реалностите на международната политика, която тук ще се опитам да представя само в най-общи линии. Ще започна с принципа за „опора на собствените сили”, т.е. една постановка на стратегическо равнище, която органично е свързана с понятието за държавен суверенитет. При това, самата категория „опора” е твърде близка до фундаменталното в китайските философски системи понятие Дао (път, съдба). Очертаването на този принцип може да се проследи в провъзгласения от ХІІ конгрес на Китайската компартия (1982) политически курс на „независимост и самостоятелност”, който впоследствие се трансформира в теоретичен фундамент, обосноваващ вътрешната и външна политика на страната.

Вторият принцип е „съвместимостта, която не противоречи на единството”, или както го обозначават самите китайци – „две в едно”. Тази постановка е ориентирана непосредствено към практиката, което е изключително важно, понеже практиката се разглежда и като един от критериите за истина. Конкретното оформяне и приложение на принципа за съвместимостта в сферите на външната политика и международната икономика ясно може да се проследи през целия период от началото на 80-те години на миналия век до днес. Като една от версиите на този принцип е управленският алгоритъм „да отпуснеш – да притиснеш (т.е. да регулираш)” или „да съживиш – да приведеш в ред”.

Третият принцип, който следва да изведем, е т.нар. „срединност” и той ясно може да се проследи в териториалното (геометрично) измерение на икономическия и политически курс, следван от Китай. Съгласно този принцип, централните райони на страната, столицата, както и самият Китай, разглеждан като „срединна държава” спрямо своите съседи, продължават да се смятат за носители на главните ценности, но не задължително и на богатството. „Срединността” съвсем естествено предполага наличието на един, единствен център за управление на икономиката, както и йерархични взаимоотношения с регионалните столици и райони. При това, поради ръста на икономическата диференциация на провинциите, ролята на центъра в решаването на редица въпроси допълнително нараства.

Тук следва да се отбележи, че след създаването на Китайската народна република се възражда и традиционната китайска външна политика, целяща да утвърди схемата на „срединната азиатска държава”, заобиколена от страни-васали. Китайската геостратегия в Азиатско-тихоокеанския регион, повтаряйки „триъгълната конфигурация” на страната, за която споменах по-горе, има три основни направления – към Югоизточна Азия, на Северозапад и на Североизток. По тези направления се реализира и китайската икономическа и демографска експанзия. Така, съвременен Китай, като истинска „срединна държава”, структурира геополитическото пространство по следния начин:

- вътрешно поле (територията на сегашната Китайска народна република - КНР, без присъединените през последните години Хонконг и Макао);

- гранично поле (Тайван, Хонконг, Макао)

- кръстопътно поле (централноазиатските държави, Сибир и Далечният изток, принадлежащи на Русия);

- тотално поле (азиатските „социалистически” държави – Лаос, Виетнам, Северна Корея и Монголия).

Разбира се, китайската политика и стратегия не се изчерпва с посочените по-горе принципи. В тази връзка, си струва да отбележа, че в анализите, посветени на Китай, е необходимо да се отчитат не само официалните външнополитически постановки, но и скритите зад тях механизми и сметки. Без това е невъзможно да се разбере правилно развитието на китайската външна политика през втората половина на ХХ век, характеризиращо се с драматични промени във външнополитическия курс, включително и появата на редица нови фундаментални постановки, чиято същност продължава да се дискутира, както в самия Китай, така и извън него.


 

Сега нека се върнем малко назад, към историята на създаването на геополитическите „кодове” на Китай в епохата след Втората световна война. Тук ще отбележа, че под геополитически „кодове” обикновено се разбира целия набор от стратегически предпоставки, от които едно правителство изхожда, по отношение на другите държави, при формиране на своята външна политика. Тези кодове действат на три нива – местно, регионално и глобално. С кодове на местно ниво, които се формират от оценките за съседните държави, разполагат всички, без изключение, страни в света. Кодовете на регионално ниво се създават от правителствата на регионалните сили (или на държавите, претендиращи да станат такива), опитващи се да разпространят влиянието си отвъд своите непосредствени съседи.

Основното съдържание на глобалните кодове (особено след 60-те години на миналия век, т.е. след началото на „ерата на балистичните ракети”) се определя от наличието на ядрено оръжие у съответната държава. Тук следва да отбележим, че специфичният статут на страни като САЩ, Русия, или Китай, до голяма степен се основава на големите им запаси от ядрени оръжия. Именно опирайки се на този факт, Китай демонстрира концептуалната си независимост по въпросите на вътрешната и външната политика. Появата на КНР заложи своеобразна „вътрешна пружина” в механизма на развитие на военно-политическата ситуация и постави началото на формирането на геополитически код на местно ниво. Последното, на свой ред, означаваше курс към присъединяването на Хонконг, Макао и Тайван, в съответствие с геополитическата програма, лансирана от Мао Цзе-дун.

През 60-те години на миналия век пък се формира регионалният геополитически код на Китай. В геополитическата концепция на Мао Цзе-дун от онази епоха се говори не само за разделянето на света на „свръхдържави” (САЩ и СССР) и за наличието на междинна зона, в която влизат развитите капиталистически държави и вървящите по техния път страни, но и за разширяването на революционните войни, подкрепяни от Пекин. Тогавашното китайско ръководство разглежда Африка, Азия и Латинска Америка като плацдарм за успешна реализация на концепцията си за революционните войни.

Практиката обаче, показа нейната нежизнеспособност. Което е доказателство за наличието на конфликт между регионалния геополитически код на Китай, позволяващ му да си съперничи с Индия и редица други държави в един по-широк, азиатска мащаб, и глобалния геополитически код, който по онова време е в стадия на формирането си. Струва си да отбележа освен това, че концепцията за революционните войни е планирана да въздейства по-скоро върху самите китайци, а не толкова върху световната общност. Тоест, сблъскваме се с един от съществените практически резултати от възприетата в комунистически Китай традиционна догма за специфичното място на страната в обкръжаващия я свят, а именно – използването на външнополитическата доктрина за чисто вътрешни цели – укрепване ролята на Комунистическата партия в китайското общество. Тъкмо това цели и декларирането на водещата роля на КНР сред постколониалните държави, както и стремежът да се открият колкото се може повече чисто формални доказателства за признаването на тази и роля. Така можем да си обясним и факта, че в онази епоха китайското ръководство не се безспокои особено за това, доколко създадената от самото него представа за международното положение на Китай съответства на реалността. Достатъчно е тя да се възприема като реалност вътре в самия Китай.

На границата на 60-те и 70-те години на ХХ век се формира и глобалният геополитически код на Китай, което е свързано със създаването на национални ракетно-ядрени сили. Именно през този период, председателят Мао лансира геополитическата концепция за „трите свята”, която по-късно се трансформира в концепция за борбата между „световния град” (т.е. всички развити държави) и „световното село” (т.е. развиващите се страни, начело с Китай). Но едва на границата на 70-те и 80-те години на миналото столетие, натрупвайки значителна ракетно-ядрена мощ, Китай действително се превърна в глобална държава, което бе и причината Пекин да премине от „отбрана” към „настъпление” по всички геостратегически направления, целящо утвърждаването на страната като водеща световна сила. При това, геостратегията на съвременен Китай, се базира на концепцията за „стратегическите граници и жизненото пространство”, която обосновава необходимостта от постепенно разширяване на сферата на гарантирано политическо, икономическо и военно влияние на КНР в Азиатско-тихоокеанския регион. Тази концепция не изключва използването на военна сила или пък заплахата за използването и в интерес на Китай, и е своеобразно продължение на геополитическата програма на Мао Цзе-дун.

Неговият наследник Дън Сяо-пин лансира концепцията за „мира и развитието”, в която са очертани основните световни проблеми – проблемът за мира (т.е. за отношенията между Изтока и Запада) и икономическите проблеми (т.е. за развитието и отношенията между Севера и Юга). Според тази концепция, основна външнополитическа цел на съвременен Китай е борбата за създаване на благоприятни международни условия за решаване на задачата за модернизацията на КНР. А политиката, базираща се на нея, става известна като „независимост и самостоятелност” и, както вече отбелязах, е практическа реализация на принципа за „опора на собствените сили”. Засега, поне официално, не се предвижда членството на Китай в каквито и да било военно-политически съюзи с останалите водещи световни държави. Но, използвайки собствения си потенциал от стратегическа култура – включително триадата „дезинформация, дезорганизация и оперативна дезориентация на противника”, китайската геостратегия се реализира незабележимо и дори потайно, в пълно съответствие с древната максима, според която „черното, постепенно преминава в бяло и обратно”. Макар че и до днес Пекин не се е отказал от териториалните си претенции към съседните държави, основно средство за реализация на геополитическата му концепция е „мирната геополитическа експанзия”, която е най-вече демографска. Този факт е от особено значение, отчитайки не само колосалните темпове и мащаби на нарастване на китайското население, но и специалната политика на Пекин спрямо т.нар. „хуацяо” (т.е. китайската диаспора, пръсната в десетки държави по света, включително и в България). От края на ХХ век насам, „хуацяо” продължават да играят ключова роля както за задълбочаване на икономическите трансформации в самия Китай, така и за разпространяването на политическото му влияние в света. Механизмът на демографската експанзия, чрез която се осъществява разширяването на китайското жизнено пространство, действа по следния начин:


 

- като демографска експанзия в пространство, контролирано от друг народ, извършвана по всякакъв повод и при всякакви условия, дори ако за това е необходим формален отказ от собствената националност (т.е. деидентификация);

- като формиране на мощна диаспора и създаване на механизми за влияние върху културния и икономически живот на съответния чужд народ, развитие на теорията за единството на народа или на „родствените връзки” между него и китайската нация, установяване на „прозрачни граници” с историческата родина (т.е. с Китай), целящо укрепване на културните и икономически връзки;

- като овладяване, с помощта на историческата родина, на политическия живот на чуждия народ и превръщането му в послушен инструмент на процеса на „обединяване” на китайската диаспора и ликвидиране на формалните граници.

Тук ще отбележа, че освен постепенната, макар и интензивна, икономическо-демографска експанзия, не може да се изключи и възможността от неконтролирана от китайските власти масова „катастрофална миграция” към някои съседни държави и, най-вече, към слабозаселените източни региони на Русия. Не предизвиква съмнение, в частност, фактът, че сегашното затопляне на земния климат може да доведе до продължителна суша в междуречието на Янцзъ и Хуанхъ, последвана от масов глад, който пък да провокира несанкционирано мащабно преселение на десетки милиони китайци на Север. Да не забравяме, че най-големите военно-политически сътресения на световните империи (арабската експанзия, кръстоносните походи, монголските завоевания през ХІІ-ХV век, или европейската колониална експанзия през ХVІ-ХІХ век) са предизвикани именно от масовите преселения на народите. Дефиницията на Клаузевиц за войната, като продължение на политиката със силови средства, дълго време доминира в общественото съзнание. То обаче е валидно повече за началото на ХІХ век, когато в европейската история бива изчерпан потенциалът за бърз демографски ръст. Но и днес редица западни анализатори посочват, че военно-политическите аспекти на демографския взрив от последното десетилетие на ХХ век не са докрай осъзнати от редица страни, което обаче не важи за Китай. Още Дън Сяо-пин отбелязва, че при евентуалното възникване на политическа нестабилност в Китай, 500 хиляди китайци ще емигрират в Хонконг, 10 милиона – в Тайланд, а 100 милиона – в Индонезия (чието население днес е над 221 млн. души). Дън тактично е премълчал, колко милиона биха се насочили към Сибир, руския Далечен изток, Виетнам или на Запад (включително в Европа и Северна Америка). Проблемът на Китай е, че ресурсната му обезпеченост е значително по-ниска, отколкото е средната за света. Според самите китайски учени, тя е, както следва: „територия на човек от населението – 1/3 от средната за света, пасища – ?, гори 1/9, площ на водните басейни – ?. Ако пък направим сравнение само със САЩ, показателите ще се окажат още по-ниски. Така на един китаец се пада 8 пъти по-малко земя и 9 пъти по-малко гори, отколкото в Съединените щати. А, отчитайки сегашната производителност на труда в Китай, това неизбежно ще изостри и без това напрегната ситуация в екологичната и ресурсната сфери”.

Важно е да не забравяме и, че ресурсите за развитие в Китай, до голяма степен, са изчерпани. И излишното население просто е принудено да напуска страната.

От казаното дотук следва, че проблемът за границите в китайската геостратегия, на фона на осъществяваната икономическа и демографска експанзия, не е чак толкова остър, колкото си мислят мнозина. Това обаче не означава, че в перспектива Китай няма да реши да използва сила за разширяване на жизненото си пространство, или по-скоро за да закрепи юридически резултатите от демографската си експанзия. Тоест, китайският военен фактор няма да бъде изнесен извън „границите” на бъдещите геополитически трансформации в Азиатско-тихоокеанския регион и в света, като цяло. Доколкото, съгласно теорията за „преходното влияние” на Дж. Куглър и А.Органски, неравномерното икономическо развитие и свързаната с него промяна в разпределението на военната мощ, по правило, водят до война за лидерство, която обикновено се стартира или от хегемона (днес това са САЩ), с цел да попречи на овладяването на лидерските позиции от своя съперник, или пък от въпросния съперник (т.е. от Китай). Затова не е случайно, че според Самюъл Хънтингтън, най-вероятният район, където може да започне трета световна война, е Южнокитайско море.

Съобразявайки се със съвременната стратегическа ситуация, Китай промени военната си стратегия, преориентирайки своите въоръжени сили от северното към южното направление. При това, акцентът се поставя върху развитието на военно-морските и военно-въздушни сили и реализацията на целенасочена стратегия за усвояването на максимално количество високи технологии в ракетно-космическата и ядрената сфери (с посредничеството и подкрепата на Русия), както и в информационните технологии (с дискретно американско участие). През 1987 Китай повдигна въпроса за правата си върху архипелага Спратли, лансирайки тезата, че островите му принадлежат от хилядолетия. На следващата година китайската армия окупира остров Хайкан, като го обяви за специална икономическа зона и изгради там собствена военно-морска база. През 1992 пък бе приет „Закон за вътрешното море и прилежащата зона”, като юридическо основание за завземане на островите в Южнокитайско море.


 

Присъединявайки се през 1996 към Конвенцията на ООН по морско право, Пекин седем пъти (т.е. с 2,5 млн.кв.км) разшири икономическата си зона в Южнокитайско море. Базирайки се на геополитическата концепция за „стратегическите граници и жизненото пространство”, китайските военни теоретици твърдят, че локалните войни са единствените възможни както днес, така и в бъдеще, защото с тяхна помощ може да бъде предотвратено натрупването на остри противоречия, способно да доведе до избухването на световна война. Те, освен това, допускат, че през първите десетилетия на ХХІ век Китай (при появата на стратегически усложнения и препятствия пред гарантирането на „законните му права и интереси в Азиатско-тихоокеанския регион”) може да участва в редица локални войни и въоръжени конфликти по целия периметър на своите граници, причини за които, според мен, могат да станат:

- изостряне на проблема с независимостта на Тайван, което да доведе до сериозна военна конфронтация между Китай и САЩ;

- формирането на съюз между Русия, Европа и САЩ, насочен против сигурността на Китай, което би могло да тласне последния към контрадействия с всички негативни последици от това за руския Далечен изток и за Централна Азия;

- китайската реакция срещу евентуални опити на руските власти да преустановят със сила китаизацията на Далечния изток, което да провокира стремеж за разширяване на „жизненото пространство” за сметка за „загубените в миналото китайски земи”. Тоест, евентуалната китайска агресия би била насочена срещу непосредствените и най-близки съседи.

Повечето анализатори, отделяйки голямо внимание на действията на Пекин в Азиатско-тихоокеанския регион, както и в света, като цяло, констатират, че растящата китайска мощ се основава върху транснационалното взаимодействие между капитала на самата КНР, на китайските „нови индустриални страни” (към които се причисляват Тайван, Хонконг и вече „китаизираният” Сингапур) и на китайската диаспора, което пък води до оформянето на „огромна нова икономическа зона” от Пекин до Джакарта. Според руския специалист по Китай Олег Рахманин, създаването и ще бъде пряк резултат от следваната от китайците „стратегия на трите триъгълника”. Тя предвижда първоначалното развитие и укрепване на отношенията в т.нар. „малък триъгълник” (Китай – Хонконг – Тайван), след което вниманието се съсредоточава върху заздравяване на сътрудничеството в „средния триъгълник” (Китай – „китаизираните нови индустриални страни” – АСЕАН), а накрая се формира и „големият триъгълник” (Китай – Япония - САЩ). Всичко това свидетелства, че при очертаването на своята геостратегия, Китай се ориентира от чисто геополитическата към една по-скоро геоикономическа парадигма на международните отношения, в чиято рамка се реализира и „стратегията на трите триъгълника”. При осъществяването на подобна стратегия обаче, Китай, отваряйки се към външния свят като икономически субект, в същото време се „затваря” (макар и относително), придавайки на връзките си с външния свят чисто спомагателна роля. Следователно, системността на Китай, неговата външнополитическа и външноикономическа пълноценност и самодостатъчност, ни позволяват да предположим, че и по-нататъшното развитие на тази страна ще запази в значителна степен своята специфика – т.е. ще се основава най-вече на вътрешните и потребности. Едва ли Китайската народна република ще възприеме известните ни постиндустриални модели, макар че в отделни елементи на китайската „система” сходството с тях е значително. Китайската геостратегия се основава върху убеждението, че развитието на света следва обективните закони и неизбежните причинно-следствени връзки, в съответствие с които следва да се формира и външнополитическата стратегия на Китай. В нея липсват елементи на настъпателност и налагане, защото обективните закони (като например идеята за неизбежното формиране на многополюсен свят) съвпадат с китайските стратегически интереси. Тук следва да отбележа, че ако САЩ, в качеството си на световна държава, мечтаят да получат Евразия като „геополитическа награда”, гарантираща им по-нататъшната доминация на планетата, то Китай съвсем реално провежда мощна икономическа и демографска експанзия в Югоизточна Азия и постсъветското пространство. Като в същото време снабдява с модерни оръжия и ракетно-ядрени технологии Иран и други държави, противопоставящи се на американското настъпление в Близкия изток. Тоест, на практика, Пекин постепенно, но настойчиво, изтласква САЩ от азиатския континент. Така Китай съдейства за формирането на многополюсен свят, което според неговото ръководство, е сред основните предпоставки за постигането на стратегическата му цел – да се превърне във водеща световна държава. Неслучайно мнозина анализатори твърдят, че между Китай, Иран и Пакистан вече се е оформил неофициален геополитически алианс, влияещ върху силовия баланс не само в региона, на и в света, като цяло. Тоест, можем да допуснем, че през следващите десетина години, възходът на Азия и на исляма ще провокира гигантски размествания на геополитическата карта на света през ХХІ век, където в обозримо бъдеще най-вероятно ще доминират нови расови и културни сили.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Сред основните черти на традиционната китайска култура е нейната цялостност. А най-важният елемент в цялостното възприемане на света, както и на основаващите се на него действия, е понятието за „принципа” (Ли) . Според мнозина специалисти по Изтока, в традиционен Китай теорията и практиката на държавното управление, политиката, икономиката и военната стратегия се базират на същите принципи, на които живописта или поезията. На пръв поглед, всичко това няма пряка връзка с такава сфера от дейността на съвременната държава, каквато е външната политика. Традиционното наследство едва ли би могло да се прояви непосредствено в директивите и указанията на едно или друго министерство, в сключените договори и споразумения, или в начина на водене на преговори, макар че напоследък се появиха доста анализи, обясняващи успехите на днешен Китай тъкмо с неговата историческа специфика – например с успешното вписване на конфуцианския архетип в деловото поведение на съвременните китайци.

Тоест, все пак си струва при анализите на съвременните международни отношения, касаещи Китай, да използваме (макар и внимателно) някои теоретични категории от традиционната китайска философия, отчитайки и обстоятелството, че качествените промени от края на ХХ и началото на ХХІ век в положението на Китайската народна република на международната сцена имат относителен характер. Именно поради това следва да очертаем някои общи принципи, които според мен ясно могат да се проследят във външната политика на днешен Китай, макар че корените им са дълбоко в китайската традиция и отразяват взаимната връзка между стратегия, политика и практика, както и различните нива в йерархията и организацията на политическото управление. В същото време, тези принципи са въплътени в реалните ситуации, отразяващи сблъсъка на съвременната китайска действителност с отварянето на страната към външния свят. Благодарение на тях, се оформя достатъчно ясна организационна система на адаптиране към реалностите на международната политика, която тук ще се опитам да представя само в най-общи линии. Ще започна с принципа за „опора на собствените сили”, т.е. една постановка на стратегическо равнище, която органично е свързана с понятието за държавен суверенитет. При това, самата категория „опора” е твърде близка до фундаменталното в китайските философски системи понятие Дао (път, съдба). Очертаването на този принцип може да се проследи в провъзгласения от ХІІ конгрес на Китайската компартия (1982) политически курс на „независимост и самостоятелност”, който впоследствие се трансформира в теоретичен фундамент, обосноваващ вътрешната и външна политика на страната.

Вторият принцип е „съвместимостта, която не противоречи на единството”, или както го обозначават самите китайци – „две в едно”. Тази постановка е ориентирана непосредствено към практиката, което е изключително важно, понеже практиката се разглежда и като един от критериите за истина. Конкретното оформяне и приложение на принципа за съвместимостта в сферите на външната политика и международната икономика ясно може да се проследи през целия период от началото на 80-те години на миналия век до днес. Като една от версиите на този принцип е управленският алгоритъм „да отпуснеш – да притиснеш (т.е. да регулираш)” или „да съживиш – да приведеш в ред”.

Третият принцип, който следва да изведем, е т.нар. „срединност” и той ясно може да се проследи в териториалното (геометрично) измерение на икономическия и политически курс, следван от Китай. Съгласно този принцип, централните райони на страната, столицата, както и самият Китай, разглеждан като „срединна държава” спрямо своите съседи, продължават да се смятат за носители на главните ценности, но не задължително и на богатството. „Срединността” съвсем естествено предполага наличието на един, единствен център за управление на икономиката, както и йерархични взаимоотношения с регионалните столици и райони. При това, поради ръста на икономическата диференциация на провинциите, ролята на центъра в решаването на редица въпроси допълнително нараства.

Тук следва да се отбележи, че след създаването на Китайската народна република се възражда и традиционната китайска външна политика, целяща да утвърди схемата на „срединната азиатска държава”, заобиколена от страни-васали. Китайската геостратегия в Азиатско-тихоокеанския регион, повтаряйки „триъгълната конфигурация” на страната, за която споменах по-горе, има три основни направления – към Югоизточна Азия, на Северозапад и на Североизток. По тези направления се реализира и китайската икономическа и демографска експанзия. Така, съвременен Китай, като истинска „срединна държава”, структурира геополитическото пространство по следния начин:

- вътрешно поле (територията на сегашната Китайска народна република - КНР, без присъединените през последните години Хонконг и Макао);

- гранично поле (Тайван, Хонконг, Макао)

- кръстопътно поле (централноазиатските държави, Сибир и Далечният изток, принадлежащи на Русия);

- тотално поле (азиатските „социалистически” държави – Лаос, Виетнам, Северна Корея и Монголия).

Разбира се, китайската политика и стратегия не се изчерпва с посочените по-горе принципи. В тази връзка, си струва да отбележа, че в анализите, посветени на Китай, е необходимо да се отчитат не само официалните външнополитически постановки, но и скритите зад тях механизми и сметки. Без това е невъзможно да се разбере правилно развитието на китайската външна политика през втората половина на ХХ век, характеризиращо се с драматични промени във външнополитическия курс, включително и появата на редица нови фундаментални постановки, чиято същност продължава да се дискутира, както в самия Китай, така и извън него.

Сред основните черти на традиционната китайска култура е нейната цялостност. А най-важният елемент в цялостното възприемане на света, както и на основаващите се на него действия, е понятието за „принципа” (Ли) . Според мнозина специалисти по Изтока, в традиционен Китай теорията и практиката на държавното управление, политиката, икономиката и военната стратегия се базират на същите принципи, на които живописта или поезията. На пръв поглед, всичко това няма пряка връзка с такава сфера от дейността на съвременната държава, каквато е външната политика. Традиционното наследство едва ли би могло да се прояви непосредствено в директивите и указанията на едно или друго министерство, в сключените договори и споразумения, или в начина на водене на преговори, макар че напоследък се появиха доста анализи, обясняващи успехите на днешен Китай тъкмо с неговата историческа специфика – например с успешното вписване на конфуцианския архетип в деловото поведение на съвременните китайци.

Тоест, все пак си струва при анализите на съвременните международни отношения, касаещи Китай, да използваме (макар и внимателно) някои теоретични категории от традиционната китайска философия, отчитайки и обстоятелството, че качествените промени от края на ХХ и началото на ХХІ век в положението на Китайската народна република на международната сцена имат относителен характер. Именно поради това следва да очертаем някои общи принципи, които според мен ясно могат да се проследят във външната политика на днешен Китай, макар че корените им са дълбоко в китайската традиция и отразяват взаимната връзка между стратегия, политика и практика, както и различните нива в йерархията и организацията на политическото управление. В същото време, тези принципи са въплътени в реалните ситуации, отразяващи сблъсъка на съвременната китайска действителност с отварянето на страната към външния свят. Благодарение на тях, се оформя достатъчно ясна организационна система на адаптиране към реалностите на международната политика, която тук ще се опитам да представя само в най-общи линии. Ще започна с принципа за „опора на собствените сили”, т.е. една постановка на стратегическо равнище, която органично е свързана с понятието за държавен суверенитет. При това, самата категория „опора” е твърде близка до фундаменталното в китайските философски системи понятие Дао (път, съдба). Очертаването на този принцип може да се проследи в провъзгласения от ХІІ конгрес на Китайската компартия (1982) политически курс на „независимост и самостоятелност”, който впоследствие се трансформира в теоретичен фундамент, обосноваващ вътрешната и външна политика на страната.

Вторият принцип е „съвместимостта, която не противоречи на единството”, или както го обозначават самите китайци – „две в едно”. Тази постановка е ориентирана непосредствено към практиката, което е изключително важно, понеже практиката се разглежда и като един от критериите за истина. Конкретното оформяне и приложение на принципа за съвместимостта в сферите на външната политика и международната икономика ясно може да се проследи през целия период от началото на 80-те години на миналия век до днес. Като една от версиите на този принцип е управленският алгоритъм „да отпуснеш – да притиснеш (т.е. да регулираш)” или „да съживиш – да приведеш в ред”.

Третият принцип, който следва да изведем, е т.нар. „срединност” и той ясно може да се проследи в териториалното (геометрично) измерение на икономическия и политически курс, следван от Китай. Съгласно този принцип, централните райони на страната, столицата, както и самият Китай, разглеждан като „срединна държава” спрямо своите съседи, продължават да се смятат за носители на главните ценности, но не задължително и на богатството. „Срединността” съвсем естествено предполага наличието на един, единствен център за управление на икономиката, както и йерархични взаимоотношения с регионалните столици и райони. При това, поради ръста на икономическата диференциация на провинциите, ролята на центъра в решаването на редица въпроси допълнително нараства.

Тук следва да се отбележи, че след създаването на Китайската народна република се възражда и традиционната китайска външна политика, целяща да утвърди схемата на „срединната азиатска държава”, заобиколена от страни-васали. Китайската геостратегия в Азиатско-тихоокеанския регион, повтаряйки „триъгълната конфигурация” на страната, за която споменах по-горе, има три основни направления – към Югоизточна Азия, на Северозапад и на Североизток. По тези направления се реализира и китайската икономическа и демографска експанзия. Така, съвременен Китай, като истинска „срединна държава”, структурира геополитическото пространство по следния начин:

- вътрешно поле (територията на сегашната Китайска народна република - КНР, без присъединените през последните години Хонконг и Макао);

- гранично поле (Тайван, Хонконг, Макао)

- кръстопътно поле (централноазиатските държави, Сибир и Далечният изток, принадлежащи на Русия);

- тотално поле (азиатските „социалистически” държави – Лаос, Виетнам, Северна Корея и Монголия).

Разбира се, китайската политика и стратегия не се изчерпва с посочените по-горе принципи. В тази връзка, си струва да отбележа, че в анализите, посветени на Китай, е необходимо да се отчитат не само официалните външнополитически постановки, но и скритите зад тях механизми и сметки. Без това е невъзможно да се разбере правилно развитието на китайската външна политика през втората половина на ХХ век, характеризиращо се с драматични промени във външнополитическия курс, включително и появата на редица нови фундаментални постановки, чиято същност продължава да се дискутира, както в самия Китай, така и извън него.

Страница 2

 

Сега нека се върнем малко назад, към историята на създаването на геополитическите „кодове” на Китай в епохата след Втората световна война. Тук ще отбележа, че под геополитически „кодове” обикновено се разбира целия набор от стратегически предпоставки, от които едно правителство изхожда, по отношение на другите държави, при формиране на своята външна политика. Тези кодове действат на три нива – местно, регионално и глобално. С кодове на местно ниво, които се формират от оценките за съседните държави, разполагат всички, без изключение, страни в света. Кодовете на регионално ниво се създават от правителствата на регионалните сили (или на държавите, претендиращи да станат такива), опитващи се да разпространят влиянието си отвъд своите непосредствени съседи.

Основното съдържание на глобалните кодове (особено след 60-те години на миналия век, т.е. след началото на „ерата на балистичните ракети”) се определя от наличието на ядрено оръжие у съответната държава. Тук следва да отбележим, че специфичният статут на страни като САЩ, Русия, или Китай, до голяма степен се основава на големите им запаси от ядрени оръжия. Именно опирайки се на този факт, Китай демонстрира концептуалната си независимост по въпросите на вътрешната и външната политика. Появата на КНР заложи своеобразна „вътрешна пружина” в механизма на развитие на военно-политическата ситуация и постави началото на формирането на геополитически код на местно ниво. Последното, на свой ред, означаваше курс към присъединяването на Хонконг, Макао и Тайван, в съответствие с геополитическата програма, лансирана от Мао Цзе-дун.

През 60-те години на миналия век пък се формира регионалният геополитически код на Китай. В геополитическата концепция на Мао Цзе-дун от онази епоха се говори не само за разделянето на света на „свръхдържави” (САЩ и СССР) и за наличието на междинна зона, в която влизат развитите капиталистически държави и вървящите по техния път страни, но и за разширяването на революционните войни, подкрепяни от Пекин. Тогавашното китайско ръководство разглежда Африка, Азия и Латинска Америка като плацдарм за успешна реализация на концепцията си за революционните войни.

Практиката обаче, показа нейната нежизнеспособност. Което е доказателство за наличието на конфликт между регионалния геополитически код на Китай, позволяващ му да си съперничи с Индия и редица други държави в един по-широк, азиатска мащаб, и глобалния геополитически код, който по онова време е в стадия на формирането си. Струва си да отбележа освен това, че концепцията за революционните войни е планирана да въздейства по-скоро върху самите китайци, а не толкова върху световната общност. Тоест, сблъскваме се с един от съществените практически резултати от възприетата в комунистически Китай традиционна догма за специфичното място на страната в обкръжаващия я свят, а именно – използването на външнополитическата доктрина за чисто вътрешни цели – укрепване ролята на Комунистическата партия в китайското общество. Тъкмо това цели и декларирането на водещата роля на КНР сред постколониалните държави, както и стремежът да се открият колкото се може повече чисто формални доказателства за признаването на тази и роля. Така можем да си обясним и факта, че в онази епоха китайското ръководство не се безспокои особено за това, доколко създадената от самото него представа за международното положение на Китай съответства на реалността. Достатъчно е тя да се възприема като реалност вътре в самия Китай.

На границата на 60-те и 70-те години на ХХ век се формира и глобалният геополитически код на Китай, което е свързано със създаването на национални ракетно-ядрени сили. Именно през този период, председателят Мао лансира геополитическата концепция за „трите свята”, която по-късно се трансформира в концепция за борбата между „световния град” (т.е. всички развити държави) и „световното село” (т.е. развиващите се страни, начело с Китай). Но едва на границата на 70-те и 80-те години на миналото столетие, натрупвайки значителна ракетно-ядрена мощ, Китай действително се превърна в глобална държава, което бе и причината Пекин да премине от „отбрана” към „настъпление” по всички геостратегически направления, целящо утвърждаването на страната като водеща световна сила. При това, геостратегията на съвременен Китай, се базира на концепцията за „стратегическите граници и жизненото пространство”, която обосновава необходимостта от постепенно разширяване на сферата на гарантирано политическо, икономическо и военно влияние на КНР в Азиатско-тихоокеанския регион. Тази концепция не изключва използването на военна сила или пък заплахата за използването и в интерес на Китай, и е своеобразно продължение на геополитическата програма на Мао Цзе-дун.

Неговият наследник Дън Сяо-пин лансира концепцията за „мира и развитието”, в която са очертани основните световни проблеми – проблемът за мира (т.е. за отношенията между Изтока и Запада) и икономическите проблеми (т.е. за развитието и отношенията между Севера и Юга). Според тази концепция, основна външнополитическа цел на съвременен Китай е борбата за създаване на благоприятни международни условия за решаване на задачата за модернизацията на КНР. А политиката, базираща се на нея, става известна като „независимост и самостоятелност” и, както вече отбелязах, е практическа реализация на принципа за „опора на собствените сили”. Засега, поне официално, не се предвижда членството на Китай в каквито и да било военно-политически съюзи с останалите водещи световни държави. Но, използвайки собствения си потенциал от стратегическа култура – включително триадата „дезинформация, дезорганизация и оперативна дезориентация на противника”, китайската геостратегия се реализира незабележимо и дори потайно, в пълно съответствие с древната максима, според която „черното, постепенно преминава в бяло и обратно”. Макар че и до днес Пекин не се е отказал от териториалните си претенции към съседните държави, основно средство за реализация на геополитическата му концепция е „мирната геополитическа експанзия”, която е най-вече демографска. Този факт е от особено значение, отчитайки не само колосалните темпове и мащаби на нарастване на китайското население, но и специалната политика на Пекин спрямо т.нар. „хуацяо” (т.е. китайската диаспора, пръсната в десетки държави по света, включително и в България). От края на ХХ век насам, „хуацяо” продължават да играят ключова роля както за задълбочаване на икономическите трансформации в самия Китай, така и за разпространяването на политическото му влияние в света. Механизмът на демографската експанзия, чрез която се осъществява разширяването на китайското жизнено пространство, действа по следния начин:

Страница 3

 

- като демографска експанзия в пространство, контролирано от друг народ, извършвана по всякакъв повод и при всякакви условия, дори ако за това е необходим формален отказ от собствената националност (т.е. деидентификация);

- като формиране на мощна диаспора и създаване на механизми за влияние върху културния и икономически живот на съответния чужд народ, развитие на теорията за единството на народа или на „родствените връзки” между него и китайската нация, установяване на „прозрачни граници” с историческата родина (т.е. с Китай), целящо укрепване на културните и икономически връзки;

- като овладяване, с помощта на историческата родина, на политическия живот на чуждия народ и превръщането му в послушен инструмент на процеса на „обединяване” на китайската диаспора и ликвидиране на формалните граници.

Тук ще отбележа, че освен постепенната, макар и интензивна, икономическо-демографска експанзия, не може да се изключи и възможността от неконтролирана от китайските власти масова „катастрофална миграция” към някои съседни държави и, най-вече, към слабозаселените източни региони на Русия. Не предизвиква съмнение, в частност, фактът, че сегашното затопляне на земния климат може да доведе до продължителна суша в междуречието на Янцзъ и Хуанхъ, последвана от масов глад, който пък да провокира несанкционирано мащабно преселение на десетки милиони китайци на Север. Да не забравяме, че най-големите военно-политически сътресения на световните империи (арабската експанзия, кръстоносните походи, монголските завоевания през ХІІ-ХV век, или европейската колониална експанзия през ХVІ-ХІХ век) са предизвикани именно от масовите преселения на народите. Дефиницията на Клаузевиц за войната, като продължение на политиката със силови средства, дълго време доминира в общественото съзнание. То обаче е валидно повече за началото на ХІХ век, когато в европейската история бива изчерпан потенциалът за бърз демографски ръст. Но и днес редица западни анализатори посочват, че военно-политическите аспекти на демографския взрив от последното десетилетие на ХХ век не са докрай осъзнати от редица страни, което обаче не важи за Китай. Още Дън Сяо-пин отбелязва, че при евентуалното възникване на политическа нестабилност в Китай, 500 хиляди китайци ще емигрират в Хонконг, 10 милиона – в Тайланд, а 100 милиона – в Индонезия (чието население днес е над 221 млн. души). Дън тактично е премълчал, колко милиона биха се насочили към Сибир, руския Далечен изток, Виетнам или на Запад (включително в Европа и Северна Америка). Проблемът на Китай е, че ресурсната му обезпеченост е значително по-ниска, отколкото е средната за света. Според самите китайски учени, тя е, както следва: „територия на човек от населението – 1/3 от средната за света, пасища – ?, гори 1/9, площ на водните басейни – ?. Ако пък направим сравнение само със САЩ, показателите ще се окажат още по-ниски. Така на един китаец се пада 8 пъти по-малко земя и 9 пъти по-малко гори, отколкото в Съединените щати. А, отчитайки сегашната производителност на труда в Китай, това неизбежно ще изостри и без това напрегната ситуация в екологичната и ресурсната сфери”.

Важно е да не забравяме и, че ресурсите за развитие в Китай, до голяма степен, са изчерпани. И излишното население просто е принудено да напуска страната.

От казаното дотук следва, че проблемът за границите в китайската геостратегия, на фона на осъществяваната икономическа и демографска експанзия, не е чак толкова остър, колкото си мислят мнозина. Това обаче не означава, че в перспектива Китай няма да реши да използва сила за разширяване на жизненото си пространство, или по-скоро за да закрепи юридически резултатите от демографската си експанзия. Тоест, китайският военен фактор няма да бъде изнесен извън „границите” на бъдещите геополитически трансформации в Азиатско-тихоокеанския регион и в света, като цяло. Доколкото, съгласно теорията за „преходното влияние” на Дж. Куглър и А.Органски, неравномерното икономическо развитие и свързаната с него промяна в разпределението на военната мощ, по правило, водят до война за лидерство, която обикновено се стартира или от хегемона (днес това са САЩ), с цел да попречи на овладяването на лидерските позиции от своя съперник, или пък от въпросния съперник (т.е. от Китай). Затова не е случайно, че според Самюъл Хънтингтън, най-вероятният район, където може да започне трета световна война, е Южнокитайско море.

Съобразявайки се със съвременната стратегическа ситуация, Китай промени военната си стратегия, преориентирайки своите въоръжени сили от северното към южното направление. При това, акцентът се поставя върху развитието на военно-морските и военно-въздушни сили и реализацията на целенасочена стратегия за усвояването на максимално количество високи технологии в ракетно-космическата и ядрената сфери (с посредничеството и подкрепата на Русия), както и в информационните технологии (с дискретно американско участие). През 1987 Китай повдигна въпроса за правата си върху архипелага Спратли, лансирайки тезата, че островите му принадлежат от хилядолетия. На следващата година китайската армия окупира остров Хайкан, като го обяви за специална икономическа зона и изгради там собствена военно-морска база. През 1992 пък бе приет „Закон за вътрешното море и прилежащата зона”, като юридическо основание за завземане на островите в Южнокитайско море.

Страница 4

 

Присъединявайки се през 1996 към Конвенцията на ООН по морско право, Пекин седем пъти (т.е. с 2,5 млн.кв.км) разшири икономическата си зона в Южнокитайско море. Базирайки се на геополитическата концепция за „стратегическите граници и жизненото пространство”, китайските военни теоретици твърдят, че локалните войни са единствените възможни както днес, така и в бъдеще, защото с тяхна помощ може да бъде предотвратено натрупването на остри противоречия, способно да доведе до избухването на световна война. Те, освен това, допускат, че през първите десетилетия на ХХІ век Китай (при появата на стратегически усложнения и препятствия пред гарантирането на „законните му права и интереси в Азиатско-тихоокеанския регион”) може да участва в редица локални войни и въоръжени конфликти по целия периметър на своите граници, причини за които, според мен, могат да станат:

- изостряне на проблема с независимостта на Тайван, което да доведе до сериозна военна конфронтация между Китай и САЩ;

- формирането на съюз между Русия, Европа и САЩ, насочен против сигурността на Китай, което би могло да тласне последния към контрадействия с всички негативни последици от това за руския Далечен изток и за Централна Азия;

- китайската реакция срещу евентуални опити на руските власти да преустановят със сила китаизацията на Далечния изток, което да провокира стремеж за разширяване на „жизненото пространство” за сметка за „загубените в миналото китайски земи”. Тоест, евентуалната китайска агресия би била насочена срещу непосредствените и най-близки съседи.

Повечето анализатори, отделяйки голямо внимание на действията на Пекин в Азиатско-тихоокеанския регион, както и в света, като цяло, констатират, че растящата китайска мощ се основава върху транснационалното взаимодействие между капитала на самата КНР, на китайските „нови индустриални страни” (към които се причисляват Тайван, Хонконг и вече „китаизираният” Сингапур) и на китайската диаспора, което пък води до оформянето на „огромна нова икономическа зона” от Пекин до Джакарта. Според руския специалист по Китай Олег Рахманин, създаването и ще бъде пряк резултат от следваната от китайците „стратегия на трите триъгълника”. Тя предвижда първоначалното развитие и укрепване на отношенията в т.нар. „малък триъгълник” (Китай – Хонконг – Тайван), след което вниманието се съсредоточава върху заздравяване на сътрудничеството в „средния триъгълник” (Китай – „китаизираните нови индустриални страни” – АСЕАН), а накрая се формира и „големият триъгълник” (Китай – Япония - САЩ). Всичко това свидетелства, че при очертаването на своята геостратегия, Китай се ориентира от чисто геополитическата към една по-скоро геоикономическа парадигма на международните отношения, в чиято рамка се реализира и „стратегията на трите триъгълника”. При осъществяването на подобна стратегия обаче, Китай, отваряйки се към външния свят като икономически субект, в същото време се „затваря” (макар и относително), придавайки на връзките си с външния свят чисто спомагателна роля. Следователно, системността на Китай, неговата външнополитическа и външноикономическа пълноценност и самодостатъчност, ни позволяват да предположим, че и по-нататъшното развитие на тази страна ще запази в значителна степен своята специфика – т.е. ще се основава най-вече на вътрешните и потребности. Едва ли Китайската народна република ще възприеме известните ни постиндустриални модели, макар че в отделни елементи на китайската „система” сходството с тях е значително. Китайската геостратегия се основава върху убеждението, че развитието на света следва обективните закони и неизбежните причинно-следствени връзки, в съответствие с които следва да се формира и външнополитическата стратегия на Китай. В нея липсват елементи на настъпателност и налагане, защото обективните закони (като например идеята за неизбежното формиране на многополюсен свят) съвпадат с китайските стратегически интереси. Тук следва да отбележа, че ако САЩ, в качеството си на световна държава, мечтаят да получат Евразия като „геополитическа награда”, гарантираща им по-нататъшната доминация на планетата, то Китай съвсем реално провежда мощна икономическа и демографска експанзия в Югоизточна Азия и постсъветското пространство. Като в същото време снабдява с модерни оръжия и ракетно-ядрени технологии Иран и други държави, противопоставящи се на американското настъпление в Близкия изток. Тоест, на практика, Пекин постепенно, но настойчиво, изтласква САЩ от азиатския континент. Така Китай съдейства за формирането на многополюсен свят, което според неговото ръководство, е сред основните предпоставки за постигането на стратегическата му цел – да се превърне във водеща световна държава. Неслучайно мнозина анализатори твърдят, че между Китай, Иран и Пакистан вече се е оформил неофициален геополитически алианс, влияещ върху силовия баланс не само в региона, на и в света, като цяло. Тоест, можем да допуснем, че през следващите десетина години, възходът на Азия и на исляма ще провокира гигантски размествания на геополитическата карта на света през ХХІ век, където в обозримо бъдеще най-вероятно ще доминират нови расови и културни сили.

* Българско геополитическо дружество

{rt}