Напоследък редица западни медии (цитирани и у нас) лансираха твърдението, че шефът на Пентагона Доналд Ръмсфелд вече е наредил на подчинените си да стартират подготовката за нанасяне на военен удар срещу Иран, като реакция на решението на Техеран да отмени мораториума върху ядрената си програма и отказа му да следва американските пожелания и указанията на Международната агенция за атомната енергия (МАГАТЕ).
Всъщност, истината е, че плановете за нанасяне на такъв удар се подготвят поне от две години насам. Така, в края на декември, излизащият в Лондон арабски вестник „Аш-Шарк ал-Аусат” съобщи, че Вашингтон разработва план за нападение срещу Иран. Според първоначалния замисъл на американското министерство на отбраната операцията трябва да се осъществи на три етапа. Предвижда се първо да бъдат унищожени базите на „Корпуса на стражите на ислямската революция” (КСИР), за което, според експертите, на американската армия ще бъдат необходими само 24 часа. След това трябва да последва удар по ядрените обекти на Иран, в 125 от които (по данни на разузнаването на САЩ) се разработват оръжия за масово поразяване, както и по щабовете и базите на противовъздушната отбрана. В заключителния етап, от територията на Грузия, Азербайджан, Афганистан, Ирак и други страни от Перскийския залив, в Иран трябва да навлязат американски войски. Този етап, който започва с блокада на иранските граници и приключва с обкръжаването на Техеран, следва да се осъществи в рамките на две седмици. Междувременно обаче, опитът от войната в Ирак, чиито край въобще не се вижда, накара Пентагона да преразгледа подходите си към следващата война в Персийския залив.
Извънредният план
Според мнозина експерти, през януари 2003, президентът Буш е подписал секретна директива, известна като «Конплан 8022-02», която предвижда нанасяне на превантивни удари по държавите, опитващи се да произведат ядрени оръжия. Макар че точното и съдържание не е известно (тъй като директивата е секретна), смята се, че тя съдържа реда на нанасяне на ударите по Иран и Северна Корея.
Подобни планове на Пентагона, чиито брой е над десет, съществено се различават от обичайните оперативни планове, предвиждащи изпълнението на строго определени конкретни действия на въоръжените сили при война или друг въоръжен конфликт. В Пентагона ги нарича т «планове за действия при извънредни обстоятелства».
За разлика от оперативните планове, където точно се определя реда на подготовка на въздушните, сухопътни и военно-морски сили в периода, предшестващ провеждането на самите военни операции, «Конплан 8022» предвижда превантивни бомбардировки, съчетани с т.нар. «кибер-атаки». С подобни удари трябва да бъдат елиминирани конкретни елементи от енергийната система на противника, линиите за връзка и предаването на данни в компютърните системи, така че той да бъде лишен от възможност да оказва каквато и да било съпротива.
Този план предвижда и нанасяне на превантивни ядрени удари с проникващи заряди с малка мощ, способни да унищожават защитени подземни обекти. А именно в такива обекти е съсредоточена и основната част от ядрените разработки и програми на Иран. Според американски медии, през лятото на 2005, военният министър на САЩ Ръмсфелд е подписал свръхсекретна заповед за «междинна степен на бойна готовност за нанасяне на превантивни удари». В нея подробно е очертан редът за въвеждане на 24-часова бойна готовност на силите и средствата на американското Стратегическо командване. И, ако се вярва на някои специализирани издания, в момента (т.е. паралелно на обявените преговори с Техеран) стратезите на Пентагона внасят последните си допълнения в този план. Както отбелязва високопоставен съветник от военното ведомство: „вече не става дума за приблизителна оценка на възможна операция, върви много сериозна работа, която трябва да приключи в предварително определените срокове”.
Допълнение и корекции
Уточняването на списъка на целите, които трябва да бъдат унищожени и отработването на конкретните детайли на бъдещата операция срещу иранските ядрени обекти (и основни военни центрове), се извършва от специалистите в щабовете на Централното и Стратегическото командване на САЩ. Първото отговаря за организацията на американското военно присъствие в 25 държави, разположени в Близкия изток, Централна и Югоизточна Азия и Северна Африка, и провеждането на необходимите военни операции в този сектор. В сферата на второто пък (освен всичко друго) влиза предприемането на необходимите мерки за предотвратяване разпространението на оръжията за масово поразяване.
Разработването на тези планове се извършва под прякото ръководство на военния министър Доналд Ръмсфелд и се смята за крайна мярка, която Америка следва да предприеме в опитите си да спре ядрените амбиции на Иран, ако всички дипломатически ходове приключат неуспешно. В Белия дом смятат унищожаването на иранските ядрени обекти за „последното средство” в блокирането на опитите на Техеран да се сдобие с атомна бомба.
Предварителната подготовка
В края на 2005 израелската армия и части на противовъздушната отбрана на САЩ проведоха съвмести учения под кодово название „Джунипър Кобра”, като според изявления на израелски военни, целта им е била подготовката на еврейската държава за отразяване на евентуални ирански ракетни удари. Ученията продължиха повече от месец и бяха практическа проверка на взаимодействието на американските и израелски военни части, в рамките на няколко сценария за възможни атаки на иранските военно-въздушни сили. Бяха проверени и възможностите на израелската система за противоракетна отбрана „Ероу 11”, осигуряваща унищожаването на балистичните ракети на противника на голяма височина, както и на американската система „Пейтриът”, унищожаваща ракети, летящи на малка височина.
Като цяло, американските и израелските генерали характеризираха въпросното учение като рутинна съвместна подготовка. Така, говорителят на американската армия Кони Съмърс заяви в официалното издание на Пентагона „ Stars and Stripes ” , че „няма абсолютно никаква връзка между тези учения и събитията в региона”. В същото време обаче, висши израелски военни отбелязаха, че основна цел на съвместната тренировка е била именно проверката на възможностите на противовъздушната отбрана на страната да засича и унищожава съвременните ирански ракети “ Шахаб-3”, способни да достигнат всяка точка на Израел.
„Подобни военни учения – заяви един от тях – винаги се провеждат, като се има предвид не хипотетичен, а съвсем реален противник”. Така, на предишните учения се проверяваха възможностите за унищожаване на иракските ракети „Скъд”. Днес, Израел разполага само с една система „Ероу 11”, способна да унищожава балистични ракети на голяма височина, което пък позволява да се избегнат последиците от радиоактивното заразяване на местността, ако иранските ракети бъдат снабдени с ядрени заряди.
През 1991, по време на Първата война в Залива, Ирак нанесе 39 ракетни удара по Израел – най-вече по крайбрежните жилищни райони. Бе убит един човек и разрушени доста сгради и съоръжения. По онова време зенитните ракетни комплекси „Пейтриът”, купени от САЩ, все още не бяха толкова ефективни и не гарантираха прихващането на ракетите „Скъд”. По-късно обаче, те бяха модернизирани и днес могат да изпълнят всички поставени пред тях задачи в евентуалната бъдеща война с Иран.
Според водещи военни експерти, ефективността на зенитните ракетни комплекси „Ероу 11” достига 95% и те се смятат за най-добрите в света. Въпреки това, някои твърдят, че те могат и да не успеят да гарантират прихващането на иранските ракети „Шахаб-3”, чиято скорост е четири пъти по-висока от тази на „Скъд”.
Иранските лидери открито декларираха, че ракетите „Шахаб” могат да се използват срещу обекти от ядрения арсенал на Израел. Още по-радикално настроените (и влиятелни) командири на военизирания корпус на „Стражите на ислямската революция” (КСИР) пък предупреждават, че ако Иран бъде атакуван, такъв удар ще бъде нанесен и срещу частите на САЩ в Ирак и Афганистан (190 хиляди души). Впрочем, през последните две години, бяха проведени и други съвместни учения на САЩ и Израел, включително и с участието на Турция, като всички те (в една или друга степен) имитираха различни елементи от бъдеща атака срещу Иран.
Възможностите на участниците в бъдещата война
Експертите правят сравнение между възможностите на въоръжените сили на отделните държави на база оценките за техния военен потенциал. Не си струва да говорим за военният потенциал на Америка, защото военният и бюджет се равнява на военните разходи на всички останали държави в света и надминава половин трилион долара. Тоест, сумарната мощ на Пентагона стотици пъти превъзхожда военните възможности на Иран и при евентуален конфликт победата на САЩ е неминуема. В конкретния случай, следвайки принципите на т.нар. „безконтактна война”, т.е. без да планират навлизането на редовни войски на иранска територия (може би с изключение на малки подразделения на специалните части), САЩ – както твърдят американските медии, планират да използват военния потенциал на авиобазата „Уайтмен”, където се намират „невидимите” бомбардировачи B -2 A „Спирит”. Неуловими от радарите на противовъздушната отбрана, тези самолети първоначално бяха предназначени да осъществят пробив на дълбоко ешелонираната съветска противовъздушна отбрана и нанасянето на ядрени удари в условията на глобална война. Но след като започна доставката на бомбардировачите, вече бе съвсем ясно, че в близко бъдеще те едва ли ще участват в подобна война. Затова командването на Военно-въздушните сили трябваше да преориентира невидимите си самолети за решаването на други задачи: нанасяне на свръхточни бомбени удари с неядрени заряди при локални конфликти.
От своята база в щат Мисури, тези бомбардировачи могат да достигнат до територията на Иран само с едно зареждане във въздуха. Все още не е ясно обаче, дали при нанасяне на „свръхточните удари” срещу тази страна ще бъдат използвани конвенционални или ядрени заряди.
Но, ако сравнението между американския военен гигант и Иран изглежда безсмислено, то иранският и израелският военни потенциали са напълно съпоставими. Може би с изключение на това, че Израел все пак разполага с ядрен арсенал, сравним с тези на Франция или Великобритания.
На свой ред, иранските въоръжени сили, които се състоят от два независими компонента ( армията и Корпуса на стражите на ислямската революция), имат обща численост от 540 хиляди души (повече за тяхната структура и възможности, включително и за ракетния потенциал на Иран – вж. „Трудната мишена – армията на аятоласите” на стр. – б.р.)
И, ако отвъд океана са загрижени от появата на още една агресивна и непредсказуема държава, разполагаща с ядрено оръжие, то за Тел Авив нещата са много по-сериозни – както се казва, „врагът е пред портите”. Според израелските политици най-голямата опасност за страната им е възможността Иран да се сдобие с атомни бомби, което, имайки предвид неговата ракетна мощ и крайно радикалните и антиеврейски настроения на иранците, превръща Техеран в съвсем реална заплаха за националната сигурност на Израел.
Впрочем, подготовката на Америка за унищожаване на иранския ядрен потенциал изглежда се посреща с разбиране и вътре в страната. По данни на редица социологически агенции, над половината американци подкрепят унищожаването на ядрените обекти на Иран. Доста категорично са настроени и значителна част от членовете на Конгреса. Лидерите им декларираха, че ако президентът Буш реши да нареди нанасянето на превантивни удари по Иран, със сигурност ще получи санкцията на законодателната власт. Аналогично и дори още по-решително са настроени израелските им колеги.
В същото време обаче, много чуждестранни анализатори твърдят, че използването на силов вариант срещу Иран може да предизвика не само нова мощна антизападна консолидационна вълна, укрепвайки позициите на крайните радикали и терористи в мюсюлманския свят, но и да вкара Америка в блатото на поредната безкрайна война с „ниска интензивност”.
Иранската „задънена улица”
През миналата година Пентагонът поръча на Центъра за стратегически и бдюджетни оценки (една от най-авторитетните американски неправителствени организации, която всяка година – по поръчка на Конгреса – анализира военния бюджет на страната и дава своите препоръки) да направи анализ на състоянието на войските в Ирак. По своя инициатива (и в очевидно нарушение на приетите норми) шефът на центъра – запасният полковник Ендрю Крепиневич, публикува доклада за това състояние, озаглавен „Тънката зелена линия”. Основният извод в него е, че: „Нивото на стреса и напрежението сред личния състав е стигнал критичната граница. Офицерите и войниците воюват с последни сили. Още няколко месеца и военния контингент на САЩ в Ирак може да престане да съществува, като организирана структура. Няма да можем да смажем съпротивата, като минимум, през следващите две години. А с всеки изминал ден, броят на желаещите да служат в армията ще спада. И, ако не вземем бързи мерки, бойната готовност може да спадне до опасно ниво не само в Ирак, а и в цялата американска армия”.
Изводите от доклада изглеждат смайващи само на пръв поглед. В Ирак се сблъскваме с естествения крах на идеята за „професионалната”, т.е. наемната армия. В тази армия всичко е много добро с едно изключение – тя просто не може да води сериозна война (нито отбранителна, нито нападателна). Нека си припомним, че във Виетнам условията, с които се сблъскаха американците, бяха много по-трудни – и по отношение на природните дадености, и на силата на противника, но тогавашната наборна армия, въпреки всички проблеми, издържа там почти девет години и си тръгна не толкова по военни, колкото по политически причини. Докато на наемната армия и трябваха само три години за да се окаже на ръба на колапса.
В подобни условия е невъзможно да се говори за пълномащабна война срещу Иран. Проблемът на САЩ обаче е, че те просто няма как да се откажат от нея. Ултрарадикалният ирански президент пое ясен и уверен курс към създаване на ядрено оръжие и необходимите средства за нанасяне на атомен удар (балистични ракети с различен радиус – от тактически до такива със среден обсег). Появата на още една (след Пакистан) ислямска ядрена държава, особено с такъв президент, е недопустима за Америка, ако иска да съхрани политическия си престиж в Близкия изток, а за Израел това е просто въпрос на физическо оцеляване.
Затова въздушната операция (ако все пак се състои) най-вероятно ще преследва сравнително ограничени цели – унищожаването на всички обекти от иранския ядрен комплекс, ракетните заводи и, вероятно, още някои военни обекти и предприятия от военно-промишления комплекс. Поради това и самата операция ще трае кратко – възможно не повече от седмица. Като в нея ще се включи цялата американска стратегическа авиация (В-2 от базата в щат Мисури, В-52 и В-1 от базите в Диего Гарсия и Великобритания), 300-400 самолета на тактическата авиация от летищата в Ирак, Кувейт, Бахрейн и Афганистан и 200-300 самолета от самолетоносачите в Персийския залив и Арабско море. От В-52, многоцелевите подводници, крайцерите и есминците ще бъдат изстреляни няколко стотин крилати ракети – всичко това отдавна е отработено и е доказало ефективността си.
На практика, Иран няма какво да противопостави на подобен удар (за иранския военно-въздушен, противовъздушен и ракетен потенциал вж. „Трудната мишена – армията на аятоласите” на стр. – б.р. ). Тоест, въздушната операция може да бъде осъществена с минимални загуби, или дори без загуби. Което обаче не означава, че тя няма да породи проблеми (иначе отдавна щеше вече да е факт).
Нека си припомним, че Северна Корея, най-вероятно, е много по-напред от Иран със своята ядрена програма и разполага с почти толкова жалка противовъздушна отбрана, но никой няма намерение да я бомбардира. Основната причина е, че количеството и дислокацията на ядрените и обекти са известни само приблизително, както и, че почти всички са укрити в тунели под планините, което прави ракетно-бомбените удари по тях почти безполезни. Същото се отнася за Иран, който при това е с 13 пъти по-голяма територия, т.е. разполага с много повече възможности да укрие ядрените си обекти. Затова и въздушният „блицкриг” може да не донесе кой знае какви резултати.
Освен това Иран e сред най-големите износители на петрол. И войната срещу него може да доведе до шок с непредсказуеми последици за световната икономика. Освен, че ще спре износът на ирански петрол, възможно е Техеран да се опита да затвори 56-километровия Ормузки пролив, като спре целия петролен износ от Персийския залив. Ясно е, че иранският флот не може да се противопостави на американския, но иранците биха могли да запълнят пролива с мини, след което повечето корабни компании ще се откажат да пращат танкерите си в Залива.
Възможен е и удар по частите на съюзниците в Иран и Афганистан. Като използването на балистични ракети не представлява особена заплаха за американците и Израел, защото те са стари и неточни, а и иранците все още не разполагат с ядрени заряди. Американците едва ли се притесняват и от сухопътните части на Иран, тъй като цялата иранска бронирана техника и артилерия ще бъде унищожена от авиацията още преди да влезе в контакт с американската пехота. Доста по-ефективно обещава да бъде включването на специалните подразделения, които Иран активно използва във войната с Ирак през 80-те години. Бойците от тези части, както и онези от редовата пехота, ще действат като камикадзе. А към тях трябва да добавим и значителна част от иракските шиити. Днес те (повече, или по-малко) са лоялни към американците, тъй като благодарение на тях за първи път в историята, получиха властта в Ирак. Но в случай на война срещу Иран, с тази лоялност е свършено. Да не говорим, че няма да бъде прекратена и продължаващата партизанска война, водена от местните сунити. Няма да е необходима дори координация между едните и другите, тъй като при подобно развитие войната срещу американците ще обхване цялата територия на Ирак (без Кюрдистан), а броят на „активните бойци” ще достигне стотици хиляди, ако не и няколко милиона – т.е. ще се увеличи в пъти, в сравнение с днес.
Вече споменах за негативните процеси в професионалната американска армия. А да не забравяме, че към всичко, казано досега, могат да се прибавят и допълнителни трудности – включително евентуална намеса на сравнително силната във военно отношение Сирия (която почти официално е военен съюзник на Иран и едва ли би стояла спокойно, ако види, че САЩ са изправени пред действително сериозни проблеми), активизация на антиизраелските действия на палестинците, под ръководството на радикалите от Хамас, както и нова терористична вълна срещу обекти и граждани на САЩ и Запада по целия свят.
Без всякакво съмнение, американците разполагат с всички възможности да разгромят Иран, но нямат човешки ресурс за окупацията му, дори ако използват за целта всичките си сили от Ирак и Афганистан (което, само по себе си, е напълно изключено). За да окупират Иран, САЩ би трябвало да разполагат с огромна „пета колона” от няколко милиона души. Но е ясно, че такава няма. От друга страна, евентуално американско нападение може да сплоти около радикалния президент Ахмадинеджад дори онези иранци, които никак не го харесват. Освен това кюрдският проблем в Иран е далеч по-малко остър, отколкото в Ирак и няма противопоставяне между сунити и шиити. Там тотално доминират шиите, с техния култ към саможертва, и опитвайки се да окупират Иран, Съединените щати рискуват да получат няколко милиона активни партизани, поддържани от почти цялото население.
Разбира се, за разлика от ситуацията в Ирак, в иранския случай не се очертава противопоставяне между САЩ и държавите от континентална Европа. Не само Великобритания и Италия, но и Франция, и Германия подкрепят антииранската позиция на Америка. Само че евентуално тяхно участие във военна операция срещу Иран въобще не изглежда реалистично (тук изключвам Великобритания). Просто защото участието на континенталните европейски армии в каквато и да било война, в която загубите могат да надвишат няколко десетки (или най-много стотици) бойци, е почти изключено. Европейците могат да участват само във войни от типа на тази срещу Сърбия през 1999, т.е. в чисто въздушна операция.
Доскоро изглеждаше възможно операцията срещу Иран да бъде извършена от Израел. Но след излизането от строя на Шарон, са налице много сериозни съмнения, дали това въобще е реално. Наследникът му Ехуд Олмерт просто не е фигура от подобен мащаб. Той, дори повече от Шарон, е заинтересован от възхода на тяхната партия „Кадима”, но нанасянето на военен удар срещу Иран изисква предварителна еволюция и определена нагласа, каквито Олмерт засега не демонстрира. Макар че, от друга страна, именно по този начин той би могъл да се опита да извоюва популярност, както за партията, така и за самия себе си.
Истината е, че Вашингтон отдавна не бе попадал в толкова сложна и опасна ситуация, когато едновременно са на път да сработят всички грешки на Америка за последните 30 години в сферите на външната политика и военното строителство. Проблемът обаче е далеч по-неприятен за държавите от Европа (независимо дали подкрепят сегашната политика на САЩ, или не). Защото, дори да загубят и бъдат принудени да се „върнат” обратно в Западното полукълбо, САЩ със сигурност ще оцелеят. Но, ако това стане, в новия хаотичен свят, който най-вероятно няма да е многополюсен, а по-скоро „безполюсен”, и в който всеки ще воюва с всички, проблемите пред Европа (а това означава и пред България) ще бъдат много повече и далеч по-трудни за преодоляване.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Напоследък редица западни медии (цитирани и у нас) лансираха твърдението, че шефът на Пентагона Доналд Ръмсфелд вече е наредил на подчинените си да стартират подготовката за нанасяне на военен удар срещу Иран, като реакция на решението на Техеран да отмени мораториума върху ядрената си програма и отказа му да следва американските пожелания и указанията на Международната агенция за атомната енергия (МАГАТЕ).
Всъщност, истината е, че плановете за нанасяне на такъв удар се подготвят поне от две години насам. Така, в края на декември, излизащият в Лондон арабски вестник „Аш-Шарк ал-Аусат” съобщи, че Вашингтон разработва план за нападение срещу Иран. Според първоначалния замисъл на американското министерство на отбраната операцията трябва да се осъществи на три етапа. Предвижда се първо да бъдат унищожени базите на „Корпуса на стражите на ислямската революция” (КСИР), за което, според експертите, на американската армия ще бъдат необходими само 24 часа. След това трябва да последва удар по ядрените обекти на Иран, в 125 от които (по данни на разузнаването на САЩ) се разработват оръжия за масово поразяване, както и по щабовете и базите на противовъздушната отбрана. В заключителния етап, от територията на Грузия, Азербайджан, Афганистан, Ирак и други страни от Перскийския залив, в Иран трябва да навлязат американски войски. Този етап, който започва с блокада на иранските граници и приключва с обкръжаването на Техеран, следва да се осъществи в рамките на две седмици. Междувременно обаче, опитът от войната в Ирак, чиито край въобще не се вижда, накара Пентагона да преразгледа подходите си към следващата война в Персийския залив.
Извънредният план
Според мнозина експерти, през януари 2003, президентът Буш е подписал секретна директива, известна като «Конплан 8022-02», която предвижда нанасяне на превантивни удари по държавите, опитващи се да произведат ядрени оръжия. Макар че точното и съдържание не е известно (тъй като директивата е секретна), смята се, че тя съдържа реда на нанасяне на ударите по Иран и Северна Корея.
Подобни планове на Пентагона, чиито брой е над десет, съществено се различават от обичайните оперативни планове, предвиждащи изпълнението на строго определени конкретни действия на въоръжените сили при война или друг въоръжен конфликт. В Пентагона ги нарича т «планове за действия при извънредни обстоятелства».
За разлика от оперативните планове, където точно се определя реда на подготовка на въздушните, сухопътни и военно-морски сили в периода, предшестващ провеждането на самите военни операции, «Конплан 8022» предвижда превантивни бомбардировки, съчетани с т.нар. «кибер-атаки». С подобни удари трябва да бъдат елиминирани конкретни елементи от енергийната система на противника, линиите за връзка и предаването на данни в компютърните системи, така че той да бъде лишен от възможност да оказва каквато и да било съпротива.
Този план предвижда и нанасяне на превантивни ядрени удари с проникващи заряди с малка мощ, способни да унищожават защитени подземни обекти. А именно в такива обекти е съсредоточена и основната част от ядрените разработки и програми на Иран. Според американски медии, през лятото на 2005, военният министър на САЩ Ръмсфелд е подписал свръхсекретна заповед за «междинна степен на бойна готовност за нанасяне на превантивни удари». В нея подробно е очертан редът за въвеждане на 24-часова бойна готовност на силите и средствата на американското Стратегическо командване. И, ако се вярва на някои специализирани издания, в момента (т.е. паралелно на обявените преговори с Техеран) стратезите на Пентагона внасят последните си допълнения в този план. Както отбелязва високопоставен съветник от военното ведомство: „вече не става дума за приблизителна оценка на възможна операция, върви много сериозна работа, която трябва да приключи в предварително определените срокове”.
Допълнение и корекции
Уточняването на списъка на целите, които трябва да бъдат унищожени и отработването на конкретните детайли на бъдещата операция срещу иранските ядрени обекти (и основни военни центрове), се извършва от специалистите в щабовете на Централното и Стратегическото командване на САЩ. Първото отговаря за организацията на американското военно присъствие в 25 държави, разположени в Близкия изток, Централна и Югоизточна Азия и Северна Африка, и провеждането на необходимите военни операции в този сектор. В сферата на второто пък (освен всичко друго) влиза предприемането на необходимите мерки за предотвратяване разпространението на оръжията за масово поразяване.
Разработването на тези планове се извършва под прякото ръководство на военния министър Доналд Ръмсфелд и се смята за крайна мярка, която Америка следва да предприеме в опитите си да спре ядрените амбиции на Иран, ако всички дипломатически ходове приключат неуспешно. В Белия дом смятат унищожаването на иранските ядрени обекти за „последното средство” в блокирането на опитите на Техеран да се сдобие с атомна бомба.
