13
Сря, Ное
24 New Articles

Иранската ядрена програма

брой2 2006
Typography

Откакто иранската ядрена програма се превърна в един от най-наболелите проблеми на съвременната световна политика, структурата на атомно-енергийния комплекс на Иран предизвиква нарастващ интерес.

Развитието на атомната енергетика бе сред приоритетите на Иран още по времето на шаха (т.е. преди 1979). Сериозното икономическо развитие на страната през 60-те и 70-те години на миналия век, обусловено от осъществените структурни реформи и индустриализацията (станали известни като „бялата революция”), стимулира създаването и усъвършенстването на мощна енергийна система, на чиято база трябваше да се развиват основните промишлени отрасли. В този контекст, през 1973 в Иран стартира програма за използване на атомната енергия за мирни цели. Тя предвиждаше в страната да бъдат изградени атомни електростанции с 23 блока. За целта през 1974 беше създадена Иранската организация за атомна енергия (ИОАЕ), чиято основна задача бе да сключи договори с водещи чуждестранни компании, изнасящи технологии за ядрената енергетика. През 70-те Техеран успя да сключи контракти за изграждането на атомни електростанции с Германия (през 1974 бе подписан договор с Kraftwerk Union за изграждане на два водни енергоблока с мощност 1190 мВт всеки ) и Франция (през 1976 иранците поръчаха шест енергоблока, а с компанията Framatome бяха подписани договори за изграждането на две АЕЦ, чиито реактори са с мощност 930 мВт). Предварителни договори бяха подписани и със Съединените щати: през 1968 САЩ, Иран и МАГАТЕ (Международната агенция за атомна енергия), сключиха тристранен договор за изграждане с американска помощ на атомен реактор с мощност 5 мВт, а през 1975 ИОАЕ започна преговори с редица американски компании за покупката на 6-8 блока за АЕЦ, както и за доставка на ядрено гориво за Иран.

След ислямската революция от 1979 обаче, всички постигнати дотогава споразумения в тази сфера с европейските и американски партньори бяха анулирани, а ИОАЕ стартира преговори с други компании – немската TUF , испанската „Сиате” и швейцарската „Мотокром”, за консервацията на вече изградените и монтирани части на АЕЦ, но по-късно и те се отказаха, поради натиска на САЩ. През 1992 пък стартира руско-иранското сътрудничество в изграждането на атомния реактор в Бушер. Дотогава Техеран заемаше конструктивна позиция, придържайки се към международните изисквания за неразпространяване на оръжията за масово поразяване. От 1958 страната е член на МАГАТЕ. През 1969 тя се присъедини към Договора за неразпространяване на ядреното оръжие. Впрочем, иранското ръководство нееднократно декларира стремежа си да използва атомните технологии само за мирни цели. През 1992 то предостави на МАГАТЕ възможността да инспектира всички обекти на иранска територия. През 2003 Техеран подписа и допълнителен протокол към Споразумението за гаранции с агенцията (който обаче и до днес не е ратифициран от парламента). Струва си да отбележим и, че досега многобройните проверки на МАГАТЕ на са установили сериозни нарушения, позволяващи да се твърди със сигурност, че иранската ядрена програма има военен характер и цели създаването на атомно оръжие.

Според Техеран, тази програма има изключително мирни цели и е насочена към диверсификацията на енергийните източници, отчитайки растящите потребности на иранската икономика от нови мощности. Освен това, ядрената програма на Иран, която се разглежда от управляващите и обществото като общонационален проект, трябва стимулира съкращаването на петролната зависимост в структурата на енергопотреблението, както и да позволи в обозримо бъдеще износа на ядрено гориво в съседните страни. Всъщност, иранските планове за развитие на атомната енергетика, в сегашния им вид, са изключително амбициозни. Според приетия през 2005 закон, иранското правителство се задължава да развива пълен ядрен горивен цикъл, да осигури през следващите 25 години производството на 20 хиляди мегавата електроенергия и да изгради 20 атомни енергоблока. Както твърди иранският вицепрезидент и шеф на Държавната комисия за атомна енергия Голамреза Агазаде, днес „вече са налице разработки за производството на 2 хиляди мегавата”.

За реализацията на тези планове, Иран разполага със сериозна база: по оценки на експерти, общият брой на вече изградените и строящите се обекти на ядрената инфраструктура е около 20. Като всички се контролират от Държавната комисия за атомната енергия на Иран. Сред тях, най-големите и известни проекти, реализирани в рамките на националните ядрени пограми, са следните:

Центърът за ядрени изследвания и производство на гориво в Исфахан . Той е основан през 1974 за да се осигури необходимата научно-техническа подкрепа за националната атомна програма. До 1979, с помощта на френския концерн Tecnicatome , на територията на центъра са изградени временни лаборатории, както и обща инфраструктура (пътна, комуникационна и енергийна). Работата на центъра е възобновена през 1981 с помощта на китайски специалисти - Пекин помага за оборудването му, като през 1997 за неговите нужди е купен китайски изследователски реактор MNSR с мощност 27 мегавата. Става дума за мини-реактор с нулева мощност, използващ „тежка вода”. В центъра работят ирански физици, специализирали в Китай. Смята се, че в него се извършват част от основните ирански разработки в сферата на атомната енергетика. Центърът е специализиран в конверсията на уран ( UCF ) , което позволява преработката на изходната суровина U 308 (концентрирана уранова руда) в необходимата за работата на различните предприятия от ядрения комплекс форма. В Исфахан има и завод за преработен уран, както и радиохимически завод.

Центърът за обогатяване на уран в Натанц. Разположен е в планинска местност на север от Исфахан и заема площ от 1400 хектара. През 2002 беше изграден тунелен вход към подземната му част, където са разположени три сгради – едната е изцяло под земята, а останалите две – частично. Центърът разполага със 160 модерни газови центрофуги (макар че през 2003 Техеран заяви, че те са само 100), както и с компоненти за още 1000 такива устройства, като се предвижда общо да бъдат произведени 5000. През 2004 беше окончателно завършена системата от над 20 защитни съоръжения, формираща осемкилометровия „периметър на сигурност”. За съществуването на центъра в Натанц световната общественост разбра едва през 2002. На следващата година генералният директор на МАГАТЕ Мохамед ал-Барадеи заяви, че инспекторите на агенцията са открили там следи от високообогатен уран и нарече обекта „критичната точка в контрола, осъществяван от МАГАТЕ на иранска територия”, пораждащ най-голяма тревога. По време не прекъсването в дейността на центъра през 2003-2005, предизвикано от доброволния мораториум, приет от Техеран в рамките на преговорите с т.нар. „европейска тройка”, иранските власти тайно разшириха завода в Натанц, изграждайки седем нови здания около замаскираните центрофуги. Днес, там продължават подготвителните работи за създаването на комбинат за обогатяване на уран с комплекс от газови центрофуги за нуждите на иранската ядрена енергетика. Както е известно, през януари 2006 Техеран нареди да бъдат счупени пломбите, поставени на завода от МАГАТЕ, а през февруари официално заяви че възобновява обогатяването на уран в промишлени мащаби.


 

Заводът за тежка вода в Арак. До 2002 той беше засекретен и световната общност нямаше представа за съществуването му. Оттогава се намира под специаното наблюдение на американските специални служби. Тежката вода е предназначена за иранския изследователски реактор IR -40 , чието строителство стартира през юни 2004, отново в Арак. Смята се, че за пуска на реактора ще са нужни 80-90 тона тежка вода ( D 20 ). Заводът в Арак ще произвежда по 8 тона годишно, като количеството ще се удвои, ако се осъществи проектът за разширяването му. Иран се нуждае от реактора IR -40 за да замени с него морално остарелия реактор TRR в Техеранския център за ядрени изследвания (доставен от американците още през 1968). Режимът твърди, че той му е необходим за производството на радиоизотопи за медицински и промишлени нужди.

Следва да се има предвид, че както строителството на завода за тежка вода, така и на реактора IR -40 , само по себе си, не нарушава международните норми. В съответствие със Споразумението за гаранции с МАГАТЕ, не се изисква то да се декларира, както и да се допускат инспектори на агенцията до мощностите за производство на D 20. Но, както е известно, реакторите с тежка вода могат да се използват за преработването на урана в плутоний, използван за направата на ядрени оръжия, без по-нататъшно обогатяване. Според американските разузнавателни служби, Иран ще може ежегодно да произвежда в Арак плутоний, достатъчен за поне три атомни бомби.

Техеранският център за ядрени изследвания. Започва да работи през 1968, след закупуването на изследователски реактор TRR с мощност 5 мегавата (доставен от САЩ, сега се контролира от МАГАТЕ). Горивото за него е купено през 80-те години в Аржентина. Освен това, в центъра функционира инсталация за производството на радиоизотопи на молибден, йод и ксенон MIX , както и друга - за производството на обогатен уран (която обаче в момента не работи). През 1992 е въведен в експлоатация изследователският корпус Jabr Ibn Hayan , разполагащ с лаборатория за лазерна техника.

Атомният изследователски селскостопански и медицински център в Керадж. Обектът все още се изгражда. Завършени са две лаборатории – дозиметрична и за селскостопанска радиохимия. През 1995 приключи изграждането на циклотрон. От Китай пък бе закупен електромагнитен сепаратор за отделяне на не-радиоактивните (стабилни) изотопи. Задачата му е получаване на необходимите материали за изготвяне на мишените, които ще бъдат облъчвани с неутронни потоци.

Департаментът за ядрени изследвания в Йезд. Специализиран е най-вече в сферата на геофизическите и геоложки изследвания на иранското урановото находище край Сагенд (на 165 км от Йезд), където усилено се добива уранова руда. Запасите се оценяват на 3-4 хиляди по еквивалента на урановия окис ( U 3О8). Съдържанието на уран-235 обаче е много ниско и се колебае между 0,8 и 1%. Според инспекторите на МАГАТЕ на този обект не са забелязани отклонения от официално обявената му дейност.

Обектът Моаллем Калайе . Все още е в процес на изграждане. Намира се в планинската местност около град Казвин (на северозапад от Техеран). Повишената сеизмична активност в региона не позволява инсталирането на реактор за натрупване на плутоний. Смята се обаче, че там иранците извършват неразрешени производства, които не се контролират от МАГАТЕ, макар че проверката от 1992 не констатира подобно нещо. Известно е също, че през 1991, в рамките на иранско-индийските преговори, бе обсъждан и въпросът за доставката в Моаллем Калайе на изследователски реактор с мощност 10 мегавата. Сделката обаче се провали поради силния американски натиск върху Делхи.

Атомните изследователски центрове в Бонаб и Рамсар. И двата са сравнително нови, като първият се специализира в използването на радиоактивни изотопи за съхраняването на хранителни продукти, а вторият изследва естествената радиоактивност над средно ниво. Центърът в Бонаб се намира в планините на 80 км от Тебриз (Северозападен Иран). Този в Рамсар пък е на брега на Каспийско море, северно от Техеран. След като през 1997 и двата бяха посетени от генералния директор на МАГАТЕ Ханс Бликс, агенцията заяви, че там не е констатирана непозволена или скрита активност в ядрената сфера.

Урановите мини в Ардакан . В този район (200 км източно от Исфахан) се намират урановите мини, край които е изграден завод за отделяне на урановата руда. Според специалистите, иранските запаси от такава руда не са големи, а себестойността на добива и е прекалено висока (поради ниското съдържание на уран и остарелите методи на добива му), достигайки 100-120 долара за килограм.

Лашкар-Абад. През 2002 там бе въведена в експлоатация опитна инсталация за лазерно обогатяване на уран по програмата AVLIS (т.е. без използване на центрофуги). Две години по-късно инспекциите на МАГАТЕ потвърдиха достоверността на иранските твърдения, че лазерното устройство е демонтирано и обектът може да произвежда само ограничени количества обогатен уран.

Корпорациите „Фараянд текник” (Фараянд), „Калайе илектрик” (Техеран) и „Парс Тараш”. През 2003-2004 инспекторите на МАГАТЕ откриха в района на Фараянд, на територията на едноименната компания, следи от високообогатен уран U -235 (до 36%, което е много повече от 2-3%-ното равнище, необходимо за работата на една АЕЦ), както и доставени от Пакистан центрофуги за обогатяване на уран. Що се отнася до „Калайе илектрик” (завод за фина механика в Техеран), там инспекторите откриха през 2003 следи от обогатен уран и констатираха, че част от помещенията се били преустройвани. Преди това, през 2000-2001, Техеран отказа на МАГАТЕ достъп до обекта. Компанията „Парс Тараш” също бе проверявана нееднократно от агенцията за производство на компоненти за газови центрофуги.

Полоний 210. В началото на 2004 инспекторите на МАГАТЕ откриха следи от полоний-210 в една промишлена сграда в Исфахан. Според иранците, експерименти с полоний са се правели преди 12-16 години, но експертите от агенцията смятат, че те са били извършвани и съвсем наскоро. Разследването продължава, като ситуацията остава неясна. Известно е обаче, че в съчетание с берилия, полоний-210 би могъл да се използва и за военни цели и, в частност, за създаване на ядрено оръжие. Макар че обикновено го използват в космическите програми, т.е. за съвсем мирни цели.

Физико-аналитичният център Лавизан Шияне (край Техеран) . Създаден е през 1989. Негова основна задача е „подготовката за водене на бойни действия и неутрализация на загубите при нанасяне на ядрен удар, или при авария на ядрен обект, както и извършване на изследвания за Министерството на отбраната”. През 2004 Иран допусна в центъра инспектори на МАГАТЕ, като ги запозна с 11-те основни направления на изследванията в центъра и им позволи да инсталират два спектрометра, но отказа да им предостави целия списък на наличното оборудване. Според иранските власти, в центъра никога не е имало ядрени материали, нито пък се е работело в тази сфера.

Хранилището на радиоактивни отпадъци в град Кум.

Центровете Фас и Даркховин. За тях се знае много малко. Вторият представлява атомен изследователски център, намиращ се под контрола на Корпуса на стражите на ислямската революция.

Центърът в Бендер Абас . В района на това голямо иранско пристанище на Персийския залив се изгражда нов обект за производството на уран.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Откакто иранската ядрена програма се превърна в един от най-наболелите проблеми на съвременната световна политика, структурата на атомно-енергийния комплекс на Иран предизвиква нарастващ интерес.

Развитието на атомната енергетика бе сред приоритетите на Иран още по времето на шаха (т.е. преди 1979). Сериозното икономическо развитие на страната през 60-те и 70-те години на миналия век, обусловено от осъществените структурни реформи и индустриализацията (станали известни като „бялата революция”), стимулира създаването и усъвършенстването на мощна енергийна система, на чиято база трябваше да се развиват основните промишлени отрасли. В този контекст, през 1973 в Иран стартира програма за използване на атомната енергия за мирни цели. Тя предвиждаше в страната да бъдат изградени атомни електростанции с 23 блока. За целта през 1974 беше създадена Иранската организация за атомна енергия (ИОАЕ), чиято основна задача бе да сключи договори с водещи чуждестранни компании, изнасящи технологии за ядрената енергетика. През 70-те Техеран успя да сключи контракти за изграждането на атомни електростанции с Германия (през 1974 бе подписан договор с Kraftwerk Union за изграждане на два водни енергоблока с мощност 1190 мВт всеки ) и Франция (през 1976 иранците поръчаха шест енергоблока, а с компанията Framatome бяха подписани договори за изграждането на две АЕЦ, чиито реактори са с мощност 930 мВт). Предварителни договори бяха подписани и със Съединените щати: през 1968 САЩ, Иран и МАГАТЕ (Международната агенция за атомна енергия), сключиха тристранен договор за изграждане с американска помощ на атомен реактор с мощност 5 мВт, а през 1975 ИОАЕ започна преговори с редица американски компании за покупката на 6-8 блока за АЕЦ, както и за доставка на ядрено гориво за Иран.

След ислямската революция от 1979 обаче, всички постигнати дотогава споразумения в тази сфера с европейските и американски партньори бяха анулирани, а ИОАЕ стартира преговори с други компании – немската TUF , испанската „Сиате” и швейцарската „Мотокром”, за консервацията на вече изградените и монтирани части на АЕЦ, но по-късно и те се отказаха, поради натиска на САЩ. През 1992 пък стартира руско-иранското сътрудничество в изграждането на атомния реактор в Бушер. Дотогава Техеран заемаше конструктивна позиция, придържайки се към международните изисквания за неразпространяване на оръжията за масово поразяване. От 1958 страната е член на МАГАТЕ. През 1969 тя се присъедини към Договора за неразпространяване на ядреното оръжие. Впрочем, иранското ръководство нееднократно декларира стремежа си да използва атомните технологии само за мирни цели. През 1992 то предостави на МАГАТЕ възможността да инспектира всички обекти на иранска територия. През 2003 Техеран подписа и допълнителен протокол към Споразумението за гаранции с агенцията (който обаче и до днес не е ратифициран от парламента). Струва си да отбележим и, че досега многобройните проверки на МАГАТЕ на са установили сериозни нарушения, позволяващи да се твърди със сигурност, че иранската ядрена програма има военен характер и цели създаването на атомно оръжие.

Според Техеран, тази програма има изключително мирни цели и е насочена към диверсификацията на енергийните източници, отчитайки растящите потребности на иранската икономика от нови мощности. Освен това, ядрената програма на Иран, която се разглежда от управляващите и обществото като общонационален проект, трябва стимулира съкращаването на петролната зависимост в структурата на енергопотреблението, както и да позволи в обозримо бъдеще износа на ядрено гориво в съседните страни. Всъщност, иранските планове за развитие на атомната енергетика, в сегашния им вид, са изключително амбициозни. Според приетия през 2005 закон, иранското правителство се задължава да развива пълен ядрен горивен цикъл, да осигури през следващите 25 години производството на 20 хиляди мегавата електроенергия и да изгради 20 атомни енергоблока. Както твърди иранският вицепрезидент и шеф на Държавната комисия за атомна енергия Голамреза Агазаде, днес „вече са налице разработки за производството на 2 хиляди мегавата”.

За реализацията на тези планове, Иран разполага със сериозна база: по оценки на експерти, общият брой на вече изградените и строящите се обекти на ядрената инфраструктура е около 20. Като всички се контролират от Държавната комисия за атомната енергия на Иран. Сред тях, най-големите и известни проекти, реализирани в рамките на националните ядрени пограми, са следните:

Центърът за ядрени изследвания и производство на гориво в Исфахан . Той е основан през 1974 за да се осигури необходимата научно-техническа подкрепа за националната атомна програма. До 1979, с помощта на френския концерн Tecnicatome , на територията на центъра са изградени временни лаборатории, както и обща инфраструктура (пътна, комуникационна и енергийна). Работата на центъра е възобновена през 1981 с помощта на китайски специалисти - Пекин помага за оборудването му, като през 1997 за неговите нужди е купен китайски изследователски реактор MNSR с мощност 27 мегавата. Става дума за мини-реактор с нулева мощност, използващ „тежка вода”. В центъра работят ирански физици, специализирали в Китай. Смята се, че в него се извършват част от основните ирански разработки в сферата на атомната енергетика. Центърът е специализиран в конверсията на уран ( UCF ) , което позволява преработката на изходната суровина U 308 (концентрирана уранова руда) в необходимата за работата на различните предприятия от ядрения комплекс форма. В Исфахан има и завод за преработен уран, както и радиохимически завод.

Центърът за обогатяване на уран в Натанц. Разположен е в планинска местност на север от Исфахан и заема площ от 1400 хектара. През 2002 беше изграден тунелен вход към подземната му част, където са разположени три сгради – едната е изцяло под земята, а останалите две – частично. Центърът разполага със 160 модерни газови центрофуги (макар че през 2003 Техеран заяви, че те са само 100), както и с компоненти за още 1000 такива устройства, като се предвижда общо да бъдат произведени 5000. През 2004 беше окончателно завършена системата от над 20 защитни съоръжения, формираща осемкилометровия „периметър на сигурност”. За съществуването на центъра в Натанц световната общественост разбра едва през 2002. На следващата година генералният директор на МАГАТЕ Мохамед ал-Барадеи заяви, че инспекторите на агенцията са открили там следи от високообогатен уран и нарече обекта „критичната точка в контрола, осъществяван от МАГАТЕ на иранска територия”, пораждащ най-голяма тревога. По време не прекъсването в дейността на центъра през 2003-2005, предизвикано от доброволния мораториум, приет от Техеран в рамките на преговорите с т.нар. „европейска тройка”, иранските власти тайно разшириха завода в Натанц, изграждайки седем нови здания около замаскираните центрофуги. Днес, там продължават подготвителните работи за създаването на комбинат за обогатяване на уран с комплекс от газови центрофуги за нуждите на иранската ядрена енергетика. Както е известно, през януари 2006 Техеран нареди да бъдат счупени пломбите, поставени на завода от МАГАТЕ, а през февруари официално заяви че възобновява обогатяването на уран в промишлени мащаби.

Откакто иранската ядрена програма се превърна в един от най-наболелите проблеми на съвременната световна политика, структурата на атомно-енергийния комплекс на Иран предизвиква нарастващ интерес.

Развитието на атомната енергетика бе сред приоритетите на Иран още по времето на шаха (т.е. преди 1979). Сериозното икономическо развитие на страната през 60-те и 70-те години на миналия век, обусловено от осъществените структурни реформи и индустриализацията (станали известни като „бялата революция”), стимулира създаването и усъвършенстването на мощна енергийна система, на чиято база трябваше да се развиват основните промишлени отрасли. В този контекст, през 1973 в Иран стартира програма за използване на атомната енергия за мирни цели. Тя предвиждаше в страната да бъдат изградени атомни електростанции с 23 блока. За целта през 1974 беше създадена Иранската организация за атомна енергия (ИОАЕ), чиято основна задача бе да сключи договори с водещи чуждестранни компании, изнасящи технологии за ядрената енергетика. През 70-те Техеран успя да сключи контракти за изграждането на атомни електростанции с Германия (през 1974 бе подписан договор с Kraftwerk Union за изграждане на два водни енергоблока с мощност 1190 мВт всеки ) и Франция (през 1976 иранците поръчаха шест енергоблока, а с компанията Framatome бяха подписани договори за изграждането на две АЕЦ, чиито реактори са с мощност 930 мВт). Предварителни договори бяха подписани и със Съединените щати: през 1968 САЩ, Иран и МАГАТЕ (Международната агенция за атомна енергия), сключиха тристранен договор за изграждане с американска помощ на атомен реактор с мощност 5 мВт, а през 1975 ИОАЕ започна преговори с редица американски компании за покупката на 6-8 блока за АЕЦ, както и за доставка на ядрено гориво за Иран.

След ислямската революция от 1979 обаче, всички постигнати дотогава споразумения в тази сфера с европейските и американски партньори бяха анулирани, а ИОАЕ стартира преговори с други компании – немската TUF , испанската „Сиате” и швейцарската „Мотокром”, за консервацията на вече изградените и монтирани части на АЕЦ, но по-късно и те се отказаха, поради натиска на САЩ. През 1992 пък стартира руско-иранското сътрудничество в изграждането на атомния реактор в Бушер. Дотогава Техеран заемаше конструктивна позиция, придържайки се към международните изисквания за неразпространяване на оръжията за масово поразяване. От 1958 страната е член на МАГАТЕ. През 1969 тя се присъедини към Договора за неразпространяване на ядреното оръжие. Впрочем, иранското ръководство нееднократно декларира стремежа си да използва атомните технологии само за мирни цели. През 1992 то предостави на МАГАТЕ възможността да инспектира всички обекти на иранска територия. През 2003 Техеран подписа и допълнителен протокол към Споразумението за гаранции с агенцията (който обаче и до днес не е ратифициран от парламента). Струва си да отбележим и, че досега многобройните проверки на МАГАТЕ на са установили сериозни нарушения, позволяващи да се твърди със сигурност, че иранската ядрена програма има военен характер и цели създаването на атомно оръжие.

Според Техеран, тази програма има изключително мирни цели и е насочена към диверсификацията на енергийните източници, отчитайки растящите потребности на иранската икономика от нови мощности. Освен това, ядрената програма на Иран, която се разглежда от управляващите и обществото като общонационален проект, трябва стимулира съкращаването на петролната зависимост в структурата на енергопотреблението, както и да позволи в обозримо бъдеще износа на ядрено гориво в съседните страни. Всъщност, иранските планове за развитие на атомната енергетика, в сегашния им вид, са изключително амбициозни. Според приетия през 2005 закон, иранското правителство се задължава да развива пълен ядрен горивен цикъл, да осигури през следващите 25 години производството на 20 хиляди мегавата електроенергия и да изгради 20 атомни енергоблока. Както твърди иранският вицепрезидент и шеф на Държавната комисия за атомна енергия Голамреза Агазаде, днес „вече са налице разработки за производството на 2 хиляди мегавата”.

За реализацията на тези планове, Иран разполага със сериозна база: по оценки на експерти, общият брой на вече изградените и строящите се обекти на ядрената инфраструктура е около 20. Като всички се контролират от Държавната комисия за атомната енергия на Иран. Сред тях, най-големите и известни проекти, реализирани в рамките на националните ядрени пограми, са следните:

Центърът за ядрени изследвания и производство на гориво в Исфахан . Той е основан през 1974 за да се осигури необходимата научно-техническа подкрепа за националната атомна програма. До 1979, с помощта на френския концерн Tecnicatome , на територията на центъра са изградени временни лаборатории, както и обща инфраструктура (пътна, комуникационна и енергийна). Работата на центъра е възобновена през 1981 с помощта на китайски специалисти - Пекин помага за оборудването му, като през 1997 за неговите нужди е купен китайски изследователски реактор MNSR с мощност 27 мегавата. Става дума за мини-реактор с нулева мощност, използващ „тежка вода”. В центъра работят ирански физици, специализирали в Китай. Смята се, че в него се извършват част от основните ирански разработки в сферата на атомната енергетика. Центърът е специализиран в конверсията на уран ( UCF ) , което позволява преработката на изходната суровина U 308 (концентрирана уранова руда) в необходимата за работата на различните предприятия от ядрения комплекс форма. В Исфахан има и завод за преработен уран, както и радиохимически завод.

Центърът за обогатяване на уран в Натанц. Разположен е в планинска местност на север от Исфахан и заема площ от 1400 хектара. През 2002 беше изграден тунелен вход към подземната му част, където са разположени три сгради – едната е изцяло под земята, а останалите две – частично. Центърът разполага със 160 модерни газови центрофуги (макар че през 2003 Техеран заяви, че те са само 100), както и с компоненти за още 1000 такива устройства, като се предвижда общо да бъдат произведени 5000. През 2004 беше окончателно завършена системата от над 20 защитни съоръжения, формираща осемкилометровия „периметър на сигурност”. За съществуването на центъра в Натанц световната общественост разбра едва през 2002. На следващата година генералният директор на МАГАТЕ Мохамед ал-Барадеи заяви, че инспекторите на агенцията са открили там следи от високообогатен уран и нарече обекта „критичната точка в контрола, осъществяван от МАГАТЕ на иранска територия”, пораждащ най-голяма тревога. По време не прекъсването в дейността на центъра през 2003-2005, предизвикано от доброволния мораториум, приет от Техеран в рамките на преговорите с т.нар. „европейска тройка”, иранските власти тайно разшириха завода в Натанц, изграждайки седем нови здания около замаскираните центрофуги. Днес, там продължават подготвителните работи за създаването на комбинат за обогатяване на уран с комплекс от газови центрофуги за нуждите на иранската ядрена енергетика. Както е известно, през януари 2006 Техеран нареди да бъдат счупени пломбите, поставени на завода от МАГАТЕ, а през февруари официално заяви че възобновява обогатяването на уран в промишлени мащаби.

Страница 2

 

Заводът за тежка вода в Арак. До 2002 той беше засекретен и световната общност нямаше представа за съществуването му. Оттогава се намира под специаното наблюдение на американските специални служби. Тежката вода е предназначена за иранския изследователски реактор IR -40 , чието строителство стартира през юни 2004, отново в Арак. Смята се, че за пуска на реактора ще са нужни 80-90 тона тежка вода ( D 20 ). Заводът в Арак ще произвежда по 8 тона годишно, като количеството ще се удвои, ако се осъществи проектът за разширяването му. Иран се нуждае от реактора IR -40 за да замени с него морално остарелия реактор TRR в Техеранския център за ядрени изследвания (доставен от американците още през 1968). Режимът твърди, че той му е необходим за производството на радиоизотопи за медицински и промишлени нужди.

Следва да се има предвид, че както строителството на завода за тежка вода, така и на реактора IR -40 , само по себе си, не нарушава международните норми. В съответствие със Споразумението за гаранции с МАГАТЕ, не се изисква то да се декларира, както и да се допускат инспектори на агенцията до мощностите за производство на D 20. Но, както е известно, реакторите с тежка вода могат да се използват за преработването на урана в плутоний, използван за направата на ядрени оръжия, без по-нататъшно обогатяване. Според американските разузнавателни служби, Иран ще може ежегодно да произвежда в Арак плутоний, достатъчен за поне три атомни бомби.

Техеранският център за ядрени изследвания. Започва да работи през 1968, след закупуването на изследователски реактор TRR с мощност 5 мегавата (доставен от САЩ, сега се контролира от МАГАТЕ). Горивото за него е купено през 80-те години в Аржентина. Освен това, в центъра функционира инсталация за производството на радиоизотопи на молибден, йод и ксенон MIX , както и друга - за производството на обогатен уран (която обаче в момента не работи). През 1992 е въведен в експлоатация изследователският корпус Jabr Ibn Hayan , разполагащ с лаборатория за лазерна техника.

Атомният изследователски селскостопански и медицински център в Керадж. Обектът все още се изгражда. Завършени са две лаборатории – дозиметрична и за селскостопанска радиохимия. През 1995 приключи изграждането на циклотрон. От Китай пък бе закупен електромагнитен сепаратор за отделяне на не-радиоактивните (стабилни) изотопи. Задачата му е получаване на необходимите материали за изготвяне на мишените, които ще бъдат облъчвани с неутронни потоци.

Департаментът за ядрени изследвания в Йезд. Специализиран е най-вече в сферата на геофизическите и геоложки изследвания на иранското урановото находище край Сагенд (на 165 км от Йезд), където усилено се добива уранова руда. Запасите се оценяват на 3-4 хиляди по еквивалента на урановия окис ( U 3О8). Съдържанието на уран-235 обаче е много ниско и се колебае между 0,8 и 1%. Според инспекторите на МАГАТЕ на този обект не са забелязани отклонения от официално обявената му дейност.

Обектът Моаллем Калайе . Все още е в процес на изграждане. Намира се в планинската местност около град Казвин (на северозапад от Техеран). Повишената сеизмична активност в региона не позволява инсталирането на реактор за натрупване на плутоний. Смята се обаче, че там иранците извършват неразрешени производства, които не се контролират от МАГАТЕ, макар че проверката от 1992 не констатира подобно нещо. Известно е също, че през 1991, в рамките на иранско-индийските преговори, бе обсъждан и въпросът за доставката в Моаллем Калайе на изследователски реактор с мощност 10 мегавата. Сделката обаче се провали поради силния американски натиск върху Делхи.

Атомните изследователски центрове в Бонаб и Рамсар. И двата са сравнително нови, като първият се специализира в използването на радиоактивни изотопи за съхраняването на хранителни продукти, а вторият изследва естествената радиоактивност над средно ниво. Центърът в Бонаб се намира в планините на 80 км от Тебриз (Северозападен Иран). Този в Рамсар пък е на брега на Каспийско море, северно от Техеран. След като през 1997 и двата бяха посетени от генералния директор на МАГАТЕ Ханс Бликс, агенцията заяви, че там не е констатирана непозволена или скрита активност в ядрената сфера.

Урановите мини в Ардакан . В този район (200 км източно от Исфахан) се намират урановите мини, край които е изграден завод за отделяне на урановата руда. Според специалистите, иранските запаси от такава руда не са големи, а себестойността на добива и е прекалено висока (поради ниското съдържание на уран и остарелите методи на добива му), достигайки 100-120 долара за килограм.

Лашкар-Абад. През 2002 там бе въведена в експлоатация опитна инсталация за лазерно обогатяване на уран по програмата AVLIS (т.е. без използване на центрофуги). Две години по-късно инспекциите на МАГАТЕ потвърдиха достоверността на иранските твърдения, че лазерното устройство е демонтирано и обектът може да произвежда само ограничени количества обогатен уран.

Корпорациите „Фараянд текник” (Фараянд), „Калайе илектрик” (Техеран) и „Парс Тараш”. През 2003-2004 инспекторите на МАГАТЕ откриха в района на Фараянд, на територията на едноименната компания, следи от високообогатен уран U -235 (до 36%, което е много повече от 2-3%-ното равнище, необходимо за работата на една АЕЦ), както и доставени от Пакистан центрофуги за обогатяване на уран. Що се отнася до „Калайе илектрик” (завод за фина механика в Техеран), там инспекторите откриха през 2003 следи от обогатен уран и констатираха, че част от помещенията се били преустройвани. Преди това, през 2000-2001, Техеран отказа на МАГАТЕ достъп до обекта. Компанията „Парс Тараш” също бе проверявана нееднократно от агенцията за производство на компоненти за газови центрофуги.

Полоний 210. В началото на 2004 инспекторите на МАГАТЕ откриха следи от полоний-210 в една промишлена сграда в Исфахан. Според иранците, експерименти с полоний са се правели преди 12-16 години, но експертите от агенцията смятат, че те са били извършвани и съвсем наскоро. Разследването продължава, като ситуацията остава неясна. Известно е обаче, че в съчетание с берилия, полоний-210 би могъл да се използва и за военни цели и, в частност, за създаване на ядрено оръжие. Макар че обикновено го използват в космическите програми, т.е. за съвсем мирни цели.

Физико-аналитичният център Лавизан Шияне (край Техеран) . Създаден е през 1989. Негова основна задача е „подготовката за водене на бойни действия и неутрализация на загубите при нанасяне на ядрен удар, или при авария на ядрен обект, както и извършване на изследвания за Министерството на отбраната”. През 2004 Иран допусна в центъра инспектори на МАГАТЕ, като ги запозна с 11-те основни направления на изследванията в центъра и им позволи да инсталират два спектрометра, но отказа да им предостави целия списък на наличното оборудване. Според иранските власти, в центъра никога не е имало ядрени материали, нито пък се е работело в тази сфера.

Хранилището на радиоактивни отпадъци в град Кум.

Центровете Фас и Даркховин. За тях се знае много малко. Вторият представлява атомен изследователски център, намиращ се под контрола на Корпуса на стражите на ислямската революция.

Центърът в Бендер Абас . В района на това голямо иранско пристанище на Персийския залив се изгражда нов обект за производството на уран.

* Българско геополитическо дружество

{rt}