От доста месеци насам, Иран продължава да държи света в напрежение.Заплахите на иранския президент Ахмадинеджад срещу Израел и неотклонното му намерение да реализира мащабната ядрена програма, даваща възможност страната му да се сдобие с атомно оръжие, както и интензифицирането на националната ракетна програма, на фона на общата модернизация на иранската армия, не могат да не тревожат, както Запада, така и Изтока.
Световната общност очевидно не е удовлетворена от неконструктивната позиция на Иран в преговорите за ядрената му програма, при това с най-различни контрагенти. Същността и е в проточването на преговорния процес и опитите да се внесе раздор между ЕС, САЩ, Русия и Китай, а напоследък – в шантажирането на всички тях със заплахата, че Техеран ще се откаже от Договора за неразпространяване на ядреното оръжие и ще напусне МАГАТЕ, ако иранското досие бъде изпратено в Съвета за сигурност на ООН, или по-точно – ако не бъдат изпълнени исканията на Иран да създаде необходимата инфраструктура за пълния цикъл на производство на ядрено гориво, т.е. за обогатяване на уран, даващ възможност и за създаването на атомно оръжие.
С усилията на новите си лидери, само за няколко месеца, Иран се превърне в едно от главните огнища на напрежение в съвременния свят. Назрява криза, чиито истински последици за света все още трудно могат да се преценят.
Неконструктивната ядрена политика на Иран поражда цял комплекс от въпроси: къде е чертата, отвъд която блъфът може да премине в твърдото намерение на геополитическия играч да се сдобие с атомен „жокер”? Как световната общност може да попречи на иранците на прекрачат тази черта? Възможно ли е все още да бъде убеден режимът на радикалните шиити в Техеран да се откаже от намеренията си? И дали заплахите в случая са по-ефективни от обещанията? Всичко това, по същество, са проблеми, касаещи международната сигурност.
И, докато дипломатите от ЕС, Русия, Китай, МАГАТЕ и ООН убеждават иранските си колеги да приемат мнението на мнозинството от световната общност, военните и политолозите вече анализират вариантите на евентуални силови действия за предотвратяване появата на атомно оръжие в Иран – от въвеждането на пълния комплект санкции на ООН, до предприемането на въоръжена акция. Политолозите очертават няколко възможни военни решения на иранския ядрен проблем. Първият е война, целяща смяната на режима, както стана в Ирак. Вторият – ограничен ракетно-авиационен удар против иранските ядрени обекти и, възможно, по някои други военни цели.
Повечето експерти все пак смятат, че дори и при най-екстремното развитие на ситуацията, Иран вероятно ще стане обект на втория, т.е. на „югославския” сценарий (включващ унищожаването на отделни обекти – ядрените центрове, системата за противовъздушна отбрана и т.н.). Не е тайна също, че военното и политическо ръководство на Иран е съвсем наясно за възможността от подобно развитие и, естествено, подготвя своя отговор.
Според генералния директор на руския Център за анализи на съвременен Иран Раджаб Сафаров, който твърди, че лично е разговарял с редица високопоставени ирански политици, първият елемент от техния план за действие включва „незабавното унищожаване на цялата петролна и газова инфраструктура в Персийския залив и ликвидиране на газовите и петролни ресурси на Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн и Ирак”. В същото време ще бъде нанесен въздушен удар по 400 стратегически цели в Израел, които вече са избрани. След което Персийският залив ще бъде блокиран в зоната на Ормузкия пролив. Последица ще стане резкият скок на цените на петрола до 150 долара за барел. Не си струва да коментирам подобен фантастичен план. Вместо това, нека просто си припомним, с какво разполагат Съединените щати в района на Персийския залив.
Общият брой на американските военни там е 250 хиляди души. Сухопътните войски включват шест дивизии: 1-ва бронетанкова, 1-ва кавалерийска (авиомобилна), 3-та пехотна, 4-та пехотна, 82-ра въздушно-десантна, 101-ва десантно-щурмова, плюс самостоятелният 2-ри бронекавалерийски полк. Числеността им е 110 хиляди души. На свой ред, военно-морските сили на САЩ в региона включват: 90 бойни кораба, 6 многоцелеви групи (всяка от които включва по един самолетоносач, два крайцера, две фрегати, 3-4 есминеца, две атомни подводници „Охайо”, няколко спомагателни кораба и три кораба-амфибии с експедиционен батальон на американската морска пехота на борда – общо 2200 морски пехотинци). Самолетоносачите „Нимиц”, „Кити хоук”, „Констълейшън” и „Ейбрахам Линкълн” се намират в Персийския залив, а „Хари Трумън” и „Теодор Рузвелт” – в Средиземно море. На тях са базирани ескадрили от самолети F / A -18 Horner , F -14 Tomcat и самолети за радиоелектронно потискане ЕА-6В – общо между 80 и 90 самолета на всеки кораб. Като цяло, американските ВМС разполагат с 12 ударни самолетоносача и 18 атомни подводници „Охайо”, способни да нанесат ракетен удар по всяка точка на света.
Дори имайки предвид само това, изглежда повече от съмнително, че иранците могат да причинят кой знае какви загуби на противниците си както в Ирак, така и в целия регион.
Иранската армия
Какво представлява армията на аятоласите? Какъв е сегашният и потенциал? Иранската армия е най-многочислената в Близкия и Среден изток. Тя притежава нелош боен опит, получен по време на ирано-иракската война (1980-1988). Структурата и е съобразена с военно-политическите цели на клерикалните ирански лидери, а също с икономическите възможности, националната и религиозна специфика на страната.
Особеност в организационната структура на иранските въоръжени сили е наличието в тях на два независими компонента – редовни армейски части и т.нар. Корпус на стражите на ислямската революция (КСИР), всеки от които разполага със собствени сухопътни, военно-въздушни и военно-морски сили, със съответната система на командване както в мирно, така и във военно време. Освен това, при извънредна ситуация, към военното командване преминават и частите на вътрешното министерство.
В рамките на КСИР действа и т.нар. Сили за съпротива „басидж” – нещо като народно опълчение и, в същото време, армейски резерв. В Корпуса влизат и частите със специално предназначение „Кодс”, изпълняващи стратегически военно-диверсионни функции.
Според иранската конституция, върховен главнокомандващ на всички въоръжени сили на страната е духовният водач на нацията (в момента това е аятолах Али Хаменей), т.е. главата на шиитската общност (факих), който едновременно е и политически лидер на страната (рахбар), разполагащ с практически неограничени пълномощия в решаването на всички военни и военно-политически въпроси.
Духовният лидер има правото да започва война и сключва мир, както и да обявява всеобща мобилизация. Той назначава и сваля началника на Генералния щаб, главнокомандващите на КСИР и шефа на вътрешните войски. На него е подчинен и Висшият съвет за национална сигурност, който е най-важния консултативен орган по въпросите на сигурността, отбраната, стратегическото планиране и координиране на правителствената дейност в различните сфери. Съветът формулира политиката в сферите на отбраната и сигурността, в рамките на генералната линия, определяна от духовния водач. Той може да предлага на Върховния главнокомандващ да започне война или да сключи мир, да обяви всеобща мобилизация, както и да му предложи кандидатури за висшите военни постове в държавата. А също – да определя формите и начините на взаимодействие между въоръжените сили и гражданските власти (както и между армията, КСИР и вътрешните войски), да координира военното производство и т.н.
Върховният главнокомандващ ръководи армията чрез Генералния щаб на иранските въоръжени сили. Това е висшият, централен орган за ръководство на всички компоненти и видове въоръжени сили в страната. Основните му задачи са: разработването на стратегическите въпроси на отбраната, планиране на стратегическите операции в началния етап на бъдещата война, както и оперативната и бойна подготовка на националните въоръжени сили (включително учения и маневри), контрол на бойната готовност, организацията и усъвършенстване на ръководството на войските и взаимодействието между армията, КСИР и частите на Вътрешното министерство, както между отделните родове войски и т.н.
Числеността на редовните въоръжени сили на Иран варира (по различни оценки) между 540 и 900 хиляди души, от които между 450 и 670 хиляди са в сухопътните войски (армията и КСИР), между 70 и 100 хиляди – във военно-въздушните сили, между 35 и 45 хиляди – във флота, а около 135 хиляди – в Силите за съпротива „басидж” и над 14 хиляди – в специалните части „Кодс”.
Общият състав на иранските въоръжени сили включва около 50 дивизии (от тях 32 са пехотни, 3 са механизирани, 7 – бронетанкови, плюс въздушно-десантна и въздушно-щурмова дивизии и др.), над 80 отделни бригади (включително 10 ракетни – с оперативно тактически, тактически и противокорабни ракети, плюс 8 бригади кораби и катери), над 30 ескадрили бойна, морска и военно-транспортна авиация и около 10 бригади армейска авиация.
Пак по различни оценки, тези съединения разполагат с: между 150 и 300 пускови ракетни установки; между 1500 и 3000 танка; между 1800 и 3200 полеви артилерийски оръдия, между 250 и 900 реактивни системи за залпов огън; между 260 и 306 бойни самолета, между 300 и 375 бойни хеликоптера; около 200 пускови установки за управляеми зенитни ракети; 1500 зенитни оръдия; 26 бойни кораба, 3 подводници и 170 бойни катери (ракетни, торпедни и артилерийски) с над 200 ракети на борда.
Различните данни се обясняват с изключително строгата секретност, наложена в Иран по всички въпроси, касаещи въоръжените сили на страната. Различни неирански източници привеждат нееднозначни сведения за числеността и състава на иранската армия, както и за количеството въоръжение и бойна техника, с която тя разполага.
Проблемите пред иранските въоръжени сили
Основни недостатъци, ерозиращи бойната мощ на иранските въоръжени сили, си остават ниското ниво на подготовка на личния състав, както и морално и физически остарялото оръжие и бойна техника.
Що се отнася до личния състав, през последните години бяха предприети стъпки към повишаване нивото на военна подготовка на войниците и офицерите. Значително нарастна броят на провежданите учения както в мащаб батальон-бригада, така и на отделните родове и видове войски. Военните експерти отбелязват, че акцентът в бойната подготовка се поставя върху взаимодействието между различните подразделения, части, родове и видове войски, както и със Силите за съпротива „басидж” и вътрешните войски. Като особено значение се придава на действията на личния състав в условията на партизанска война и окупация на страната от противник, разполагащ с високотехнологични оръжия.
Както и преди, разбира се, голямо внимание се отделя на морално-психологическата и идеологическа (религиозна) подготовка, която според иранското военно командване трябва поне донякъде да компенсира липсата на достатъчно военен професионализъм. Особено мощна политическа и религиозна пропаганда се осъществява в армията през последните месеци, поради рязката радикализация на иранската вътрешна и външна политика и появата на реална заплаха от военен сблъсък с Америка.
И още един немаловажен момент. Както е известно, в началото на вече 27-годишната си история Корпусът на стражите на ислямската революция (КСИР) обединяваше нередовни въоръжени групи, от типа на т.нар. „милиции”, с независимо от армията ръководство. Но още първите месеци на ирано-иракската война разкриха големите потенциални политически, военни и „наказателно-репресивни” възможности на КСИР и корпусът постепенно се трансформира в основен елемент от системата на редовните армейски части на Иран. Днес той представлява мощна силова структура, която в някои аспекти дори превъзхожда редовната армия. В годините след края на войната с Ирак стартира процес на постепенното сливане на двата основни компонента на своите въоръжени сили. Беше създадено общо и за армията, и за КСИР Министерство на отбраната и единен генерален щаб. Все пак, засега те си остават самостоятелни формирования, макар че след идването на власт на неоконсерватора Махмуд Ахмадинеджад (чиято кариера, между другото, започва и е тясно свързана с КСИР) са налице някои признаци, че се подготвя окончателното сливане на армията и корпуса в единна структура, като в нея ще доминира именно КСИР. Впрочем, това е стара мечта на най-радикалните военни и политико-религиозни ирански лидери.
Така, новите обединени въоръжени сили на Иран, несъмнено, ще бъдат още по-идеологизирани (т.е. по-радикални в политически и религиозен план). От една страна, в перспектива това може и да укрепи позициите им, но от друга – ще лиши иранския истъблишмънт (или по-скоро различните му фракции и групи) от възможността да поддържа политическия баланс в страната, използвайки за целта наличието на двата полусамостоятелни компонента на въоръжените сили.
По отношение на въоръжението и бойната техника, нещата са още по-сложни. Огромната част от иранската бойна техника са остарели образци, произведени през 60-те и 70-те години на миналия век. Има дори и „музейни експонати” от 40-те и 50-те години (например някои кораби и артилерийски системи). Бойната авиация е представена от стари американски самолети F -4 и F -5 , френски „миражи” F -1 , китайски F -7 , както и съветски самолети Су-24 и Су-25. Сравнително по-нови са руските МиГ-29 и, донякъде, американските F -14. Но, според списание „ Military Balance ” , само 60% от самолетите американско производство и 80% от тези, произведени в Русия и Китай, са годни за експлоатация.
Сериозен проблем пред иранското военно командване е и, че значителна част от армията е снабдена с оръжия, които не са взаимозаменяеми. Оръжието и военната техника на Иран включва модели, произведени в различни страни (САЩ, Великобритания, Китай, Северна Корея, Бразилия, Русия) и по различно време. Което пък създава пълен хаос по отношение на доставките на резервни части и горивно-смазочни материали и силно затруднява обучението на личния състав (така, 9-те типа танкове, с които разполагат иранците, имат оръдия с 8 различни калибъра). От началото на 90-те, Иран полага сериозни усилия за купуването на големи партиди оръжие и бойна техника от чужбина (най-вече от Русия), както и за създаване на собствено производство – на леко въоръжение, танкове, бронетранспортьори, самоходни артилерийски установки, реактивни системи за залпов огън, управляеми противотанкови ракети и хеликоптери.
В тази връзка активно се реализира специална програма за развитие на иранските въоръжени сили в следните посоки: унификация на въоръжението и бойната техника (предвижда се например, артилерийските системи да бъдат само два калибъра – 120 и 125 мм); създаване на модерна общонационална система за противовъздушна отбрана; усъвършестване на обединената (на армията и КСИР) система за управление с перспектива за създаването на единни въоръжени сили; опора на националния военно-промишлен комплекс със затворен цикъл на производство на танкове, артилерия, бойна авиация, всички типове ракети и т.н. Въоръжението и бойната техника, произвеждани от иранската военна индустрия, макар и да са нови „физически”, по конструктивните си особености са или лицензионни, или просто са „копирани” от остарели чужди образци. Затова, по правило, военната техника, иранско производство, е остаряла морално още преди да слезе от конвейера. Най-съвременно е ракетното оръжие, произвеждано в самия Иран, на базата на севернокорейски технологии. Но, както твърди известния експерт по Иран Фархад Хосрохавар, който ръководи френския Център за анализ и социологически изследвания, липсва каквото и да било реално развитие на иранския военно-промишлен комплекс, като дейността му се изчерпва с възпроизвеждането на руска, американска или корейска продукция.
Според Хосрохавар, военно-техническата политика на иранците следва два основни приоритета – ядрените изследвания (които днес са много по-важни за Техеран, отколкото разработването и производството на конвенционални оръжия) и ракетните програми. Освен това се активизира обновяването на военно-въздушните сили, които постепенно деградират. Но дори и в това направление не се предвижда осъществяването на действително мащабни програми.
Днес ракетите са основната ударна сила на иранските въоръжени сили, способна да отговори на евентуално военно решение на проблема с ядрената програма на Техеран от страна на САЩ и Израел. Според известния израелски експерт Дан Ашкелонски, „Иран смята ракетите за основен компонент в програмата си за създаване на неконвенционално оръжие, позволяващ му реално да застраши своите противници, и затова изразходва значителна част от военния си бюджет за тях”.
В иранската армия, ракетните войски са част от военно-въздушните сили на елитните КСИР. Което несъмнено доказва, колко значима роля им отрежда военно-политическото ръководство на страната.
С помощта най-вече на Северна Корея, Техеран е произвел голямо количество тактически ракети с обсег от 40 до 300 км, на базата на различти съветски и китайски „модели”: Oghab , Nazeat , Zelzal , Shihab -1 и Shihab -2. Но едва с появата на Shihab -3 ( Shihab -3 D и Shihab -3 DE ) с обсег 1300-1500 км и повече, които днес са в състояние на бойна готовност, Иран действително се превърна в ракетна държава.
Според споменатия по-горе Дан Ашкелонски, ракетният комплекс Shihab -3 се разработва от 1994 насам, на база на севернокорейската ракета No - Dong . Новите поколения ракети Shihab -4, -5, -6 , които могат да поразяват цели на разстояние от 1800 ( Shihab -4 ) до 6400 км ( Shihab -6 ), се разработват на базата на севернокорейските Таеро - Dong -1, Taepo - Dong -2 и Taepo - Dong - X . Днес те се намират във фаза на конструктивна доработка и изпитания.
Така, през последните месеци в Иран се очертава ясна тенденция за подготовка на страната, нейните въоръжени сили и цялото население за предстояща война с изключително могъщ противник, в лицето на САЩ и Израел.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
От доста месеци насам, Иран продължава да държи света в напрежение.Заплахите на иранския президент Ахмадинеджад срещу Израел и неотклонното му намерение да реализира мащабната ядрена програма, даваща възможност страната му да се сдобие с атомно оръжие, както и интензифицирането на националната ракетна програма, на фона на общата модернизация на иранската армия, не могат да не тревожат, както Запада, така и Изтока.
Световната общност очевидно не е удовлетворена от неконструктивната позиция на Иран в преговорите за ядрената му програма, при това с най-различни контрагенти. Същността и е в проточването на преговорния процес и опитите да се внесе раздор между ЕС, САЩ, Русия и Китай, а напоследък – в шантажирането на всички тях със заплахата, че Техеран ще се откаже от Договора за неразпространяване на ядреното оръжие и ще напусне МАГАТЕ, ако иранското досие бъде изпратено в Съвета за сигурност на ООН, или по-точно – ако не бъдат изпълнени исканията на Иран да създаде необходимата инфраструктура за пълния цикъл на производство на ядрено гориво, т.е. за обогатяване на уран, даващ възможност и за създаването на атомно оръжие.
С усилията на новите си лидери, само за няколко месеца, Иран се превърне в едно от главните огнища на напрежение в съвременния свят. Назрява криза, чиито истински последици за света все още трудно могат да се преценят.
Неконструктивната ядрена политика на Иран поражда цял комплекс от въпроси: къде е чертата, отвъд която блъфът може да премине в твърдото намерение на геополитическия играч да се сдобие с атомен „жокер”? Как световната общност може да попречи на иранците на прекрачат тази черта? Възможно ли е все още да бъде убеден режимът на радикалните шиити в Техеран да се откаже от намеренията си? И дали заплахите в случая са по-ефективни от обещанията? Всичко това, по същество, са проблеми, касаещи международната сигурност.
И, докато дипломатите от ЕС, Русия, Китай, МАГАТЕ и ООН убеждават иранските си колеги да приемат мнението на мнозинството от световната общност, военните и политолозите вече анализират вариантите на евентуални силови действия за предотвратяване появата на атомно оръжие в Иран – от въвеждането на пълния комплект санкции на ООН, до предприемането на въоръжена акция. Политолозите очертават няколко възможни военни решения на иранския ядрен проблем. Първият е война, целяща смяната на режима, както стана в Ирак. Вторият – ограничен ракетно-авиационен удар против иранските ядрени обекти и, възможно, по някои други военни цели.
Повечето експерти все пак смятат, че дори и при най-екстремното развитие на ситуацията, Иран вероятно ще стане обект на втория, т.е. на „югославския” сценарий (включващ унищожаването на отделни обекти – ядрените центрове, системата за противовъздушна отбрана и т.н.). Не е тайна също, че военното и политическо ръководство на Иран е съвсем наясно за възможността от подобно развитие и, естествено, подготвя своя отговор.
Според генералния директор на руския Център за анализи на съвременен Иран Раджаб Сафаров, който твърди, че лично е разговарял с редица високопоставени ирански политици, първият елемент от техния план за действие включва „незабавното унищожаване на цялата петролна и газова инфраструктура в Персийския залив и ликвидиране на газовите и петролни ресурси на Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн и Ирак”. В същото време ще бъде нанесен въздушен удар по 400 стратегически цели в Израел, които вече са избрани. След което Персийският залив ще бъде блокиран в зоната на Ормузкия пролив. Последица ще стане резкият скок на цените на петрола до 150 долара за барел. Не си струва да коментирам подобен фантастичен план. Вместо това, нека просто си припомним, с какво разполагат Съединените щати в района на Персийския залив.
Общият брой на американските военни там е 250 хиляди души. Сухопътните войски включват шест дивизии: 1-ва бронетанкова, 1-ва кавалерийска (авиомобилна), 3-та пехотна, 4-та пехотна, 82-ра въздушно-десантна, 101-ва десантно-щурмова, плюс самостоятелният 2-ри бронекавалерийски полк. Числеността им е 110 хиляди души. На свой ред, военно-морските сили на САЩ в региона включват: 90 бойни кораба, 6 многоцелеви групи (всяка от които включва по един самолетоносач, два крайцера, две фрегати, 3-4 есминеца, две атомни подводници „Охайо”, няколко спомагателни кораба и три кораба-амфибии с експедиционен батальон на американската морска пехота на борда – общо 2200 морски пехотинци). Самолетоносачите „Нимиц”, „Кити хоук”, „Констълейшън” и „Ейбрахам Линкълн” се намират в Персийския залив, а „Хари Трумън” и „Теодор Рузвелт” – в Средиземно море. На тях са базирани ескадрили от самолети F / A -18 Horner , F -14 Tomcat и самолети за радиоелектронно потискане ЕА-6В – общо между 80 и 90 самолета на всеки кораб. Като цяло, американските ВМС разполагат с 12 ударни самолетоносача и 18 атомни подводници „Охайо”, способни да нанесат ракетен удар по всяка точка на света.
