България в ерата на постмодерната икономика

брой3 2006
Typography

Очевидно е, че изключително актуалният въпрос за перспективите на икономическото ни развитие следва да се решава през призмата на идеята на постиндустриализма. Просто защото постиндустриалното общество е реалност за развитите и единствената перспектива за успешно развитие на модернизиращите се държави. Като основните му елементи бяха очертани още през миналия век от цяла плеяда известни западни теоретици (сред които Бел, Турен, Бжежински и Тофлър). Според тях, икономическите и социални функции на капитала все повече се прехвърлят върху информацията, а теоретичното знание измества труда като основен фактор при формирането на стойността. Така, мястото на промишлената корпорация все повече се заема от научния център. В тази ситуация знанието, а не собствеността, става определящ фактор за социална диференциация, а професионалната структура се оказва по-важна за обществената стратификация, отколкото класовата, губеща прогресивно значението си. В резултат от това основните социални конфликти се изместват от икономическата в културната сфера. Като конфликтът тук е най-вече между свързаните със „старата култура” и представителите на новата, а последица от него е радикалното преструктуриране на обществото.

Икономиката на постиндустриалното общество

Икономиката на постиндустриалното общество е преди всичко обслужваща, като в доминиращият в нея „трети сектор” нараства и се обособява информационният бизнес, превръщащ се в „четвърти икономически сектор”. Инфраструктурата на това общество се формира от „интелектуалците”, а не от „механичната” техника, като социалната организация и информационните технологии съществуват в симбиоза и обществото навлиза в „технотронна ера”, в която социалните процеси стават програмируеми.

Истината обаче е, че „информационното общество” все още не съществува реално, въпреки че основните технико-икономически атрибути на постиндустриализма действително са налице. Научните центрове все още не са заменили промишлените корпорации като базови институции на „новото общество”, а и самото общество продължава да се раздира от конфликти и съвсем не прилича на „институционално регулируемо цяло”. Тоест, обществените трансформации (включително в икономиката) имат твърде различен характер от онзи, предсказан от теоретиците на постиндустриализма.

Много по-близо до разбиране спецификата на съвременното общество се оказват теоретиците на постмодернизма (като Жан Бодрияр например). Според тях, това общество все повече се „виртуализира”, което означава радикална трансформация в начина на съществуване на Западната цивилизация. След два века на непрекъсната технологична революция, производството на каквато и да е стока вече не представлява реален проблем. Сериозният проблем в случая е нейната реализация. За потребителя той възниква като проблем на избора между огромното количество стоки с различни марки. Тоест, в условията на масово производство и масово потребление, стоката е най-вече знак. А социалният статус на тази стока се определя от цената, а не от реалните и качества или от труда, изразходван за производството и. Така, механизмът на ценообразуване на „марковите стоки” и този на по-малко известните фирми вече не следва теориите на Адам Смит, Маркс или Кейнс, а по-скоро тази на Тома Аквински, според чиято средновековна представа „справедливата цена” винаги зависи от „произхода”. Тоест, социалният статус на производителя определя стойността на стоката, а не (както бе доскоро) стойността на стоката – статуса на производителя. Но днес „произходът” се гарантира от рекламата. Именно тя създава образа на една стока. И тъкмо тези образи, а не реалните стоки, се предлагат на постмодерния пазар. Затова и чисто икономическият процес, т.е. производството на стойност, постепенно напуска конструкторските бюра и конвейерите, прехвърляйки се в рекламните агенции. Произвежда се не конкретна вещ (шампоан, костюм или автомобил), а образ (внушаващ привлекателност, увереност, стил, уникалност или респект). И не е чудно, че през последните десетилетия процентът на заетите непосредствено в производствената сфера (т.е. в първичния и вторичния икономически сектори) спада непрекъснато за сметка на ръста в областта на маркетинга и рекламния бизнес. Расте и процентът на разходите за реклама в бюджета на стокопроизводителите. Така, икономическата „симулация” на стоката в рекламното послание придобива по-голяма значение дори от самата стока. А към традиционните концепции за цената на стоката можем да добавим още една, която макар и да не е ясно формулирана теоретически, вече присъства в икономическата практика: цената е функция на образа на стойнността (т.нар. императив на „виртуалното” производство).

Практическото формиране на тази нова концепция фиксира известният японски икономист Кениши Омае, според който този процес е „основната парадигмална промяна през последните едно-две десетилетия”. Новите информационни и комуникационни технологии правят възможно разполагането на работното място практически навсякъде: в къщи, при клиента, в хотела, автомобила или самолета. Губят смисъла си такива понятия като „работно време” например, но организацията на труда запазва значението си, доколкото посредством нея се „стимулира” структурната определеност и ролята на икономическата сфера и нейната обособеност от „неикономическата” и се поддържа практиката себестойността на стоката да се калкулира на основата на трудовата теория. От друга страна, такива „неикономически” социални и социално-психологически аспекти на организацията на труда като дизайна на офиса, създаване конкретния образ на фирмата и нейните служители, както и развитието на връзките с обществеността, придобиват пряк икономически смисъл. Те се превръщат в ключови компоненти на „симулативния производствен процес”, т.е. в ценна стока.

Виртуалните корпорации

Много симптоматична е и появата на нова организационна форма, известна като „виртуална корпорация” – временен съюз между няколко компании, обединили се за решаването на конкретна стратегическа задача. Съюзът действа като комуникационна мрежа на базата на компютърна технология, чрез която компаниите координират усилията си. Виртуалната корпорация няма вертикална интеграция, централа, йерархия и другиге атрибути на „реалните” компании. И след решаването на поставената задача тя лесно може да промени конфигурацията си, или просто да престане да съществува.


Повечето фирми се стремят към контрол и непосредствено управление на ресурсите на всички етапи от създаването на даден продукт. Виртуалната корпорация отрича тези практики. Интересно е, че повечето проспериращи виртуални корпорации обединяват малки и наскоро създадени компании, специализиращи се в сферата на информационните технологии. И тъкмо обединяването във виртуална корпорация им дава възможност да постигнат локално надмощие в битката с „динозаври” като ІВМ или АТ & T например, след което спокойно да се „саморазпуснат” и се концентрират върху друга възможност, предлагана от пазара. Впрочем, от средата на 90-те насам, определен вкус към формирането на „виртуални корпорации” демонстрират и „динозаврите”, така че от маргинална икономическа форма те постепенно се превръщат в утвърдена практика.

Ако се прехвърлим от корпоративно на национално ниво, не можем да не отбележим, че успешната стратегия на Тайван или Южна Корея от 70-те – 80-те години на ХХ век бе своеобразна „стимулация” на икономиката на индустриалните държави. „Новите тигри” постигнаха огромни успехи в конкурентната си борба с реалните промишлени гиганти, явявайки се (по същество) виртуални гиганти. Те купуваха от Япония основните компоненти и монтажните цехове, а готовите автомобили и електроника пласираха на европейските и американски пазари под собствени марки. Тази политика им гарантира положителен баланс в търговията със САЩ, двойно надвишаващ дефицита им в тази с Япония.

Виртуализацията на финансовата сфера

Процесът на виртуализация на икономиката засегна и паричната маса. Парите вече не са веществен заместител на стоката, а по-скоро символизират „правото на кредит”. Тоест, за закупуването на конкретна стока вече не е необходимо да се плаща кеш, достатъчно е да се представи „символът за платежоспособност” (т.е. кредитната карта). Кредитната система, която по парадоксален начин разменя местата на производствения процес и на потреблението (за отделния индивид, разбира се), прави особено важен „произхода” на търсенето. Парите се персонифицират, губейки свойството си на безразлична по отношение на индивида обективна реалност. Електронният подпис и възможността да анулираш загубената си кредитна карта фактически превръщат платежоспособността във функция на притежавания индивидуален код, а не на анонимните парични знаци. И в този смисъл е съвсем нормално, че виртуалната парична маса далеч надвишава реалното количество пари в света.

Виртуалният „продукт”, виртуалните иновации, виртуалният труд, виртуалната корпорация и виртуалните пари провокират ускоряването на икономическите транзакции и разпространението на „комбинаторната логика”. Което пък води до това, че компютърните технологии се превръщат в основно средство и в среда на икономическата дейност. Виртуализацията на икономиката поражда комерсиализация на киберпространството, където днес не само се обменя делова информация, но се реализират и самите сделки. В Мрежата отдавна функционират виртуални супермаркети и виртуални банки, опериращи със собствена виртуална валута. Но тъкмо виртуалните финансови операции нагледно демонстрират, че „информационна икономика” не съществува – защото не информацията, а образът е онова, което носи печалбата.

Сега, ако погледнем през призмата на икономическата виртуализация към българската икономика, следва да отблежим, че на фона на разбираемия спад в промишленото производство, у нас също се забелязва ръст в дела на обслужващия сектор в БНП и в процента на заетите в „третия” и „четвъртия” икономически сектори. При това официалната статистика не отчита неформалния („сивия”) сектор на националната икономика, чиято структура още по-силно е изместена към услугите. Друга съществена особеност е резкият контраст между столицата и провинцията. По-развитата транспортна, комуникационна и социална инфраструктури стимулират разширяването на „третия” и „четвъртия” икономически сектори. Тук са съсредоточени банките, търговията, голяма част от сделките с имоти, развлекателната индустрия, рекламният и туристическият бизнес, гарантиращи заетост, поне частично компенсираща колапса в промишленото производство. И тук действително могат да се открият елементи от постмодерната „виртуална икономика”. За съжаление, подобно преструктуриране е силно затруднено в редица индустриални и нерядко моноотраслови български региони.

Перспективите за изпреварващо икономическо развитие на България

В тази ситуация и предвид ускоряващият се процес на виртуализация на икономиката в световен мащаб, реалните перспективи за изпреварващо (а не догонващо) икономическо развитие на България са свързани с решаването на две принципни задачи:

- Доиндустриализация, т.е. модернизиране на транспортната, комуникационна и производствената (доколкото още я има) инфраструктура на „първия” и „втория” икономически сектори за тяхна сметка и без излишно да се стимулира делът им в общата структура на националната икономика;

- Виртуализация, т.е. рязък завой от решаването на чисто технологичните проблеми към използването на модерните технологии за решаване на чисто икономическите проблеми, което в днешните условия означава преход към използването на модернизирана индустриална и информационна инфраструктура за развитието на такива „интелектуални” сфери на дейност като наука, образование, здравеопазване и култура (а също и на спорта), които са базови отрасли на „виртуалната икономика”. Важна роля тук ще играе съобразяването на мениджмънта с особеностите на националния ни характер и изработването на такива форми на организация и мотивация, които да интегрират манталитета на българина в съвременната „икономика на образите”. Само така деструктивните, в контекста на традиционната икономика, тенденции могат да придобият конструктивен характер във виртуалната. „Реалната” икономика ни гарантира перспективата вечно да догонваме развитите държави, виртуалната обаче ни дава шанс да се наредим сред тях – както го направи Ирландия например. Но и двете набелязани по-горе задачи изискват мащабна мобилизация и ясна ориентация на ресурсите и усилията на нацията. Историята на икономическото развитие показва, че в периоди на акумулиране, прегрупиране и мобилизация на капитала, интервенционистката и протекционистка политика е далеч по-полезна за икономическия ръст, отколкото либералният принцип на laissez - faire , който е ефективен само в период на капиталова експанзия. И тъкмо поради това неолибералната икономическа политика (която за съжаление продължаваме да провеждаме и днес) не може да послужи като ефективен инструмент за „ускорената икономическа виртуализация”. Този роля може да изиграе само осъзнатият и прагматичен икономически национализъм. Като, разбира се, не забравяме, че става въпрос за принципно нова форма на политическа интеграция и модернизация, единствено годна да конструира основите на модерна и просперираща българска „виртуална” икономика. Която без да заема фиксирано географско пространство, може успешно да „колонизира” виртуалното пространство. В този смисъл, изграждането на българска „виртуална икономическа империя” съвсем не е утопия, а изискване на постмодерната епоха на консолидация на виртуалния капитализъм, също както икономическите империи от ХVІ-ХVІІ и ХІХ-ХХ век бяха породени от консолидацията, съответно на търговския и индустриалния капитализъм. И за нас е изключително важно да уловим тази конюнктурна тенденция и, отказвайки се от вредната сантименталност, ясно да оценим шансовете и определим перспективите на икономическото развитие на България през ХХІ век.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Очевидно е, че изключително актуалният въпрос за перспективите на икономическото ни развитие следва да се решава през призмата на идеята на постиндустриализма. Просто защото постиндустриалното общество е реалност за развитите и единствената перспектива за успешно развитие на модернизиращите се държави. Като основните му елементи бяха очертани още през миналия век от цяла плеяда известни западни теоретици (сред които Бел, Турен, Бжежински и Тофлър). Според тях, икономическите и социални функции на капитала все повече се прехвърлят върху информацията, а теоретичното знание измества труда като основен фактор при формирането на стойността. Така, мястото на промишлената корпорация все повече се заема от научния център. В тази ситуация знанието, а не собствеността, става определящ фактор за социална диференциация, а професионалната структура се оказва по-важна за обществената стратификация, отколкото класовата, губеща прогресивно значението си. В резултат от това основните социални конфликти се изместват от икономическата в културната сфера. Като конфликтът тук е най-вече между свързаните със „старата култура” и представителите на новата, а последица от него е радикалното преструктуриране на обществото.

Икономиката на постиндустриалното общество

Икономиката на постиндустриалното общество е преди всичко обслужваща, като в доминиращият в нея „трети сектор” нараства и се обособява информационният бизнес, превръщащ се в „четвърти икономически сектор”. Инфраструктурата на това общество се формира от „интелектуалците”, а не от „механичната” техника, като социалната организация и информационните технологии съществуват в симбиоза и обществото навлиза в „технотронна ера”, в която социалните процеси стават програмируеми.

Истината обаче е, че „информационното общество” все още не съществува реално, въпреки че основните технико-икономически атрибути на постиндустриализма действително са налице. Научните центрове все още не са заменили промишлените корпорации като базови институции на „новото общество”, а и самото общество продължава да се раздира от конфликти и съвсем не прилича на „институционално регулируемо цяло”. Тоест, обществените трансформации (включително в икономиката) имат твърде различен характер от онзи, предсказан от теоретиците на постиндустриализма.

Много по-близо до разбиране спецификата на съвременното общество се оказват теоретиците на постмодернизма (като Жан Бодрияр например). Според тях, това общество все повече се „виртуализира”, което означава радикална трансформация в начина на съществуване на Западната цивилизация. След два века на непрекъсната технологична революция, производството на каквато и да е стока вече не представлява реален проблем. Сериозният проблем в случая е нейната реализация. За потребителя той възниква като проблем на избора между огромното количество стоки с различни марки. Тоест, в условията на масово производство и масово потребление, стоката е най-вече знак. А социалният статус на тази стока се определя от цената, а не от реалните и качества или от труда, изразходван за производството и. Така, механизмът на ценообразуване на „марковите стоки” и този на по-малко известните фирми вече не следва теориите на Адам Смит, Маркс или Кейнс, а по-скоро тази на Тома Аквински, според чиято средновековна представа „справедливата цена” винаги зависи от „произхода”. Тоест, социалният статус на производителя определя стойността на стоката, а не (както бе доскоро) стойността на стоката – статуса на производителя. Но днес „произходът” се гарантира от рекламата. Именно тя създава образа на една стока. И тъкмо тези образи, а не реалните стоки, се предлагат на постмодерния пазар. Затова и чисто икономическият процес, т.е. производството на стойност, постепенно напуска конструкторските бюра и конвейерите, прехвърляйки се в рекламните агенции. Произвежда се не конкретна вещ (шампоан, костюм или автомобил), а образ (внушаващ привлекателност, увереност, стил, уникалност или респект). И не е чудно, че през последните десетилетия процентът на заетите непосредствено в производствената сфера (т.е. в първичния и вторичния икономически сектори) спада непрекъснато за сметка на ръста в областта на маркетинга и рекламния бизнес. Расте и процентът на разходите за реклама в бюджета на стокопроизводителите. Така, икономическата „симулация” на стоката в рекламното послание придобива по-голяма значение дори от самата стока. А към традиционните концепции за цената на стоката можем да добавим още една, която макар и да не е ясно формулирана теоретически, вече присъства в икономическата практика: цената е функция на образа на стойнността (т.нар. императив на „виртуалното” производство).

Практическото формиране на тази нова концепция фиксира известният японски икономист Кениши Омае, според който този процес е „основната парадигмална промяна през последните едно-две десетилетия”. Новите информационни и комуникационни технологии правят възможно разполагането на работното място практически навсякъде: в къщи, при клиента, в хотела, автомобила или самолета. Губят смисъла си такива понятия като „работно време” например, но организацията на труда запазва значението си, доколкото посредством нея се „стимулира” структурната определеност и ролята на икономическата сфера и нейната обособеност от „неикономическата” и се поддържа практиката себестойността на стоката да се калкулира на основата на трудовата теория. От друга страна, такива „неикономически” социални и социално-психологически аспекти на организацията на труда като дизайна на офиса, създаване конкретния образ на фирмата и нейните служители, както и развитието на връзките с обществеността, придобиват пряк икономически смисъл. Те се превръщат в ключови компоненти на „симулативния производствен процес”, т.е. в ценна стока.

Виртуалните корпорации

Много симптоматична е и появата на нова организационна форма, известна като „виртуална корпорация” – временен съюз между няколко компании, обединили се за решаването на конкретна стратегическа задача. Съюзът действа като комуникационна мрежа на базата на компютърна технология, чрез която компаниите координират усилията си. Виртуалната корпорация няма вертикална интеграция, централа, йерархия и другиге атрибути на „реалните” компании. И след решаването на поставената задача тя лесно може да промени конфигурацията си, или просто да престане да съществува.

Очевидно е, че изключително актуалният въпрос за перспективите на икономическото ни развитие следва да се решава през призмата на идеята на постиндустриализма. Просто защото постиндустриалното общество е реалност за развитите и единствената перспектива за успешно развитие на модернизиращите се държави. Като основните му елементи бяха очертани още през миналия век от цяла плеяда известни западни теоретици (сред които Бел, Турен, Бжежински и Тофлър). Според тях, икономическите и социални функции на капитала все повече се прехвърлят върху информацията, а теоретичното знание измества труда като основен фактор при формирането на стойността. Така, мястото на промишлената корпорация все повече се заема от научния център. В тази ситуация знанието, а не собствеността, става определящ фактор за социална диференциация, а професионалната структура се оказва по-важна за обществената стратификация, отколкото класовата, губеща прогресивно значението си. В резултат от това основните социални конфликти се изместват от икономическата в културната сфера. Като конфликтът тук е най-вече между свързаните със „старата култура” и представителите на новата, а последица от него е радикалното преструктуриране на обществото.

Икономиката на постиндустриалното общество

Икономиката на постиндустриалното общество е преди всичко обслужваща, като в доминиращият в нея „трети сектор” нараства и се обособява информационният бизнес, превръщащ се в „четвърти икономически сектор”. Инфраструктурата на това общество се формира от „интелектуалците”, а не от „механичната” техника, като социалната организация и информационните технологии съществуват в симбиоза и обществото навлиза в „технотронна ера”, в която социалните процеси стават програмируеми.

Истината обаче е, че „информационното общество” все още не съществува реално, въпреки че основните технико-икономически атрибути на постиндустриализма действително са налице. Научните центрове все още не са заменили промишлените корпорации като базови институции на „новото общество”, а и самото общество продължава да се раздира от конфликти и съвсем не прилича на „институционално регулируемо цяло”. Тоест, обществените трансформации (включително в икономиката) имат твърде различен характер от онзи, предсказан от теоретиците на постиндустриализма.

Много по-близо до разбиране спецификата на съвременното общество се оказват теоретиците на постмодернизма (като Жан Бодрияр например). Според тях, това общество все повече се „виртуализира”, което означава радикална трансформация в начина на съществуване на Западната цивилизация. След два века на непрекъсната технологична революция, производството на каквато и да е стока вече не представлява реален проблем. Сериозният проблем в случая е нейната реализация. За потребителя той възниква като проблем на избора между огромното количество стоки с различни марки. Тоест, в условията на масово производство и масово потребление, стоката е най-вече знак. А социалният статус на тази стока се определя от цената, а не от реалните и качества или от труда, изразходван за производството и. Така, механизмът на ценообразуване на „марковите стоки” и този на по-малко известните фирми вече не следва теориите на Адам Смит, Маркс или Кейнс, а по-скоро тази на Тома Аквински, според чиято средновековна представа „справедливата цена” винаги зависи от „произхода”. Тоест, социалният статус на производителя определя стойността на стоката, а не (както бе доскоро) стойността на стоката – статуса на производителя. Но днес „произходът” се гарантира от рекламата. Именно тя създава образа на една стока. И тъкмо тези образи, а не реалните стоки, се предлагат на постмодерния пазар. Затова и чисто икономическият процес, т.е. производството на стойност, постепенно напуска конструкторските бюра и конвейерите, прехвърляйки се в рекламните агенции. Произвежда се не конкретна вещ (шампоан, костюм или автомобил), а образ (внушаващ привлекателност, увереност, стил, уникалност или респект). И не е чудно, че през последните десетилетия процентът на заетите непосредствено в производствената сфера (т.е. в първичния и вторичния икономически сектори) спада непрекъснато за сметка на ръста в областта на маркетинга и рекламния бизнес. Расте и процентът на разходите за реклама в бюджета на стокопроизводителите. Така, икономическата „симулация” на стоката в рекламното послание придобива по-голяма значение дори от самата стока. А към традиционните концепции за цената на стоката можем да добавим още една, която макар и да не е ясно формулирана теоретически, вече присъства в икономическата практика: цената е функция на образа на стойнността (т.нар. императив на „виртуалното” производство).

Практическото формиране на тази нова концепция фиксира известният японски икономист Кениши Омае, според който този процес е „основната парадигмална промяна през последните едно-две десетилетия”. Новите информационни и комуникационни технологии правят възможно разполагането на работното място практически навсякъде: в къщи, при клиента, в хотела, автомобила или самолета. Губят смисъла си такива понятия като „работно време” например, но организацията на труда запазва значението си, доколкото посредством нея се „стимулира” структурната определеност и ролята на икономическата сфера и нейната обособеност от „неикономическата” и се поддържа практиката себестойността на стоката да се калкулира на основата на трудовата теория. От друга страна, такива „неикономически” социални и социално-психологически аспекти на организацията на труда като дизайна на офиса, създаване конкретния образ на фирмата и нейните служители, както и развитието на връзките с обществеността, придобиват пряк икономически смисъл. Те се превръщат в ключови компоненти на „симулативния производствен процес”, т.е. в ценна стока.

Виртуалните корпорации

Много симптоматична е и появата на нова организационна форма, известна като „виртуална корпорация” – временен съюз между няколко компании, обединили се за решаването на конкретна стратегическа задача. Съюзът действа като комуникационна мрежа на базата на компютърна технология, чрез която компаниите координират усилията си. Виртуалната корпорация няма вертикална интеграция, централа, йерархия и другиге атрибути на „реалните” компании. И след решаването на поставената задача тя лесно може да промени конфигурацията си, или просто да престане да съществува.

Страница 2

Повечето фирми се стремят към контрол и непосредствено управление на ресурсите на всички етапи от създаването на даден продукт. Виртуалната корпорация отрича тези практики. Интересно е, че повечето проспериращи виртуални корпорации обединяват малки и наскоро създадени компании, специализиращи се в сферата на информационните технологии. И тъкмо обединяването във виртуална корпорация им дава възможност да постигнат локално надмощие в битката с „динозаври” като ІВМ или АТ & T например, след което спокойно да се „саморазпуснат” и се концентрират върху друга възможност, предлагана от пазара. Впрочем, от средата на 90-те насам, определен вкус към формирането на „виртуални корпорации” демонстрират и „динозаврите”, така че от маргинална икономическа форма те постепенно се превръщат в утвърдена практика.

Ако се прехвърлим от корпоративно на национално ниво, не можем да не отбележим, че успешната стратегия на Тайван или Южна Корея от 70-те – 80-те години на ХХ век бе своеобразна „стимулация” на икономиката на индустриалните държави. „Новите тигри” постигнаха огромни успехи в конкурентната си борба с реалните промишлени гиганти, явявайки се (по същество) виртуални гиганти. Те купуваха от Япония основните компоненти и монтажните цехове, а готовите автомобили и електроника пласираха на европейските и американски пазари под собствени марки. Тази политика им гарантира положителен баланс в търговията със САЩ, двойно надвишаващ дефицита им в тази с Япония.

Виртуализацията на финансовата сфера

Процесът на виртуализация на икономиката засегна и паричната маса. Парите вече не са веществен заместител на стоката, а по-скоро символизират „правото на кредит”. Тоест, за закупуването на конкретна стока вече не е необходимо да се плаща кеш, достатъчно е да се представи „символът за платежоспособност” (т.е. кредитната карта). Кредитната система, която по парадоксален начин разменя местата на производствения процес и на потреблението (за отделния индивид, разбира се), прави особено важен „произхода” на търсенето. Парите се персонифицират, губейки свойството си на безразлична по отношение на индивида обективна реалност. Електронният подпис и възможността да анулираш загубената си кредитна карта фактически превръщат платежоспособността във функция на притежавания индивидуален код, а не на анонимните парични знаци. И в този смисъл е съвсем нормално, че виртуалната парична маса далеч надвишава реалното количество пари в света.

Виртуалният „продукт”, виртуалните иновации, виртуалният труд, виртуалната корпорация и виртуалните пари провокират ускоряването на икономическите транзакции и разпространението на „комбинаторната логика”. Което пък води до това, че компютърните технологии се превръщат в основно средство и в среда на икономическата дейност. Виртуализацията на икономиката поражда комерсиализация на киберпространството, където днес не само се обменя делова информация, но се реализират и самите сделки. В Мрежата отдавна функционират виртуални супермаркети и виртуални банки, опериращи със собствена виртуална валута. Но тъкмо виртуалните финансови операции нагледно демонстрират, че „информационна икономика” не съществува – защото не информацията, а образът е онова, което носи печалбата.

Сега, ако погледнем през призмата на икономическата виртуализация към българската икономика, следва да отблежим, че на фона на разбираемия спад в промишленото производство, у нас също се забелязва ръст в дела на обслужващия сектор в БНП и в процента на заетите в „третия” и „четвъртия” икономически сектори. При това официалната статистика не отчита неформалния („сивия”) сектор на националната икономика, чиято структура още по-силно е изместена към услугите. Друга съществена особеност е резкият контраст между столицата и провинцията. По-развитата транспортна, комуникационна и социална инфраструктури стимулират разширяването на „третия” и „четвъртия” икономически сектори. Тук са съсредоточени банките, търговията, голяма част от сделките с имоти, развлекателната индустрия, рекламният и туристическият бизнес, гарантиращи заетост, поне частично компенсираща колапса в промишленото производство. И тук действително могат да се открият елементи от постмодерната „виртуална икономика”. За съжаление, подобно преструктуриране е силно затруднено в редица индустриални и нерядко моноотраслови български региони.

Перспективите за изпреварващо икономическо развитие на България

В тази ситуация и предвид ускоряващият се процес на виртуализация на икономиката в световен мащаб, реалните перспективи за изпреварващо (а не догонващо) икономическо развитие на България са свързани с решаването на две принципни задачи:

- Доиндустриализация, т.е. модернизиране на транспортната, комуникационна и производствената (доколкото още я има) инфраструктура на „първия” и „втория” икономически сектори за тяхна сметка и без излишно да се стимулира делът им в общата структура на националната икономика;

- Виртуализация, т.е. рязък завой от решаването на чисто технологичните проблеми към използването на модерните технологии за решаване на чисто икономическите проблеми, което в днешните условия означава преход към използването на модернизирана индустриална и информационна инфраструктура за развитието на такива „интелектуални” сфери на дейност като наука, образование, здравеопазване и култура (а също и на спорта), които са базови отрасли на „виртуалната икономика”. Важна роля тук ще играе съобразяването на мениджмънта с особеностите на националния ни характер и изработването на такива форми на организация и мотивация, които да интегрират манталитета на българина в съвременната „икономика на образите”. Само така деструктивните, в контекста на традиционната икономика, тенденции могат да придобият конструктивен характер във виртуалната. „Реалната” икономика ни гарантира перспективата вечно да догонваме развитите държави, виртуалната обаче ни дава шанс да се наредим сред тях – както го направи Ирландия например. Но и двете набелязани по-горе задачи изискват мащабна мобилизация и ясна ориентация на ресурсите и усилията на нацията. Историята на икономическото развитие показва, че в периоди на акумулиране, прегрупиране и мобилизация на капитала, интервенционистката и протекционистка политика е далеч по-полезна за икономическия ръст, отколкото либералният принцип на laissez - faire , който е ефективен само в период на капиталова експанзия. И тъкмо поради това неолибералната икономическа политика (която за съжаление продължаваме да провеждаме и днес) не може да послужи като ефективен инструмент за „ускорената икономическа виртуализация”. Този роля може да изиграе само осъзнатият и прагматичен икономически национализъм. Като, разбира се, не забравяме, че става въпрос за принципно нова форма на политическа интеграция и модернизация, единствено годна да конструира основите на модерна и просперираща българска „виртуална” икономика. Която без да заема фиксирано географско пространство, може успешно да „колонизира” виртуалното пространство. В този смисъл, изграждането на българска „виртуална икономическа империя” съвсем не е утопия, а изискване на постмодерната епоха на консолидация на виртуалния капитализъм, също както икономическите империи от ХVІ-ХVІІ и ХІХ-ХХ век бяха породени от консолидацията, съответно на търговския и индустриалния капитализъм. И за нас е изключително важно да уловим тази конюнктурна тенденция и, отказвайки се от вредната сантименталност, ясно да оценим шансовете и определим перспективите на икономическото развитие на България през ХХІ век.

* Българско геополитическо дружество

{rt}