Проблемите и границите на половинвековния процес на изграждане на обединена Европа се очертават най-ясно в сферата на т.нар. европейска отбрана. В хода на глобалния конфликт по вектора „Изток – Запад” не можеше да става и дума за прехвърлянето в тази сфера на процесите на еманципиране на западноевропейските държави от САЩ, стартирал в икономическата област още през 50-те години на миналия век. През целия период на студената война отбранителната промишленост (и политика) на европейските държави се развиваше в сянката на „големия американски брат”.
Подобна ситуация, разбира се, никак не устройваше онези политици от Стария континент, стремящи се към формирането на глобален силов център под условното наименование „Европа”. Цялата острота на проблема, пред който се оказаха архитектите на „европейската отбранителна идентичност”, непосредствено след рухването на комунизма, беше формулирана през 90-те години на ХХ век от еврокомисаря Ханс ван ден Брук така: „ да се обединим, или да загинем”.
По онова време мнозина смятаха за съвсем реална опасността от маргинализация и дори фалит на европейската отбранителна промишленост, посочвайки като основна причина за това нейната раздробеност, което пък правеше съвършенно безнадеждна перспективата и да се конкурира успешно с няколкото американски военно-промишлени гиганти, току що създадени в резултат от мащабната консолидация на съществувалите преди това около четиридесет основни доставчици на Пентагона. При това последният успешно блокира онези сделки на пазара за активи на американската отбранителна промишленост, които биха довели до монополизирането на една или друга сфера на военната икономика на САЩ Впрочем и днес, тъкмо по тези причини, биват блокирани една трета от приблизително стоте ежегодно осъществявани на този пазар сделки. Според американския Департамент по отбраната, именно съхраняването на конкурентното пространство при получаване на неговите поръчки, е най-добрата гаранция за запазване лидерските позиции на Америка на планетата, в областта на военните технологии, както и за постигането на приемливи цени на предлаганата от националната отбранителна промишленост продукция.
Що се отнася до европейците, при тях началният тласък за иницииране на интеграционните процеси в сферата на отбранителната промишленост бе даден на френско-германско-британската среща от декември 1997. Но, в разрез с духа на постигнатите там договорености, в началото на 1999 беше създаден британският военно-промишлен гигант ВАЕ Systems , което се оказа крайно неприятен сюрприз за „континента”. В отговор, малко по-късно, бяха обединени авиокосмическите компоненти на отбранителната промишленост на Франция и Германия (към които се присъедини и Испания) и през 2000 се появи „огледалният” на ВАЕ „континентален” гигант EADS.
Тоест, консолидацията на европейската авиокосмическа индустрия в няколко „суперконцерна” (включително италианския Finmeccanica ) вече може да се смята за факт и неслучайно на френско-германските срещи на високо равнище през последните години неведнъж бе повдиган въпросът за необходимостта от оъществяването на подобна трансформация и в онези сектори на отбранителната промишленост, обслужващи сухопътните войски и военноморските сили. Що се отнася до първия, бързо стана ясно, че пропуснатото време едва ли може да бъде наваксано, тъй като американският гигант General Dynamics успя да се сдобие през 2001-2003 с няколко ключови европейски компании, специализирали се в тази сфера. Освен това, британският концерн ВАЕ, купувайки през 2005 за 4 млрд. долара американската United Defence Industries , потвърди на практика изявленията на ръководството си, че основният вектор на бизнес-интересите и е насочен по-скоро към САЩ, отколкото към „континента”.
Отбраната и отбранителната промишленост са най-чувствителните сфери за всяка държава и европейските правителства, в обозрима перспектива, едва ли ще са склонни да ги прехвърлят под контрола на някакви трансевропейски структури. Според повечето експерти, дори в консолидирания концерн EADS се запазват „националните особености” на формиралите я френски, немски и испански компоненти. Всички значими трансевропейски военно-промишлени проекти (например онзи, в чиито рамки беше създаден изтребителя Typhoon ) се осъществяват на нивото на стандартното междуправителствено сътрудничество, т.е. без да ангажират структурите на ЕС.
Институционна база за подобно сътрудничество са онези положения в Договора от Маастрихт (1992), които позволяват на правителството на една или друга членка на ЕС (водена от съображения, касаещи националната и сигурност) да предоставя преференции на собствената си военна промишленост и потвърждават валидността на принципа за „справедливото отдаване”. В съответствие с този принцип, държавата-участничка в един или друг съвместен проект, получава дял, съответстващ на финансовия и принос в него. Подобни „извъникономически” положения, изключващи конкурентната борба между компаниите, претендиращи за изпълнението на конкретната поръчка, се смятат за едва ли не основното препятствие пред задълбочаването на процеса на „европейското строителство”. Именно за постепенното им изтегляне от употреба, в края на 2004 беше създадена и Европейската агенция за отбрана ( EDA ).
Днес обаче, експертите не оценяват особено високо вероятността за постигането на тази цел. През есента на 2005 например, станахме свидетели на разгорещени дискусии относно намерението на френското правителство да ограничи достъпа на чуждестранни капитал в 8-10 „критично важни” сектора на националната икономика. Дори ако оставим настрана крайно негативната реакция, които тези планове предизвикаха отвъд океана, показателно е, че те породиха определени въпроси и в самата Европа. Така, ръководството на британския концерн ВАЕ изрази сериозно недоумение, дали гражданите на Великобритания, разполагащи с акции в различни смесени компании с френско участие, ще могат самостоятелно да се разпореждат с тях.
Напоследък, в анализите на колизиите, съпровождащи процеса на европейската отбранителна „идентификация”, като цяло, и в сферата на военната промишленост, в частност, все по-често се използва мъглявия термин „политика”. Очевидно, с негова помощ коментаторите се опитват да обозначат, както наличието на сериозно несъвпадение между националните интереси на основните участнички в „европейското строителство”, така и съхранената историческа памет за трудната (меко казано) история на държавите от Стария континент през последните няколко века. Всъщност, истината е, че единствено в рамките на характерното за някои източноевропейски (включително български) политици „реформаторско” мислене, съществува една хомогенна (в религиозен, културен, икономически и политически план) „Европа”, представяна от тях като изгубеният някога рай, в който трябва колкото се може по-скоро да се завърнем.
Спецификата на сегашната ситуация с тази „Европа” обаче е в това, че не можем и да не признаем, че подобен субект действително съществува в сферата на международните отношения. И все по-сериозно заявява за себе си, например на територията на някои от лимитрофните държавни образувания, появили се през последните 15 години. Не по-малко забележимо е и присъствието му в пространството на новата глобална геополитическа игра, в която другите двама основни участници са САЩ и Китай. Като особеностите на въпросната игра се проявяват най-вече и тъкмо във военно-промишлената сфера. Макар че това е вече тема за друг анализ.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
