Поведението на еврото през последните месеци накара мнозина анализатори отново да насочат вниманието си към общата европейска валута, с чието въвеждане бяха свързани толкова много очаквания и, която, според някои, може да изненада неприятно онези, които залагат на нея. За да разберем по-добре, какво всъщност се случва с еврото и коректно да прогнозираме, какво ще се случва с него занапред, трябва да се върнем към някои основни понятия, припомняйки си онези метаморфози, които търпят валутите в съвременната „постмодерна” икономика.
Парите, както е известно, са инструмент за обмен. И в това е универсалната им функция , защото обменът касае всички на тази планета, независимо от гражданството и националната им принадлежност. А националната валута е локално явление, отразяващо икономическата система на една или друга конкретна държава. Диалектиката между тези две роли на парите, формира гръбнака на съвременната световна финансова система – и това е основното противоречие в ерата на глобализация. В подобна ситуация, доларът например, надхвърля рамките на националната валута, превръщайки се в световна резервна валута (т.е. превръща се в пари, в техния чист вид и универсална функция).
Но, доколкото в същото време той е национална валута на една конкретна държава – САЩ, доларът е и показател за състоянието на американската икономика. Отговорът е в пълната и окончателна глобализация: т.е. САЩ прекрачват рамките на националната държава, превръщайки се в ядро на Световните съединени щати със свое Световно правителство. Световна банка вече има, Международен валутен фонд – също. Логиката на развитие на постиндустриалното общество неумолимо ни тласка към това – „единен свят”, „единна валута”, „единна политическа система” (либералната демокрация) и „единна икономическа система” (либералната пазарна икономика). В така очертаната картина всичко е обратимо – т.е. единната валута представлява единната държава, а единната политическа система гарантира единната икономическа система и обратното.
В рамките на глобализационния процес обаче, се очертава едно явление, което донякъде не се вписва в тази логика – европейската валута – еврото.
Преминаването на държавите от ЕС към еврото ознаменува старта на амбициозен план за лансирането на нов сценарий на глобализацията и дори нещо повече – различен сценарий за развитие на човешката история. На очертаната от американците магистрала на доларовата глобализация и съпътстващата я американизация, европейците заложиха много сериозен капан. Те обявиха Европа с нейната просперираща икономика за „специална зона”, далеч надхвърляща рамките на националната държава (с неизбежните за последната ограничения в икономически план), която в същото време не проявява желание да се интегрира директно в „единния свят”, доминиран еднолично от американците. По този начин европейците отправиха изключително сериозно предизвикателство не само на долара, на и на „американския месианизъм”, на концепцията за еднополюсния свят и за „световното правителство” (защото само отъждествявайки собствените си национални интереси с глобалните, САЩ са в състояние да преодолеят противоречието между планетарните мащаби на своята икономическа и политическа експанзия и границите на националната икономика).
Еврото беше лансирано като бъдеща алтернативна версия на „световна резервна валута”, но това изискваше универсализацията на един по-разрличен социално-политически модел – не ултралиберален (какъвто е американският), а по-скоро съчетаващ умерената социалдемокрация и кейнсианството, в класическия му европейски дух. И дори ако този експеримент (независимо по каква причина) се беше провалил, примерът на еврото все едно би послужил като стимул за останалите регионални интеграционни структури да тръгнат по същия път – т.е. към създаването на стабилни регионални валути, като израз не на тясно ограничената национална икономика, а като общ знаменател на достатъчно голям брой съседни държави, обединени от своята география и цивилизация, от нивото на икономическото си развитие и от историческите си интереси – с една дума от „общата си съдба”. Което пряко касае тихоокеанската зона, постсъветското пространство, арабския свят, или Латинска Америка.
В подобна ситуация, балансът на валутните котировки на еврото към долара се превръща, по същество, в завладяващ спектакъл на конкуренцията между два алтернативни глобализационни проекта, съдържащ в концентриран вид формулата на битката за бъдещето на човечеството. Спадът в курса на долара означава надмощие на проекта за многополюсен свят, докато отслабването на еврото сигнализира, че укрепват позициите на хегемонистичния американски модел.
Разбира се, тази схема, очертава съвсем грубо и опростено процесите. Всъщност, еврото и доларът са тясно свързани помежду си, също както и европейската и американска икономически системи са силно интегрирани една с друга. В тактически план, еврото и доларът взаимно се допълват, позволявайки в определени случаи да се избегнат очертаващите се кризи, свързани с бурния ръст и свръхнапрежението на финансовите пазари. Както през 2001, „прегрелият” в сферата на високите технологии, американски фондов пазар беше спасен от изглеждащият неизбежен крах с прехвърлянето на много трилиони долари в ценни книжа към далеч по-спокойния и предсказуем пазар на недвижима собственост (което, между другото, провокира и небивалия ръст в цените на жилищата по целия свят), така и еврото, основаващо се на устойчивия и надежден модел на европейската икономика, винаги е готово да поеме бремето на геополитическите авантюри на долара, който послушно следва перипетиите на американската глобална политика: така, един макар и частичен успех в Ирак несъмнено би укрепил долара, докато неуспехите там водят да отслабването му.
След референдума за европейската конституция във Франция и Холандия обаче, диалектиката на взаимоотношенията евро-долар премина в нова фаза. Французите, които са главната опора на европейския „континентализъм” и по същество на антиамериканския, конкурентен на САЩ, европейски проект, провалиха приемането и, за което с всички сили се бореше Вашингтон. А това означава, че рухна един изключително важен елемент в схемата на евроатлантическото партньорство – негласното споразумение, че конкуренцията между Стария и Новия свят не бива да излиза извън определени рамки. Само че тя вече излезе извън тези рамки, което се прояви моментално в изострянето на противоречията между еврото и долара. На преден план излезе друг ключов момент от взаимоотношенията евро-долар, а именно – че двете валути са антагонистични, т.е. противоположни една на друга, по отношение на глобалната си функция. От двусмисленото съперничество, спорът между тях се трансформира в откровена враждебност. Разбира се, от отказа на французите да одобрят Евроконстуцията, еврото автоматично пострада, защото самият процес на европейската интеграция бе поставен под въпрос, а дори и само това е достатъчно за да отслаби позициите на европейската валута. Но това е чисто повърхностния аспект. Заедно с Германия, Франция е основният „донор” на ЕС, тези две държави формират икономическата основа на съюза. Но, за разлика от Германия, която бе политически „увредена” от американците след Втората световна война, Франция е много по-свободна политически и е в състояние открито да декларира онова, което германците не смеят да изрекат. Отказвайки се от подкрепяния от Америка проект за Евроконституцията, французите не се отказаха от европейския проект, те просто отхвърлиха евроатлантизма. Днес на дневен ред е изграждането на една „друга Европа” – евроконтиненталистка, френско-германска. И тази „друга Европа” не бърза да включи в своите граници нито все още прекалено проатлантическата Анкара, нито бедните и безполезни русофобски режими в „оранжевите” републики от ОНД. Франция косвено декларира новия си курс към укрепване на европейската идентичност, като самостоятелна и суверенна геополитическа реалност. А това означава, че еврото не само няма да изчезне, а – напротив, тепърва започва да възприема своята истинска, историческа роля.
Защото, в крайна сметка, „другата Европа”, т.е. континентална Европа, ще се изгражда на базата на европейската (а не евроатлантическата) икономика – т.е. на френско-германската икономика, която е немислима без ресурсите на Евразия и прекия достъп до арабския петрол. Тази континентална Европа, по дефиниция, ще симпатизира на ислямския свят и на Русия. А в нейна операционна среда е обречена да се превърне автономната и мощна европейска валута – еврото.
* Авторът е сред водещите руски геополитици-неоевразийци, председател на Движение „Евразия”
{rt}
