13
Пет, Дек
9 Нови статии

Балканите в руската геополитика

брой2 2006
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Присъствието на Русия на балканската геополитическа сцена има вековни традиции. В различни исторически периоди позицията и поведението на тази страна са били от решаващо значение за съдбата на народите от региона, както и за промените в политическите им граници, държавното устройство, икономическото и културното развитие на техните национални държави. В борбата за геополитическо и геоикономическо надмощие на “балканския геополитически възел”, интересите на Русия са се сблъсквали с тези на Османската империя, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, а по-късно – на Германия и Съединените щати.

Русия възприема своето присътвие на Балканите като специфична културно-цивилизационна мисия – “покровителството” над българите, сърбите, гърците и др. православни и славянски народи. Това е геополитическа линия, която великата страна провежда активно от ХVІІІ век насам с военни, дипломатически, политически, идеологически и икономически средства. Руското “месианство” намира широко отражение в известните концепции “Москва – Трети Рим”, славянофилство, панславизъм и др.

Българският географ Тодор Христов (2001) отбелязва, че “след войната с Османската империя, мирният договор от Кючюк Кайнарджа през 1774 легализира правото на Русия да бъде защитник на славянските и православните народи в тази част на Европа”. Според автора, разрастващата се по това време Руска империя е гледала на Балканите като на възможност да разшири своето влияние и укрепи позициите си в Европа. Друг фактор за руската “активизация” в региона е никога неосъществената от нея геостратигическа цел – контролът на проливите Босфор и Дарданели. Освен това, сред европейските народи от Османската империя са силни панславистките настроения е те възлагали надеждите си за национална свобода именно на “великия брат” от север.

Ако се направи паралел на времето от ХVІІІ-ХІХ век с това от края на ХХ и началото на ХХІ век ще се установят както общи моменти в подходите на Русия спрямо Балканския регион, така и значителна промяна във възможностите й да налага своята позиция по ключови геополитически въпроси. Пример в това отношение е следния факт: по време на Косовската криза от 1999 официална Москва и руското общество застанаха твърдо зад “православните сръбски братя”, но въпреки значителните съпротивителни сили (предимно в дипломатическата сфера) военната атака на НАТО в Югославия не беше предотвратена.

Регионални приоритети на съвременната руска геополитика

Разпадането на двуполюсния модел на световната геополитика доведе след себе си радикални изменения в политическата карта на Централна и Източна Европа и бившия СССР. В периода на пазарни промени и изграждане на демократично общество нови измерения придобиха проблемите на безопасността на Русия, външнополитическите й връзки и роля в международните отношения.

В новите геополитически условия в Евразия, външната политика на отслабената във военно-политическо отношение Русия претърпя редица корекции. Регионалните направления и приоритети на руската геополитика са представени в разработките и анализите на множество учени, военни, дипломати (Иванов И., 2001; Колосов В.А., Туровский Р.Ф., 2000; Ивашов Л.Г., 2002; Нартов Н.А., 2003; В.Дергачев, 2004 – виж Литература).

За изучаване на географските конфигурации на съвременните външни връзки на страната В.А.Колосов и Р.Ф.Туровский (2000) използват следния количествен показател: визитите на водещите руски политици в чужбина и чуждестранните политически дейци в Русия за периода 1991-1999. На базата на своето изследване авторите стигат до следните изводи: тенденция към териториално “свиване” на външнополитическата активност; превръщането на Русия по-скоро в евразийска, отколкото в световна държава; регулирането на отношенията с бившите съветски републики става ключова геополитическа задача; Централна и Източна Европа (в която влиза и Балканският регион) престават да бъдат фокус на външнополитическата активност на Русия; извън постсъветското пространство главно направление на външната политика на страната става Западна Европа; през втората половина на 90-те години на ХХ в. (под ръководството на Е. Примаков) Русия започва да отделя все по-голямо внимание на “азиатския вектор” на външната си политика (Китай, Япония, Индия и др.).

Бившият външен министър на Русия Игор Иванов (2001) очертава четири регионални геополитически приоритети на страната: ОНД; Европа (като поотделно изброява Европейския съюз, Централна и Източна Европа, НАТО и Балканите); САЩ; Азиатското направление.

Подобни схеми предлагат и редица други учени и политици. Ще посоча само, че те се припокриват с тези на Колосов-Туровский и И.Иванов. Балканите липсват като самостоятелно звено на руската геополитика и се включват в по-укрупнени региони (Европа, Централна и Източна Европа), или пък са разглеждани в контекста на разширяването на ЕС и НАТО и взаимодействието на Русия с тези организации.

Балканският регион в общественото съзнание и външната политика на Русия

В края на ХХ век за руските подходи към балканското геополитическо пространство е характерна липсата на цялостна концепция и диференциран подход спрямо всяка от 10-те балкански страни. Присъствието на Русия на Балканите през последното десетилетие на миналото столетие премина главно под знака на посредничеството й в разрешаването на военните конфликти в бивша Югославия и стремежа за възстановяне на нарушените в началото на прехода икономически и културни връзки.

През този период върху отношенията между Русия и балканските страни съществено отражение дадоха и промените в характера на нейната външна политика. Един от безспорните положителни моменти е “изчистването” на идеологическата обремененост. Все повече “панславистката митология” се замества от прагматизма, икономическите интереси на страната и защитата на националната й сигурност, които се д e кларират като приоритети от водещите руски държавници.


Демократичните промени в бившите балкански социалистически страни и стремежът им към интегририране в структурите на ЕС и НАТО бяха основните фактори, повлияли за “отдалечаването” на Русия от Балканите или по-точно – на Балканите от Русия. С разпадането на СССР тя загуби единствената си европейска сухоземна граница с региона – тази с Румъния. Това създаде допълнителни трудности в социално-икономическите контакти на страната с Балканите, от които днес я разделят западните и юго-западни граници на придобилите независимост Украйна и Молдова. В хода на демократичните промени се осъществи не само географско отдалечаване на Русия от централните и югоизточните части на Европа, но и преустановяване на изгражданите с десетилетия връзки в различни сфери на обществения живот.

Както вече споменахме, централна тема в руската научна литература през последните 15 години са отношенията на страната с ОНД, Европейския съюз, САЩ, диалога Русия-НАТО и Русия-Китай. На Балканския регион се отделя по-малко внимание, макар че такъв интерес безспорно същестува. Повечето руски издания по геополитика посвещават отделни раздели на Балканите (по-рядко се употребява термина Югоизточна Европа). В тях се припомня историята на балканските страни, военно-политическото и икономическото присъствие на Русия, анализират се съвременната политическа карта на полуострова, икономическите трудности на прехода и военните конфликти в бивша Югославия.

За периода 1999-2004, в авторитетното списание “Международная жизнь” (издание на Министерството на външните работи на Руската федерация) са публикувани около 20 статии, посветени на Балканския регион. Преобладават анализите на развоя на Косовския проблем. Отделни материали са посветени и на отношенията на Русия със Сърбия и Черна гора, България, Гърция, Македония, Турция.

Основният аспект на външнополитическата активност на Москва в Балканския регион след промените бе свързан с дезинтеграцията на бивша Югославия и породените от нея военни конфликти. За да възвърне позициите си на Балканите, Русия пое посредническа роля между сърбите и Запада при разрешаването на босненската и косовската криза. До средата на 2003 тя поддържаше и скромен миротворчески контингент в Босна и Херцеговина и Косово – съответно 320 и 650 военни. Днес (според Министерството на външните работи на Русия) страната е представена от 105 свои полицаи в мисията на ООН в Косово.

Сред научната общност на Русия се чуват и немалко гласове против откритата просръбска позиция на страната, заемана по отношение на Босна и Косово. Например П.Кандель (1 8) прави опит за разграничаване на “реалните” от “въображаемите” интереси на страната в босненската криза. Той смята, че всякакъв изход на кризата не би засегнал нито сигурност, нито икономическите потребности на Русия. Според него политическите интереси на страната на територията на бившата СФРЮ са били свързани само с участието й във възстановяването на стабилността в “един отдалечен и оказал се извън реалния радиус на действие на Руската федерация субрегион на Европа”, където тя трябва да се стреми да не провали отношенията си с най-значимите субекти в световната политика заради “второстепенни” за нея проблеми. Казано с други думи – със западните държави, основните финансови кредитори на постсоциалистическа Русия.

В началото на ХХІ век почти всички страни от Балканите са членки или кандидат-членки на НАТО – организацията, която в момента владее военно-стратегическата инициатива в региона. Първоначалните планове през 90-те години на ХХ век за разширяване на НАТО на Балканите предизвикваха крайни реакции в Русия. Днес позицията й е далеч по-мека. Президентът Владимир Путин твърди, че “всяка страна има право да избира този вариант за осигуряване на своята безопасност, който смята за за най-ефективен” (прецит. от Разов С., 2004).

Динамиката на икономическите връзки на Русия с балканските страни премина през две основни фази – първоначален срив на външнотърговския оборот и отчетлива тенденция към нарастванаето му към края на 90-те години на ХХ век. Москва дължи своето икономическо завръщане предимно на експорта на природните си ресурси. Според данни за 2002-2003 на енергоносителите (нефт, газ, въглища) се падат 92 % от руския износ за Румъния, над 90 % - за България, Хърватска и Словения, 83 % - за Сърбия и Черна гора, 72 % - за Турция. Русия внася от балканските страни предимно фармацевтични продукти, плодове и зеленчуци, хранителни продукти, вино, козметика, машини и оборудване и др.

В началото на ХХІ век Русия се нарежда сред основните външнотърговски партньори за редица балкански страни. Тя е вторият по значение търговски партньор за Сърбия и Черна гора и България след Германия и е сред първите пет за Хърватска. Увеличават се количествата на руския нефт и газ, потребявани от балканските страни.

Голям интерес за руския бизнес представлява приватизацията на значими промишлени предприятия (предимно в топливно-енергийната сфера) в България, Румъния, Сърбия и Черна гора и др. Днес притежание на руския нефтен гигант “Лукойл” е най-голямата нефтопреработвателна рафинерия на Балканите “Нефтохим”- Бургас, а отскоро и сръбската компания “Беопетрол”.


Друг фундаментален аспект на отношенията Русия-Балкански регион е свързан с културната, етническата и религозната близост. В руските представи Балканите продължават да бъдат място на противопоставяне между славяно-православната, западно-християнската и ислямската цивилизация. Това се долавя в думите на руския патриарх Алексий Втори (2004): “Ние винаги сме имали тесни връзки с народите на православно-християнска Европа, особено със сърбите и българите, близки ни по дух, език, исторически преживявания”. Активна е позицията на Руската православна църква във връзка с разрушаването на религиозните светини на сърбите в Косово и периодичните вълни на антисръбско насилие в областта.

Двустранните връзки

Русия-бивша Югославия

През последните 15 години Сърбия и Черна гора се очерта като един от най-верните съюзници на Москва не само сред страните от Балканския регион, но и в цяла Европа. По време на Косовската криза от пролетта на 1999, получила най-голям отзвук в руското общество, беше повдигана и нереалистичната идея за присъедяване на тогавашната Съюзна Република Югославия към нововъзникналото държавно обединение между Руската федерация и Беларус. За това се бе произнесла и Скупщината в Белград.

Макар че социалистическа Югославия в течение на близо половин век провеждаше независима от Съветския съюз политическа и икономическа политика (и не бе член на СИВ и Варшавския договор), със засилването на външнополитическия натиск върху Белград в началото на 90-те години на ХХ век, той се преориентира геополитически към Русия. Г.Н. Эндельгардт (2000) припомня как “през 1992 Москва получи уникален шанс да възстанови частично своето присъствие в Югоизточна Европа.”

Историкът С. Романенко (17) прави интересни аналогии между структурата на общественото съзнание в Русия и Сърбия след разпадането на СССР и Югославия и причините за съвпадането на интересите им в този исторически период: “Първо, рухнаха държавите, които и сърбите, и русите смятаха за свои национални държави и които, бидейки реално многонационални, са осигурявали единството на етническите им териториии, държави, в които исторически на сърбите и на русите е принадлежала държавообразуващата роля. Второ, в новообразуваните на мястото на тези имперски образувания държави част от сърбите и русите се оказаха в положение на национални малцинства. За това те не бяха подготвени нито юридически, нито психологически. Трето, разпадането на тези държави означаваше за двата народа известна загуба в международен план. Можеше ли да премине безследно през масовото съзнание, възпитано в месианство, такова сътресение? Разбира се, всичко това не можеше да не породи сред сърбите и русите чувства на оскърбление, унижение, национално поражение, самота, чувство на заплаха за националното съществуване.”

В продължение на десетилетие пречка за икономическото сътрудничество със Сърбия и Черна гора бе наложеното международно ембарго на страната. По време на действието му контактите в икономическата сфера са осъществявани предимно под формата на хуманитарна помощ от страна на Русия. През последните няколко години двустранните икономически връзки се развиват интензивно. Така само между 2002 и 2003 руският износ за Сърбия и Черна гора е нараснал с 41 %, а вносът – с 49 %. Външнотърговският оборот между двете страни достигна най-високи стойности през 2004 - около 1,5 млрд. долара.

Русия бе първата “велика” сила, признала независимостта на Македония през 1992. Дипломатически отношения между двете страни са установени на 31 януари 1994 (Статья посла России...). Макар че на практика Русия не взе участие в разрешаването на македонската криза от 2001, тя застана твърдо в подкрепа на суверенитета, териториалната цялост и запазването на унитарния характер на Република Македония. За 2002 външнотърговският оборот с бившата югорепублика е 88, 4 млн. долара, 2003 – 170 млн. долара.

За разлика от сърбите, черногорците и македонците, другите народи на бивша Югославия - босненските мюсюлмани, хърватите, словенците (заради тяхната не-православна идентичност) се възприемат в Русия ако не като чужди, то поне като по-малко близки, макар че в страната има не само милиони мюсюлмани, но и множество католици.

Активна е ролята на Русия в международния диалог за Босна и Херцеговина . Според Москва благодарение на Мирния договор от 1995 са постигнати определени успехи в осигуряването на стабилност в следвоенното развитие на страната, въпреки че фундаменталните реформи все още не са завършени. За тази позиция свидетелства и изтеглянето на руската военна част от Босна и Херцеговина през 2003. Икономическите връзки между двете страни засега са слабо развити. Взаимната търговия за 2002 бе с обем от 28, 8 млн. долара.

Русия е заинтересована от задълбочаването на търговските отношения с Хърватска . Заедно с Италия тя заема 4-то място сред външотърговските партньори на Хърватска след Германия, Словения и Австрия. Търговският оборот с тази бивша югославска република е значителен и възлиза на близо 800 млн. долара /2002 г./. През същата година Хърватска е посетена от 50 хил. руски туристи.

Значителен е обемът на търговско-икономическото сътрудничество и със Словения, което в 2001 и 2002 се задържа на около 550 млн. долара.


Русия-България

Друг важен елемент на отношенията Русия-Балкански регион в края на ХХ-началато на ХХІ век са връзките с България, претърпели остър обрат. От 1944 до 1989 последната бе известна като “най-верния съюзник” на СССР, който подкрепяше и следваше всеки политически ход на “Големия брат”, а отношенията между София и Москва от този период се разглеждат като “пример за социалистически интернационализъм в действие”.

Но след 1989 в страната “започва да се насажда тезата, придобила с времето характер на официална политика, че “европейският избор” на България противоречи на линията на развитие на отношенията с Русия, а бързото разрушаване на връзките с нас ще ускори интеграцията на страната в Европа. На антируска риторика се изграждаше и обосноваването на заявката за членство в НАТО”, смята бившият посланик на Русия в България Владимир Титов (2003). Той обръща внимание и на факта, че при аналогични условия някои съседи на България са развивали активно сътрудничество и са работили успешно на руския пазар. Едва след “десетилетието на изпуснатите възможности” ситуацията започва да се променя, като на мястото на “идеологическите заклинания” настъпва период на прагматизъм. Днес президентът на България Георги Първанов, премиерът Сергей Станишев и други държавници заявяват стремеж към развиване на отношения с Русия, свободни от стереотипите и комплексите на миналото и задълбочаване на взаимоизгодните търговско-икономически връзки. Обемът на последните се увеличава и през 2002 достига около 1,4 млрд. долара. В резултат на разрушения модел на икономическо взаимодействие и загубата на позиции на руския пазар, външнотърговското салдо на България с Русия е категорично в полза на втората. На руския експорт се падат 1,3 млрд. долара.

Русия заявява за своя интерес към импорта на български потребителски стоки, изграждането на втората атомна централа “Белене”, приватизацията на предприятия от енергийния сектор, битовата газификация, изграждането на нефтопровода Бургас-Александруполис. От последния е заинтересована и българската страна, която има потенциал да се превърне в регионален нефто- и газопреносен център. За 2002 през територията на България са транспортирани 13,5 млрд. куб.м руски природен газ за Турция, Гърция и Македония.

Русия-Гърция

Контактите между Русия и Гърция се развиват предимно на двустранна основа и имат ясно изразен положителен знак. Влиятелният американски политолог Самюел Хънтингтън (2000) с право твърди, че “след Студената война политиката на Гърция все повече се отклонява от тази на Запада. Във връзка с конфликтите в бивша Югославия Гърция се разграничи от политиката на западните сили, активно поддържайки сърбите. След разпадането на Съветския съюз тя има общи интереси с Русия в противовес на интересите на общия им враг Турция.”

Исторически, между руския и гръцкия народ се е формирала взаимна симпатия преди всичко на основата на религиозната близост. В последните 15 години позициите на двете страни съвпадат по редица важни балкански въпроси като босненската и косовската криза. Важен елемент на двустранните отношения са периодичните сделки по доставяне на руско оръжие за Гърция и Кипър. Например продажбата на зенитните ракетни комплекси С-300 в края на миналия век при неодобрението на Запада и острите реакции на Турция.

От 1997 до 2002 външнотърговският оборот на Русия с Гърция се е увеличил от 788 млн. до 2,1 млрд. долара.

Е. Юрков (1999) припомня, че за разлика от България и Румъния, които подкрепиха военната операция на НАТО срещу Югославия, Гърция, макар и членка на алианса, предостави пристанището на Солун за прехвърляне на част от руския военен контингент за Косово. “За първи път от Първата световна война – пише Юрков – наши войски се появиха на Южните Балкани. Други примери за прехвърляне на руски (или съветски) войски през територията на страни на НАТО, вероятно, няма да се намерят.”

Русия-Албания

Албания е балканската страна, с която исторически Русия има най-слаби контакти. Москва не поддържа Тирана по въпроса за Косово и албанските претенции за откъсване на част от Македония (по Нартов Н.А, 2003). Ще припомня, че през ноември 1961 заради разногласия между лидерите на Албания и СССР Москва отзовава целия състав на съветското посолство от Тирана. Дипломатическите отношения са прекъснати и възстановени едва през 1990. На ниско равнище са и съвременните икономически връзки на Албания и Русия. В 1999 външнотърговският оборот на двете страни е 4 млн. долара, след което показва плавна тенденция към увеличаване, за да достигне 60 млн. през 2003.


Русия-Румъния

След 1990 връзките между тях се развиват в низходяща посока. Интеграцията в евроатлаттическите структури става основно направление на външнополитическите и външноикономическите стремежи на Букурещ. Заедно с България през 2004 тя стана членка на НАТО. За 2003 външнотърговския оборот между двете страни е около 2 млрд. долара, което представлява 1% от обема на външната търговия на Русия и 4,5 % - от този на Румъния (по Россия-Румыния...) .

Русия-Турция

В традиционните геополитически концепции на Русия Турция има образ на геостратегически противник и дори исторически и цивилизационен “враг”, който и днес има силно влияние на Балканите, поддържайки многобройното мюсюлманско население в Босна и Херцеговина, областта Косово и Метохия, Македония, България. Но промените в последните 15 години донесоха на двете страни неподозиран брой “допирни точки” като взаимните действия по поддържането на регоналната сигурност и борбата с международния тероризъм в Евразия, икономическото и военното сътрудничество в Черно море. Турция днес заема първо място сред страните от Балканския регион по външнотърговски оборот с Русия (за 2002. – около 5 млрд. долара). Възходяща е тенденцията в броя на руските туристи, посещаващи Турция. През 2003 те достигат 1,6 млн. души. Същевременно голям брой турски строителни компании изграждат значими обекти като търговски центрове, развлекателни комплекси, жилищни сгради в Москва и други региони на Руската федерация.

Между Русия и Турция съществува конкуренция по важни геостратегически и геоикономически въпроси. Такъв например е осъщественият в края на 2005 проект за транспортиране на азербайджански и казахстански нефт от Баку да турското пристанище Джейхан, който заобикаля руската територия. Подкрепяният от САЩ проект е потенциална заплаха за икономическите и политическите позиции на Москва в Средна Азия и Закавказието.

Основни изводи

Извършеният анализ на мястото, което заемат страните от Балканския регион в съвременната геополитика на Русия и запознаването с различни гледни точки по въпроса налагат следните основни изводи и обобщения, които очертават тенденциите на взаимодействието Русия-Балкани.

1. В края на ХХ и началото на ХХІ век Русия, макар и с по-ограничени възможности в сравнение със съветския етап от развитието си, продължава да гледа на Балканите като на регион на свои традиционни интереси и потребности. Бъдещите отношения с балканските страни в значителна степен ще се определят от “сблъсъка” на руските интереси в региона с тези на ЕС, САЩ и НАТО, които са други приоритетни регионални направления на съвременната руска геополитика. В контекста на международните отношения Русия е силно заинтересована от поддържането на обстановка на мир и сигурност в Западните Балкани, нерушимост на държавните граници и запазване на суверенитета на балканските страни.;

2. Наблюдава се съществена промяна във външнополитическата линия на Москва спрямо Балканския регион. В реалните действия на Русия все по-малко място заемат историческите чувства, емоциите и идеите на панславизма. Те са заместени от повече прагматизъм и търсене на реалните ползи от присъствието на балканското геополитическо и геоикономическо пространство;

3. Балканската тематика присъства в руската геополитика предимно с военните кризи в бивша Югославия и подкрепата й за действията сърбите във въоръжените конфликти с хървати, босненци, албанци и осъждането на натовската агресия над СРЮ. Русия следи с тревога експанзията на албанския национализъм в Косово, Прешевската долина в Южна Сърбия, Македония, растящата престъпност и масовата безработица в Косово и определянето на бъдещият статут на администрираната от ООН сръбска област. В Москва се отнасят критично към нежеланието на западните страни да променят подхода си към регулирането на Косовския проблем, основан на постоянните и не винаги обосновани отстъпки на косовско-албанските лидери при свеждане до минимум на “ сръбския фактор” (по Герасимов Я...);

4. Като цяло, руското участие в миротворческите операции в Босна и Херцеговина и Косово бе подчинено на американските и западноевропейските военни. Изключение на този фон прави триумфалното завземане на прищинското летище Слатина от руските войници след края на натовските бомбардировки, което по думите на Б.Милошевич (19):“внесе надежда сред сръбското население в Косово и Метохия за възможно справедливо решение, но по-нататъшната роля на Русия не беше адекватна.”;

5. Изтеглянето на руските военни контингенти през 2003 от Босна и Косово бе възприето като “геополитическо отстъпление” и демонстрация на геополитическата слабост на Русия (А.Н.Черный 20). Москва обясни този ход със съсредоточаването на страната върху сигурността на собствената и територия и тезата, че Силите за стабилизация в основна степен са изпълнили своите цели и акцентът се пренася върху гражданската сфера и осъществяването на полицейски функции. Мащабната антисръбска кампания на въоръжени албански групировки, жертвите и разрушенията от март 2004 показаха несъстоятелността на това твърдение;

6. Може да се очаква, че поне в близко бъдеще активността на Русия в региона ще бъде предимно в икономически план, макар че присъединяването на България и Румъния към ЕС може да се отрази на търговските отношения с тях. Основа за това е устойчивото нарастване на външнотърговския оборот с всички балкански страни в последните 6-7 години. Страната е силно заинтересована от изграждането на нефтопровода Бургас-Александруполис, който ще укрепи нейните позиции на Балканите;


7. Според някои руски учени и политици страната им ще се стреми да развива най-тесни контакти със Сърбия, България и Гърция. По думите на Н.А.Нартов (2003) най-големи геополитически изгоди Русия ще получи при поддръжката на тези три страни, доколкото те виждат в Москва силен противовес на Анкара. Малко по-различно е схващането на А. Задохин, преподавател в московската Дипломатическа Академия (16) : “славянски страни като България, Македония, макар и да не забравят Русия, все повече се ориентират към Запада. Не е изключено, че и Сърбия след известно време (както нееднократно е било в миналото) може да възстанови своите тесни контакти с европейските държави”;

Заключение

В началото на ХХІ век руски политолози, географи, историци и други учени полагат значителни усилия, за да преосмислят грешките от историята и предложат нова формула за присъствието на Русия на Балканите. С.Романенко пише, че “националните движения на балканските, в това число и южнославянските народи, а по-късно и техните независими държави, винаги са се стремили да използват влиянието и силата на Русия за достигане на собствените си цели (често едни срещу други), но винаги са били против доминирането на Русия, което тя, колкото и да се е стремяла, никога не е могла да постигне”. За избягване на такива опасности авторът предлага разработването на дългосрочна прагматична политика, която се разграничава както от романтизма, така и от примитивния практицизъм, виждащ само моментната изгода.

Според В.А.Колосов и Р.Ф.Туровский (2000) в нашата прагматична епоха “базисният панортодоксизъм” намира слаб отзвук както в Русия, така и в други страни. Затова концепции от типа “православни братя”, “братя славяни” в значителна степен губят своето значение.

А.Задохин (1 6) предлага преоценка на културната съставляваща в отношенията между Русия и балканските страни. Според него старата идея за панславизма от ХІХ век е изчерпана, но само в примитивния й геополитически контекст. Нейният културен потенциал е достатъчно голям. На западноевропейската и американската геополитическа експанзия Русия трябва да предложи на балканските народи културно взаимодействие за съхранение и развитие на тяхната славянска и православна идентичност, използвайки термина “неославизъм” .

Дълг на учените и политиците в началото на ХХІ век е да разработят принципите и подходите на адекватни за епохата отношения между Русия и балканските страни. Те трябва да са основани не само на зачитането на взаимните политически и икономически интереси, на модния “прагматизъм”, но и на съществуващата културна близост между техните в езика, религията, бита и народопсихологията.

Литература:

1. Герасимов Я.,Темяшов А. Косово. Пять лет спустя. Международная жизнь, 4-5/2004.

2. Дергачев В. Цивилизационная геополитика. Киев, ВИРА-Р, 2004.

3. Иванов И. Россия в мировой политике. Международная жизнь, 5/2001.

4. Ивашов Л.Г. Россия или Московия? /Геополитическое измерение национальной безопасности России. М., Эксмо, 2002.

5. Колосов В.А. Туровский Р.Ф. Геополитическое положение России на пороге ХХІ века: реалии и перспективы. Политические исследования, 3/2000.

6. Нартов Н.А. Геополитика. М., ЮНИТИ-ДАНА, Единство, 2003.

7. Патриарх Алексий ІІ. Место России в современном православном мире. Наука и религия, 4/2004.

8. Разов С. Мы - за сохранение наследия взаимного доверия. Международная жизнь, 6/2004.

9. Россия-Румыния/Экономическое партнерство. Бизнес-контакты, 8/2004.

10. Статья посла России в Македонии А.Н.Асатура в газете “Нова Македония”. Дипломатический вестник, 3/2004.

11. Титов В. В Болгарии. Международная жизнь, 4/2003.

12. Христов Т. Политическа география на България. С., 2001.

13. Хънтингтън С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С., Обсидиан, 2000.

14. Эндельгардт Г. Н. Россия и боснийский кризис, 1992 год. Славяноведение, 3/2000/.

15. Юрков Е. Россия и Греция плодотворно взаимодействуют на Балканах. Международная жизнь, 10/1999.

16. Задохин А. Политика России на Балканах после Милошевича. htpp://www.nasledie.ru/oboz/N10-1100/10-1109.htm

17. Романенко С. Историко-политическая типология конфликтах на Балканах ХІХ-ХХ вв. и их роль в международных отношениях. htpp://www.carnegie.ru/ru/pubs/books/volume/59328. htm

18. Кандель П. Балканские интересы России: подлинные и мнимые. htpp://www.carnegie.ru/ru/pubs/books/volume /59326.htm

19. Милошевич Б. Россия ушла с Балкан. htpp://www.russdom.ru/2003/20031Oi/20031028. html

20. Черный А.Н. О миротворчестве на Балканах: вопросов больше, чем ответов. htpp://www.inion.ru/product/eurosec/ st 2 vp 9. htm

21. htpp://www.mid .ru

* Софийски университет „Св.Климент Охридски”

{rt}

Присъствието на Русия на балканската геополитическа сцена има вековни традиции. В различни исторически периоди позицията и поведението на тази страна са били от решаващо значение за съдбата на народите от региона, както и за промените в политическите им граници, държавното устройство, икономическото и културното развитие на техните национални държави. В борбата за геополитическо и геоикономическо надмощие на “балканския геополитически възел”, интересите на Русия са се сблъсквали с тези на Османската империя, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, а по-късно – на Германия и Съединените щати.

Русия възприема своето присътвие на Балканите като специфична културно-цивилизационна мисия – “покровителството” над българите, сърбите, гърците и др. православни и славянски народи. Това е геополитическа линия, която великата страна провежда активно от ХVІІІ век насам с военни, дипломатически, политически, идеологически и икономически средства. Руското “месианство” намира широко отражение в известните концепции “Москва – Трети Рим”, славянофилство, панславизъм и др.

Българският географ Тодор Христов (2001) отбелязва, че “след войната с Османската империя, мирният договор от Кючюк Кайнарджа през 1774 легализира правото на Русия да бъде защитник на славянските и православните народи в тази част на Европа”. Според автора, разрастващата се по това време Руска империя е гледала на Балканите като на възможност да разшири своето влияние и укрепи позициите си в Европа. Друг фактор за руската “активизация” в региона е никога неосъществената от нея геостратигическа цел – контролът на проливите Босфор и Дарданели. Освен това, сред европейските народи от Османската империя са силни панславистките настроения е те възлагали надеждите си за национална свобода именно на “великия брат” от север.

Ако се направи паралел на времето от ХVІІІ-ХІХ век с това от края на ХХ и началото на ХХІ век ще се установят както общи моменти в подходите на Русия спрямо Балканския регион, така и значителна промяна във възможностите й да налага своята позиция по ключови геополитически въпроси. Пример в това отношение е следния факт: по време на Косовската криза от 1999 официална Москва и руското общество застанаха твърдо зад “православните сръбски братя”, но въпреки значителните съпротивителни сили (предимно в дипломатическата сфера) военната атака на НАТО в Югославия не беше предотвратена.

Регионални приоритети на съвременната руска геополитика

Разпадането на двуполюсния модел на световната геополитика доведе след себе си радикални изменения в политическата карта на Централна и Източна Европа и бившия СССР. В периода на пазарни промени и изграждане на демократично общество нови измерения придобиха проблемите на безопасността на Русия, външнополитическите й връзки и роля в международните отношения.

В новите геополитически условия в Евразия, външната политика на отслабената във военно-политическо отношение Русия претърпя редица корекции. Регионалните направления и приоритети на руската геополитика са представени в разработките и анализите на множество учени, военни, дипломати (Иванов И., 2001; Колосов В.А., Туровский Р.Ф., 2000; Ивашов Л.Г., 2002; Нартов Н.А., 2003; В.Дергачев, 2004 – виж Литература).

За изучаване на географските конфигурации на съвременните външни връзки на страната В.А.Колосов и Р.Ф.Туровский (2000) използват следния количествен показател: визитите на водещите руски политици в чужбина и чуждестранните политически дейци в Русия за периода 1991-1999. На базата на своето изследване авторите стигат до следните изводи: тенденция към териториално “свиване” на външнополитическата активност; превръщането на Русия по-скоро в евразийска, отколкото в световна държава; регулирането на отношенията с бившите съветски републики става ключова геополитическа задача; Централна и Източна Европа (в която влиза и Балканският регион) престават да бъдат фокус на външнополитическата активност на Русия; извън постсъветското пространство главно направление на външната политика на страната става Западна Европа; през втората половина на 90-те години на ХХ в. (под ръководството на Е. Примаков) Русия започва да отделя все по-голямо внимание на “азиатския вектор” на външната си политика (Китай, Япония, Индия и др.).

Бившият външен министър на Русия Игор Иванов (2001) очертава четири регионални геополитически приоритети на страната: ОНД; Европа (като поотделно изброява Европейския съюз, Централна и Източна Европа, НАТО и Балканите); САЩ; Азиатското направление.

Подобни схеми предлагат и редица други учени и политици. Ще посоча само, че те се припокриват с тези на Колосов-Туровский и И.Иванов. Балканите липсват като самостоятелно звено на руската геополитика и се включват в по-укрупнени региони (Европа, Централна и Източна Европа), или пък са разглеждани в контекста на разширяването на ЕС и НАТО и взаимодействието на Русия с тези организации.

Балканският регион в общественото съзнание и външната политика на Русия

В края на ХХ век за руските подходи към балканското геополитическо пространство е характерна липсата на цялостна концепция и диференциран подход спрямо всяка от 10-те балкански страни. Присъствието на Русия на Балканите през последното десетилетие на миналото столетие премина главно под знака на посредничеството й в разрешаването на военните конфликти в бивша Югославия и стремежа за възстановяне на нарушените в началото на прехода икономически и културни връзки.

През този период върху отношенията между Русия и балканските страни съществено отражение дадоха и промените в характера на нейната външна политика. Един от безспорните положителни моменти е “изчистването” на идеологическата обремененост. Все повече “панславистката митология” се замества от прагматизма, икономическите интереси на страната и защитата на националната й сигурност, които се д e кларират като приоритети от водещите руски държавници.

Присъствието на Русия на балканската геополитическа сцена има вековни традиции. В различни исторически периоди позицията и поведението на тази страна са били от решаващо значение за съдбата на народите от региона, както и за промените в политическите им граници, държавното устройство, икономическото и културното развитие на техните национални държави. В борбата за геополитическо и геоикономическо надмощие на “балканския геополитически възел”, интересите на Русия са се сблъсквали с тези на Османската империя, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, а по-късно – на Германия и Съединените щати.

Русия възприема своето присътвие на Балканите като специфична културно-цивилизационна мисия – “покровителството” над българите, сърбите, гърците и др. православни и славянски народи. Това е геополитическа линия, която великата страна провежда активно от ХVІІІ век насам с военни, дипломатически, политически, идеологически и икономически средства. Руското “месианство” намира широко отражение в известните концепции “Москва – Трети Рим”, славянофилство, панславизъм и др.

Българският географ Тодор Христов (2001) отбелязва, че “след войната с Османската империя, мирният договор от Кючюк Кайнарджа през 1774 легализира правото на Русия да бъде защитник на славянските и православните народи в тази част на Европа”. Според автора, разрастващата се по това време Руска империя е гледала на Балканите като на възможност да разшири своето влияние и укрепи позициите си в Европа. Друг фактор за руската “активизация” в региона е никога неосъществената от нея геостратигическа цел – контролът на проливите Босфор и Дарданели. Освен това, сред европейските народи от Османската империя са силни панславистките настроения е те възлагали надеждите си за национална свобода именно на “великия брат” от север.

Ако се направи паралел на времето от ХVІІІ-ХІХ век с това от края на ХХ и началото на ХХІ век ще се установят както общи моменти в подходите на Русия спрямо Балканския регион, така и значителна промяна във възможностите й да налага своята позиция по ключови геополитически въпроси. Пример в това отношение е следния факт: по време на Косовската криза от 1999 официална Москва и руското общество застанаха твърдо зад “православните сръбски братя”, но въпреки значителните съпротивителни сили (предимно в дипломатическата сфера) военната атака на НАТО в Югославия не беше предотвратена.

Регионални приоритети на съвременната руска геополитика

Разпадането на двуполюсния модел на световната геополитика доведе след себе си радикални изменения в политическата карта на Централна и Източна Европа и бившия СССР. В периода на пазарни промени и изграждане на демократично общество нови измерения придобиха проблемите на безопасността на Русия, външнополитическите й връзки и роля в международните отношения.

В новите геополитически условия в Евразия, външната политика на отслабената във военно-политическо отношение Русия претърпя редица корекции. Регионалните направления и приоритети на руската геополитика са представени в разработките и анализите на множество учени, военни, дипломати (Иванов И., 2001; Колосов В.А., Туровский Р.Ф., 2000; Ивашов Л.Г., 2002; Нартов Н.А., 2003; В.Дергачев, 2004 – виж Литература).

За изучаване на географските конфигурации на съвременните външни връзки на страната В.А.Колосов и Р.Ф.Туровский (2000) използват следния количествен показател: визитите на водещите руски политици в чужбина и чуждестранните политически дейци в Русия за периода 1991-1999. На базата на своето изследване авторите стигат до следните изводи: тенденция към териториално “свиване” на външнополитическата активност; превръщането на Русия по-скоро в евразийска, отколкото в световна държава; регулирането на отношенията с бившите съветски републики става ключова геополитическа задача; Централна и Източна Европа (в която влиза и Балканският регион) престават да бъдат фокус на външнополитическата активност на Русия; извън постсъветското пространство главно направление на външната политика на страната става Западна Европа; през втората половина на 90-те години на ХХ в. (под ръководството на Е. Примаков) Русия започва да отделя все по-голямо внимание на “азиатския вектор” на външната си политика (Китай, Япония, Индия и др.).

Бившият външен министър на Русия Игор Иванов (2001) очертава четири регионални геополитически приоритети на страната: ОНД; Европа (като поотделно изброява Европейския съюз, Централна и Източна Европа, НАТО и Балканите); САЩ; Азиатското направление.

Подобни схеми предлагат и редица други учени и политици. Ще посоча само, че те се припокриват с тези на Колосов-Туровский и И.Иванов. Балканите липсват като самостоятелно звено на руската геополитика и се включват в по-укрупнени региони (Европа, Централна и Източна Европа), или пък са разглеждани в контекста на разширяването на ЕС и НАТО и взаимодействието на Русия с тези организации.

Балканският регион в общественото съзнание и външната политика на Русия

В края на ХХ век за руските подходи към балканското геополитическо пространство е характерна липсата на цялостна концепция и диференциран подход спрямо всяка от 10-те балкански страни. Присъствието на Русия на Балканите през последното десетилетие на миналото столетие премина главно под знака на посредничеството й в разрешаването на военните конфликти в бивша Югославия и стремежа за възстановяне на нарушените в началото на прехода икономически и културни връзки.

През този период върху отношенията между Русия и балканските страни съществено отражение дадоха и промените в характера на нейната външна политика. Един от безспорните положителни моменти е “изчистването” на идеологическата обремененост. Все повече “панславистката митология” се замества от прагматизма, икономическите интереси на страната и защитата на националната й сигурност, които се д e кларират като приоритети от водещите руски държавници.

Страница 2

Демократичните промени в бившите балкански социалистически страни и стремежът им към интегририране в структурите на ЕС и НАТО бяха основните фактори, повлияли за “отдалечаването” на Русия от Балканите или по-точно – на Балканите от Русия. С разпадането на СССР тя загуби единствената си европейска сухоземна граница с региона – тази с Румъния. Това създаде допълнителни трудности в социално-икономическите контакти на страната с Балканите, от които днес я разделят западните и юго-западни граници на придобилите независимост Украйна и Молдова. В хода на демократичните промени се осъществи не само географско отдалечаване на Русия от централните и югоизточните части на Европа, но и преустановяване на изгражданите с десетилетия връзки в различни сфери на обществения живот.

Както вече споменахме, централна тема в руската научна литература през последните 15 години са отношенията на страната с ОНД, Европейския съюз, САЩ, диалога Русия-НАТО и Русия-Китай. На Балканския регион се отделя по-малко внимание, макар че такъв интерес безспорно същестува. Повечето руски издания по геополитика посвещават отделни раздели на Балканите (по-рядко се употребява термина Югоизточна Европа). В тях се припомня историята на балканските страни, военно-политическото и икономическото присъствие на Русия, анализират се съвременната политическа карта на полуострова, икономическите трудности на прехода и военните конфликти в бивша Югославия.

За периода 1999-2004, в авторитетното списание “Международная жизнь” (издание на Министерството на външните работи на Руската федерация) са публикувани около 20 статии, посветени на Балканския регион. Преобладават анализите на развоя на Косовския проблем. Отделни материали са посветени и на отношенията на Русия със Сърбия и Черна гора, България, Гърция, Македония, Турция.

Основният аспект на външнополитическата активност на Москва в Балканския регион след промените бе свързан с дезинтеграцията на бивша Югославия и породените от нея военни конфликти. За да възвърне позициите си на Балканите, Русия пое посредническа роля между сърбите и Запада при разрешаването на босненската и косовската криза. До средата на 2003 тя поддържаше и скромен миротворчески контингент в Босна и Херцеговина и Косово – съответно 320 и 650 военни. Днес (според Министерството на външните работи на Русия) страната е представена от 105 свои полицаи в мисията на ООН в Косово.

Сред научната общност на Русия се чуват и немалко гласове против откритата просръбска позиция на страната, заемана по отношение на Босна и Косово. Например П.Кандель (1 8) прави опит за разграничаване на “реалните” от “въображаемите” интереси на страната в босненската криза. Той смята, че всякакъв изход на кризата не би засегнал нито сигурност, нито икономическите потребности на Русия. Според него политическите интереси на страната на територията на бившата СФРЮ са били свързани само с участието й във възстановяването на стабилността в “един отдалечен и оказал се извън реалния радиус на действие на Руската федерация субрегион на Европа”, където тя трябва да се стреми да не провали отношенията си с най-значимите субекти в световната политика заради “второстепенни” за нея проблеми. Казано с други думи – със западните държави, основните финансови кредитори на постсоциалистическа Русия.

В началото на ХХІ век почти всички страни от Балканите са членки или кандидат-членки на НАТО – организацията, която в момента владее военно-стратегическата инициатива в региона. Първоначалните планове през 90-те години на ХХ век за разширяване на НАТО на Балканите предизвикваха крайни реакции в Русия. Днес позицията й е далеч по-мека. Президентът Владимир Путин твърди, че “всяка страна има право да избира този вариант за осигуряване на своята безопасност, който смята за за най-ефективен” (прецит. от Разов С., 2004).

Динамиката на икономическите връзки на Русия с балканските страни премина през две основни фази – първоначален срив на външнотърговския оборот и отчетлива тенденция към нарастванаето му към края на 90-те години на ХХ век. Москва дължи своето икономическо завръщане предимно на експорта на природните си ресурси. Според данни за 2002-2003 на енергоносителите (нефт, газ, въглища) се падат 92 % от руския износ за Румъния, над 90 % - за България, Хърватска и Словения, 83 % - за Сърбия и Черна гора, 72 % - за Турция. Русия внася от балканските страни предимно фармацевтични продукти, плодове и зеленчуци, хранителни продукти, вино, козметика, машини и оборудване и др.

В началото на ХХІ век Русия се нарежда сред основните външнотърговски партньори за редица балкански страни. Тя е вторият по значение търговски партньор за Сърбия и Черна гора и България след Германия и е сред първите пет за Хърватска. Увеличават се количествата на руския нефт и газ, потребявани от балканските страни.

Голям интерес за руския бизнес представлява приватизацията на значими промишлени предприятия (предимно в топливно-енергийната сфера) в България, Румъния, Сърбия и Черна гора и др. Днес притежание на руския нефтен гигант “Лукойл” е най-голямата нефтопреработвателна рафинерия на Балканите “Нефтохим”- Бургас, а отскоро и сръбската компания “Беопетрол”.

Страница 3

Друг фундаментален аспект на отношенията Русия-Балкански регион е свързан с културната, етническата и религозната близост. В руските представи Балканите продължават да бъдат място на противопоставяне между славяно-православната, западно-християнската и ислямската цивилизация. Това се долавя в думите на руския патриарх Алексий Втори (2004): “Ние винаги сме имали тесни връзки с народите на православно-християнска Европа, особено със сърбите и българите, близки ни по дух, език, исторически преживявания”. Активна е позицията на Руската православна църква във връзка с разрушаването на религиозните светини на сърбите в Косово и периодичните вълни на антисръбско насилие в областта.

Двустранните връзки

Русия-бивша Югославия

През последните 15 години Сърбия и Черна гора се очерта като един от най-верните съюзници на Москва не само сред страните от Балканския регион, но и в цяла Европа. По време на Косовската криза от пролетта на 1999, получила най-голям отзвук в руското общество, беше повдигана и нереалистичната идея за присъедяване на тогавашната Съюзна Република Югославия към нововъзникналото държавно обединение между Руската федерация и Беларус. За това се бе произнесла и Скупщината в Белград.

Макар че социалистическа Югославия в течение на близо половин век провеждаше независима от Съветския съюз политическа и икономическа политика (и не бе член на СИВ и Варшавския договор), със засилването на външнополитическия натиск върху Белград в началото на 90-те години на ХХ век, той се преориентира геополитически към Русия. Г.Н. Эндельгардт (2000) припомня как “през 1992 Москва получи уникален шанс да възстанови частично своето присъствие в Югоизточна Европа.”

Историкът С. Романенко (17) прави интересни аналогии между структурата на общественото съзнание в Русия и Сърбия след разпадането на СССР и Югославия и причините за съвпадането на интересите им в този исторически период: “Първо, рухнаха държавите, които и сърбите, и русите смятаха за свои национални държави и които, бидейки реално многонационални, са осигурявали единството на етническите им териториии, държави, в които исторически на сърбите и на русите е принадлежала държавообразуващата роля. Второ, в новообразуваните на мястото на тези имперски образувания държави част от сърбите и русите се оказаха в положение на национални малцинства. За това те не бяха подготвени нито юридически, нито психологически. Трето, разпадането на тези държави означаваше за двата народа известна загуба в международен план. Можеше ли да премине безследно през масовото съзнание, възпитано в месианство, такова сътресение? Разбира се, всичко това не можеше да не породи сред сърбите и русите чувства на оскърбление, унижение, национално поражение, самота, чувство на заплаха за националното съществуване.”

В продължение на десетилетие пречка за икономическото сътрудничество със Сърбия и Черна гора бе наложеното международно ембарго на страната. По време на действието му контактите в икономическата сфера са осъществявани предимно под формата на хуманитарна помощ от страна на Русия. През последните няколко години двустранните икономически връзки се развиват интензивно. Така само между 2002 и 2003 руският износ за Сърбия и Черна гора е нараснал с 41 %, а вносът – с 49 %. Външнотърговският оборот между двете страни достигна най-високи стойности през 2004 - около 1,5 млрд. долара.

Русия бе първата “велика” сила, признала независимостта на Македония през 1992. Дипломатически отношения между двете страни са установени на 31 януари 1994 (Статья посла России...). Макар че на практика Русия не взе участие в разрешаването на македонската криза от 2001, тя застана твърдо в подкрепа на суверенитета, териториалната цялост и запазването на унитарния характер на Република Македония. За 2002 външнотърговският оборот с бившата югорепублика е 88, 4 млн. долара, 2003 – 170 млн. долара.

За разлика от сърбите, черногорците и македонците, другите народи на бивша Югославия - босненските мюсюлмани, хърватите, словенците (заради тяхната не-православна идентичност) се възприемат в Русия ако не като чужди, то поне като по-малко близки, макар че в страната има не само милиони мюсюлмани, но и множество католици.

Активна е ролята на Русия в международния диалог за Босна и Херцеговина . Според Москва благодарение на Мирния договор от 1995 са постигнати определени успехи в осигуряването на стабилност в следвоенното развитие на страната, въпреки че фундаменталните реформи все още не са завършени. За тази позиция свидетелства и изтеглянето на руската военна част от Босна и Херцеговина през 2003. Икономическите връзки между двете страни засега са слабо развити. Взаимната търговия за 2002 бе с обем от 28, 8 млн. долара.

Русия е заинтересована от задълбочаването на търговските отношения с Хърватска . Заедно с Италия тя заема 4-то място сред външотърговските партньори на Хърватска след Германия, Словения и Австрия. Търговският оборот с тази бивша югославска република е значителен и възлиза на близо 800 млн. долара /2002 г./. През същата година Хърватска е посетена от 50 хил. руски туристи.

Значителен е обемът на търговско-икономическото сътрудничество и със Словения, което в 2001 и 2002 се задържа на около 550 млн. долара.

Страница 4

Русия-България

Друг важен елемент на отношенията Русия-Балкански регион в края на ХХ-началато на ХХІ век са връзките с България, претърпели остър обрат. От 1944 до 1989 последната бе известна като “най-верния съюзник” на СССР, който подкрепяше и следваше всеки политически ход на “Големия брат”, а отношенията между София и Москва от този период се разглеждат като “пример за социалистически интернационализъм в действие”.

Но след 1989 в страната “започва да се насажда тезата, придобила с времето характер на официална политика, че “европейският избор” на България противоречи на линията на развитие на отношенията с Русия, а бързото разрушаване на връзките с нас ще ускори интеграцията на страната в Европа. На антируска риторика се изграждаше и обосноваването на заявката за членство в НАТО”, смята бившият посланик на Русия в България Владимир Титов (2003). Той обръща внимание и на факта, че при аналогични условия някои съседи на България са развивали активно сътрудничество и са работили успешно на руския пазар. Едва след “десетилетието на изпуснатите възможности” ситуацията започва да се променя, като на мястото на “идеологическите заклинания” настъпва период на прагматизъм. Днес президентът на България Георги Първанов, премиерът Сергей Станишев и други държавници заявяват стремеж към развиване на отношения с Русия, свободни от стереотипите и комплексите на миналото и задълбочаване на взаимоизгодните търговско-икономически връзки. Обемът на последните се увеличава и през 2002 достига около 1,4 млрд. долара. В резултат на разрушения модел на икономическо взаимодействие и загубата на позиции на руския пазар, външнотърговското салдо на България с Русия е категорично в полза на втората. На руския експорт се падат 1,3 млрд. долара.

Русия заявява за своя интерес към импорта на български потребителски стоки, изграждането на втората атомна централа “Белене”, приватизацията на предприятия от енергийния сектор, битовата газификация, изграждането на нефтопровода Бургас-Александруполис. От последния е заинтересована и българската страна, която има потенциал да се превърне в регионален нефто- и газопреносен център. За 2002 през територията на България са транспортирани 13,5 млрд. куб.м руски природен газ за Турция, Гърция и Македония.

Русия-Гърция

Контактите между Русия и Гърция се развиват предимно на двустранна основа и имат ясно изразен положителен знак. Влиятелният американски политолог Самюел Хънтингтън (2000) с право твърди, че “след Студената война политиката на Гърция все повече се отклонява от тази на Запада. Във връзка с конфликтите в бивша Югославия Гърция се разграничи от политиката на западните сили, активно поддържайки сърбите. След разпадането на Съветския съюз тя има общи интереси с Русия в противовес на интересите на общия им враг Турция.”

Исторически, между руския и гръцкия народ се е формирала взаимна симпатия преди всичко на основата на религиозната близост. В последните 15 години позициите на двете страни съвпадат по редица важни балкански въпроси като босненската и косовската криза. Важен елемент на двустранните отношения са периодичните сделки по доставяне на руско оръжие за Гърция и Кипър. Например продажбата на зенитните ракетни комплекси С-300 в края на миналия век при неодобрението на Запада и острите реакции на Турция.

От 1997 до 2002 външнотърговският оборот на Русия с Гърция се е увеличил от 788 млн. до 2,1 млрд. долара.

Е. Юрков (1999) припомня, че за разлика от България и Румъния, които подкрепиха военната операция на НАТО срещу Югославия, Гърция, макар и членка на алианса, предостави пристанището на Солун за прехвърляне на част от руския военен контингент за Косово. “За първи път от Първата световна война – пише Юрков – наши войски се появиха на Южните Балкани. Други примери за прехвърляне на руски (или съветски) войски през територията на страни на НАТО, вероятно, няма да се намерят.”

Русия-Албания

Албания е балканската страна, с която исторически Русия има най-слаби контакти. Москва не поддържа Тирана по въпроса за Косово и албанските претенции за откъсване на част от Македония (по Нартов Н.А, 2003). Ще припомня, че през ноември 1961 заради разногласия между лидерите на Албания и СССР Москва отзовава целия състав на съветското посолство от Тирана. Дипломатическите отношения са прекъснати и възстановени едва през 1990. На ниско равнище са и съвременните икономически връзки на Албания и Русия. В 1999 външнотърговският оборот на двете страни е 4 млн. долара, след което показва плавна тенденция към увеличаване, за да достигне 60 млн. през 2003.

Страница 5

Русия-Румъния

След 1990 връзките между тях се развиват в низходяща посока. Интеграцията в евроатлаттическите структури става основно направление на външнополитическите и външноикономическите стремежи на Букурещ. Заедно с България през 2004 тя стана членка на НАТО. За 2003 външнотърговския оборот между двете страни е около 2 млрд. долара, което представлява 1% от обема на външната търговия на Русия и 4,5 % - от този на Румъния (по Россия-Румыния...) .

Русия-Турция

В традиционните геополитически концепции на Русия Турция има образ на геостратегически противник и дори исторически и цивилизационен “враг”, който и днес има силно влияние на Балканите, поддържайки многобройното мюсюлманско население в Босна и Херцеговина, областта Косово и Метохия, Македония, България. Но промените в последните 15 години донесоха на двете страни неподозиран брой “допирни точки” като взаимните действия по поддържането на регоналната сигурност и борбата с международния тероризъм в Евразия, икономическото и военното сътрудничество в Черно море. Турция днес заема първо място сред страните от Балканския регион по външнотърговски оборот с Русия (за 2002. – около 5 млрд. долара). Възходяща е тенденцията в броя на руските туристи, посещаващи Турция. През 2003 те достигат 1,6 млн. души. Същевременно голям брой турски строителни компании изграждат значими обекти като търговски центрове, развлекателни комплекси, жилищни сгради в Москва и други региони на Руската федерация.

Между Русия и Турция съществува конкуренция по важни геостратегически и геоикономически въпроси. Такъв например е осъщественият в края на 2005 проект за транспортиране на азербайджански и казахстански нефт от Баку да турското пристанище Джейхан, който заобикаля руската територия. Подкрепяният от САЩ проект е потенциална заплаха за икономическите и политическите позиции на Москва в Средна Азия и Закавказието.

Основни изводи

Извършеният анализ на мястото, което заемат страните от Балканския регион в съвременната геополитика на Русия и запознаването с различни гледни точки по въпроса налагат следните основни изводи и обобщения, които очертават тенденциите на взаимодействието Русия-Балкани.

1. В края на ХХ и началото на ХХІ век Русия, макар и с по-ограничени възможности в сравнение със съветския етап от развитието си, продължава да гледа на Балканите като на регион на свои традиционни интереси и потребности. Бъдещите отношения с балканските страни в значителна степен ще се определят от “сблъсъка” на руските интереси в региона с тези на ЕС, САЩ и НАТО, които са други приоритетни регионални направления на съвременната руска геополитика. В контекста на международните отношения Русия е силно заинтересована от поддържането на обстановка на мир и сигурност в Западните Балкани, нерушимост на държавните граници и запазване на суверенитета на балканските страни.;

2. Наблюдава се съществена промяна във външнополитическата линия на Москва спрямо Балканския регион. В реалните действия на Русия все по-малко място заемат историческите чувства, емоциите и идеите на панславизма. Те са заместени от повече прагматизъм и търсене на реалните ползи от присъствието на балканското геополитическо и геоикономическо пространство;

3. Балканската тематика присъства в руската геополитика предимно с военните кризи в бивша Югославия и подкрепата й за действията сърбите във въоръжените конфликти с хървати, босненци, албанци и осъждането на натовската агресия над СРЮ. Русия следи с тревога експанзията на албанския национализъм в Косово, Прешевската долина в Южна Сърбия, Македония, растящата престъпност и масовата безработица в Косово и определянето на бъдещият статут на администрираната от ООН сръбска област. В Москва се отнасят критично към нежеланието на западните страни да променят подхода си към регулирането на Косовския проблем, основан на постоянните и не винаги обосновани отстъпки на косовско-албанските лидери при свеждане до минимум на “ сръбския фактор” (по Герасимов Я...);

4. Като цяло, руското участие в миротворческите операции в Босна и Херцеговина и Косово бе подчинено на американските и западноевропейските военни. Изключение на този фон прави триумфалното завземане на прищинското летище Слатина от руските войници след края на натовските бомбардировки, което по думите на Б.Милошевич (19):“внесе надежда сред сръбското население в Косово и Метохия за възможно справедливо решение, но по-нататъшната роля на Русия не беше адекватна.”;

5. Изтеглянето на руските военни контингенти през 2003 от Босна и Косово бе възприето като “геополитическо отстъпление” и демонстрация на геополитическата слабост на Русия (А.Н.Черный 20). Москва обясни този ход със съсредоточаването на страната върху сигурността на собствената и територия и тезата, че Силите за стабилизация в основна степен са изпълнили своите цели и акцентът се пренася върху гражданската сфера и осъществяването на полицейски функции. Мащабната антисръбска кампания на въоръжени албански групировки, жертвите и разрушенията от март 2004 показаха несъстоятелността на това твърдение;

6. Може да се очаква, че поне в близко бъдеще активността на Русия в региона ще бъде предимно в икономически план, макар че присъединяването на България и Румъния към ЕС може да се отрази на търговските отношения с тях. Основа за това е устойчивото нарастване на външнотърговския оборот с всички балкански страни в последните 6-7 години. Страната е силно заинтересована от изграждането на нефтопровода Бургас-Александруполис, който ще укрепи нейните позиции на Балканите;

Страница 6

7. Според някои руски учени и политици страната им ще се стреми да развива най-тесни контакти със Сърбия, България и Гърция. По думите на Н.А.Нартов (2003) най-големи геополитически изгоди Русия ще получи при поддръжката на тези три страни, доколкото те виждат в Москва силен противовес на Анкара. Малко по-различно е схващането на А. Задохин, преподавател в московската Дипломатическа Академия (16) : “славянски страни като България, Македония, макар и да не забравят Русия, все повече се ориентират към Запада. Не е изключено, че и Сърбия след известно време (както нееднократно е било в миналото) може да възстанови своите тесни контакти с европейските държави”;

Заключение

В началото на ХХІ век руски политолози, географи, историци и други учени полагат значителни усилия, за да преосмислят грешките от историята и предложат нова формула за присъствието на Русия на Балканите. С.Романенко пише, че “националните движения на балканските, в това число и южнославянските народи, а по-късно и техните независими държави, винаги са се стремили да използват влиянието и силата на Русия за достигане на собствените си цели (често едни срещу други), но винаги са били против доминирането на Русия, което тя, колкото и да се е стремяла, никога не е могла да постигне”. За избягване на такива опасности авторът предлага разработването на дългосрочна прагматична политика, която се разграничава както от романтизма, така и от примитивния практицизъм, виждащ само моментната изгода.

Според В.А.Колосов и Р.Ф.Туровский (2000) в нашата прагматична епоха “базисният панортодоксизъм” намира слаб отзвук както в Русия, така и в други страни. Затова концепции от типа “православни братя”, “братя славяни” в значителна степен губят своето значение.

А.Задохин (1 6) предлага преоценка на културната съставляваща в отношенията между Русия и балканските страни. Според него старата идея за панславизма от ХІХ век е изчерпана, но само в примитивния й геополитически контекст. Нейният културен потенциал е достатъчно голям. На западноевропейската и американската геополитическа експанзия Русия трябва да предложи на балканските народи културно взаимодействие за съхранение и развитие на тяхната славянска и православна идентичност, използвайки термина “неославизъм” .

Дълг на учените и политиците в началото на ХХІ век е да разработят принципите и подходите на адекватни за епохата отношения между Русия и балканските страни. Те трябва да са основани не само на зачитането на взаимните политически и икономически интереси, на модния “прагматизъм”, но и на съществуващата културна близост между техните в езика, религията, бита и народопсихологията.

Литература:

1. Герасимов Я.,Темяшов А. Косово. Пять лет спустя. Международная жизнь, 4-5/2004.

2. Дергачев В. Цивилизационная геополитика. Киев, ВИРА-Р, 2004.

3. Иванов И. Россия в мировой политике. Международная жизнь, 5/2001.

4. Ивашов Л.Г. Россия или Московия? /Геополитическое измерение национальной безопасности России. М., Эксмо, 2002.

5. Колосов В.А. Туровский Р.Ф. Геополитическое положение России на пороге ХХІ века: реалии и перспективы. Политические исследования, 3/2000.

6. Нартов Н.А. Геополитика. М., ЮНИТИ-ДАНА, Единство, 2003.

7. Патриарх Алексий ІІ. Место России в современном православном мире. Наука и религия, 4/2004.

8. Разов С. Мы - за сохранение наследия взаимного доверия. Международная жизнь, 6/2004.

9. Россия-Румыния/Экономическое партнерство. Бизнес-контакты, 8/2004.

10. Статья посла России в Македонии А.Н.Асатура в газете “Нова Македония”. Дипломатический вестник, 3/2004.

11. Титов В. В Болгарии. Международная жизнь, 4/2003.

12. Христов Т. Политическа география на България. С., 2001.

13. Хънтингтън С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С., Обсидиан, 2000.

14. Эндельгардт Г. Н. Россия и боснийский кризис, 1992 год. Славяноведение, 3/2000/.

15. Юрков Е. Россия и Греция плодотворно взаимодействуют на Балканах. Международная жизнь, 10/1999.

16. Задохин А. Политика России на Балканах после Милошевича. htpp://www.nasledie.ru/oboz/N10-1100/10-1109.htm

17. Романенко С. Историко-политическая типология конфликтах на Балканах ХІХ-ХХ вв. и их роль в международных отношениях. htpp://www.carnegie.ru/ru/pubs/books/volume/59328. htm

18. Кандель П. Балканские интересы России: подлинные и мнимые. htpp://www.carnegie.ru/ru/pubs/books/volume /59326.htm

19. Милошевич Б. Россия ушла с Балкан. htpp://www.russdom.ru/2003/20031Oi/20031028. html

20. Черный А.Н. О миротворчестве на Балканах: вопросов больше, чем ответов. htpp://www.inion.ru/product/eurosec/ st 2 vp 9. htm

21. htpp://www.mid .ru

* Софийски университет „Св.Климент Охридски”

{rt}

Поръчай онлайн бр.5-6 2024