Според мнозина, 2006 вероятно ще се окаже определяща за бъдещата съдба на постюгославското пространство (т.е. на Сърбия и Черна гора, Косово, Босна и Херцеговина), както и за очертаването на общата конфигурация на държавните граници и политическата ситуация в целия Западнобалкански регион – перспективите на развитието му и тяхната взаимна връзка, а също вътрешните перспективи и обвързаността им с външните фактори.
Напоследък външните министри на държавите от ЕС, наред с проблемите на Световната търговска организация, ситуацията в Близкия изток или Беларус, все по-често дискутират и перспективите пред Западните Балкани. В Сараево пък текат преговорите между ЕС и Босна и Херцеговина за преразглеждане на Дейтънските споразумения.
Косово
С началото на преговорите за статута на Косово и преди референдума за независимост на Черна гора, разпалено се дискутират възможните последици от приемането на едни или други решения. Всеки от тези проблеми е достатъчно сложен, сам по себе си. Но тази сложност нараства многократно и поради факта, че постюгославските държави и вътрешната ситуация във всяка от тях продължават да са тясно свързани помежду си и конфликтният потенциал, натрупан в една или друга, се отразява крайно негативно и върху съседите им. По същия начин, постигането на конкретно политическо и правно решение в един от случаите, неизбежно ще се разглежда като прецедент за останалите.
Към това следва да добавим и противоречията между самите държави от региона на Западните Балкани, и крайно трудното съгласуване на позициите им с тези на ЕС, САЩ или Русия, които, най-свой ред, имат собствена визия за решаването на всеки от очертаните по-горе проблеми, както и за региона, като цяло.
Така, в една наскоро публикувана в „Независимая газета” статия, руският заместник външен министър Владимир Титов отбелязва, че за „утвърждаването на тенденциите към постконфликтна стабилизация съдействат и очерталите се пред държавите от региона перспективи за евентуалната им интеграция в ЕС. Те обаче, следва да се разпределят равномерно върху целия регион, защото очертаването на разделителни линии между по-успешно движещите се към Евросъюза страни и „изостаналите” може само да подхрани съществуващият на Балканите конфликтен потенциал”. Повечето западни анализатори обаче смятат, че „положителният пример” оказва определено позитивно влияние върху политическия елит на „изоставащите” държави, подсказвайки му целите, към които трябва да се стреми. Освен това, просто не е възможно да се пренебрегват различните нива на икономическо развитие в отделните страни от Западните Балкани, което пък е ключов критерий за присъединяването им към ЕС. Макар че в Брюксел не крият наличието и на друг много важен критерий – геополитическия.
Според заместничката на американския държавен секретар Розмари Ди Карло: „САЩ, Европа и Русия са на едно мнение относно европейското бъдеще на Босна и Херцеговина, Косово и Сърбия и Черна гора. Стремежът им към членство в ЕС ще им помогне да решат проблемите с националните си малцинства, откривайки им пътя към нормално европейско развитие”. Тук си струва да отбележа, че формулировката на Ди Карло е доста двусмислена, защото дава възможност Косово да се разглежда и като отделна (квази)държава, и като част от Сърбия и Черна гора. На пръв поглед, руската и американската оценка за ситуацията в Косово изглеждат сходни. Така Титов отбелязва нарастващата динамика на процеса на урегулиране на косовския въпрос, като казва, че „Русия подкрепя тази тенденция, отчитайки, че запазването на статуквото през последните шест години не доведе до помирение между албанци и сърби”. На свой ред, Ди Карло също подчертава, че „сегашното статукво е нежизнеспособно, а запазването му е нежелателно и в този смисъл вътре в контактната група има пълен консенсус”.
И Москва, и Вашингтон смятат, че Прищина следва да работи за реалното подобряване положението на националните малцинства в областта и връщането на бежанците, както и че определени задължения в това отношение би следвало да поеме и Белград. Но руснаците и американците оценяват по различен начин сегашната ситуация в диалога между сърбите и косоварите. Така, докато Москва смята, че страните заемат диаметрално противоположни позиции – албанците искат независимост, а Белград оставането им в състава на Сърбия и Черна гора, Вашингтон твърди, че е налице известна еволюция по отношение на децентрализацията, защитата на малцинствените права, запазването на културните и религиозни обекти и защитата на частната собственост.
Подкрепяйки преките преговори между сърби и косовари, Русия и САЩ обаче отново демонстрират различие в позициите си. Кремъл смята, че ООН следва да подкрепи само постигнато с консенсус (а не едностранно) решение на проблема. От което бихме могли да си направим извод и за вероятната руска позиция в Съвета за сигурност. До голяма степен, подобна позиция се определя от опасенията, че косовският прецедент може да бъде използван и при решаването на други конфликти в постсъветското и дори в руското пространства. САЩ пък смятат, че в преговорите задължително трябва да участват и косовските сърби, а що се отнася до възможността „косовският модел за решаване на кризи” да повлияе и върху конфликтните ситуации в други региони на света, според Вашингтон: „ситуацията в Косово, както и самото Косово, са уникални, а освен това не бива да забравяме, че по отношение на други „замразени” конфликти не са приемани конкретни резолюции на ООН”.
Черна гора
По отношение на друг сериозен проблем в Западните Балкани – този за бъдещето на Черна гора, позициите на Москва и Брюксел изглеждат сходни, макар и с известни нюанси. Така, признавайки, че решението за провеждането на референдума и евентуалното провъзгласяване на независимост е вътрешна работа на Черна гора, Русия (също както и по отношение на Косово) настоява за „конструктивен диалог” – този път между Белград и Подгорица. На свой ред, обсъждайки проблема за референдума, Съвета на Европа демонстрира определена загриженост, подчертавайки, че процедурата „трябва да отговаря на международно признатите стандарти”. Така, посланикът на Австрия (която от 1 януари пое председателството на ЕС) в Белград Герхард Яндъл, заяви в интервю за „Дойче веле”, че „ако черногорците гласуват за независимост, в процеса на стабилизация и асоциация на републиката ще настъпи пауза, тъй като Черна гора ще се нуждае от нов мандат за преговори с Брюксел. Преди това тя трябва да бъде призната за независима държава, а подобна дипломатическа процедура ще отнеме поне няколко месеца. Що се отнася до Сърбия, за нея паузата ще продължи само няколко седмици, защото признаването и няма да стане по същия начин, както това на Черна гора”.
На свой ред, Йозеф Янинг, водещ анализатор на немската фондация Бертелсман, отбеляза пред „Свободна Европа”, че се съмнява, „дали Западът ще може да повлияе върху Черна гора. Това не би било разумно и от гледна точка на ситуацията в Косово. Нещата трябва да се наричат със собствените им имена и откровено да се обясни на жителите на региона, че политиката, базираща се на контрола на един етнос върху друг, няма бъдеще”.
Всъщност, проблемът на сегашния етап в етнополитическото развитие на постюгославския конфликт е, че съществувалото някога различие в статута на отделните формации в рамките на социалистическа Югославия вече е загубило всякакво значение. Днес етнополитическото образувание, независимо дали преди е било пълноправен субект на разпадналата се федерация, или автономна област, смята себе си (и, де факто, е точно така) за самостоятелен субект на международното право. И това се отнася не само за Черна гора или Косово, но и за създадената след разпадането на Югославия Република Сръпска, която днес е част от Босна и Херцеговина.
Но, според Янинг: „Ако внимателно анализираме проблема с Косово, както и този с Черна гора, ще трябва да признаем, че единствената възможност е да се предостави на техните граждани правото сами да решават съдбата си. Което пък означава, че някой ден и гражданите на Босна и Херцеговина могат да се откажат да живеят заедно и, тогава ще трябва да уважим решението им”.
Босна и Херцеговина
Ситуацията в Босна и Херцеговина също е сред най-сериозните и болни проблеми в постоюгославското пространство. Както подчерта доскорошният върховен представител на ООН в тази страна лорд Пади Ешдаун (чиито мандат изтече през януари), „през последните четири години беше създадена единна структура на въоръжените сили и специалните служби, митническа и данъчна системи”. Именно това позволи да се прехвърли на практическа плоскост и въпросът за евроинтеграционните перспективи на бившата югорепублика. При това, въпреки че икономическата и финансова системи на Босна и Херцеговина се намират в плачевно състояние, а политическите лидери не могат да се споразумеят за евентуални промени в Дейтънските споразумения в посока към създаване на една по-унитарна държава.
Въпреки, че Москва често си позволява да критикува тези споразумения, днес дори руснаците признават, че „през последните десет години те се оказаха ефективен инструмент за поддържане на стабилността в страната”. Русия се солидаризира с Брюксел, възприемайки позитивно оптимизацията на дейтънския модел, укрепването на централната власт в Босна и Херцеговина и поправките в нейната конституция. Кремъл обаче подкрепя запазването на федералния характер на държавата и настоява ЕС максимално да съхрани правата на Република Сръпска, подчертавайки, че „окончателните контури на новия държавен модел следва да се определят от гражданите на страната, а не от интересите на едни или други външни фактори”.
Очевидно е обаче, че засега представителите на трите общности (хървати, сърби и мюсюлманите - бошнаци) са склонни да търсят диалога помежду си само под външен натиск, в резултат от което този диалог не води до видими резултати. Йозеф Янинг смята, че: „Международната общност се стреми да съхрани мултиетническия характер на Босна и Херцеговина, опирайки се на спомена за мирното съвместно съществуване на трите общности в миналото. Само че днес няма никаква сигурност, че подобен модел е принципно възможен. Доколкото все пак той съществува, това се дължи само на ограничения суверенитет, наложен от Дейтънските споразумения, което позволява да се съхрани статуквото, както и определено равнище на толерантност. Но това не бива да се надценява. Въпросът стои така: ако страната бъде оставена да се оправя сама, дали след няколко години тя няма да се разпадне”.
Тъкмо поради това, впрочем, се налага и стратегическият въпрос: възможно ли е и струва ли си, да се правят опити за практически едновременното решаване на всички конфликтни ситуации в постюгославското пространство?
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Според мнозина, 2006 вероятно ще се окаже определяща за бъдещата съдба на постюгославското пространство (т.е. на Сърбия и Черна гора, Косово, Босна и Херцеговина), както и за очертаването на общата конфигурация на държавните граници и политическата ситуация в целия Западнобалкански регион – перспективите на развитието му и тяхната взаимна връзка, а също вътрешните перспективи и обвързаността им с външните фактори.
Напоследък външните министри на държавите от ЕС, наред с проблемите на Световната търговска организация, ситуацията в Близкия изток или Беларус, все по-често дискутират и перспективите пред Западните Балкани. В Сараево пък текат преговорите между ЕС и Босна и Херцеговина за преразглеждане на Дейтънските споразумения.
Косово
С началото на преговорите за статута на Косово и преди референдума за независимост на Черна гора, разпалено се дискутират възможните последици от приемането на едни или други решения. Всеки от тези проблеми е достатъчно сложен, сам по себе си. Но тази сложност нараства многократно и поради факта, че постюгославските държави и вътрешната ситуация във всяка от тях продължават да са тясно свързани помежду си и конфликтният потенциал, натрупан в една или друга, се отразява крайно негативно и върху съседите им. По същия начин, постигането на конкретно политическо и правно решение в един от случаите, неизбежно ще се разглежда като прецедент за останалите.
Към това следва да добавим и противоречията между самите държави от региона на Западните Балкани, и крайно трудното съгласуване на позициите им с тези на ЕС, САЩ или Русия, които, най-свой ред, имат собствена визия за решаването на всеки от очертаните по-горе проблеми, както и за региона, като цяло.
Така, в една наскоро публикувана в „Независимая газета” статия, руският заместник външен министър Владимир Титов отбелязва, че за „утвърждаването на тенденциите към постконфликтна стабилизация съдействат и очерталите се пред държавите от региона перспективи за евентуалната им интеграция в ЕС. Те обаче, следва да се разпределят равномерно върху целия регион, защото очертаването на разделителни линии между по-успешно движещите се към Евросъюза страни и „изостаналите” може само да подхрани съществуващият на Балканите конфликтен потенциал”. Повечето западни анализатори обаче смятат, че „положителният пример” оказва определено позитивно влияние върху политическия елит на „изоставащите” държави, подсказвайки му целите, към които трябва да се стреми. Освен това, просто не е възможно да се пренебрегват различните нива на икономическо развитие в отделните страни от Западните Балкани, което пък е ключов критерий за присъединяването им към ЕС. Макар че в Брюксел не крият наличието и на друг много важен критерий – геополитическия.
Според заместничката на американския държавен секретар Розмари Ди Карло: „САЩ, Европа и Русия са на едно мнение относно европейското бъдеще на Босна и Херцеговина, Косово и Сърбия и Черна гора. Стремежът им към членство в ЕС ще им помогне да решат проблемите с националните си малцинства, откривайки им пътя към нормално европейско развитие”. Тук си струва да отбележа, че формулировката на Ди Карло е доста двусмислена, защото дава възможност Косово да се разглежда и като отделна (квази)държава, и като част от Сърбия и Черна гора. На пръв поглед, руската и американската оценка за ситуацията в Косово изглеждат сходни. Така Титов отбелязва нарастващата динамика на процеса на урегулиране на косовския въпрос, като казва, че „Русия подкрепя тази тенденция, отчитайки, че запазването на статуквото през последните шест години не доведе до помирение между албанци и сърби”. На свой ред, Ди Карло също подчертава, че „сегашното статукво е нежизнеспособно, а запазването му е нежелателно и в този смисъл вътре в контактната група има пълен консенсус”.
И Москва, и Вашингтон смятат, че Прищина следва да работи за реалното подобряване положението на националните малцинства в областта и връщането на бежанците, както и че определени задължения в това отношение би следвало да поеме и Белград. Но руснаците и американците оценяват по различен начин сегашната ситуация в диалога между сърбите и косоварите. Така, докато Москва смята, че страните заемат диаметрално противоположни позиции – албанците искат независимост, а Белград оставането им в състава на Сърбия и Черна гора, Вашингтон твърди, че е налице известна еволюция по отношение на децентрализацията, защитата на малцинствените права, запазването на културните и религиозни обекти и защитата на частната собственост.
Подкрепяйки преките преговори между сърби и косовари, Русия и САЩ обаче отново демонстрират различие в позициите си. Кремъл смята, че ООН следва да подкрепи само постигнато с консенсус (а не едностранно) решение на проблема. От което бихме могли да си направим извод и за вероятната руска позиция в Съвета за сигурност. До голяма степен, подобна позиция се определя от опасенията, че косовският прецедент може да бъде използван и при решаването на други конфликти в постсъветското и дори в руското пространства. САЩ пък смятат, че в преговорите задължително трябва да участват и косовските сърби, а що се отнася до възможността „косовският модел за решаване на кризи” да повлияе и върху конфликтните ситуации в други региони на света, според Вашингтон: „ситуацията в Косово, както и самото Косово, са уникални, а освен това не бива да забравяме, че по отношение на други „замразени” конфликти не са приемани конкретни резолюции на ООН”.
