В буквален смисъл, геополитика означава „политика за земята”. Определят я също като „наука за управление на пространството”. Но пространствената доминантност на геополитиката я задължава да борави и с демографската жизненост на същото това пространство. На тази основа възниква и се обособява геодемографията, като съставна част на геополическата наука.
На настоящия етап, когато в географското пространство на България се очертава драматичен геодемографски срив, геополитиката е длъжна да изучава както причините за появата му, така и възможностите за неговото успешно преодоляване.
Процесът на демографските изменения, водещи страната ни към демографска катастрофа, ускорява своя ход. Всяка нова прогноза скъсява сроковете до настъпването и. С отделни мероприятия, стратегии и програми този процес не може да бъде спрян. Ускорявайки развитието си, проблемът излиза извън руслото на текущата държавна политика, в чиито рамки това съдбоносно явление трудно може да бъде правилно оценено и ефективно преодоляно.
Фактът, че поне от десет години насам България е на прага на демографска катастрофа, често се прикрива съзнателно от користни и заинтересовани „държавници” и „учени”, които предпочитат да приключат въпроса с втръсналото се на всички ни твърдение за „успешния български етнически модел”. С подобни констатации обаче, се цели изкуственото успокояване на обществото и съзнателно се прикрива очертаващото се стопяване дела на етническите българи в населението на собствената им държава.
Нещо повече, прокрадва се идеята, че самото поставяне на въпроса означава, едва ли не, подклаждането на междуетнически конфликти (?!). Високопоставени „консултанти” се опитват да внушават, че „въпросът е тревожен, но.. не заслужава паника”. Подобна констатация обаче, е просто опит за приспиване на нацията.
На 13 юли 2004 във в-к „Труд” са появи изявление на представения като ръководител на Научно-консултативния съвет за подготвяне на „Стратегия за преодоляване на демографския срив”, директор на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски” проф. Петър-Емил Митев, че „това е демографска истерия (термин, нечуван досега) и.... положението не е чак толкова трагично”. Седмица по-късно (20.07.04), той доразви тезата си в обширна статия, озаглавена „Демографска загриженост – да? Демографска психоза – не!”, в която заключава: „... Да се вземат предвид не само резултатите на поръчаното изследване, а и тяхната критична проверка. В противен случай „поръчаното” ще изглежда „поръчково””.
Година и половина по-късно, в същия вестник, се появи публикация от директора на Центъра за изследване на населението при БАН доц. Татяна Коцева, в която се твърди, че „катастрофалните внушения за изчезването на българската нация са нереални прогнози, ако се опрем на данните (каквито обаче тя не посочва – М.Д.) ... Политизирането на демографския проблем е „кауза пердута” в едно общество, залагащо на демокрацията и правата на личността. Това, дали сме пет или девет милиона е от значение само, когато зад тях стоят образовани, богати и здрави хора”.
Подобни успокояващи и отровно-приспивателни статии се появиха и след като, в края на декември 2005, Президентът на Републиката организира широко и задълбочено обсъждане на демографското състояние на страната. В резултат, на правителството бе препоръчано да провежда политика за преодоляване на демографския срив, констатиран и от участниците в обсъждането.
Съставянето на Национална програма за действия в тази насока (и още повече практическата и реализация) изглежда много малко вероятно, ако съдим по становищата на споменатите по-горе автори, че „положението не е чак толкова тревожно”. Става дума за хора, заемащи отговорни длъжности, за които е естествено да бъдат ангажирани при съставянето и изпълнението на подобна програма. В същото време не бива да си правим илюзия, че само с някакви отделни мерки на държавата ще може да се преодолее демографския срив. Неговите корени са много дълбоки и трябва ясно да ги видим, ако действително искаме да се справим с тях.
Така очерталата се ситуация налага, вместо да се стартира подготовката за изготвяне на програмата и на действията за постигане на положителен резултат от нейното изпълнение, да се разяснява отново същността на геодемографския срив, подсказващ и мерките, които следва да се предприемат.
Естественото възпроизводство
От него, в най-голяма степен, зависи преодоляването на демографския срив. Основните му показатели са раждаемостта, смъртността и резултантния от тях естествен приръст. От 1946 насам промените в естествения приръст са, както следва:
Таблица 1
Сравнение на естественото възпроизводство за периода 1946-2004
Години Хил. души На 1000 души от населението
Раждаемост Смъртност Естествен приръст
1946 7029,3 25,6 13,7 11,9
2004 7928,9 9,0 11,6 – 2,6
+899,6 -16,6 02,1 -14,5
Още по-фрапантни са измененията на демографските параметри след Освобождението, когато България е на първо място по естествено възпроизводство сред европейските страни.
През изминалите 128 години от Освобождението, раждаемостта в България е претърпяла съществени изменения. До Първата световна война (1915) се отчита физиологически максимум на раждаемост от 45,1 на хиляда ( %0). Той обаче, като демографски връх, е следвоенен компенсатор (по отношение на Балканската и Междусъюзническата войни от 1912-1913). През предишните години (след 1895) нивото на раждаемостта в България е в близки граници – от 40,2%0 през 1895 до 43,5%0 през 1905.
След компенсаторните, по отношение на Първата световна война, години (1921-1922), с раждаемост 40,5%0, тя постепенно спада (1) . И, когато през 1936 стига до 25,6%0, проф. Стефан Консулов тревожно предупреждава, че „най-голямата опасност за българския народ е неговото стопяване” (4) . Той отбелязва, че „само за трийсет години, сиреч за половин човешки живот, раждаемостта у нас е спаднала средно с 41% и това е нещо страшно!”.
Към 2003 раждаемостта в България е 8,6%0, което е най-ниското ниво в Европа, включително сред страните-кандидатки за членство в Европейския съюз (ЕС). През същата година раждаемостта в Ирландия е 15,4%0, а във Франция – 13,2%0. Това най-ниско ниво на раждаемостта в България е главната причина за настоящия демографски срив. И каквито и мерки да се вземат за преодоляването му, ако не се постигне повишаване на раждаемостта, не е реално да очакваме някакъв напредък”.
Смъртността у нас, като втори основен показател на демографското възпроизводство спрямо останалите европейски страни, е 14,3%0, което отново ни поставя на злополучното първо място на континента. В близката до нас Албания смъртността е 5,5%0, а в далечна и студена Исландия – 6,6%0.
Особено внимание заслужават данните за детската смъртност. За 2004 тя е 11,6%0 (814 новородени). В Европа, по този показател, сме на второ място след Румъния – 16,7%0 (за 2003). Едно по-подробто изследване на НСИ сочи, че у нас като причина за детската смъртност доминират простудните заболявания. От тази гледна точка, сравненията с Исландия (2,4%0 детска смъртност), Норвегия (3,4%0), Швеция (2,8%0) и Финландия (3,1%0) закономерно пораждат въпроса, защо у нас, в сравнително „топлата” България, детската смъртност е почти три пъти по-висока. Още повече, че според друго сравнение, България има повече лекари на 100 000 души от населението от почти всички останали европейски държави.
Наред с посоченото по-горе за нивото на раждаемостта и смъртността у нас, следва да отбележим, че и по третия (производен) показател – естествения приръст, тя не отстъпва злополучното си първенство, като с -5,7%0 е на първо място в Европа и между страните-кандидатки за членство в ЕС.
Отрицателният естествен приръст означава фактическо стопяване на населението. А фактът, че се е стигнало дотам без войни и епидемии го прави историческо събитие. Но още по-тревожно е, че за този демографски срив се пише повече в чуждестранните, отколкото в нашите медии.
Както е казал Ломоносов още през ХVІІІ век, в цялата човешка история „увеличаването на населението означава величие, могъщество и богатства за всяка държава”. Историята ни дава много данни за това, как в различните епохи са се опитвали да съхранят и умножат количеството на населението в една или друга държава. Така Платон предлагал да се налагат глоби на мъжете, които не са се оженили до 30-годишна възраст (оттогава датира прословутият „ергенски данък”). Аристотел пък пледирал да се насърчават семействата с повече деца. Най свой ред, Юлий Цезар насърчавал раждаемостта, предоставяйки земеделска земя на многодетните семейства. Император Октавиан Август променил римското наследствено право в полза на семействата с деца, а друг римски владетел – Траян, открил безплатни детски трапезарии.
В най-ново време, Шарл дьо Гол спаси Франция от демографски срив, преподчинявяйки цялата държавна политика на тази цел.
Топенето на българското население от десет години насам и злополучното ни „първенство” в това отношение, прави особено актуални думите на проф. Стефан Консулов, изречени преди почти седемдесет години: „...Ние, хората от днешното поколение, и най-много нашите общественици и държавници, сме длъжни да мислим..Ако някога, не дай Боже, дойде страшното (т.е. сегашното ни демографско състояние – М.Д.) , историкът ще определи отговорностите на нашето поколение и на късогледите ни държавници... Но, ако същата съдба сполети нашите деца и внуци, те с пълно право ще ни проклинат, защото сме мислили само за нас, зобравяйки, че всяко поколение има свещен дълг към идните поколения на нацията” (4) .
Стареенето на нацията
Това е първият белег на демографския срив. Изразява се в предимственото увеличаване на възрастната група (над 60 години) от населението, като в същото време не е гарантирана подмяната му с младо (под трудоспособно) население. За България, през изминалия век (1905-2005), този процес се съпровожда от спадаща раждаемост. В резултат от което най-младата в началото на ХХ век европейска държава – България, се превръща сто години по-късно в отчайващо застаряла нация, което се вижда и от следните данни (таблица 2).
Таблица 2
Години 9-15 години 16-60 години над 60 години
1905 39,4% 52,1% 8,5%
2004 15,1% 51,6% 33,3%
1905/2004 -24,3% -0,5% +24,8%
Източник: за 1905 (1)
За да се даде гласност на проблемите, които следва да се решават с Програмата за преодоляване на демографския срив, областите са посочени в Таблица 3 .
Таблица 3
Над и под трудоспособно население на България към 2004
№ Области В над трудоспособна възраст (възрастова група) В под трудоспособна възраст (групата на младите)
Души намаление % души
1 Видин 37414 16486 126,9 20928
2 Перник 39295 18082 117,3 21213
3 Габрово 38727 17825 117,3 20902
4 Кюстендил 42200 21061 100,4 21139
6 Монтана 50097 25514 96,4 24583
7 Ловеч 45254 24506 84,7 20748
8 Плевен 83726 46683 79,4 37043
9 Русе 63340 36236 74,8 27104
10 София 68616 39767 72,5 28849
11 Ямбол 38499 22849 68,6 15650
12 Хасково 67968 40397 68,3 27571
13 Враца 55193 33763 63,5 21430
14 Пловдив 164877 104417 57,9 60460
15 Стара Загора 87205 55865 56,1 31340
16 София (град) 252348 162096 55,7 90252
17 Силистра 31560 21729 45,2 9831
18 Смолян 27632 19793 39,6 7839
19 Добрич 45345 32820 38,2 12525
20 Варна 94462 70666 33,7 23796
21 Търговище 31418 23903 31,4 7515
22 Бургас 88150 67918 29,8 20232
23 Шумен 43090 33550 28,4 9540
24 Пазарджик 64544 50936 26,7 13608
25 Разград 29969 24698 21,3 5271
26 Благоевград 65792 56187 17,1 9605
27 Кърджали 31960 27693 15,4 4267
28 Сливен 44538 40404 10,2 4134
Общо 1804868 1174416 53,7 630452
Източник: НСИ
Съдейки по тези данни за 2004, излиза, че нито една област в България няма осигурена смяна на поколенията и, следователно, не е в състояние да възпроизвежда населението си.
Първите четири области (Видин, Перник, Габрово и Кюстендил) не само не са в състояние да осъществят просто възпроизводство на населението си, там намалява и броят на принадлежащите към средната – трудоспособната – група (трудовите ресурси). Възможностите стават още по-ограничени, ако вземем предвид, че посоченото население, принадлежащо към младата група ще се влияе от вероятността на доизживяване и смаляване.
Общо, групата на младите е с 630452 души по-малка от тази на възрастните. Ако се приеме идеалният вариант, според който годишно новородените ще са от порядъка на 80 хиляди души, това намаление може да се навакса за 10-15 години. Разбира се, това може да бъде постигнато с максимална целенасоченост и стрктно изпълнение на предвидените мерки.
В 12 общини младата възрастова група е по-многобройна от възрастната, а именно:
Общини, в които към 2004 делът на младата възрастова група (в под трудоспособна възраст) надвишава този на възрастната (в над трудоспособна възраст)
Област Община Население (души)
В над трудоспособна възраст (възрастни) В под трудоспособна възраст (млади)
души в повече
Благоевград Гърмен 2486 3209 723
Сатовча 2685 3244 559
Гоце Делчев 5654 5992 338
Белица 1717 1884 167
Бургас Руен 4715 5966 1251
Враца Козлодуй 4443 4616 173
Пазарджик Ракитово 2664 3210 546
Пещера 3922 4245 323
Търговище Омуртаг 4910 5003 93
Шумен Каолиново 2264 2715 451
Върбица 2051 2287 236
Никола Козлево 1346 1524 178
Както се вижда от географското разположение на посочените общини, в преобладаващата си част те са в райони с турско и ромско население. Измежду тях няма нито една община с преобладаващ български етнос, а както казва проф. Консулов: „Представете си, че плодовитостта на българския народ спадне, а съответно се засили плодовитостта на инородците у нас; след известно число поколения инородците ще бъдат господстващите елементи у нас, а ние ще бъдем малцинство. Ако даже общото число на населението в страната тогава би се увеличило, бихме ли могли да говорим за напредък на българския народ?”. Казал го е отдавна, а днес вече се случва тъкмо това.
Обезлюдяването
За заселеността на България, измервана с броя на жителите и на кв км, може да се съди от фиг.1.
Жители на 1 кв км
Белгия
Холандия
Великобритания
Италия
Германия
Австрия
Швейцария
Франция
Дания
Унгария
Португалия
Сърбия
Румъния
България
Гърция
Испания
Босна и Херцеговина
Черна гора
Русия
Швеция
Норвегия
1900 1996
Фиг.1 Гъстота на населението в Европа през ХХ век
Както е видно от нея, населеността на българската територия, спрямо тази на малките западноевропейски страни Белгия и Холандия, е пет пъти по-малка. И преди век, и сега това са най-гъсто заселените европейски страни.
Швейцария е планинска страна и е два пъти по-гъсто заселена от нашата.
Важното в случая е, че България има достатъчно територия за да не се трупа населението и в областните центрове и столицата. Повечето от тях са обградени от слабо заселени общини, което се вижда от следните данни:
Таблица 5
Някои центрове на области, спрямо най-слабо заселените им общини към 2001
Гъстота на общината – областен център Средна за областта Брой, общо Най-слабо заселени общини в същата област
Пловдив – 3393,5 121,9 16 Брезово – 18,4; Лъки – 15,1; Хисаря – 29,8; Калояново – 38,4; Съединение – 41,0
Варна – 1252,1 40,6 11 Бяла – 19,1; Аврен – 22,4
Софийска област – 36,3 54,9 22 Мирково – 15,7; Годеч – 17,1; Чавдар – 18,5; Драгоман – 18,7; Копривщица – 19,1; Горна Малина – 19,7; Антон – 21,0; Своге – 26,4
Бургас – 412,4 54,9 12 Малко Търново – 6,4; Приморско – 13,2; Средец – 15,6; Царево – 16,7; Сунгурларе – 18,8; Созопол – 24,8
Русе – 340,6 54,9 7 Иваново – 26,9; Борово – 32,0; Ценово – 32,2; Две могили – 37,3
Перник – 216,3 53,4 5 Трън – 11,1; Ковачевци – 16,9; Земен – 17,3; Брезник – 22,2
Пазарджик – 200,3 70,4 10 Батак – 10,8; Стрелча – 27,4; Белово – 32,3; Лесичево – 33
Шумен – 168,4 63,1 9 Смядово – 23,6; Върбица – 25,7; Никола Козлево – 28,7; Хитрино – 28,9
Стара Загора – 163,5 73,4 10 Опан – 15,4; Гурково – 20,1; Братя Даскалови – 22,7; Павел Баня – 31,3
Видин – 158,3 44,9 10 Чупрене – 9,4; Макреш – 12,2; Бойница – 14,1; Грамада – 14,1; Белоградчик – 21,2; Димово – 22,9; Кула – 24,1; Ружинци – 27,2
Както показват данните от таблицата, в Пловдивска община е концентрирано три пъти повече население спрямо столицата. А в граничещата на север с нея Брезовска община гъстотата на населението е едва 18,4 души/кв.км, т.е. 183 пъти по-малко.
Варненската община е концентрирала 32 пъти повече население, отколкото е средната заселеност на областта – 40,6 души/кв. км.
Бургаската община пък е концентрирала стотици пъти повече население спрямо общините на областта от Южното Черноморие, намиращи се на границата на обезлюдяването.
Петте общини на Пернишка област, с гъстота до 20 души/кв. км, очертават Пернишката община, разположена на обезлюдена околовръстна територия.
В още по-голяма степен това се отнася за Видинска община, заградена от осем общини (от всичко десет), с гъстота от 9,4 до 27,2 души/кв.км. А до 1944 това е била най-гъсто населената територия на страната (след Освобождението тук са живели по 80 души/кв. км).
С под 10 души на кв. км за същия 112 годишен период са увеличили населенето си общините Дългопол (Ново село), Севлиево, Радомир, Никопол и Своге (Искрец) – с 2 души; Котел – с 3, Чирпан и Попово – с 5; Троян – с 6; Тутракан – с 8 и Самоков – с 9 души.
Тоест, на територията на България съществува ясно изразена дългосрочна диспропорция „център – периферия”. Нейното задълбочаване води до стопяване на населението, принадлежащо към българския етнос и до изоставянето на земеделските земи – основният жизнен ресурс на държавата ни.
Преодоляването на този ускоряващ се негативен процес не е включено в областните и във ведомствените стратегии. А какво по-значимо има от земята и хората за развитието на България?
За намалената заселеност на българската територия от Освобождението досега може да се съди от следните данни (табл.6) .
Таблица 6
Гъстота на населението в някои общини в приблизителните граници на няколко околии (души/кв. км)
Община (околия) 1888 2000 (души) отчет спад
Трън 38 11 -25
Елена 44 19 -25
Брезник 34 22 -12
Кула 35 24 -11
Белоградчик 27 21 -6
Дряново 57 51 -6
Тополовград 26 23 -3
За степента на обезлюдяването на българската територия може да се съди и от това, че към 2004 144 селища нямат население, а още толкова е броят на тези с до 5 жители. Като се вземе предвид, че след Втората световна война, от 1950 насам, други над 1000 селища са отпаднали от Списъка на населените места поради обезлюдяването си, неволно се натрапва аналогията със селищната ни мрежа през ХV век, когато пак толкова селища били опожарени и опустошени през първото столетие на турското робство.
Към 2004 с гъстота под 10 жители/кв. км са над 20 общини – Трекляно (3-ма), Малко Търново (4-ма), Болярово, Ивайловград, Трън, кюстендилските – Невестино и Рила, видинските – Чупрене, Макреш, Грамада, Бойница, а също Батак, Георги Дамяново и др. В преобладаващата си част останалото да живее в селата на тези общини население са пенсионери и роми.
Областните центрове
Към 2004, те концентрират 46% от цялото градско население на България. В тях живее най-голямата част от населението в млада (под трудоспособна) възраст и родилните контингенти.
За сегашната демографска криза този въпрос е от първостепенно значение. Защото в продължение на десетилетия след 50-те години на миналия ХХ век, когато започна колективизацията в земеделието, в тях се преселваха младите, детеродни контингенти на селското население. За кратко време, особено след април 1959, когато бяха създадени окръзите (сегашните области), техните центрове започнаха бързо да растат. Някои нарастнаха от 5 до 7 пъти. При новите жилищни, семейни и, най-вече, икономически условия, преселилите се в тях рязко снижиха раждаемостта си.
Така стартира „демографското стопяване”, което от 80-те години започна да стационира българското население, а след това и да води до прогресивното му намаляване. В същото време именно на детеродното население на областните центрове може най-много да се разчита за демографското възраждане на България и излизането и от демографската криза. Особено, след като селското население застарява и вече не разполага с демографски потенциал за възпроизводство. За периода 1980-2004 изменението в броя на жителите на областните центрове се вижда от следните данни (табл.7).
Таблица 7
Съотношение на населението на областните центрове през 2004 спрямо най-голямото им население в периода от 1980 насам
№ Град С най-голямо население 2004 към година жители жители намаление (жители)
1 Русе 1985 185485 158875 26610
2 Габрово 1985 81629 63864 17765
3 Плевен 1992 130747 115354 15393
4 Добрич 1985 109170 94078 15393
5 Силистра 1985 54988 39929 15059
6 Шумен 1985 100125 86744 13351
7 Разград 1985 49582 36568 13014
8 Перник 1985 94460 81674 12786
9 Враца 1995 76576 64244 12332
10 Ямбол 1992 91561 79665 11896
11 Сливен 1995 107011 96010 11001
12 Видин 1995 63560 53488 10072
13 Бургас 1995 199420 189529 9891
14 Кърджали 1985 55201 45432 9769
15 Стара Загора 1985 151163 141489 9674
16 Пловдив 1980 350438 341464 8974
17 Хасково 1985 87847 78929 8918
18 Ловеч 1985 48992 41476 7516
19 Търговище 1980 46221 38775 7446
20 Пазарджик 1992 82619 76570 6049
21 Кюстендил 1985 53498 47602 5896
22 Смолян 1980 37687 32110 5577
23 Монтана 1995 52670 47414 5256
24 Велико Търново 1985 69173 66228 2945
25 Благоевград 1995 74133 70999 3134
26 Варна 2002 313400 312026 1374
2767356 2500566 266790
Източник: НСИ
Повсеместното намаляване на населението им (в последната колона) обаче, не е никак окуражително, особено за първите 12 области. Първите места на Русенската, Габровската, Плевенската и другите в миналото промишлени центрове, е „рикушет” от спрелите работа индустриални предприятия. Явно е, че продукцията им е неконкурентна на европейските и световни пазари. Като това не бе преодоляно от приватизацията, дори и при нарастнали чуждестранни инвестиции.
От демографска гледна точка, привличането на последните ставаше главно поради стремежа да се използват местните природни, инфраструктурни и човешки ресурси. Така, в частност, инвеститорите бяха насърчавани от наличието на много евтина работа сила. В широкия обхват на тази приватизация обаче, значителна част от младата работна сила предпочете да напусне страната, докато останалите, в условията на нарастваща безработица, увеличи дела на бедните в националния трудов ресурс.
На тази основа, демографското възпроизводство закономерно остана на заден план.
Мястото на столицата в условията на демографски срив
Както вече посочих, сред причините за изчерпване на естественото възпроизводство на България и навлизането и в сферата на депопулация, определяна днес като „демографски срив”, е масовото преселване, в известен смисъл принудително (в резултат от икономическата политика, провеждана от комунистическите правителства), на селското население в градовете (8) . Там то не беше (и не е) в състояние да съхрани предишната си раждаемост. Изселниците от селата, а по-късно и от малките градове, в основната си част се заселваха в столицата София. Главно на основата на този, непрестанно увеличаващ се, механичен приръст (през 1953 например приръстът е бил 48234), населението на София нарастна близо три пъти и към настоящия момент това е единственото селище, което продължава да „расте”.
Това се вижда и от следните данни за последните десет години (табл.8).
Таблица 8
Години Брой на столичното население Повече умрели от родените Механичен приръст
Повече заселени от изселилите се Ръст
1995 1116823 4240 4609 +369
2004 1122157 4372 16599 +12227
+5334 +132 +11990 +12122
Откакто настоящият демографски срив възникна, като обществен проблем и бе поставен като такъв в медиите, столицата ни никога не е била разглеждана като основната демографска „топилня”. Доколкото бъдещето и бива анализирано, това не е свързано с тази и роля, а обратно – разсъждава се, как тя ще продължи да се разширява. Напоследък например, вниманието привлече конкурсът за изграждането на небостъргачи (според международния комитет „Емпорис”, една сграда е небостъргач, ако е висока над 35 метра, или има над 11 етажа) в столицата, за да придобие тя „европейски вид”. Постъпили са вече 28 проекта, които се състезаваха за наградата „Визар 2005”. Защитавайки тази идея, отговорни служители на Софийска община обикновено използват следния „аргумент”: „като граждани на София, трябва да решим, дали да правим землянки, или небостъргачи”.
Както се съобщава в пресата: „Четиридесет от най-големите строителни предприемачи ще рекламират България по света, като атрактивно място за инвестиции в недвижими имоти (?!)... Те се обединиха в клуб „ Bulgaria Estates ”, чиито членове имат проекти в процес на реализация на стойност над един милиард евро... Основната му цел е да създаде условия за засилено пазарно присъствие на български проекти на вънншните пазари”.
Рекламните покани за осъществяването на тези цели, т.е. да се увеличи още населението на София (включително и с чужденци), предлагат и други по-привлекателни обекти – парцели в елитните квартали Драгалевци, Симеоново, Малинова долина, Бояна и т.н.
И по-нататък: „Луксозни селища от затворен тип ще превземат ливадите и нивите между Околовръстното шосе и Витоша. Български и чуждестранни инвеститори започват изграждането на тези квартали. Засега най-мащабният проект е на „Линден-България” и „Комерсия-България”, които са дъщерни дружества на немски и испански гиганти. Селището ще се казва „Жилищен парк София” и ще се намира срещу Бизнеспарка в Младост-4, отвъд Околовръстния път, като в него ще има 1000 нискоетажни жилища”.
Започна и строителството на друго „село”, на около петстотин метра от Резиденция Бояна, в местността „Гърдова глава”, като комплексът е от десет еднофамилни къщи. Вилният комплекс „Слънце” пък ще бъде построен между Драгалевци и Симеоново. Той ще се състои от осем еднофамилни къщи с 88-300 кв. м застроена площ и 100 кв. м двор.
Никъде досега в това мащабно разширяване на столицата София, в условията на драматичен демографски срив, застрашаващ оцеляването на нацията, не се споменава, че така само ще се увеличи нейният капацитет като фактор, съдействащ на практика за демографското ни „стопяване”.
Истината обаче е, че преодоляването на последното диктува действия в обратната посока – огромни като инвестиции и дългосрочни като реализация. И част от тях са свързани с необходимостта от преместване на българската столица.
В края на 50-те години на миналия век президентът на Бразилия Жуселино Кубичек ди Оливейра (управлявал между 1956 и 1961) предлага столицата на страната да бъде преместена от Рио де Жанейро на 1000 км на север, в централното бразилско плато, като се аргументира със следните знаменателни думи: „Страната ни е петата по плащ в света, в нея има обширни земи, но те са пусти като Сахара, докато милиони бразилци продължават да се трупат по свръхнаселеното ни крайбрежие”. На 21 април 1960 град Бразилия е обявен за новата столица на огромната латиноамериканска държава.
Наскоро в пресата се появиха съобщения, че южнокорейските власти са решили да преместят столицата в район, намиращ се по-далеч от границата със Северна Корея. Сегашната столица Сеул е само на 60 км от тази, може би най-охранявана в света, граница. През 1997 пък, Казахстан премести столицата си от Алмати в малкия град Акмола (днес Астана), на 1200 км на север.
Нуждата от преместване на столицата на България е преди всичко въпрос на демографско оцеляване. За съжаление у нас обществени дебати по този толкова важен въпрос няма. Като че ли проблемът просто не съществува.
В Учредителното народно събрание, свикано във Велико Търново през април 1879, проф.Марин Дринов се мотивира, че София трябва да стане столица, като организационно звено на обединението на българските земи Мизия, Тракия и Македония. Аргументите му са железни. На същата основа, впрочем, се очертават и географските граници на ареала, в който може да се разположи новата столица – югозападната част на страната. В нея задължително следва да се намират основните учреждения – Народното събрание, Президентството, Министерския съвет и дипломатическите представителства. От друга страна, в Германия например, немалка част от учрежденията с национален обхват на дейност (като върховните съдилища, върховната сметна палата, главната прокуратура и др.) са разположени извън столицата, в други градове. В границите на ареала, очертан навремето от Марин Дринов, като подходяща за разполагане на бъдещата столица се очертава например Юндола. Това е широка седловинна поляна между Рила и Родопите с надморска височина 1350-1375 м, чиито околности са залесени с иглолистни гори и която разполага с удобни връзки към Разложката и Чепинската котловина и Горнотракийската долина.
Особено разпространено възражение против евентуално преместване на столицата ни е, че столичните градове имат богато историческо наследство, което би се обезличило, щом градът изгуби функциите си на столица. Несъстоятелността на подобни твърдения е очевидна, защото никъде и никога не се е случвало подобно нещо. Обратното, вън от сянката на институциите на държавното управление, значението им ще изпъкне далеч по-добре (пример за това е Истанбул). По този повод, струва ми се, не е пресилено да се каже, че държавните управленски звена, разположени в София, по-скоро засенчват националното и историческо наследство.
Ясно е, че евентуалното преместване на столицата ще бъде изключително труден процес. Каквито и обосновки да се правят, те губят значението си, ако няма законодателно решение за изграждането на нова столица. Въпреки това, общественият дебат за финансирането не може да бъде пречка и не бива да остава без внимание в процеса на доказване необходимостта от преместване на столицата.
При наличието на законодателно решение ще възникнат редица финансови въпроси. На първо място, предвидените средства за инвестиции за държавно-управленския сектор неизбежно ще бъдат преструктурирани. Но не само те. Мащабът на източниците на финансиране преместването на столицата ще предизвика крупни изменения в досега предлагания бюджет.
От друга страна, средствата за преместване на столицата няма да са необходими наведнъж. Първоначално, средства ще са необходими за подготвително-проучвателните работи, не само като дейност, но и като квалифицирани екипи, които ще са в състояние да извършат цялата тази огромна, комплексна и подчертано творческа работа.
Програмата за преодоляване на демографския срив
Както вече изтъкнах, преодоляването на демографския срив в България не може да стане с отделни мерки, мероприятия и други текущи и временни действия. Главното е да се „преобърне живота” у нас, за да се създадат всестранни условия за повишаване раждаемостта на изостаналия в това отношение национален етнос – българския. В тази връзка ще припомня, че днес Франция е на едно от първите места по демографско възпроизводство в Европа, макар че до 1950 беше страна с намаляващо население. Забележителна е и многостранната политика на Австрия за повишаване на раждаемостта – част от рекламите по билбордовете край тамошните пътни магистрали са заменени с оригинални призиви за увеличаване на раждаемостта.
На фона на тази политика на европейските страни, които при това все още не са навлезли във фазата на „демографското топене”, у нас въпросът все още се разглежда като „страничен” в хода на текущата държавна политика.
Коренната промяна в тази политика, която императивно се налага, има две основни измерения: засилване текущата социална политика за насърчаване на раждаемостта и създаване на дългосрочни програми за промяна на жизнената среда в това направление.
Не може да се отрече, че у нас социалната политика в тази сфера има известни успехи. По стечение на много обстоятелства обаче, тя облагодетелства най-много ромския етнос. Това не може да се отрича, с допълнението, че насърченията, които се изплащат не бива да се превръщат в трудови възнаграждения, защото последното води до недопустими извращения.
Дошло е време да се дава предпочитание на семейството и то толкова повече, колкото повече деца има:
- при заемане на държавна или обществена служба;
- прогресивно увеличаване на възнаграждението;
- прогресивно намаляване на данъците за многочленните семейства;
- може да се помисли и за допълнително облагане на семействата с малко или въобще без деца, както това са правели още древните римляни.
В същото време, практиката някои родилки по този начин да си осигуряват цялата семейна издръжка, избягвайки трудовата заетост, е порочна и няма нищо общо с програмата за преодоляване на демографския срив в България.
Тук ще припомня, че като дългосрочен план за практически действия по съставянето на такава програма, в близкото минало бяха направени няколко подобни разработки, чиито резултати обаче не намериха замислената реализация.
Така, още през 1969 се започна със съставянето на Национална програма за развитието на битовото обслужване. То продължи две години, като всеки окръг излъчи собствена работна група. Работата се координираше по национална методика, създадена от специализирания институт към тогавашния Комитет за битови услуги. Поотделно за всеки окръг се проведоха експертни обсъждания, а обобщението им в цялостна програма, мотивираща собствена управленска структура стана на окръжно ниво – в окръжните дирекции на местната промишленост и услугите. Но, когато започна практическата реализация на тази програма, Комитетът за битови услуги беше закрит, а местните управленски структури се разпаднаха.
По-късно, през 1972, към Комитета за планиране беше създадено управление (с научен институт към него), което започна интензивна работа за съставяне на Генерална схема за териториално разположение на производителните сили, като пространствена икономическа база на общественото развитие. Първият и вариант беше приет през януари 1973 от колегиума на плановия комитет. По-нататъшната работа продължи близо 20 години, но втори вариант на тази Генерална схема така и не бе съставен, а създаденият за целта институт беше закрит.
Аналогична беше работата по съставянето на национален Единен териториално-устройствен план (ЕТУП), въз основа на който през март 1979 се извърши реформа в административното деление на страната. От 1394-те общини се формираха 300 селищни системи. Те обаче пречеха на окръжните ръководства да заделят по 85-100% от отпусканите средства за социално-селищното развитие за окръжните центрове и много скоро отново бяха превърнати в общини (макар и не същия брой). Това допълнително утежни местното самоуправление, в което междуселищната интеграция за демографско оцеляване беше ликвидирана. Така допълнително се ускори движението към днешния демографски срив.
Този, над трийсетгодишен опит може да се разшири до обхващането на цялата жизнена среда, която да създаде условия за увеличаването на раждаемостта. Всъщност, днес програмата за преодоляване на демографския срив е дотолково комплексна, че по същество се очертава като ядро на цялата правителствена дейност.
Големият историк Полибий, живял през ІІ век след Христа описва така упадъка на Древна Гърция: „В цяла Гърция владее бездетство и липса на хора. Градовете са запустели и плодородието е намаляло, макар да не е имало нито продължителни войни, нито епидемии” (7) . Звучи познато нали?
Непосредствено след Освобождението, видният старозагорски интелектуалец А.Т.Илиев пише за демографското ни възраждане следното: „Голям трях биха сторили пред потомството, както правителството, тъй и народът ни, ако при доста благоприятните условия занемарим своите длъжности... от числото на народонаселението зависи най-много величието на държавата ни... нека съвестта ни бъде чиста, че сме изпълнили своята най-свята длъжност към Отечеството” (3) . Призив, отправен преди цели 124 години, когато се поставя и началото на българския демографски възход, по време на който (т.е. до 1914) раждаемостта е най-високата в Европа – над 40%0. По-подробните анализи показват, че ако тя беше поне приблизително запазена, днес населението на България щеше да надхвърля 20 милиона души, а не ускорено да се стопява при смайващото мълчание и опити с демагогски „оценки” да се приспива народа ни пред опасността да изчезне.
Литература:
1. Данаилов, Г.Т., Изследвания върху демографията на България, БАН, 1930, с.50
2. Деведжиев, М., Обща геодемография, Абагар – Велико Търново, 1998, с.232
3. Илиев, А.Т., По статистиката, върху причините, които помагат да се размножава населението, сп.”Наука”, 1881-1882, с.247-255, 333-338, 951-980.
4. Консулов, Ст. Най-голямата опасност за българския народ – неговото стопяване, сп.”Просвета”, кн.7/1938, с.794-808.
5. Попов, Кир. Г., Гъстината на населението в Княжество България, Периодично списание на БКД-во/1903 – отпечатък.
6. Сарафов, М.К., Населението на Княжество България по трите първи преброявания, Периодично списание на БКД-во, кн. 41-42/1893, с. 754-767.
7. Урланис, Е. Б., Демографская политика в робовладелском и феодалном обществах, Сб. „Вопросы демографии”, М., „Статистика”, 1982, с. 221.
8. Деведжиев, М., Тенденции във вътрешното механично движение на населението, сп. „Планово стопанство”, 1974, кн.3; Механичното движение на населението между окръзите, в-к „Икономически живот”, бр.13/28.03.68, бр.26/23.06.71 и бр.29/13.07.77.
* Председател на Българското геополитическо дружество
{rt}
