13
Пет, Дек
9 Нови статии

Транспортни комуникации и геополитика в региона на „Великия път на коприната”

брой1 2006
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Преди повече от век, когато в кабинетите на учените се ражда терминът „геополитика”, държавите разчитат най-вече на силата за защита на своите интереси. Независимо от всички успехи на дипломацията, гарант на всички сключени догови и споразумения си остава армията. През втората половина на ХX век окончателно кристализира и все по-ясно започна да се изявява една нова сила, преобразуваща облика на света – транснационалните корпорации. По правило, този тип индустриални гиганти се формират само в развитите, богати държави, които обаче не винаги са силни и във военно отношение. Много от тях например, представляват японския или германския капитал (военните бюджети на тези две страни са несъпоставими с аналогичния бюджет на САЩ). Укрепвайки позициите си в страните от т.нар. „Трети свят”, където те почти винаги са желани гости, транснационалните корпорации с мирни средства постигат почти същото, което в миналото държавите можеха да постигнат само със силата на оръжието – т.е. доминация в икономиката и определящо влияние върху политиката на съответните държави. Едновременно с това, транснационалните фирми олицетворяват и претворяват на практита идеите на глобализацията, максимално съответстващи на собствените им интереси.

С бързи темпове през последните години се оформя единно световно икономическо пространство. Пример в това отношение е Европейският съюз. Но и на него бе необходим повече от половин век за да стигне от локалните споразумения, предоставящи на съседните държани статута на най-облагодетелствана нация (Европейското обединение за въглища и стомана), до формиране на единни управляващи органи на континента – Европарламента и неговите институции. Днешна обединена Европа с нейната единна валута и прозрачни вътрешни граници е прообраз на онова, към което днес се стреми, а утре със сигурност ще постигне, мнозинството от човечеството.

Едно от ключовите понятия в геополитиката е това за националните интереси. То включва като един от основополагащите фактори географското положение. Наистина, територията, която обитава един народ е най-устойчивия параметър на неговото битие.

Каква е стратегическата прогноза за геополитическата картина на света през ХХІ век? Какво е мястото в нея на страните от Централна Азия и техните най-близки съседи? Отговорите на тези въпроси не просто са интереси, за нас, които живем тук, те са жизнено важни. Още повече, че според прогнозите на редица политолози и футуролози, ХХІ век ще бъде белязан от противопоставянето и сблъсъка не толкова между държавите, колкото между цивилизациите.

Първият, направил връзка между историческото развитие и развитието на цивилизациите, е руският учен Николай Данилевский, автор на нашумялата книга „Русия и Европа”, появила се през далечната 1868 (1). Според неговата теория, основни действащи лица на историческата сцена не са държавите или отделните народи, а културно-религиозните общности, които той нарича „културно-исторически типове” (впоследствие политолозите започват да използват термина „цивилизации”). През следващите години цивилизационната теория получава развитие в трудовете на немския философ Освалд Шпенглер, руския професор Константин Леонтиев, видните геополитици-евразийци Пьотр Савийцкий и Лев Гумильов. Но най-задълбочената и обосновка принадлежи на британеца Арнълд Тойнби във фундаменталния му труд „Изучаването на историята” (2). Там той подробно класифицира цивилизациите и формулира собствена теория за развитието им, която нарича „Предизвикателства и отговори”.

Сред съвременните геополитици следва да посочим професора от Харвардския университет Семюъл Хънтингтън, издал през 1993 фундаменталния труд „Сблъсъкът на цивилизациите”, в който аргументирано доказва, че основните източници на конфликтите през ХХІ век ще бъдат не икономиката или идеологията, а различията между цивилизациите. Според него, именно цивилизационният сблъсък ще бъде доминиращия фактор в световната политика.

Съставна част на геополитиката е военно-стратегическата теория, в която лесно може да се проследи влиянието на най-големите стратези от миналото: Макиавели, Клаузевиц, Молтке. Тук обаче най-забележима следа оставят двама адмирали – британецът Филип Коломб и американецът Алфред Маън. През 1890 Маън публикува изследването си „Влиянието на морската сила върху историята” (3), а годино по-късно Коломб издава книгата „Морската война” (4). Маън въвежда в научно обръщение понятието „крайбрежна нация” и подробно изследва проблема за това, как близостта на морето (океана) и изрязаната брегова линия влияят върху историята на крайбрежните народи. Пак той очертава една зона между 30-ия и 40-ия паралел, която нарича „конфликтна”. В тази зона, независимо от волята на конкретните политици, се сблъскват интересите на морската империя, контролираща океаните, и на могъщата сухопътна държава, опираща се на срединните простори на Евразия. Не е трудно да познаем в „морската империя” Великобритания, а в „сухопътната държава”, която и противостои – Русия. За да победи в този сблъсък, морската империя трябва да изтласка „континенталния” си съперник колкото се може по-навътре в дълбините на Евразия. Именно това се опитват да направят британците – поне дотогава, докато не се сблъскват с още по-мощен „континентален” геополитически съперник, атакуващ интересите им по целия свят – Германската империя.

В началото на ХХ век, значим принос в развитието на геополитическата наука внасят немският политолог Карл Хаусхофер (5) и английският географ Хилфорд Макиндер (6). И двамата смятат, че светът се намира в състояние на постоянна нестабилност и го разглеждат като арена на борбата между двата водещи елемента на политиката – морската и континенталната сили. Макиндер лансира теорията за „Географската ос на историята”, която бързо го прави световно известен. Той разделя света на три части – на „осова област”, държави от т.нар. „вътрешен полукръг” (или „полумесец”) и държави от т.нар. „външен полукръг”. С термина „осова област” се обозначават вътрешните простори на Евразия, т.е. най-вече Русия. Големият „вътрешен полукръг” пък се формира от Германия, Австро-Унгария (става дума за 1904), Турция, Индия и Китай. Кам „външния полукръг” Макиндер причислява Великобритания, Южна Африка, Австралия, САЩ, Канада и Япония. Вътрешната или „осова област” той нарича „хартленд” (т.е. „сърце на света”), от битката за който се решава съдбата на планетата.

Впоследствие американският геополитик Никълъс Спикмън, оспорва теорията на Макиндер за „осовата област”, обявявайки, че централното място в тази ос не се заема от Русия, а от Америка (САЩ), която заема и централно положение в света, тъй като доминира едновременно в зоната на два океана – Атлантическия и Тихия (7).

И така, влиянието на географията върху политиката е несъмнено, дали обаче то е приоритетно в икономическото и социално развитие? Отговорът е по-скоро отрицателен. Защото основната роля тук принадлежи на съзидателната енергия на нацията и нейната способност за ръст. Там, където тази способност е слаба, слаб е и напредъкът (ако въобще го има). Това, разбира се, не остава незабелязано от учените. При съвместния анализ на външните (географски) и вътрешните (исторически и социални) фактори се получават резултати, способни да издържат и най-строгата научна критика. Защото държавата, както подчертава и немският географ Фридрих Ратцел (автор на появилата се през 1897 „Политическа география”), е жив организъм, обединяващ особеностите на народа и земята, на която този народ живее (8). Съвременните геополитици, и особено французинът Пиер Галуа, автор на фундаменталния труд „Геополитиката: източници на държавната мощ” (9), добавят още елементи на днешната геополитика, отнасяйки към тях освен географското положение, ландшафта, климата, числеността на населението и транспортните артерии, също притежаването на оръжия за масово поразяване, което ликвидира всички предимства или недостатъци на географското положение. Според Галуа, нов елемент на съвременната геополитика е и масовизацията на обществото, т.е. феномена на масовото човешко поведение.

Сред още по-новите геополитически теории си струва да обърнем внимание на мондиалисткия и многополюсния модел на разделяне на света. Така, мондиалисткият модел предполага разделянето на планетата на господстващ цивилизационен център на висоорганизираното пространство (Западният свят), на технологична зона, осигуряваща суровинните потребности на т.нар. „златен милиард” (Източна Европа, страните от ОНД, Близкия и Среден Изток, Югоизточна Азия, без Япония, и Южна Америка), и на бедна периферия, безполезна от гледна точка на гарантиране интересите на Запада (по-голямата част от Африка). Другият модел разглежда света като „многополюсен”. Негов автор е американският професор Саул Коен (8), според който идеалният световен ред се основава на динамичното равновесие. Като глобализацията на световната икономика обективно поддържа равновесието, всъщност тя е възможна само в условията на подобно равновесие.


 

Нека сега стесним полето на разглежданото от нас географско пространство на земното кълбо до Централноазиатския регион, във времевия промеждутък от разпадането на Съветския съюз и образуването, върху развалините му, на нови независим държани, до днешния ден, когато тези страни, след като вече изминаха самостоятелно известен път, могат да сравнят желаното с действителността, включително с постиженията на другите държави, много от които са техни съседи. В тази връзка бих искал да обърна внимание на един симптоматичен детайл. На 30 август 2004 Би Би Си обяви за старта в изграждането на железопътна линия Термез-Мазари Шариф-Херат (Афганистан), която след това трябва да стигне до иранските пристанища Бендер-Абас и Чахбехар, разположени на брега на Персийския залив. Очоевидно е, че нестабилният, раздиран от вътрешни противоречия и превърнат в едно голямо маково поле, Афганистан пречеше на транспортните връзки на северните си съседи на юг, а на южните – на север. Днес тази нестабилност, малко по малко, се преодолява и скоро на афганистанска територия ще могат да се проектират и изграждат железопътни линии и тръбопроводи, по които петролът и газта от каспийските находища ще може да се доставя в Пакистан и Индия.

В съседен Узбекистан отдавна чакат подобна възможност. Истината е, че в много отношения независимостта завари държавите от Централна Азия (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан и Туркменистан) неподготвени. Впрочем, те просто нямаше как да са подготвени, тъй като по съветско време, съюзните републики бяха съставна част от СССР, изцяло подкрепяйки и подчинявайки се на Москва. Докато независимостта означава, освен всичко друго, многовариантност на връзките с външния свят. През последните петнайсетина години Централна Азия получи тази възможност.

Централна Азия е регион, който много добре се забелязва на картата на света. Площта му е 4 млн. кв.км, а населението – 55 млн. души. Той е естествен мост между Европа и държавите от Източна Азия, който днес се основава на железопътните и автомобилни магистрали. Като интензивността на използването му зависи само от добрата воля и предприемаческата инициатива на заинтересованите от това държави. Природните богатства на Централна Азия и, в частност, запасите от енергоносители, цветни и редки метали са толкова големи, че от тяхната ефективна разработка са заинтересовани еднакво и Китай, и Южна Корея, и Япония, и Индия, и Пакистан. Което вече даде на региона мощен стимул за развитие, привличайки в страните от него чуждестранни инвестиции за милиарди долари. И това е само началото. Дефицитът на енергоресурси на световните пазари бързо нараства, също толкова бързо нараства и добивът им в Казахстан, Туркменистан и Азербайджан.

Народите от Централна Азия са заинтересовани от стабилността и добросъседството, от грижливото съвместно използване на ограничените водни ресурси, както и от постепенното „отваряне” на границите и формирането на единно регионално икономическо пространство. В страните от региона тези цели се смятат за приоритетни в политиката, но постигането на повечето от тях си остава все още далечно. Руските интереси, които доскоро доминираха тук, сега си съперничат с тези на Китай, САЩ, Япония, а също на Иран и Турция (както и на мюсюлманския свят, като цяло) и съвсем не винаги успяват да се наложат над тях.

Москва все още разполага с добри позиции в Казахстан, Киргизстан и Таджикистан, докато Узбекистан и Туркменистан напоследък настояват за балансирани и равноправни отношения (и, по правило, ги постигат). Икономическите връзки, традиционно ориентирани към Русия, стават все по-многообразни, като ролята на Китай, Япония, Южна Корея, САЩ, ЕС, Турция и Иран в икономическия живот на региона бързо нараства и става все по-забележима.

Всички централноазиатски държави – членки на ОНД (т.нар. Общност на независимите държави), влизат и в Организацията за централноазиатско сътрудничество (ЦАС), в Организацията за икономическо сътрудничество (заедно с Иран, Пакистан и Турция), участват в програмата на НАТО „Партньорство за мир”, както и в Споразумението са партньорство и сътрудничество с ЕС. Четири от тях (с изключение на Туркменистан), заедно с Русия и Китай, участват в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Последната, както е известно, няма само антитерористична насоченост. Тя инициира взаимодействие и сътрудничество по най-широк кръг въпроси, включително създаването на съвместни предприятия в транспортната сфера, енергетиката, или добива на полезни изкопаеми. Така, след дългогодишен престой, отново започва строителството на водни електроцентрали (заедно с РАО „ ЕЭС России”) на реките Нарин и Вахш, като електроенергията ще се изнася на север за Казахстан и Русия, както и на юг – за Пакистан.

Активното участие в толкова различни международни организации е не просто мода, а преди всичко грижа за укрепване на собствената сигурност и бързото и максимално безболезнено прехвърляне на икономиката на пазарни релси. След събитията от 11 септември 2001 интересът на Запада към региона постоянно нараства. От няколко години САЩ имат военно присъствие в него (Узбекистан и Киргизстан им предоставиха първокласни военно-въздушни бази, макар че напоследък узбекския президент настоява за изтегляне на американците). Централна Азия стана активен участник в бързо променящият се световен ред. Коментирайки политиката на Вашингтон в региона, помощник-държавния секретар Елизабет Джоунс заяви в сенатския Комитет за международните отношения през декември 2001, че: „Когато операцията в Афганистан приключи, ние няма да се изтеглим от Централна Азия. Искаме да подкрепим централноазиатските държави в стремежа им да реформират своята икономика и общество, също както те ни подкрепиха във войната с тероризма” (11).


 

Завоят на икономиките на местните републики към пазара не стана бързо и едноврменно. Всяка от тях избра различен вариант на преход. Известно е, че Таджикистан например, претърпя огромни икономически загуби (както и загуба на международен авторитет) от гражданската война, която го отхвърли далеч назад. Узбекистан и Туркменистан пък предпочетоха етапния, „мек” прехода към пазарна икономика. Предолявайки трудния период на „шокова терапия”, днес далеч пред тях е Казахстан.

Реализираните в годините след обявяване на независимостта транспортни връзки между страните от Централна Азия и Китай, Иран, Турция, както и към грузинските черноморски пристанища, силно разшириха както възможностите на на републиките от региона да участват (и, донякъде, да управляват) в износа и вноса на товаропотоци, така и перспективите на международния транзит. На практика, днес не действат само маршрутите през Афганистан.Международната общност си спомни за Великия път на коприната, чиито керванни маршрути някога са минавали именно през нашия регион, свързвайки Китай с Европа. В рамките на опитите за неговото възраждане, китайската железопътна мрежа се съедини с казахстанската, а трукменската – с иранската. В същото време обаче, все още не може да се говори за формирането на сериозни товаропотоци (съпоставими с обема на товарите, минаващи през територията на Русия) по възстановените маршрути на Великия път на коприната. За целта, стоманените магистрали на Китай, държавите от Централна Азия, Южен Кавказ, Иран и Турция трябва да се трансформират в единна транспортна система, а транспортното, гранично и митническо законодателство на страните, осъществяващи транзита, да се сближи максимално. Тези маршрути трябва да станат привлекателни за товародателите, както по отношение на сроковета за доставка, така и на цената. В това отношение предстои огромна работа, тъй като Русия също се стреми да осигури най-благоприятни условия за товародателите (става дума за тези от Китай, Корея и Япония) като ускорено модернизира своята Транссибиртска жп магистрала, намалява тарифите, усилва охраната на товарите и т.н.

И така, толкова необходимите за Централна Азия транспортни пътища в западна посока, към пристанищата на Черно и Средиземно море, на изток – към пристанищата на Жълто и Южнокитайско море и на юг – към пристанищата на Персийския и Бенгалския залив, вече са задействани (макари все още по тях да не се превозват необходимите обеми товари). Това оказва изключително положително въздействие върху суверенитета на държавите от региона. Скоро Централна Азия ще се сдобие и с нова железопътна връзка с Китай. В същото време връзките на Таджикистан и Киргизстан с Каракорумското шосе отвориха пред автомобилния транспорт на двете държави изключително перспективното южно направление – към Пакистан, Индия и пристанищата на Бенгалския залив, като в същото време се отваря и пътят по суша на индийските стоки за Европа.

Мрежата от тръбопроводи на Централна Азия включва газовите магистрали, прехвърлящи природния газ на Узбекистан и Туркменистан на север (маршрутите Бухара-Урал и Централна Азия – Централна Русия), както и към другите страни от региона, а също петролопроводите, доставящи казахски петрол от Тенгиз към Централна Русия и нейното черноморско пристанище Новоросийск (12). Активното сътрудничество на газовите компании на Туркменистан и Узбекистан с руските им колеги, следва да се разглежда като сериозна подкрепа за Руската Федерация и нейния гигант „Газпром” в усвояването на европейските пазари (за целта само руският газ вече не е достатъчен). Но изключителен интерес към природния газ и петрола на Туркменистан проявяват също Пакистан и Индия. Към тези две страни скоро ще бъдат прокарани тръбопроводи, като те най-вероятно ще минат през територията на Афганистан. На свой ред, Китай силно се интересува от петролните залежи на Казахстан. Планира се, след по-малко от три години, двете страни да бъдат свързани от петролопровод, дълъг 2,9 хил.км, чиято пропусквателна способност се оценява на 40 млн.тона суров петрол годишно.

Така, в рамките на очертаващият се икономически подем, транспортният комплекс на Централна Азия, предлагащ качествени транзитни услуги на товародателите от Европа и Азия, става все по-търсен, като важен инструмент за интеграция на държавите от региона в световната икономика. На практика, вече е създаден трансевразийски маршрут, паралелен на Транссибирсакат железопътна магистрала, но минаващ на две хиляди километра, южно от нея. С него са свързани територии с обща площ над 10 хил.кв.км (централноазиатските държави, Западен Китай, Северна Индия, Северен Пакистан и Афганистан).

Естествено, страните от региона се конкурират помежду си (при това доста остро) за транзитните товаропотоци, като развиват собствените си транспортни системи, заобикаляйки територията на конкурента. В най-добра позиция е Казахстан, който разполага с най-обширна територия. Но истината е, че Великият път на коприната извежда на преден план, не конкуренцията, а сътрудничеството. Защото само сътрудничеството може да възроди този древен път и да го направи ефективен.

Икономическата модернизация на страните от Централна Азия, като цяло, се извършва под формата на синтез между традициите и съвременността. Правителствата на тези държави си поставят за цел да постигнат такива социални, икономически, политически и културни промени, които да гарантират бързия ръст на качеството на живот на населението и достойното му приобщаване към света. Така, ако Казахстан и Туркменистан слагат ударението върху добива на петрол и природен газ (през 2010 Казахстан планира да добива по 100 млн.т петрол годишно, а Туркменистан – 50 млн.т петрол и 120 млрд.куб.м газ), поставяйки подема на другите икономически отрасли в пряка зависимост от ръста в добива на енергоносители, то Узбекистан концентрира усилията си в преработката на памук, зеленчуци и плодове, както и в развитието на автомобилостроенето. Икономическият ръст в Киргизстан бе възобновен още през 1996, за което помогна сравнително бързо формиралата се пазарна инфраструктура, като оттогава икономиката нараства с 6% годишно. В Таджикистан, където спадът в производството бе най-голям (през 1996 то бе само 40% от това през 1991), ръстът на БВП започна през 1998. Ако в Киргизстан, под чертата на бедността, живеят 40% от населението, то в Таджикистан – 60%. Затова страните от Централна Азия се стремят да подобрят инвестиционния климат, за да ускорят развитието на частния сектор в икономиката си.


 

Икономическият ръст е фактор, който обективно съдейства на интеграционните процеси в региона, а работещата икономика, сама по себе си, е мощен фактор за стабилност. Днес интеграционните процеси преобладават над дезинтеграционните, а взаимодействието и сътрудничеството носят все по-видими резултати. В същото време има още много да се желае за формирането на наистина ефективно единно икономическо пространство на Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан (макар че договорът за създаването му беше подписан още през 1994) и в това отношение ситуацията съвсем не е безоблачна. Въпреки това, лидерите на централноазиатските държави не поставят по съмнение ползата за региона от създаването на такова единно икономическо и транспортно пространство с общ пазар, единна външна политика, единен митнически и данъчен контрол, както и с обща система за сигурност.

Още Макиндер (13) отбелязва големия потенциал на нашия регион, като съставна част на т.нар. „хартленд” (т.е. отдалечената от океаните континентална част на Евразия). Той, в частност, твърди, че този обширен икономически свят е „самодостатъчен”, благодарение на своите напоявани площи, раждащи пшеница, памук, зеленчуци и плодове, както и благодарение на своите енергоресурси, цветни и редки метали, и може успешно да се развива дори и далеч от океанската търговия. Сухопътният транспорт и на първо място железниците и тръбопроводите, напълно осигуряват икономическите му връзки със съседите и останалия свят. Изводът на Макиндер, че „ който контролира Хартленда, контролира Евразия, а който контролира Евразия, контролира света” е валиден за периода, когато е бил направен. Само че Макиндер не е предвидил такъв вариант на развитие, при който Централна Азия ще се управлява от самата Централна Азия, в лицето петте съставляващи я независими държави. Впрочем, подобно развитие действително е било трудно да се предвиди тогава. Днес интересите на тези пет републики тясно се преплитат не само с интересите на непосредствените им съседи – Русия, Китай, Иран, Турция, Индия и Пакистан, но и на по-отдалечени, но не по-малко влиятелни, в международен план, държави: САЩ, страните от ЕС, Япония, Южна Корея.

Анализаторите, песимистично прогнозиращи, че ХХІ век ще бъде столетие на цивилизационни сблъсъци, едва ли са предполагали, че международният тероризъм ще се превърне в толкова страшна, коварна и непредсказуема сила, способна да влияе върху политиката на водещите държави в света. След 11 септември 2001 международният тероризъм се обозначи като основния дестабилизиращ фактор в най-новата човешка история. След атаката срещу САЩ, последваха серия от ужасяващи самоубийствени нападения в Русия, Испания, Великобритания, Турция, Израел, Ирак, Афганистан и т.н.. Световната общност бе изправена пред нова заплаха и трябваше да се заеме с изучаването на нейните корени и среда, опитвайки да стигне от изпълнителите до манипулаторите, т.е. от „куклите” до „кукловодите”. Това обаче се оказа твърде сложно.

Противопоставянето на международния тероризъм е най-важния аспект на геополитическата ситуация в Централна Азия. Сътрудничеството в тази област както между страните в региона, така и с водещите световни държави става все по-конструктивно. Военното присъствие на САЩ в Киргизстан и Узбекистан и на Русия в Казахстан, Киргизстан, Таджикистан е гарант за стабилност, която вероятно ще бъде необходима поне дотогава, докато самите държави от региона не формират дееспособни сили за бързо реагиране. Очертаващият се икономическо подем в регона, на практика, неутрализира опасността от междуетнически конфликти, но заплахата от страна на радикалните ислямски движения си остава съвсем реална.

Съединените щати все повече осъзнават, че съдействието за икономическия ръст в Централна Азия съдейства за политическата стабилност на региона и може да стане ефективен отговор на проникването и влиянието на радикалния ислямизъм. В Централна Азия активно действа американската Експортно-импортна банка, Корпорацията на чуждестранните частни инвеститори и Агенцията за търговия и развитие. Всички те стимулират и подкрепят участието на американските компании в модернизацията на инфраструктурата в сферата на железопътния и въздушен транспорт, енергоснабдяването и телекомуникационните мрежи, или в изграждането на петроло- и газопроводи. САЩ подкрепят пазарните реформи в икономиката, както и проектите за регионално сътрудничество. Вашингтон демонстрира особена активност в подкрепата за процесите на демократизация и развитие на гражданското общество и помощта за местните демократични институции, особено за средствата за масова информация.

Сътрудничеството между страните от региона и САЩ придобива все по-многостранен характер. Като от особено значение са проблемите на глобалната и регионална сигурност, борбата с международния тероризъм, взаимодействието в сферата на конверсията на военната индустрия и неразпространяването на оръжие за масово поразяване, ядрените технологии, както и сътрудничеството в рамките на програмата на НАТО „Партньорство за мир”. Антитерористичният вектор на американската външна политика не пречи за подкрепата, която САЩ оказват на държавите от региона, укрепващи пазарната икономика и демократичните си институции. За Централна Азия, като цяло, е особено важно, страните от региона да градят отношенията си със САЩ на основата, най-вече, на общорегионалните интереси.

На свой ред Русия, която заема огромна част от територията на Евразия, представлява свързващия мост между Запада и Изтока на суперконтинента. Това позволява на Москва да осъществява геостратегическите си маневри достатъчно гъвкаво и мащабно. Както е известно, Руската Федерация се придържа към концепцията за многополюсния свят, смятайки себе си за един от неговите силови полюси. След разпадането на Съветския съюз, тя все още не си е изработила нова национална идея, нейното окончателно изкристализиране тепърва предстои. В своята централноазиатска стратегия Русия отново отделя специално внимание на афганистанския въпрос. На Москва е необходим стабилен и предсказуем Афганистан, демонстриращ лоялно поведение към световната общност, без многобройните бази, подготвящи терористи за всички горещи точки на планетата, включително и за Чечения, без огромните макови плантации и лабораториите, преработващи суровия опиум в хероин. Страните от Централна Азия и САЩ се стремят към същото. Подобно съвпадение в позициите създава надеждни основи за сътрудничество и съвместно противодействие на международния тероризъм и международния наркобизнес.

Русия трябваше да се примири с растящото присъствие на Запада в икономиката на Централна Азия и неговия ангажимент към сигурността на региона, включително и чрез пряко военно присъствие в него. От друга страна, руското военно присъствие в Таджикистан, Киргизстан и Казахстан вероятно ще бъде продължително, тъй като устройва и въпросните държави. А Западът се съобразява с интересите на Москва в Централна Азия.

В последно време в региона се разширява присъствието на най-големите руски компании – Газпром, РАО „ЕЭС” и др. Така, споразумението между Газпром и Туркменистан за срок от 20 години, гарантира на Ашхабад по 5 млрд. долара годишно. Москва се споразумя с Астана за съвместната разработка на редица газови находища в Казахстан. Възобновява се и строителството на водните електроцентрали на реките Нарин и Вахш, чиито енергиен потенциал е много голям. Бързо нараства и броят на съвместните предприятия и проекти. Руснаците активно търсят партньорство с Китай (в рамките на ШОС) и Иран, разглеждайки ги като традиционни противници на атлантизма. В същото време обаче, тя все по-често действа заедно с атлантическия свят и по редица въпроси сближава позицията си с тази на НАТО. Мнозина анализатори смятат, че ако Москва помогне за ускоряване на интеграционните процеси в Централна Азия, влиянието и авторитетът и в региона само ще нарастнат. Докато, ако се ограничи единствено с ролята на наблюдател, предоставяйки инициативата на САЩ и техните съюзници, влиянието и ще спадне драстично.


 

Междувременно Китай създаде през последните години редица големи аналитични центрове, изучаващи новите независими държави от Централна Азия. Смята се, че през 2020 (или дори преди това) БНП на тази стремително прогресираща велика държава с относително скромни военни разходи, ще надмине този на САЩ. Китай отдавна произвежда над 100 млн. тона стомана годишно и само за десет години построи една от най-големите водни електроцентрали в света на река Янцзъ. Интензивното развитие позволява решаването на проблема със заетостта, който винаги е стоял остро пред тази свръхнаселена страна. Естествено, китайците са готови да участват активно в „усвояването” на рядконаселените простори на съседните държави – Русия, Монголия, или Казахстан, където гъстотата на населението е 20-30 пъти по-ниска отколкото в Китай. В Казахстан вече работят десетки хиляди китайци, а в големите градове на страната има цели китайски квартали.

Пекин демонстрира повишен интерес към суровинните отрасли на централноазиатските икономики, стремейки се да пласира в страните от региона евтините си и достатъчно качествени потребителски стоки. Постояннно разширявайки външната си търговия, Китай се стреми да активизира максимално регионалните транспортни комуникации за транзита на свои стоки към Европа, както и да минимизира разходите в тази сфера. Затова Пекин смята възраждането на Великия път на коприната за първостепенна задача, чието решаване ще повиши конкурентноспособността на стоките му. След като се сдоби с железопътна връзка с Казахстан и обедини собствените си автомагистрали с шосейната мрежа на Казахстан, Киргизстан и Таджикистан, Китай стартира изграждането на автомагистралата Ош-Кашгар, което ще гарантира оптимална връзка на западните му региони с Европа и Близкия изток. Паралелно на магистралата, ще бъде изградена и жп линия, което би намалило зависимостта на Китай от руските железопътни магистрали в сухопътната връзка с Европа. Естествено, Пекин се надява, че новите транспортни маршрути за Европа ще минават през територии, където сигурността и стабилността са гарантирани.

Китай вече няма гранични спорове нито с Русия, нито с държавите от Централна Азия. Военният натиск срещу страната от север изчезна, а независимите централноазиатски републики не представляват заплаха за Пекин, което създава благоприятни условия за развитието на източните китайски региони и, в частност, за Синцзян-Уйгурския автономен район. В рамките на ШОС Пекин подкрепя републиките от региона в стремежа им да гарантират своята сигурност.

Китай определено не е привърженик на американското военно присъствие в този пограничен за него регион, и вижда в укрепването на позициите на САЩ определена заплаха за себе си. В същото време китайците не желаят и възстановяването на предишното влияние на Москва и биха искали да изолират Синцзян-Уйгурския автономен район от влиянието на фундаментализма и пантюркистките идеи. В областта на икономическото сътрудничество, Китай се опитва да формира максимално благоприятна среда за собствените си компании. Прогресивно нарастват китайските инвестиции в разработката на казахстанските петролни находища. Планира се свързването им чрез голям тръбопровод, със западните райони на Китай. Геополитическите интереси на Пекин в Централна Азия са стабилни, последователни и дългосрочни. Установявайки партньорски отношения с Русия в региона, Китай вижда в тях още един фактор за стабилността на северозападните си граници.

Що се отнася до Иран, той бързо съумя да установи добри политически и икономически отношения с всички нови страни от региона, като моментално се опита да окаже върху тях и определен идеологически натиск, усилено пропагандирайки своята версия на исляма. Иранската формула за ислямската държава обаче, не намери благодатна почва в държавите от Централна Азия. И след като го осъзна, Техеран се ориентира към изграждане на отношенията с тях на чисто прагматична основа, което напълно устройва и самите постсъветски републики, тъй като през Иран минава пътят за Персийския залив, като едно от продълженията на Великия път на коприната. В максимално кратки срокове бе изградена и пусната в експлоатация още през 1996 железопътната линия Мешхед-Теджен-Серахе, която свърза железопътната мрежа на Туркменистан с иранската. Силната заинтересованост на централноазиатските страни от морските терминали на брега на Персийския залив, дава на Техеран допълнителни аргументи да остоява своите интереси в региона. А развиващото се сътрудничество с държавите от него (особени с Туркменистан) позволява да бъдат смекчени последиците от международната изолация на Иран, за която настояват САЩ. Укрепвайки влиянието си, Техеран се съпротивлява на укрепването на американските позиции в тази част на света, която доскоро бе затворена за тях. Тази иранска позиция се подкрепя от Русия, Индия и Китай. Ще припомня и, че по инициатива на Техеран бе създадена Организацията за икономическо сътрудничество, обединяваща всички централноазиатски държави, Азербайджан, Турция, Пакистан, както и Организацията за сътрудничество на каспийските държави.

Непосредствено след 1991 Турция питаеше определени надежди, че новите независими държави от региона ще се ориентират към нейния модел на държавно устройство, което ще и даде възможност да установи икономически и политически „патронаж” над тях. Известно е, че Западът традиционно смята Турция за щит срещу ислямския фундаментализъм. Светският път, избран от Анкара не без влиянието на Европа, където днес живеят и работят милиони турци, доказа своята жизнеспособност. При това етническата, културна и езикова близост между Турция и централназиатските републики също създаваше благоприятни предпоставки за утвърждаване на геополитическите интереси на Анкара в региона. Въпреки това, надеждите и за лидиращи позиции в тюркоезичния свят скоро бяха разсеяни и, заместени от здравия прагматизъм.

Сферата на турското проникване в региона е най-вече леката промишленост (текстилна и шивашка), в която бяха създадени много съвместни предприятия, както и транспортните комуникации и туризма – през Турция Великият път на коприната стига до Южна Европа (проектът ТРАСЕКА – т.е. транспортният коридор Европа-Кавказ-Азия). В същото време, в Централна Азия се очертава доста остро турско-иранско съперничество, тъй като Анкара и Техеран представляват противоположни модели на държавно устройство. Освен това, от средата на ХХ век насам Турция е опорна точка на САЩ и Анкара помага на Вашингтон да реализира интересите си в Близкия и Среден изток. През 1992 стартира транслацията на програми на турската телевизия за държавите от Централна Азия, а в турските университети днес се обучават хиляди студенти от Азербайджан, Казахстан, Узбекистан, Киргизстан. Общата стойност на оказваната от Анкара техническа и хуманитарна помощ за държавите от региона надминава 1,2 млрд. долара.

Върху политиката на Пакистан в Централна Азия, чиито непосредствен съсед е тази страна, сериозно влияние оказва традиционното противопоставяне с Индия, свръзано с неразрешените териториални спорове, които неведнъж са водили до кърави въоръжени конфликти. И Пакистан, и Индия, де-факто, са ядрени държави. И съвсем разбираемо е, че републиките от Централна Азия биха искали конфликтите между тях да бъдат решени по мирен път и на целия индийски субконтинент се наложат мира и сътрудничеството. Религиозната и културна общност с Пакистан на можа да направи страните от региона негов съюзник в този сложен въпрос. Всички централноазиатски държави са заинтересовани от това Индия да възстанови сухопътния си транзит за Европа през Пакистан, Афганистан и Централна Азия (днес това става през Иран, Каспийско море и Русия).

Във връзките си с Централна Азия Пакистан поставя ударението върху сътрудничеството в развитието на транспортната инфраструктура и телекомуникациите и създаването на съвместни предприятия. В Исламабад са наясно, че за по-нататъшното успешна разширяване на контактите със страните от региона е необходимо отново да се задействат автомобилните маршрути през Афганистан и в най-кратки срокове да бъде изградена железопътна линия. Транспортните комуникации обаче, могат да функционират нормално само в стабилна страна. Като съюзник на Вашингтон във войната с тероризма, Исламабад прави доста за стабилизирането на ситуацията в Афганистан. В самия Пакистан обаче, все още действат нелегални лагери, подготвящи терористи за Ирак и Чечения, спонсорирани от международния тероризъм. Впрочем, самият Пакистан също е обект на техните атаки. Армията му опитва да се справи с това зло, но действията и не са достатъчно ефективни.


 

На свой ред, Индия вижда в страните от Централна Азия естествени партньори за политическо (съвместна сигурност) и икономическо сътрудничество и не желае те да заемат пропакистанска позиция. Когато, през 1996, на власт в Афганистан дойде движението „Талибан”, Делхи, Москва и Техеран обединиха позициите си по афганистанския въпрос, обявявайки се против талибаните, спонсорирани от Пакистан. Осве това, Индия би искала централноазиатските страни да я подкрепят по въпроса за Кашмир. Тоест, в Централна Азия се сблъскват геополитическите интереси не само на световните държави, но и на съседните страни: Турция, Иран, Пакистан и Индия.

Япония, като втората по индустриална мощ държава в света, изнасяща огромно количество стоки и промишлени технологии, не по-малко настойчиво, макар и дискретно, укрепва присъствието си в Централна Азия. Както е известно, тази страна се специализира в производството на високотехнологични изделия (електроника, телекомуникации, машиностроене и автомобилостроене) и е заинтересована от политическата и социална стабилност и бързото развитие на страните от региона (и, особено, на добива на енергоносители и суровини, доколкото Япония е най-големия в света вносител на суровини). Затова Токио се стреми към по-бързото включване на централноазиатските постсъветски републики в глобалния стокообмен, включително и чрез възраждането на Великия път на коприната или чрез изграждането на нови транспортни връзки на страните от региона с пристанищата на Индийския океан и Средиземно море. За целта японците предоставиха големи заеми на Узбекистан (1,6 млрд. долара), Казахстан, Киргизстан, Туркменистан. Голяма е и японската държавна финансова подкрепа. Така, през 1995-2001 Узбекистан получи 312 млн. долара, Киргизстан – 241 млн. долара, Казастан – 222 млн. долара. Между другото, не по-малък интерес проявява Токио и към модернизирането на Транссибирската жп линия, която е най-краткият път за японските стоки към Европа. В частност, японските фирми проучват възможността за изграждането на железопътна линия през остров Сахалин към континента. Япония би искала Централна Азия да се превърне в регион, възприемчив за икономическия динамизъм на източноазиатските „тигри”. Засега обаче, обемът на търговията и с републиките от региона не е голям. Не са много и съвместните предприятия с японско участие (в Узбуекистан през 2005 например, те бяха само десет). Транзитът на японски стоки, през Китай, за Европа струва скъпо, което се отразява негативно върху използването на централноазиатските транспортни коридори от Токио.

Европейският съюз следва по отношение на Централна Азия политика, отчитаща интересите на САЩ, Русия, Китай, Индия или Япония без да влиза в конфликт с тях. ЕС сключи договори за партньорство и сътрудничество с всички страни от региона. През 1999 Европарламентът прие резолюция „За стратегията на ЕС за развитие на отношенията с независимите държави от Централна Азия”, където, в частност, се подчертава, че успешното развитие на демокрацията в тези страни е изключително важно за Брюксел. В същото време, в ЕС са наясно, че изкуственото култивиране на западния тип демокрация в региона е невъзможно, както и, че за създаването на благоприятни условия това да стане е необходимо време. Брюксел оказва практическа помощ в борбата с наркотрафика, за преодоляване на крайнонеблагоприятната екологична ситуация в района на Аралско море, както и за справяне с дефицита от питейна вода, и е заинтересован от ускоряването на интеграционните процеси в Централна Азия. Проектът ТРАСЕКА е дело именно на ЕС и съюзът продължава да го подкрепя със сериозни инвестиции за модернизацията на железопътните линии и шосетата, възраждащи Великия път на коприната.

Независимостта, която републиките от Централна Азия получиха през 1991, вече започва да носи плодове. Тези страни постепенно придобиват собствена физиономия, свой специфичен почерк във вътрешното си устройство и своята външна политика. Световната общност им оказва подкрепата си за реформиране на националната икономика и излизане на световните пазари. Именно с тази цел се възражда и Великият път на коприната, който на практика се превръща в още един гарант за суверенитета на държавите от региона, сякаш отново разкривайки пред тях всичките четири страни на света.

Бележки:

1. Данилевский Н.Я., Россия и Европа. СПб., 1995.

2. Тойнби А.Дж., Постижении истории, М., Прогресс, 1991.

3. Mahan A.T., The Influence of Sea Power upon History, 1660-1805, Abridged ed. Englewood Cliffs, NJ, Prentice Hall, 1980.

4. Colomb P.H., Naval Warfare: It’s Ruling Principles and Practice Historically Treated. 2d ed. London. W.H.Allen & Co., Limited, 1895.

5. Виж: Haushofer K., Bausteine zur Geopolitik. Berlin, 1928.

6. Виж: Mackinder H., Geographical Pivot of History // Geographical Journal, 1904.

7. Виж: Spykman N. America’s Strategy in World Politics. NY: Harscourt, Brace & Co, 1942.

8. Виж: Ratzel F. Politische Geographie. Einleitung. Leipzig, 1897.

9. Виж: Gaullois P.M. Geopolitique. Les vois de la puissance. Paris, 1990

10. Виж: Cohen S.B. Geography and Politics in a Divided World, NY, 1963

11. Центральная Азия: геоэкономика, геополитика, безопасность/ Редколл.: Р.М. Алимов, Ш.Р. Арифханов и др. Т., Шарк, стр.14.

12. Виж: Жильцов С.С., Зоин И.С., Ушков А.М. Геополитика Каспийското региона. М. Международные отношения, 2003. стр.153.

13. Виж: Макиндер Х. Геграфическая ось истории // Элементы, 1996, №7, С.26-31.

* Авторът е анализатор в Центъра за стратегически изследвания в Ташкент, Узбекистан, автор на няколко книги по геополитика.

{rt}

Преди повече от век, когато в кабинетите на учените се ражда терминът „геополитика”, държавите разчитат най-вече на силата за защита на своите интереси. Независимо от всички успехи на дипломацията, гарант на всички сключени догови и споразумения си остава армията. През втората половина на ХX век окончателно кристализира и все по-ясно започна да се изявява една нова сила, преобразуваща облика на света – транснационалните корпорации. По правило, този тип индустриални гиганти се формират само в развитите, богати държави, които обаче не винаги са силни и във военно отношение. Много от тях например, представляват японския или германския капитал (военните бюджети на тези две страни са несъпоставими с аналогичния бюджет на САЩ). Укрепвайки позициите си в страните от т.нар. „Трети свят”, където те почти винаги са желани гости, транснационалните корпорации с мирни средства постигат почти същото, което в миналото държавите можеха да постигнат само със силата на оръжието – т.е. доминация в икономиката и определящо влияние върху политиката на съответните държави. Едновременно с това, транснационалните фирми олицетворяват и претворяват на практита идеите на глобализацията, максимално съответстващи на собствените им интереси.

С бързи темпове през последните години се оформя единно световно икономическо пространство. Пример в това отношение е Европейският съюз. Но и на него бе необходим повече от половин век за да стигне от локалните споразумения, предоставящи на съседните държани статута на най-облагодетелствана нация (Европейското обединение за въглища и стомана), до формиране на единни управляващи органи на континента – Европарламента и неговите институции. Днешна обединена Европа с нейната единна валута и прозрачни вътрешни граници е прообраз на онова, към което днес се стреми, а утре със сигурност ще постигне, мнозинството от човечеството.

Едно от ключовите понятия в геополитиката е това за националните интереси. То включва като един от основополагащите фактори географското положение. Наистина, територията, която обитава един народ е най-устойчивия параметър на неговото битие.

Каква е стратегическата прогноза за геополитическата картина на света през ХХІ век? Какво е мястото в нея на страните от Централна Азия и техните най-близки съседи? Отговорите на тези въпроси не просто са интереси, за нас, които живем тук, те са жизнено важни. Още повече, че според прогнозите на редица политолози и футуролози, ХХІ век ще бъде белязан от противопоставянето и сблъсъка не толкова между държавите, колкото между цивилизациите.

Първият, направил връзка между историческото развитие и развитието на цивилизациите, е руският учен Николай Данилевский, автор на нашумялата книга „Русия и Европа”, появила се през далечната 1868 (1). Според неговата теория, основни действащи лица на историческата сцена не са държавите или отделните народи, а културно-религиозните общности, които той нарича „културно-исторически типове” (впоследствие политолозите започват да използват термина „цивилизации”). През следващите години цивилизационната теория получава развитие в трудовете на немския философ Освалд Шпенглер, руския професор Константин Леонтиев, видните геополитици-евразийци Пьотр Савийцкий и Лев Гумильов. Но най-задълбочената и обосновка принадлежи на британеца Арнълд Тойнби във фундаменталния му труд „Изучаването на историята” (2). Там той подробно класифицира цивилизациите и формулира собствена теория за развитието им, която нарича „Предизвикателства и отговори”.

Сред съвременните геополитици следва да посочим професора от Харвардския университет Семюъл Хънтингтън, издал през 1993 фундаменталния труд „Сблъсъкът на цивилизациите”, в който аргументирано доказва, че основните източници на конфликтите през ХХІ век ще бъдат не икономиката или идеологията, а различията между цивилизациите. Според него, именно цивилизационният сблъсък ще бъде доминиращия фактор в световната политика.

Съставна част на геополитиката е военно-стратегическата теория, в която лесно може да се проследи влиянието на най-големите стратези от миналото: Макиавели, Клаузевиц, Молтке. Тук обаче най-забележима следа оставят двама адмирали – британецът Филип Коломб и американецът Алфред Маън. През 1890 Маън публикува изследването си „Влиянието на морската сила върху историята” (3), а годино по-късно Коломб издава книгата „Морската война” (4). Маън въвежда в научно обръщение понятието „крайбрежна нация” и подробно изследва проблема за това, как близостта на морето (океана) и изрязаната брегова линия влияят върху историята на крайбрежните народи. Пак той очертава една зона между 30-ия и 40-ия паралел, която нарича „конфликтна”. В тази зона, независимо от волята на конкретните политици, се сблъскват интересите на морската империя, контролираща океаните, и на могъщата сухопътна държава, опираща се на срединните простори на Евразия. Не е трудно да познаем в „морската империя” Великобритания, а в „сухопътната държава”, която и противостои – Русия. За да победи в този сблъсък, морската империя трябва да изтласка „континенталния” си съперник колкото се може по-навътре в дълбините на Евразия. Именно това се опитват да направят британците – поне дотогава, докато не се сблъскват с още по-мощен „континентален” геополитически съперник, атакуващ интересите им по целия свят – Германската империя.

В началото на ХХ век, значим принос в развитието на геополитическата наука внасят немският политолог Карл Хаусхофер (5) и английският географ Хилфорд Макиндер (6). И двамата смятат, че светът се намира в състояние на постоянна нестабилност и го разглеждат като арена на борбата между двата водещи елемента на политиката – морската и континенталната сили. Макиндер лансира теорията за „Географската ос на историята”, която бързо го прави световно известен. Той разделя света на три части – на „осова област”, държави от т.нар. „вътрешен полукръг” (или „полумесец”) и държави от т.нар. „външен полукръг”. С термина „осова област” се обозначават вътрешните простори на Евразия, т.е. най-вече Русия. Големият „вътрешен полукръг” пък се формира от Германия, Австро-Унгария (става дума за 1904), Турция, Индия и Китай. Кам „външния полукръг” Макиндер причислява Великобритания, Южна Африка, Австралия, САЩ, Канада и Япония. Вътрешната или „осова област” той нарича „хартленд” (т.е. „сърце на света”), от битката за който се решава съдбата на планетата.

Впоследствие американският геополитик Никълъс Спикмън, оспорва теорията на Макиндер за „осовата област”, обявявайки, че централното място в тази ос не се заема от Русия, а от Америка (САЩ), която заема и централно положение в света, тъй като доминира едновременно в зоната на два океана – Атлантическия и Тихия (7).

И така, влиянието на географията върху политиката е несъмнено, дали обаче то е приоритетно в икономическото и социално развитие? Отговорът е по-скоро отрицателен. Защото основната роля тук принадлежи на съзидателната енергия на нацията и нейната способност за ръст. Там, където тази способност е слаба, слаб е и напредъкът (ако въобще го има). Това, разбира се, не остава незабелязано от учените. При съвместния анализ на външните (географски) и вътрешните (исторически и социални) фактори се получават резултати, способни да издържат и най-строгата научна критика. Защото държавата, както подчертава и немският географ Фридрих Ратцел (автор на появилата се през 1897 „Политическа география”), е жив организъм, обединяващ особеностите на народа и земята, на която този народ живее (8). Съвременните геополитици, и особено французинът Пиер Галуа, автор на фундаменталния труд „Геополитиката: източници на държавната мощ” (9), добавят още елементи на днешната геополитика, отнасяйки към тях освен географското положение, ландшафта, климата, числеността на населението и транспортните артерии, също притежаването на оръжия за масово поразяване, което ликвидира всички предимства или недостатъци на географското положение. Според Галуа, нов елемент на съвременната геополитика е и масовизацията на обществото, т.е. феномена на масовото човешко поведение.

Сред още по-новите геополитически теории си струва да обърнем внимание на мондиалисткия и многополюсния модел на разделяне на света. Така, мондиалисткият модел предполага разделянето на планетата на господстващ цивилизационен център на висоорганизираното пространство (Западният свят), на технологична зона, осигуряваща суровинните потребности на т.нар. „златен милиард” (Източна Европа, страните от ОНД, Близкия и Среден Изток, Югоизточна Азия, без Япония, и Южна Америка), и на бедна периферия, безполезна от гледна точка на гарантиране интересите на Запада (по-голямата част от Африка). Другият модел разглежда света като „многополюсен”. Негов автор е американският професор Саул Коен (8), според който идеалният световен ред се основава на динамичното равновесие. Като глобализацията на световната икономика обективно поддържа равновесието, всъщност тя е възможна само в условията на подобно равновесие.

Преди повече от век, когато в кабинетите на учените се ражда терминът „геополитика”, държавите разчитат най-вече на силата за защита на своите интереси. Независимо от всички успехи на дипломацията, гарант на всички сключени догови и споразумения си остава армията. През втората половина на ХX век окончателно кристализира и все по-ясно започна да се изявява една нова сила, преобразуваща облика на света – транснационалните корпорации. По правило, този тип индустриални гиганти се формират само в развитите, богати държави, които обаче не винаги са силни и във военно отношение. Много от тях например, представляват японския или германския капитал (военните бюджети на тези две страни са несъпоставими с аналогичния бюджет на САЩ). Укрепвайки позициите си в страните от т.нар. „Трети свят”, където те почти винаги са желани гости, транснационалните корпорации с мирни средства постигат почти същото, което в миналото държавите можеха да постигнат само със силата на оръжието – т.е. доминация в икономиката и определящо влияние върху политиката на съответните държави. Едновременно с това, транснационалните фирми олицетворяват и претворяват на практита идеите на глобализацията, максимално съответстващи на собствените им интереси.

С бързи темпове през последните години се оформя единно световно икономическо пространство. Пример в това отношение е Европейският съюз. Но и на него бе необходим повече от половин век за да стигне от локалните споразумения, предоставящи на съседните държани статута на най-облагодетелствана нация (Европейското обединение за въглища и стомана), до формиране на единни управляващи органи на континента – Европарламента и неговите институции. Днешна обединена Европа с нейната единна валута и прозрачни вътрешни граници е прообраз на онова, към което днес се стреми, а утре със сигурност ще постигне, мнозинството от човечеството.

Едно от ключовите понятия в геополитиката е това за националните интереси. То включва като един от основополагащите фактори географското положение. Наистина, територията, която обитава един народ е най-устойчивия параметър на неговото битие.

Каква е стратегическата прогноза за геополитическата картина на света през ХХІ век? Какво е мястото в нея на страните от Централна Азия и техните най-близки съседи? Отговорите на тези въпроси не просто са интереси, за нас, които живем тук, те са жизнено важни. Още повече, че според прогнозите на редица политолози и футуролози, ХХІ век ще бъде белязан от противопоставянето и сблъсъка не толкова между държавите, колкото между цивилизациите.

Първият, направил връзка между историческото развитие и развитието на цивилизациите, е руският учен Николай Данилевский, автор на нашумялата книга „Русия и Европа”, появила се през далечната 1868 (1). Според неговата теория, основни действащи лица на историческата сцена не са държавите или отделните народи, а културно-религиозните общности, които той нарича „културно-исторически типове” (впоследствие политолозите започват да използват термина „цивилизации”). През следващите години цивилизационната теория получава развитие в трудовете на немския философ Освалд Шпенглер, руския професор Константин Леонтиев, видните геополитици-евразийци Пьотр Савийцкий и Лев Гумильов. Но най-задълбочената и обосновка принадлежи на британеца Арнълд Тойнби във фундаменталния му труд „Изучаването на историята” (2). Там той подробно класифицира цивилизациите и формулира собствена теория за развитието им, която нарича „Предизвикателства и отговори”.

Сред съвременните геополитици следва да посочим професора от Харвардския университет Семюъл Хънтингтън, издал през 1993 фундаменталния труд „Сблъсъкът на цивилизациите”, в който аргументирано доказва, че основните източници на конфликтите през ХХІ век ще бъдат не икономиката или идеологията, а различията между цивилизациите. Според него, именно цивилизационният сблъсък ще бъде доминиращия фактор в световната политика.

Съставна част на геополитиката е военно-стратегическата теория, в която лесно може да се проследи влиянието на най-големите стратези от миналото: Макиавели, Клаузевиц, Молтке. Тук обаче най-забележима следа оставят двама адмирали – британецът Филип Коломб и американецът Алфред Маън. През 1890 Маън публикува изследването си „Влиянието на морската сила върху историята” (3), а годино по-късно Коломб издава книгата „Морската война” (4). Маън въвежда в научно обръщение понятието „крайбрежна нация” и подробно изследва проблема за това, как близостта на морето (океана) и изрязаната брегова линия влияят върху историята на крайбрежните народи. Пак той очертава една зона между 30-ия и 40-ия паралел, която нарича „конфликтна”. В тази зона, независимо от волята на конкретните политици, се сблъскват интересите на морската империя, контролираща океаните, и на могъщата сухопътна държава, опираща се на срединните простори на Евразия. Не е трудно да познаем в „морската империя” Великобритания, а в „сухопътната държава”, която и противостои – Русия. За да победи в този сблъсък, морската империя трябва да изтласка „континенталния” си съперник колкото се може по-навътре в дълбините на Евразия. Именно това се опитват да направят британците – поне дотогава, докато не се сблъскват с още по-мощен „континентален” геополитически съперник, атакуващ интересите им по целия свят – Германската империя.

В началото на ХХ век, значим принос в развитието на геополитическата наука внасят немският политолог Карл Хаусхофер (5) и английският географ Хилфорд Макиндер (6). И двамата смятат, че светът се намира в състояние на постоянна нестабилност и го разглеждат като арена на борбата между двата водещи елемента на политиката – морската и континенталната сили. Макиндер лансира теорията за „Географската ос на историята”, която бързо го прави световно известен. Той разделя света на три части – на „осова област”, държави от т.нар. „вътрешен полукръг” (или „полумесец”) и държави от т.нар. „външен полукръг”. С термина „осова област” се обозначават вътрешните простори на Евразия, т.е. най-вече Русия. Големият „вътрешен полукръг” пък се формира от Германия, Австро-Унгария (става дума за 1904), Турция, Индия и Китай. Кам „външния полукръг” Макиндер причислява Великобритания, Южна Африка, Австралия, САЩ, Канада и Япония. Вътрешната или „осова област” той нарича „хартленд” (т.е. „сърце на света”), от битката за който се решава съдбата на планетата.

Впоследствие американският геополитик Никълъс Спикмън, оспорва теорията на Макиндер за „осовата област”, обявявайки, че централното място в тази ос не се заема от Русия, а от Америка (САЩ), която заема и централно положение в света, тъй като доминира едновременно в зоната на два океана – Атлантическия и Тихия (7).

И така, влиянието на географията върху политиката е несъмнено, дали обаче то е приоритетно в икономическото и социално развитие? Отговорът е по-скоро отрицателен. Защото основната роля тук принадлежи на съзидателната енергия на нацията и нейната способност за ръст. Там, където тази способност е слаба, слаб е и напредъкът (ако въобще го има). Това, разбира се, не остава незабелязано от учените. При съвместния анализ на външните (географски) и вътрешните (исторически и социални) фактори се получават резултати, способни да издържат и най-строгата научна критика. Защото държавата, както подчертава и немският географ Фридрих Ратцел (автор на появилата се през 1897 „Политическа география”), е жив организъм, обединяващ особеностите на народа и земята, на която този народ живее (8). Съвременните геополитици, и особено французинът Пиер Галуа, автор на фундаменталния труд „Геополитиката: източници на държавната мощ” (9), добавят още елементи на днешната геополитика, отнасяйки към тях освен географското положение, ландшафта, климата, числеността на населението и транспортните артерии, също притежаването на оръжия за масово поразяване, което ликвидира всички предимства или недостатъци на географското положение. Според Галуа, нов елемент на съвременната геополитика е и масовизацията на обществото, т.е. феномена на масовото човешко поведение.

Сред още по-новите геополитически теории си струва да обърнем внимание на мондиалисткия и многополюсния модел на разделяне на света. Така, мондиалисткият модел предполага разделянето на планетата на господстващ цивилизационен център на висоорганизираното пространство (Западният свят), на технологична зона, осигуряваща суровинните потребности на т.нар. „златен милиард” (Източна Европа, страните от ОНД, Близкия и Среден Изток, Югоизточна Азия, без Япония, и Южна Америка), и на бедна периферия, безполезна от гледна точка на гарантиране интересите на Запада (по-голямата част от Африка). Другият модел разглежда света като „многополюсен”. Негов автор е американският професор Саул Коен (8), според който идеалният световен ред се основава на динамичното равновесие. Като глобализацията на световната икономика обективно поддържа равновесието, всъщност тя е възможна само в условията на подобно равновесие.

Страница 2

 

Нека сега стесним полето на разглежданото от нас географско пространство на земното кълбо до Централноазиатския регион, във времевия промеждутък от разпадането на Съветския съюз и образуването, върху развалините му, на нови независим държани, до днешния ден, когато тези страни, след като вече изминаха самостоятелно известен път, могат да сравнят желаното с действителността, включително с постиженията на другите държави, много от които са техни съседи. В тази връзка бих искал да обърна внимание на един симптоматичен детайл. На 30 август 2004 Би Би Си обяви за старта в изграждането на железопътна линия Термез-Мазари Шариф-Херат (Афганистан), която след това трябва да стигне до иранските пристанища Бендер-Абас и Чахбехар, разположени на брега на Персийския залив. Очоевидно е, че нестабилният, раздиран от вътрешни противоречия и превърнат в едно голямо маково поле, Афганистан пречеше на транспортните връзки на северните си съседи на юг, а на южните – на север. Днес тази нестабилност, малко по малко, се преодолява и скоро на афганистанска територия ще могат да се проектират и изграждат железопътни линии и тръбопроводи, по които петролът и газта от каспийските находища ще може да се доставя в Пакистан и Индия.

В съседен Узбекистан отдавна чакат подобна възможност. Истината е, че в много отношения независимостта завари държавите от Централна Азия (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан и Туркменистан) неподготвени. Впрочем, те просто нямаше как да са подготвени, тъй като по съветско време, съюзните републики бяха съставна част от СССР, изцяло подкрепяйки и подчинявайки се на Москва. Докато независимостта означава, освен всичко друго, многовариантност на връзките с външния свят. През последните петнайсетина години Централна Азия получи тази възможност.

Централна Азия е регион, който много добре се забелязва на картата на света. Площта му е 4 млн. кв.км, а населението – 55 млн. души. Той е естествен мост между Европа и държавите от Източна Азия, който днес се основава на железопътните и автомобилни магистрали. Като интензивността на използването му зависи само от добрата воля и предприемаческата инициатива на заинтересованите от това държави. Природните богатства на Централна Азия и, в частност, запасите от енергоносители, цветни и редки метали са толкова големи, че от тяхната ефективна разработка са заинтересовани еднакво и Китай, и Южна Корея, и Япония, и Индия, и Пакистан. Което вече даде на региона мощен стимул за развитие, привличайки в страните от него чуждестранни инвестиции за милиарди долари. И това е само началото. Дефицитът на енергоресурси на световните пазари бързо нараства, също толкова бързо нараства и добивът им в Казахстан, Туркменистан и Азербайджан.

Народите от Централна Азия са заинтересовани от стабилността и добросъседството, от грижливото съвместно използване на ограничените водни ресурси, както и от постепенното „отваряне” на границите и формирането на единно регионално икономическо пространство. В страните от региона тези цели се смятат за приоритетни в политиката, но постигането на повечето от тях си остава все още далечно. Руските интереси, които доскоро доминираха тук, сега си съперничат с тези на Китай, САЩ, Япония, а също на Иран и Турция (както и на мюсюлманския свят, като цяло) и съвсем не винаги успяват да се наложат над тях.

Москва все още разполага с добри позиции в Казахстан, Киргизстан и Таджикистан, докато Узбекистан и Туркменистан напоследък настояват за балансирани и равноправни отношения (и, по правило, ги постигат). Икономическите връзки, традиционно ориентирани към Русия, стават все по-многообразни, като ролята на Китай, Япония, Южна Корея, САЩ, ЕС, Турция и Иран в икономическия живот на региона бързо нараства и става все по-забележима.

Всички централноазиатски държави – членки на ОНД (т.нар. Общност на независимите държави), влизат и в Организацията за централноазиатско сътрудничество (ЦАС), в Организацията за икономическо сътрудничество (заедно с Иран, Пакистан и Турция), участват в програмата на НАТО „Партньорство за мир”, както и в Споразумението са партньорство и сътрудничество с ЕС. Четири от тях (с изключение на Туркменистан), заедно с Русия и Китай, участват в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Последната, както е известно, няма само антитерористична насоченост. Тя инициира взаимодействие и сътрудничество по най-широк кръг въпроси, включително създаването на съвместни предприятия в транспортната сфера, енергетиката, или добива на полезни изкопаеми. Така, след дългогодишен престой, отново започва строителството на водни електроцентрали (заедно с РАО „ ЕЭС России”) на реките Нарин и Вахш, като електроенергията ще се изнася на север за Казахстан и Русия, както и на юг – за Пакистан.

Активното участие в толкова различни международни организации е не просто мода, а преди всичко грижа за укрепване на собствената сигурност и бързото и максимално безболезнено прехвърляне на икономиката на пазарни релси. След събитията от 11 септември 2001 интересът на Запада към региона постоянно нараства. От няколко години САЩ имат военно присъствие в него (Узбекистан и Киргизстан им предоставиха първокласни военно-въздушни бази, макар че напоследък узбекския президент настоява за изтегляне на американците). Централна Азия стана активен участник в бързо променящият се световен ред. Коментирайки политиката на Вашингтон в региона, помощник-държавния секретар Елизабет Джоунс заяви в сенатския Комитет за международните отношения през декември 2001, че: „Когато операцията в Афганистан приключи, ние няма да се изтеглим от Централна Азия. Искаме да подкрепим централноазиатските държави в стремежа им да реформират своята икономика и общество, също както те ни подкрепиха във войната с тероризма” (11).

Страница 3

 

Завоят на икономиките на местните републики към пазара не стана бързо и едноврменно. Всяка от тях избра различен вариант на преход. Известно е, че Таджикистан например, претърпя огромни икономически загуби (както и загуба на международен авторитет) от гражданската война, която го отхвърли далеч назад. Узбекистан и Туркменистан пък предпочетоха етапния, „мек” прехода към пазарна икономика. Предолявайки трудния период на „шокова терапия”, днес далеч пред тях е Казахстан.

Реализираните в годините след обявяване на независимостта транспортни връзки между страните от Централна Азия и Китай, Иран, Турция, както и към грузинските черноморски пристанища, силно разшириха както възможностите на на републиките от региона да участват (и, донякъде, да управляват) в износа и вноса на товаропотоци, така и перспективите на международния транзит. На практика, днес не действат само маршрутите през Афганистан.Международната общност си спомни за Великия път на коприната, чиито керванни маршрути някога са минавали именно през нашия регион, свързвайки Китай с Европа. В рамките на опитите за неговото възраждане, китайската железопътна мрежа се съедини с казахстанската, а трукменската – с иранската. В същото време обаче, все още не може да се говори за формирането на сериозни товаропотоци (съпоставими с обема на товарите, минаващи през територията на Русия) по възстановените маршрути на Великия път на коприната. За целта, стоманените магистрали на Китай, държавите от Централна Азия, Южен Кавказ, Иран и Турция трябва да се трансформират в единна транспортна система, а транспортното, гранично и митническо законодателство на страните, осъществяващи транзита, да се сближи максимално. Тези маршрути трябва да станат привлекателни за товародателите, както по отношение на сроковета за доставка, така и на цената. В това отношение предстои огромна работа, тъй като Русия също се стреми да осигури най-благоприятни условия за товародателите (става дума за тези от Китай, Корея и Япония) като ускорено модернизира своята Транссибиртска жп магистрала, намалява тарифите, усилва охраната на товарите и т.н.

И така, толкова необходимите за Централна Азия транспортни пътища в западна посока, към пристанищата на Черно и Средиземно море, на изток – към пристанищата на Жълто и Южнокитайско море и на юг – към пристанищата на Персийския и Бенгалския залив, вече са задействани (макари все още по тях да не се превозват необходимите обеми товари). Това оказва изключително положително въздействие върху суверенитета на държавите от региона. Скоро Централна Азия ще се сдобие и с нова железопътна връзка с Китай. В същото време връзките на Таджикистан и Киргизстан с Каракорумското шосе отвориха пред автомобилния транспорт на двете държави изключително перспективното южно направление – към Пакистан, Индия и пристанищата на Бенгалския залив, като в същото време се отваря и пътят по суша на индийските стоки за Европа.

Мрежата от тръбопроводи на Централна Азия включва газовите магистрали, прехвърлящи природния газ на Узбекистан и Туркменистан на север (маршрутите Бухара-Урал и Централна Азия – Централна Русия), както и към другите страни от региона, а също петролопроводите, доставящи казахски петрол от Тенгиз към Централна Русия и нейното черноморско пристанище Новоросийск (12). Активното сътрудничество на газовите компании на Туркменистан и Узбекистан с руските им колеги, следва да се разглежда като сериозна подкрепа за Руската Федерация и нейния гигант „Газпром” в усвояването на европейските пазари (за целта само руският газ вече не е достатъчен). Но изключителен интерес към природния газ и петрола на Туркменистан проявяват също Пакистан и Индия. Към тези две страни скоро ще бъдат прокарани тръбопроводи, като те най-вероятно ще минат през територията на Афганистан. На свой ред, Китай силно се интересува от петролните залежи на Казахстан. Планира се, след по-малко от три години, двете страни да бъдат свързани от петролопровод, дълъг 2,9 хил.км, чиято пропусквателна способност се оценява на 40 млн.тона суров петрол годишно.

Така, в рамките на очертаващият се икономически подем, транспортният комплекс на Централна Азия, предлагащ качествени транзитни услуги на товародателите от Европа и Азия, става все по-търсен, като важен инструмент за интеграция на държавите от региона в световната икономика. На практика, вече е създаден трансевразийски маршрут, паралелен на Транссибирсакат железопътна магистрала, но минаващ на две хиляди километра, южно от нея. С него са свързани територии с обща площ над 10 хил.кв.км (централноазиатските държави, Западен Китай, Северна Индия, Северен Пакистан и Афганистан).

Естествено, страните от региона се конкурират помежду си (при това доста остро) за транзитните товаропотоци, като развиват собствените си транспортни системи, заобикаляйки територията на конкурента. В най-добра позиция е Казахстан, който разполага с най-обширна територия. Но истината е, че Великият път на коприната извежда на преден план, не конкуренцията, а сътрудничеството. Защото само сътрудничеството може да възроди този древен път и да го направи ефективен.

Икономическата модернизация на страните от Централна Азия, като цяло, се извършва под формата на синтез между традициите и съвременността. Правителствата на тези държави си поставят за цел да постигнат такива социални, икономически, политически и културни промени, които да гарантират бързия ръст на качеството на живот на населението и достойното му приобщаване към света. Така, ако Казахстан и Туркменистан слагат ударението върху добива на петрол и природен газ (през 2010 Казахстан планира да добива по 100 млн.т петрол годишно, а Туркменистан – 50 млн.т петрол и 120 млрд.куб.м газ), поставяйки подема на другите икономически отрасли в пряка зависимост от ръста в добива на енергоносители, то Узбекистан концентрира усилията си в преработката на памук, зеленчуци и плодове, както и в развитието на автомобилостроенето. Икономическият ръст в Киргизстан бе възобновен още през 1996, за което помогна сравнително бързо формиралата се пазарна инфраструктура, като оттогава икономиката нараства с 6% годишно. В Таджикистан, където спадът в производството бе най-голям (през 1996 то бе само 40% от това през 1991), ръстът на БВП започна през 1998. Ако в Киргизстан, под чертата на бедността, живеят 40% от населението, то в Таджикистан – 60%. Затова страните от Централна Азия се стремят да подобрят инвестиционния климат, за да ускорят развитието на частния сектор в икономиката си.

Страница 4

 

Икономическият ръст е фактор, който обективно съдейства на интеграционните процеси в региона, а работещата икономика, сама по себе си, е мощен фактор за стабилност. Днес интеграционните процеси преобладават над дезинтеграционните, а взаимодействието и сътрудничеството носят все по-видими резултати. В същото време има още много да се желае за формирането на наистина ефективно единно икономическо пространство на Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан (макар че договорът за създаването му беше подписан още през 1994) и в това отношение ситуацията съвсем не е безоблачна. Въпреки това, лидерите на централноазиатските държави не поставят по съмнение ползата за региона от създаването на такова единно икономическо и транспортно пространство с общ пазар, единна външна политика, единен митнически и данъчен контрол, както и с обща система за сигурност.

Още Макиндер (13) отбелязва големия потенциал на нашия регион, като съставна част на т.нар. „хартленд” (т.е. отдалечената от океаните континентална част на Евразия). Той, в частност, твърди, че този обширен икономически свят е „самодостатъчен”, благодарение на своите напоявани площи, раждащи пшеница, памук, зеленчуци и плодове, както и благодарение на своите енергоресурси, цветни и редки метали, и може успешно да се развива дори и далеч от океанската търговия. Сухопътният транспорт и на първо място железниците и тръбопроводите, напълно осигуряват икономическите му връзки със съседите и останалия свят. Изводът на Макиндер, че „ който контролира Хартленда, контролира Евразия, а който контролира Евразия, контролира света” е валиден за периода, когато е бил направен. Само че Макиндер не е предвидил такъв вариант на развитие, при който Централна Азия ще се управлява от самата Централна Азия, в лицето петте съставляващи я независими държави. Впрочем, подобно развитие действително е било трудно да се предвиди тогава. Днес интересите на тези пет републики тясно се преплитат не само с интересите на непосредствените им съседи – Русия, Китай, Иран, Турция, Индия и Пакистан, но и на по-отдалечени, но не по-малко влиятелни, в международен план, държави: САЩ, страните от ЕС, Япония, Южна Корея.

Анализаторите, песимистично прогнозиращи, че ХХІ век ще бъде столетие на цивилизационни сблъсъци, едва ли са предполагали, че международният тероризъм ще се превърне в толкова страшна, коварна и непредсказуема сила, способна да влияе върху политиката на водещите държави в света. След 11 септември 2001 международният тероризъм се обозначи като основния дестабилизиращ фактор в най-новата човешка история. След атаката срещу САЩ, последваха серия от ужасяващи самоубийствени нападения в Русия, Испания, Великобритания, Турция, Израел, Ирак, Афганистан и т.н.. Световната общност бе изправена пред нова заплаха и трябваше да се заеме с изучаването на нейните корени и среда, опитвайки да стигне от изпълнителите до манипулаторите, т.е. от „куклите” до „кукловодите”. Това обаче се оказа твърде сложно.

Противопоставянето на международния тероризъм е най-важния аспект на геополитическата ситуация в Централна Азия. Сътрудничеството в тази област както между страните в региона, така и с водещите световни държави става все по-конструктивно. Военното присъствие на САЩ в Киргизстан и Узбекистан и на Русия в Казахстан, Киргизстан, Таджикистан е гарант за стабилност, която вероятно ще бъде необходима поне дотогава, докато самите държави от региона не формират дееспособни сили за бързо реагиране. Очертаващият се икономическо подем в регона, на практика, неутрализира опасността от междуетнически конфликти, но заплахата от страна на радикалните ислямски движения си остава съвсем реална.

Съединените щати все повече осъзнават, че съдействието за икономическия ръст в Централна Азия съдейства за политическата стабилност на региона и може да стане ефективен отговор на проникването и влиянието на радикалния ислямизъм. В Централна Азия активно действа американската Експортно-импортна банка, Корпорацията на чуждестранните частни инвеститори и Агенцията за търговия и развитие. Всички те стимулират и подкрепят участието на американските компании в модернизацията на инфраструктурата в сферата на железопътния и въздушен транспорт, енергоснабдяването и телекомуникационните мрежи, или в изграждането на петроло- и газопроводи. САЩ подкрепят пазарните реформи в икономиката, както и проектите за регионално сътрудничество. Вашингтон демонстрира особена активност в подкрепата за процесите на демократизация и развитие на гражданското общество и помощта за местните демократични институции, особено за средствата за масова информация.

Сътрудничеството между страните от региона и САЩ придобива все по-многостранен характер. Като от особено значение са проблемите на глобалната и регионална сигурност, борбата с международния тероризъм, взаимодействието в сферата на конверсията на военната индустрия и неразпространяването на оръжие за масово поразяване, ядрените технологии, както и сътрудничеството в рамките на програмата на НАТО „Партньорство за мир”. Антитерористичният вектор на американската външна политика не пречи за подкрепата, която САЩ оказват на държавите от региона, укрепващи пазарната икономика и демократичните си институции. За Централна Азия, като цяло, е особено важно, страните от региона да градят отношенията си със САЩ на основата, най-вече, на общорегионалните интереси.

На свой ред Русия, която заема огромна част от територията на Евразия, представлява свързващия мост между Запада и Изтока на суперконтинента. Това позволява на Москва да осъществява геостратегическите си маневри достатъчно гъвкаво и мащабно. Както е известно, Руската Федерация се придържа към концепцията за многополюсния свят, смятайки себе си за един от неговите силови полюси. След разпадането на Съветския съюз, тя все още не си е изработила нова национална идея, нейното окончателно изкристализиране тепърва предстои. В своята централноазиатска стратегия Русия отново отделя специално внимание на афганистанския въпрос. На Москва е необходим стабилен и предсказуем Афганистан, демонстриращ лоялно поведение към световната общност, без многобройните бази, подготвящи терористи за всички горещи точки на планетата, включително и за Чечения, без огромните макови плантации и лабораториите, преработващи суровия опиум в хероин. Страните от Централна Азия и САЩ се стремят към същото. Подобно съвпадение в позициите създава надеждни основи за сътрудничество и съвместно противодействие на международния тероризъм и международния наркобизнес.

Русия трябваше да се примири с растящото присъствие на Запада в икономиката на Централна Азия и неговия ангажимент към сигурността на региона, включително и чрез пряко военно присъствие в него. От друга страна, руското военно присъствие в Таджикистан, Киргизстан и Казахстан вероятно ще бъде продължително, тъй като устройва и въпросните държави. А Западът се съобразява с интересите на Москва в Централна Азия.

В последно време в региона се разширява присъствието на най-големите руски компании – Газпром, РАО „ЕЭС” и др. Така, споразумението между Газпром и Туркменистан за срок от 20 години, гарантира на Ашхабад по 5 млрд. долара годишно. Москва се споразумя с Астана за съвместната разработка на редица газови находища в Казахстан. Възобновява се и строителството на водните електроцентрали на реките Нарин и Вахш, чиито енергиен потенциал е много голям. Бързо нараства и броят на съвместните предприятия и проекти. Руснаците активно търсят партньорство с Китай (в рамките на ШОС) и Иран, разглеждайки ги като традиционни противници на атлантизма. В същото време обаче, тя все по-често действа заедно с атлантическия свят и по редица въпроси сближава позицията си с тази на НАТО. Мнозина анализатори смятат, че ако Москва помогне за ускоряване на интеграционните процеси в Централна Азия, влиянието и авторитетът и в региона само ще нарастнат. Докато, ако се ограничи единствено с ролята на наблюдател, предоставяйки инициативата на САЩ и техните съюзници, влиянието и ще спадне драстично.

Страница 5

 

Междувременно Китай създаде през последните години редица големи аналитични центрове, изучаващи новите независими държави от Централна Азия. Смята се, че през 2020 (или дори преди това) БНП на тази стремително прогресираща велика държава с относително скромни военни разходи, ще надмине този на САЩ. Китай отдавна произвежда над 100 млн. тона стомана годишно и само за десет години построи една от най-големите водни електроцентрали в света на река Янцзъ. Интензивното развитие позволява решаването на проблема със заетостта, който винаги е стоял остро пред тази свръхнаселена страна. Естествено, китайците са готови да участват активно в „усвояването” на рядконаселените простори на съседните държави – Русия, Монголия, или Казахстан, където гъстотата на населението е 20-30 пъти по-ниска отколкото в Китай. В Казахстан вече работят десетки хиляди китайци, а в големите градове на страната има цели китайски квартали.

Пекин демонстрира повишен интерес към суровинните отрасли на централноазиатските икономики, стремейки се да пласира в страните от региона евтините си и достатъчно качествени потребителски стоки. Постояннно разширявайки външната си търговия, Китай се стреми да активизира максимално регионалните транспортни комуникации за транзита на свои стоки към Европа, както и да минимизира разходите в тази сфера. Затова Пекин смята възраждането на Великия път на коприната за първостепенна задача, чието решаване ще повиши конкурентноспособността на стоките му. След като се сдоби с железопътна връзка с Казахстан и обедини собствените си автомагистрали с шосейната мрежа на Казахстан, Киргизстан и Таджикистан, Китай стартира изграждането на автомагистралата Ош-Кашгар, което ще гарантира оптимална връзка на западните му региони с Европа и Близкия изток. Паралелно на магистралата, ще бъде изградена и жп линия, което би намалило зависимостта на Китай от руските железопътни магистрали в сухопътната връзка с Европа. Естествено, Пекин се надява, че новите транспортни маршрути за Европа ще минават през територии, където сигурността и стабилността са гарантирани.

Китай вече няма гранични спорове нито с Русия, нито с държавите от Централна Азия. Военният натиск срещу страната от север изчезна, а независимите централноазиатски републики не представляват заплаха за Пекин, което създава благоприятни условия за развитието на източните китайски региони и, в частност, за Синцзян-Уйгурския автономен район. В рамките на ШОС Пекин подкрепя републиките от региона в стремежа им да гарантират своята сигурност.

Китай определено не е привърженик на американското военно присъствие в този пограничен за него регион, и вижда в укрепването на позициите на САЩ определена заплаха за себе си. В същото време китайците не желаят и възстановяването на предишното влияние на Москва и биха искали да изолират Синцзян-Уйгурския автономен район от влиянието на фундаментализма и пантюркистките идеи. В областта на икономическото сътрудничество, Китай се опитва да формира максимално благоприятна среда за собствените си компании. Прогресивно нарастват китайските инвестиции в разработката на казахстанските петролни находища. Планира се свързването им чрез голям тръбопровод, със западните райони на Китай. Геополитическите интереси на Пекин в Централна Азия са стабилни, последователни и дългосрочни. Установявайки партньорски отношения с Русия в региона, Китай вижда в тях още един фактор за стабилността на северозападните си граници.

Що се отнася до Иран, той бързо съумя да установи добри политически и икономически отношения с всички нови страни от региона, като моментално се опита да окаже върху тях и определен идеологически натиск, усилено пропагандирайки своята версия на исляма. Иранската формула за ислямската държава обаче, не намери благодатна почва в държавите от Централна Азия. И след като го осъзна, Техеран се ориентира към изграждане на отношенията с тях на чисто прагматична основа, което напълно устройва и самите постсъветски републики, тъй като през Иран минава пътят за Персийския залив, като едно от продълженията на Великия път на коприната. В максимално кратки срокове бе изградена и пусната в експлоатация още през 1996 железопътната линия Мешхед-Теджен-Серахе, която свърза железопътната мрежа на Туркменистан с иранската. Силната заинтересованост на централноазиатските страни от морските терминали на брега на Персийския залив, дава на Техеран допълнителни аргументи да остоява своите интереси в региона. А развиващото се сътрудничество с държавите от него (особени с Туркменистан) позволява да бъдат смекчени последиците от международната изолация на Иран, за която настояват САЩ. Укрепвайки влиянието си, Техеран се съпротивлява на укрепването на американските позиции в тази част на света, която доскоро бе затворена за тях. Тази иранска позиция се подкрепя от Русия, Индия и Китай. Ще припомня и, че по инициатива на Техеран бе създадена Организацията за икономическо сътрудничество, обединяваща всички централноазиатски държави, Азербайджан, Турция, Пакистан, както и Организацията за сътрудничество на каспийските държави.

Непосредствено след 1991 Турция питаеше определени надежди, че новите независими държави от региона ще се ориентират към нейния модел на държавно устройство, което ще и даде възможност да установи икономически и политически „патронаж” над тях. Известно е, че Западът традиционно смята Турция за щит срещу ислямския фундаментализъм. Светският път, избран от Анкара не без влиянието на Европа, където днес живеят и работят милиони турци, доказа своята жизнеспособност. При това етническата, културна и езикова близост между Турция и централназиатските републики също създаваше благоприятни предпоставки за утвърждаване на геополитическите интереси на Анкара в региона. Въпреки това, надеждите и за лидиращи позиции в тюркоезичния свят скоро бяха разсеяни и, заместени от здравия прагматизъм.

Сферата на турското проникване в региона е най-вече леката промишленост (текстилна и шивашка), в която бяха създадени много съвместни предприятия, както и транспортните комуникации и туризма – през Турция Великият път на коприната стига до Южна Европа (проектът ТРАСЕКА – т.е. транспортният коридор Европа-Кавказ-Азия). В същото време, в Централна Азия се очертава доста остро турско-иранско съперничество, тъй като Анкара и Техеран представляват противоположни модели на държавно устройство. Освен това, от средата на ХХ век насам Турция е опорна точка на САЩ и Анкара помага на Вашингтон да реализира интересите си в Близкия и Среден изток. През 1992 стартира транслацията на програми на турската телевизия за държавите от Централна Азия, а в турските университети днес се обучават хиляди студенти от Азербайджан, Казахстан, Узбекистан, Киргизстан. Общата стойност на оказваната от Анкара техническа и хуманитарна помощ за държавите от региона надминава 1,2 млрд. долара.

Върху политиката на Пакистан в Централна Азия, чиито непосредствен съсед е тази страна, сериозно влияние оказва традиционното противопоставяне с Индия, свръзано с неразрешените териториални спорове, които неведнъж са водили до кърави въоръжени конфликти. И Пакистан, и Индия, де-факто, са ядрени държави. И съвсем разбираемо е, че републиките от Централна Азия биха искали конфликтите между тях да бъдат решени по мирен път и на целия индийски субконтинент се наложат мира и сътрудничеството. Религиозната и културна общност с Пакистан на можа да направи страните от региона негов съюзник в този сложен въпрос. Всички централноазиатски държави са заинтересовани от това Индия да възстанови сухопътния си транзит за Европа през Пакистан, Афганистан и Централна Азия (днес това става през Иран, Каспийско море и Русия).

Във връзките си с Централна Азия Пакистан поставя ударението върху сътрудничеството в развитието на транспортната инфраструктура и телекомуникациите и създаването на съвместни предприятия. В Исламабад са наясно, че за по-нататъшното успешна разширяване на контактите със страните от региона е необходимо отново да се задействат автомобилните маршрути през Афганистан и в най-кратки срокове да бъде изградена железопътна линия. Транспортните комуникации обаче, могат да функционират нормално само в стабилна страна. Като съюзник на Вашингтон във войната с тероризма, Исламабад прави доста за стабилизирането на ситуацията в Афганистан. В самия Пакистан обаче, все още действат нелегални лагери, подготвящи терористи за Ирак и Чечения, спонсорирани от международния тероризъм. Впрочем, самият Пакистан също е обект на техните атаки. Армията му опитва да се справи с това зло, но действията и не са достатъчно ефективни.

Страница 6

 

На свой ред, Индия вижда в страните от Централна Азия естествени партньори за политическо (съвместна сигурност) и икономическо сътрудничество и не желае те да заемат пропакистанска позиция. Когато, през 1996, на власт в Афганистан дойде движението „Талибан”, Делхи, Москва и Техеран обединиха позициите си по афганистанския въпрос, обявявайки се против талибаните, спонсорирани от Пакистан. Осве това, Индия би искала централноазиатските страни да я подкрепят по въпроса за Кашмир. Тоест, в Централна Азия се сблъскват геополитическите интереси не само на световните държави, но и на съседните страни: Турция, Иран, Пакистан и Индия.

Япония, като втората по индустриална мощ държава в света, изнасяща огромно количество стоки и промишлени технологии, не по-малко настойчиво, макар и дискретно, укрепва присъствието си в Централна Азия. Както е известно, тази страна се специализира в производството на високотехнологични изделия (електроника, телекомуникации, машиностроене и автомобилостроене) и е заинтересована от политическата и социална стабилност и бързото развитие на страните от региона (и, особено, на добива на енергоносители и суровини, доколкото Япония е най-големия в света вносител на суровини). Затова Токио се стреми към по-бързото включване на централноазиатските постсъветски републики в глобалния стокообмен, включително и чрез възраждането на Великия път на коприната или чрез изграждането на нови транспортни връзки на страните от региона с пристанищата на Индийския океан и Средиземно море. За целта японците предоставиха големи заеми на Узбекистан (1,6 млрд. долара), Казахстан, Киргизстан, Туркменистан. Голяма е и японската държавна финансова подкрепа. Така, през 1995-2001 Узбекистан получи 312 млн. долара, Киргизстан – 241 млн. долара, Казастан – 222 млн. долара. Между другото, не по-малък интерес проявява Токио и към модернизирането на Транссибирската жп линия, която е най-краткият път за японските стоки към Европа. В частност, японските фирми проучват възможността за изграждането на железопътна линия през остров Сахалин към континента. Япония би искала Централна Азия да се превърне в регион, възприемчив за икономическия динамизъм на източноазиатските „тигри”. Засега обаче, обемът на търговията и с републиките от региона не е голям. Не са много и съвместните предприятия с японско участие (в Узбуекистан през 2005 например, те бяха само десет). Транзитът на японски стоки, през Китай, за Европа струва скъпо, което се отразява негативно върху използването на централноазиатските транспортни коридори от Токио.

Европейският съюз следва по отношение на Централна Азия политика, отчитаща интересите на САЩ, Русия, Китай, Индия или Япония без да влиза в конфликт с тях. ЕС сключи договори за партньорство и сътрудничество с всички страни от региона. През 1999 Европарламентът прие резолюция „За стратегията на ЕС за развитие на отношенията с независимите държави от Централна Азия”, където, в частност, се подчертава, че успешното развитие на демокрацията в тези страни е изключително важно за Брюксел. В същото време, в ЕС са наясно, че изкуственото култивиране на западния тип демокрация в региона е невъзможно, както и, че за създаването на благоприятни условия това да стане е необходимо време. Брюксел оказва практическа помощ в борбата с наркотрафика, за преодоляване на крайнонеблагоприятната екологична ситуация в района на Аралско море, както и за справяне с дефицита от питейна вода, и е заинтересован от ускоряването на интеграционните процеси в Централна Азия. Проектът ТРАСЕКА е дело именно на ЕС и съюзът продължава да го подкрепя със сериозни инвестиции за модернизацията на железопътните линии и шосетата, възраждащи Великия път на коприната.

Независимостта, която републиките от Централна Азия получиха през 1991, вече започва да носи плодове. Тези страни постепенно придобиват собствена физиономия, свой специфичен почерк във вътрешното си устройство и своята външна политика. Световната общност им оказва подкрепата си за реформиране на националната икономика и излизане на световните пазари. Именно с тази цел се възражда и Великият път на коприната, който на практика се превръща в още един гарант за суверенитета на държавите от региона, сякаш отново разкривайки пред тях всичките четири страни на света.

Бележки:

1. Данилевский Н.Я., Россия и Европа. СПб., 1995.

2. Тойнби А.Дж., Постижении истории, М., Прогресс, 1991.

3. Mahan A.T., The Influence of Sea Power upon History, 1660-1805, Abridged ed. Englewood Cliffs, NJ, Prentice Hall, 1980.

4. Colomb P.H., Naval Warfare: It’s Ruling Principles and Practice Historically Treated. 2d ed. London. W.H.Allen & Co., Limited, 1895.

5. Виж: Haushofer K., Bausteine zur Geopolitik. Berlin, 1928.

6. Виж: Mackinder H., Geographical Pivot of History // Geographical Journal, 1904.

7. Виж: Spykman N. America’s Strategy in World Politics. NY: Harscourt, Brace & Co, 1942.

8. Виж: Ratzel F. Politische Geographie. Einleitung. Leipzig, 1897.

9. Виж: Gaullois P.M. Geopolitique. Les vois de la puissance. Paris, 1990

10. Виж: Cohen S.B. Geography and Politics in a Divided World, NY, 1963

11. Центральная Азия: геоэкономика, геополитика, безопасность/ Редколл.: Р.М. Алимов, Ш.Р. Арифханов и др. Т., Шарк, стр.14.

12. Виж: Жильцов С.С., Зоин И.С., Ушков А.М. Геополитика Каспийското региона. М. Международные отношения, 2003. стр.153.

13. Виж: Макиндер Х. Геграфическая ось истории // Элементы, 1996, №7, С.26-31.

* Авторът е анализатор в Центъра за стратегически изследвания в Ташкент, Узбекистан, автор на няколко книги по геополитика.

{rt}

Поръчай онлайн бр.5-6 2024