13
Пет, Дек
9 Нови статии

Реалните проблеми на петролния пазар

брой1 2006
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Смята се, че потребностите на човечеството от петрол не могат да бъдат удовлетворени, както и, че фаталният разрив между търсенето и предлагането на петрол е неминуем. С ръста на икономиките на Европа, Япония и редица „развиващи се” държави и съпътстващият го ръст на потребностите им от петрол, този разрив ще се увеличава все повече. САЩ ще стават все по-зависими от добрата воля на близкоизточните износители, които пък ще са все по-изкушени да се възползват от своето „петролно оръжие” за да ерозират американската икономика. Америка ще продължи да преживява петролна криза, докато не увеличи рязко собствения си петролен добив (каквато тенденция се наблюдава напоследък), или пък докато други страни, като Русия например, не започнат интензивно да експлоатират неотдавна откритите си петролни залежи.

Много често обаче, онова, което се смята за общоизвестно, се оказва невярно. Всъщност, петролна криза, разбирана като драматичен разрив между търсенето и предлагането, няма и никога не е имало. Освен това Близкият изток не разполага и никога не е разполагал с „петролна бомба”. Що се отнася до темповете, с които ще нараства руският петролен добив, те безспорно са важни, но не са от принципно значение. Накрая, темповете на икономически ръст в САЩ, Европа, Япония, или където и да било другаде, не оказват влияние нито върху стабилността на петролните доставки, нито върху цените.

С реалния проблем в петролната сфера светът се сблъска още след 1970. Неговата същност се определя от безпрецедентния, макар и нелеп, монопол, създаден от повечето близкоизточни петролни държави с формирането на ОПЕК. Спецификата на тази организация е, че членовете и координират действията си с цел да бъдат ограничени петролните доставки и по този начин да си гарантират по-високи цени. Днес цените на петрола за завишени от участничките в ОПЕК до степен, която е вредна дори за собствените им интереси. Нивото на добива, който тези страни са установили по метода на пробите и грешките, е неустойчиво. Истината е, че ОПЕК вреди на световната икономика, но не защото е оръдие на някакъв зловещ заговор, а просто защото неговите членове нямат друг избор.

През последните години съвкупната икономическа мощ на групата държави-членки на ОПЕК бавно спада. Не мисля обаче, че в скоро време тя ще изчезне напълно. През 1979, 2003 и 2005 страните страните-вносителки на петрол отстъпиха публично и безусловно пред натиска на този картел. При това не съм сигурен, че те са били наясно с истинските последици от това си поведение.

За да осъзнаем вредата, която продължава да нанася съществуването на ОПЕК, трябва да анализираме мита за разрива между търсенето и предлагането на петрол, както и този за прословутото „петролно оръжие”. Ако го направим, ще разберем, че повечето проблеми на световния петролен пазар призлизат от самия факт, че подобен картел съществува и провежда толкова късогледа политика. Определен принос има, разбира се, и неспособността на страните-вносителки да се възползват от наличните възможности за отслабване позициите на ОПЕК.

Вярно ли е, че „петролът свършва”?

Петролът не е единственият енергоносител, за който се смята, че запасите му всеки момент ще се изчерпат. Още преди 1800, Европа почти по същия начин се е вълнувала от възможността да се изчерпат запасите от въглища, считани по онова време за основа на икономическата мощ. Въгледобивът в Европа достигна върха си към 1913, но днес той е нищожно малък. Нима това е последица от изчерпването на въглищните запаси? Едва ли. В недрата на Европа все още има милиарди тонове въглища. Но дори и на цени, изцяло покриващи разходите по добива им, за тези въглища просто няма търсене. Затова те са безполезни и обречени да си останат в недрата на Стария свят.

Тоест, взето само за себе си, без оглед на търсенето и разходите за добиването им, количеството полезни изкопаеми няма особено значение.

Първата прогноза за скорошното изчерпване на петролните запаси прави главният геолог на щата Охайо Стронг Нюбъри още през 1875. Оттогава насам рядко е минавало десетилетие, в което някой да не бие тревога по този повод. Така, през 1973 Джеймс Ейкинс, анализатор на американския Държавен департамент и ключов фактор в тогавашната американска политика в петролния сектор, издаде книгата си „Петролната криза”, в която призова за увеличаване на добива на петрол на територията на САЩ и подобряване на отношенията с петролните държави от Близкия изток. През 1979 президентът Джими Картър повтори публично оценките на ЦРУ, обявявайки, че „петролът свършва в целия свят”. През 2003 „Ню Йорк Таймс” отпечата материал с тревожното заглавие „Очаква се, че петролните запаси ще бъдат изчерпани през следващите няколко десетилетия”. Според прогнозата на Международната енергийна агенция (International Energy Agency), занапред добивът на петрол ще продължи на нараства само в района на Персийския залив (и то само до 2030), докато в останалите петролни зони той ще започне да спада.


 

Тези апокалиптични предсказания, по правило, се оказват неверни. През 2003 световният добив на петрол беше 4,4 хиляди пъти по-висок, отколкото по времето на Нюбъри, а цената на барел бе по-ниска. Световните запаси и обемът на добива (дори ако не вземаме предвид Близкия изток) днес са значително по-високи, отколкото е предвиждал Ейкинс преди 30 години. А от времето, когато Картър обяви на света, че „петролът свършва”, производството му е нарастнало с 25%. При това износът на петрол от Близкия изток стигна върха си още през 1976-1977.

Истинската петролна криза

Истинската „криза”, или ако искате - действително преломното събитие в тази сфера (както и да го квалифицираме), се случи през 1973-1974, когато десетина страни, повечето от които са разположени в Близкия изток, взеха съгласувано решение за съкращаване на петролния добив. Оттогава насам, те постоянно практикуват налагането на ограничения върху обемите на добивания петрол. Тоест, те съзнателно „притвориха” източника на най-евтиния петрол в света за да вдигнат цената му и така да увеличат собствените си печалби. Последиците от тази политика заставиха големите държави – потребителни на петрол, да предприемат редица важни стъпки. Както отбелязва в редакционната си статия от 2003 „Ню Йорк Таймс”: „от времената на петролното ембарго през 1973, всеки американски президент, като започнем от Ричард Никсън, обещаваше да ограничи огромните потребности на САЩ от внос на петрол, инвестирайки средства за откриването на алтернативни източници на енергия”. Само малцина измежду сътрудниците на сменящите се американски администрации не бяха съгласни с тезата на Картър за изчерпването на петролните запаси и наличието на задълбочаващ се енергиен разрив. Затова всяко следващо правителство на САЩ лансираше широк спектър от мерки в областта на енергийната политика, обосновавайки и съответните държавни разходи за осъществяването им.

Така, по времето на Картър, Белият дом наложи приемането на закони, забраняващи използването на природен газ за производството на електроенергия, макар че запасите от природен газ са огромни и използването му в електроенергетиката е далеч по-екологично, отколкото това на петролни продукти или пък на въглища.

Вместо това, различните администраци в Белия дом упорито прокарваха в Конгреса данъчни кредити и субсидии за създаването и използването на синтетично гориво и за увеличаване употребата на каменните въглища в електроенергетиката. Неотдавна Данъчната служба на САШ (Internal Revenue Service) призна, че кредитната линия, предназначена да „разпределя” по 20 млрд. долара годишно за подкрепа на производството на новото синтетично гориво, получавано чрез смесването на мазут и въглищен прах, продължава да действа. Лансираният от правителството на Буш-младши „Енергиен закон” (Energy Bill), известен още като „енергийното барбекю”, пък създава нова разновидност на държавна субсидия, а като последица - огромен брой нови лобистки групи, както и нови работни места – т.е. всичко онова, което в бъдеще ще бъде горещо защитавано като положителен резултат от правителствената политика в тази сфера. Защото, колкото по-разточителен е един закон, толкова повече са привържениците му.

От времето на Никсън до ден днешен, всички американски правителства разглеждат енергийната сфера и петрола като обекти, нуждаещи се от управление с политически средства. Никой не се опитва да анализира проблема през призмата на ценовия механизъм. През цялото време, произвежданият петрол все „не достигаше” – а това, както твърдяха всички, е прекалено сложен проблем за да се решава с чисто икономически (т.е. пазарни) механизми.

Кога ще се изчерпат запасите от петрол?

Ето един въпрос, който може да се чуе много често: „Кога ще спрат световните доставки на петрол?”. А най-адекватният отговор, според мен, е: „Никога”. Съревнованието между оскъдната природа и вечно търсещият човешки разум не спира още от времето, когато хората започват да ползват полезните изкопаеми. Залог в тази игра са цените на въпросните ресурси и следва да признаем, че засега човечеството печели с много точки пред природата.

Мнозина апокалиптично настроени анализатори обаче, базирайки се на непрекъснато растящите цени на петрола на световния пазар, не спират да ни напомнят, че: „сегашното положение не може да продължава още дълго”. И те биха били прави, ако на световния пазар действаха множество независими един от друг доставчици. Но истината е, че там доминира един монополен доставчик и високите центи, сами по себе си, не означават нищо. За да си изясним, какво точно се случва, нека преди това се спрем на особеностите на икономиката на полезните изкопаеми.


 

Известно е, че минералните суровини се извличат от запасите, скрити в недрата на Земята. Тези запаси включват установените залежи от полезни изкопаеми, чието разработване със сигурност би донесло печалби на онзи, който се заеме с него. И така, изчерпани ли са запасите от петрол? Наистина ли търсенето им става все по-трудно? Общоприетният отговор на тези въпросе е: „да, разбира се”. Само че това широко разпространено мнение е погрешно. Запасите от минерални суровини са не само природен дар, но и резултат от определени инвестиции. Без предварителен анализ и прогноза на печалбата и обема на добива на съответната суровина никой не би взел решение за пробиването на поредния петролен кладенец и последващата му експлоатация. Освен това, тъй като добивът от всеки кладенец спада с падането на налягането, с течение на времето експлоатацията му става все по-скъпа. А когато разходите по добива на петрол от конкретния кладенец станат нерентабилни, той престава да се използва – колкото и петрол да е останал в него, добивът му не покрива разходите при конкретните цени и използвани технологии. Доказаните запаси от петрол представляват кумулативна оценка на онова количество суровина, което може да се добие с печалба от определен брой петролни кладенци, но не и оценка на вероятното количество петрол, съдържащо се в недрата им. В САЩ и някои други държави обемът на доказаното количество петрол се изчислява като планиран кумулативен добив от работещите или готови да заработят кладенци. В други страни, където се използват други методики на изчисляване на запасите, съответните данни често нямат никаква стойност.

Вероятните запаси, в най-добрия случай (например, използвайки методиката, възприета от Геоложката служба на САЩ), представляват оценка на съвкупния възможен добив в конкретния регион. При това този съвкупен възможен добив се определя от количеството петрол, което би могло да се добие във въпросния регион за всички години, през които се експлоатират действащите и новите кладенци, при съвременното състояние на технологията и геофизическите знания и при цени, актуални за момента, когато е била изготвена съответната прогноза.

Има ли достоверно знание?

За разлика от доказаните и вероятните запаси, величината на „известните запаси” не може да се приеме като адекватна оценка на количеството петрол, което потенциално би могло да бъде добито.

За да прогнозираме достатъчно точно запасите от петрол, би трябвало не по-малко точно да предскажем бъдещото развитие на науката и технологиите в тази сфера. Тоест, за да знаем, какви точно са запасите, трябва да сме наясно какво точно бъдеще ни чака. Само че никой не може да предскаже бъдещето. Концепцията за изчерпването на петролните запаси е толкова разпространена, просто защото ни се струва очевидна. Нека си представим някакъв обем от запаси, от които в продължение на редица години се извършва определен добив. Изводът е съвършено ясен: запасите постепенно намаляват и неизбежно идва момент, когато те свършват. Петролът, намиращ се под земята, става все по-ценна суровина, толкова по-ценна, че възниква и прословутият разрив – между онова количество петрол, което ни е необходимо и това, което можем да извлечем от ограничените залежи. Цивилизацията вече не може да зависи от петрола, т.е. следва да се предприемат спешни мерки за освобождаването и от петролната зависимост.

Петролът действително свършва – в определени региони и в определено време. Така, добивът на петрол в Апалачите, в САЩ, стига своя максимум още през 1900, а в Тексас – през 1972. Само че, в глобален аспект, концепцията за изчерпването на петрола никога не е била вярна. През 1970 доказаните запаси от петрол в страните извън ОПЕК е била 200 млрд. барела. Но през следващите 35 години същите тези страни са добили около 470 млрд. барела, а днешните им запаси се оценяват на 209 млрд. барела.

Компаниите, занимаващи се с добив на петрол, поддържат темп на експлоатация на петролните запаси, равняващ се на 7% годишно, след което извеждат от експлоатация изчерпаните кладенци и въвеждат нови. В началото на този период, страните от ОПЕК са разполагали със запаси от 412 млрд. барела. За последните 35 години те са добили около 310 млрд. барела. Днешните им запаси се оценяват на 819 млрд. барела, но е ясно, че всъщност те са много по-големи от онова, което страните-членки на ОПЕК са добили през всичките тези години. Само Саудитска Арабия разполага със 80 петролни находища, от които само девет са действащи. Разбира се, там има и множество други находища – проучени, или все още неизвестни. Впрочем, Саудитска Арабия съзнателно не влага големи средства за установяване и разработване на нови находища именно защото увеличеното предлагане на петрола моментално би довело до спад в цената му на пазара.

Постиженията в научно-техническата сфера водят до намаляване на разходите, като правят рентабилен добива от още неразработените находища, намиращи се в известните петролни провинции, и стимулира търсенето на нови. През 1950 нямаше добив на петрол от морския шелф – подводните залежи просто бяха недостъпни. Преди малко повече от четвърт век сондите на петролните компании стигаха до дълбочина малко повече от 300 метра в шелфа. Днес усъвършенстваните технологии, които направиха излишни скъпите стоманени конструкции, позволяват сондите да стигат дълбочина от 3 километра, т.е. петролът да се добива по начин, който преди се смяташе се прекалено скъп, т.е. нерентабилен. Сега една трета от целия петролен добив в САЩ се извършва в морския шелф. Американската Геоложка служба смята, че при съвременното равнище в научно-техническите знания, добивът на петрол от шелфа скоро ще достигне 50% от целия добив в страната.


 

Но петролните запаси, намиращи се в морския шелф, не са се появили там просто така, „с течение на времето”. Спомням си онзи стар филм, която една жена, изразявайки възхищението си от бижутата на главната героиня (чиято роля се изпълняваше от Мае Уест), възкликва: „Боже, ама това са брилянти!”. На което Мае Уест хладнокръвно отговаря: „Бог няма нищо общо с това”. По същия начин и добивът на петрол от морския шелф няма нищо общо с Провидението, или с късмета. Той става възможен, защото постиженията в сферата на високите технологии превърнаха в печеливши съответните инвестиции. А стимул за ръста на знанията и високите технологии бе по-голямата икономическа ефективност. Сондирането на шелфа стана онази нова технология, позволяваща да се добива петрол от дъното на океана. Петролните специалисти в Канада и Венецуела разработиха механизми за добив на петрол от пясъчните пластове, типични за шелфа на тези страни. Новите технологии намаляват разходите по добива и нищо чудно с течение на времето поредната значителна част от петрола, намиращ се в земните недра, също да се окаже в списъка на „доказаните запаси” от тази жизненоважна суровина.

Новите запаси

Доколко проучването на нови петролни залежи и практическата работа по привеждането им в групата на „доказаните петролни запаси”, годни за експлоатация, е по-трудно и скъпо, отколкото преди? Данните, публикувани преди петнайсетина години, със сигурност не потвърждават подобен извод.

Междувременно, тъй като вече не се публикуват сведения за по-късния период, ние с моят колега Кембъл Уоткинс решихме да запълним тази празнота и съставихме таблици за продажната стойност на доказаните запаси, които на практика бяха продадени в САЩ още преди да бъдат извлечени на повърхността. Резултатите, които получихме, биха могли да се използват за оценка на петролните запаси навсякъде, където бизнесът може свободно да инвестира в тяхното разработване (последното не се отнася за страните-членки на ОПЕК, както и за някои други държави).

Ако разходите за проучването и разработването на новите запаси нарастват, би трябвало да нараства и цената на новопроучените запаси. Истината обаче е, че не открихме нищо подобно в периода 1982-2002.

Струва си да се замислим и за още нещо – та нали мнозина биха поискали да направят пари от нарастването на стойността на още неразработените нови запаси. Те, например, биха могли да заемат някаква сума, да купят правата върху залежите и да чакат докато цените на петрола нарастнат доколкова, че тези залежи да бъдат продадени с достатъчно голяма печалба. Ако всяка година запасите от петрол намаляват, стойността ще нараства пропорционално и печалбата от тази операция би трябвало, най-малкото, да гарантира връщането на кредита и да компенсира рисковете, свързани с нея. На практика обаче, подобни инвестиции имат отрицателна печалба, дори и без да броим надбавките за риска.

В крайна сметка, бихме могли да заявим, че няма никакви признаци за това, че проучването и разработването на петролните находища в държавите, които не членуват в ОПЕК, стават все по-скъпи. От друга страна, твърденията за изчерпване на петролните запаси в тези страни не отговарят на действителността, или пък се отнасят само за незначителна част от находищата.

Единният световен пазар

Според друга, тотално наложила се догма, доставките на енергоносители за САЩ са потенциално несигурни, тъй като американците купуват петрол предимно от близкоизточните държави, които са силно антиамерикански настроени. Всъщност и това твърдение е също толкова необосновано, както и онези, които разгледахме по-горе.

По-голямата част от петрола се доставя по море. Петролните танкери могат да бъдат изпратени в една, или друга точка на света, без допълнителни разходи. Нещо повече, значителна част от допълнителнителните петролни доставки могат да бъдат извлечени от морското дъно, а не от сушата. Затова нищо не пречи маршрутите на танкерите, доставящи петрол от страните, където той е в излишък, на тези, където той липсва, да бъдат преразгледани. Едва ли ще бъде преуваличено, ако кажем, че всички барели петрол на световния пазар, се конкурират взаимно. Ако някъде, накой барел бъде блокиран, моментално ще го замени барел от друга точка на света.

В много анализи се споменава, колко е „провървяло” на „страдащата от липсата на петрол” Япония, че новите петролни находища са се оказали в близост до нея – в шелфа на остров Сахалин. Често се подчертава също значението на Западна Африка за снабдяването с петрол на „жадното за енергоносители” Източно крайбрежие на САЩ. Всичко това звучи убедително, но истината е, че няма никакъв смисъл.

Всъщност, ръстът на търсенето е от полза за потребителите, а неговият спад им вреди, без значение откъде и къде се доставя петролът. Експортните потоци ще потекат в онези посоки, които им гарантират максимална печалба. За купувача разстоянието между износителя и вносителя определя само незначителна част от разходите му при покупката на всеки барел петрол.


 

Митът за „петролното оръжие”

Дали доставчикът обича своите потребители, или пък ги мрази (както и обратното) няма никакво значение, защото на световния петролен пазар продавачът не може да изолира нито един потребител, както и купувачък не може да изолира нито един доставчик. Въпреки това, според общоприетото мнение, страните от Близкия изток уж разполагат с изключително мощно „петролно оръжие”, което биха могли да използват за да накажат САЩ, или която и да било друга държава. В подкрепа на това схващане често се посочва петролното ембарго, уж наложено през 1973 от арабските държави-членки на ОПЕК (с изключение на Ирак, чиито лидер Саддам Хюсеин спечели много от отказа да се присъедини към него) по отношение на САЩ и Запада, като цяло. Тогавашният държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър многократно посети близкоизточните държави за да преговаря с тях, опитвайки се да „прекрати всичко това”. Десет години по-късно обаче, той призна, че т.нар. „ембарго” е имало психологическо, но не и икономическо значение. Наскоро авторитетното списание „Икономист” призна справедливостта на оценката, която аз дадох още през юли 1973: дори и ако подобно ембарго бъде наложено, то няма да окаже никакъв ефект върху диверсифицирания характер на петролните доставки. Така и стана. Всъщност ембарго срещу САЩ нито беше обявено, нито пък би могло да бъде обявено. Кошмарните опашки по бензиностанциите из цяла Америка от онова време бяха резултат от рационирането на бензина и ценовия контрол, а не от ембаргото. И американците не би трябвало да обвиняват арабските страни за онова, което направиха със собствените си ръце.

Съкращаването на добивите, което се предприема както от арабските, така и от други страни-петролопроизводителки, имаше място и тогава, и по-късно, но истината е, че тези опити никога не са били особено мащабни. Ако анализираме обемите петрол, достъпни на пазарите на различните страни-потребителки, ще се окаже, че положението на САЩ е било малко по-лошо от това на Япония и малко по-добро от това на Западна Европа. Но и тази разлика, според мен, е по-скоро случайна и се дължи на несъвършената статистика.

Основният урок е, че съотношението между вътрешното производство на потребявания петрол и неговия внос не е от сериозно значение. Американските президенти (включително и сегашният - Буш) могат колкото си искат да говорят за „остротата на проблема” със съкращаването на вноса и гарантиране на „енергийната независимост” – в края на краищата нито един политик не е загубил подкрепата на избирателите, посочвайки им чужденците като източник на всички проблеми. Фактите обаче, не потвърждават драматизма на ситуацията, който изкуствено се нагнетява от политиците. Вносът на петрол не прави нито един вносител зависим, нито от някой конкретен износител, нито дори от всички износители взети заедно. Затова преките или косвени разходи за съкращаването на вноса са просто излишно пилеене на ресурси. Държавната подкрепа за изследванията в енергийната сфера действително би могла да се покрие от постигнатите в нея резултати. Но държавните разходи в енергийното производство са по-скоро безсмислено пилеене на средства.

И така, стигаме до ключовия въпрос: ако всички споменати дотук заплахи се оказват по-скоро въображаеми, кои тогава са истинските проблеми на съвременния петролен пазар?

Световният петролен монопол

Както вече споменах, петролната „криза” започна през 1971-1973, когато десетина страни-производителки на петрол се споразумяха да вдигнат цените, ограничавайки добивите си. Те продължават да следват тази координирана политика и днес. Собствените им разходи за увеличаване добива на петрол (които са приблизително еквивалентни на нормата на печалба на съответните инвестиции) са несъизмеримо малки в сравнение с печалбите, идващи от завишените цени. Всъщност, цената на петрола би трябвало да бъде достатъчно стабилна. Нека сравним основните условия в петролния бизнес, с тези в газовия отрасъл. Потребителите на петрол са далеч по-многобройни и разнообразни. Сезонните колебания на петролния пазар са по-малки, а разходите по съхраняването му – значително по-ниски. На практика, през първите 25 години след края на Втората световна война, реалната ценова динамика, отчитаща и инфлацията, беше подложена на съвсем незначителни колебания. Както и във всеки друг отрасъл, и тук са възможни краткосрочни колебания, когато цените ту се повишават, ту спадат. Между края на Втората световна война и началото на 70-те години на миналия век цените на петрола само два пъти скочиха рязко нагоре – по време на близкоизточните кризи през 1957 и 1967, но и двата пъти паднаха сравнително бързо. Според някои, стабилността на цените през този период е била последица от това, че по-голямата част от петрола на планетата се е продавал на малък брой големи компании, известни като „седемте сестри”. Всъщност, между 1940 и 1970 реалните цени на петрола спадат с почти две трети, като контролът върху този процес от страна на „седемте сестри” е крайно ограничен, ако въобще е съществувал.


 

Но ето че в периода 1970-1980 ръстът на реалните цени се равнява на 1300%. След това, между 1980 и 1986 те спадат почти с две трети, след което настъпва период на умерен ръст, продължил до 1997. През 1997-1998 цените отново спаднаха, а след това нарастнаха три пъти (между февруари 1999 и пролетта на 2004) и продължиха да растат. Защо през последните години колебанията в цените на петрола имат подобни гигантски мащаби? Защо те не променят посоката си също толкова бързо, както това ставаше в по-далечното минало, или, с други думи, защо колебанията в цените вече не са краткосрочни?

Спекулация?

Опитите на петролните спекуланти да предвидят цените също оказват влияние върху фактическото състояние на пазара. Професионалните играчи трупат пари непосредствено от промените в цените. В този смисъл обаче, всеки, който се занимава с добив, преработка или транспортиране на петрол, както и потребителите, т.е. всеки който продава или купува петрол днес, разчитайки на промените в цените утре, също е спекулант.

Спекулациите обаче влияят върху картелните цени повече, отколкото върху цените на свободната конкуренция. Колебанията в цените на петрола станаха по-интензивни, защото прогнозата за едно или друго ниво на цените включва не само оценка за търсенето и предлагането, а отчита и решенията на държавите-членки на ОПЕК за петролните квоти, както и способността им да изпълняват вече поетите задължения. Затова световният петролен пазар е по-непредсказуем и по-неустойчив, а промените на този пазар все по-често стават внезапно. По време на ценовия скок от 1973 промените в петролното предлагане не излизаха извън рамките на обичайните колебания, докато ръстът на цените бе наистина огромен. Всъщност, тази „криза” представляваше класически случай на паническа реакция на купувачите.

Картелът

ОПЕК представлява система на периодични срещи на държавите-членки, целящи приемането на общо решение или за бъдещите цени, или за обемите на добивания петрол. Фиксирането на един от тези параметри, определя и другия. Тоест, ОПЕК фактически представлява съвкупност от картелни споразумения – първите редовни съвещания от този род започнаха още преди повече от трийсет години. Като от време на време, за да намерят решение на текущите проблеми, членките на ОПЕК преразглеждат параметрите на въпросните споразумения.

Всяко повишаване на цените на петрола става в ситуация, при която наличните производствени мощности надвишават фактическото производство – нещо, което би било невъзможно, ако ценообразуването се извършваше на конкурентна основа. И дори ако в самото начало е липсвало подобно разминаване, то още първото решение на страните от ОПЕК за съкращаване на петролните добиви, автоматично го създава. Държавите-членки съзнателно се въздържат от увеличаване на добива на петрол, стремейки се да увеличат цените и, съответно, печалбите си. През последните години високите цени редовно се обясняват с намаляващите запаси на потребителите от петрол и петролни продукти. Това, разбира се, е вярно, но истинската причинно-следствена връзка тук е следната: картелът съзнателно намалява добива, което пък води на намаляване на запасите, а последното, на свой ред, до скок на цените. И тъй като те са много по-ниски от производствените разходи, производството може да бъде увеличено многократно – ако всеки производител реши да действа, ръководейки се от собствените си интереси, повишавайки добива. Което пък ще доведе до спад на цените и, съответно, на приходите. Само съгласуваните действия на всички държави от ОПЕК могат да накарат всяка от тях поотделно да не увеличава петролния си добив. Ценовият скок след 1999 е отлично илюстрация на казаното дотук. Навремето и администрацията на Клинтън, и първият кабинет на Буш, ръкопляскаха на ОПЕК, когато организацията стабилизира цените на ниво 23-28 долара за барел. Днес обаче, действията на ОПЕК доведоха до повече от двукратното повишаване на този диапазон. При това ОПЕК отново реагира с демонстративно безразличие на опитите на американската дипломация да повлияе върху тази и политика. Защо картелът действа по този начин?

Два ключови проблема

Всеки картел е длъжен да реши ключовата задача за определяне на такова ценово ниво и обем на продукцията си, които да му гарантират максимална печалба. Прекалено високата цена може да доведе до снижаване на печалбите, защото купувачите ще свият обема на покупкит. И нещо по-лошо - веднъж установена, цената следва непрекъснато да се променя, отчитайки промените в търсенето и предлагането, които ще се съобразяват с тази, първоначално установена, цена. Какво ниво на цените може да се приеме като адекватно? Мненият по този въпрос са противоположни и ОПЕК нерядко определя това ниво по метода на пробите и грешките. Така, през 80-те години на миналия век, картелът допусна ужасна грешка, вдигайки цените на петрола до 40 долара за барел (което, имайки предвид инфлацията, се равнява на днешни 80 долара). Държавите-членки на ОПЕК очакваха по-нататъшен ценови ръст, но последвалото свиване на търсенето ги принуди да намалят цените. Тоест, първият проблем на картела е определянето и поддържането на адекватни цени.


 

Вторият проблем е свързан с разпределянето на продажбите между членките на картела. Всяка страна, влизаща в ОПЕК, може да спечели доста, ако успее да заблуди партньорите си, увеличавайки петролния добив над определената квота. Последното е напълно възможно, той като разходите за производството на допълнителните количества петрол са значително по-ниски от установената му стойност. Но, ако някой член на картела наруши споразумението, предлагането на петрол на световните пазари моментално ще нарастне, цените ще паднат, а заедно с тях и допълнителната печалба, получена от заобикалянето на правилата.

Така, през 1980, Саудитска Арабия, едностранно (за първи и последен път) реши да ограничи своя петролен добив. Кралството позволи на партньорите си от ОПЕК да добиват петрол в свободен режим, което доведе до спад в цената му на световния пазар. Тогава Ер Риад реши да балансира общия обем на предлагането, намалявайки собственото си производство – т.е. докато всички останали членки на картела увеличиха добива, Саудитска Арабия намали своя точно с толкова, че да компенсира съвкупния ръст на предлагания петрол.

Скоро обаче, саудитците осъзнаха, че не могат да постигнат своите цели, без помощта на партньорите си от ОПЕК. Защото, ако Саудитска Арабия останеше единствената страна-членка на ОПЕК, ограничаваща добива си на петрол, обемът на предлагания на световния пазар петрол, все едно, би останал прекалено голям и цените биха продължили да падат. Тогава кралството призова партньорите си да спазват установените квоти. Те обаче предпочетоха да запазят по-високите нива на производство на петрол, т.е. да печелят за сметка на Саудитска Арабия. В края на 1985 износът на саудитски петрол спадна почти до нула, а Риад декларира, че занапред няма да се съобразява с цените, установени от ОПЕК. Последвалият процес на реорганизация на картела отне почти осем месеца, през които цените паднаха с две трети спрямо 1980.

Оттогава Саудитска Арабия нееднократно обявява, че няма да съкрати добива на петрол, ако не получи предварителни гаранции, че същото ще направят и останалите членове на картела. Което лиши последните от всичките им илюзии, че могат едностранно да регулират ситуацията в сферата на петролния добив (странно е обаче, че в страните-потребителки на петрол тези илюзии са все още живи).

Както показва историята, постигането на подобна договореност между група държави е доста трудно нещо. Първоначално, когато такова споразумение все още не е постигнато, страните се опитват да се шантажират взаимно. След това всички започват много внимателно да следят действията на останалите, опитвайки се да изяснат кой, кого и с колко е успял да излъже. През 1986-1996 цените на петрола бяха, повече или по-малко, стабилни и се равняваха приблизително на една трета от максималните цени през 1980. Но и през този период делът на държавите от ОПЕК в световните доставки на петрол намаляваше – страните, извън картела, разширяваха добива си, тъй като наложилите се цени гарантираха приемлива печалба на инвестициите им в разработването на нови находища.

Днес страните-членки на картела имат всички основания да са доволни. От 1999 насам държавите от ОПЕК, заедно с Русия, Мексико и Норвегия (макар сътрудничеството между ОПЕК и тях да е съпроводено с много условности) съумяваха да ограничат световния добив не петрол, удържайки цените на достатъчно високо ниво. Диапазонът им първоначално бе установен на ниво 17-22 долара за барел, после на 22-28 долара След 2000 те почти не падаха под 28 долара, а през декември 2003 надминаха 30 долара за барел. През следващите две години цените скочиха още по-драстично, надминавайки 70 долара (макар, че според някои след споразумението между Москва и ОПЕК от декември 2005 може да се очаква през следващите две години цените за барел петрол да варират между 45 и 55 долара – б.р.).

Още преди последните съкращение в добива на петрол, страните от ОПЕК разполагаха със значителни резерви за неговото увеличаване, които оттогава насам са нарастнали още повече. Въпреки това, участничките в картела съзнателно ограничаваха допълнителното предлагане, следейки стриктно за спазването на квотите и активно действаха за запазването на високите цени на петрола.

Бъдещите цени и обемът на добивания петрол

Страните от ОПЕК са постоянно ангажирани със задачата да бъде ограничено предлагането на петрол, така че да не се допусне спад в цената му на световните пазари. И винаги, когато не отделят достатъчно внимание на този проблем, реалността грубо им напомня за себе си – както стана например през 1980-1985 или през 1997. Те обаче открай време вярват, че ги чака блестящо бъдеще – т.е., че съвсем скоро държавите, които не членуват в ОПЕК, ще намалят драстично петролното си производство, тъй като запасите им са недостатъчни. Затова, според тях, делът на ОПЕК на петролния пазар всеки момент ще започне да расте. Всъщност, истината е, че държавите извън този картел, постепенно увеличават както запасите, така и добива си на петрол, а делът на ОПЕК в общия износ спада. Някога той достигаше до 60-65% от целия петролен пазар, днес обаче е паднал до 30-35%. И едва когато ограниченията, свързани с петролния добив, станаха по-сурови, държавите, нечленуващи в картела, склониха да си сътрудничат донякъде с ОПЕК.

Преди време шефът на саудитското министерство на петрола заяви, че страната му вече няма да съкращава производството, без да разполага с гаранции за сътрудничество както със страните-членки на ОПЕК, така и с производителките извън организацията. Което съответства на здравия смисъл. Защото, ако през 1999 например, Саудитска Арабия беше съкратила едностранно производството си на петрол, тя (също както вече стана през 1980) щеше да претърпи сериозни финансови загуби, без да успее да предотврати падането на цените.


 

Зависимостта от петрола

Нито една развита държава не би търпяла фиксиране на цените от страна на частни компании в такива мащаби и форми, каквито практикува ОПЕК. В Съединените щати ръководителите на корпорациите, уличени в извършването на подобни действия, моментално отиват в затвора. Само че членките на ОПЕК са суверенни държави, които не се подчиняват на американските закони. Нещо повече, на САЩ и на останалите страни-потребителки много им се иска да вярват, че могат да разчитат на подкрепата на държавите от ОПЕК и, особено, на Саудитска Арабия.

Тази хипотетична подкрепа се изразява в политическите гаранции за „достъп до петрола”. Но на глобалния петролен пазар, където гъмжи от продавачи и купувачи, всички участници разполагат с такъв достъп. Друг разпространен мит е този за взаимните задължения: страните на ОПЕК доставят петрол, а срещу това САЩ гарантират „защитата им”. В действителност такъв избор просто няма – американците биха защитавали въпросните държави от агресията на трети страни, или пък на съседите им, при всички случаи. Като те не са длъжни, и не възнамеряват да дават нищо на Америка срещу тази защита. И, разбира се, страните от ОПЕК ще продължат да доставят петрол, каквото и да се случи.

Единственият проблем в случая е, какво количество петрол ще доставят. Защото от това количество зависи и цената. След трийсет и пет години, в които получаваха свръхвисоки доходи, държавите-членки на ОПЕК продължават да зависят тотално от продажбите на петрола си, както е било винаги. Те и днес удовлетворяват почти всичките си потребности, за сметка на петролния износ. Преди петдесет години Венецуела лансира идеята да насочи част от своите „петродолари” за развитието на отрасли, които не са свързани с добива и износа на петрол, издигайки красиво звучащият лозунг “sembrar el petroleo”(което буквално означава „до посееш петрол”). Но въпреки че редица малки държави натрупаха значителни финансови резерви, обикновено влагани в чужбина, всички опити на близкоизточните страни-членки на ОПЕК да създадат несвързани с петрола експортни отрасли претърпяха пълен провал. Тези държави периодично се оказват на ръба на фалита, не са способни да оцелеят без доходите си от петрола, нито пък могат да планират предварително действията си.

За какво бяха похарчени приходите от продажбите на петрол на стойност над три трилиона долара? В по-голямата си част – за купуване на оръжие, субсидии, заплати за нарастващото население, както и за различни грандиозни проекти от чисто престижен характер – far la bella figura, както казват италианците. Само че и най-впечатляващите проекти изглеждат зле, когато после биват изоставяни. Така, през 1980, Саудитска Арабия разполагаше с валутни резерви на стойност 180 млрд. долара, вложени в чужбина. Днес тази страна има държавен дълг, а през последните няколко години страда и от бюджетен дефицит.


 

Убедителен исторически експеримент бе извършен в Ирак през 1991, когато по решение на ООН, режимът на Саддам спря да изнася петрол. В резултат, БНП на Ирак моментално падна с 86%. Създадените дотогава отрасли на националната икономика, уж несвързани с петрола, всъщност обслужваха петролното производство и местните крайни получатели на приходите от продажбата на енергоносители на световния пазар. Една част от иракските компании в сектора на петролната обработка, представляваха големи държавни промишлени предприятия, организирани по модела на съветските заводи. Други пък съществуваха единствено благодарение на държавните субсидии или квотите, ограничаващи вноса, което автоматично генерираше корупция. Дори и днес, почти три години след падането на Саддам, иракските компании, извън петролния сектор, си остават твърде слаби и не могат да гарантират необходимата заетост. Преди четири хиляди години Месопотамия се е славела като крупен износител на зърнени култури. Оттогава насам обаче тя никога не е изнасяла жито. Наистина, днес Саудитска Арабия произвежда и дори изнася зърнени култури, но разходите по отглеждането значително превишават стойността им на световния пазар. За напояване властите използват подземните запаси от питейна вода. Само че разходите, необходими за да стигне тази вода до повърхността са толкова големи, че реалната стойност на така произведената „селскостопанска продукция” скача но небето. От друга страна, подобна правителствено политика стимулира появата на заинтересовани лобита, които постоянно настояват за влагането на все нови и нови средства в тези очевидно нерентабилни проекти.

Страните-членки на ОПЕК не разполагат с почти нищо друго, освен с износа на петрол. Повечето от тях са обкръжени с враждебно настроени съседи. Хората, вземащи решенията в правителствата на държавите от картела, не са способни да планират действията си в дългосрочна перспектива, както го правят повечето частни компании. Те търсят краткосрочните печалби, пренебрегвайки дългосрочните загуби. Затова и ОПЕК демонстрира подобен недостиг на стратегическо мислене при вземане на повечето си решения – тя бърза да наложи цени на петрола, превишаващи онези, които биха предложили частните фирми. Тоест, картелът предпочита високи цени сега, въпреки че това със сигурност ще доведе до спад на производството в бъдеще. Преди около 70 години един западен петролен специалист пише следното в отчета си, изпратен в централния офис на компанията му от Персийския залив: „Тези хора не се вълнуват за собственото си бъдеще. Те искат парите сега”. Впрочем, и днес бихме могли да кажем същото за тях.

Поведението на страните от ОПЕК доста напомня онова на испанския крал Филип ІІ. Той, както е известно, бил най-богатият владетел в Европа, което обаче не му попречило неколкократно да фалира. Огромните доходи, свързани с експлоатацията на богатите сребърни и златни рудници в испанските колонии, кралят изхарчил, следвайки лошите си навици и стремежа за световна слава. Когато доходите му от текущата година спадали, той вземал заем срещу доходите от следващата. Тази му политика разорила тогавашна Испания. Днес същата политика разрушава икономиките на страните от ОПЕК.

Сътрудничеството с ОПЕК

Наскоро Международната енергийна агенция (ІЕА) и американското правителство за пореден път потвърдиха политиката си на сътрудничество с ОПЕК. Агенцията продължава да внушава на държавите-вносители да не прибягват до стратегическите си резерви, включително до Стратегическия петролен резерв на САЩ (създаден след кризата от 1973-1974, днес американският петролен резерв, предназначен да се използва по време на войни, стихийни бедствия и т.н., е достигнал над 700 млн. барела – б.р.). В крайна сметка, последните се съгласиха да не задействат стратегическите си резерви докато „сериозният петролен дефицит” не стане реалност. Всъщност, това означава, че въпросните резерви, най-вероятно, никога няма да бъдат използвани. В пазарната икономика количеството предлагани стоки е съобразено (балансирано) с количеството стоки, за което има търсене, като това става посредством промяната в цените, което пък не допуска появата на „сериозен дефицит” нито днес, нито в бъдеще. Но, по традиция, ІЕА, както и американското правителство, предпочитат да игнорират ценовите механизми.

През 1974 ІЕА наложи законова забрана върху разработването на стратегическите петролни резерви, която да действа докато „разривът” между търсенето и предлагането на петролния пазар не достигне поне 7%. Междувременно, само в периода 1978-1980 цените на петрола се покачиха три пъти. Като причината за това съвсем не беше изчерпването на кладенците, а решението на страните-членки на ОПЕК и, най-вече, на Саудитска Арабия, да намали производството, вместо да го увеличи за да компенсира намалените постъпления на световния петролен пазар, породени от революцията на аятоласите в Иран. Тогава стратегическите запаси на САЩ не бяха задействани. Администрацията на президента Картър, на политическо ниво, се съгласи да не използва стратегическите петролни резерви на страната без съгласието на Саудитска Арабия.

Решенията на ОПЕК за съкращаване на петролните квоти, взети през последните няколко години, преследват същата цел – да не се допусне спад в търсенето. Ето как се оказахме в ситуация, сходна с онази през 1979. Уж сътрудничещите с Вашингтон членове на картела, нямат никакви задължения пред Америка. Стремейки се да увеличат печалбите си, те могат да увеличат производството на петрол, но могат и да го намалят. Истината обаче е, че петролен дефицит няма и няма да има. Производителите никога няма да съкратят производството повече, отколкото са го правили в миналото – просто защото в противен случай рискуват да загубят доста пари. Макар, че евентуално решение на САЩ да използват стратегическия си резерв би било ясен сигнал, че американското търпение не е безкрайно. Подобна мярка би довела до спад в цените, ограничавайки петролната спекула.

Заключение

Американската политика в петролната сфера се основава не на фактите, а на илюзии и измислици, каквито са всички приказки за „разрива” между търсенето и предлагането, или пък за петролния „дефицит” (или, съответно, „излишък”). Тези идеи бяха в основата на законите, приети още по времето на президента Картър. Те са и в основата на внесения през 2004 в Конгреса енергиен закон (Energy Bill). В ерата на Картър, в Белия дом вярваха в същото, в което вярват и по времето на президента Буш-младши. Напук на всички доказателства за обратното, американското правителство продължава да обвързва петролните доставки най-вече с ОПЕК, или със Саудитска Арабия. Като този мит е част от друг, по-голям мит – за това, че светът е застрашен от изчерпването на петролните запаси.

* Авторът е професор по икономика в Мазачузетския технологичен институт и известен специалист в областта на американския петролен сектор и световната икономика. Автор на няколко книги, сред които: The Economics of Petroleum Supply и The Genie Out of the Bottle: World Oil Since 1970.

{rt}

Смята се, че потребностите на човечеството от петрол не могат да бъдат удовлетворени, както и, че фаталният разрив между търсенето и предлагането на петрол е неминуем. С ръста на икономиките на Европа, Япония и редица „развиващи се” държави и съпътстващият го ръст на потребностите им от петрол, този разрив ще се увеличава все повече. САЩ ще стават все по-зависими от добрата воля на близкоизточните износители, които пък ще са все по-изкушени да се възползват от своето „петролно оръжие” за да ерозират американската икономика. Америка ще продължи да преживява петролна криза, докато не увеличи рязко собствения си петролен добив (каквато тенденция се наблюдава напоследък), или пък докато други страни, като Русия например, не започнат интензивно да експлоатират неотдавна откритите си петролни залежи.

Много често обаче, онова, което се смята за общоизвестно, се оказва невярно. Всъщност, петролна криза, разбирана като драматичен разрив между търсенето и предлагането, няма и никога не е имало. Освен това Близкият изток не разполага и никога не е разполагал с „петролна бомба”. Що се отнася до темповете, с които ще нараства руският петролен добив, те безспорно са важни, но не са от принципно значение. Накрая, темповете на икономически ръст в САЩ, Европа, Япония, или където и да било другаде, не оказват влияние нито върху стабилността на петролните доставки, нито върху цените.

С реалния проблем в петролната сфера светът се сблъска още след 1970. Неговата същност се определя от безпрецедентния, макар и нелеп, монопол, създаден от повечето близкоизточни петролни държави с формирането на ОПЕК. Спецификата на тази организация е, че членовете и координират действията си с цел да бъдат ограничени петролните доставки и по този начин да си гарантират по-високи цени. Днес цените на петрола за завишени от участничките в ОПЕК до степен, която е вредна дори за собствените им интереси. Нивото на добива, който тези страни са установили по метода на пробите и грешките, е неустойчиво. Истината е, че ОПЕК вреди на световната икономика, но не защото е оръдие на някакъв зловещ заговор, а просто защото неговите членове нямат друг избор.

През последните години съвкупната икономическа мощ на групата държави-членки на ОПЕК бавно спада. Не мисля обаче, че в скоро време тя ще изчезне напълно. През 1979, 2003 и 2005 страните страните-вносителки на петрол отстъпиха публично и безусловно пред натиска на този картел. При това не съм сигурен, че те са били наясно с истинските последици от това си поведение.

За да осъзнаем вредата, която продължава да нанася съществуването на ОПЕК, трябва да анализираме мита за разрива между търсенето и предлагането на петрол, както и този за прословутото „петролно оръжие”. Ако го направим, ще разберем, че повечето проблеми на световния петролен пазар призлизат от самия факт, че подобен картел съществува и провежда толкова късогледа политика. Определен принос има, разбира се, и неспособността на страните-вносителки да се възползват от наличните възможности за отслабване позициите на ОПЕК.

Вярно ли е, че „петролът свършва”?

Петролът не е единственият енергоносител, за който се смята, че запасите му всеки момент ще се изчерпат. Още преди 1800, Европа почти по същия начин се е вълнувала от възможността да се изчерпат запасите от въглища, считани по онова време за основа на икономическата мощ. Въгледобивът в Европа достигна върха си към 1913, но днес той е нищожно малък. Нима това е последица от изчерпването на въглищните запаси? Едва ли. В недрата на Европа все още има милиарди тонове въглища. Но дори и на цени, изцяло покриващи разходите по добива им, за тези въглища просто няма търсене. Затова те са безполезни и обречени да си останат в недрата на Стария свят.

Тоест, взето само за себе си, без оглед на търсенето и разходите за добиването им, количеството полезни изкопаеми няма особено значение.

Първата прогноза за скорошното изчерпване на петролните запаси прави главният геолог на щата Охайо Стронг Нюбъри още през 1875. Оттогава насам рядко е минавало десетилетие, в което някой да не бие тревога по този повод. Така, през 1973 Джеймс Ейкинс, анализатор на американския Държавен департамент и ключов фактор в тогавашната американска политика в петролния сектор, издаде книгата си „Петролната криза”, в която призова за увеличаване на добива на петрол на територията на САЩ и подобряване на отношенията с петролните държави от Близкия изток. През 1979 президентът Джими Картър повтори публично оценките на ЦРУ, обявявайки, че „петролът свършва в целия свят”. През 2003 „Ню Йорк Таймс” отпечата материал с тревожното заглавие „Очаква се, че петролните запаси ще бъдат изчерпани през следващите няколко десетилетия”. Според прогнозата на Международната енергийна агенция (International Energy Agency), занапред добивът на петрол ще продължи на нараства само в района на Персийския залив (и то само до 2030), докато в останалите петролни зони той ще започне да спада.

Смята се, че потребностите на човечеството от петрол не могат да бъдат удовлетворени, както и, че фаталният разрив между търсенето и предлагането на петрол е неминуем. С ръста на икономиките на Европа, Япония и редица „развиващи се” държави и съпътстващият го ръст на потребностите им от петрол, този разрив ще се увеличава все повече. САЩ ще стават все по-зависими от добрата воля на близкоизточните износители, които пък ще са все по-изкушени да се възползват от своето „петролно оръжие” за да ерозират американската икономика. Америка ще продължи да преживява петролна криза, докато не увеличи рязко собствения си петролен добив (каквато тенденция се наблюдава напоследък), или пък докато други страни, като Русия например, не започнат интензивно да експлоатират неотдавна откритите си петролни залежи.

Много често обаче, онова, което се смята за общоизвестно, се оказва невярно. Всъщност, петролна криза, разбирана като драматичен разрив между търсенето и предлагането, няма и никога не е имало. Освен това Близкият изток не разполага и никога не е разполагал с „петролна бомба”. Що се отнася до темповете, с които ще нараства руският петролен добив, те безспорно са важни, но не са от принципно значение. Накрая, темповете на икономически ръст в САЩ, Европа, Япония, или където и да било другаде, не оказват влияние нито върху стабилността на петролните доставки, нито върху цените.

С реалния проблем в петролната сфера светът се сблъска още след 1970. Неговата същност се определя от безпрецедентния, макар и нелеп, монопол, създаден от повечето близкоизточни петролни държави с формирането на ОПЕК. Спецификата на тази организация е, че членовете и координират действията си с цел да бъдат ограничени петролните доставки и по този начин да си гарантират по-високи цени. Днес цените на петрола за завишени от участничките в ОПЕК до степен, която е вредна дори за собствените им интереси. Нивото на добива, който тези страни са установили по метода на пробите и грешките, е неустойчиво. Истината е, че ОПЕК вреди на световната икономика, но не защото е оръдие на някакъв зловещ заговор, а просто защото неговите членове нямат друг избор.

През последните години съвкупната икономическа мощ на групата държави-членки на ОПЕК бавно спада. Не мисля обаче, че в скоро време тя ще изчезне напълно. През 1979, 2003 и 2005 страните страните-вносителки на петрол отстъпиха публично и безусловно пред натиска на този картел. При това не съм сигурен, че те са били наясно с истинските последици от това си поведение.

За да осъзнаем вредата, която продължава да нанася съществуването на ОПЕК, трябва да анализираме мита за разрива между търсенето и предлагането на петрол, както и този за прословутото „петролно оръжие”. Ако го направим, ще разберем, че повечето проблеми на световния петролен пазар призлизат от самия факт, че подобен картел съществува и провежда толкова късогледа политика. Определен принос има, разбира се, и неспособността на страните-вносителки да се възползват от наличните възможности за отслабване позициите на ОПЕК.

Вярно ли е, че „петролът свършва”?

Петролът не е единственият енергоносител, за който се смята, че запасите му всеки момент ще се изчерпат. Още преди 1800, Европа почти по същия начин се е вълнувала от възможността да се изчерпат запасите от въглища, считани по онова време за основа на икономическата мощ. Въгледобивът в Европа достигна върха си към 1913, но днес той е нищожно малък. Нима това е последица от изчерпването на въглищните запаси? Едва ли. В недрата на Европа все още има милиарди тонове въглища. Но дори и на цени, изцяло покриващи разходите по добива им, за тези въглища просто няма търсене. Затова те са безполезни и обречени да си останат в недрата на Стария свят.

Тоест, взето само за себе си, без оглед на търсенето и разходите за добиването им, количеството полезни изкопаеми няма особено значение.

Първата прогноза за скорошното изчерпване на петролните запаси прави главният геолог на щата Охайо Стронг Нюбъри още през 1875. Оттогава насам рядко е минавало десетилетие, в което някой да не бие тревога по този повод. Така, през 1973 Джеймс Ейкинс, анализатор на американския Държавен департамент и ключов фактор в тогавашната американска политика в петролния сектор, издаде книгата си „Петролната криза”, в която призова за увеличаване на добива на петрол на територията на САЩ и подобряване на отношенията с петролните държави от Близкия изток. През 1979 президентът Джими Картър повтори публично оценките на ЦРУ, обявявайки, че „петролът свършва в целия свят”. През 2003 „Ню Йорк Таймс” отпечата материал с тревожното заглавие „Очаква се, че петролните запаси ще бъдат изчерпани през следващите няколко десетилетия”. Според прогнозата на Международната енергийна агенция (International Energy Agency), занапред добивът на петрол ще продължи на нараства само в района на Персийския залив (и то само до 2030), докато в останалите петролни зони той ще започне да спада.

Страница 2

 

Тези апокалиптични предсказания, по правило, се оказват неверни. През 2003 световният добив на петрол беше 4,4 хиляди пъти по-висок, отколкото по времето на Нюбъри, а цената на барел бе по-ниска. Световните запаси и обемът на добива (дори ако не вземаме предвид Близкия изток) днес са значително по-високи, отколкото е предвиждал Ейкинс преди 30 години. А от времето, когато Картър обяви на света, че „петролът свършва”, производството му е нарастнало с 25%. При това износът на петрол от Близкия изток стигна върха си още през 1976-1977.

Истинската петролна криза

Истинската „криза”, или ако искате - действително преломното събитие в тази сфера (както и да го квалифицираме), се случи през 1973-1974, когато десетина страни, повечето от които са разположени в Близкия изток, взеха съгласувано решение за съкращаване на петролния добив. Оттогава насам, те постоянно практикуват налагането на ограничения върху обемите на добивания петрол. Тоест, те съзнателно „притвориха” източника на най-евтиния петрол в света за да вдигнат цената му и така да увеличат собствените си печалби. Последиците от тази политика заставиха големите държави – потребителни на петрол, да предприемат редица важни стъпки. Както отбелязва в редакционната си статия от 2003 „Ню Йорк Таймс”: „от времената на петролното ембарго през 1973, всеки американски президент, като започнем от Ричард Никсън, обещаваше да ограничи огромните потребности на САЩ от внос на петрол, инвестирайки средства за откриването на алтернативни източници на енергия”. Само малцина измежду сътрудниците на сменящите се американски администрации не бяха съгласни с тезата на Картър за изчерпването на петролните запаси и наличието на задълбочаващ се енергиен разрив. Затова всяко следващо правителство на САЩ лансираше широк спектър от мерки в областта на енергийната политика, обосновавайки и съответните държавни разходи за осъществяването им.

Така, по времето на Картър, Белият дом наложи приемането на закони, забраняващи използването на природен газ за производството на електроенергия, макар че запасите от природен газ са огромни и използването му в електроенергетиката е далеч по-екологично, отколкото това на петролни продукти или пък на въглища.

Вместо това, различните администраци в Белия дом упорито прокарваха в Конгреса данъчни кредити и субсидии за създаването и използването на синтетично гориво и за увеличаване употребата на каменните въглища в електроенергетиката. Неотдавна Данъчната служба на САШ (Internal Revenue Service) призна, че кредитната линия, предназначена да „разпределя” по 20 млрд. долара годишно за подкрепа на производството на новото синтетично гориво, получавано чрез смесването на мазут и въглищен прах, продължава да действа. Лансираният от правителството на Буш-младши „Енергиен закон” (Energy Bill), известен още като „енергийното барбекю”, пък създава нова разновидност на държавна субсидия, а като последица - огромен брой нови лобистки групи, както и нови работни места – т.е. всичко онова, което в бъдеще ще бъде горещо защитавано като положителен резултат от правителствената политика в тази сфера. Защото, колкото по-разточителен е един закон, толкова повече са привържениците му.

От времето на Никсън до ден днешен, всички американски правителства разглеждат енергийната сфера и петрола като обекти, нуждаещи се от управление с политически средства. Никой не се опитва да анализира проблема през призмата на ценовия механизъм. През цялото време, произвежданият петрол все „не достигаше” – а това, както твърдяха всички, е прекалено сложен проблем за да се решава с чисто икономически (т.е. пазарни) механизми.

Кога ще се изчерпат запасите от петрол?

Ето един въпрос, който може да се чуе много често: „Кога ще спрат световните доставки на петрол?”. А най-адекватният отговор, според мен, е: „Никога”. Съревнованието между оскъдната природа и вечно търсещият човешки разум не спира още от времето, когато хората започват да ползват полезните изкопаеми. Залог в тази игра са цените на въпросните ресурси и следва да признаем, че засега човечеството печели с много точки пред природата.

Мнозина апокалиптично настроени анализатори обаче, базирайки се на непрекъснато растящите цени на петрола на световния пазар, не спират да ни напомнят, че: „сегашното положение не може да продължава още дълго”. И те биха били прави, ако на световния пазар действаха множество независими един от друг доставчици. Но истината е, че там доминира един монополен доставчик и високите центи, сами по себе си, не означават нищо. За да си изясним, какво точно се случва, нека преди това се спрем на особеностите на икономиката на полезните изкопаеми.

Страница 3

 

Известно е, че минералните суровини се извличат от запасите, скрити в недрата на Земята. Тези запаси включват установените залежи от полезни изкопаеми, чието разработване със сигурност би донесло печалби на онзи, който се заеме с него. И така, изчерпани ли са запасите от петрол? Наистина ли търсенето им става все по-трудно? Общоприетният отговор на тези въпросе е: „да, разбира се”. Само че това широко разпространено мнение е погрешно. Запасите от минерални суровини са не само природен дар, но и резултат от определени инвестиции. Без предварителен анализ и прогноза на печалбата и обема на добива на съответната суровина никой не би взел решение за пробиването на поредния петролен кладенец и последващата му експлоатация. Освен това, тъй като добивът от всеки кладенец спада с падането на налягането, с течение на времето експлоатацията му става все по-скъпа. А когато разходите по добива на петрол от конкретния кладенец станат нерентабилни, той престава да се използва – колкото и петрол да е останал в него, добивът му не покрива разходите при конкретните цени и използвани технологии. Доказаните запаси от петрол представляват кумулативна оценка на онова количество суровина, което може да се добие с печалба от определен брой петролни кладенци, но не и оценка на вероятното количество петрол, съдържащо се в недрата им. В САЩ и някои други държави обемът на доказаното количество петрол се изчислява като планиран кумулативен добив от работещите или готови да заработят кладенци. В други страни, където се използват други методики на изчисляване на запасите, съответните данни често нямат никаква стойност.

Вероятните запаси, в най-добрия случай (например, използвайки методиката, възприета от Геоложката служба на САЩ), представляват оценка на съвкупния възможен добив в конкретния регион. При това този съвкупен възможен добив се определя от количеството петрол, което би могло да се добие във въпросния регион за всички години, през които се експлоатират действащите и новите кладенци, при съвременното състояние на технологията и геофизическите знания и при цени, актуални за момента, когато е била изготвена съответната прогноза.

Има ли достоверно знание?

За разлика от доказаните и вероятните запаси, величината на „известните запаси” не може да се приеме като адекватна оценка на количеството петрол, което потенциално би могло да бъде добито.

За да прогнозираме достатъчно точно запасите от петрол, би трябвало не по-малко точно да предскажем бъдещото развитие на науката и технологиите в тази сфера. Тоест, за да знаем, какви точно са запасите, трябва да сме наясно какво точно бъдеще ни чака. Само че никой не може да предскаже бъдещето. Концепцията за изчерпването на петролните запаси е толкова разпространена, просто защото ни се струва очевидна. Нека си представим някакъв обем от запаси, от които в продължение на редица години се извършва определен добив. Изводът е съвършено ясен: запасите постепенно намаляват и неизбежно идва момент, когато те свършват. Петролът, намиращ се под земята, става все по-ценна суровина, толкова по-ценна, че възниква и прословутият разрив – между онова количество петрол, което ни е необходимо и това, което можем да извлечем от ограничените залежи. Цивилизацията вече не може да зависи от петрола, т.е. следва да се предприемат спешни мерки за освобождаването и от петролната зависимост.

Петролът действително свършва – в определени региони и в определено време. Така, добивът на петрол в Апалачите, в САЩ, стига своя максимум още през 1900, а в Тексас – през 1972. Само че, в глобален аспект, концепцията за изчерпването на петрола никога не е била вярна. През 1970 доказаните запаси от петрол в страните извън ОПЕК е била 200 млрд. барела. Но през следващите 35 години същите тези страни са добили около 470 млрд. барела, а днешните им запаси се оценяват на 209 млрд. барела.

Компаниите, занимаващи се с добив на петрол, поддържат темп на експлоатация на петролните запаси, равняващ се на 7% годишно, след което извеждат от експлоатация изчерпаните кладенци и въвеждат нови. В началото на този период, страните от ОПЕК са разполагали със запаси от 412 млрд. барела. За последните 35 години те са добили около 310 млрд. барела. Днешните им запаси се оценяват на 819 млрд. барела, но е ясно, че всъщност те са много по-големи от онова, което страните-членки на ОПЕК са добили през всичките тези години. Само Саудитска Арабия разполага със 80 петролни находища, от които само девет са действащи. Разбира се, там има и множество други находища – проучени, или все още неизвестни. Впрочем, Саудитска Арабия съзнателно не влага големи средства за установяване и разработване на нови находища именно защото увеличеното предлагане на петрола моментално би довело до спад в цената му на пазара.

Постиженията в научно-техническата сфера водят до намаляване на разходите, като правят рентабилен добива от още неразработените находища, намиращи се в известните петролни провинции, и стимулира търсенето на нови. През 1950 нямаше добив на петрол от морския шелф – подводните залежи просто бяха недостъпни. Преди малко повече от четвърт век сондите на петролните компании стигаха до дълбочина малко повече от 300 метра в шелфа. Днес усъвършенстваните технологии, които направиха излишни скъпите стоманени конструкции, позволяват сондите да стигат дълбочина от 3 километра, т.е. петролът да се добива по начин, който преди се смяташе се прекалено скъп, т.е. нерентабилен. Сега една трета от целия петролен добив в САЩ се извършва в морския шелф. Американската Геоложка служба смята, че при съвременното равнище в научно-техническите знания, добивът на петрол от шелфа скоро ще достигне 50% от целия добив в страната.

Страница 4

 

Но петролните запаси, намиращи се в морския шелф, не са се появили там просто така, „с течение на времето”. Спомням си онзи стар филм, която една жена, изразявайки възхищението си от бижутата на главната героиня (чиято роля се изпълняваше от Мае Уест), възкликва: „Боже, ама това са брилянти!”. На което Мае Уест хладнокръвно отговаря: „Бог няма нищо общо с това”. По същия начин и добивът на петрол от морския шелф няма нищо общо с Провидението, или с късмета. Той става възможен, защото постиженията в сферата на високите технологии превърнаха в печеливши съответните инвестиции. А стимул за ръста на знанията и високите технологии бе по-голямата икономическа ефективност. Сондирането на шелфа стана онази нова технология, позволяваща да се добива петрол от дъното на океана. Петролните специалисти в Канада и Венецуела разработиха механизми за добив на петрол от пясъчните пластове, типични за шелфа на тези страни. Новите технологии намаляват разходите по добива и нищо чудно с течение на времето поредната значителна част от петрола, намиращ се в земните недра, също да се окаже в списъка на „доказаните запаси” от тази жизненоважна суровина.

Новите запаси

Доколко проучването на нови петролни залежи и практическата работа по привеждането им в групата на „доказаните петролни запаси”, годни за експлоатация, е по-трудно и скъпо, отколкото преди? Данните, публикувани преди петнайсетина години, със сигурност не потвърждават подобен извод.

Междувременно, тъй като вече не се публикуват сведения за по-късния период, ние с моят колега Кембъл Уоткинс решихме да запълним тази празнота и съставихме таблици за продажната стойност на доказаните запаси, които на практика бяха продадени в САЩ още преди да бъдат извлечени на повърхността. Резултатите, които получихме, биха могли да се използват за оценка на петролните запаси навсякъде, където бизнесът може свободно да инвестира в тяхното разработване (последното не се отнася за страните-членки на ОПЕК, както и за някои други държави).

Ако разходите за проучването и разработването на новите запаси нарастват, би трябвало да нараства и цената на новопроучените запаси. Истината обаче е, че не открихме нищо подобно в периода 1982-2002.

Струва си да се замислим и за още нещо – та нали мнозина биха поискали да направят пари от нарастването на стойността на още неразработените нови запаси. Те, например, биха могли да заемат някаква сума, да купят правата върху залежите и да чакат докато цените на петрола нарастнат доколкова, че тези залежи да бъдат продадени с достатъчно голяма печалба. Ако всяка година запасите от петрол намаляват, стойността ще нараства пропорционално и печалбата от тази операция би трябвало, най-малкото, да гарантира връщането на кредита и да компенсира рисковете, свързани с нея. На практика обаче, подобни инвестиции имат отрицателна печалба, дори и без да броим надбавките за риска.

В крайна сметка, бихме могли да заявим, че няма никакви признаци за това, че проучването и разработването на петролните находища в държавите, които не членуват в ОПЕК, стават все по-скъпи. От друга страна, твърденията за изчерпване на петролните запаси в тези страни не отговарят на действителността, или пък се отнасят само за незначителна част от находищата.

Единният световен пазар

Според друга, тотално наложила се догма, доставките на енергоносители за САЩ са потенциално несигурни, тъй като американците купуват петрол предимно от близкоизточните държави, които са силно антиамерикански настроени. Всъщност и това твърдение е също толкова необосновано, както и онези, които разгледахме по-горе.

По-голямата част от петрола се доставя по море. Петролните танкери могат да бъдат изпратени в една, или друга точка на света, без допълнителни разходи. Нещо повече, значителна част от допълнителнителните петролни доставки могат да бъдат извлечени от морското дъно, а не от сушата. Затова нищо не пречи маршрутите на танкерите, доставящи петрол от страните, където той е в излишък, на тези, където той липсва, да бъдат преразгледани. Едва ли ще бъде преуваличено, ако кажем, че всички барели петрол на световния пазар, се конкурират взаимно. Ако някъде, накой барел бъде блокиран, моментално ще го замени барел от друга точка на света.

В много анализи се споменава, колко е „провървяло” на „страдащата от липсата на петрол” Япония, че новите петролни находища са се оказали в близост до нея – в шелфа на остров Сахалин. Често се подчертава също значението на Западна Африка за снабдяването с петрол на „жадното за енергоносители” Източно крайбрежие на САЩ. Всичко това звучи убедително, но истината е, че няма никакъв смисъл.

Всъщност, ръстът на търсенето е от полза за потребителите, а неговият спад им вреди, без значение откъде и къде се доставя петролът. Експортните потоци ще потекат в онези посоки, които им гарантират максимална печалба. За купувача разстоянието между износителя и вносителя определя само незначителна част от разходите му при покупката на всеки барел петрол.

Страница 5

 

Митът за „петролното оръжие”

Дали доставчикът обича своите потребители, или пък ги мрази (както и обратното) няма никакво значение, защото на световния петролен пазар продавачът не може да изолира нито един потребител, както и купувачък не може да изолира нито един доставчик. Въпреки това, според общоприетото мнение, страните от Близкия изток уж разполагат с изключително мощно „петролно оръжие”, което биха могли да използват за да накажат САЩ, или която и да било друга държава. В подкрепа на това схващане често се посочва петролното ембарго, уж наложено през 1973 от арабските държави-членки на ОПЕК (с изключение на Ирак, чиито лидер Саддам Хюсеин спечели много от отказа да се присъедини към него) по отношение на САЩ и Запада, като цяло. Тогавашният държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър многократно посети близкоизточните държави за да преговаря с тях, опитвайки се да „прекрати всичко това”. Десет години по-късно обаче, той призна, че т.нар. „ембарго” е имало психологическо, но не и икономическо значение. Наскоро авторитетното списание „Икономист” призна справедливостта на оценката, която аз дадох още през юли 1973: дори и ако подобно ембарго бъде наложено, то няма да окаже никакъв ефект върху диверсифицирания характер на петролните доставки. Така и стана. Всъщност ембарго срещу САЩ нито беше обявено, нито пък би могло да бъде обявено. Кошмарните опашки по бензиностанциите из цяла Америка от онова време бяха резултат от рационирането на бензина и ценовия контрол, а не от ембаргото. И американците не би трябвало да обвиняват арабските страни за онова, което направиха със собствените си ръце.

Съкращаването на добивите, което се предприема както от арабските, така и от други страни-петролопроизводителки, имаше място и тогава, и по-късно, но истината е, че тези опити никога не са били особено мащабни. Ако анализираме обемите петрол, достъпни на пазарите на различните страни-потребителки, ще се окаже, че положението на САЩ е било малко по-лошо от това на Япония и малко по-добро от това на Западна Европа. Но и тази разлика, според мен, е по-скоро случайна и се дължи на несъвършената статистика.

Основният урок е, че съотношението между вътрешното производство на потребявания петрол и неговия внос не е от сериозно значение. Американските президенти (включително и сегашният - Буш) могат колкото си искат да говорят за „остротата на проблема” със съкращаването на вноса и гарантиране на „енергийната независимост” – в края на краищата нито един политик не е загубил подкрепата на избирателите, посочвайки им чужденците като източник на всички проблеми. Фактите обаче, не потвърждават драматизма на ситуацията, който изкуствено се нагнетява от политиците. Вносът на петрол не прави нито един вносител зависим, нито от някой конкретен износител, нито дори от всички износители взети заедно. Затова преките или косвени разходи за съкращаването на вноса са просто излишно пилеене на ресурси. Държавната подкрепа за изследванията в енергийната сфера действително би могла да се покрие от постигнатите в нея резултати. Но държавните разходи в енергийното производство са по-скоро безсмислено пилеене на средства.

И така, стигаме до ключовия въпрос: ако всички споменати дотук заплахи се оказват по-скоро въображаеми, кои тогава са истинските проблеми на съвременния петролен пазар?

Световният петролен монопол

Както вече споменах, петролната „криза” започна през 1971-1973, когато десетина страни-производителки на петрол се споразумяха да вдигнат цените, ограничавайки добивите си. Те продължават да следват тази координирана политика и днес. Собствените им разходи за увеличаване добива на петрол (които са приблизително еквивалентни на нормата на печалба на съответните инвестиции) са несъизмеримо малки в сравнение с печалбите, идващи от завишените цени. Всъщност, цената на петрола би трябвало да бъде достатъчно стабилна. Нека сравним основните условия в петролния бизнес, с тези в газовия отрасъл. Потребителите на петрол са далеч по-многобройни и разнообразни. Сезонните колебания на петролния пазар са по-малки, а разходите по съхраняването му – значително по-ниски. На практика, през първите 25 години след края на Втората световна война, реалната ценова динамика, отчитаща и инфлацията, беше подложена на съвсем незначителни колебания. Както и във всеки друг отрасъл, и тук са възможни краткосрочни колебания, когато цените ту се повишават, ту спадат. Между края на Втората световна война и началото на 70-те години на миналия век цените на петрола само два пъти скочиха рязко нагоре – по време на близкоизточните кризи през 1957 и 1967, но и двата пъти паднаха сравнително бързо. Според някои, стабилността на цените през този период е била последица от това, че по-голямата част от петрола на планетата се е продавал на малък брой големи компании, известни като „седемте сестри”. Всъщност, между 1940 и 1970 реалните цени на петрола спадат с почти две трети, като контролът върху този процес от страна на „седемте сестри” е крайно ограничен, ако въобще е съществувал.

Страница 6

 

Но ето че в периода 1970-1980 ръстът на реалните цени се равнява на 1300%. След това, между 1980 и 1986 те спадат почти с две трети, след което настъпва период на умерен ръст, продължил до 1997. През 1997-1998 цените отново спаднаха, а след това нарастнаха три пъти (между февруари 1999 и пролетта на 2004) и продължиха да растат. Защо през последните години колебанията в цените на петрола имат подобни гигантски мащаби? Защо те не променят посоката си също толкова бързо, както това ставаше в по-далечното минало, или, с други думи, защо колебанията в цените вече не са краткосрочни?

Спекулация?

Опитите на петролните спекуланти да предвидят цените също оказват влияние върху фактическото състояние на пазара. Професионалните играчи трупат пари непосредствено от промените в цените. В този смисъл обаче, всеки, който се занимава с добив, преработка или транспортиране на петрол, както и потребителите, т.е. всеки който продава или купува петрол днес, разчитайки на промените в цените утре, също е спекулант.

Спекулациите обаче влияят върху картелните цени повече, отколкото върху цените на свободната конкуренция. Колебанията в цените на петрола станаха по-интензивни, защото прогнозата за едно или друго ниво на цените включва не само оценка за търсенето и предлагането, а отчита и решенията на държавите-членки на ОПЕК за петролните квоти, както и способността им да изпълняват вече поетите задължения. Затова световният петролен пазар е по-непредсказуем и по-неустойчив, а промените на този пазар все по-често стават внезапно. По време на ценовия скок от 1973 промените в петролното предлагане не излизаха извън рамките на обичайните колебания, докато ръстът на цените бе наистина огромен. Всъщност, тази „криза” представляваше класически случай на паническа реакция на купувачите.

Картелът

ОПЕК представлява система на периодични срещи на държавите-членки, целящи приемането на общо решение или за бъдещите цени, или за обемите на добивания петрол. Фиксирането на един от тези параметри, определя и другия. Тоест, ОПЕК фактически представлява съвкупност от картелни споразумения – първите редовни съвещания от този род започнаха още преди повече от трийсет години. Като от време на време, за да намерят решение на текущите проблеми, членките на ОПЕК преразглеждат параметрите на въпросните споразумения.

Всяко повишаване на цените на петрола става в ситуация, при която наличните производствени мощности надвишават фактическото производство – нещо, което би било невъзможно, ако ценообразуването се извършваше на конкурентна основа. И дори ако в самото начало е липсвало подобно разминаване, то още първото решение на страните от ОПЕК за съкращаване на петролните добиви, автоматично го създава. Държавите-членки съзнателно се въздържат от увеличаване на добива на петрол, стремейки се да увеличат цените и, съответно, печалбите си. През последните години високите цени редовно се обясняват с намаляващите запаси на потребителите от петрол и петролни продукти. Това, разбира се, е вярно, но истинската причинно-следствена връзка тук е следната: картелът съзнателно намалява добива, което пък води на намаляване на запасите, а последното, на свой ред, до скок на цените. И тъй като те са много по-ниски от производствените разходи, производството може да бъде увеличено многократно – ако всеки производител реши да действа, ръководейки се от собствените си интереси, повишавайки добива. Което пък ще доведе до спад на цените и, съответно, на приходите. Само съгласуваните действия на всички държави от ОПЕК могат да накарат всяка от тях поотделно да не увеличава петролния си добив. Ценовият скок след 1999 е отлично илюстрация на казаното дотук. Навремето и администрацията на Клинтън, и първият кабинет на Буш, ръкопляскаха на ОПЕК, когато организацията стабилизира цените на ниво 23-28 долара за барел. Днес обаче, действията на ОПЕК доведоха до повече от двукратното повишаване на този диапазон. При това ОПЕК отново реагира с демонстративно безразличие на опитите на американската дипломация да повлияе върху тази и политика. Защо картелът действа по този начин?

Два ключови проблема

Всеки картел е длъжен да реши ключовата задача за определяне на такова ценово ниво и обем на продукцията си, които да му гарантират максимална печалба. Прекалено високата цена може да доведе до снижаване на печалбите, защото купувачите ще свият обема на покупкит. И нещо по-лошо - веднъж установена, цената следва непрекъснато да се променя, отчитайки промените в търсенето и предлагането, които ще се съобразяват с тази, първоначално установена, цена. Какво ниво на цените може да се приеме като адекватно? Мненият по този въпрос са противоположни и ОПЕК нерядко определя това ниво по метода на пробите и грешките. Така, през 80-те години на миналия век, картелът допусна ужасна грешка, вдигайки цените на петрола до 40 долара за барел (което, имайки предвид инфлацията, се равнява на днешни 80 долара). Държавите-членки на ОПЕК очакваха по-нататъшен ценови ръст, но последвалото свиване на търсенето ги принуди да намалят цените. Тоест, първият проблем на картела е определянето и поддържането на адекватни цени.

Страница 7

 

Вторият проблем е свързан с разпределянето на продажбите между членките на картела. Всяка страна, влизаща в ОПЕК, може да спечели доста, ако успее да заблуди партньорите си, увеличавайки петролния добив над определената квота. Последното е напълно възможно, той като разходите за производството на допълнителните количества петрол са значително по-ниски от установената му стойност. Но, ако някой член на картела наруши споразумението, предлагането на петрол на световните пазари моментално ще нарастне, цените ще паднат, а заедно с тях и допълнителната печалба, получена от заобикалянето на правилата.

Така, през 1980, Саудитска Арабия, едностранно (за първи и последен път) реши да ограничи своя петролен добив. Кралството позволи на партньорите си от ОПЕК да добиват петрол в свободен режим, което доведе до спад в цената му на световния пазар. Тогава Ер Риад реши да балансира общия обем на предлагането, намалявайки собственото си производство – т.е. докато всички останали членки на картела увеличиха добива, Саудитска Арабия намали своя точно с толкова, че да компенсира съвкупния ръст на предлагания петрол.

Скоро обаче, саудитците осъзнаха, че не могат да постигнат своите цели, без помощта на партньорите си от ОПЕК. Защото, ако Саудитска Арабия останеше единствената страна-членка на ОПЕК, ограничаваща добива си на петрол, обемът на предлагания на световния пазар петрол, все едно, би останал прекалено голям и цените биха продължили да падат. Тогава кралството призова партньорите си да спазват установените квоти. Те обаче предпочетоха да запазят по-високите нива на производство на петрол, т.е. да печелят за сметка на Саудитска Арабия. В края на 1985 износът на саудитски петрол спадна почти до нула, а Риад декларира, че занапред няма да се съобразява с цените, установени от ОПЕК. Последвалият процес на реорганизация на картела отне почти осем месеца, през които цените паднаха с две трети спрямо 1980.

Оттогава Саудитска Арабия нееднократно обявява, че няма да съкрати добива на петрол, ако не получи предварителни гаранции, че същото ще направят и останалите членове на картела. Което лиши последните от всичките им илюзии, че могат едностранно да регулират ситуацията в сферата на петролния добив (странно е обаче, че в страните-потребителки на петрол тези илюзии са все още живи).

Както показва историята, постигането на подобна договореност между група държави е доста трудно нещо. Първоначално, когато такова споразумение все още не е постигнато, страните се опитват да се шантажират взаимно. След това всички започват много внимателно да следят действията на останалите, опитвайки се да изяснат кой, кого и с колко е успял да излъже. През 1986-1996 цените на петрола бяха, повече или по-малко, стабилни и се равняваха приблизително на една трета от максималните цени през 1980. Но и през този период делът на държавите от ОПЕК в световните доставки на петрол намаляваше – страните, извън картела, разширяваха добива си, тъй като наложилите се цени гарантираха приемлива печалба на инвестициите им в разработването на нови находища.

Днес страните-членки на картела имат всички основания да са доволни. От 1999 насам държавите от ОПЕК, заедно с Русия, Мексико и Норвегия (макар сътрудничеството между ОПЕК и тях да е съпроводено с много условности) съумяваха да ограничат световния добив не петрол, удържайки цените на достатъчно високо ниво. Диапазонът им първоначално бе установен на ниво 17-22 долара за барел, после на 22-28 долара След 2000 те почти не падаха под 28 долара, а през декември 2003 надминаха 30 долара за барел. През следващите две години цените скочиха още по-драстично, надминавайки 70 долара (макар, че според някои след споразумението между Москва и ОПЕК от декември 2005 може да се очаква през следващите две години цените за барел петрол да варират между 45 и 55 долара – б.р.).

Още преди последните съкращение в добива на петрол, страните от ОПЕК разполагаха със значителни резерви за неговото увеличаване, които оттогава насам са нарастнали още повече. Въпреки това, участничките в картела съзнателно ограничаваха допълнителното предлагане, следейки стриктно за спазването на квотите и активно действаха за запазването на високите цени на петрола.

Бъдещите цени и обемът на добивания петрол

Страните от ОПЕК са постоянно ангажирани със задачата да бъде ограничено предлагането на петрол, така че да не се допусне спад в цената му на световните пазари. И винаги, когато не отделят достатъчно внимание на този проблем, реалността грубо им напомня за себе си – както стана например през 1980-1985 или през 1997. Те обаче открай време вярват, че ги чака блестящо бъдеще – т.е., че съвсем скоро държавите, които не членуват в ОПЕК, ще намалят драстично петролното си производство, тъй като запасите им са недостатъчни. Затова, според тях, делът на ОПЕК на петролния пазар всеки момент ще започне да расте. Всъщност, истината е, че държавите извън този картел, постепенно увеличават както запасите, така и добива си на петрол, а делът на ОПЕК в общия износ спада. Някога той достигаше до 60-65% от целия петролен пазар, днес обаче е паднал до 30-35%. И едва когато ограниченията, свързани с петролния добив, станаха по-сурови, държавите, нечленуващи в картела, склониха да си сътрудничат донякъде с ОПЕК.

Преди време шефът на саудитското министерство на петрола заяви, че страната му вече няма да съкращава производството, без да разполага с гаранции за сътрудничество както със страните-членки на ОПЕК, така и с производителките извън организацията. Което съответства на здравия смисъл. Защото, ако през 1999 например, Саудитска Арабия беше съкратила едностранно производството си на петрол, тя (също както вече стана през 1980) щеше да претърпи сериозни финансови загуби, без да успее да предотврати падането на цените.

Страница 8

 

Зависимостта от петрола

Нито една развита държава не би търпяла фиксиране на цените от страна на частни компании в такива мащаби и форми, каквито практикува ОПЕК. В Съединените щати ръководителите на корпорациите, уличени в извършването на подобни действия, моментално отиват в затвора. Само че членките на ОПЕК са суверенни държави, които не се подчиняват на американските закони. Нещо повече, на САЩ и на останалите страни-потребителки много им се иска да вярват, че могат да разчитат на подкрепата на държавите от ОПЕК и, особено, на Саудитска Арабия.

Тази хипотетична подкрепа се изразява в политическите гаранции за „достъп до петрола”. Но на глобалния петролен пазар, където гъмжи от продавачи и купувачи, всички участници разполагат с такъв достъп. Друг разпространен мит е този за взаимните задължения: страните на ОПЕК доставят петрол, а срещу това САЩ гарантират „защитата им”. В действителност такъв избор просто няма – американците биха защитавали въпросните държави от агресията на трети страни, или пък на съседите им, при всички случаи. Като те не са длъжни, и не възнамеряват да дават нищо на Америка срещу тази защита. И, разбира се, страните от ОПЕК ще продължат да доставят петрол, каквото и да се случи.

Единственият проблем в случая е, какво количество петрол ще доставят. Защото от това количество зависи и цената. След трийсет и пет години, в които получаваха свръхвисоки доходи, държавите-членки на ОПЕК продължават да зависят тотално от продажбите на петрола си, както е било винаги. Те и днес удовлетворяват почти всичките си потребности, за сметка на петролния износ. Преди петдесет години Венецуела лансира идеята да насочи част от своите „петродолари” за развитието на отрасли, които не са свързани с добива и износа на петрол, издигайки красиво звучащият лозунг “sembrar el petroleo”(което буквално означава „до посееш петрол”). Но въпреки че редица малки държави натрупаха значителни финансови резерви, обикновено влагани в чужбина, всички опити на близкоизточните страни-членки на ОПЕК да създадат несвързани с петрола експортни отрасли претърпяха пълен провал. Тези държави периодично се оказват на ръба на фалита, не са способни да оцелеят без доходите си от петрола, нито пък могат да планират предварително действията си.

За какво бяха похарчени приходите от продажбите на петрол на стойност над три трилиона долара? В по-голямата си част – за купуване на оръжие, субсидии, заплати за нарастващото население, както и за различни грандиозни проекти от чисто престижен характер – far la bella figura, както казват италианците. Само че и най-впечатляващите проекти изглеждат зле, когато после биват изоставяни. Така, през 1980, Саудитска Арабия разполагаше с валутни резерви на стойност 180 млрд. долара, вложени в чужбина. Днес тази страна има държавен дълг, а през последните няколко години страда и от бюджетен дефицит.

Страница 9

 

Убедителен исторически експеримент бе извършен в Ирак през 1991, когато по решение на ООН, режимът на Саддам спря да изнася петрол. В резултат, БНП на Ирак моментално падна с 86%. Създадените дотогава отрасли на националната икономика, уж несвързани с петрола, всъщност обслужваха петролното производство и местните крайни получатели на приходите от продажбата на енергоносители на световния пазар. Една част от иракските компании в сектора на петролната обработка, представляваха големи държавни промишлени предприятия, организирани по модела на съветските заводи. Други пък съществуваха единствено благодарение на държавните субсидии или квотите, ограничаващи вноса, което автоматично генерираше корупция. Дори и днес, почти три години след падането на Саддам, иракските компании, извън петролния сектор, си остават твърде слаби и не могат да гарантират необходимата заетост. Преди четири хиляди години Месопотамия се е славела като крупен износител на зърнени култури. Оттогава насам обаче тя никога не е изнасяла жито. Наистина, днес Саудитска Арабия произвежда и дори изнася зърнени култури, но разходите по отглеждането значително превишават стойността им на световния пазар. За напояване властите използват подземните запаси от питейна вода. Само че разходите, необходими за да стигне тази вода до повърхността са толкова големи, че реалната стойност на така произведената „селскостопанска продукция” скача но небето. От друга страна, подобна правителствено политика стимулира появата на заинтересовани лобита, които постоянно настояват за влагането на все нови и нови средства в тези очевидно нерентабилни проекти.

Страните-членки на ОПЕК не разполагат с почти нищо друго, освен с износа на петрол. Повечето от тях са обкръжени с враждебно настроени съседи. Хората, вземащи решенията в правителствата на държавите от картела, не са способни да планират действията си в дългосрочна перспектива, както го правят повечето частни компании. Те търсят краткосрочните печалби, пренебрегвайки дългосрочните загуби. Затова и ОПЕК демонстрира подобен недостиг на стратегическо мислене при вземане на повечето си решения – тя бърза да наложи цени на петрола, превишаващи онези, които биха предложили частните фирми. Тоест, картелът предпочита високи цени сега, въпреки че това със сигурност ще доведе до спад на производството в бъдеще. Преди около 70 години един западен петролен специалист пише следното в отчета си, изпратен в централния офис на компанията му от Персийския залив: „Тези хора не се вълнуват за собственото си бъдеще. Те искат парите сега”. Впрочем, и днес бихме могли да кажем същото за тях.

Поведението на страните от ОПЕК доста напомня онова на испанския крал Филип ІІ. Той, както е известно, бил най-богатият владетел в Европа, което обаче не му попречило неколкократно да фалира. Огромните доходи, свързани с експлоатацията на богатите сребърни и златни рудници в испанските колонии, кралят изхарчил, следвайки лошите си навици и стремежа за световна слава. Когато доходите му от текущата година спадали, той вземал заем срещу доходите от следващата. Тази му политика разорила тогавашна Испания. Днес същата политика разрушава икономиките на страните от ОПЕК.

Сътрудничеството с ОПЕК

Наскоро Международната енергийна агенция (ІЕА) и американското правителство за пореден път потвърдиха политиката си на сътрудничество с ОПЕК. Агенцията продължава да внушава на държавите-вносители да не прибягват до стратегическите си резерви, включително до Стратегическия петролен резерв на САЩ (създаден след кризата от 1973-1974, днес американският петролен резерв, предназначен да се използва по време на войни, стихийни бедствия и т.н., е достигнал над 700 млн. барела – б.р.). В крайна сметка, последните се съгласиха да не задействат стратегическите си резерви докато „сериозният петролен дефицит” не стане реалност. Всъщност, това означава, че въпросните резерви, най-вероятно, никога няма да бъдат използвани. В пазарната икономика количеството предлагани стоки е съобразено (балансирано) с количеството стоки, за което има търсене, като това става посредством промяната в цените, което пък не допуска появата на „сериозен дефицит” нито днес, нито в бъдеще. Но, по традиция, ІЕА, както и американското правителство, предпочитат да игнорират ценовите механизми.

През 1974 ІЕА наложи законова забрана върху разработването на стратегическите петролни резерви, която да действа докато „разривът” между търсенето и предлагането на петролния пазар не достигне поне 7%. Междувременно, само в периода 1978-1980 цените на петрола се покачиха три пъти. Като причината за това съвсем не беше изчерпването на кладенците, а решението на страните-членки на ОПЕК и, най-вече, на Саудитска Арабия, да намали производството, вместо да го увеличи за да компенсира намалените постъпления на световния петролен пазар, породени от революцията на аятоласите в Иран. Тогава стратегическите запаси на САЩ не бяха задействани. Администрацията на президента Картър, на политическо ниво, се съгласи да не използва стратегическите петролни резерви на страната без съгласието на Саудитска Арабия.

Решенията на ОПЕК за съкращаване на петролните квоти, взети през последните няколко години, преследват същата цел – да не се допусне спад в търсенето. Ето как се оказахме в ситуация, сходна с онази през 1979. Уж сътрудничещите с Вашингтон членове на картела, нямат никакви задължения пред Америка. Стремейки се да увеличат печалбите си, те могат да увеличат производството на петрол, но могат и да го намалят. Истината обаче е, че петролен дефицит няма и няма да има. Производителите никога няма да съкратят производството повече, отколкото са го правили в миналото – просто защото в противен случай рискуват да загубят доста пари. Макар, че евентуално решение на САЩ да използват стратегическия си резерв би било ясен сигнал, че американското търпение не е безкрайно. Подобна мярка би довела до спад в цените, ограничавайки петролната спекула.

Заключение

Американската политика в петролната сфера се основава не на фактите, а на илюзии и измислици, каквито са всички приказки за „разрива” между търсенето и предлагането, или пък за петролния „дефицит” (или, съответно, „излишък”). Тези идеи бяха в основата на законите, приети още по времето на президента Картър. Те са и в основата на внесения през 2004 в Конгреса енергиен закон (Energy Bill). В ерата на Картър, в Белия дом вярваха в същото, в което вярват и по времето на президента Буш-младши. Напук на всички доказателства за обратното, американското правителство продължава да обвързва петролните доставки най-вече с ОПЕК, или със Саудитска Арабия. Като този мит е част от друг, по-голям мит – за това, че светът е застрашен от изчерпването на петролните запаси.

* Авторът е професор по икономика в Мазачузетския технологичен институт и известен специалист в областта на американския петролен сектор и световната икономика. Автор на няколко книги, сред които: The Economics of Petroleum Supply и The Genie Out of the Bottle: World Oil Since 1970.

{rt}

Поръчай онлайн бр.5-6 2024