През октомври 2005 един от водещите руски геополитици - Александър Дугин, представи във Вашингтон собственото си виждане за т.нар. „многополюсен свят”. За Дугин многополюсния модел е най-вече средства за противопоставяне на американската „еднополюсна” политика и на глобализацията по американски модел. Защо е толкова важно правилно да разберем значението на лансираните от него тези? Защото онова, което казва Дугин, се посреща с разбиране не само в Русия, но и сред част от руския елит. Макар че онези, които днес намират идеите за привлекателни (а те напоследък стават все повече), в крайна сметка са обречени да се разочароват дълбоко.
Дугин доста ясно очерта контурите на своя многополюсен свят по време на лекцията си във Факултата за международни изследвания на Университета Джон Хопкинс. Според него, Америка се опитва не просто да превърне целия свят в сфера на своята доминация, но и да разпространи във всички останали страни собствената си ценностна система и цивилизация. Както твърди руският геополитик, той самият не отхвърля тези ценности, като такива, но въобще не ги смята за универсални. Има и други ценностни системи и тъкмо за да бъдат те защитени от настъплението на Америка и нейните ценности, е необходим многополюсният свят.
При това самия Дугин прави уговорката, че днес нито една държава, освен Съединените щати, не може да си позволи лукса да стане силов полюс. Така, изграждането на двуполюсен свят, подобен на онзи от ерата на студената война, вече не е възможно, което пък означава, че другите държави, смятащи за необходимо да се съпротивляват на еднополюсната политика на Америка трябва да направят това заедно, на транснационална основа.
Пример за успешното изграждане на такъв транснационален силов полюс, според Дугин, е Европейският съюз и той смята, че би могло да се създадат поне още два подобни полюса – азиатско-тихоокеански, основаващ се на сътрудничеството между Китай и Япония, и евразийски, обединяващ не само повечето страни от рухналия Съветски съюзи, но също Пакистан, Иран и, възможно, дори Турция.
Америка, твърди Дугин, строи собствена империя, на което Русия следва да отговори с изграждането на своя, евроазиатска империя, която обаче да се отличава радикално от царския и от съветския имперски модели. И двете структури, по един или друг начин, са потискали множество различни народи, включително и руския, затова са били обречени да се разпаднат. За разлика от тях, смята Дугин, новата евразийска империя трябва да възникне в резултат от свободния избор на различните народи, а сред основните и цели следва да бъде защитата на правата на самите страни-участнички, а не на отделни класи, групи или индивиди.
От една страна, Дугин подкрепя тезата на Самюел Хънтингтън, автор на бестселъра „Сблъсъкът на цивилизациите”, за съществуването на линии, разделящи отделните цивилизации, но от друга не смята сблъсъка между тях за неизбежен.
Според него, различните цивилизации могат да постигнат взаимноизгодно съвместно съществуване. А многополюсният модел е необходим за да могат останалите държави, ако искат разбира се, да се съпротивляват на експортираните от Америка демократични пазарно-либерални ценности.
В постановките на Дугин се очертавят две основни цели: съпротива срещу силите, пропагандиращи демократизацията и либерализацията вътре в Русия и – едновременно с това - възстановяване на нейния статут на велика държава. При това той признава, че Русия, сама по себе си, вече не може да претендира за такъв статут, което е съвсем реалистична оценка. Но предположението му, че подобна структура може да се изгради по пътя на доброволното формиране на нова „евразийска” империя ми се струва чиста проба геополитически романтизъм. В скоби ще отбележа, че постулатът за възможността за сътрудничество между Китай и Япония, чиито анализ би излязъл далеч извън рамките на настоящата статия, също е крайно съмнителен.
Що се отнася до републиките от бившия Съветски съюз, днес, след петнайсетина години независимост, едва ли може да се разчита, че те са склонни да се откажат от самостоятелното си съществуване и отново да се интегрират с Москва. Изключение може да бъде единствено Беларус, чиито етнически връзки с Русия за много тесни, но освен Минск, на практика кандидати почти липсват. Напълно възможно е нещастният народ на Беларус да предпочете управлението на Путин пред жестокия режим на сегашния си диктатор Александър Лукашенко, но едва ли е реалистично да се очаква нещо подобно и от останалите постсъветски държави.
Сред причините за извършената в края на миналата година в Украйна „оранжева революция” бе тъкмо прекалено активната руска подкрепа за единия от двамата основни претенденти за президентското кресло в страната. И макар че напоследък възникват все по-сериозни съмнения за това, доколко са „демократични” стремежите на основният руски противник на тези избори Виктор Юшченко (който в резултат от оранжевата революция стана президент на Украйна), съмнително е, че традиционният украински национализъм би позволил ново обединяване на страната с Русия.
В лекцията си Дугин изрази дълбоко уважение към президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев, който според него споделя евразийската визия за бъдещето на света. Факт е, че Назарбаев винаги говори за Русия, като за приятел. Но в същото време той провежда съвсем целенасочена вътрешна политика, даваща предимство на етническите казахи, и ограничаваща икономическата мощ и влиянието на голямото рускоезично малцинство в тази страна. И никак не ми се вярва, че както самият Назарбаев, така и казахите биха рискували да се откажат от това срещу призрачните изгоди от реинтеграцията си в Русия. Впрочем, същото се отнася и за останалите мюсюлмански постсъветски републики, в чиито ръководство, с течение на годините, националистите заемат все по-силни позиции.
Още по-малко шансове за реализацията имат плановете на Дугин за интегрирането на Русия с Пакистан, Иран и Турция. Нито една от тези държави не би се подчинила доброволно на влиянието на Москва. Още повече, че ако използваме като сравнителна мярка за влиянието на отделните елементи на хипотетичната евразийска империя броя на населението им, излиза, че руснаците рискуват да бъдат „удавени” в огромна мюсюлманска маса. Разбира се, самият Дугин вижда именно Русия начело на новата евразийска империя, но няма никаква причина да смятаме, че големите мюсюлмански държави (а и не само големите) доброволно биха се съгласили с това.
Съвсем правилно обаче е твърдението на Дугин, че в света има много държави, които (подобно на Русия) се отнасят крайно предпазливо към САЩ. Но в своята теза той допуска фундаментална грешка, въобразявайки си, че наличието на антиамерикански настроения в тези страни, автоматично гарантира добрите им чуства към Русия. Във всеки случай, по отношение на мюсюлманите, които Дугин толкова упорито се надява да види в състава на новата евразийска империя, това със сигурност не е така. Защото ако има нещо общо в отношението на всички тези страни към Москва, това чувство е по-близо до омразата, отколкото до възхищението.
По време на пътуването си в Иран през май 2005 лично можах да се убедя, че местните ислямски лидери и улеми демонстрират почти еднакво недоверие и враждебност както към Америка, така и към Русия. Да очакваш възторжено отношение към Русия от страна като Пакистан, особено след като Москва направи толкова много за неговия вечен съперник – Индия, е още по-наивно. Що се отнася до Турция, колкото и да са силни антиамериканските настроения сред турците, историята на руско-турските отношения (както впрочем и на руско-иранските) си остава прекалено жестока и проблемна за да очакваме, че Анкара или Техеран внезапно ще се прегърнат с Москва.
Истината е, че така очертаната от Дугин евразийска империя, в чиито център се намира Русия, е просто мираж. И за самата Русия би било далеч по-полезно, ако вместо да преследва подобни политически химери, се заеме с нещо доста по-трудно, но пък много полезно – т.е. със собственото си икономическо развитие – сфера, в която редица страни от Азия, Източна Европа и дори Латинска Америка постигнаха през последните години забележителни успехи. Струва ми се обаче, че популярността на идеите на Дугин говори за това, че едва ли можем да очакваме нещо подобно в скоро време.
* Авторът е професор по държавно управление и политология в Университета Джон Мейсън. Статията му е реакция на лекцията на известния руски геополитик-неоевразиец в Университета Джон Хопкинс. Основните тези на самия Дугин са изложени в статията му, публикувана в бр.4/05 на Геополитика.
{rt}
През октомври 2005 един от водещите руски геополитици - Александър Дугин, представи във Вашингтон собственото си виждане за т.нар. „многополюсен свят”. За Дугин многополюсния модел е най-вече средства за противопоставяне на американската „еднополюсна” политика и на глобализацията по американски модел. Защо е толкова важно правилно да разберем значението на лансираните от него тези? Защото онова, което казва Дугин, се посреща с разбиране не само в Русия, но и сред част от руския елит. Макар че онези, които днес намират идеите за привлекателни (а те напоследък стават все повече), в крайна сметка са обречени да се разочароват дълбоко.
Дугин доста ясно очерта контурите на своя многополюсен свят по време на лекцията си във Факултата за международни изследвания на Университета Джон Хопкинс. Според него, Америка се опитва не просто да превърне целия свят в сфера на своята доминация, но и да разпространи във всички останали страни собствената си ценностна система и цивилизация. Както твърди руският геополитик, той самият не отхвърля тези ценности, като такива, но въобще не ги смята за универсални. Има и други ценностни системи и тъкмо за да бъдат те защитени от настъплението на Америка и нейните ценности, е необходим многополюсният свят.
При това самия Дугин прави уговорката, че днес нито една държава, освен Съединените щати, не може да си позволи лукса да стане силов полюс. Така, изграждането на двуполюсен свят, подобен на онзи от ерата на студената война, вече не е възможно, което пък означава, че другите държави, смятащи за необходимо да се съпротивляват на еднополюсната политика на Америка трябва да направят това заедно, на транснационална основа.
Пример за успешното изграждане на такъв транснационален силов полюс, според Дугин, е Европейският съюз и той смята, че би могло да се създадат поне още два подобни полюса – азиатско-тихоокеански, основаващ се на сътрудничеството между Китай и Япония, и евразийски, обединяващ не само повечето страни от рухналия Съветски съюзи, но също Пакистан, Иран и, възможно, дори Турция.
Америка, твърди Дугин, строи собствена империя, на което Русия следва да отговори с изграждането на своя, евроазиатска империя, която обаче да се отличава радикално от царския и от съветския имперски модели. И двете структури, по един или друг начин, са потискали множество различни народи, включително и руския, затова са били обречени да се разпаднат. За разлика от тях, смята Дугин, новата евразийска империя трябва да възникне в резултат от свободния избор на различните народи, а сред основните и цели следва да бъде защитата на правата на самите страни-участнички, а не на отделни класи, групи или индивиди.
От една страна, Дугин подкрепя тезата на Самюел Хънтингтън, автор на бестселъра „Сблъсъкът на цивилизациите”, за съществуването на линии, разделящи отделните цивилизации, но от друга не смята сблъсъка между тях за неизбежен.
Според него, различните цивилизации могат да постигнат взаимноизгодно съвместно съществуване. А многополюсният модел е необходим за да могат останалите държави, ако искат разбира се, да се съпротивляват на експортираните от Америка демократични пазарно-либерални ценности.
В постановките на Дугин се очертавят две основни цели: съпротива срещу силите, пропагандиращи демократизацията и либерализацията вътре в Русия и – едновременно с това - възстановяване на нейния статут на велика държава. При това той признава, че Русия, сама по себе си, вече не може да претендира за такъв статут, което е съвсем реалистична оценка. Но предположението му, че подобна структура може да се изгради по пътя на доброволното формиране на нова „евразийска” империя ми се струва чиста проба геополитически романтизъм. В скоби ще отбележа, че постулатът за възможността за сътрудничество между Китай и Япония, чиито анализ би излязъл далеч извън рамките на настоящата статия, също е крайно съмнителен.
