От гледна точки на международното право конфликтът между Армения и Азербайджан за Нагорни Карабах представлява класически пример за дълбоко r трудноразрешимо противоречие между два фундаментални принципа: от една страна, правото на всеки народ на самоопределение, а от друга – принципът за териториалната цялост на държавите, в съответствие с който промяна на границите е възможна само по мирен път и със съгласието на двете страни.
В настоящата статия проблемът няма да се дискутира от гледна точка на историческите му корени и неговото ескалиране с годините. Тези моменти са разглеждани, анализирани и експонирани многократно, както от множество изследователи, така и в над десет публикации на автора. Няма да очертавам и постиженията на двете страни и световната общественост по въпроса, тъй като за повече от 15 години от последното възобновяване на конфликта всъщност такива няма (с важното изключение, че от май 1994 са прекратени четиригодишните кръвопролитни военни действия, макар че и досега Армения и Азербайджан продължават “de iure” да са в състояние на война).
Ще бъдат представени единствено някои индивидуални виждания на автора относно по-нататъшното благоприятно развитие на процеса на разрешаване на конфликта (като конкретни действени предложения: какво трябва да се прави и най-вече – какво не трябва да се допуска при разглеждането на въпроса).
Имайки предвид, че конфликтът възниква преди повече от 87 години предимно като териториални сепаратистки претенции при създаването на първите независими републики на арменци и азери през 1918 (а не толкова като верско противопоставяне или като някакъв стремеж за обществена и културна автономия). В тази връзка, досега в спора се включват предимно исторически аргументи относно арменската или азерската “изконност” на “Планинската Черна градина” (или от руско-турски: “Нагорни Карабах”). Това не води до нищо добро – единствено до безкрайни и безплодни тиради по всякакви научни линии. Такъв път на убеждаване е дребнав, дори смешен – става въпрос за събития отпреди много години. Въпросът дори не е толкова в националния манталитет – двата народа си приличат много, и по бит, и по социално положение, даже и по външен вид. До 1990, в условията на съветската диктатура, не беше възможно да се повдигат нито исторически, нито териториални претенции – социалистическата Родина беше обща. След това обаче се оказа, че не само нищо от близкото минало не е забравено, но и започнаха да се припомнят далечни исторически “обиди”. От това напрежението избухна с нова сила. Затова при преговорите “томахавката” на историята решително трябва да бъде заровена (така както става с другия азербайджански анклав Нахичеван, също исторически арменска територия, но впоследствие с преобладаващо азерско население – за нега вече няма спорове и претенции). Трябва да се търсят само разумни варианти от съвременните реалии. Да не се допуска въвличането на чисто исторически аргументи от близкото и по-далечното минало за разрешаването на конфликта.
Основният спор за подхода при и след преговорите: как трябва да се действа при конкретните мероприятия за разрешаването на кризата – пакетно или поетапно, не донесе никакъв резултат. Очевидно трябва да бъдат приети по-гъвкави варианти. Поради известно противопоставяне на твърдата позиция за единия или другия подход си отиде предишният арменски президент Тер-Петросян, а покойният вече азербайджански държавен ръководител Алиев-баща понякога беше квалифициран като национален предател (по настояване на широки политически кръгове в собствените им страни). В крайна сметка не беше постигнат никакъв ефект. Условието за последователността на действията по урегулирането на конфликта не трябва да се поставя предварително като залог за успешно провеждане на преговорите.
Затягането на конфликта в голяма степен зависи и от особеностите на националния арменски и азерски характер. Вече беше подчертано, че в някои отношения те доста си приличат и от това споровете помежду им са още по-ожесточени. Трябва обаче да се признае, че като подход, арменците са по-агресивни и по-несклонни към отстъпки. На практика сегашното карабaхско “status quo” е постигнато изцяло в полза на Армения и напълно се контролира от нея. То е резултат на фактически спечелените сражения в периода 1990–1994 (не обаче и цялата война и кауза). Жертвите при тези военни действия са два пъти повече от азербайджанска страна. Затова и арменците (и в страната, и в анклава) водят преговорите от позициите на победители. За участниците в процеса на урегулирането на конфликта трябва да е ясно, че всякакви призиви за статута на Нагорни Карабах от рода на “обща държава с Азербайджан”, “икономическо или правно-държавно отделяне от Армения” и други, предвиждащи неарменски паспорти за арменците в анклава (над 90% от населението), са обречени на провал. Каузата за териториалната независимост на Нагорни Карабах и последващото му присъединяване към Армения е непреходна и арменският етнос я отстоява с удивителна последователност в страната си и по целия свят (друг ярък пример за това е признаването на турския геноцид – борбата за което не заглъхва вече 90 години). Възможно е да се преговаря: за известно разширяване на карабахските райони под контрола на Азербайджан, за узаконяване на статута на Лачинския коридор (свързващ Армения и Карабах – в противоречие с международното право), за пълно освобождаване на окупираните “чисто азербайджански” територии, за създаването на коридор “Азербайджан–Нахичеван” (под контрола на ООН или друга международна организация) и др. За да имат обаче пълен и необратим ефект преговорите, всички варианти трябва да предвиждат “държавна” връзка на Армения и Нагорни Карабах.
През последните 14 години на независимост всички държавни институции – и на Армения и на Азербайджан, по най-безцеремонен начин експлоатират “карабахската карта” за политически цели. Тя вече е едва ли не жизненонеобходима за оправдаване на всякакви непопулярни действия и бездействия на управляващите в двете страни. Даже желанието за обсъждане на компромисни варианти у някои разумни деятели от най-висок ранг се наказва жестоко. Искрено заинтересованите международни организации и обществеността трябва да въздействат с подходящи средства (правни, финансово-икономически, социални и др.) на управляващите кръгове в Армения и Азербайджан – да не обвързват медийните си кампании и изяви по негативен, категоричен и популистки начин с разумните компромисни предложения за урегулиране на конфликта.. Подобно въздействие не би било намеса във вътрешните работи на суверенни страни, тъй като касае международни отношения и постигане на мирни решения в геополитически аспект.
Недоверието между двете държави е все още много голямо. Всяко предложение, произлизащо пряко от Ереван или Баку, се оценява от отсрещната страна като провокация и непременно веднага се отхвърля (с последващо обвиняване на предлагащата го страна в „неконструктивност”). Очевидно, засега надеждата за по-сериозно задвижване на процеса е във външни и то авторитетни сили. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и нейната Минска Група с тримата си съпредседатели (Русия, САЩ и Франция) досега работят активно, целесъобразно и ефективно само що се касае до предотвратяването на нови въоръжени сблъсъци. Те обаче не съумяха да въздействат за постигането на някакъв напредък и чувствителни резултати на преговорите по конфликта. Честите смени на представителите им (както и на главните действащи лица от Армения и Азербайджан, свързани непременно с актуалната държавна администрация) водят не само до забавяне на преговорния процес, но понякога и до отстъпване от вече “завоювани” позиции. Ето защо, разумно би било с проблема много плътно да се ангажира определена страна–посредник с авторитет и без исторически негативи и в двете републики (в никакъв случай обаче Русия или Турция, имащи огромни “заслуги” за състоянието на конфликта). Това могат да бъдат например: Полша, Румъния или България (със съизмерими по численост и значение диаспори от двата етноса). Без да бъде обвиняван в пристрастност във връзка с националната си принадлежност, авторът би определил като най-подходяща страна България (аргументите за това са много и най-различни, като могат да бъдат изложени при друг подходящ случай). Това всъщност е отдавнашна идея на предишния президент Петър Стоянов, продължена активно от доскорошния външен министър Соломон Паси (сега председател на парламентарната комисия по външна политика). През септември 2004, по инициатива на министър Паси (като ротационен председател на ОСCE), бе осъществена мисия в региона от неговия личен представител по конфликта – бившият премиер Филип Димитров, за която обаче така и не се получи никаква публична информация. България е в състояние да излъчи постоянен представител с офиси в Ереван и Баку (естествено, със съгласието на двете правителства), който, без да е институционално обвързан с други международни организации, постоянно да съгласува действията и текущите предложения на двете страни. Българските посолства в двете столици могат да бъдат натоварени да представляват интересите (дипломатически, икономически, културни и др.) на другата страна (в Ереван – на Азербайджан и в Баку – на Армения). Уникалното в тази нестандартна политическа ситуация е, че симпатиите към България и в двете републики са големи и с ползотворните си действия и евентуални успехи по повод разсичането (пък било то и частично) на южнокавказкия “гордиев възел” в Нагорни Карабах нашата страна може да си извоюва безпрецедентен авторитет на международен умиротворител.
* Авторът е основател и ръководител на първото посолство на Република България в Ереван, Армения (1999–2003), представител на България в международен екип от наблюдатели в Мисията за страните от ОНД на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).
{rt}
