Потребителски рейтинг: 5 / 5
Двете последователни срещи на руския президент Владимир Путин и турския премиер Реджеп Ердоган проведени в края на миналата и началото на тази година, както и широкият спектър от обсъжданите на тях проблеми и съдържанието на подписаните документи, бележат началото на нова фаза в руско-турските отношения. Според редица експерти, тази фаза би могла да се определи като своеобразен зародиш на истинско стратегическо сътрудничество между двете държави.
Отговорите на въпросите за дълбочината на този процес, неговите основни посоки и как той би се отразил върху ситуацията в Южнокавказкия регион, са от жизнено значение за Армения. В паметта на арменците е жив споменът за това, как през 1920 кемалистка Турция и болшевишка Русия обединиха усилията си срещу общия противник – т.нар. Антанта и сключиха тайно споразумение, слагайки за сметка на Армения край на вековната конфронтация помежду си в Кавказкия регион. В резултат от това „съветска” Армения бе принудена да подпише през 1921 договора от Карс, очертал изопачените граници и на сегашната Република Армения.
Загрижеността, изразена от редица представители на арменския политически елит, че новото руско-турско сближаване би се отразила негативно върху Армения и, в частност, би отслабило позиците в разрешаването на Карабахският конфликт имат известно основание, дори и само затова, че вече е налице исторически прецедент. Но истината е, че тези опасения могат да бъдат потвърдени, или пък отхвърлени, само в резултат от един непредубеден и всеобхватен анализ.
Периодът на нестабилност и конфронтация
След разпадането на Съветския съюз, Русия и Турция се оказаха в съвършено нова геополитическа ситуация, когато:
- - за първи път от столетия насам (като изключим 1918-1920) те нямат обща граница, а Южен Кавказ се трансформира в буферна зона между двете държави;
- - Русия, която бързо загуби значителна част от военния и икономическия си потенциал, се оказа неспособна да съхрани контрола си над редица региони от бившия СССР, включително Южен Кавказ и Централна Азия.
Тази ситуация доведе до известен вакуум в споменатите региони, което бе използвано от Турция. Разчитайки първоначално на идеологията и политиката на пантюркизма, Анкара бързо започна да разширява влиянието си в Южен Кавказ и Централна Азия. Като пантюркистките стремежи бяха завоалирани от тезата за необходимостта да се наложи „турския модел” на развитие в постсъветските мюсюлмански републики. Тази политика се подкрепяше от Запада, и най-вече от САЩ, доколкото успокояваше страховете, че новите независими държави могат да станат лесна плячка на политизирания радикален Ислям. Освен това подходите, характерни за студената война, все още не бяха отхвърлени напълно от САЩ, разчитащи, че активното ангажиране на Турция в процесите на територията на бившия Съветски съюз би балансирало руското влияние там.
През първата половина на 90-те години на миналия век руско-турските отношения бяха доста нестабилни и дори обтегнати от време на време, което се обясняваше с тяхната геостратегическа конфронтация. Анкара използваше всички възможни средства (освен военните) за да разшири влиянието си не само в Южен Кавказ и Централна Азия, но и в Северен Кавказ и руските региони, населени предимно с тюркоезични мюсюлмани.
На свой ред, Русия се опитваше да концентира усилията си и да спре растящото турско влияние. Неспособна да отговори подобаващо, по онова време Москва съсредоточи вниманието си върху конфликтите в Южен Кавказ, използвайки ги за укрепване на собственото си влияние в региона.
От тази гледна точка, Карабахският конфликт имаше знаково значение, тъй като се превърна в кулминация на руско-турската конфронтация в Южен Кавказ. В него Турция помагаше на Азербайджан, а Русия – на Армения. Не е чудно, че сблъсъкът между Анкара и Москва бе най-острият в руско-турските отношения за последните няколко десетилетия. През 1992-1993 Турция заплаши, че ще използва сила срещу Армения, което бе последвано от моменталната реакция на Русия, която открито декларира готовността си да нанесе ядрен удар по турците. През този период двете държави бяха не само стратегически опоненти, но и представляваха пряко военна заплаха една за друга. В този смисъл си струда да припоним изявлението на тогавашния началник на Генералния щаб на турската армия, направено през 1994, че Русия е единствената държава, представляваща военна заплаха за Турция.
Победата на Армения във военната фаза на карабахския конфликт, както и твърдата проарменска позиция на Москва, бяха основните фактори предотвратили по-нататъшното разширяване на турското влияние в Южен Кавказ. Въпреки това Турция се утвърди като важен геополитически фактор в региона. На свой ред, руснаците (въпреки сериозните загуби) съумяха да съхранят частично влиянието си, както и част от военните си бази. Последното обстоятелство, освен чисто военно, имаше и геополитическо значение, позволявайки установяването на известен силов баланс между Русия и Турция в Южен Кавказ.
Периодът на стабилизация
През втората половина на 90-те години, геополитическата ситуация в района на Южен Кавказ, се определяше най-вече от проблемите, свързани с каспийските енергийни ресурси. Нарастна ангажираността на САЩ в региона, докато Турция се опитваше максимално да се приспособи към новите условия, сътрудничейки с американците, които също бяха заинтересовани от ограничаването на руското влияние там.
* Авторът е професор по международни отношения в Университета Ачарян в Ереван и директор на Отдела за Турция към Института за ориенталски изследвания към Арменската национална академия на науките. Бил е съветник в арменското посолство в Берлин и ръководител на отдела за политически анализи към офиса на президента на Армения.
{rt}
